Джон Голсуърти
Първите и последните (2)

II

След като напусна къщата на брат си на „Аделфи стрийт“, Лорънс Дарънт тръгна в северна посока отначало бързо, после бавно, после отново бързо. Защото, ако има хора, които поради силната си воля в даден момент вършат само по едно нещо, има и други, които поради липса на воля вършат със същото напрежение ту едно, ту друго. Когато такива характери попаднат в лапите на възмездието, което често кара хората да губят власт над себе си, те съвсем не стават по-овладени. По-скоро у тях се засилва убеждението: „Какво от това? Утре ще умрем!“ Волевото усилие, което употреби, за да отиде у Кийт, го остави едновременно облекчен, изтощен и раздразнен. И темпото, с което се движеше, отговаряше на тези три състояния. Тръгна от вратата твърдо решен да си отиде у дома и да стои там, без да вдига шум, докато дойде Кийт. Оставил се бе в ръцете на Кийт. Кийт знаеше какво трябва да се прави. Но не измина и триста метра и се почувствува напълно отпаднал телом и духом, до положение, че ако имаше в джоба си пистолет, щеше да се застреля на улицата. Даже и мисълта за момичето — тази млада нещастница, която, с нейната необикновена привързаност го държеше в правия път през последните пет месеца, която събуди у него чувство с непозната дотогава дълбочина — не му помогна да преодолее това мрачно отчаяние. Защо да продължава да живее — жертва на собствения си характер, сламка носена насам-натам с всеки възникнал у самия него порив? Защо не свърши веднъж за винаги и да намери убежище в съня?

Наближи злокобното място, където двамата с момичето прекараха ранните утринни часове, притиснати един до друг, търсейки забрава в любовта. Дали да влезе? Обеща на Кийт да не прави това. Защо обеща? Видя отражението си в осветената витрина на една аптека. Жалък, призрачен звяр! И внезапно си спомни за кучето, което намери на улицата в Пера, същество на черни и бели петна — различно от останалите кучета, чуждо на своя род, парий сред париите, озовало се там по някаква случайност. Взе го у дома, противно на всички обичаи на тази страна, привърза се към него, после сам го застреля, за да не го остави отново на милостта на събратята му от улицата. Това стана преди дванадесет години! А онези копчета за ръкавели, направени от дребни турски монети, които донесе на момичето от бръснарския салон — създание с красотата на дива роза. Поиска в замяна една целувка. Какво странно вълнение го обзе, когато тя му поднесе лицето си за целувка — някаква чувствена нежност и срам от нежната топлина на зачервената буза, от красотата и доверчивата благодарност. Не след дълго това момиче би му се отдало. Но той повече не стъпи там! И до ден днешен не можеше да разбере защо се въздържа. И до ден днешен не знаеше, дали да се радва или да съжалява, че не е откъснал тази роза. Сигурно е бил различен тогава! Странно нещо е животът, наистина много, много странно. Да живееш и да не знаеш какво ти предстои да преживееш. Е, друго би било, ако си като Кийт уравновесен, горд от собствения си успех, стълб на обществото! Веднаж като момче той за малко не уби Кийт, защото онзи му се подиграваше. Веднаж в Южна Италия едва не уби един колар, който биеше жестоко коня си. И сега вече го направи! Уби тази тъмнолика свиня, този побойник, който е провалил живота на любимото момиче. Уби човек! Той, който не можеше и муха да убие. Витрината на аптеката го накара да се сети, че в къщи има нещо, което ще го спаси, ако го арестуват. Повече няма да излиза от къщи без тези мънички бели таблетки, зашити в хастара на сакото. Тази мисъл му донесе облекчение, даже го опияни. Казват, че човек не бивало да отнема собствения си живот. Я, накарайте тези сладкодумни типове да вкусят от ужаса! Накарайте ги да живеят така, както е живяло това момиче, както живеят милиони хора по света — във властта на лицемерните им догми! По-добре да сложиш край на живота си, отколкото да си свидетел на тяхната проклета безчовечност.

Влезна вътре да си купи бром и докато аптекарят го приготвяше застана на един крак като уморен кон. Как „изцеди“ живота от тялото на този тип! Че какво! Безброй живи същества се прощават всеки ден със своя живот и в повечето случаи някой го изцежда от тялото им. А сигурно ни едно от тях не заслужава смъртта така, както този отвратителен тип. Живот! Дъх! Пламък! Нищо! Защо тогава тази ледена ръка го стиска за гърлото?

Аптекарят донесе праха.

— Не можете да спите ли, господине?

— Не мога.

Онзи сякаш му казваше: „Да, горите свещта от двете страни, зная!“ Странен е животът на аптекаря. По цял ден бърка хапчета и прахове, за да запази от разпадане човешката машина. Древен, дяволски занаят!

На излизане видя лицето си в едно огледало. Не изглеждаше прекалено зле за човек, извършил убийство. То излъчваше някаква светлина, в сенките му се таеше прикрито добродушие. Възможно ли е? Как може това да е лицето на човек, извършил това, което извърши той? Олекна му, а стъпките му станаха по-леки. И отново забърза.

Странно, смесено чувство на облекчение и униние! Ужасно нещо — да копнееш да си с хора, да говориш с някого, да се разтушиш, а да се страхуваш от това! Момичето… момичето и Кийт бяха сега единствените, които не събуждаха у него това чувство на страх. А от тях двамата… Кийт не е…! Търпи ли се човек, който никога не греши, човек преуспяващ и добродетелен, човек устроен така, че да не знае нищо за самия себе си, да не иска да знае нищо за никого, човек, който постъпва винаги правилно? Лошо е да си като тресавище, което поглъща собствената ти решителност! Но и да си като Кийт — целият изтъкан от воля, да крачиш право напред, като тъпчеш под себе си собствените си чувства и слабости! Не! Не може да е приятел с човек като Кийт, па макар и да му е роден брат! Единственото същество на този свят си остава момичето. Само тя разбира и чувствува същото, което чувствува и той, само тя може да го стопли и да го обича, независимо от това какво е направил, или какво са му направили. Спря в един вход, за да запали цигара.

И изведнаж почувствува страхотно желание да мине под свода, където остави трупа. Безсмислено, с нищо необосновано желание, един неутолим копнеж да види отново тъмното място. Пресече „Бороу стрийт“ по посока на малката пряка. На другия й край видя само един човек. Ниската тъмна фигура, присвила рамене срещу вятъра, пресече и се приближи до него в трептящата светлина на уличната лампа. Какво лице! Жълто, опустошено, скрито почти до очите от набола сивееща брада, с почернели зъби и натрапващи се кръвясали очи. В какви парцали беше облечен! Единият му крак — по-къс и по-тънък от другия, едното му рамо по-ниско от другото! Лорънс се задави от съчувствие към това явно по-нещастно и от него същество. Значи имаше и по-дълбоки бездни от тези, до които той е достигнал. Заговори го:

— Какво, братче, май не тънеш в благоденствие?

Усмивката, която озари очите на човечето прилягаше на лицето му толкова, колкото би прилягала на едно плашило.

— Благоденствието бяга от мен — рече той със скрибуцащ глас. — Аз съм пропаднал човек, несполуката винаги ме е преследвала. И все пак, колкото и невероятно да ви се струва, навремето си бях свещеник.

Лорънс му подаде един шилинг, но човечето поклати глава.

— Задръжте си парите. Сигурно днес имам повече пари от вас, но ви благодаря за това, че проявихте малко интерес към мен. За един пропаднал човек това е по-ценно.

— Прав сте.

— По-добре да умра, отколкото да продължавам да живея по този начин! — проскърца отново предраният глас. — Сега пък загубих себеуважението си. Често съм си мислил, колко ли време може да издържи един гладуващ човек, преди да престане да се уважава. Не много, повярвайте ми!

И без ни най-малко да промени равната интонация, скрибуцащият глас добави:

— Четохте ли за убийството? Точно тук. Оглеждам мястото.

На устата на Лорънс беше да каже: — „И аз!“, но той го сподави с някакъв ужас и вместо това рече:

— Желая ви повече щастие! Лека нощ! — и се забърза. В гърлото му напираше някакъв противен смях. Нима всеки говори за извършеното от него убийство? Даже и такива плашила!