Тонке Драгт
Писмо до краля (21)

Кметът на Дангрия

Стигнаха до просторната зала с червени и бели плочки на пода и изрисувани колони наоколо. В дъното на залата една разкошна, украсена с дърворезба дървена стълба, водеше нагоре.

О! — удиви се Пиак и се огледа наоколо с опулени очи. На всички колони висяха щитове и кръстосани мечове, а по тавана имаше вградени цветни камъни. — Кметът сигурно е богат.

— Изчакайте, моля, един момент — каза пазачът. Той избърза напред през залата и се качи по стълбите. В този момент около дванадесет войници слязоха долу. Те минаха покрай младежите, вдигнаха копията си за поздрав и се отправиха навън. Двама други войници дойдоха до страничната врата и единият каза:

— Добър ден. Кметът ей сега ще дойде. — Те се качиха нагоре по стълбата, но застанаха прави на първата площадка.

— Има ли и крал Дагонаут такъв палат? — прошепна Пиак. — И пълен ли е също с такива войници? — Той започна да обикаля в залата, оглеждаше колоните и наблюдаваше щитовете, които висяха на тях.

Тиури искаше да го последва, но си остана на мястото, защото по стълбата отново слязоха хора. Бяха двама: единият бе представителен господин на средна възраст, който носеше дълга, червена, пъстро обшита дреха и златна верижка на врата си. Другият бе блед млад мъж, облечен в черно. Първият сигурно е кметът, помисли си Тиури. Той тихичко извика:

— Пиак!

Но Пиак бе изчезнал зад колоните от другата страна на залата и изглежда не го чу. Представителният мъж дойде при Тиури и каза любезно:

— Добре дошли в града ми!

Тиури отговори:

— Благодаря ви, господин кмете.

Кметът му протегна ръка.

— Добре дошли — повтори той. — Трябва да бъдете мой гост, млади човече. — Той се огледа. — Мислех, че сте двама — добави той.

— Да, приятелят ми Пиак е с мен — заяви Тиури. — Той разглежда залата. Много е впечатлен. Искам да го повикам.

— О, оставете го да разглежда спокойно — каза кметът с усмивка. — Затова поисках да дойдете. Ще ви покажа още много. — Той се обърна към младия мъж до него. — Моят писар — отбеляза той — ще се погрижи за добра стая за вас, тук в кметството.

— Много любезно от ваша страна — каза Тиури. — Действително съм впечатлен то това посрещане. Ние сме само обикновени пътешественици. С удоволствие бихме поразгледали града ви, но за съжаление не можем да останем дълго.

— Но сигурно все пак няколко дни — каза кметът.

— Не — отвърна Тиури, — за съжаление не.

В този момент Пиак се приближи към тях; изглеждаше доста развълнуван, но Тиури забеляза това едва по-късно.

— А, ето го и приятелят — каза кметът. — Добре дошли, добре дошли! Вече чух, че много ви харесва.

Пиак направи безпомощно движение и каза:

— Много е хубаво, господин кмете.

— Тогава елате с мен горе! — каза кметът. — Сигурно ще имате толкова време. Елате, елате!

— Но трябва да отидем при Ардок — каза Пиак, докато отстъпваше крачка назад. — Аз… оставих там нещо от моите вещи.

— Ще наредя да го донесат — заяви кметът. Той вдигна ръка и на този знак се отзоваха двамата войници от стълбищната площадка долу.

— Добре, приемаме любезното ви предложение — каза Тиури. — Но вече ви казах, че не можем да останем дълго.

— Бързате ли? — попита кметът и дойде съвсем близо до него. — Много бих желал да науча нещо ново от изток.

Тиури внезапно усети, че се чувстваше неспокоен.

— О, ние сме момчета от планините — каза той небрежно. — Нямаме какво ново да кажем.

Кметът го докосна с пръст в гърдите.

— Е, не носите ли новини от изток? — попита той почти шепнешком. — Трябва да останете няколко дни.

— Наистина не можем — отговори Тиури.

— Напротив — каза кметът. — Трябва да го направите. Имам един приятел… Той още не е тук, но ще иска да говори с вас.

Неопределеното чувства на безпокойство се превърна в недоверие.

— Ваш приятел? — каза рязко Тиури. — Не ви разбирам! Кой е този приятел?

— После ще видите — отговори кметът с усмивка. — Елате сега с мен, скъпи мой.

Войниците застанаха до Тиури. Те също се усмихваха, но ръцете им бяха върху ръкохватките на мечовете. И за свой ужас Тиури забеляза, че и други въоръжени мъже наизлязоха иззад колоните. Той обаче нямаше време да обмисля, какво да направи, защото викът на Пиак го уплаши. Пиак незабелязано бе отстъпил още назад, сега стоеше близо до главните врати и се държеше с ръце за гърдите.

— Ой! — извика Пиак. — Не се тревожи! Тук е! И ще го запазя! Пазя го! — Той веднага се завъртя, разтвори вратите и излетя навън.

После всичко се случи много бързо! Любезното лице на кмета се преобрази в изпълнена с жестокост и гняв мутра.

— Дръжте го! — извика той. — Хванете го, заловете го!

Войниците хукнаха към вратата и също изчезнаха. Кметът ги последва, но застана до вратата и хвърли зъл поглед към Тиури. Сетне той също изчезна и вратата се затвори зад него. Тиури също побърза към вратата и я отвори. Но веднага две пики се насочиха към него и застрашителни гласове го накараха да остане там, където е. После вратата се затвори пред него. Той чу шум от другата й страна, но не можеше да разбере нищо.

— О, Пиак! — каза силно той с треперещ глас. Пиак бе надушил бедата и затова бе направил да изглежда така, сякаш той носеше писмото! За този момент хитростта му бе успяла, но как ще продължи всичко това? Трябваше ли той, Тиури, да съобщи, че не Пиак, а той самият притежаваше писмото, което очевидно търсеше кметът? Не, той не можеше да го направи. Той не биваше да предава писмото, от което може би зависеше съдбата на едно кралство. Трябваше да използва възможността, която му бе дал Пиак.

Той се спусна към една странична врата в залата, но и там чу гласове. Да излезе навън вероятно не можеше; сградата сигурно бе обградена. Затова той побърза през залата и по стълбите нагоре. При това той почти изпревари писаря на кмета. Стълбата водеше в зала с много врати; той отвори наслуки една от тях и се спусна през други стаи и зали. Чуваше стъпки след себе си. Някой викаше:

— Дръжте го! Той трябва да остане тук!

Той стигна до оръжейна зала, където спря, за да вземе лък и колчан стрели. После се спусна по втора стълба нагоре. На следващия етаж си позволи малко време, за да се огледа. Там беше пазарният площад. Нямаше ли раздвижване на хората там? Да, а тук той видя да тичат войници. Четири, шест… сигурно около двадесет! Дали търсеха Пиак? Дано само не се остави да го хванат!

Той отново чу шум зад себе си. Пъргаво затича нататък, този път колкото е възможно по-безшумно. Сега знаеше какво трябва да направи! Още едно стълбище нагоре, отново през една зала, която бе обзаведена толкова разкошно, както и другите, през коридори и стаи… После стигна в помещение с две тежки врати и високи, тесни прозорци и остана там.

Сега вече не бива да се бави, помисли си той. Все някога ще ме намерят. Той се огледа в стаята, затвори вратата, през която бе влязъл и заключи с резето. Другата врата водеше в малко помещение без изход; нея остави отворена. Той избута една маса пред първата врата и си помисли: Да се надяваме, че ще мине още време преди да ме намерят. А сетне няма да влязат толкова лесно!

Той коленичи на пода и то така, че да има изглед към вратите и прозорците и остави лъка и стрелите готови до себе си. После извади писмото. Часът бе настъпил. Трябваше да прочете и да унищожи писмото, така че врагът никога да не узнае какво е написано в него.

Тиури разгледа писмото. Само още един от трите печата не бе счупен. Той счупи последния печат и разтвори писмото. Бе толкова развълнуван, че буквите играеха пред очите му и не можеше да разбере нищо. Затвори очи. После отново погледна писмото и започна да чете. Прочете буквите и думите; прочете писмото от началото до края, но не разбра какво пише в него! Посланието бе написано с таен шифър или на език, който не знаеше. Само една дума, накъде към средата, му бе позната: Унаувен. Той втренчено гледаше известно време буквите с чувството на разочарование от това, че тайната трябваше да си остане тайна за него. Стъпки и гласове съвсем наблизо го стреснаха. Той трябваше да научи наизуст посланието колкото е възможно по-бързо, така че самото писмо да може да изчезне. А това не бе лесно, защото не разбираше смисъла и значението. Веднага започна изпълнението на тази задача, докато с половин ухо се ослушваше какво се чува вън от стаята. Чу някой да идва към вратата и след това да се отдалечава. После насочи цялото си внимание към писмото; безшумно изричаше наум думите. От време на време затваряше очи и повтаряше наизуст изреченията.

Не знаеше колко време ще му бъде нужно, за да научи всичко наизуст. После се запита, дали знае правилното изговаряне на този таен език. Нали можеше да се получи така, че той да изговори неправилно думите; той трябваше да може и да напише посланието.

После отново бе уплашен от шум извън стаята. Този път някой се опита да отвори вратата.

— Има ли някой там? — извика глас.

Тиури притихна.

— Аха, вратата е заключена — чу той да казва същият глас.

— Донесете ключовете!

За малко Тиури бе оставен на спокойствие и той заучи още веднъж посланието.

Малко по-късно в ключалката изтрака ключ, но вратата, разбира се, не се отвори.

— Кой е там? — извика някой. — Хей, отговори!

Тиури мълчеше. Бърборене пред вратата и после стъпки, които бързо се отдалечиха… Тиури още веднъж преговори посланието, за да се убеди, че наистина го знае. После отиде до камината. В нея имаше няколко цепеници. Той извади огнивото, което бе намерил в чантата при Арданвен и винаги го бе носил със себе си. Използва го, за да запали огън. После задържа пергамента в пламъците. Държа го здраво, докато огънят почти стигна до пръстите му. Когато писмото бе изгорено, той събра пепелта, стри я между пръстите си и я издуха. Сега от писмото не бе останало нищо, освен загадъчните думи в главата на Тиури. Той угаси огъня и въздъхна. Случи се, но едва бе започнало.

— Отвори вратата! — викна глас от другата страна. — Хайде, пусни ни вътре!

Тиури не каза нито дума и не помръдна.

— Донесете брадва и я разбийте! — заповяда друг глас. Тиури разпозна гласа на кмета. Тогава си пое дълбоко дъх и каза със силен глас:

— Имам лък и стрели. Ще стрелям по първия, който прекрачи прага!

Този път зад вратата настъпи мълчание.

— Разбийте вратата! — повтори кметът след това. — Напред, страхливци, на работа!

— Предупредени сте — каза Тиури. — Ще стрелям по първия, който влезе.

Той опъна лъка и сложи една стрела в него, питайки се, дали наистина би стрелял, когато настъпи мигът. Да, ще го направя, обеща си той сърдито. Това е, което заслужават.

— Ама какво значи това? — отекна гласът на кмета. — Как стигнахте до такъв ужасен план, младежо? Защо сте се барикадирали тук и ни заплашвате със смърт? Каква е причината за такова безразсъдно, неправилно поведение?

Тиури не отговори. Няма да вляза в този капан, помисли си той.

— Не мога да разбера! — извика кметът. — Поканих ви като гост, а сега се държите така с мен! Направете каквото трябва и излезте!

Тиури продължи да мълчи.

— Няма ли да отговорите? — извика с раздразнение кметът. — Какво ви се върти в ума, че сте се заключили тук? Трябва да прекратите това. — А после, като отново смени тона: — Наистина няма от какво да се страхувате. Просто отворете.

— И ще ме пуснете да си вървя? — прекъсна Тиури мълчанието си.

— Не би следвало, не го заслужавате — отговори кметът след кратко затишие. — Държахте се доста странно. Но аз няма да ви навредя. Елате сега! Така не можем да разговаряме.

— Не аз съм този, който се е държал странно — отвърна Тиури. — И сега не мога да ви вярвам.

— Как можете да кажете такова нещо! — отново разгневен извика кметът. — За последен път ви казвам, излезте!

— Не — отвърна Тиури. — Не преди да науча кой е вашият приятел. Приятелят, който искал да говори с мен.

На това кметът не даде отговор.

— Може би се казва Слупор? — извика Тиури.

Кметът все още не отговаряше, но Тиури го чу да мърмори нещо. После отново се чу шум от стъпки, които се отдалечаваха и спираха.

— Само разбийте вратата! — извика той дръзко. — Насочил съм стрелата!

Известно време той остана така, с готови стрела и лък, чакайки това, което ще се случи. Но не се случи нищо, а зад вратата цареше мълчание. Не се осмеляват, помисли си той. Накрая седна, въпреки че бе бодър и напрегнат. Постепенно дързостта му малко по малко изчезваше. Бе унищожил писмото и бе убеден, че е постъпил добре, но бе затворен. Те изобщо нямаше нужда да разбиват вратата; можеха спокойно да го оставят тук, да го уморят от глад… Не!

Той се изправи и се спусна към един от прозорците. Едва бе стигнал там, когато нещо профуча край главата му. Той ужасен отскочи обратно и видя една стрела, забита в отсрещната стена. Почака малко; после внимателно се върна до прозореца. Надникна навън.

Прозорците на стаята гледаха към тясна уличка. Върху покрива на отсрещната сграда стояха няколко стрелци с лъкове. Единият точно опъваше лъка отново. Тиури бързо се скри, но стрелата не бе добре насочена и не влезе в стаята.

О, няма да ме хванат така, помисли си той. Огледа се в стаята; имаше достатъчно места, където бе защитен. Отправи се в съседната стая. Тя бе малка и имаше само един прозорец, който гледаше към същата уличка. Там той застана, опъна лъка, прицели се и стреля.

Стрелата засегна един от стрелците. Тиури видя, че той се уплаши. А сега ще посрещна този, помисли си той, докато поставяше втората стрела. Не искам да убия никого, само да ги уплаша. Той се присви зад стената до прозореца и надникна навън. Стрелците възбудено си говореха и сочеха към прозореца. Мисля, че още не знаят, че съм в тази стая, помисли си Тиури почти доволен. Той изчака по-удобен момент и отново стреля. Силен вик му показа, че наистина е улучил. Един от стрелците изпусна оръжията си, защото бе улучен в ръката. Останалите изстреляха още няколко стрели, но никоя не засегна дори перваза на прозореца. После те започнаха да помагат на ранения си другар да слезе от покрива. При това Тиури им изпрати още една стрела, която обаче само предизвика страх. После той напусна прозореца и отново отиде в другата стая.

Той преброи стрелите; бяха още само четири. Когато дойдат, ще ме хванат, дори и да убия първия или първите двама. Питаше се какво би се случило след това. Дали биха се опитали със сила да изтръгнат от него тайната на писмото? Дали кметът ще му доведе Слупор, който според Яро е „най-добрият шпионин и най-лошият човек“, който съществува. Дали веднага ще го убият, за да са сигурни, че посланието няма да стигне до местоназначението си?

Тиури се страхуваше. Той дори започна да се надява, че нещо ще се случи, че ще разбият вратата или отново ще стрелят от другата страна… Всичко бе по-добро от това, да трябва да бездейства тук. За да прави нещо, той още веднъж си преговори на ум съдържанието на писмото, почти изненадан, че го знаеше дума по дума. После отново внимателно надникна навън. Вече никой не се виждаше; и на улицата не видя никого. Но през прозореца не можеше да избяга; бе твърде високо над земята. Въже имаше в чантата на Пиак, долу в залата. Но и дори да беше при него, бягството вероятно нямаше да му се удаде, защото там по уличката крачеха двама войници. Той ги наблюдаваше, докато изчезнаха зад ъгъла.

Тогава внезапно му хрумна план. Защо да остава тук, когато знаеше, че с времето сигурно ще трябва да загуби? Единственият му шанс бе да действа. Можеше да избяга само през вратата, през вратата и направо през кметството! Изглеждаше лудост, но защо да не опита? Сложи ухо на вратата; отвън все още цареше тишина. Може би там нямаше никой; те сигурно не очакваха, че той би се осмелил да излезе. Е, именно затова трябваше да го направи!