Луис Рохелио Ногерас
И ако утре умра (2)

Часовете

— Побързай — казва Артемиса.

Не е лесно да къртиш твърдите буци сол с ловджийски нож. Пръстите ми горят и макар че нощта е прохладна, капки пот се стичат по лицето ми. Артемиса почти е напълнил чувала си, а на мен ми остава повече от половината.

За наш късмет нощта е безлунна. Морето едва се вижда. Чува се само спокойното му дихание: една вълна, безкрайна тишина, в която чувствувам, че се задъхвам. После друга вълна и отново тишина, докато водата се оттегля от брега, за да връхлети отново.

— Много ли ти остава?

— По малко от половината — казвам.

Виждам силуета му, но усещам и миризмата на пот от многото походи, на мъзга от много растения; тръпчивите влажни изпарения от кожените му боти и ремъка на неговия Гаранд. Аз не мириша на нищо: на град, на новодошъл, на нелегален, когото са направили партизанин. След време ще мириша като Артемиса. Ако не умра.

— Ще ти помогна.

Говорим шепнешком, между прибоя на вълните. Щикът му започва да кърти парчета кристал и аз усещам как падат в чувала. Разтърсвам глава, за да не замъгли очите ми потта, която се стича по челото.

Не е лесно да се отчупят тези горчиви диаманти. Един солник не дава толкова лесно онова, което слънцето е отнело от морето: буците трябва да се изтръгват с мотика. Но ние нямаме мотики: само ловджийски нож и един нащърбен щик.

— Още малко и тръгваме — казва.

Въздъхвам облекчено. Вече половин час сме на открито, на плажа, на повече от триста метра от планината. Ако патрулът ни изненада, ще се превърнем в удобна мишена. Тъмнината би ни помогнала малко, но биха могли да стрелят напосоки и да ни очистят.

— Затвори чувала!

Някъде на патрондаша съм завързал парченце въже. Намирам го при пълнителите на сан кристобала^[1]. Чувалът от юта^[2] има големи дупки от двете страни на отвора. Пипнешком омотавам въжето и здраво го стягам, за да не изпаднат буците, когато метна чувала на гръб.

От солника до лагера са два часа, но без товар. А сега с два чувала по сто либри^[3], пълни с буци сол, ще отидат поне три часа и половина, докато изкачим склона и се върнем.

— Готово ли е? — казва Артемиса.

— Готово.

Изправя се без особено усилие, с чувала на рамене, като овчаря с агнето от оная статуя, дето кой знае къде съм виждал. Напрягам мускули, изсумтявам тихо и успявам да метна чувала на гръб.

— Хайде!

Когато навлизаме в планината, усещам, че чувалът е по-лек. Страхът отмина. Или поне част от него. А може би вече имам необяснимото усещане за сигурност, което изпитва всеки партизанин, когато го заобикаля гъста растителност? Чувал съм това от най-опитните. Не от Артемиса. Той не говори. От една година е в планината. Аз — почти месец.

Започваме да изкачваме склона. Не най-трудния — Муерто Линдо, — а първия, осеян с гладки камъни, които служат за стъпала. Не усещам стоте либри, които нося на гръб. И потта изчезва от лицето ми. Сега само ми е малко студено.

Артемиса е пръв и проправя път с тялото си. Аз вървя по петите му и гледам да поддържам добрия ход.

 

 

— Кой? — пита Мендоса.

— Рикардо и Артемиса — казва капитан Кике Санчес.

В тъмнината нечии ръце ми подават празния чувал от енекен^[4].

Ние сме десет мъже на едно скалисто островче в гората, на половин час от лагера на Колоната.

— Хайде — казва капитан Санчес. — Два часа до плажа. Един час за събиране на сол. Още два часа, за да се изкачите. Пет часа. В четири сутринта може да се прибирате.

— Има ли постове? — питам.

— Това ще го разберете там — казва капитанът. — Като се върнете, ще ни разкажете.

Артемиса се изправя. Не го виждам, но сигурно е силуетът, който се приближава към мен, удря ме по рамото и ми казва: „Ставай, земляк“.

 

 

Един час. Може би. Часовникът ми се счупи на третия ден от пристигането ми в Ла Плата. Каква дяволска ирония: донесох петдесет часовника, а се счупи моят. Цяла пратка часовници за полските търговци на дребно от Олгин и Сантяго. С тия претърсвания по пътищата след стачката през април нямаше друг начин да си пробиеш път до Ориенте. Дойдохме в Ориенте с колата на стария Лавастида. Платове, часовници. Но никой не ни спря.

Сега вече чувалът тежи сто либри, а и повече, защото гърбът ме боли и с големи усилия успявам да поддържам темпото на Артемиса.

Отново започвам да се потя и чувствувам жажда. Жажда, не страх.

— Ще спрем тука, земляк — казва Артемиса.

Успокоява ме мисълта, че и той е уморен. Оставя чувала, сяда и се обляга на едно дърво. Аз правя същото. Пълзешком стигам до него.

— Ще ми се да запаля.

— И на мене — казва. — Защо пък не?

Гледал съм толкова филми, в които партизаните улучват нощем войниците в сърцето, прицелвайки се в огънчето на цигарата, и му казвам:

— Мислиш ли?

— Тук има само плъхове — отвръща. — Постовете са до Ла Тихера, а ние я отминахме преди двадесет минути.

Запалва цигара. Виждам в светлината на пламъка острия му нос, изпъкналите скули, къдравата червеникава брада. Дръпва дълбоко два три пъти и ми я подава. Димът дразни гърлото ми. Кашлям. Но той не се засмива. Връщам му цигарата — трябва да свиквам със силните. „Кемил“ тук в планината са лукс. Или пък „Лъки Страйк“.

— Значи от Хавана, а? — ме пита внезапно.

— Да — му казвам. — А ти — от Пинар дел Рио?

— Разбира се. Но не от Артемиса. От общината Синко Песос. Дори на картата я няма. Изгърмя ли?

— Е, как… В оная стачка…

— Трудно беше да се свали Батиста с една стачка — казва.

— Мачадо го свали стачка — отвръщам.

— Тогава беше друго.

— Защо? — питам.

— Други времена.

— Все тая — казвам.

— Не е така, земляк.

Слизането е по-лесно от качването. Но не винаги: склонът тегли тялото ти надолу, иска да те повлече и да те хвърли в пропастта. Трябва да се залавяш за дърветата, здраво да забиваш токовете на ботушите в земята.

Морето още не се вижда. Артемиса върви на пет-шест метра пред мен. Изглежда, не му е трудно, леко подскача, виждам сянката му, която безшумно се плъзга надолу по склона. Ще има ли постове край солника?

 

 

Артемиса гаси цигарата си в земята. Мълчим сред шума на гората и тягостната тъмнина.

— Как е в Хавана? — пита неочаквано.

— Пожар — казвам.

— Това — да. Става дума… За нас какво се говори?

Предполагам, че това за нас не се отнася до мен: аз бях и все още съм боец от града. Той има в предвид ветераните от Сиера^[5].

— За хората от Сиера ли? — питам, макар че знам отговора.

— Аха.

— В тях е надеждата — прошепвам.

Чувам го как се почесва по брадата: сякаш някой човърка из храсталаците с нокти.

— И аз така мисля — казва най-после.

 

 

Не знам в какво се спънах — май беше някакъв корен. Но падам и започвам да се търкалям, а Артемиса застава между тялото ми и склона.

Помага ми да стана.

— Дръж се здраво, земляк.

— Това се опитвам да правя.

Дори не си изтупвам дрехите. За какво? Нагласявам сан кристобала на рамото си и тръгвам отново, вече по-внимателно, надолу по склона.

 

 

— Семейство имаш ли? — пита ме.

— Жена и деца ли?

— Аха.

— Не — казвам му. — А ти?

— Имам. Две момчета. В Гуанахай, при старите.

— С какво си се занимавал?

Не отговаря дълги секунди.

— Търсех си работа. А ти?

Замълчавам.

— Още час и сме в лагера.

— Слава богу — казвам. — Тоя чувал е дяволски тежък.

— Ей там е плажът — прошепва Артемиса.

Бавно се приближавам към него. Надничам между тревите. Последните метри до пясъка минаваме пълзешком.

— Нищо не се вижда — казвам.

— То и нищо няма.

— Постове няма ли?

— Ако стрелят, щом се покажем, значи има, земляк. Хайде.

Става и с известно усилие мята отново чувала на рамо. Аз правя същото. Сякаш не тежи сто либри, а петдесет.

— На тая работа вече й се вижда краят, земляк — казва ми внезапно.

— На коя?

— На тая, на войната. Батиста няма да се задържи.

— Може би — отговарям.

— Сигурно е.

Тръгваме нагоре по склона, задъхани под тежестта на чувалите. В онзи момент нито той, нито аз знаехме със сигурност. Артемиса имаше право за Батиста. Шест месеца по-късно той щеше да напусне със самолет Острова, който искаше да превърне в огромен гроб. За другото Артемиса грешеше.

Войната едва бе започнала.