Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Y si muero mañana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2021 г.)

Издание:

Автор: Луис Рохелио Ногерас; Гилермо Родригес Ривера

Заглавие: И ако утре умра; Четвъртият кръг

Преводач: Светлана Плашокова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: сборник романи

Националност: кубинска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: декември 1987 година

Редактор: Анна Сталева

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Траянка Янчева

Художник: Драгомир Фиков

Коректор: Мария Бозева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2994

История

  1. — Добавяне

Събота

Един и петнадесет през нощта.

Всичко беше готово. Оставаха само две неща: първо — Чанг да му се обади от Маями, за да му съобщи, че тоя Рикардо Виля никога вече няма да затегне възела на вратовръзката си, в резултат на което магнетофонната лента е у него — Чанг. Второ — да намери липсващата „част“ от главоблъсканицата, за да атакува Стюърт Дюк. Що се отнася до останалото, всички козове в играта държеше в ръка: жената на Сан Хил, Чарли, доктор Клугер…

Не можеше да не се получи.

— Няма начин да не се получи — промълви Майки Норманд.

— Кое? — каза момичето от „Playboy“, легнало до него на леглото голо.

— Нищо — каза той и се наведе да я целуне.

 

 

Валеше.

Фико Таблада погледна часовника си: седем и двадесет и пет сутринта.

— Хайде да закусим — каза Хосеито.

Бяха пристигнали в Маями преди десет минути. И Маями ги беше приел не с искрящото слънце от рекламите по витрините на самолетните туристически компании в Ню Йорк, а с проливен дъжд.

Нито един от двамата не обичаше Маями. И двамата бяха живели там (Фико — три месеца, а Хосеито — почти година). Но Маями много приличаше на Хавана, а те искаха нещо друго. За това бяха решили да отидат в Ню Йорк. И нещата им не вървяха съвсем зле.

Влязоха в едно от кафенетата на летището. Седнаха на бара и си поръчаха кифлички и черно кафе.

Ортис призна: Рамон Сиера бе всъщност Рикардо Виля Солана — един от доверените хора на главатаря Торес. Но описанието което направи Ортис, нямаше нищо общо с оня тип, който Хосеито видя да изнасят на носилка от дома на Сан Хил.

Така или иначе, най-вероятно въпросният Виля Солана все още да е в Ню Йорк. Но те си имаха работа с Торес, с мозъка. Ако имаше някой заинтересован Сан Хил да изчезне от сцената, това беше Торес и той трябваше да заплати за смъртта на Сан Хил. (Макар че пътем щяха да се възползуват от това, че Ортис им беше дал адреса на Виля Солана в Маями, и щяха да му оставят малък спомен, когато се прибере: кутия от чай, пълна с двеста и петдесет грама черен барут, залепена с лейкопласт за деветволтова батерия, два-три проводника от по пет ампера, един малък детонатор и подаръкът беше готов: щом отвори вратата на апартамента си, Виля Солана щеше да отиде да прави компания на Сан Хил в ада.)

Привършиха закуската и излязоха от летището.

— А сега? — каза Хосеито.

— Отивам да навестя Торес. Ти иди да запалиш свещичка на свети Солана.

Хванаха по едно такси.

Половин час по-късно Фико чукаше на стъклената врата на кантората на Хайме Торес на 60-о авеню в Норт Ийст.

— Влезте — каза секретарката.

Усмихнатото лице на Таблада се появи в рамката на вратата.

— Мога ли да вляза? — каза на английски.

— С какво мога да ви услужа? — каза момичето и стана.

Таблада влезе в хладния кабинет.

— Мистър Хайме Торес тук ли е?

— Имате ли уговорена среща? — попита момичето.

В този момент се отвори една врата вдясно. Някакъв мъж, който приличаше на всичко друго, но не и на адвокат, със сако, което плътно прилепваше към телесата му, и мустаци, които най-вероятно бяха пораснали в Луяно,[1] застана пред Таблада.

— Кого търси? — обърна се към момичето, но без да сваля очи от Таблада.

— Доктора — каза момичето.

— От чие име? — каза мустакатият.

— Ето визитната ми картичка — Отвърна Таблада с усмивка.

Попипа джобовете на сакото, сякаш не помнеше къде е сложил портфейла си.

— Ето — каза внезапно и пъхна ръка в сакото.

Преди да извади ръката, мустакатият разбра, че няма никаква визитна картичка.

Но Таблада беше много бърз.

— Съвсем кротки, нали? — промълви, докато се целеше в мъжа и момичето с деветмилиметровия си „Стар“.

 

 

Съботата осъмна с дъжд. Един от онези кучи дни, с вода и вятър и сиво тъжно небе. Рикардо се събуди в осем и двадесет с ужасно главоболие, което отдаде на нервите и на прекалено многото цигари през последните четиридесет и осем часа.

Взе горещ душ и се обръсна. Обу си тревирени панталони, удобни мокасини и облече поло.

Когато отвори вратата на стаята, спомни си, че е оставил магнума под възглавницата. Върна се и го прибра в куфара. Пъхна в джоба си магнетофонната лента и текста, който трябваше да предаде в осем и тридесет вечерта.

Закуси леко: портокалов сок и кафе. В магазина за цигари купи кутия „Марлборо“.

Наложи се малко да потича, за да премине, без да се измокри много, двадесетте метра, които деляха фоайето на мотела от паркинга. Настани се в мустанга, запали мотора и бавно тръгна на заден ход към 185-а улица.

 

 

Дори не беше задрямал. Два пъти ходи в банята уринира, и изми лицето си. Останалото време прекара седнал на този неудобен стол, усещайки как бавно се процеждат часовете.

Вече беше почти девет сутринта. Но щорите на единствения прозорец в хола бяха спуснати и всичко тънеше в мрак.

Тогава го почувствува.

Първо някакво далечно и глухо драскане по вратата, която водеше към коридора на сградата.

Изправи се бавно и тихо. Стъпвайки меко, се промъкна в един ъгъл и затаи дъх.

Сега чуваше съвсем ясно лек шум на метал.

Усмихна се: някой се опитваше да отвори вратата с шперц точно както беше направил той преди единадесет или дванадесет часа. Само че който и да е човекът от другата страна на вратата, беше много по-несръчен.

Скърцане на метал и резето поддаде.

Вратата меко се затвори и една сянка се промъкна в хола.

Чанг изчака да се затвори.

Когато резето отново падна и малкото светлина, която се беше процедила откъм коридора, изчезна, Чанг скочи.

Човекът имаше само две секунди, за да си даде сметка какво става. Две секунди: времето между първия удар, който прекъсна гръбначния му стълб, и втория, който му пръсна черепа.

Дори не извика. Рухна на две крачки от вратата.

Чанг запали лампата.

В широко отворените очи на човека, който лежеше на пода, все още имаше искрица живот, но Чанг знаеше, че практически е мъртъв.

Наведе се над тялото. От гърлото на мъжа се носеше сподавено хриптене. Бавно извади снимките, които му даде Чарли Мелтън в Ню Йорк. Сравни лицето от снимките с това бяло и сгърчено лице — не, човекът не беше същият.

Това не беше Рикардо Виля Солана.

Беше сгрешил.

Пребърка джобовете му. Една саморъчно направена бомба, клещи, ролка изолирбанд, револвер 32. Имаше също и един портфейл с шофьорска книжка и двадесет долара, които Чанг взе.

Прочете „Хосе А. Менокал AF — 39867NW8622“.

 

 

В десет и тридесет сутринта Рикардо спря мустанга пред дома си на 121-ва улица. Загаси мотора, вдигна прозорчетата и слезе.

Нямаше да се бави много: само да вземе куфарчето с радиото и книгата с шифъра. Но му бяха необходими поне двадесет минути, за да ги извади от мястото, където ги беше скрил.

Качи се по стълбите.

Извади ключа пред вратата. Наведе се и леко пребледня, когато откри, че „печатът“ е счупен.

Винаги оставяше на самия под (между вратата и касата) един косъм, притиснат между две миниатюрни топчета пластилин. Това беше гаранция, че никой не е влизал в апартамента в негово отсъствие.

Някой беше идвал. Или все още беше там.

Извади магнума, зареди го и безшумно пъхна ключа в ключалката.

Холът беше потънал в тъмнина.

Влезе, но не затвори вратата. Стисна револвера и опипа стената, докато намери ключа.

Запали лампата.

Нямаше нищо обезпокоително. Всичко бе на мястото си. Може би в стаята или в банята?

Бавно тръгна към банята.

С един замах дръпна мушамената завеса. Отстъпи крачка назад: от ваната сякаш го гледаха безжизнените очи на Хосеито Менокал.

Нахълта в стаята.

Дрешникът беше затворен. Смътно си спомняше, че го е оставил отворен, преди да отпътува за Лос Анжелос.

Тръгна бавно напред. Усещаше, че потта от ръката му мокри дръжката на магнума.

Преброи до три.

Блъсна вратата.

Никой.

Кой беше мъртвият мъж в банята? Как е попаднал там?

Докато отместваше леглото, дърпаше килима и изваждаше дъските от пода, тези въпроси болезнено пронизваха съзнанието му. Пет дъски. Под тях беше куфарчето с радиото. В него беше книгата с шифъра.

Отново подреди дъските, опъна килима и премести леглото.

Какво можеше да направи?

Погледна часовника си: единадесет и пет.

Не можеше да се обади в полицията.

В осем и тридесет трябваше да предава.

В този миг телефонът започна да звъни.

 

 

Майки Норманд вдигна слушалката и помоли да го свържат с Шератън Билдинг. Беше дванадесет без десет на обяд. Там поиска вътрешния на Персонал А, на Мелвин Вайс. Телефонистката го свърза с Вайс.

— Какво се е случило, Майки?

— Нищо особено, братче. Трябва ми само домашният телефон на Дж. Дж.

— Знаеш ли какво искаш от мен?

— Знам, приятел. Няма да ти навредя. Трябва да говоря с него, а не е в кабинета си.

— Ще ми отиде главата.

— Няма да разбере, че ти си ми го дал.

— А тогава откъде го знаеш?

— От шефа ми Стюърт Дюк. Не бързай: Дж. Дж. ще се зарадва на обаждането ми.

Мелвин Вайс отстъпи. Даде му телефона на Дж. Дж. във Фармингдейл, на запад от Манхатън.

Десет минути по-късно Майки Норманд много внимателно разговаряше със самия Дж. Дж. Помоли го за среща на следващия ден: работата беше изключително деликатна и много спешна. Дж. Дж. му каза да бъде в кабинета му в десет сутринта.

— Благодаря, господине — каза Норманд.

Дж. Дж. затвори, без да отговори.

 

 

При първия звън нервите на Рикардо се сгърчиха. Изправи се с един скок и остана неподвижен, напрегнат, докато телефонът продължаваше да звъни.

Апаратът беше на няколко крачки от него, до леглото. Кой можеше да бъде?

Може би никой. Може би една бомба, свързана със слушалката, като онази, която уби Оросман.

Телефонът изведнъж замлъкна.

Рикардо се приближи. Огледа апарата, без да го докосва. По нищо не личеше, че е „подготвен“.

Но експлозивът можеше да е вътре.

Отново иззвъня.

Кой? Кой? Кой?

Затвори очи, стисна зъби и рязко вдигна слушалката. Нямаше експлозия.

Само някакъв глас от другия край на жицата.

— Ти ли си?

Рикардо забеляза, че ръката, с която държи магнума, леко трепери.

Гласът му беше непознат.

— Ей — каза отново. — Хосеито? Ти ли си?

— Да — каза Рикардо.

— Свърши ли?

Какво трябваше да направи?

— Да.

— И аз — каза гласът. — Пречуках Торес и още някакъв тип и една от ония, дето пишат на машина, и… Ей? Ти ли си?

— Слушам те — промълви Рикардо.

— Ще можеш ли до половин час да бъдеш на летището?

— Мисля, че да — каза Рикардо.

— Трябва да побързаме. Тая работа не е на добро. Маями е на Торес.

Кратка пауза.

— … по-скоро беше.

Мъжът от другия край се изсмя нервно.

— До половин час, о’кей?

— Разбира се — каза Рикардо.

— Я чакай — каза гласът, — защо?…

Рикардо затвори.

Петнадесет минути по-късно мустангът летеше с бясна скорост към мотел „Тъндърбърд“ на 185-та улица.

 

 

— Три и четвърт — каза Сардуй.

— Добре — каза Рикенес. — Хайде. Майор Руис ще ни чака в четири в Гранични войски.

 

 

В три и двадесет Рикардо влезе в бара на „Тъндърбърд“ и си поръча двойно уиски.

Изпи го почти на един дъх и си поръча второ.

Запали цигара и прекара ръка по челото си: ужасно го болеше глава.

Опитваше се да подреди мислите си, но напразно. Беше ли мъртъв Хайме Торес? Кой беше мъжът, когото бяха убили в апартамента му? Какво трябваше да направи?

Сега имаше пред себе си само едно: Естигма. Естигма трябваше да пристигне в Хавана в осем и тридесет. За останалото — после. Имаше още много работа: шифроването на съобщението винаги му отнемаше поне два часа търпелив труд.

Изпи второто уиски и остана загледан в парченцето лед, останало на дъното на чашата.

Беше любопитно, но на излизане от апартамента му се стори, че го следят. През цялото пътуване до мотела наблюдава улицата в огледалцето за обратно виждане: Нямаше нищо обезпокоително. Но тревожното усещане остана.

И не се лъжеше.

Йенг Чанг влезе в бара, седна недалеч от него и си поръча една тъмна бира.

 

 

В четири часа следобед капитан Рикенес и лейтенант Родолфо Сардуй се срещнаха със заместник-началника на Гранични войски.

В пет часа следобед походните радиоприемници в четиридесет и пет гранични бази и лагери приеха шифрограмата от позиция 2.

В шест часа следобед Рикенес и Сардуй хапнаха по нещо в кафенето „Уакамба“.

В седем без десет влязоха в кабинет 1Н на Центъра за радио приемане на контраразузнаването.

 

 

Намираше се в стаята в мотела и току-що беше приключил с писането на четиринадесетте блока цифри от по четири еднозначни числа. С един в повече от предвиденото.

Преди да изгори оригиналния текст, отново му хвърли поглед:

Операция Бока де Пахаро осъществена от група 16 април град Ню Йорк, Управление не познаваше план. Хора управление разпитаха и ликвидираха Роб. Сан Хил. Утре неделя 6 сутринта въоръжен катер от Пуерто Кабесас Никарагуа ще атакува безоткатни оръдия и тежки картечници. Съоръженията пристанище Сиенфуегос. Повтарям утре неделя 6 сутринта въоръжен катер от Пуерто Кабесас Никарагуа ще атакува пристанище Сиенфуегос безоткатни оръдия и тежки картечници. Управление знае че познавам план група Сан Хил. Може би вече знае принадлежа организация Хайме Торес убит днес. Ще потвърдя следваща връзка 14 сряда съгласуваната честота. Повтарям: вероятно Хайме Торес убит днес. Ще потвърдя следваща връзка 14 сряда съгласуваната честота.

Погледна часовника си: беше осем часът вечерта. Отвори куфарчето, извади RT-48A и го постави на нощната масичка. Щеше да го включи в осем и двадесет и пет — пет минути преди предаването.

Седеше с гръб към вратата. И за пръв път от пет години насам не беше пуснал специалния магнитен секрет: един сериозен пропуск.

Не чу шперца, който леко се вмъкна в ключалката.

Когато успя да се обърне и да се изправи с един скок, Чанг вече се намираше в стаята и беше затворил вратата.

 

 

Капитан Рикенес погледна чаровника си: 8 часа и 2 минути. Разхождаше се с големи крачки из малката стая 1Н. Операторът седеше пред пулта със слушалки на главата и леко въртеше манивелата на насочената антена.

Седнал на стол до оператора, лейтенант Родолфо Сардуй гризеше лулата си.

Иззвъня някакъв зелен телефон, поставен на пулта.

— Слушам.

Замълча за няколко секунди.

— Момент.

Подаде слушалката на Рикенес.

— Вас търсят, капитане.

Рикенес побърза да вземе апарата.

— Тук Рикенес. Да. Слушам те.

Обаждаха се от Централното управление на Гранични войски.

— Още нищо — промърмори Рикенес. — Стой там. Ще ти се обадя веднага.

Остави слушалката на вилката и прекъсна връзката.

После се обърна към един малък интеркомуникатор и натисна копчето за повикване.

— Слушам — каза от апарата глас на жена.

— Мириам — каза Рикенес, — обади се в отдела за шифрограми. Нека се качи Густаво. Да бъде тук преди обаждането на Бруно. Не искам да губя нито минута и да слизам с асансьора в отдела му.

— Добре, капитане.

 

 

Йенг Чанг не носеше оръжие — не му беше необходимо.

Очите на Рикардо се заковаха върху тъмните безизразни очи на китаеца, за да потърсят онова, което учителят му по карате го бе научил да открива в зениците на противниците: посоката на удара.

Но студеният поглед на този мъж не изразяваше нищо, нищо не му говореше и сложната стойка, която бе заел. Очевидно е бойна стойка. Но не беше нито киба дачи — железният конник, нито зенкуцу дачи — лъкът и стрелата.

Не, не беше карате.

Китаецът леко придвижи напред левия си крак, а ръцете му като пипала на богомолка се раздвижиха бавно и отмерено и спряха на височината на гърдите. Тогава Рикардо видя фигурите на тигър и дракон, белязани с огън върху кожата.

Като мълния в съзнанието му проблесна една дума: Кунг фу! Кунг фу — страшното китайско изкуство за борба без оръжие. Бойното изкуство, възникнало преди хиляда и четиристотин години, когато Боджидахарма — основателят на будизма зен — напуснал Западна Индия и отишъл в Китай, за да предаде знанията си на монасите от манастира Шао Лин. Кунг фу — бойното изкуство, чиито тайни бяха едва познати на Запад и чиято техника се е предавала в Китай, в тайните общества, от поколение на поколение в продължение на четиринадесет века. Кунг фу — чиито последователи носеха като отличителен белег дракон и тигър, белязани с огън на долната част на ръцете.

Дълги години специалистите по бойни изкуства си бяха задавали въпрос, на който нямаше — доколкото Рикардо знаеше — категоричен отговор: Карате или Кунг фу? Веднъж неговият сенсей му каза: „Трябва да победи каратистът“. Но учителите по Кунг фу сигурно бяха на противоположно мнение.

Карате или Кунг фу?

Сега в един мотел в Маями Рикардо щеше да научи отговора.

 

 

Оставаха само петнадесет минути, но на капитан Рикенес и на лейтенант Сардуй им се струваше, че времето е спряло. Часовникът показваше двадесет часа, четиринадесет минути и четиридесет секунди.

Петдесет секунди.

Зелената стрелка на минутите се премести с един милиметър: двадесет и петнадесет.

Чуваше се глухото и непрестанно би-бип на приемника. Ръката на оператора леко се движеше и търсеше четиридесет и третия метров сектор.

Рикенес запали цигара.

— Дайте ми една, капитане — промълви Сардуй.

Рикенес го погледна и понечи да му каже нещо, но само се усмихна леко и му подаде кутията. Сардуй взе цигарата, сякаш беше крехък кристален предмет, който лесно, можеше да се счупи. Поднесе я към устните си. Рикенес му подаде кибрита. Сардуй запали и пое дълбоко дима. Вкусът му се стори странен, остър, но моментален балсам за нервите му.

Петдесет секунди.

Зелената стрелка на минутите се премести с един милиметър: двадесет и шестнадесет.

На вратата леко се почука.

Отвори самият Рикенес. Беше лейтенант Густаво от отдела за шифрограми. Подаде ръка на капитана и влезе. Носеше под мишница някаква черна папка. Седна до оператора, отвори папката и извади химикалка, указателя с кодовете и книгата за шифровани разговори.

Гърлото на Сардуй гореше, но той вдишваше дима с върховно удоволствие.

Петдесет секунди.

Зелената стрелка на минутите се премести с един милиметър: двадесет и седемнадесет.

— Ще започне навреме — промълви Рикенес.

— Сигурен съм — каза Сардуй.

От честотния осцилатор се разнесе остро и продължително свистене. Операторът натисна някакъв клавиш и радиото започна да приема на 900 килохерца. Сега някъде по-ниско от свистенето се чу статичният шум.

Петдесет секунди.

Зелената стрелка на минутите се премести с един милиметър: двадесет и осемнадесет.

 

 

Ударът би бил смъртоносен: Чанг скочи безшумно и във въздуха стовари крак върху челюстта на Рикардо. Ударът закъсня със секунда: Рикардо бързо се дръпна наляво и контраатакува с мауаши, но и неговият крак не намери целта.

Чанг вдигна ръце над главата и остана неподвижен, сякаш е каменна статуя. На два метра Рикардо вдигна гард зуки и предпазливо придвижи напред десния си крак, за да запази равновесие.

Очите на Чанг се свиха едва доловимо и сега можеше да се разгадае погледът му. Преди китаецът да атакува, Рикардо нададе сух гърлен вик, тласна тялото си напред и нанесе бърз и рязък удар по рамото на противника.

Чанг потръпна от удара, но го понесе и отскочи назад. Рикардо отново тръгна към него, но кракът на Чанг намери лявото му рамо и го блъсна, олюлявайки се, в стената.

Сега Чанг искаше да сложи край. Дръпна се бързо, плъзгайки крака, а двете му ръце — сгърчени като орлови нокти — потърсиха с дълбок удар лицето на Рикардо. Но намериха само стената и откъртиха парченца тухла. Рикардо се беше дръпнал вдясно и сега скочи, за да достигне с десния си крак лицето на китаеца. Чанг също реагира и с кръгово движение на ръката успя да отклони крака на Рикардо, който трябваше да се свие, за да не падне.

Отново застанаха лице срещу лице — мереха се. Рикардо беше потен, а свитите му юмруци бяха побелели. Чанг бе изгубил цвета на лицето си. И двамата изпитваха болка: Рикардо усещаше иглички в ръката, а Чанг — ужасен бодеж в рамото, сякаш резкият удар му бе счупил ключицата.

Рикардо направи крачка напред и Чанг отстъпи. Сега Рикардо заплашваше с високо вдигнати ръце, но мислеше да атакува тестисите на китаеца с йоко гери.

Нападна и ритникът му едва докосна лявото коляно на Чанг, но беше достатъчен, за да нанесе на китаеца разкъсващ удар. Той от своя страна отвърна с удар, като се завъртя около оста си и замахна с крак назад, но не го улучи.

Колко беше продължило? Три? Четири минути? Рикардо пое дълбоко дъх и отново се хвърли в атака.

Юмрукът на Чанг улучи корема му и дъхът на Рикардо секна.

 

 

Осем часът и двадесет и осем минути. Майки Норманд вдигна слушалката и набра. Lehi 4–7593. Обади се човекът с когото искаше да говори.

— Проучихте ли предложението? — каза Майки без заобикалки.

От другата страна на жицата настъпи дълго мълчание. Накрая един глас промълви:

— Да.

— И какво решихте?

Майки говореше сухо, рязко.

— Приемам.

— Две хиляди — каза Норманд.

— Бяхте казали…

— Сега казвам две хиляди — пресече го Норманд.

Отново мълчание. Норманд губеше търпение. Погледна часовника си: осем и двадесет и девет.

— Добре — каза смирено гласът. — Вие печелите.

— Утре сутринта в десет — в кабинета, както ви казах. Предполагам, че сте запомнили всичко, което трябва да направите и да кажете.

— Да, мистър Норманд.

— Слушайте, приятелю — каза Норманд, сякаш говореше на някое сервитьорче в кафене, — тук е заложен животът на много хора, казано направо. Ясен ли съм?

— Напълно, мистър Норманд.

— … а е много по-добре с две хиляди долара в джоба, отколкото с камък на врата, нали?

— Така е, мистър Норманд.

— Отлично. Тогава в десет. А и още нещо: изкъпете се и се избръснете. Последния път, когато ви видях, приличахте на просяк.

— Разбирам, мистър Норманд — каза покорно и горчиво гласът от другия край на жицата.

 

 

Рикардо имаше абсурдното усещане, че потъва във вода. Очите му се замъглиха и усети влудяващ сърбеж на устните.

Юмрукът на Чанг го бе ударил в областта на черния дроб и сега той политаше назад.

Всичко продължи една секунда.

Тялото му глухо се блъсна в стената.

Чанг се приближи, за да го довърши. Вдигна ръце и се приготви да пробие слепоочието му с кокалчетата на пръстите си.

Свитият юмрук на китаеца пое смъртоносния си път.

 

 

— Осем и тридесет — каза Сардуй ненужно, защото всички бяха заковали очи в стенния часовник.

Стрелките показваха двадесет часа и тридесет минути.

Десет, дванадесет секунди.

 

 

Не успя да си даде сметка какво прави. Беше инстинктивен жест. Вдигна дясната си ръка и спря юмрука. С лявата нанесе смъртоносно зуки в сърцето на изненадания китаец.

Чанг дори не извика. Направи крачка назад, отвори и затвори уста, сякаш не му достигаше въздух, и притисна с ръце гърдите си. Изглежда, ударът беше разкъсал сърцето му, защото умря, преди да се строполи на пода.

Тялото му се сгърчи един-два пъти като желатин, но това беше само конвулсивно. Най-после остана неподвижен.

Рикардо се свлече до стената. Опита се да стане, но изгуби съзнание.

 

 

Двадесет часът и тридесет и две минути.

Рикенес и Сардуй се спогледаха за няколко секунди и после отклониха погледите си, сякаш не искаха нищо да си кажат.

Пръстите на радиста се движеха леко и настройваха максимално станцията на дължината на вълната, на която щеше да се получи съобщението.

Зелените стрелки на часовника напредваха неумолимо.

Сардуй пъхна ръце в джобовете на якето си. Пръстите на лявата му ръка напипаха лулата. Стисна я силно и тя се счупи.

— Ще предава — каза Рикенес. — Знам, че ще предава.

 

 

Нещо се беше счупило завинаги.

Прокара ръка по устните си: кръв.

Закашля се и цялото му тяло се сгърчи от болка. Там вътре нещо се беше счупило завинаги: щеше да умре.

Изнемощял, вдигна ръка и се опита да погледне часовника си: пелена от сенки се спускаше между очите му и циферблата. Приближи го до лицето си. Смътно успя да различи цифрите и стрелките: минаваше осем и половина.

Отпусна се на една страна. Сега му се повдигна и устата му се изпълни с гъста, стипчива, топла кръв. Започна да се влачи по килима към леглото. Бавно-бавно мина покрай тялото на Чанг. Оставяше тъмна кървава следа, която килимът попиваше веднага.

Носът му беше пълен с мехурчета кръв, а около устните му — огърлица от червеникава пяна. Не беше нужно да опипва корема си, за да разбере, че ужасният удар на китаеца го е ранил смъртоносно — може би черният дроб. Изтри лице с ръкава на ризата, а с другата ръка се опита да се надигне.

Отново се опря с две ръце и с върховно усилие стовари тяло на леглото.

Пръстите му се протегнаха, за да достигнат ключа на радиото. Включи го. Съвсем изнемощял, завъртя копчето на скалата и потърси четиридесет и третия метър. Червената лампичка, която показваше, че апаратът е готов за предаване, проблясваше периодично. Шифрованото съобщение беше до радиото.

Щеше да умре.

Сълзите започнаха да се стичат по бузите му, за да се смесят с кръвта. Не беше страх, а тих бяс, тръпчиво чувство на мъка, че трябваше да умре толкова далеч.

Започна да превръща цифрите в електрически импулси. Започна да изпраща през спокойното синьо Карибско море собствения си живот.

Бележки

[1] Квартал в Хавана. Б.пр.