Джон Голсуърти
Първите и последните (7)

VII

Ако за Кийт шестте седмици преди процеса по убийството на „Глав лейн“ бяха изпълнени с неспокойствие и мрачно настроение, то за Лорънс те бяха най-щастливите дни от живота му, след детството. От момента, когато напусна квартирата си и се премести да живее при момичето, го завладя някакво спокойствие и екзалтация. Не че с някакво усилие на волята се отърва от надвисналия над него кошмар. Не бе и в любовно опиянение. Просто изпадна в духовно вцепенение. Пред лицето на съдба, по-силна от неговата воля, престана да се вълнува, тревожи, даже загуби привичното си неспокойствие. Животът му се носеше по упойващите вълни на „каквото има да стане, ще стане“. Понякога духът му излизаше от това вцепенение и той потъваше с главата надолу в мрачни води. На Бъдни вечер се бореше да излезе точно от такъв един водовъртеж. Когато момичето стана от пода, той го попита:

— Какво видя?

Тя се притисна силно към него, притегли го на пода пред огнището. Двамата седнаха така, със свити колене, преплели ръце като две деца, които се опитват да надникнат отвъд края на света.

— Видях Дева Мария. Облегната на стената, тя се усмихваше. Скоро ще бъдем щастливи.

— Ванда — рече внезапно той, — ако ще мрем, нека заедно да мрем. Така ще се топлим един друг в отвъдното.

Тя се сгуши до него и прошепна:

— Да! О, да! Не бих могла да живея, ако тебе те няма.

Точно тази абсолютна зависимост от него, чувството, че е спасил някого, му даваше опора, това и прикътаното му съществуване в тишината на двете стаи.

Жената идваше да чисти от девет до десет сутринта. През останалото време не се мяркаше жива душа. Никога не излизаха заедно. Той оставаше до късно в леглото, докато Ванда купуваше каквото им беше необходимо за ядене през деня. Лежеше по гръб, с ръце под главата, спомняше си лицето й, нейните движения, докато обличаше стройното, закръглено и гъвкаво тяло, усещаше целувката й преди излизане, блясъка в топлите очи, много тъмни за такова светло лице. Лежеше в някакъв транс, докато Ванда се върнеше. Ставаше към обед да закуси с нещата, които тя приготвяше, и да пие кафе. След обяд излизаше сам и се разхождаше с часове. Нямаше значение къде, стига да е в източна посока. На изток, там, където винаги можеше да види страдащи, там, където се убеждаваше, че той и неговите тревоги са само мъничка частица от нещастието, да почувствува, че докато на света живеят толкова други скърбящи и нещастни същества, той не е изолиран. Ако отидеше на запад, щеше да затвърди своето отчаяние. На запад всичко беше като Кийт — преуспяващо, безукорно, подредено, целенасочено. Връщаше се много уморен и сядаше да я гледа как готви вечерята им. Вечерите бяха посветени на любовта. Странно състояние на унес, което и двамата се бояха да нарушат. Тя не даваше никакъв признак, че й липсват забавленията, които (така се смята) са необходими на момичетата, живели макар и няколко месеца живот като нейния. Не го молеше да я изведе. Не даваше признак с думи, дела и вид, че чувствува нещо повече от едно възторжено блаженство. И все пак двамата знаеха, че само изчакват да разберат дали съдбата ще им обърне гръб. През тези дни не пиеше. С част от приходите си изплати дълговете, които имаше — имаха много малки разходи. Не отиде да види Кийт, не му писа, почти не си спомняше за него. А от страшните видения — Уолън проснат удушен на пода и мъничкото, сиво преследвано животно на подсъдимата скамейка — се криеше така, както се крие човек, за когото това означава края. Но всеки ден купуваше вестник и трескаво, със страх преглеждаше какво пише в него.