Тонке Драгт
Писмо до краля (24)

Митницата на Реката на дъгата

Приятелите пътешестваха през цялата нощ. Искаха да оставят възможно най-бързо Дангрия далеч зад себе си и да наваксат изгубеното време. Бе тихо; не виждаха и не чуваха никого. От време на време си бъбреха тихичко един с друг, но когато нощта отмина, станаха мълчаливи. Едва на развиделяване си починаха, но не задълго, колкото и да бяха уморени. По-късно имаха късмет да могат да се повозят на колата със сено на един селянин; той пътуваше малко на запад. Когато легнаха в уханното сено, сънят надделя и се събудиха едва когато слънцето бе високо в небето.

— Що за поспаланковци сте вие! — каза селянинът. — Но ако искате да стигнете до Реката на дъгата, трябва да слезете тук. Аз ще карам по страничен път.

Младежите му благодариха и скоро след това крачеха през област с ниски вълнообразни хълмове. Тиури много пъти се оглеждаше назад; никой не идваше след тях. Дангрия вече не се виждаше, но той успя да се почувства сигурен едва тогава, когато бяха на другия бряг на Реката на дъгата, където според Ардок беше сърцето на царството на Унаувен.

Стигнаха до овощна градина, поспряха и с гладни погледи огледаха зрелите плодове по клоните.

— Минава ми през ума да открадна няколко ябълчици — каза Пиак. — Лошо ли е това, ако човек няма нищо за ядене и няма пари, за да си купи и ако е гладен и бърза, а има и важна задача?

— Ще си го позволим — каза Тиури с усмивка.

Те изядоха ябълките докато вървяха по-нататък.

Късно след обяд пътят ги отведе през билото на един хълм, а когато се намираха на най-високото място, видяха пред себе си Реката на дъгата. Реката бе много широка и блестеше на слънцето. Над нея бе построен каменен мост, до който на източния бряг над реката се надвесваше огромен замък. До него те видяха къщи и селски дворове, заобиколени от добре изглеждащи ниви. От другата страна на реката имаше село; там пътят продължаваше на запад. Приятелите отидоха до реката и така отново стигнаха до заселена местност. По полето работеха много хора.

Те погледнаха нагоре към замъка. Колкото повече се доближаваха, толкова по-голям им изглеждаше той. Мостът сигурно принадлежеше на замъка. На портата на моста бе спусната бариера. До тази преграда стоеше пазач с шлем и копие и щит с всичките цветове на дъгата. Човек на кон дойде по страничен път и препусна пред тях към моста. Когато стигна до бариерата, той се наведе към пазача и размени няколко думи с него. Последният дръпна бариерата настрани и го пусна да мине. После отново върна препятствието на мястото му.

— О, бихме могли да преминем — каза с облекчение Пиак.

Скоро след това приятелите стояха пред моста.

— Добър ден — каза пазачът. — Ще минавате ли?

Младежите потвърдиха.

— За първи път, нали? — попита пазачът. — Това струва по три жълтици за всекиго.

— Какво? — извика Тиури. — Не можем ли просто да преминем?

— Разбира се, че не — отвърна учуден пазачът. — Трябва да платите, ако искате да прекосите Реката на дъгата.

— Защо? — поиска да знае Пиак.

— Защо ли? — отвърна пазачът. — Никога не съм чувал такъв въпрос, откакто съм митничар и нося щит с цветовете на дъгата. Откъде идвате, та да не знаете, че тук трябва да се плати мито? Да не мислите, че човек просто може да стъпи на този разкошен мост и да отиде от другата страна на реката?

— Но — отбеляза Тиури, — ако не можем да платим?

— Тогава не можете да минете на другата страна — обясни митничарят.

Тиури погледна към реката. Тя бе още по-широка, отколкото първоначално му се бе сторила, а изглежда и течението бе доста силно. Той се съмняваше, че би могъл да стигне с плуване до другия бряг. Но може би ще може да намери лодка.

— Който иска да прекоси Реката на дъгата, трябва да плати мито — каза пазачът, сякаш бе отгатнал мислите на Тиури. — Трябва да платите мито, независимо дали минавате по моста, с лодка или плувайки. Но не бих ви препоръчал последното.

Тиури го погледна.

— Ние трябва да минем на другия бряг — каза той, — но нямаме вече нито петак. Защо тук има митница?

— Питайте за това собственика на митницата — отговори пазачът и посочи към замъка. — Той е този, който събира мито тук със съгласието на крал Унаувен.

— Но ние не можем да платим! — извика Пиак. — Мисля, че това е странен обичай. Значи бедните хора не могат да стигнат до вътрешността на кралството на Унаувен.

— Това не е вярно — извика ядосано пазачът. — Всеки, беден или богат, може да прекоси реката. Митото трябва да се плати, но собственикът на митницата дава възможност на всекиго да спечели, за да го плати. Можете да работите на неговите имоти и за всяка седмица, през която сте работили, получавате по една жълтица. След три седмици ще спечелите жълтиците, които ви трябват.

Тиури и Пиак се спогледаха.

— Е, какво ще кажете за това? — попита пазачът. — Значи не бива да се отчайвате. Само идете в големия селски двор там и попитайте управителя каква работа има. Мисля, че ще можете да започнете още утре.

— Нямаме време да работим три седмици — обясни Тиури. — Много бързаме.

В този момент през портичката на замъка при тях дойде втори пазач.

— Ах, бързате — каза първият пазач. — Толкова много хора казват това.

— Обаче това е вярно — отбеляза Пиак.

— Кое е вярно? — попита вторият пазач, който бе дошъл и спря до тях.

Първият пазач отговори:

— Тези младежи нямат пари да платят митото и нямат време да работят.

Вторият пазач погледна изпитателно приятелите.

— Три жълтици са бързо спечелени пари за три седмици — заяви той.

— Господарят на този замък сигурно няма недостиг на работници — каза доста грубо Пиак.

Вторият пазач го погледна полуучуден, полуядосан.

— Какво искате да кажете с това? — попита той. — Три жълтици за три седмици, това е добро плащане.

— Но не и ако човек трябва отново да ги даде за мито — отвърна Пиак.

— Ами за това ще трябва да поработите — за да стигнете от другата страна!

— Искам сега да премина — каза Пиак. Той се обърна към Тиури и попита: — Би ли направил нещо такова, че човек да не може просто да премине през една река?

— Никога — отговори Тиури.

— Вече разбрах, че идвате от друго място — отбеляза вторият пазач. — Иначе отдавна щях да ви се разгневя. Сега трябва да разкажете, млади човече, дали някога сте виждали река с такъв мост над нея. Седем каменни свода и то в това силно течение. Виждали ли сте някога такъв мост?

— Не — отвърна Тиури, — не сме. Но бих искал също да мога да стигна до другия бряг с лодка. Не може ли?

— Напротив — каза първият пазач. — Ако платите жълтиците. Тук предписанието е такова. А дали вие го считате за правилно или не, то си е такова и си остава такова. Ако не можете да платите и не искате да работите, не може да минете на другия бряг.

Но вторият пазач каза:

— Ако наистина бързате, може да говорите с господаря. Спомням си за една жена, която веднага бе пропусната да мине, защото от другата страна синът й лежеше тежко болен. Ако имате приемливо основание да бързате, трябва да отидете при господаря на митницата и да го помолите да ви пропусне безплатно. Той единствен може да реши това.

Младежите се спогледаха колебливо.

— В момента господарят на митницата обикаля на кон имотите си — продължи вторият пазач. — Най-често той се връща около шест часа. Междувременно бихте могли да отидете при голямата порта и там да го изчакате.

— Благодаря — каза Тиури.

Младежите се сбогуваха с пазачите, но вторият ги задържа още малко.

— Искам да ви предупредя — каза той, — да не си измисляте някаква щуротия. Това би могло да ви струва повече от три седмици. Нарушителите се наказват строго.

— И какво сега? — прошепна Пиак, когато закрачиха бавно към голямата порта на замъка.

— Не знам — въздъхна Тиури.

Да помолят господаря на митницата? Тогава той ще трябва да сподели тайната си, а как можеше да разбере, дали може да се довери на господаря на митницата?

Дори само заради това, че той събираше мито, Тиури не изпитваше симпатия към него. Вратичката на портата бе отворена, а в прохода стояха стражи. Приятелите за малко останаха далеч от тях. Не си казаха нищо повече, но мълчаливо разбраха, че първо трябва да изчакат да се върне господарят на митницата. Може би ще могат да вземат някакво решение, когато го видят.

Пиак хвана ръката на Тиури.

— Той идва от там — прошепна момчето.

На изток вече забележимо бе притъмняло; небето подсказваше, че идва лошо време. Конник на бял кон се задаваше по моста. Той носеше дълго наметало, което се развяваше при ездата, черно отвън и лазурно синьо отвътре. Миг по-късно той мина покрай тях, един мъж, излъчващ достолепие, с бледо, красиво, но строго лице и развяваща се черна коса. Той влезе в тунела на портата, без да погледне двамата и там наистина бе поздравен като господар от един пазач. Младежите се обърнаха и тръгнаха, сякаш се бяха уговорили, далеч от портата.

— Как ти се стори господарят на митницата? — попита след малко Тиури.

— Видях го само за малко — отговори Пиак, — но ми се видя, че е голям, силен човек. Не бих искал да споря с него.

— Строг и недостъпен — промърмори Тиури. Не, господарят на митницата не изглеждаше като човек, когото можеш да уговориш, който би отворил своя мост без основателна причина, причината, която Тиури не би съобщил.

Те минаха покрай бариерата. Първият пазач още стоеше там и погледна подигравателно след тях. Накрая тръгнаха да се разхождат по пътека, успоредна на реката, намираща се малко по-високо. Къс, тесен ров водеше от нея към тесен плаж, в който се удряше водата. След малко те спряха и погледнаха с копнеж към другия бряг и към моста, който сега можеха да видят в целия му разкош: седем огромни свода и стълбове, които стояха здраво и стабилно в неспокойните води.

— Какво да правим сега? — попита тихо Пиак.

— Все още обмислям — отговори Тиури. — Питам се, дали не мога да доплувам до другата страна. Реката наистина е широка и течението е силно, но виж, там има островче; тайм ще мога да си почина.

Пиак погледна, засенчвайки с ръка очите си, към островчето, което не бе нищо повече от една скаличка.

— Може би — каза колебливо той. — Аз не бих могъл. Честно казано, изобщо не мога да плувам. Но ти не бива да се бавиш заради мен.

В този момент към тях се доближи разхождащ се войник. Бе вторият пазач.

— Е, какво — каза той. — Гледате другия бряг? Не си мислите да доплувате до там, надявам се?

Младежите го погледнаха, но не отговориха.

— Трябва да ви избия тази мисъл от главите — продължи пазачът. — Доколкото си спомням, три пъти се е случвало някой да се осмели да го направи. Единият бе спасен от удавяне с лодка на господаря на митницата и бе наказан със затвор, защото бе поискал да заобиколи митницата. Вторият стигна до другия бряг; няколко дни по-късно той изплува като труп. А третия никой повече не видя.

— Не можеха ли да плуват? — попита Пиак.

— Можеха добре да плуват — отговори пазачът. — Коварното тук е течението. Главно там, при островчето. Истински вихър, макар и да не се вижда от тук.

— Ами — каза Пиак, — тогава няма да плуваме.

Тиури посочи към другия бряг.

— Виждам лодки там — каза той. — Случва ли се някой да прекоси реката с лодка?

— Разбира се — каза пазачът. — Има лодки, които се движат насам и натам, от единия бряг до другия, рибарски лодки и кораби, които идват с търговски товар от север и от юг. Но всеки, който иска да дойде от другия бряг при нас, трябва да плати мито. Първия път три жълтици, втория път две, а третия път една.

— А след това? — попита Пиак. — След това не трябва ли вече да плаща?

— Така е — заяви пазачът. — Но вие сте чужденци и следователно дължите мито. Нека ви дам един добър съвет: Не се опитвайте да офейкате! Слугите на господаря на митницата вече ви наблюдават. Когато някой не може или не желае да плати, охраната се усилва. Погледнете към моста!

Приятелите погледнаха нататък и видяха как двама войници бавно се движат напред-назад по моста.

— А от другата страна също има хора на пост — добави добрият съветник.

— Е, тогава да вървим да работим на нивите — каза Тиури. Той, разбира се, не мислеше сериозно да го направи, но това не хрумна на пазача.

— Това е разумно — каза доволен пазачът.

Малко по-нататък на полето имаше човек, който работеше; от време на време той бе поглеждал към тях. Сега той заби мотиката си в земята и се доближи.

— Е, Ферман — каза пазачът. — Заслужи ли и днес своя хляб?

— С пот на челото — отговори Ферман, докато избърсваше челото си. — Добър вечер — каза той на приятелите. — Гледате с копнеж към другия бряг?

— Вече им казах, че не трябва да действат по своя инициатива — каза пазачът.

— Имате право — каза Ферман, — както винаги, мъдри Вармин, пазачо на митницата! — Той посочи на северозапад и обясни на младежите: — Ако се опитате малко по-нататък… Ядец! Там отново има митница! А на юг също има, митницата на Планинската страна на дъгата, а по-нататък по реката е митницата на Форгота.

— Никъде ли не може просто да се премине през Реката на дъгата? — попита Тиури.

— Не — отвърна Вармин, пазачът. — Цялата Река на дъгата се охранява от митничари. А на Сребърната река също има място, където ще се изгради митница.

Лицето на Пиак доби гневен израз, но той не каза какво мисли.

— Връщам се в замъка — каза Вармин. — И без друго е време за хранене. Така че вие можете да дойдете при управителя. Ако дойдете сега, ще получите от него нещо за хапване и подслон като аванс за вашия труд. Ще повървите ли малко с нас, Ферман?

— Добре — каза той, но спря и погледна приятелите.

— Идвайте тогава — подхвърли Вармин. Той се обърна към Тиури и му даде последен добър съвет. — Дори ако намерите лодка — каза той, — би било още по-опасно да тръгнете с нея през реката, която не познавате. — Той поздрави и си тръгна. Ферман го последва.

— Ами — каза Пиак — вече знаем. Не бива да плуваме, не бива да пътуваме, не бива да минаваме по моста. При митничаря също не трябва да се ходи. Дали бихме могли да вземем пари на заем отнякъде? Но кой ще ни даде три жълтици, без да ни познава? Да се върнем в Дангрия, за да се опитаме да намерим там? Не, без друго би трябвало да побързаме, за да се отдалечим от там. И какво сега?

— Тихо — каза Тиури. Той замълча. После добави: — Странно е, но имам чувството, че има още някакъв път, за да се премине през реката. Само не знам кой е той.

— Тихо! — каза от своя страна Пиак. — Там идва някой. Мисля, че отново е този Ферман.

Наистина бе Ферман. Той ги поздрави и спря до тях.

— Слънцето скоро ще залезе — каза той. Замълча за малко и после продължи с тайнствен глас: — Мъгла на запад, дъжд на изток… Ще бъде тъмна нощ. Няма да видим звезди и луна.

Приятелите го гледаха въпросително.

Ферман се огледа и заговори шепнешком:

— Имам една лодка, малка. Тя е малко по-надалеч.

— Имате предвид… — каза Тиури, — бихте ли ни дали на заем лодката си?

— Ах, може би, но не казвайте на никого! Забранено е; ще ме накажат, ако направя това. Вие нямате жълтици, но аз не искам толкова много. Какво имате, за да ми платите?

— Ето това — отвърна Пиак и вдигна нагоре своя петак. — Това е всичко, което имаме.

Ферман поклати глава и отбеляза:

— Това съвсем нищо не струва. — После взе паричката от ръката на Пиак, промърмори нещо неразбираемо и я хвърли нагоре. После се наведе, за да я вдигне и каза: — Ези.

— Какво значи това? — попита Тиури.

— Хвърлих я, за да разбера какво трябва да направя. Можете да не плащате нищо, но въпреки това аз мога да ви помогна. Ето, ако хвърля „ези“, ще трябва да го направя. А аз хвърлих „ези“; така че ще получите моята лодка… ако желаете. — Ферман върна халера на Пиак.

— Значи ще можем да получим на заем вашата лодка? — прошепна развълнуван Тиури.

— Да, ако искате — отговори Ферман. — Можете ли да гребете?

— Разбира се — заяви Тиури.

— Добре, тогава бихте могли да опитате… но на своя отговорност! Ще ви покажа къде е лодката ми, когато се стъмни. Не може да тръгнете по-рано.

— Много ви благодарим — каза Тиури.

— Тихо — каза Ферман. — Без благодарности. Ако монетата бе паднала обратно, нямаше да го направя. Само едно нещо: не бива да казвате на никого, че сте взели лодката от мен. Вече два пъти съм бил в затвора и не искам да вляза отново. Също ако ви спипат, няма да ви помогна. Това си е на ваша собствена отговорност. Случайно сте видели лодката и сте я взели. Разбрахме ли се?

— Естествено — казаха младежите.

— Сега си тръгвам — каза Ферман. — Елате тук отново след дванадесет часа и то така, че никой да не ви види. Вървете покрай плажа по течението на реката. Ще ви чакам. И ако мога да ви дам един добър съвет, идете сега в стопанския двор и помолете управителя за работа. Ако сте направили това, слугите на митничаря вече няма толкова да ви следят и може би ще получите нещо за хапване.

Младежите обещаха да направят така, благодариха още веднъж и се сбогуваха.

Тиури и Пиак се отправиха към селските имоти и там им бе обещана работа за следващата сутрин. Освен това получиха хляб и мляко и място за спане в един празен хамбар. Там те изчакаха, докато чуха часовника да бие дванадесет пъти. После предпазливо се измъкнаха навън, за да се отправят отново към реката. Ферман имаше право; бе тъмна нощ. Те трепереха, но не само от студа, когато вървяха по тесния плаж по течението на реката. Постепенно очите им привикваха с мрака. Бе съвсем тихо; чуваха само шума на водата в реката. Мостът почти не можеше да се види, но зад няколко прозорци на замъка все още светеше. Те се стреснаха, когато пред тях внезапно изникна Ферман.

— Ха — каза той тихо. — Следвайте ме! Има само още няколко крачки.

Те тръгнаха предпазливо след него.

— Тук — каза Ферман и спря.

Младежите видяха неясните очертания на лодка, която наполовина бе изтеглена на брега.

— Греблата са вътре — прошепна Ферман. — Така че можете да тръгвате.

— Много малка лодка! — каза доста неспокойно Пиак. — Няма ли да се обърне?

— Всяка лодка може да се обърне — отвърна Ферман след кратко мълчание. — Но искам още веднъж да кажа, че тръгвате на своя собствена отговорност. Можете да оставите лодката на другия бряг; вече се погрижих да си я получа обратно. Но ако мога честно да кажа, не бих тръгнал на ваше място, нито сега, нито утре. Бих предпочел да работя три седмици, ако бях на ваше място. Но вие сами си знаете.

— Но защо бихме получили тогава вашата лодка? — попита Пиак.

— Може би защото съм в състояние да разбера, кога някой иска да се изплъзне от митницата. Аз самият също съм опитвал. Сега вече не ми трябва, защото съм бил повече от три пъти от другата страна… Е, какво ще правите?

— Тръгвам — заяви Тиури. — Но ти няма нужда да идваш с мен, ако не искаш — каза той на приятеля си.

— То се знае, че идвам с теб — възрази Пиак. — Докато не съм ти в тежест, ще остана с теб.

— Но… — започна Тиури.

— Замълчи! — прекъсна го Пиак. — Да се качваме и да се оттласнем от брега? Ти можеш да гребеш.

— Струва ми се, че ще бъде най-добре, ако един от вас гребе, а другият се оглежда — каза Ферман. — Наистина не може да се види много. А и аз едва ли мога да ви кажа за какво трябва да внимавате. Гребете здраво! След около тридесет удара с греблата трябва да внимавате. Тогава ще се доближите до острова, който сигурно сте видели след обяд. Там течението се завихря на всички страни. Постарайте се да не се доближавате много, защото иначе ви грози опасност да се натъкнете на подводна скала. Това е опасно място при пресичането на реката, но по-нататък има пост от охраната на митничаря и вероятно там ще ви открият. По-близо до моста е същото. Когато минете покрай острова, вече няма от какво да се боите, във всеки случай не и от самата река. Е, ще тръгвате ли или не?

— Тръгваме — решително каза Тиури. Сърцето му биеше бързо. Той добре разбираше, че пътуването не е безопасно. Но често му се бе случвало да гребе, по-рано, по Синята река.

— Тръгваме — като ехо повтори Пиак.

— Тогава на добър път — каза Ферман с въздишка. — Ще ви помогна да отблъснете лодката.

Скоро след това младежите седяха в лодката, Тиури на греблата, а Пиак срещу него. Тиури не можеше да види лицето на Пиак.

— Все още можеш да слезеш — ме прошепна Тиури.

— Не! — каза Пиак.

— Шшт! — изшътка Ферман, докато отблъскваше лодката.

Тиури раздвижи греблата.

— Късмет! — пожела Ферман. — Гребете здраво! Да, така! Без олюляване!

Тиури гребеше първоначално малко непохватно, но след няколко удара на греблата вече започна по-добре. Течението бе много силно, той го усещаше. Видя неясното очертание на брега и фигурата на Ферман, който гледаше след тях. После той изчезна в мрака. Младежът насочи цялото си внимание към лодката, която се завърташе и олюляваше.

— Гледай за острова — каза той на Пиак, — и веднага ме предупреди, ако видиш нещо!

— Не мога ли да ти помогна да гребеш? — попита Пиак и се наведе към него.

— Не — отвърна задъхано Тиури. — Един от нас трябва да бди. Виждаш ли нещо на брега или на моста?

— Нищо — каза Пиак. — В замъка все още свети. Но те сигурно не могат да ни открият. Аз също не мога да видя почти нищо. Никакви скали. А изобщо не виждам другия бряг.

Тиури хвърли поглед назад. Пиак имаше право. Изглеждаше, че се движат по водна повърхнина без начало и край. Тиури за малко отпусна греблата. Лодката веднага се отклони от курса си, а Тиури побърза с усилие да я задвижи отново. Сега той видя далеч надолу по реката малка светлинка на брега, който току-що бяха напуснали. Дали това бе пазачът на пост, за който говореше Ферман?

— Намокриха ми се краката — каза Пиак.

Сега Тиури забеляза същото. В лодката имаше вода. Дали е било така още когато се качиха в нея? Или и пробита?

— Надявам се да не потънем — каза Пиак.

— Шшт! — отвърна Тиури, като отново отпусна греблата. — Виждам там светлина; може би могат да ни чуят.

— Сигурно не могат — констатира Пиак. — Водата вдига много шум.

— Огледай се, дали няма да намериш нещо за изгребване — каза Тиури.

— За какво ми е?

— За да изгребваш водата. Няма ли ведро или нещо подобно в лодката?

Пиак се размърда. Лодката се залюля.

— Внимавай! — прошепна Тиури. Сега той със сигурност знаеше, че лодката не бе стабилна, малка, стара и вероятно пробита. Той хвърли поглед назад. Там изглеждаше още по-тъмно. Бяха ли доближили острова? Продължи да гребе. По челото му изби пот. Пиак търсеше по дъното на лодката.

— Влиза все повече вода — отбеляза той малко след това. — Тук има нещо! Някаква паница.

— Сега изгребвай водата! — каза Тиури. — Но се движи колкото е възможно по-спокойно.

Без съмнение лодката бе пробита. Но ако Пиак непрекъснато изгребваше, тя сигурно можеше да издържи. При това обаче той забрави да внимава! Отново се огледа. Нищо не се виждаше. Или пък там се очертаваше нещо по-тъмно в мрака? Една вълна внезапно удари лодката и я завъртя напряко.

— Внимавай! — прошепна уплашен Пиак.

— Оглеждай се! — каза Тиури. Сигурно вече не сме далеч от острова.

Тогава се озоваха във вихър от потоци. Тиури трябваше много да се напрегне, за да задържи лодката в курса.

— Чувам нещо! — каза Пиак.

Да, неясно и далеч отекнаха гласове.

— Не ни засяга — кратко отбеляза Тиури.

— Виждам нещо! — извика Пиак малко след това. — Островът, островът! Съвсем близо е! Греби! На тази страна!

Тиури гребеше с всички сили. Пиак забрави да изгребва, докато той не му напомни.

— Ще стигнем — задъхано каза Тиури. Ръцете го боляха от дърпането на греблата и той усети отново наскоро заздравялата си рана. Струваше му се, че лодката е теглена от всички страни. Пазачите от митницата не бяха преувеличили: течението бе коварно. Пиак разделяше вниманието си между изгребването и наблюдаването за острова.

— Ще стигнем — повтори той. Изглежда бе преодолял страха си.

Но тогава се случи. Удар, трясък! Бяха се натъкнали на скала! Тиури разколебан се опитваше да се измъкне. Успя!

— Потъваме! — извика Пиак.

Тиури нямаше време да обмисля, толкова бързо се разигра всичко. Малката лодка отново бе освободена, но водата нахлуваше в нея и тя потъваше дяволски бързо. Тогава лодката се удари в нещо друго; тя се олюля опасно. Потиснат вик на Пиак. Плясък! Пиак бе паднал от лодката. Тиури остави греблата и имаше чувството, че осакатява. Ако Пиак се удави! Миг по-късно той също бе във водата и извика, без да мисли, че някой може да го чуе: „Пиак, Пиак! Къде си“. Започна да плува, потопи се, опипваше около себе си. Къде бе Пиак в тази неспокойна, тъмна вода? Тогава чу гласа му, без да разбира какво казва.

— Пиак! — извика още веднъж. — Къде си?

— Тук — прозвуча слаб глас.

Тиури опипа около себе си и го напипа.

— Нека те извадя! — задъхано каза той. — Не, не ме хващай така здраво; иначе няма да мога да плувам. — Известно време той удряше с ръце над него и го принуди да мълчи. Но сега държеше съвсем здраво размахващия ръце и крака Пиак и вече не го изпусна. Лодката — къде беше лодката? Потънала вероятно. Трябваше да стигне до острова! Това бе единствената надежда. Само ако не се бяха натъкнали на скалите!

— Опитай се да легнеш по гръб! — извика той на Пиак. — Ще те изтегля.

Не знаеше дали Пиак го е разбрал, но той престана да размахва ръце и крака. Тогава Тиури се насочи към острова, теглейки Пиак със себе си. Бяха изпълнени със страх и напрежение моменти, но накрая той усети твърда основа под краката си. Бяха на острова.

Тиури се чувстваше разбит и едва си поемаше дъх, но Пиак лежеше съвсем тихо до него.

— Пиак! — каза той и го разтърси.

Пиак простена, поизправи се и се закашля.

— Ама че вода — простена той едва разбираемо.

На Тиури почти му се искаше да танцува и пее от радост. Но не можеше да направи нищо друго, освен да потупва приятеля си по гърба.

— Къде… къде сме сега? — попита Пиак, докато се опитваше да се изправи.

— На острова — заяви Тиури. — Моля те, остани легнал.

Пиак се изправи и попита:

— Ами лодката?

— Опасявам се, че потъна — отговори Тиури.

— Лодката не струваше — каза Тиури и при това щракна с пръсти.

— Е, за щастие не се удавихме — отвърна Тиури. — Как си?

— Вече си мислех, че съм се удавил — каза Пиак, — но това май не става толкова бързо. Ти ли ме измъкна до тук?

— Да, какво друго можех да направя?

— Да ме научиш да плувам — отговори Пиак. — Въпреки че това изобщо не ми харесва. Не обичам толкова много вода. Лодката далеч ли е?

Тиури се изправи и се взря наоколо в мрака. Той дори навлезе малко във водата, но от лодката не се виждаше и следа.

Малко уплашеният глас на Пиак го извика обратно.

— Моля те, не отивай сега да плуваш! — каза той. — Аз не мога да те спася, ако се случи нещо.

Тиури се върна и седна до него.

— Нямаше как да се измъкнем — каза той. — Когато се ударихме в скалите, лодката отиде по дяволите.

— Ферман ще се зарадва — отбеляза Пиак. — Така му се пада! Ама че работа, да ни пробутва това пробито нещо.

— На наша собствена отговорност — каза Тиури.

— Да, но той не каза, че е пробита!

— Всички, включително и той, ни предупредиха за течението тук.

— И сега какво? — попита Пиак. — Ой, гади ми се. И е все така тъмно.

— Много зле ли се чувстваш — попита Тиури загрижено.

— Не — отвърна Пиак. — Как не, добре съм. Само съм мокър и разгневен. А ти не си ли?

Тиури въздъхна. Ето че седяха насред реката, без лодка. Когато се съмне, имаше голяма опасност да ги открият. Но те не можеха да избягат. Да, той, разбира се, можеше да се опита да измине с плуване остатъка от разстоянието, но това бе опасно и следователно неразумно. Освен това така той трябваше да изостави Пиак; невъзможно бе да го вземе със себе си.

— Нали не искаш да плуваш по-нататък? — прекъсна мислите му Пиак. — Ако го направиш, ти си луд. Ще се удавиш и посланието ще потъне заедно с теб. Сигурно не го казвам заради себе си; не ми пречи да остана тук. Утре сутрин митничарят може да ме хвърли в затвора; вече съм свикнал с това. А освен това сигурно отново ще бъда пуснат на свобода.

— Ако остана тук, посланието също няма да стигне до краля — възрази Тиури.

— Истина е — отстъпи Пиак.

Известно време помълчаха.

„Какво да правим сега?“, питаше се Тиури за кой ли път. И след това, изведнъж, намери отговора.

— О, глупак такъв! — каза той на глас.

— Защо ме наричаш глупак? — попита Пиак.

— Казвам го на себе си. Не разбирам как не се сетих по-рано за това!

— За какво?

— Митото, плащането на мито. Нямам пари, но имам нещо, което е далеч по-ценно.

— Така ли? — каза объркан Пиак. — Ама къде е?

— На шнурче около врата ми.

Пръстенът от рицар Едвинем, пръстенът с камъка, който светеше в мрака! Тиури никога не бе смятал този пръстен за свой, а за нещо, което трябваше да пази, нещо, пред което изпитваше благоговение. Може би затова не му бе хрумнала мисълта да даде пръстена, за да плати митото. Но рицар Едвинем без съмнение също би направил това. Посланието до краля бе по-важно от всякакъв пръстен. Тиури извади бижуто и го показа на Пиак.

— Като звезда — каза Пиак тихо.

— Трябваше веднага да се сетя — заяви Тиури. — Сега отново изгубихме време. Непростимо глупаво!

— Но този пръстен е много по-скъп от три жълтици или от шест, които трябва да платим!

— А може би и още глоби — добави Тиури. — Мисля, че този пръстен е безценен. Имам на ум да го дам само като залог. По-късно, когато се връщаме, може би ще мога да го откупя. С удоволствие ще работя цели седмици за това.

— Дали митничарят е съгласен? — попита Пиак.

— Надявам се — каза Тиури. — Аз… — Той внезапно се запъна. Мислеше си за сивите рицари, които, привлечени от пръстена, го бяха преследвали. Ако митничарят познаваше пръстена… и го разпознае? Рицар Едвинем е бил прочут рицар, особено тук, в страната на Унаувен. Ако тогава митничарят го попита, него, Тиури, как се е добрал до пръстена? Той отново се изправи. Или по-добре да плува? Знаеше, че е опасно, така че бе наистина безотговорно. С ръка, която по пътя сигурно ще му създава проблеми, а при това и в този мрак… Но ако беше светло, пак щеше да е същото. Кое бе най-разумно?

— Какво искаш да направиш? — прозвуча гласът на Пиак зад него.

Тиури седна и му сподели своите разсъждения.

— Мисля, че не остават много други възможности, освен да се плати с пръстена — отбеляза Пиак. — Аз не разчитам на плуването. Но ти трябва да решиш.

— Едно знам със сигурност — каза Тиури след кратък размисъл. Той сниши глас, когато добави — Как си, Пиак? Можеш ли да запомниш нещо, което ще ти кажа?

— Естествено — отговори Пиак. — Ако е нещо важно.

Тиури тихо му прошепна няколко думи на ухото.

— Какво казваш? — попита слисан Пиак.

— Казвам ти какво пишеше в писмото. Казвам ти посланието дума по дума. Ти трябва също да го знаеш.

— Така ли? — прошепна Пиак.

— И по-рано си мислех да ти го кажа, защото ти имаш право, моето поръчение стана и твое. Сега и ти самият също трябва да знаеш посланието, така че ако с мен се случи нещо, да можеш да поемеш моята задача.

— Да… — въздъхна Пиак. Изглеждаше доста впечатлен. Но веднага след това той добави: — Ами, тогава поне трябва да правя нещо, докато се развидели. Кажи ми го! Само се надявам, никога да не ми се наложи да поема твоята задача.

Сега Тиури произнесе тихо съдържанието на писмото и, като прекъсваше, караше приятеля си да повтаря малки части от него.

— Разбираш ли и дума от това? — попита Пиак след известно време.

— Не. А ти?

— Не, за съжаление. Дали това не е някакъв таен език? Ами, нека започнем отново, дотогава, докато го науча наизуст.

— Мисли за това — каза Тиури малко по-късно, — че не трябва да позволиш другите да забележат, че знаеш посланието.

— То се знае — отвърна Пиак. — Я кажи, не става ли малко по-светло на изток? Искам да го направя бързо, защото искам да знам всичките думи преди изгрев-слънце.