Луис Рохелио Ногерас
И ако утре умра (4)

Сряда

В три часа през нощта лейтенант Родолфо Сардуй беше прехвърлил няколко пъти папката. Сега седеше в малкия си кабинет, пред бюрото, гризеше лулата и асимилираше току-що прочетеното.

Върна се на последната страница, която съдържаше разчетената шифрограма, изпратена от контраразузнаването на Бруно предната седмица, и тази, която Хавана бе получила преди няколко часа от Бруно.

От Уолтър за Бруно

Искаме сведения за нападение село Бока де Пахаро Ориенте също за евентуални подобни акции могли да се осъществят други места по бреговете на острова уточняваме адрес организация която осъществи акция Командо и данни за действителните участници да се избягнат излишни рискове.

За УОЛ от БРО.900 килохерца. Излъчване в 23,00 часа: „Тръгвам сряда 7 Ню Йорк през Лос Анжелос точка Никоя от групите за действие в Маями не отговорна нападение точка ЦРУ гарантира на Торес че няма нищо общо с нападението точка Подозирам групи Ню Йорк точка Следващо предаване събота 10 на програмираната дължина на вълната точка Поздрави…“

Затвори папката и погледна часовника си: три часът и пет минути. Не беше особено удобно, но затова пък по-практично да поспи в кабинета. Нагласи будилника на ръчния си часовник на пет и половина, загаси лампичката, която леко осветяваше бюрото, отпусна се на въртящия се стол и затвори очи.

Светлини, неясни гласове, огромно желание да пуши. След пет минути вече спеше.

 

 

Драсна с нокът по стъклото на бюрото и грапаво шумолене наруши тишината в кабинета му.

Не. Няма да се обади на Кеплън. В края на краищата Кеплън също е един стар глупак. Ще играе по-нависоко, ще се обади на Дж. Дж. веднага, щом опече работата. Защото въпросът не е да чака със скръстени ръце оня тъп и бездарен Стюърт Дюк да се оттегли, за да изкачи едно стъпало. Затова страстта му е шахът — жестока игра, в която се жертвуват фигури, за да се заеме изгодна позиция. Той е млад, интелигентен и душата му не е прогнила от сантиментализъм, както душата на Дюк. И онези вонящи пури, които пушеше, и онази снимка на Дълес, която държеше в едно от чекмеджетата на бюрото си, и старомодните му и зле скроени костюми, и стилът му „Скотланд Ярд-19 век“, и пърхутът му, и неговият…

Стресна се, когато звънецът на интеркомуникатора започна да пиука.

— Господине? — каза, след като натисна копчето On.

— Елате в кабинета ми, Норманд. Чакам ви.

Той беше.

— Да, господине — каза.

Да, господине. Не, господине. Но в края на краищата той — Майк Норманд — завършил в Харвард, тридесет и пет годишен и с приятна външност, беше оня тип мъже, от които ЦРУ се нуждаеше. Вкаменелостите от ерата на Дълес останаха назад. Светът вече е друг, други са и оръжията на новата интелигенция. Морската пехота го направи твърд, но по-твърд го направи работата му в секретния център за опити с химическо, биологическо и психологическо оръжие в Дъгуей, Юта. Там като сътрудник на ЦРУ беше видял отблизо лицето на съвременната война, война, за която хора като Дюк (та дори и Кеплън) не бяха подготвени: аерозоли, способни да предизвикат халюцинации и смърт, влудяващи ултразвуци, микроби, които една генетична мутация би превърнала в убийци. Невидима, тотална война. А един глупав бездарник като Дюк упорствуваше на прага на този приказен свят и шпионираше, както правеха това пинкъртъновци.

Но този глупав бездарник е негов шеф и го вика.

Изправи се неохотно. Завистта и омразата изчезнаха от бледото му изострено лице и непроницаема маска скри чувствата му. Дори се усмихна.

Готов бе да се срещне със стария Стюърт Дюк.

 

 

Пилотът на Дъглас ДС-8 от Нешънъл Еърлайнс поиска инструкции от контролната кула по високочестотния радиотелефон. Диспечерът от кулата, който наблюдаваше на екрана на радара спускането на машината, му разреши да използува писта номер 2 и му посочи тавана: 60 метра и видимост осемстотин. ДС-8 напусна масива от облаци и започна да се спуска към площадката за кацане. Пилотът намали скоростта и приготви всички flaps^[1] за приземяване. Петдесет метра… четиридесет метра… тридесет метра. Угаси моторите, повдигна леко предната част на машината и гигантските колела най-после докоснаха настилката.

Беше 10 и 30 сутринта. Рикардо Виля (висок, слаб и с нетипично за латиноамериканец лице) прибра в куфарчето си броя на „Тайм“, който бе поразсеял монотонността на пътуването, освободи се от предпазния колан и когато луминесцентният надпис Fasten seat belt no smoking^[2] угасна, стана и се вля в потока от пътници, които бавно напредваха по покрития с килим коридор към изхода.

В Лос Анжелос времето беше лошо. Досадният дъждец принуди персонала на аерогарата да долепи до подвижната стълба малък автокар с чадъри. Един служител негър с оранжев дъждобран подаваше чадър на всеки пътник. Рикардо взе своя, отвори го и тръгна по пистата към централното здание, за да чака багажа си.

След половин час, с коженото куфарче в ръка, излезе да потърси такси. Вече нямаше чадър, защото го беше върнал в зданието. Под дъждеца прекоси паркинга на летището и забеляза едно yellow cab^[3].

— Хотел „Колумбия“.

— Да — отвърна шофьорът.

Колата се отправи към града на хълмовете.

Винаги, когато идваше в Лос Анжелос, Рикардо отсядаше в „Колумбия“ или в „Кийнс“. И двата бяха скромни, но удобни и на централно място. Този път щеше да прекара там само четиридесет и осем часа: единствената му цел беше да посети Леон Ортис, висш служител в правителството на Батиста, който живееше в Бейкърсфийлд, в околностите на града. Ортис, голям приятел на Хосе Торес и човек с много контакти с кубинската емиграция в градовете на атлантическия бряг, щеше да му отвори вратите към Ню Йорк. Не го беше предупредил, че пристига, но щеше да каже за пореден път, че го изпраща Торес.

Колата спря пред хотел „Колумбия“ на 66-а улица. Рикардо плати сумата, която показваше броячът, даде на шофьора един долар бакшиш и слезе.

Служителят от рецепцията му подаде формуляра за регистрация и Рикардо бързо го попълни. Дадоха му 806 стая на осмия етаж, източното крило. Качи се с асансьора, за да остави багажа си, и после слезе в бара. Беше единадесет и пет, а не му се ядеше.

Малкият бар беше полупразен. Рикардо седна на една маса, поръча си „Манхатън“ и се отправи към телефона на бара.

— Bakersfield 585–6529, please.

— С удоволствие, господине — отвърна телефонистката.

Звънецът дълго звъня. Рикардо вече се канеше да затвори, когато от другата страна на линията вдигнаха слушалката.

— Да? — каза женски глас.

— Ако обичате, мистер Лео Ортис.

— Кой го търси, моля? — попита гласът.

— Хайме Торес — излъга Рикардо.

— Момент, моля.

Почти веднага Рикардо чу гласа на Леон Ортис.

— Хайме!

— Не, Леон. Аз съм — Рикардо Виля.

— Къде си?

— Хотел „Колумбия“ — на един хвърлей от Бейкърсфийлд. Трябва да ви видя спешно още днес.

— Добре — каза Леон. — Някакъв проблем?

— Една специална услуга за Торес. Каза ми да се срещна с вас.

— Добре — каза отново Леон. — Обядва ли вече?

— Още не. Току-що пристигнах.

— Ще обядваме заедно. Чакам те в един. Знаеш пътя.

— Довиждане — каза Рикардо.

Затвори и се върна на масата. „Манхатън“-ът го чакаше. Отпи няколко глътки и запали цигара. Любопитно, Леон Ортис говореше английски по-свободно от испански. Беше напуснал Куба на втори или трети януари 1959, но почти през целия период на Батиста беше ключова фигура за диктатора. Чрез него купуваха оръжие, когато се разгоря борбата в Сиера след офанзивата през май 1958. Но това оръжие пристигна късно — през ноември. След два месеца диктатурата на Батиста вече не съществуваше. Леон беше американец, а не кубинец. Истински американец в края на краищата.

Рикардо си поръча още един „Манхатън“ и погледна часовника си: 11 и 30. В дванадесет и половина щеше да потегли към „Бейкърсфийлд“.

На влажната повърхност на масичката от полирано дърво написа с пръст цифрата 5. Почувствува се тъжен и подтиснат.

Пет години, без да се връща в Куба. Може би и той вече е започнал да позабравя испанския. Но не оня испански, над който се издевателствуваше в Маями, останал със старомодните си изрази и думи, някъде по средата между английския и жаргона от „Пила“ и „Колон“^[4], а неговия испански. Езика, който в момента, в същия този момент, говореха в Куба старите му другари, Йоланда…

Цял следобед не спря да вали. Обядът в дома на дебелия и разплут Леон Ортис малко се проточи поради присъствието на един субект, наречен Арналдо Родилес — гусано^[5], емигрирал в Париж, след като беше издал в Куба роман със съмнителен успех. Париж очевидно не му се бе отразил добре финансово и сега пишеше в Холивуд ужасяващи сценарии за „Метро“ под псевдоним, изваден от някое романче на Спилейн^[6]. Олицетворение на педантичността и влюбен в дъщерята на Ортис (русокосата, която бе седнала на масата по блузка, без сутиен, сякаш за да покаже огромните си гърди), Родилес представляваше любопитна смесица от хипи и генерал от времето на Порфирио^[7]: мургава кожа, огромни мустаци, мазна грива и кърпа с крещящи цветове, вързана на врата.

По време на обяда се опитваше да докаже, че великите писатели (между които и той, разбира се) обичат котките, докато политиците предпочитат кучетата.

— Хемингуей например, който, ако не е бил велик писател, поне минава за такъв сред невежите, е имал слабост към котките. А също и Толстой, Чехов, Катрин Мансфийлд. И Фокнър. Виждали ли сте снимката на Фокнър с котка в ръцете? Политиците несъмнено предпочитат кучетата: Хитлер, Наполеон, Рузвелт.

Както можеше да се предположи, говореше само на Рикардо, защото Ортис не знаеше кои са по-голямата част от тези знаменитости, а русокосата с големите гърди хвърляше на ухажора си възторжени погледи.

В четири следобед Ортис и Рикардо влязоха в нещо като библиотека, която се помещаваше на втория етаж. Родилес и русокосата бяха отишли в друга част на къщата, за да продължат да говорят за кучета и котки, а може би — да лудуват като кучета или котки в някой от хамаците в градината.

Ортис наля две чаши превъзходен „Мартел“ и двамата седнаха на големи меки фотьойли пред огромното бюро от махагон, зад което шишкото се барикадираше само за да прелисти някое и друго илюстровано списание и за да впише в счетоводните книги приходите, които получаваше от трите си porno-shops, които държеше в компрометираната част на Лос Анжелос.

— Още ли не сте се оженили? — попита Ортис за да започне разговора.

— Още не. Макар че отдавна навърших тази възраст — отговори Рикардо с престорена усмивка.

— Решете се, драги — каза му Ортис весело.

— Трябва да си помисля — отвърна Рикардо.

Замълчаха за миг. Откъм горния етаж започна да приижда гъгнивият звук на бийтмузика. Най-вероятно Родилес и русокосата танцуваха.

— Е, добре — каза Ортис и внезапно стана сериозен. — What about bussiness?^[8]

Рикардо изпи остатъка от коняка, остави тумбестата чаша на страничната облегалка на фотьойла и каза:

— Торес иска информация за операцията Бока де Пахаро в Куба. Чухте ли за това?

— Да, прочетох в „Miami Herald“ Но това не е ли работа на Торес?

— Не. Някой е играл мръсно. ЦРУ гарантира на Торес, че няма пръст в акцията. Вие сигурно ще се съгласите с мен, че една такава акция, осъществена без съгласието и одобрението на Торес, намалява престижа на „Планът“.

— Разбирам — каза Ортис.

— Видите ли — каза Рикардо, — убедени сме, че не е организирана в Маями. Щяхме да разберем. При това, както знаете, освен „Делта 99“ всички останали организации са се обединили под единното ръководство на Торес. Сигурни сме, че тези, които са обстрелвали селцето, не са били от „Делта 99“.

— Откъде сте толкова сигурни? — попита Ортис.

— Сигурни сме — каза сухо Рикардо.

Ортис запали нова цигара. Рикардо извади пакет „Марлборо“ и дебелият му подаде газовата запалка.

— Вие знаете, че аз съм за петдесет и втората звезда — каза дебелият и изпусна дима през носа си. — Мен лично изобщо не ме интересува „Планът“ на Торес. Мисля, че е безразсъден. Аз съм от тези, които считат, че окончателното разрешение на кубинския въпрос е анексирането. Днес от техническа гледна точка тази идея е най-функционалната.

Направи жест, сякаш искаше да махне от мазното си лице някаква паяжина:

— Не проливане на кръв, а сигурност… Кастро притежава най-добрата армия в Латинска Америка и никаква емигрантска група няма да може да я разгроми. Разбирате ли ме? Естествено, това е само една точка.

— Сега ви разбирам. Но мненията ни по този въпрос не съвпадат — възрази Рикардо и през главата му мина забавната мисъл, че напротив, мненията им по този въпрос съвпадаха.

— Знам — каза Ортис с въздишка и размърда дебелото си тромаво туловище във фотьойла. — Но няма значение — въпреки това Торес е мой приятел и макар че финансите ми са в окаяно състояние… Какво по-точно се иска от мен?

Очевидно очакваше да му поискат пари, но Ортис бе от оня тип мъже, които не искаха да развалят отношенията си с една изгряваща звезда като Торес.

— Да ме внедрите в нюйоркските групи, мистър Ортис. Вие имате там добри познанства.

Вместо отговор той се усмихна и въздъхна с облекчение.

— Само това?

— Да. Само това.

— Very well^[9] — каза Ортис. — В кои групи?

— Групите за действие преди всичко. Тези на Минголо Артеага, Сан Хил…

— Познавам добре Минголо. И Сан Хил.

— Мога ли да се срещна с тях от ваше име?

Ортис не отговори веднага. Претегляше отговора си. Знаеше, че Артеага и Сан Хил искат от него главата на Торес.

— Мисля, че да — каза тихо.

— Мислите или сте сигурен?

— Е, добре — каза раздразнено. — Сигурен съм. Ще ви дам адреси, телефони. Но, разбира се, вие няма…

— Няма да разберат, че работя за Торес, ако това ви притеснява.

— Да, това ме притеснява — призна Ортис.

Изправи се бавно, с усилие и наля на Рикардо още два пръста коняк.

— Кога тръгвате за Ню Йорк?

— Утре сутринта, в седем.

— В такъв случай още сега ще ви напиша адресите и телефоните на Минголо и Сан Хил. Също и на Татика Романо, ако искате.

— Не. Те не са ми необходими — каза Рикардо и бавно изпи превъзходния „Мартел“ реколта 1940.

 

 

— Една стара поговорка гласи, че за да опознаеш човек, ти е необходимо точно толкова време, колкото да поемеш 20 килограма сол — промълви Стюърт Дюк и погледна втренчено Майки Норманд. — Аз лично не мисля така. Има хора, които можеш да опознаеш отлично само за няколко месеца. Мисля, че не бъркам по отношение на вас, Майки. Вие сте млад и амбициозен, но предан.

— Благодаря, господине — отвърна Норманд с ледена усмивка.

— С вас — продължи Дюк — мога да говоря откровено, защото ви имам доверие.

Норманд кимна утвърдително с добре сресаната си глава. Дюк се наведе на въртящия се стол и протегна дясната си ръка към кутията с пури, която лежеше на бюрото. Извади една, бавно я помириса и после я запали, като я премяташе между пръстите си. „Евтина пура от Вирджиния — помисли си Норманд. — Дори не е хаванска.“

— Ето каква е работата — атакува старият, изпускайки синкав дим, докато говореше. — Кеплън ми поръча да проуча дали някой си Роберто Сан Хил от Ню Йорк има нещо общо с нападението на онова кубинско селце — Бока де Пахаро — преди две седмици. Запознат ли сте с въпроса?

— Слабо, господине.

— Какво знаете?

— Че Управлението няма нищо общо с него…

— Точно така — каза Дюк. — Точно така.

Дръпна дълбоко от пурата. Норманд забеляза с неприязън, че старият мокреше прекалено много върха й, но това неудоволствие не се прояви на лицето му.

— Да. Ето каква е работата — каза старият. — За пръв път ние останахме извън играта, а не обратното. А това, както може да се предположи, не бива да се повтаря. Ние трябва да ръководим работите, свързани с Куба. Те са, тъй да се каже, част от външната политика на правителството. Мисля, че разбирате.

— Отлично, господине — отвърна Норманд.

Дюк направи дълга пауза, преди да пристъпи към парливата същност на проблема. Опита се да разгадае погледа на Норманд, но неоновото осветление на тавана, което се отразяваше в очилата с металически рамки, придаваше на очите му блясък на сребърни монети. До каква степен всъщност можеше да разчита на него?

— Допуснах малка грешка в изчисленията — започна бавно. Оставих работата в ръцете на… хм…

Дюк сякаш се смути, но Норманд се направи, че не забелязва.

— Е, на Хари Терц — каза най-после, сякаш му беше коствало усилие да извади думите от устата си. — В края на краищата признавам — вие ме предупредихте, че бедният Хари е бита карта…

Норманд не отговори. Вътрешно щеше да се пръсне от задоволство.

— Изгубих две седмици с Хари — каза раздразнено Дюк. — Кеплън ми даде четири, а сега остават само две. Знам, че е трудно, но… Ако оставя работата във ваши ръце, има ли някой в екипа ви, който би могъл да се сдобие с тези сведения? Искам да кажа — някой, който да проучи дали наистина хората на Сан Хил имат нещо общо с Бока-Пахаро? Само да проучи, Норманд. Със задачата да му дърпат ушите в случай, че е необходимо, ще се заемат други…

— Мисля, че да, господине.

Дюк се изненада от бързината, с която отговори помощникът му…

— Наистина ли? — промълви.

— Наистина, господине.