Луис Рохелио Ногерас
И ако утре умра (5)

Четвъртък

На следващата сутрин Майк Норманд се срещна в един от вестибюлите на хотел „Феникс“ в Куинс с двама от най-добрите си хора: Филип Павелчак и Чарли Мелтън. За половин час им обясни какво точно иска и — по-специално как го иска. Даде им адреса на Сан Хил и уточни, че в единадесет сутринта ще ги чака пак там, във „Феникс“.

— Носете магнетофон — каза им Норманд, който вече предвкусваше победата над стария Дюк — и серум.

Павелчак и Мелтън взеха от кабинета на Норманд един ролков „Пайниър“ модел CT5151 и шест ампули със серум — 140. Обядваха, хлътнаха в някакво кино да гледат филм с Брус Ли и в пет и половина следобед подкараха един мерцедес с лимонов цвят към номер 19357 на Парк Авеню.

Оказа се двадесететажна сграда от бетон и стъкло, с големи прозорци. Обиколиха карето и оставиха колата през две преки. Върнаха се пеша. Мелтън носеше магнетофона.

Във фоайето нямаше никой. Взеха асансьора. Шестия етаж.

Филип Павелчак натисна звънеца на апартамента на Сан Хил.

 

 

Капитан Рикенес и лейтенант Сардуй гледаха през прозореца движението по улица „Л“. Вече петнадесет минути мълчаха, след като в продължение на три часа спориха без прекъсване, седнали пред картата на Куба (мащаб едно към петдесет хиляди), която стоеше разгъната върху бюрото на Рикенес. Беше почти пет часът следобед. Капитанът поднови прекъснатия разговор, сякаш не бяха мълчали толкова дълго:

— Ако Торес няма нищо общо с Бока де Пахаро, защо Управлението го е изолирало?

Сардуй не отговори веднага. Бавно отдръпна лулата от устните си.

— Бруно смята, че Торес е получил уверения, че Управлението не е свързано с нападението на Бока де Пахаро. А връзките на Торес с ЦРУ са много стабилни. Но в края на краищата може би Управлението не иска да заложи всичко на него и действува тайно чрез друга група.

— Защо? Могли са да използуват Торес за тази работа. Естествено, не мисля, че ЦРУ стои настрана от тази работа. Защо не са използували Торес? Това е от акциите, за които той и групата му тръбят вече повече от година.

Сардуй отправи поглед към тавана, докато обмисляше отговора си.

— Не, капитане. Торес тръби за акции на едро. Разпространява историята за освободителната сила, която уж организира… Това е акция от дребен мащаб, от рода на онези, които провеждаше „Делта-99“ допреди пет години. Разбира се, ЦРУ знае, че Торес е мошеник. Мисля, че го използуват, за да държат емигрантите сплотени и възбудени. Само гусанос от Маями вярват в неговите ракети и в армията му от сенки.

Рикенес го погледна.

— И с право, Родолфо. Нападения като в Бока де Пахаро подновяват западналия „План Торес“. Ако целта на ЦРУ е да обедини емигрантите, няма по-добър начин да се издигне реномето на Торес от акции като тази в Бока де Пахаро.

— Може би, капитане, случаят „Бока де Пахаро“ ще злепостави всъщност Торес. Помислете за миг върху това: за година и половина той е събрал… колко твърдеше „Реплика“?

— Два милиона. Не може да се появи сега, само със среднощно нападение на селце с беззащитни рибари, след като повече от две години е тръбял за нахлуване и е събирал пари, за да го организира. Той е заинтересован да заплашва с ракетите си, да разгласява неизбежното нахлуване… и да продължава да събира пари.

Рикенес отново се загледа в улица „Л“, десет етажа по-надолу. Ежедневие. Мъже, жени, деца отиваха и се връщаха от училище, от работа. Хора, които наистина не мислеха в оня миг за опасността, а за това, как да стигнат по-бързо донякъде, как да бъдат щастливи…

— Добре — отстъпи. — Да допуснем тогава, че Торес няма нищо общо с тази работа. Защо ЦРУ му казва, че не е организирало нападението?

Рикенес запали цигара. Очите на лейтенант Сардуй завистливо следяха синкавия дим, който се издигаше към тавана. Потупа ръката си с лулата и погледна в друга посока.

— Да тръгнем от конкретните факти, капитане. Торес няма нищо общо и ЦРУ твърди, че няма, но ние предполагаме, че ЦРУ има. В такъв случай ЦРУ играе нечестно с Торес. С каква цел? Може би, за да подкрепи някоя нова група, която да замести Торес, когато той залезе.

— Но никоя друга организация не е поела отговорността за нападението. Вестниците мълчат. Дори Торес не е направил изявление.

— Торес сигурно панически се страхува да признае публично, че има група, която, подкрепяна от ЦРУ, го конкурира, капитане. Моме би е предпочел да не уведомява емиграцията дали „Бока де Пахаро“ е била работа на неговата група или не. Що се отнася до ЦРУ, възможно е да държи подръка втория си коз. Сигурно затова сега е забранило на другата група да прави изявления.

— Изглежда логично.

— Въпреки това, капитане, трябва да се вземат предвид и други и възможности.

— Какви например?

— Да са открили Бруно и да са го „инжектирали“ с фалшива информация. Може да са го накарали да повярва, че Маями няма пръст в тази работа, за да ни дезинформират. Или Бруно е… как да кажа, е, добре, мъртъв или затворен, и е само „музикант“ на Управлението, който предава.

— Трябва да са открили шифъра. Бруно няма да им го даде.

— Сигурен съм в това. Но е възможно службите по разшифроване в Управлението да са разчели шифъра.

— Бруно няма да им го даде — повтори Рикенес, сякаш не беше чул думите на Сардуй.

В съзнанието на Рикенес оживя споменът за онзи Бруно от 1957 г., едва на деветнадесет години, а вече негов шеф в една от първичните организации на „26 юли“^[1]. Това лице — леко учудено и младежко — изчезна и на негово място се появи напрегнатото и спокойно лице на онзи Бруно, когото той бе изпратил през 1964 в една къща на Държавна сигурност в Тарара. Бруно, който скъса с другарите и с миналото си, остана настрана от революцията и после замина за Маями с дълга и трудна мисия. Онзи Бруно, който се усмихваше, когато го прегърна за последен път, тръгна и остави всичко, което обичаше. Впоследствие получаваше сведения за него. Пътувал с някаква случайна лодка и след много премеждия най-сетне пристигнал в Маями. Знаеше колко трудно е било за него да се потопи в гъмжилото от емигранти, да бъде още един в безредната им маса, изпълнена с омраза и противоречия. От момче говореше добре английски, но никога не беше ходил в Съединените щати. Докато се адаптира добре, Хавана го държа „на завет“, почти цяла година (същата, в която той пристигна в Маями — 1964). Използува времето за усилена работа, записа се в курс по карате, установи важни контакти с една от най-агресивните по онова време контрареволюционни организации НРД^[2]. През 1965 пристигна връзката от Хавана. Предаде му плана и му даде инструкции. Срещата продължи само половин час. Състоя се в едно кафене на 8-ма улица. Рикардо никога не научи името на другаря, който му предаде куфарчето с RT-48A, пожела му сполука и стисна силно ръката му. От този момент започна да предава по радиостанцията, за което бе обучен през 1963. Беше му поръчано от Центъра да продължи да посещава редовно курса по карате, докато получи черен пояс.

В продължение на пет години без нито една грешка, макар и с много трудности и с преодоляване на много опасности, Рикардо осведомяваше Хавана за голяма част от плановете, които се замисляха сред емиграцията.

Дебнеха го много опасности.

Бомбата, която през февруари 1966 сложи край на живота на Педро Оросман — шефа на НРД, рани и Рикардо. Бяха я свързали с телефона в главната квартира на Движението на „Севиля Авеню“. Оросман за нещастие сам вдигна слушалката при неочакваното обаждане… Вероятно дори не си бе дал сметка какво става. Рикардо прекара цял месец в болница, а после беше принуден да даде показания на процес, който щеше дълго да се помни в Маями. Бомбата не само уби Оросман, но предизвика и разпадането на организацията, която той ръководеше.

През ноември същата година Рикардо успя да се влее в редовете на новосъздадената „Кубинска фаланга“, ръководена от Уинстън Мачо Баросо. А в началото на 1968 вече бе постигнал присъединяването на групата на Баросо към движението, което ръководеше Хайме Торес. В края на шейсет и осма Мачо Баросо беше намерен мъртъв в апартамента си на „Хайла“ и Рикардо неочаквано за него самия стана шеф на „КФ“ и един от главните помощници на стария Торес. По-късно научи, че Торес е наредил да ликвидират Баросо.

Хайме Торес беше сформирал за по-малко от година най-голямата контрареволюционна организация, позната сред емигрантите, от 1959 насам. Така нареченият „План Торес“ обедини всички антикастристки групи с изключение на „Делта—99“. Контрите в Маями мислеха, че Торес е заложил в него последните си надежди. Торес (бивш сенатор от времето на Прио^[3], който твърдеше, че е тясно свързан с Белия дом и с Пентагона), беше обещал да освободи Куба през 1970 и всички сляпо му вярваха. Само Рикардо (и Уолтър) знаеха истината. Торес беше един мошеник, който забогатяваше за сметка на Белия дом и Пентагона. Легендарните армии съществуваха само в болното му въображение. При все това Рикардо успя да „пусне корени“ в отбраната група от близки сътрудници на мистър Торес. Сега, през 1969, привилегированото положение му бе позволило да узнае само за една седмица, че нападението на Бока де Пахаро не е било нито планирано, нито осъществено от хората в Маями.

— Капитане.

— Слушам те — каза Рикенес.

— Има една подробност. Да си представим, че е била някоя от групите в Ню Йорк.

Сардуй тръгна към бюрото. Вдигна картата. Отдолу имаше три папки с надписи: „Бойна група 16 април“, „Родина и Справедливост“ и „Акция Куба“. Взе „Родина и Справедливост“.

— Ако е била някоя от тези групи, откъде се е появил катерът? Очевидно не от Ню Йорк — каза с усмивка.

— Може би от Маями — отвърна Рикенес.

— И от Маями не е. Хората на Торес щяха да знаят, а оттам и Бруно.

Замълчаха за миг. Лейтенантът стискаше между зъбите си угасналата пура. Рикенес опря чело в стъклото на прозореца.

— Е, какво? — каза Рикенес, без да се обръща.

Родолфо Сардуй запрехвърля лулата между пръстите си.

— Мисля, капитане, че нищо повече не можем да направим, докато не дойде шифрограма от Бруно.

Рикенес затвори за миг уморените си очи. Отвори ги.

— И аз така мисля — каза най-после.

 

 

Самолетът на „Пан Американ“ кацна на летище „Кенеди“ в десет и двадесет и пет сутринта на осми октомври, четвъртък. Половин час по-късно Рикардо хвана такси и в единадесет и половина влезе във фоайето на хотел „Сейнт Мориц он дъ Парк“. Беше си резервирал стая от Лос Анжелос. Администраторът му даде ключа (четвъртият етаж, стая 303). Почувствува се уморен. Взе хладен душ и поръча да му донесат в стаята бутилка „Курвоазие резерве“ и порция филе.

Обядва с апетит, почина си малко и в един часа на обяд слезе във фоайето. Позвъни по един от телефоните в drugstore^[4] на хотела в дома на Роберто Сан Хил: Trafalgar 6–4678. Обади се някаква жена. Сан Хил го нямаше. Рикардо попита дали ще се върне преди пет часа, но жената не можа (или не пожела) да му каже.

— Обажда се Леон Ортис — каза Рикардо на испански.

— Ортис? — отвърна жената също на испански. — Момент, моля.

Рикардо се усмихна. Сан Хил беше вкъщи.

— Старче — каза дрезгав глас от другата страна.

— Не е Ортис, Сан Хил. Аз съм Рамон Сиера. Вие не ме познавате. Ортис ме изпраща в Ню Йорк специално за да ви видя.

Рикардо му обясни с няколко думи, че Ортис спешно се нуждае от една негова услуга. Не става дума за пари: нещо по-незначително. Може ли веднага да се видят? Да: той, „Рамон“, знае адреса. Сан Хил насрочи срещата в пет.

 

 

Сан Хил затвори телефона. После отново вдигна слушалката и набра Chelsa 2–5693.

— Hello? — му казаха.

— Фико?

— Не. Педритин е.

— Роберто се обажда. Там ли е брат ти?

— Да. Чакай малко.

Роберто Сан Хил започна да чука по слушалката с нокътя на показалеца.

— Какво се е случило? — каза след известно време глас от другия край на линията.

— Ортис иска да ме види — каза Сан Хил.

— В Ню Йорк ли е?

— Не. Обади ми се някой си — Сан Хил прелисти бележника, който лежеше на масичката до телефона — … Рамон Сиера. Познаваш ли го?

— Никога не съм го чувал — каза Фико Таблада.

— Иска да се срещне с мен от името на Ортис.

— За какво?

— Не знам. Каза, че било спешно. Какво мислиш?

— Нищо не ми хрумва — каза най-после Таблада.

— Необичайно е Ортис да иска услуга чрез друг.

— Да — призна Таблада, — необичайно е.

— Казах му да дойде в пет.

— Къде?

— Тук, вкъщи.

Фико Таблада погледна часовника си: един и двадесет.

— Ще ти се обадя веднага щом си тръгне — каза Сан Хил. — Не мърдай оттам.

Оставаха четири часа до срещата със Сан Хил. Реши да поразгледа Ню Йорк. А единственият начин да хвърли поглед на града за толкова малко време беше да се качи в панорамата на „Емпайър Стейт Билдинг.“

Хвана такси пред входа на хотела и съобщи на шофьора адреса. Не за първи път идваше в Ню Йорк, но винаги малко го стряскаха подтискащите тълпи, които преливаха извън тротоарите, реките от хора, които непрекъснато потъваха в станциите на метрото, неописуемото движение на превозни средства, оглушителният вой на клаксоните.

Колкото повече таксито напредваше към Пето Авеню и 34-а улица, струваше му се, че навлизат в сърцето на хаоса (Рикардо бе чел някъде, че покрай осемдесетте хиляди квадратни метра на основата на „Емпайър Стейт Билдинг“ преминават повече от деветдесет хиляди автомобила и близо триста хиляди души дневно).

Колата бавно си проправи път сред океана от превозни средства. Най-после шофьорът успя да се добере до десния тротоар пред огромната сто и два етажна игла.

Петнадесет минути по-късно Рикардо се издигаше към облаците с един от седемдесет и четирите асансьора в сградата.

Денят беше ясен. Без да бърза, след като плати пет долара, се присъедини към групата от посетители, която нахлуваше в обсерваторията.

Екскурзоводът започна да обяснява нещо за Трейд Уърлд Сентър — по-висок от Емпайър, — който се строеше в момента, а после разказа с монотонен и безизразен глас за онзи В—25, който в едно мъгливо утро се беше разбил в сградата, и за огромното ято от прелетни птици, което се беше блъснало в деветдесетия етаж.

Рикардо престана да го слуша и се загледа в града. Оттук Ню Йорк изглеждаше човешки град. Болката, борбата за живот в този мравуняк, който непрестанно се движеше по артериите на Манхатън, неизмеримите разлики между класи и раси изчезваха от такава височина. Оставаше само огромната плетеница от стоманобетонни конструкции, която се виеше по протежение на целия остров без прекъсване — от река Хъдсън до река Харлем, от Бруклин до Куийнс.

Но Рикардо беше видял — докоснал — живата лава, която пулсираше там долу. Беше стоял сред тези мъже и жени. Беше видял много. Беше живял. Беше почувствувал тази страна, болка от гняв, високомерие и страх.

Пристигна пред номер 19357 на Парк Авеню приблизително в четири часа и четиридесет. Освободи таксито и почака още десет минути. В четири и петдесет се качи на шестия етаж.

Отвори му жената на Сан Хил (очевидно същата, с която говори по телефона). Обикновено лице, отпуснати гърди под пеньоара. Покани го да влезе и силна миризма на маргарин блъсна Рикардо в носа.

Сан Хил влезе в салона, преди Рикардо да седне. Беше як мъж с вид на касапин и глас на адютант. Това бе последната му длъжност в Куба — адютант на сенатора Алипио Колясо. Прочете внимателно препоръчителното писмо, което Ортис беше дал на Рамон Сиера (Рикардо).

Разговорът не беше приятен. Сан Хил говореше внимателно, с премерени думи. Очевидно не се доверяваше напълно на този Сиера, за когото никога не беше чувал да се говори. Когато Рикардо засегна темата (Ортис искаше да знае дали е вярно, че операцията „Бока де Пахаро“ е била организирана от хората на Хайме Торес в Маями), Сан Хил не налапа въдицата.

— Защо Леон мисли, че аз мога да знам нещо по този въпрос?…

— Изпрати ме да се срещна не само с вас — побърза да каже Рикардо, — а и с Минголо Артеага.

— Разбирам — каза замислено Сан Хил.

— И още нещо — каза Рикардо. — Ще видите: всички в Маями мислят, че хората на Торес са забъркали тая каша.

— Така ли мислят? — попита Сан Хил с любопитство.

— Всички — каза Рикардо категорично. — Ортис — не.

— А какво мисли Леон? — попита Сан Хил.

— Ами — каза Рикардо, сякаш се мъчеше да отбегне някакъв досаден въпрос — господин Ортис мисли, че… в края на краищата…

— Какво в края на краищата? — попита Сан Хил.

— … господин Ортис мисли, че това е работа на хората на Артеага.

— На тоя? — каза Сан Хил развеселен. — Вижте какво, приятелю, последният удар, който направи Минголо Артеага, беше през петдесет и осма.

— Тогава кой? — попита наивно Рикардо. — Хората на Торес?…

Мазното лице на Сан Хил светна:

— Познавате ли добре Торес, мистър Сиера?

— Всъщност не много добре — промърмори Рикардо.

— А аз — да — каза Сан Хил. — Той е страхливец.

Развеселен, Рикардо си помисли, че поне за това Сан Хил има право.

В същия миг на вратата се почука.

— Аз ще отворя — каза Сан Хил на жена си.

— Господин Сан Хил? — усмихнато попита Филип Павелчак.

— Да — каза Сан Хил и погледна последователно двамата мъже.

— Вие ли сте? — попита Павелчак.

— И какво ако съм аз? — каза Сан Хил на ужасния си английски. Без усмивката да изчезне от тънките му устни, Павелчак извади от джоба на сакото си един магнум, зареди го и се прицели в междувеждието на Сан Хил. Всичко това — само за секунда.

— В такъв случай бихме ви поканили да си поприказваме малко…

И добави на испански:

— … сеньор.

 

 

Дюк би дал сто долара само за да улови в очите на Майки Норманд победоносен блясък, когато предния ден му прехвърли случая „Сан Хил“. Но Норманд успя добре да прикрие играта си, в това нямаше съмнение, и сега старият Дюк бе в известен смисъл в ръцете му. Видя се принуден да му се довери, но по отношение на Норманд сърцето му оставаше изпълнено с резерви.

Минаваше осем часът вечерта. Седеше в салона на къщата си в Коулд Спринг на североизток от Манхатън. По телевизията даваха някакъв тъп криминален сериал и двете внучета на Дюк подскачаха пред апарата, докато героят се биеше на някаква уличка в Харлем с пет или шест негъра, купени със златото на Москва.

Запали осмата пура за деня, но този път димът му загорча.

Не можеше да се каже, че мрази Норманд. Макар да беше сигурен, че Норманд го мрази или, което бе още по-лошо, презира го. Не. Той не мразеше Норманд. Не го мразеше, както не мразеше пепелянките или отровните паяци. Това са същества, които не будят никакви чувства. От тях се бяга, това е всичко. Но ето че той, Дюк, не можеше да избяга от Норманд. Точно обратното — нуждаеше се от него.

Винаги подозираше, че са сложили Норманд за заместник, за да го наблюдава. Макар че може би не беше точно така. В Управлението нямаха добро мнение за ветераните — държаха ги в най-добрия случай като безобидни музейни експонати. Само за пет години Управлението беше превзето от новата генерация. А тази нова генерация бе несъмнено по-гъвкава по дух, т.е. по-цинична.

Но беше ли Майки циник? Може би нещо по-лошо.

Тръпки побиха Дюк, когато си спомни изостреното лице на Майки Норманд.

 

 

Беше дълго и тягостно.

Рикардо лежеше по очи, проснат върху намазания с паркетин под, а ръцете му бяха вързани на гърба с копринена вратовръзка.

Отначало единият от двамата мъже му счупи носа с дулото на броунинга си.

— Тоя пък кой е? — попита мъжът, който влезе в салона с магнум, вървейки зад мъртвешки бледия Сан Хил.

— Току-що дойде — беше всичко, което хрумна на Сан Хил да каже.

Другият насочи броунинга към Рикардо и към жената на Сан Хил, която побеля като стената.

— Твой човек, а? — попита оня с магнума и бутна Сан Хил към един фотьойл.

— Не го познавам — каза Сан Хил.

— Значи не го познаваш? — каза тоя с магнума. После се обърна към другия с броунинга: „Казва, че не го познава“.

— Легни на пода — каза оня с броунинга.

Рикардо поиска да каже нещо.

— Казах да легнеш на пода, копеле — и го удари по лицето с пистолета.

Рикардо падна на колене, но не изгуби съзнание. Нишка кръв започна да тече от носа му и капките изцапаха пода.

— Донесете въже или връзка — каза мъжът с броунинга на жената на Сан Хил. Тя не помръдна. Сякаш беше закована на пода, а широко отворените й очи гледаха последователно Сан Хил и двамата мъже, сякаш нищо не разбираше.

— Прави, каквото ти казват — каза Сан Хил.

Като автомат жената отстъпи към стаята.

— И гледайте да не ви хрумне някоя гениална идея, мис.

Минута по-късно жената отново се появи в салона с широка връзка в червено и бяло.

Мъжът с броунинга я взе и каза на Рикардо:

— По очи, гълъбче.

Рикардо се подчини. Лицето му гореше ужасно и му се виеше свят.

След няколко секунди разбра, че му връзват здраво ръцете на гърба.

— А това е за теб — обърна се мъжът с броунинга към Сан Хил, извади магнитни белезници от ония, с които си служат полицаите в Бронкс.

— Обърни се — каза му другият с магнума.

Сан Хил се обърна. Извиха ръцете му на гърба и сложиха белезниците.

— А вие, мис — каза мъжът с броунинга, — елате с мен.

Жената се възпротиви, но той я блъсна към стаята.

— Какво ще правите с нея? — изпъхтя Сан Хил.

— Кротувай — каза тоя с магнума.

Там вътре, оня с броунинга затвори жената в гардероба. После почука на вратата и каза: „И без шум, о’кей?“

Жената не отговори.

— Добре — каза оня с броунинга. — Започваме ли?

Отвори много внимателно куфарчето, което беше оставил на канапето. Извади магнетофона и една метална кутийка с ампули LS-140. И все едно, че подготвя инструментариум за операция, постави магнетофона близо до фотьойла, в който тоя с магнума беше принудил Сан Хил да седне. После започна да приготвя някаква спринцовка за еднократна употреба.

— Какво ще правите с мен? — каза Сан Хил.

— Омазал се е от страх — изкоментира оня с магнума.

— Ей — каза другият с броунинга, когато напълни със синкава течност подкожната инжекция. — Ще идва ли още някой?

Сан Хил не отговори.

— Добре — каза мъжът с броунинга. — Съмнявам се, че ще ми кажеш истината. Във всеки случай, ако някой вкара ключ във вратата, ще ти откъсна главата. Ясно ли е?

Инжектираха Сан Хил. Толкова се страхуваше, че покорно се остави на иглата. Якото му тяло се тресеше, сякаш бе от желатин.

— Не ме убивайте — прошепна.

Рикардо леко се обърна, за да се опита да наблюдава какво става. Видя, че двамата мъже седнаха да пушат пред Сан Хил. Очевидно чакаха нещо. Най-вероятно да започне действието на инжекцията.

— Тоя негодник е наркоман — каза мъжът с магнума.

— Сигурно. По всяка вероятност не му действува. Може да е имунизиран.

— Но това е наркотик за слонове — каза другият.

Кои бяха те? Рикардо неведнъж си зададе този въпрос. Но не и Сан Хил. Той знаеше кои са, защото групата му осъществи нападението предната седмица през главата на ЦРУ. Тия трябваше да са именно от ЦРУ.

Сан Хил почувствува сякаш муха забръмча в черепа му. Жужене, леко гъделичкане. После започна да диша трудно и да се изпотява.

Очите му започнаха да виждат предметите, мебелите в салона в друг цвят, с друга големина, а после…

На езика му се образува горчива слюнка, едно нарастващо смайване, спирала, която се издигаше към него от дъното на синята лепкава маса, по която се понесе и почувствува, че пада с главата надолу в студени, горещи и хладни усещания, а някъде много далеч едно удължено лице, видяно в панаирджийско огледало, което се свиваше и удължаваше, сякаш бе от гума, и един глас също тъй далечен, който започваше да го разпитва и…

Беше дълго и тягостно. Рикардо веднага позна симптомите на наркотика на истината. Лицето на Сан Хил пребледня, започна да се поти, затвори очи, отпусна глава върху гърдите.

Започна разпитът.

Но имаше нещо, което двамата мъчители не бяха предвидили: езикът.

Под въздействието на наркотика Сан Хил започна да отговаря на въпросите на испански.

 

 

9 часът и 30 минути вечерта.

Майки Норманд отпи глътка джин с тоник и запали една Тарейтън с филтър. Седеше в бара на хотел „Феникс“, собственост на „Плейбой“. Всички bunnys^[5] се движеха между масите напарфюмирани и полуголи, с дългите си плюшени уши и с белите пухчета отзад.

В единадесет щеше да научи дали наистина Сан Хил беше неговият човек. Ако не е Сан Хил, оставаха още няколко възможности двете имена, които фигурираха в списъка, даден му от Дюк — Минголо Артеага и Татика Романо — шефове на организациите „Акция Куба“ и „Родина и справедливост“.

Дано да е Сан Хил. Ще спечели време.

И си помисли с бегла усмивка за приятната изненада, която запази на стария Дюк за големия финал.

 

 

— Мисля, че това е всичко — каза оня с броунинга.

Сан Хил беше заспал, но на дивана лежаха две ролки 3/4, пълни с една интересна и дълга история.

Рикардо напрегна мускули, когато чу гласа на единия от двамата (може би оня с броунинга?).

— А тоя какво ще го правим?

— Отвържи го — каза другият (с магнума). — Тази връзка ми харесва.

Мозъкът на Рикардо попи до последната дума несвързаната изповед на Сан Хил. И сега, сякаш белязани с огън, седем букви пулсираха с тласъците на кръвта му: Естигма

Ужасният испански, може би на мъжа с броунинга, беше достатъчен, за да разпитат Сан Хил. Но нито един от двамата нямаше ясна представа за това, което току-що бяха чули. А чуха (Рикардо също чу със свито сърце) цялата организация на операция „Естигма“, чиято първа стъпка беше Бока де Пахаро, а последната щеше да се осъществи идната неделя (след четири дни) на пристанището в Сиенфуегос.

— Стани — каза на Рикардо единият от двамата.

Рикардо бавно се изправи. Кръвта на носа му беше засъхнала, а част от устната му беше подута.

Мъжът с броунинга разхлаби възела на връзката и ръцете на Рикардо останаха свободни.

— Не се е измачкала. Копринена е — каза. — Хубава.

Рикардо започна да разтрива ръцете си.

— С кого ще започнем? — попита оня с броунинга, докато прибираше връзката във вътрешния джоб на сакото си.

— Със Спящата красавица — отвърна другият.

Отиде до куфарчето, прибра магнетофона, лентата и остатъците от ампулите, пусна подкожната инжекция в джоба си. После извади една тръба от черен метал, дълга десетина дюйма, и бавно я завинти на дулото на магнума.

— Готово — усмихна се.

И се обърна към Сан Хил.

Рикардо не чу изстрела, но видя как тялото на Сан Хил, грубо тласнато назад, повлече след себе си фотьойла. Падна като мазно разнебитено чучело. Половината му глава беше отнесена от куршум 44. По стените, по завесите, по килима останаха парчета мозък и съсиреци от тъмна кръв.

— Следващият — каза оня с магнума.

Рикардо го погледна в очите, но те бяха празни. В тях имаше толкова вълнение, колкото би могло да се види в очите на служителя, който на панаирите кара количките в тунела на любовта.

Да умре?

Да умре в един апартамент на „Уест Сайд“ в Ню Йорк? Парадоксът беше в това, че ще умре не като Рикардо Виля и поради това, че е такъв, какъвто всъщност беше, а в една мръсна шайкаджийска война като съучастник на Роберто Сан Хил. И Естигма никога нямаше да стигне до Уолтър.

Без да свежда очи, Рикардо чакаше изстрелът. И се чу изстрел.

 

 

10 часът и 25 минути вечерта.

Норманд поръча третия си и последен джин с тоник и му го донесе същата русокоса bunny като предишните два пъти — в чаша, на която беше нарисувано друго русо зайче (съвсем голо).

Норманд впи сивите си очи в гърдите й, когато тя се наведе над масата, за да остави чашата и да вземе другата.

— Виждал ли съм те някъде? — попита, без да се усмихне.

— „Плейбой“, мартенският брой от 65 година на централната страница — каза тя.

— И с много по-малко дрехи от сега — добави Норманд.

— О, да, господине, много по-малко.

Обърна му гръб и се отдалечи, като се поклащаше.

 

 

Умря прав.

Куршумът проникна откъм гърба и разкъса сърцето му.

Падна тежко, без да гъкне.

Оня с броунинга се обърна и стреля два пъти, както стрелят професионалистите. Първият куршум се заби в стената, от втория на рамото на жената разцъфна кърваво цвете.

Рикардо видя всичко като на забавена камера, като на филм.

Видя да излиза от стаята, измъкнала се бог знае как от шкафа, в който я бяха затворили, да вдига с две ръце пистолет 45, който сигурно беше на Сан Хил, и да стреля. Чу изстрела и пред очите му типът с магнума падна пронизан.

Мъжът с броунинга се обърна: два изстрела — и жената на Сан Хил се строполи на килима.

Но той нямаше време отново да се обърне към Рикардо, който с рязък каратистки удар без звук го повали безчувствен.

Стоя прав почти минута, докато се опитваше да подреди мислите си. Накрая се наведе, отвори куфара и извади лентата. После взе магнума, който мъртвият още държеше, и се приближи към мъжа с броунинга, който беше в безсъзнание. Удари го силно по лицето.

Мъжът бавно отвори очи. Видя на сантиметър от носа си дългия и тъмен заглушител. Усети парливата миризма на барут.

— Ти кой си? — каза Рикардо.

Мъжът не отговори.

Рикардо зареди револвера.

— Кой си, по дяволите, копеле такова? — процеди през зъби.

— ЦРУ — изпръхтя мъжът и после сухо преглътна.

— Лъжеш — каза Рикардо.

— Честна дума.

— Какво е направил Сан Хил? Защо е всичко това? — попита Рикардо.

Широко отворените очи на типа гледаха втренчено дулото на магнума.

— Не знам. Изпълнявах заповед — смотолеви.

— Знаеш — каза Рикардо.

— Честна дума. Не знам.

Рикардо наведе револвера и напъха заглушителя в устата му.

— Не знам — избоботи мъжът.

Думите му почти не се разбираха. Сигурно усещаше на езика си кирливия вкус на барута.

— Дай ми някакво доказателство, че си от ЦРУ — каза Рикардо, променяйки тактиката.

— Наркотикът — каза типът и му се повдигна, сякаш щеше да повърне.

Рикардо извади заглушителя от устата му.

— Какво му е толкова на наркотика. LSD. Лизергинова киселина. На друг глупак ги разправяй тия.

— Не е LSD а LS—140. Само в Управлението го има.

Без да престава да държи на прицел лицето му, Рикардо извади с една ръка от куфара металната кутийка, в която имаше още две ампули. Взе едната и й хвърли бегъл поглед: наистина, LS—140. Той не разбираше много от токсикология. Дали тоя тип му казваше истината?

— Как се казваш? — попита Рикардо.

— Мелтън Кауфман — излъга мъжът.

— Носиш ли някакъв документ? Лична карта? Портфейл?

— Само кърпа и малко пари. Такава е практиката. Пребъркайте ме, ако искате.

Рикардо си помисли, че наистина няма да помъкне в себе си картата на Управлението.

— Добре — каза Рикардо и стана.

Мъжът също се надигна. Трепереше. Закри с две ръце лицето си.

— Не бъди страхливец — каза му Рикардо. — Няма да те убия, освен ако се покажеш в коридора веднага след мен. Разбрано?

Рикардо тръгна заднишком, бавно, в посока към вратата. Типът от Управлението остана със скрито в ръцете си лице.

Рикардо отвори вратата и каза:

— Ако излезеш, преди да са изтекли пет минути, прости се с живота.

Затвори вратата и направи няколко крачки в коридора. После слезе от шестия етаж тичешком.

 

 

10 часът и 30 минути вечерта. Лейтенант Сардуй се намираше в кабинета си и току-що бе загасил лампата, за да се прибере вкъщи и да се опита да надвие поне малко умората, натрупана през деня.

Затвори вратата след себе си и тръгна към асансьора.

След пет минути излезе на улицата. Фолксвагенът му беше на една пряка от сградата.

Половин час по-късно се движеше с шейсет километра в час в посока към Баута, където живееше.

„Времето лети“ — помисли си той.

Да! Времето бяга стремително. Пет години не са нито много, нито малко. Всичко зависи от това, което се нарича живот, какво е направил човек, дали е използувал максимално всяка минута, какво е спечелил и какво е изгубил. От тази гледна точка пет години трябва да са били цяла вечност за Рикардо Виля.

Дали се е променил? Въпросът беше излишен, защото той започна да работи с капитан Рикенес, когато беше изминала вече една година, откакто Бруно предаваше. Не се познаваше с Рикардо, а само с Бруно, който за него представляваше цифри, един нискочестотен сигнал всяка седмица, папка, претъпкана с безкрайно ценни сведения за дейността на контрареволюционерите в Маями.

Това беше Бруно.

Но зад него се криеше един човек, едно лице, една огромна саможертва. Зад него се криеха нечии болезнено изопнати нерви, нечий глас, сърцето на другар, който рискуваше живота си. Зад него стоеше Рикардо Виля, когото никога не беше виждал.

Дори не беше виждал негови снимки. Нито знаеше предишната му история. Системата на споделяне с този, с когото работиш, не предвиждаше той — Сардуй — да знае каквото и да било за миналото на Рикардо Виля. Така ли се казваше в действителност? Дори в това не беше сигурен. За него беше просто Бруно.

Но онзи мъж там, толкова далеч, сам като космонавт в най-отдалечената точка на безмълвното пространство, онзи незнаен боец и той бяха свързани с нещо повече от нискочестотни сигнали: свързваше ги еднаквата вяра в победата, еднаквата любов към земята, която ги беше родила, еднаквата вярност към пролятата кръв, за да се превърне тази земя един ден в прекрасно място, където ще тичат на воля децата на комунизма.

Седмица след седмица беше слушал сигнала по ефира. Като ударите на пулса му, като усещането, че е жив. И ако тези удари замлъкнеха, ако Бруно един ден отдадеше живота си, и той — Родолфо Сардуй — щеше в известен смисъл да умре.

Кръвта ги беше направила братя.

Непреодолимите нишки на червената кръв.

Без да си даде сметка, беше натиснал газта и фолксвагенът летеше стремително по Кинта Авенида.

 

 

Сладкото усещане за власт, което почувствува в бара на „Феникс“, изведнъж изчезна. Жесток, леден гняв и безсилие стягаха сърцето на Майки Норманд. Пред него във фоайето на хотела стоеше Чарли Мелтън и му обясняваше, че Сан Хил е мъртъв, а също и жената на Сан Хил, и най-вече Павелчак, всички очарователно пръснати на килима в един апартамент на Парк Авеню, като някогашните кланета в Деня на свети Валентин. И му обясняваше също, че някакво непознато тъпо копеле беше станало свидетел на касапницата и че — о, господи! — беше отмъкнало лентата с изповедта на Сан Хил.

Тънките устни на Норманд трепереха, а белите му като гипс ръце се бяха сгърчили върху облегалките на голямото кресло.

Везните застрашително клоняха в полза на Дюк.

Въпреки страшния спомен от дулото на магнума пред очите му Чарли успя леко да се усмихне.

— Фотографирах го — промълви.

— Какво? — каза бавно Норманд.

— Казвам, че го снимах. Микроникъна, монтиран в моя „Ролекс“, му направи поне десет разкошни моментални снимки.

Чарли покри с ръце лицето си, както го бе направил в апартамента секунди преди Рикардо да излезе с револвера в едната ръка и лентата в другата. И наистина Норманд се убеди, че циферблатът на „Ролекс-GMT“ на Чарли Мелтън сочи към лицето му.

С един скок се изправи.

— Хайде — каза.

И тръгна към изхода, следван от Чарли.

 

 

Рикардо прекара в „Сент Мориц он дъ Парк“ само половин час — време, достатъчно, за да вземе куфара си, да върне колата, да плати сметката и да изхвърчи, за да хване такси, което да го закара до летище „Кенеди“.

Пристигна на летището в един без петнадесет, но до шест сутринта нямаше полет за Маями. Какво можеше да направи? Играта беше загрубяла и не бе уместно да остане в Ню Йорк дори минута. А ако наеме кола в Херц и замине за Маями по магистралата? Не, прекалено много изгубено време. Не го привличаше — не можеше да каже защо — и възможността да вземе самолета за кой да е друг град и оттам да отлети за Маями. Ако ония типове, които бяха убили Сан Хил, наистина бяха от ЦРУ, сигурно вече залагаха капана, за да го хванат. Може би най-добре е да направи това, което те биха помислили, че няма да направи: да остане четири часа в Ню Йорк и да отлети в шест сутринта за Маями.

Реши се на този вариант. Купи си билет за самолета в шест и после взе едно yellow cab на паркинга пред летището.

— Накъде? — каза шофьорът.

— Закарайте ме някъде, където да хапна добре.