Тонке Драгт
Писмо до краля (23)

Освобождаването на Пиак

— В определени часове — разказваше Ирувен на Тиури по пътя — се събирали кметът и съветът, който управлявал заедно с него града, в голямата зала на кметството. Всеки, който желаел, можел да присъства. По-рано такова събрание се провеждало един път седмично и всички жители на Дангрия можели да правят предложения, да задават въпроси и да подават жалби там. В последно време събранията често се отменяли или били провеждани закрито, без присъствие на обществеността по несъстоятелни причини и това била една от жалбите, насочени към кмета.

Тиури с изненада видя как Ирувен събира около себе си много хора на пазарния площад. Старият мъж им говореше развълнувано и повтаряше упреците си към кмета; той загатваше за надвисналите опасности и накрая разказа, че кметът би отнел свободата на двама млади чужденци.

— Единият от тях се е изплъзнал и стои тук до мен — каза той. — Другият все още линее в тъмницата. Да, когато кметът си разкраси кметството с нашите пари дотам, че то заприлича на кралски палати, той разшири и затвора под него! Защо? Смяташе ли, че е необходимо да държи в затвора повече хора? От врагове ли се страхуваше? Страхуваше ли се от нас, миролюбивите жители на Дангрия, верните поданици на крал Унаувен? Или ме предназначил своя затвор за невинни чужденци? Един водач често трябва да е строг и за съжаление понякога е нужно да затваря хора. Но на един човек никога не бива да се отнема свободата без основание, без обвинение! Такъв е нашият закон, а той трябва да бъде светиня за нас! Ако се случи такава несправедливост, вие трябва да се надигнете, трябва да се опълчите! Този младеж иска веднага отново да отиде в кметствата, за да поиска приятелят му да бъде освободен, и то незабавно! И който е за право и справедливост, той трябва да го последва и да подкрепи искането му!

Хората се събираха около Ирувен и Тиури. Повечето ръкопляскаха, но имаше някои, които искаха да кажат нещо и да задават въпроси. Войниците на кмета дойдоха и попитаха какъв е този шум.

Тогава Ирувен извика:

— Да вървим! Който е с нас и иска да научи повече, може да дойде! Този младеж се осмелява отново да се качи по стълбите към кметството, защото съвестта му е чиста. Значи той не бива да се страхува, поне ако в Дангрия все още има справедливост!

Няколко минути по-късно Тиури за втори път влезе в голямата зала. Ардок и Ирувен го следваха, а след тях влизаха много други. Тиури се питаше, дали Пиак чуваше всички тези хора, там долу и дали предполагаше, че те идваха заради него. Сърцето му биеше бързо. Той не се страхуваше, но откакто бе получил поръчението си за първи път му се случваше да бъде спасяван от обществеността. В залата бе поставена голяма маса върху подиум пред стълбището, до която седяха десетина господа, а в средата седеше кметът. На по-малка маса, малко встрани, седяха няколко писари, сред които бе и писарят на кмета. На стълбището и между колоните стояха войници с копия и факли. Имаше и други хора, вероятно зрители. Повечето стояха, неколцина седяха на столове. Ирувен посочи един от тях и каза тихо, че той е господин Дирвин, великият майстор на ковано сребро. Когато кметът разпозна Тиури, той потрепери. Те се гледаха един друг. После кметът се наведе към мъжа, който седеше вдясно от него, и му прошепна нещо. Междувременно все повече хора нахлуваха в залата. Ирувен във всеки случай бе събудил любопитството им.

Мъжът отдясно на кмета се изправи и викна със силен глас:

— Тишина! Затворете залата!

Ропот премина през множеството.

— Събранието е открито! — извика някой.

— Залата е пълна! — извика мъжът отдясно на кмета. — Не може да влиза никой повече. Затворете вратите!

Мина известно време, докато настана тишина.

Кметът се облегна назад в стола си и започна неспокойно да си играе с лист пергамент на масата пред него. После се изправи и каза:

— Кметът и съветът на Дангрия се събраха на събрание. Който иска да чуе, ще чуе; който иска да говори, ще говори!

Един от войниците на стълбището изсвири три пъти с тромпет.

— Обявявам събранието за открито — каза кметът и седна.

Мъжът вдясно от него се изправи отново.

— Нека първият писар прочете доклада от предишното събрание — каза той.

Писарят на кмета се изправи и се поклони. Той се огледа наоколо; погледът му се задържа върху Тиури. После започна да чете. Той четеше със запъване, сякаш мисълта му не следеше написаното. Тиури погледна въпросително Ирувен.

— Скоро, скоро — прошепна Ирувен. — Когато има възможност да се задават въпроси.

Така че Тиури трябваше да чака. Той пропусна това, което четеше писарят. Оглеждаше се в залата и забеляза, че кметът е видимо неспокоен и избягва неговия поглед.

Когато писарят седна след четенето, мъжът вдясно от кмета каза:

— Това събрание е посветено специално на подобряването на строежите в нашия град. Това е една възможност, която е на сърце на всеки от вас. Ето защо ви молим да задавате въпроси и да правите предложения само за това. На следващото събрание отново ще можете да говорите за всичко.

— Такива ли са намеренията! — прошепна Ирувен.

Надигна се ропот.

— Тихо! — викна мъжът. — Който не пази тишина, ще бъде изгонен. Знаете правилата.

— Да, знаем ги! — извика Ирувен. — А знаем също и законите, господин Мармук! Който иска справедливост, може да помоли за нея, ако желае!

— Тихо! — повтори господин Мармук. После се усмихна и каза: — Разбира се, вие можете да помолите за справедливост. Но тази вечер ще говорим за строителството на…

— Защо да говорим за новото, щом като старото още не е в ред? — попита Ирувен.

Сега заговори кметът.

— Млъквай, Ирувен! — каза строго той. — Всяко нещо с времето си.

— Господин кмете, — отвърна Ирувен, — ето че казахте нещо вярно. Сигурно не смятате за правилно, че се е случила несправедливост. И със сигурност не искате с добротворството си да оставите тази несправедливост да чака до следващото събрание. Трябва да се действа незабавно.

Кметът стана бял като платно.

Няколко души се присъединиха към Ирувен.

— Трябва да се действа незабавно!

— Тихо! — извика кметът, като удари с юмрук по масата. — Иначе ще наредя да се опразни залата!

Настана тишина. Едър мъж, който седеше на стола до Тиури, се изправи. Беше господин Дирвин.

— Господин кмете, — каза той, — виждате, че тази вечер са дошли много хора. Изглежда се е случило нещо важно. Позволете да се говори така, както винаги преди е било обичайно.

— Нещо важно! — извика кметът, като също се изправи. — Едно нагло момче, което наредих да затворят! Откога в Дангрия се прави въпрос за такова нещо? Ние сме възрастни мъже, господин Дирвин и знаем, че понякога младежта трябва да се третира строго.

— Господин кмете — каза Дирвин, — тук още никой не е споменавал за момчето, което сте наредил да затворят! Вие самият сте първият! Значи изглежда вие го считате за важно!

Надигна се ропот и шепот. Някои се засмяха. Кметът сякаш бе изгубил самообладание. После той се овладя.

— Нали виждам там да стои приятелят му. Не мога да разбера, как той има нахалството пак да дойде тук. Днес след обяд той се беше укрепил тук в кметството и ме заплашваше със смърт. Той рани един от войниците ми. Аз трябва да го обвинявам, а не той мен!

Сега всички погледнаха към Тиури, който направи крачка напред. Отново той и кметът се гледаха. В залата цареше напрегната тишина.

— Поканих вас и приятеля ви като мои гости в кметството — започна кметът, — но вие ми се отплатихте по странен начин за любезността! Моите войници тук ще свидетелстват, че вие, млади човече, се заключихте горе в кметството и отказахте да излезете. Че вие стреляхте през прозореца по моите стрелци с лък…

— Но тогава вие също трябва да разкажете, че вашите стрелци с лък първи стреляха по мен! — каза Тиури със силен глас. — А след това трябва също да разкажете защо аз се заключих в една от стаите ви. А после трябва да разкажете също защо заповядахте да заловят приятеля ми. Да, това трябва да кажете! Приятелят ми нищо не ви е направил, нищичко! Той само избяга, защото не искаше да остане тук. Защо искахте да ни задържите тук против желанието ни?

— Не съм искал да ви задържа тук против желанието ви! — извика кметът. — Защо да го правя? Не ви познавам! Поканих ви от любезност, но вие не поискахте да останете. Вие ме обидихте. За това трябва да бъдете наказани; знаете ли това?

— Идвам, за да искам свободата на приятеля си — каза Тиури. — Той не е направил нищо, заради което може да бъде задържан. Може би хората тук няма да ми повярват, ако разкажа какво е казал и направил приятелят ми, преди да изпратите след него войниците си. Разкажете сам и кажете също в какво го обвинявате!

Кметът отвори уста и отново я затвори. Той очевидно не намери отговор.

— Тогава накарайте някой друг да разкаже! — продължи Тиури. — Вашият писар присъстваше. Той може да съобщи какво се случи. — Той се обърна към писаря, който се изчерви и започна да мачка своите листове с треперещи пръсти. — Свидетелствайте за мен! — каза Тиури. — Какво обидно за кмета е направил моят приятел?

— Бяхте ли там? — попита друг господин на масата. — Тогава говорете! Какво е направило момчето?

Кметът седна.

Писарят се изправи и заяви:

— Нищо.

— Как така нищо? — попита господин Мармук.

— Точно така, нищо — каза писарят. — Той не направи нищо. Те влязоха тук… Бях приготвил стая за тях, но те казаха, че не могат да останат дълго. Кметът настояваше, че трябва да останат; той много искаше да научи новини от Изток. После другият — момчето, което сега е в тъмницата — изведнъж извика, че той ще го запази… „Не се притеснявай — каза той. — В мен е. Ще го запазя.“ Нещо такова се случи. После бързо побягна и избяга навън. Това е всичко.

— Наистина ли това е всичко? — попита господин Мармук кмета.

Последният не отговори.

— Какво беше това, което трябва да бъде запазено? — попита господин Дирвин, като местеше поглед от писаря към кмета и от кмета към Тиури.

— Питайте за това кмета! — каза младежът.

— Не знам — Каза кметът. — Нищо не знам.

— Сигурно знаете! — викна Тиури. — Но разбирам, че не се осмелявате да го кажете! — Той се огледа в залата. — Аз също не мога да го кажа — продължи той. — Едно нещо знам. Вашият кмет не ни покани от любезност. Той бе заповядал на пазачите на портата да водят при него всички младежи на възраст между четиринадесет и осемнадесет години, които идват в Дангрия. Защо. За това трябва да питате него. Питайте го от кого му носят съобщения пощенските гълъби! Питайте го по чие нареждане се опитва да отнеме свободата на чужденци! Питайте го на кой господар служи, докато управлява този град от името на крал Унаувен! — Той замълча, защото внезапно се уплаши, че е казал твърде много. После продължи: — Аз съм чужденец в този град и не мога да се бъркам във вашите работи. Моля единствено за свободата на приятеля си и то сега!

То видя, че кметът се е сринал. Изглеждаше сив като пепел и не можеше да промълви нито дума. Избухна шум. Надигнаха се викове „Освободете го!“.

Един от членовете на съвета се изправи и поиска тишина.

— Имате ли в какво да обвините този младеж или младежа в тъмницата? — обърна се той с въпрос към кмета.

— Не — отговори кметът толкова тихо, че почти не се чу. — Не. Но това, което той разказва, са чисти лъжи… чисти лъжи… — И после продължи малко по-силно: — Това е недоразумение, печално недоразумение…

Той не можеше да се изкаже, защото шумът го заглуши.

— Освободете го!

Господата около масата се спогледаха неспокойно и започнаха да си шепнат. Един от тях се изправи и каза нещо на войниците. После отново бе поискана тишина, но мина известно време, докато всички замълчаха.

— За днес събранието се закрива — каза господин Мармук.

— Защо? — извикаха няколко гневни гласове. — Едва започнахме.

— Събранието се закрива — повтори господин Мармук.

— Момчето се освобождава. Излезте от залата и си вървете!

Няколко войници се раздвижиха, за да покажат уважение към думите му. Тиури се огледа. Той видя Ардок и Доалвен недалеч от себе си, но Ирувен бе изчезнал. Някой го потупа по рамото. Бе господин Дирвин.

— Приятелят ви скоро ще дойде — каза той. — Бих искал веднага да говоря с вас.

Скоро след това Пиак бе въведен от двама войници. Момчето гледаше с учудване всичките хора, но после видя Тиури и лицето му светна. Тиури тръгна към него. Трябваше да отстрани от пътя си мнозина, за да стигне до приятеля си.

— Свободен си! — извика той и стисна ръцете на Пиак. — О, Пиак, аз… — Той замълча и му се усмихна.

— Какво правят тук всички тези хора? — извика Пиак, докато отговаряше със силно ръкостискане на Тиури.

— Те помогнаха да излезеш на свобода — започна Тиури. Повече не можа да каже, защото множеството започна да аплодира.

— Ура, той е свободен!

Кметът и повечето съветници напуснаха местата си зад масата и побързаха по стълбището нагоре. Приличаше на бягство.

— Хайде! — викна Тиури. — Да излизаме!

Той не знаеше колко време е изминало, докато се озова на площада с Пиак. Навсякъде имаше още хора, които си говореха развълнувано и не се притесняваха от войниците, които непрекъснато викаха всички да си вървят по домовете. Двамата младежи успяха след мъничко да изчезнат незабелязано от площада. В една от уличките, които се вливаха в площада, ги посрещна Дирик, слугата на Ардок.

— Ето къде сте — каза той. — Всички сякаш полудяха! Изгубих ги. Да вървим в „Белия лебед“; сигурно и другите ще отидат там.

Наистина Тиури видя в „Белия лебед“ отново повечето от помощниците си. Гостилничарят наливаше вино и ги канеше вътре, за да вдигнат тост за добрия край. Пиак и Тиури имаха много да си разказват един на друг, но това трябваше да почака, докато останат сами.

Пиак заяви, че се чувства съвсем бодър.

— Ами да — каза той, — не е весело да седиш в такава тъмна дупка, но за известно време бива. Само ми се искаше да зная, че ще бъде за толкова кратко време. — После той поиска да научи как Тиури е успял да го освободи.

— За това трябва да благодариш на всички хора тук — заяви Тиури. И разказа, допълван от Ирувен, Ардок и другите в гостилницата, как са успели да го направят.

— Уф! — каза Пиак. — Ама че работа! Сякаш съм някакъв важен човек. — Той погледна Тиури. — Значи всичко е наред? — попита той с многозначителен поглед.

— Всичко е наред — каза Тиури. Още веднъж протегна ръка и стисна ръката на Пиак и по този начин мълчаливо му благодари.

Тогава в гостилницата влезе господин Дирвин. Той веднага тръгна към Тиури.

— Добър вечер, млади човече — каза той. — Знаех си, че ще ви намеря тук. Много бих желал да говоря с вас. В тази работа има нещо, което не ми е ясно.

— О, той не може да разкаже много, господин Дирвин — каза Ирувен.

— Със сигурност може да ми разкаже повече, отколкото знам — каза господин Дирвин и се поглади по брадата. — Идвам направо от кметството и говорих със съвета. Трябва да се свика извънредно събрание, още утре сутрин. Кметът трябва да отговаря за странното си поведение. — Той погледна Тиури. — В града се носят странни слухове — продължи той. — Чух дори нещо за шпиони от Евилан! Много бих желал да науча, какво вярно има в тях. Бих искал също да знам, защо всъщност кметът ви задържа. Имам чувството, че зад това се крие много повече, отколкото разказахте, млади човече. Как се казвате всъщност и какво е името на приятеля ви?

— Казват се Мартин и Пиак — каза Ирувен.

— Мартин и Пиак, ще трябва утре сутрин да присъствате на събранието.

— Защо, господин Дирвин? — попита Тиури, въпреки че много добре разбра.

— Разбира се, за да разкажете точно какво се е случило — отговори господин Дирвин — и не само това; ние трябва също да знаем какви са причините за всички тези събития. Бихте могли сега да ми разкажете всичко, но утре сутрин ще трябва да повторите всичките си изявления пред съвета.

— Утре? — извика Тиури. — Невъзможно! Не можем да останем дотогава.

— Защо не? — каза господин Дирвин. — Това е доста несправедливо. Аз и мнозина заедно с мен вярваме, че сте били третирани неправилно. Затова Пиак бе освободен веднага. Ето защо сега вие не можете просто да избягате.

— Не бягаме — каза Тиури. — Само казвам, че не можем и не бива да оставаме.

— Заради вас почти избухна въстание в града! — каза тогава почти гневно господин Дирвин. — Не разбирам каква причина може да бъде достатъчно важна, за да не можете да останете. Самият вие обвинихте кмета… о, не директно, но изрекохте достатъчно, за да ни дадете да разберем, че е необходимо разследване. Моля ви да останете в интерес на нашия град. Не говоря само като жител на Дангрия, а също и като член на съвета!

— Отново ли сте член на съвета? — извика Ирувен.

— Да, тази вечер след събранието отново влязох в съвета — отговори Дирвин.

— Това е добра новина — каза Ирувен.

Господин Дирвин отново се обърна към Тиури.

— Хайде, говорете! — подкани го той.

Тиури повтори пред него всичко, което бе казал преди това в „Белия лебед“. Господин Дирвин слушаше мълчаливо, но не изглеждаше много доволен от чутото.

— Доста неопределени думи — каза той накрая. — Ами добре, не искам повече да ви досаждам. Имам да правя още много неща. Надявам се утре да разбера повече. Така че, искам от вас да останете тук.

— Можете да получите стая тук — каза гостилничарят. — Веднага ще ви я покажа; после можете да си лягате да спите, когато поискате.

— Тогава лека нощ — каза господин Дирвин. — До утре! Ще ви взема от тук. Около осем часа. Добре ли е?

— Да, господине — каза Тиури.

Нямаше възможност да каже нещо повече, защото господин Дирвин сякаш считаше въпроса за приключен. Той поздрави и останалите и се отдалечи. Тиури въздъхна; той не знаеше също и какво повече би могъл да каже.

— Ще вървим ли да спим? — прошепна му Пиак.

— Да — каза Тиури. — Кажи, не си ли гладен?

— Ами, честно казано — отвърна Пиак, — от обяд не съм хапнал нищо.

— Ще ви донеса нещо! — извика гостилничарят. — Ще ви донеса в стаята.

— Приятен сън — каза Ардок на младежите. — И няма от какво да се страхувате. Господин Дирвин е разбран и преди всичко честен човек, на когото можете да се доверите.

Младежите пожелаха лека нощ на всички гости и последваха гостилничаря в малка, приятна стаичка, където имаше две легла. Скоро след това Пиак се наслади на късна вечеря. Тиури също похапна мъничко заедно с него.

— Ха, ха — каза Пиак с пълна уста. — Най-сетне сме сами.

— Сега най-после мога да ти благодаря — каза Тиури.

— Вече го направи — каза Пиак. — Още ли е у теб?

Тиури сложи ръка на гърдите си. Напипа пръстена на рицар Едвинем, но не и пергамента и печата на писмото, което така дълго бе носил.

— Изгорих го — каза той шепнешком, — но знам наизуст съдържанието.

— Наистина? — каза Пиак, също така шепнешком. Той не попита какво гласи посланието, въпреки че благодарение на него то не бе изгубено.

— Беше написано на таен език — разказа Тиури. — Не знам значението на думите. О, Пиак, без твоята хитрост кметът сигурно щеше да го вземе. Не знам как да ти благодаря.

— Ами, не приказвай — каза Пиак доста смутен.

После Тиури попита:

— Как разбра, че гостоприемството на кмета е капан?

— О, не го разбрах веднага — отговори Пиак. — Изпитах странно усещане, докато разглеждах щитовете. Най-отзад в залата висеше един, който бе червен като кръв. Изведнъж си спомних, че рицарите от Евилан носят червени щитове. Но си помислих, че това, разбира се, може да е случайност. После обаче стигнах до една врата, а тя бе отворена и чух няколко мъже да говорят. Те казваха, че трябва да обкръжат кметството. Ето това ми се видя странно и аз се измъкнах. Не чух много, но беше достатъчно.

— Какво казаха те?

— О, нещо за момче на възраст между четиринадесет и осемнадесет години; младеж от Изток, от другата страна на планините. И че той не трябва да се изплъзне. Е, не знаех точно каква е работата и затова направих това, което направих. И те се хванаха на въдицата!

— А после? — попита Тиури. — Какво стана после, след като те хванаха?

— Беше глупаво от моя страна — отговори Пиак, — да се оставя да ме хванат. Хвърлиха ме в дупката под кметството… да, дупка… Много е голяма, но съвсем не е като горе: студено и мрачно. Хвърлиха ме на пода, а кметът се появи за малко и каза: „Я го дай!“. Направих се на глупак и попитах: „Кое?“. Тогава той се разгневи, но се ядоса още повече, когато видя, че нямам нищо у себе си… във всеки случай не и това, което той искаше да получи… Не, не казвай пак „Благодаря“! За какво съм дошъл с теб? За да ти помагам; това е ясно! Освен това приключенията са хубави, щом след това човек може чудесно да си похапне и всичко е завършило добре.

Тиури се засмя. После отново стана сериозен.

— Но какво стана сега? — каза той. — Трябва да бързаме, но утре сутринта ще трябва да останем тук, за да бъдем свидетели и да даваме обяснения. А нали нищо не можем да кажем!

Тогава някой почука на вратата.

— Влез! — извика Тиури.

Беше Ирувен.

— Не сте ли си легнали? — каза той, докато затваряше вратата след себе си. — Така си и мислех.

— Седнете — каза Тиури. — Искам още веднъж да ви благодаря за помощта. Без вас Пиак никога нямаше да бъде освободен.

— Да — каза Пиак, — хиляди благодарности.

— Добре, стига — отвърна с усмивка старият човек. Той седна и се огледа. — А сега искате да напуснете града възможно най-скоро — каза той. — Е, имам един приятел, който е пазач на малката порта на север. Той е на стража от десет до два часа през нощта. Бихте могли веднага да си отидете.

Младежите го зяпнаха изненадани.

— Ще ни помогнете ли да си отидем? — попита Тиури.

— То се знае. Разбрах, че бързате. А ако останете, това може да се окаже дълго пребиваване. Познато ми е. Всичко е доста многословно и обстоятелствено. Господин Дирвин е добър човек и се радвам, че той отново е в съвета, но, както вече казах: неотложното трябва да е с предимство.

— Много се радваме, че искате да ни помогнете — каза Тиури. — Но откъде знаете, че работата ни е неотложна?

— Имам предчувствие — отговори Ирувен — и когато си мисля нещо, то най-често е вярно… Извинете, че самият аз го казвам. Вие дойдохте насам с цел и нещо в мен ми говори, че това е в интерес на всички нас. Така че трябва да ви помогна да постигнете целта си.

— Много ви благодарим — каза Тиури. — Кога можем да тръгнем?

— Когато се нахраните — отговори Ирувен. — Ще минем през задната врата; никой няма да забележи.

— Готов съм — каза Пиак. — Не мога да хапна нищо повече.

— О, аз също — заяви Тиури. — Трябва да платя за вечерята. И за тази стая. Може би вие ще предадете парите на гостилничаря. — Той опипа за чантичката на колана си и се ужаси. Нямаше я!

— Е, глупчо! — каза Ирувен. — Не си внимавал за шегобиеца!

— Съжалявам — отвърна Тиури объркан. — Какво ще стане сега?

— О, няма нищо — каза Ирувен. — Сигурно ще бъде платено. По някакъв начин ще го уредя.

— На мен обаче ми е много неприятно — каза Тиури. — Пиак, имаш ли пари?

— Един червен халер — отговори момчето.

— Носи си го за късмет — каза Ирувен. — Хайде, не се притеснявайте за дреболии! Но се надявам да пипна шегобиеца! Това, естествено, се е случило в блъсканицата. Да, Дангрия не е това, което беше.

— Как беше преди? — попита Пиак, докато ставаше.

— Така, както отново трябва да бъде — заяви Ирувен. — Почакайте само да имаме нов кмет и да се върнат рицарите на краля. Ще тръгваме ли?

— Какво ще каже господин Дирвин? — изрече на глас мислите си Тиури.

— Вероятно ще се разгневи. Но няма да е задълго, защото той има много работа. Чух, че имал всякакви планове. Утре рано например един пратеник заминава при крал Унаувен.

— Пратеник до краля? — попита Тиури.

Ирувен го погледна изпитателно.

— Да — отговори тихо Тиури. — Отиваме при крал Унаувен.

— Добре, тогава тръгваме! — отвърни Ирувен. — Утре сутрин ще говоря с господин Дирвин. През тази нощ ще можете доста да се отдалечите.

Малко по-късно те се промъкнаха по тихите улици до портата, където бе на стража приятелят на Ирувен. По пътя ги срещнаха няколко въоръжени рицари. Ирувен накара младежите да изостанат малко. После спря рицарите и ги заговори. Те изглежда имаха задача да се погрижат за подсилване на охраната на всички градски порти.

— Никой не може да напуска града — казаха му те. — Заповед на господин Дирвин от името на Съвета.

Когато рицарите бяха отминали, Ирувен каза:

— Бързо да се махаме! Те сигурна ще отидат до малката порта най-накрая. Трябва да сме там преди подсилване на охраната.

Стигнаха навреме до портата, но трябваше набързо да се сбогуват. Пиак и Тиури още веднъж благодариха на стария човек за помощта и бяха пропуснати от пазача на портата. Така те напуснаха Дангрия, за да продължат пътуването си на запад.