Тонке Драгт
Писмо до краля

Нощно бдение

Тиури бе коленичил на каменния под на малката църква и се втренчваше в пламъка на свещта, която стоеше пред него. Колко ли бе часът? Той трябваше сериозно да обмисли задълженията, които ще има, когато стане рицар, но мислите му непрекъснато се отклоняваха. Понякога изобщо не мислеше. Питаше се дали приятелите му не чувстваха същото? Тиури се огледа наоколо за Фолдо и Арман, за вилмо и Джузипу. Фолдо и вилмо гледаха своите свещи; Арман бе скрил лице в ръцете си. Джузипу стоеше изправен и гледаше нагоре, но внезапно промени позата си и погледна Тиури право в лицето. Те се гледаха известно време; после Тиури обърна глава и отново насочи поглед към свещта. За какво ли мислеше Джузипу? Вилмо се раздвижи и се чу дращенето на обувките му по пода. Останалите погледнаха към него. Вилмо наведе глава, сякаш се срамуваше.

Колко е тихо, си помисли Тиури малко след това. Толкова тихо не е било никога в живота ми. Петимата младежи не биваше да разговарят помежду си; не биваше да казват нито дума през цялата нощ. Не биваше да имат никаква връзка и с външния свят. Дори вратата към църквата бе заключена. Едва на сутринта, рано, около седем часа, тя щеше да бъде отворена отново, когато рицарите на крал Дагонаут ще дойдат да вземат бдящите.

Рано сутринта! Тиури видя празничното шествие пред себе си: рицарите върху конете им с красиви юзди, цветните щитове и веещите се хоругви. Той видя и самия себе си да седи върху огнен кон, в блестяща мантия, с шлем и трептяща украса от пера. Пропъди от себе си тази картина. Не трябваше да мисли за рицарската външност, а да бъде благороден, верен, честен, храбър и готов да помага.

Очите го заболяха от светлината на свещта. Той погледна към олтара, където лежаха петте лъскави меча. Над тях висяха щитовете; те блестяха в трепкащата светлина на свещите. На сутринта ще има двама рицари, които носят еднакъв герб, помисли си Тиури, татко и аз. Бащата също се казваше Тиури: „Храбрия“ бе наречен той. Дали и той лежеше буден и мислеше за своя син? Да се надявам, че ще бъда също такъв добър рицар като него, мислеше си Тиури.

Скоро след това му хрумна нова мисъл: Ако някой почука на вратите! Тогава не бива да отваряме. Сега той си спомни за нещо, което му бе разказал веднъж рицарят Фардумар, чийто оръженосец бе той. Когато бил на бдение в параклиса преди посвещаването си в рицарско звание, изведнъж някой силно почукал на вратите. Той бил там с приятели, но никой не отворил — за тяхно щастие, защото по-късно се оказало, че това бил слуга на краля, който искал да ги изпита.

Тиури отново погледна към своите събратя. Те още стояха на колене в същите пози. Сигурно вече минаваше полунощ. Свещта му почти бе догоряла, тя бе най-късата от петте; може би защото бе коленичил най-близо до прозорец: тук имаше течение. Когато свещта ми догори, няма да сложа нова, мислеше си той. Струваше му се, че е по-приятно да коленичи на тъмно, така че другите да не могат да го виждат. Не се страхуваше, че ще заспи. Спеше ли вилмо? Не, той помръдна. Не бдя както трябва, помисли си Тиури. Той събра ръце и прикова поглед в меча, който щеше да използва само за добро. Мислеше си за думите, които трябваше да каже на следващия ден на крал Дагонаут. „Заклевам се да ви служа вярно като рицар, както и на всички Ваши поданици, както и на всеки, който поиска помощта ми. Заклевам се…“

Тогава на вратата се почука — тихо, но много отчетливо.

Петимата младежи спряха да дишат, но останаха неподвижни.

Отново се почука.

Младежите се спогледаха, но не изрекоха нито дума и не помръднаха. Чуха, че бравата се завъртя. После прозвуча шум от стъпки, които бавно стихнаха. Те въздъхнаха, петимата едновременно.

Ето че се случи, мислеше си Тиури. Странно бе, но той имаше чувството, че през цялото време докато бдеше, бе очаквал това. Сърцето му биеше толкова силно, че му се струваше, че другите също го чуват. Хайде, успокой се, си заповяда той. Може би бе някой непознат, който не знае, че ние бдим тук, или пък някой, който иска да се пошегува с нас или да ни изпита… Но той напрегнато очакваше отново да чуе нещо. Свещта му силно припламна и след това угасна с тихо свистене. Сега той коленичеше в тъмнина.

Не знаеше колко време е изминало, когато над главата му се чу лек шум. Беше сякаш някой драска с нокти по прозореца! После чу глас, който бе тих като дъх: — В името на бога, отворете вратата!

Тиури се изправи и погледна към прозореца. Не видя нищо — нито сянка. Тъй или иначе той не можеше да направи това, което бе пожелал гласът, дори да бе прозвучал по-силно. Той скри лице в ръцете си и се опита да подреди мислите си. Но още веднъж чу гласа, съвсем ясно, макар и да не бе повече от шепот:

— В името на бога, отворете вратата!

Той прозвуча още по-настойчиво от преди. Тиури погледна приятелите си. Изглеждаха така, сякаш не бяха чули нищо. И какво сега? Не биваше да отваря вратата. Но ако това бе човек, който е в нужда, беглец, търсещ скривалище? Той се ослуша. Отново бе тихо. Гласът обаче продължаваше да звучи в ушите му. Защо това трябваше да се случи тъкмо сега? Защо именно той трябваше да чуе тази молба? Не биваше да отговаря, но не можеше да се почувства спокоен, преди да го е направил. Той изчака. После се реши.

Бавно се изправи, с усилие, защото поради дългото коленичене на студения под се бе схванал. Започна опипом да се движи покрай стената и да се промъква към вратата. От време на време поглеждаше към приятелите си. Не мислеше, че са забелязали нещо — или пък обратно: Арман погледна по посока към него. Но Арман определено не го издаде.

Изглеждаше, че продължава безкрайно дълго, докато стигна преддверието. Още веднъж хвърли поглед назад, към приятелите си, към олтара и щитовете над него, към светлината на четирите свещи и тъмната сянка между колоните и в сводовете.

После забърза през малкото преддверие към портата и сложи ръка на ключа. Ако отворя, мислеше си той, ще наруша правилата. Тогава на сутринта няма да мога да се посветя за рицар.

Той завъртя ключа, открехна мъничко вратата и погледна навън.

На прага стоеше мъж, обвит в бяло расо и с качулка на главата. Тиури не можеше да разпознае чертите на лицето му; бе твърде тъмно за това. Той отвори малко по-широко вратата и мълчаливо зачака другият да каже нещо.

— Благодаря ви — прошепна непознатият.

Тиури мълчеше.

Непознатият почака един момент и после каза, все още шепнейки:

— Моля за помощта ви; въпрос е на живот и смърт! — Когато Тиури не отвърна, той продължи: — Ще ми помогнете ли?… Ще ми помогнете ли? — повтори той — За бога, защо не казвате нищо?

— Как да ви помогна? — прошепна Тиури. — Защо идвате насам? Не знаете ли, че на сутринта трябва да получа рицарско звание и не бива да говоря с никого?

— Знам това — отвърна непознатият. — Именно затова идвам насам.

— По-добре би било да отидете другаде — прошепна ядосан Тиури. — Сега престъпих правилата и не мога да получа рицарско звание утре.

— Бихте могли наистина да си заслужите рицарското звание — каза непознатият. — Та един рицар трябва да помага, ако е помолен за това, нали? Излезте, тогава ще ви разкажа, какво трябва да сторите за мен. Бързо, бързо, няма много време!

Ето, мислеше си Тиури, вече говорих и отворих вратата, защо да не изляза от църквата?

Непознатият хвана ръката на Тиури и го поведе покрай външния зид на църквата. Ръката му се усещаше кокалеста и съсухрена — ръка на старец. Така звучеше и гласът му, мислеше си Тиури. Кой ли е той? До малка ниша непознатият спря.

— Да се скрием тук — прошепна той, — и да говорим тихо, за да не може никой да ни чуе. — Когато стояха в нишата, той пусна ръката на Тиури и попита:

— Как се казвате?

— Тиури — отговори младежът.

— А, Тиури, на вас ще мога да се доверя.

— Какво искате от мен? — попита Тиури.

Непознатият се наведе към него и прошепна:

— Имам тук едно писмо, много важно писмо. Мога дори да кажа, че от него зависи благоденствието на цяло кралство. Писмо до крал Унаувен.

Крал Унаувен! Тиури бе слушал много за него. Той владееше страната на запад от планините и за него се говореше, че е благороден и справедлив владетел.

— Това писмо трябва да се занесе на краля — каза непознатият — колкото е възможно по-бързо.

— Но аз не искам… — започна недоверчиво Тиури.

— Онзи, който трябва да занесе писмото, е черният рицар с белия щит — прекъсна го непознатият. — В този момент той е в странноприемницата Якарвара в гората. Сега ви питам дали желаете да занесете писмото. Не мога да го направя аз; стар съм, а враговете ме преследват.

— Защо не помолите някой друг? — попита Тиури. — Градът е пълен с рицари, има достатъчно хора, на които можете да се доверите.

— Не мога да питам никого от тези рицари — отвърна непознатият. — Те правят твърде силно впечатление. Не ви ли казах: навсякъде има врагове? В целия град в засада дебнат шпиони и се надяват да могат да откраднат писмото. Не, не мога да помоля някой прочут рицар. Имам нужда от някого, който е неизвестен и не се набива на очи. Но същевременно трябва да мога да му поверя това писмо. Търся някого, който е рицар и все пак не е рицар. Вие сте този, който ми трябва: вие сте удостоен да получите утре рицарско звание, но сте и млад и за вас още не се говори.

Тиури нищо не можеше да възрази на тези думи. Той отново се опита да различи чертите на лицето на непознатия, но не му се удаде.

— Толкова ли е важно това писмо? — попита тогава той.

— Прекалено важно! — прошепна непознатият. — Хайде, не се бавете повече! Така губим твърде много време! Тук, съвсем наблизо, зад църквата има кон на поляната; ако го яхнете, можете за три часа да стигнете до странноприемницата. Ако яздите бързо, сигурно можете да го направите и по-бързо. Сега е почти един и петнадесет. Около седем чеса бихте могли да се върнете и да бъдете отведени да се явите пред крал Дагонаут. Моля ви, направете това, което искам!

Тиури почувства, че не може да откаже. Правилата, които трябваше да следва един начинаещ рицар, бяха важни, но този вик за помощ бе още по-важен.

— Ще го сторя — каза той. — Дайте ми писмото и ми кажете как да намеря странноприемницата.

— Благодаря! — въздъхна непознатият. — Странноприемницата се казва Якарвара. Знаете ли ловната хижа на крал Дагонаут? Зад нея минава път в югозападна посока. Минете по този път, докато стигнете до открита просека в гората. От там тръгват две пътеки; тръгнете по лявата и ще стигнете право там. Що се отнася до писмото, залагам на рицарската ви чест да го пазите като собствения си живот и да не го давате на никого, освен на черния рицар с белия щит.

— Аз още не съм рицар — каза Тиури. — Но ако бях, бих се заклел в рицарската си чест.

— Добре. Ако някой поиска да ви открадне писмото, трябва да го унищожите, но не и преди наистина да стане необходимо. Разбрахте ли?

— Разбрах — каза Тиури.

— И добре запомнете: като стигнете при черния рицар с белия щит, трябва да го попитате: „Защо щитът ви е бял?“. Той трябва да отговори: „Защото бялото съдържа всички цветове.“ После той ще ви попита: „Откъде идвате?“. Вие трябва да отвърнете: „Идвам отдалеч.“ Едва тогава може да му връчите писмото.

— Паролата — промърмори Тиури.

— Точно така, паролата. Сега знаете ли точно какво трябва да направите?

— Да, господине — каза Тиури. — Така че дайте ми писмото!

— Още нещо! — каза непознатият. — Бъдете предпазлив, добре наблюдавайте дали не ви преследват. Ето писмото, грижете се за него.

Тиури пое писмото. Бе тъничко и не голямо, а Тиури напипа печати върху него. Внимателно го скри под ризата до гърдите си.

— Няма ли да го загубите? — попита непознатият.

— Не, тук е на сигурно място — отговори Тиури.

Непознатият хвана ръцете на Тиури и ги стисна.

— Е, вървете — каза той. — Бог да ви благослови! — После пусна ръцете на Тиури, обърна се и бързо се отдалечи. Скоро нямаше и следа от него.

Тиури почака малко. Погледна към бледата светлина в прозореца на църквицата, където приятелите му бдяха пред олтара. Сетне се отправи да търси ливадата, където трябваше да го чака кон.

Препускане към странноприемницата

Бе хубава лятна нощ. На небето блещукаха много звезди. Зад църквата Тиури намери кон. Той бе завързан за една ограда и нямаше нито юзда, нито седло. За щастие и по-рано от време на време съм яздил кон без юзда, помисли си Тиури, докато започваше да отвързва въжето. Жалко, че не си бе взел ножа, защото въжето бе завързано с много възли. Той нямаше и оръжие; нали оръжията бяха в църквата. Конят изцвили тихо, което в тишината се чу доста силно. Тиури се огледа. Тъй като очите му бяха привикнали с тъмнината, той видя не много надалеч една сграда — вероятно бе селски имот, на който принадлежеше ливадата. Най-сетне бе отвързал въжето.

— Хайде! — прошепна той на коня. — Напред!

Животното отново изцвили. Куче започна да лае и няколко секунди по-късно в селската къща се появи светлина. Тиури яхна коня и изцъка с език. „Давай!“ Животното бавно потегли.

— Хей! — внезапно извика груб глас. — Кой е там?

Тиури не мислеше да отговаря. Кучето лаеше силно и яростно, а от селската къща излезе мъж с фенер в ръка.

— Крадец! — извика той. — Спри! Ян, Мартен, елате! Някакъв апаш побягва с коня ми!

Тиури се ужаси. Да краде — нямаше накова намерение! Но нямаше време за губене. Той се наведе напреди подкани коня да препуска по-бързо. Животното се подчини и започна да галопира.

— По-бързо! — възбудено шепнеше Тиури. — По-бързо!

Зад него се надигаше шум: викове, крясъци и гневен лай. Конят се уплаши, отпусна уши и препусна по-бързо.

Когато след малко Тиури се огледа, селският двор бе останал далеч назад и не се забелязваха преследвачи. Въпреки това Тиури препусна по-бързо нататък. Той си мислеше, че непознатият трябваше да му разкаже, че конят принадлежи на друг човек. Сигурно писмото бе много важно и отгоре на това извънредно тайно. Той поиска да се убеди, че носи все още със сигурност със себе си ценния документ. Да, беше си на същото място. Внимателно се огледа, защото си спомни, че непознатият говореше за врагове. Но не видя никого. Погледна назад към града и хвърли още един поглед към църквата, която се мержелееше малка и бяла на хълма. После препусна през гората.

Гората не бе далеч от града на Дагонаут. Тя бе обширна и имаше места, където не бе стъпвал човешки крак. Тиури добре познаваше пътя към ловната хижа; той често бе ходил там на лов в свитата на краля. В гората бе далеч по-тъмно, но пътят бе широк, така че Тиури можеше да язди доста бързо. Той не видя никого, но все пак имаше чувството, че гората е населена от невидими същества, които го наблюдават и дебнат и искат да го нападнат. Все пак той стигна до ловната хижа, без да се случи нещо подобно. Без усилия намери пътя, за който говореше непознатият; бе тесен и неравен и го принуди да язди по-бавно. Да се надявам, че ще се върна навреме, мислеше си той. Ако не успея да се върна, когато рицарите на краля дойдат за нас! Но непознатият каза, че мога да стигна за три часа до странноприемницата. Той си мислеше за черния рицар с белия щит, на когото трябваше да занесе писмото. Никога не бе чувал за него. Кой бе той? Откъде бе дошъл? Крал Дагонаут нямаше нито един рицар, който да носи подобно снаряжение — следователно той вероятно е на служба при крал Унаувен. Защо бе тук, така далеч от своята страна, това също бе загадка. Тиури си спомни за разказите на пътници от юг, които бяха срещали рицари на Унаувен. Понякога те шестваха по големия южен път, за да се озоват в Евилан, негостоприемната земя от другата страна на сивата река. Там бе владетел един от синовете на Унаувен.

Скоро след това той стигна място, където нямаше нито едно дърво. Това трябваше да е мястото, за което говореше непознатият. Тогава трябва да тръгне по пътя отляво! Той премина през поляната, когато внезапно чу нещо: цвилене и тропот на копита!

Можеше да огледа част от гората. Там в далечината видя тъмни фигури и блясък на оръжия. Група конници бързо се носеше през гората. Тиури се върна обратно под дърветата и се запита кои ли са конниците и каква работа имаха в гората посред нощ. След известно време се осмели отново да потегли напред. Вече не се виждаше и не се чуваше никой; изглеждаше, че е сънувал. Той обаче не си блъска главата дълго над това, а пое по лявата пътека, излизаща от просеката.

Междувременно бе станало по-светло и тук-там започваха да чуруликат птички. В дрезгавината непосредствено преди зазоряване той стигна до втора просека. Там имаше малка дървена постройка; това трябваше да е странноприемницата.

Тиури слезе от коня и го завърза за едно дърво. После забърза към странноприемницата. Тя бе тиха и тъмна; всички прозорци и врати бяха затворени. Младежът потропа с чукчето на вратата; то имаше груб, заплашителен звук, който би трябвало със сигурност да разбуди всекиго. Но в странноприемницата не се чу никакъв шум. Той разклати вратата, но тя бе заключена. Нетърпеливо почука още веднъж с чукчето. Сега се отвори прозорец на горния етаж. Мъж с нощна шапка се наведе навън и го попита със сънлив глас какво иска.

— Това ли е странноприемницата Якарвара? — попита Тиури.

— Да, това е — отвърна сърдито мъжът. — Трябваше ли да ме будите за това, а може би и гостите ми? Тази нощ нямахме много спокойствие!

— Вие ли сте гостилничарят? — попита Тиури. — Искам да говоря с един от гостите ви.

— Посред нощ? — каза сърдито мъжът. — Не става! Елате утре!

— Важно е! — каза настойчиво Тиури. — Моля… не затваряйте прозореца.

Мъжът се наведе още повече.

— Кой сте вие? — попита той. — И с кого трябва да говорите?

— Кой съм аз, това не е ваша работа — прошепна Тиури. — Търся черния рицар с белия щит.

Мъжът направи учудена гримаса. Тиури не можеше да разбере дали е ядосан, или изненадан. Във всеки случай той каза:

— Чакайте, идвам.

Главата изчезна. Малко след това Тиури чу щракането на резетата, които бяха издърпани встрани. Тогава вратата се отвори и мъжът се появи на прага. Той бе по пижама и носеше запалена свещ в ръка.

— Тъй — каза той, докато разглеждаше Тиури отгоре до долу. — Аз съм гостилничарят на Якарвара. Защо ме вдигнахте от сън?

— Идвам при черния рицар с белия щит — отговори Тиури. — Трябва веднага да говоря с него.

— Това е вече вторият за тази нощ — каза гостилничарят, — но стига, така не може.

— Все пак бихте могли да го събудите! — каза Тиури.

— Не може така — каза още веднъж гостилничарят. — Черният рицар с белия щит не е тук. Той отпътува рано през нощта.

Тиури се ужаси.

— Не — каза той, — не може да бъде!

— Защо да не може да бъде? — попита гостилничарят спокойно.

— Накъде тръгна той? — попита припряно Тиури.

— Ако знаех, щях да ви кажа — отвърна гостилничарят. — Но не знам. Той изглежда забеляза ужаса на Тиури, защото добави: — Мисля, че сигурно ще се върне, най-малкото защото е толкова добър рицар, колкото изглежда. Вие идвате при него, нали — не от него?

— При него — каза Тиури.

— Какво трябва да му съобщите?

— Не мога да ви кажа това — възрази Тиури. — Но е спешно. Знаете ли кога ще се върне?

— Ако знаех, сигурно щях да ви кажа — отговори гостилничарят. — Но и това не знам. Абсолютно нищо не знам за този рицар. Забележителна история. — Той поклати глава така силно, че нощната му шапчица падна.

— О, все пак трябва да знаете нещо! — каза Тиури. — Кога си тръгна той и защо? И в каква посока?

— Това са много въпроси наведнъж — каза гостилничарят. Той уморено се наведе и вдигна нощната шапчица. — Елате с мен в гостната, — каза тогава той. — Не обичам влажния утринен студ; не е полезен за схванатите ми крака.

В гостната той постави свещта на масата и отново си постави нощната шапчица. Тиури, който го бе последвал, попита нетърпеливо:

— И така, накъде тръгна черният рицар?

— Той дойде вчера сутринта — каза гостилничарят. — Рядък гост — не че се съмнявам, че е храбър рицар, о не, той ми направи добро впечатление. Беше съвсем сам; дори нямаше със себе си оръженосец. Носеше смолисто черни доспехи. Само щитът, който носеше в ръка, бе бял като сняг. Бе спуснал черния наличник на шлема си. Не го вдигна, когато ме помоли за стая, както и когато влезе. Е, добре, той естествено получи стая. Късно през деня му занесох храна. Мислех, че ще успея да видя лицето му. Но не стана така, той наистина се бе свалил доспехите, беше си махнал и шлема, но сега носеше черна копринена маска, така че можах да видя само очите му. Странно, нали? Сигурно е дал обет или нещо подобно. Знаете ли нещо за това?

— Накъде е тръгнал? — попита още веднъж Тиури.

Домакинът изглеждаше малко ядосан, но все пак отговори.

— Тъкмо исках да разкажа — каза той. — Около един или два часа (бях в леглото) изведнъж се затропа силно по външната врата. Погледнах през прозореца и видях още един черен рицар! „Пусни ме да вляза!“ викна той. „Тук ли е отседнал черният рицар с белия щит?“ „Да“, казах аз, „но вече е късно…“ „Отворете вратата!“ извика той, „или ще я разбия!“ Бързо слязох долу и отворих вратата. Рицарят стоеше пред мен. Той също бе в черни доспехи, но щитът му бе червен като кръв. Той попита троснато: „Къде е черният рицар с белия щит?“ „Спи“, казах аз. „Тогава го събудете!“, каза той. „Трябва да говоря с него. И малко по-пъргаво, хайде!“ Признавам, че бях уплашен и побързах да се подчиня. Но преди да стигна стаята на госта, той заслиза по стълбите. Бе изцяло облечен и носеше черната броня и шлема със спуснат наличник. Така влезе в гостната. Черният рицар с червения щит тръгна към него и тогава те застанаха един срещу друг. Рицарят с червения щит свали едната си ръкавица и я хвърли в краката на другия. Рицарят с белия щит я вдигна и попита: „Кога?“ „Сега“, каза рицарят с червения щит. Гостилничарят замълча, за да си поеме дъх и завърши: — После те излязоха един до друг от гостната, без да кажат нито дума и няколко минути по-късно се отдалечиха заедно на конете си в гората.

— За да се дуелират — каза Тиури.

— Да, аз също мисля така — каза гостилничарят. — И досега нито един от двамата не се е върнал.

— И така, около два часа те са се отдалечили на конете си? — попита Тиури. — Колко е часът сега?

— Около четири и половина, струва ми се — каза гостилничарят. — Скоро ще се развидели.

— В каква посока се отдалечиха? — попита Тиури.

Гостилничарят излезе заедно с него навън и му показа.

— Но не знам накъде искаха да яздят — добави той.

— Ще се опитам да тръгна по следите им — каза припряно Тиури. — Благодаря ви.

Преди гостилничарят да успее да попита още нещо, Тиури бе изтичал при коня си, бе скочил на него и бе препуснал нататък.

Черният рицар с белия щит

Небето на изток се оцвети в червено и оранжево; слънцето изгряваше. Птичките цвъркаха и пиукаха, кряскаха и весело пееха, сякаш се радваха на прекрасния нов ден. Тиури не се радваше; той се ядосваше, защото бе вече толкова късно и още не бе изпълнил поръчението. Как би могъл сега да се върне в църквата навреме? Но продължи да язди по следата, която бяха оставили двамата черни рицари. Нали вече бе обещал да отнесе писмото, а не искаше да наруши това обещание. Това обаче не му пречеше да продължи мислено да ругае: той проклинаше черния рицар с червения щит, задето бе предизвикал черния рицар с белия щит и се ядосваше на черния рицар с белия щит, защото бе приел предизвикателството. И проклинаше двамата заедно, защото не бяха оставили ясни следи, тъй като не бяха следвали пътека, а бяха яздили направо през гората.

Сигурно е вече пет часът, мислеше си той. Вече е съвсем светло. Къде, за бога, са искали да отидат? Бе излязъл на една просека и песъчливата почва бе съвсем разровена и покрита със следи! Кои бяха на двамата рицари? Той внимателно се огледа. Изглеждаше, че от тук е преминала цяла войска рицари — може би рицарите, които Тиури бе видял през нощта. Те се бяха втурнали направо през гората, при което бяха стъпкали много растения и счупили много клони. Но той вече не можеше да намери следата на двамата рицари. Накрая тръгна в посоката, от която бяха дошли рицарите.

След известно време чу нещо — тихо, неспокойно цвилене. Няколко секунди по-късно видя кон, завързан за едно дърво. Бе разкошно, черно животно с проста юзда. То го погледна с тъжни, тъмни очи и отново изцвили. Тиури го погали по носа и прошепна: „Почакай търпеливо; ще видя къде е господарят ти. Сигурно е наблизо, струва ми се, нали?“

Той продължи да язди още малко и видя нещо да лежи между дърветата върху светлозелената трева. То бе черно и бяло и червено… Дъхът му секна в гърлото, но въпреки това той бързо скочи от коня и забърза нататък. Там лежеше мъж в черна, счупена и смачкана ризница. Бял бе щитът, който лежеше до него. Червеното бе кръв. Тиури бе намерил черния рицар с белия щит.

Тиури коленичи до него. Рицарят бе тежко ранен, но още дишаше. Не носеше шлем, но лицето му бе покрито с черна маска. Тиури се втренчи в него и целият се разтрепери. После се скара сам на себе си: трябваше да стори нещо, да види какво е състоянието на ранения и да го превърже.

Тогава рицарят помръдна и прошепна: „Кой е тук?“

Тиури се наведе над него.

— Лежете си спокойно, господине — каза той. — Искам да ви помогна. Къде ви боли?

Той видя, че рицарят го поглежда през маската.

— Не ви познавам — каза той със слаб глас, — но се радвам, че някой ме е намерил, преди да умра. Не се тревожете за раните ми; вече нищо не може да помогне.

— Не говорете така — отбеляза Тиури, докато започна внимателно да го освобождава от ризницата.

— Не си правете труд — шепнеше рицарят. — Знам, че ще умра.

Тиури се опасяваше, че рицарят има право. Но продължи да прави усилия да облекчи страданията на ранения. Той откъсна парче от собствените си одежди и го превърза колкото можеше по-добре.

— Благодаря — прошепна скоро след това рицарят. — Кой сте вие и как дойдохте тук?

— Аз съм Тиури — отговори младежът. — Да донеса ли малко вода? Може би ви се пие нещо.

— Не е нужно — каза рицарят. — Тиури… името ми е познато. Роднина ли сте на Тиури Храбрия?

— Той ми е баща — каза Тиури.

— Как дойдохте тук? — попита рицарят.

— Аз… идвах при вас… толкова съжалявам, че…

— Идвали сте при мен? — прекъсна го рицарят. — При мен ли сте идвали? Слава богу, тогава може би не е прекалено късно… — Той погледна Тиури с очи, които блестяха зад черната маска и попита: — Имате ли нещо за мен?

— Да, господине — каза Тиури. — Писмо.

— Знаех, че оръженосецът ми ще намери пратеник — въздъхна рицарят. — Чакайте, — каза той, когато Тиури искаше да извади писмото, — няма ли да ме попитате нещо?

Тогава Тиури си спомни, че трябваше да каже паролата.

— Защо… защо щитът ви е бял? — заекна той.

— Защото бялото съдържа всички цветове — отвърна рицарят. Гласът му прозвуча доста по-силно. Бе глас, който внуши на Тиури голямо доверие. Сега той попита: — Откъде идвате?

— Идвам отдалеч — отговори Тиури.

— Покажете ми сега писмото — заповяда рицарят, — но преди това вижте, дали някой не ни наблюдава.

Тиури се огледа наоколо.

— Няма никого наблизо — каза той. Измъкна писмото и го показа на рицаря. — О, господине — възкликна той после, — колко съжалявам, че сте паднали в дуел!

— Дуел — каза раненият, — изобщо не бе дуел! Още никой не ме е побеждавал. Черният рицар с червения щит ме примами в засада. Неговите червени рицари ме нападнаха и повалиха.

— Колко подло! — извика ужасен Тиури.

— Но не намериха това, което търсеха — обясни рицарят. — Те искаха да унищожат не само мен, а също и писмото, писмото, което току-що ми показахте. Скрийте го добре отново — тогава ще ви кажа, какво трябва да направите с него… Разкажете ми най-напред, Тиури, как стана така, че вие ми носите писмото.

Тиури му разказа.

— Добре — прошепна рицарят и замълча за малко. — Не гледайте толкова угрижено! — отбеляза после той приятелски. Тиури усети, че рицарят се усмихва под маската си и му се поиска да знае как изглежда лицето му.

— Чуйте! — каза рицарят. — Трябва да го кажа накратко, защото вече нямам много време… Това писмо е за крал Унаувен и е много важно. Тъй като аз вече не мога да го занеса, трябва да го направите вие.

— Аз? — прошепна Тиури.

— Да, не познавам друг, който може да го направи по-добре. Вие сте в състояние; доверявам ви се. Трябва веднага да се отправите на път; не бива да се губи повече време. Трябва да яздите на запад, най-напред през гората, а след това покрай синята река, докато стигнете до извора. Там живее един отшелник, Менаурес… Вземете този пръстен от пръста ми; когато го покажете на отшелника, той ще разбере, че аз ви пращам. Тогава той ще ви помогне да преминете през планините, защото вие сам не бихте могъл. От другата страна на планината пътят е ясен. — Рицарят вдигна едната си ръка и каза: — Ето, вземете пръстена ми… Знам, че искам много от вас, но в този момент вие сте човекът за това поръчение.

Тиури внимателно издърпа пръстена от пръста.

— Искам да го направя — каза той, — но не знам…

— Трябва да го направите — каза рицарят. — Но не искам да крия от вас, че ще бъде много трудно. Вече знам, че врагове дебнат за писмото; ще ви грозят много опасности. Така че добре крийте своята пратка; не разказвайте на никого за нея. И дайте писмото само на крал Унаувен!

— Какво… какво има вътре? — попита Тиури, докато бавно поставяше пръстена на собствения си пръст.

— Това е тайна — отговори рицарят. — Не бива да ви я разкривам. Само ако сте застрашен, че трябва да го предадете, ще трябва да го прочетете, така че посланието да може да бъде предадено устно. Самото писмо, естествено, в този случай ще трябва да унищожите. Но това само в краен случай. — Рицарят замълча и после попита с много по-слаб глас: — Ще занесете ли писмото?

— Да, господине — отвърна Тиури.

— Закълнете ми се в рицарската си чест — прошепна рицарят.

— Кълна се в рицарската си чест — каза Тиури. — Но — добави той — аз още не съм рицар.

— Ще станете — каза рицарят. — Свалете ми сега маската… Пред смъртта винаги трябва да се излиза с открито лице.

С треперещи ръце Тиури направи това, което бе поискано от него. И когато видя спокойното, благородно лице на черния рицар, бе толкова трогнат, че хвана ръката му и му се закле да се погрижи за писмото.

— И — каза той — ще отмъстя за вас на убийците ви!

— Това не е ваша задача… — прошепна рицарят. — Трябва да бъдете само мой пратеник.

Той затвори очи. Пръстите му помръднаха в ръката на Тиури и се отпуснаха. Тиури го погледна и пусна ръката му. Рицарят бе мъртъв; той знаеше това и бе дълбоко натъжен, въпреки че току-що се бе запознал с рицаря. После покри лицето си с ръце и се помоли за милост към мъртвия.

Червените конници

Тиури се изправи и още веднъж погледна спокойния лик на черния рицар с белия щит. После се обърна и забърза към коня си. Сега трябваше да изпълни поръчката, която му бе възложил рицарят и да занесе писмото на крал Унаувен в страната на запад от планините. Тиури постоя до коня си и обмисли как най-добре да постъпи. Няма да се връща в града на Дагонаут; това би отнело твърде много време. Освен това тогава той би трябвало да даде обяснение, а това той не искаше, защото поръчението му трябваше да остане в тайна. Но все пак трябваше да изпрати до града съобщение за своите родители, за да не се безпокоят и да го търсят. Трябваше да се погрижи и за едно добро погребение на рицаря с белия щит и да стане известно, че той е бил убит. Най-добре, мислеше си той, да се върна в странноприемницата; тя не е далеч от тук. Мога да разкажа на гостилничаря, че рицарят с белия щит е мъртъв и да го помоля да изпрати послание до града. Миг по-късно той се отправи на път и се чувстваше много по-възрастен и по-сериозен, отколкото само преди малко.

След като язди известно време, той чу чупене на клони и на известно разстояние се появи мъж на кон, който яздеше срещу него. Той бе с доспехи като за бой, с каска и ризница, копие и меч. Неговата куртка, щитът и перата на шлема бяха червени като кръв. „Един от червените конници!“, помисли си Тиури. Хрумна му, че не носи никакво оръжие. Въпреки това спокойно продължи напред и се опита да си даде вид, сякаш нищо не се е случило.

Червеният рицар се отклони малко встрани, за да го пропусне край себе си. Тиури продължи с разтуптяно сърце напред, но преди да може да се размине с него, рицарят му каза:

— Ей, приятелю, какво правите толкова рано в гората? Откъде идвате и накъде отивате?

— Това си е моя работа — отговори кратко Тиури. — Добро утро.

Той продължи нататък и очакваше всеки миг да усети оръжие в гърба си. Но нищо не се случи. Той си отдъхна, но не се осмели да се обърне или да ускори хода на коня. После чу рицаря зад себе си да вика нещо; не можеше да разбере какво. Сега се огледа назад и видя, че бе дошъл още един червен рицар. Двамата гледаха след него. Единият от тях нададе пак вик. Тиури чу, че някой отдалеч му отговори. Тиури стана неспокоен и пришпори коня си.

Скоро той забеляза, че червените конници го следват! Той пришпори уморения си кон, за да препуска още по-бързо; странноприемницата сигурно вече не бе далеч. Внезапно вдясно от него се появи още един червен рицар, който с господарски тон му заповяда да спре. Преди Тиури да успее да му отговори, от другата страна се появи четвърти рицар, на когото едва ли можеше да се изплъзне. Сега Тиури наистина се втурна да бяга. И изведнъж цялата гора му се стори пълна с червени рицари и всички те сякаш го преследваха. Те го следваха и крещяха след него, че трябва да спре. Естествено Тиури не го направи. Той накара коня си да завие и се впусна в гъсто обрасла част от гората в съмнителен опит да се изплъзне на преследвачите си.

Той не знаеше колко дълго е препускал нагоре и надолу по хълмовете, през всякакви растения и трънливи храсти, с крясъци и викове зад себе си. Знаеше само, че не искаше да го убият като черния рицар с белия щит. След известно време погледна назад и забеляза, че бе успял да спечели преднина. Но не можеше да я запази задълго; конят бе уморен, гората трудно проходима, а групата преследвачи го превъзхождаше по сила. Внезапно му хрумна една мисъл: Той скочи от коня, удари го по задницата, така че той продължи да препуска, а самият той побърза към другата страна на пътя и се покатери на едно дърво колкото можеше по-бързо. После нетърпеливо зачака, добре скрит в листата, какво ще се случи. Видя няколко рицаря да преминават под дървото. Те не го съзряха. След известно време ги чу отново да викат в далечината; едва тогава си позволи да помръдне, за да се настани по-удобно. Той обаче още не слизаше от дървото, те можеха да се върнат обратно.

Известно време той остана на дървото, но червените конници вече не се показаха. Гората отново изглеждаше мирна и спокойна и бе трудно да се повярва, че толкова много неща се бяха случили в последните часове. Тиури се огледа и после внимателно извади писмото, за да го огледа добре. Не видя нищо особено. Бе малко, бяло и плоско и отгоре не бе написано нищо. Тиури изучаваше трите печата, с които то бе запечатано. И върху трите имаше коронка, но не можеше да се види нищо повече, което да показва важността на посланието. Той отново скри добре писмото.

Внезапно той си помисли, че сега бе около седем часа. Облегна се на стеблото и затвори очи. Може би, мислеше си той, рицарите на Дагонаут сега надават звук със своите рогове пред портата на църквичката. Може би Арман, Фолдо, вилмо и Джузипу сега се изправят и бързат към вратата, за да я отворят… Тиури видя рицарите да стоят пред църквата и ги чу да казват: „Добро утро! Крал Дагонаут ви вика. Вземете си мечовете и щитовете и ни последвайте!“ Той се опита да прозре как ще продължи това, но не му се удаде. Сега пред него се яви образът на черния рицар с белия щит и той чу думите: „Единствено вие трябва да бъдете мой пратеник.“ Той отвори очи. Изглеждаше, че църквата е много далеч и нощното бдение вече отдавна бе минало. Там той вече нямаше работа. Погледна надолу и тъй като сега се чувстваше сигурен, слезе от дървото и тръгна предпазливо през гората. Непрекъснато се оглеждаше. Скоро след това го чакаше изненада: намери коня, който си стоеше спокойно и пасеше.

— Отлично животно — каза той, докато се качваше на него. — Ела с мен до странноприемницата; там ще хапнеш до насита.

После си спомни, че това не бе неговият кон. Ама наистина, си помисли той уплашен. Този кон трябва да се върне при собственика си. Той стигна до странноприемницата без да му се случи нищо повече.

 

 

В гостната гостилничарят метеше пода. Сега той бе облечен, но още носеше на главата си нощната шапчица. На една от масите близо до отворения прозорец седяха двама мъже и се хранеха. Когато Тиури влезе, всички те го погледнаха доста учудено.

— О, небеса! — викна гостилничарят. — Вие сте го направили?

Внезапно Тиури осъзна, че изглежда необичайно. Бялата му дреха бе изцапана и разкъсана след приключенията, които бе преживял през изминалата нощ. Бе изгубил лентата за косата си, така че къдриците му висяха разрошени и сплъстени около главата, а отгоре на това бе целият в драскотини, които бе получил при бягството си от червените конници.

— Намерихте ли черния рицар? — попита гостилничарят.

— Намерих го — отговори сериозно младежът.

Гостилничарят го разгледа от горе до долу. Накрая погледът му се задържа върху лявата ръка на Тиури и учуденото изражение на лицето му стана гневно. Тиури последва погледа му и видя какво бе забелязал. Пръстена, който бе получил от рицаря!

— Това не е ли пръстенът… — започна гостилничарят.

— Черният рицар с белия щит е мъртъв — прекъсна го с тих глас Тиури.

— Какво искате да ми кажете? — извика с ужас гостилничарят. — Мъртъв? Рицарят с червения щит ли е спечелил дуела?

— Не е било дуел — каза Тиури. — Рицарят с белия щит е убит…

— О, небеса! — викна гостилничарят. — Убит!

— Чуйте ме, моля ви! — каза Тиури. — Нямам много време, а това, което имам да кажа, е много важно.

Мъжете на масата бяха престанали да се хранят и го гледаха с отворена уста. Единият от тях стана и попита:

— Случило ли се е нещо с черния рицар, който дойде тук вчера?

Преди Тиури да успее да каже нещо, вратата към гостната рязко се отвори и груб глас извика:

— На кого е конят, който стои пред странноприемницата?

Тиури се обърна. На прага стоеше як мъж със зачервено лице, който гледаше ядосано ту един, ту друг. Тиури не го познаваше, но гласът му се стори познат.

— Ето този млад мъж — каза човекът, който още седеше на масата. — Той дойде на кон.

— Така е — каза Тиури. — Това е моят кон… не, не е така… — Той замълча. Изведнъж се сети кой е мъжът на прага; той позна гласа… Собственикът на коня!

Мъжът тръгна към него и се разбесня:

— Не, определено не е истина! Конят е мой! А вие сте крадецът, който го отмъкна тази нощ!

— Господине — каза Тиури, — не го откраднах! Само го взех за малко! Не ми се ядосвайте; бях…

Но мъжът бе прекалено разгневен, за да може да го слуша. Той сграбчи грубо Тиури за рамото и викна:

— Хванах те, крадецо! — Той се обърна към другите и каза: — През половината нощ вървях по следата, но сетне я изгубих. После дойдох до странноприемницата и що да видя: тук виждам коня си и крадеца с него!

Тиури се изтръгна.

— Не съм крадец! — викна той. — Имах намерение честно да ви върна вашата собственост. Чуйте ме; искам всичко да обясня!

— Хубави обяснения! — гневеше се мъжът. — Не вярвам нито дума!

— Господине… — започна Тиури.

— Не съм ти никакъв господин — прекъсна го мъжът. — Няма да се хвана на въдицата на приказките ви! Вие сте от младежите, които много говорят, но за нищо не ги бива!

— Оставете ме да обясня! — викна Тиури.

— Ще го направите после пред съдията — каза мъжът. — Идвате с мен в града.

В града? Това Тиури не желаеше! Би било загуба на време. Освен това започваше да разбира, че не би могъл да обясни нищо. Той трябваше да мълчи за своето поръчение, а следователно и за събитията, които бяха довели до това. Той направи крачка назад и каза:

— Не идвам в града! Не съм крадец; гарантирам ви го с честната си дума!

— Ами прекрасно! — викна мъжът. — Честна дума! Как може да го каже такъв безделник като вас!

— Как се осмелявате да ме наричате безделник! — викна Тиури. Той бе разгневен, че някой го нарича така, него, който, ако не се бе случило нищо, сега щеше да бъде рицар, към когото всеки би се отнасял с уважение. Безделник, той, който бе избран за важно поръчение!

— Нищо не мога да разбера! — извика гостилничарят. — Откраднал ли е той вашия кон? Той дойде тук през нощта по никое време, а преди малко ми разказа, че рицарят с белия щит бил убит. Той носи неговия пръстен на пръста си. Какво означава всичко това?

— Искам да обясня всичко — каза за трети път Тиури, — но не ми давате възможност. — Той говореше спокойно, но вътрешно бе много разтревожен. Лицата на другите четирима бяха тъй заплашителни! — Взех коня ви — продължи той, — защото трябваше да връча едно послание, което бе спешно…

— Глупости! — каза собственикът на коня. — Тогава можехте да ме помолите да ви го заема! Това не отнема време. А сега си затваряйте устата и идвайте с мен! Дотегна ми от дрънканици!

— Не, почакайте! — викна гостилничарят. — Той трябва да ми обясни още нещо! Каква е тая работа с черния рицар с белия щит?

— Рицарят с белия щит е мъртъв — каза Тиури, — и ви моля да се погрижите за погребението му, каквото подобава за един благороден рицар. Ще го намерите недалеч от тук… — Той обясни къде е мястото.

— Кой го е убил? — попита гостилничарят.

— Червените конници — отговори Тиури. — Било е клопка.

— Червени конници! — извика човекът, който още седеше на масата. — Аз ги видях. Те минаха от тук рано сутринта, когато аз…

— Какво ви засяга това? — викна собственикът на коня. — Той е крадец и искам да го накажа.

— Става въпрос за убийство! — подчерта гостилничарят.

— За това той също може да разкаже на съдията, — каза собственикът на коня, като отново здраво хвана Тиури. — Във всеки случай е сигурно, че този млад мъж не бива да се изплъзне.

— Черният рицар… — каза гостилничарят.

Но Тиури не изчака да кажат нещо повече. Той се изтръгна и се втурна вън от гостната. Нека да си мислят, че е крадец; но не трябваше да се оставя да го водят в града! Четиримата мъже го погнаха със силни викове. Тиури побърза да се скрие в гората. Скоро успя да получи преднина, но усещаше, че това не може да продължи дълго. Сърцето му биеше чак в гърлото и той видя черни петна пред очите си. Забави своя бяг и погледна назад. Тогава събра всичките си сили и за втори път се покатери на едно дърво. И този път хитрината успя; скоро преследвачите му минаха под него, без да го забележат. За трети път не мога да правя това, помисли си той, когато успя малко да си поеме дъх. Нали казват, че да използваш една хитрост за трети път означава да викаш дявола!

Бе уморен до смърт. За щастие сега можеше да си отдъхне, защото трябваше да изчака, докато наоколо утихне. След малко видя гостилничаря и собственика на коня да се връщат. Те си говореха тихо и правеха учудени физиономии. Гостилничарят си бе изгубил нощната шапчица; Тиури почти се засмя на това, въпреки че положението му бе така сериозно.

Да, нищо хубаво не го чакаше! Той трябваше да пътува до далечна страна, за да занесе важно писмо, а нямаше със себе си нищо друго, освен дрехите на гърба си: окаяни одежди. Нямаше оръжие, нито пари, нито кон. Смятаха го за крадец. Отгоре на това имаше опасни врагове: червените конници и черния рицар с червения щит, техния водач. Тиури въздъхна. Задачата, която му предстоеше, не бе лека.

А сега не мога да изпратя вест до града, помисли си той. Все пак това трябва да стане, така или иначе. Собственикът на коня сигурно ще отиде при съдията. Дали там ще разберат, че така нареченият крадец е младежът, който през нощта, преди да бъде провъзгласен за рицар, бе изчезнал от църквата? Татко, мама и приятелите няма да повярват, че съм крадец, помисли си той, а също и кралят струва ми се. Но сигурно ще се разтревожат. Той отново въздъхна. Така, продължи да разсъждава, ти трябва да мислиш само за едно; трябва да занесеш писмото. Обеща това на рицаря.

Той погледна пръстена на пръста си. Бе хубав пръстен с голям камък; приличаше на диамант. Може би не бе разумно да го носи просто така на ръката си — напротив, дори бе доста глупаво. Той развърза шнура, с който мантията му бе вързана за врата му и здраво завърза на него пръстена. После го постави на врата си, под ризата, така че никой да не може да го види.

А сега трябваше да тръгва; струваше му се, че долу е спокойно. Може би по един или друг начин ще намери оръжие и кон. „Ох, какъв съм глупак!“, помисли си той после. „Та нали там все още е конят на рицаря; него мога да взема!“ Той се спусна надолу по дървото. Сега знаеше какво да прави. Най-напред да вземе коня и после на път!

На път върху черния кон

Тиури се движеше предпазливо в гората нататък, където бе намерил черния рицар с белия щит. След малко чу как някой си подсвирква песенчица недалеч от него. Той бързо се скри в храстите и видя един младеж на своята възраст, който бе зает да прави снопчета от клони. Той весело си свиреше и не видя Тиури. Той го наблюдаваше известно време. „Да се покажа ли, или не?“, чудеше се той. После се реши, напусна скривалището си в храсталака и каза:

— Добро утро!

Младежът се уплаши, спря да си подсвирква и го погледна с отворена уста.

— Добро утро! — още веднъж каза Тиури. — Искаш ли да направиш нещо за мен?

Другият продължи да го гледа втренчено. Накрая извика:

— Ти сигурно си младежът, когото търсят, конекрадеца!

— Шшшт! — прошепна Тиури. — Не викай така!

Момчето направи крачка назад и хвърли поглед към брадвата, която лежеше на земята до него.

— Не бива да се страхуваш от мен — каза Тиури. — Аз имам по-голямо основание да се страхувам от теб, защото нямам никакво оръжие… Да, аз съм този, когото търсят, но не съм крадец; гарантирам ти това с честната си дума.

— Какво търсиш тук тогава — попита младежът — и какво искаш от мен?

— Моля за помощта ти — отвърна Тиури. — Искаш ли да отидеш в града заради мен и да предадеш от мен послание на някого?

— Да занеса послание? — отбеляза младежът. — Защо? Защо трябва да ти помагам?

— Само питам — каза Тиури. — Ако не желаеш, не мога да те накарам насила. Но ще ти бъда много благодарен, ако направиш това. Повярвай, не съм крадец!

— Хм — каза момчето като присви вежди. — И какво трябва да сторя? Не че съм сигурен, че ще го направя. Аз самият още не зная.

— Иди в града на Дагонаут при рицаря Тиури Храбрия и му кажи, че със сина му всичко е наред, но засега той не може да се върне. Кажи му, че синът му е здрав и му кажи също, че не трябва да го търси.

— Не можеш ли сам да направиш това? — попита младежът. — Градът е доста далеч, а аз си имам цял куп работа, която трябва да се свърши.

— Не мога да отида — отвърна Тиури. — Преследват ме, нали знаеш! Моля те, направи го и тръгни веднага!

— Рицарят Тиури Храбрия? Какво трябва да кажа на такъв властен господин? Той няма да поиска да ме слуша!

— Със сигурност ще те изслуша, защото му носиш послание от неговия син. Можеш също да попиташ за моята… за неговата жена и да й кажеш… Чакай, може би имаш едно въже за мен? — сам прекъсна думите си Тиури.

— Разбира се — каза младежът и му даде парче въже.

Тиури свали колана си и вместо него се завърза въжето на кръста. Коланът подаде на момчето. Бе много красив колан; майката на Тиури го бе избродирала, а баща му бе купил златната тока̀ от най-добрия златар в града.

— Виж — каза Тиури — дай това на рицаря Тиури или на жена му; така те ще знаят, че аз съм те изпратил. А тока̀та можеш да задържиш като възнаграждение.

Момчето колебливо прие колана.

— Ама какво трябва да кажа? — попита то.

Тиури повтори посланието.

— Не го забравяй! — добави той. — И веднага тръгвай! Още една молба: не разказвай на никого, че си ме срещнал.

— Освен на рицаря Тиури — каза момчето с усмивка.

— Е, ще го направиш ли? — попита Тиури.

— Да — каза момчето, докато внимателно навиваше колана.

— Обещай ми, че няма да го забравиш.

— Ако бях рицар — каза младежът и отново се усмихна, — бих се заклел в рицарската си чест.

— Благодаря ти — сериозно каза Тиури.

Момчето го погледна изпитателно.

— Веднага се отправям на път — отбеляза то, — и няма да казвам, че съм те видял. Не вярвам, че си крадец, въпреки че не мога да схвана какво не е наред.

— Благодаря ти — каза още веднъж Тиури.

Младежът му се ухили малко смутено, обърна се и хукна.

Това се уреди, помисли си Тиури, когато той се отдалечи. Младежът определено ще удържи обещанието си; в това Тиури бе сигурен. Сега той можеше изцяло да се посвети на задачата си.

След малко той отново бе на просеката, където почвата бе утъпкана от конски копита. Промъкна се до мястото, където лежеше черният рицар. Когато бе съвсем близо, той чу гласове. Дали хората от странноприемницата вече бяха там? Мислеше, че разпознава гласа на гостилничаря, но не можеше да разбере нищо повече от „О!“ и „Ах!“ и „Убийство!“. Той се добра до черния кон, който все още бе вързан за дървото. За нула време го бе развързал и яхнал. Най-напред животното остана неподвижно, но когато Тиури седеше вече на гърба му, то се надигна на задните си крака.

— Спокойно! — прошепна младежът. — Бъди послушен! Имам поръчка от господаря ти!

Конят извърна глава назад и изцвили. Тиури се помъчи да го овладее, но не му се удаде. Той чу вик:

— Там има някого!

Пришпори коня с пети, шляпна го по шията и изсъска:

— Напред!

Конят се подчини и изхвърча напред. Той галопираше направо през гората, прескачаше храсти, разпръскваше листа и трошеше клони. Тиури трябваше да се държи здраво. Струваше му се, че чува някакъв мъж да вика, но можеше само да си въобразява. Скоро бе оставил зад семе си злополучното място.

Конят бе красив и бърз, един кон, достоен за черния рицар. Дали усещаше, че се подчинява на последното желание на господаря си, като носеше Тиури колкото е възможно по-бързо на запад, към страната на крал Унаувен? Тиури остави коня да върви в тръс, докато стигнаха до широк път. Там Тиури спря, за да се огледа добре и да намери вярната посока. Имаше късмет; според положението на слънцето можа да види, че пътят върви приблизително в посока от изток към запад. Вероятно това бе първият голям път. Тиури погледна в двете посоки на пътя. Никой не се виждаше. Нищо няма да навреди, помисли си той, ако яздя малко по пътя, ще бъде по-бързо и по-удобно, отколкото през гората.

Конят препускаше пъргаво и изглеждаше неуморен. Но Тиури забеляза за свое раздразнение, че трудно се държи на седлото. Шумът на копитата кънтеше в главата му, а от време на време му притъмняваше пред очите, така че виждаше всичко като през мъгла. Накрая му стана толкова зле, че се страхуваше да не падне от коня. Той дръпна юздата, зави наляво и поязди малко през гората. Там спря коня, плъзна се настрани от седлото и се свлече на земята. Тиури легна по корем с лице в хладната трева.

След малко се почувства по-добре. Сега забеляза, че е гладен и жаден! От сутринта на предишния ден нищо не бе хапвал и пийвал и разбра, че това е причината за слабостта му. Той седна и се огледа. Трябваше да хапне, за да има сили, но къде можеше да намери нещо? Може би ще успее да събере малко плодове. Погледна към коня, който стоеше спокойно до него и пасеше. Погледът му падна върху чантата на седлото… може би вътре има нещо за хапване? Стана и я отвори. Конят вдигна глава, но остави Тиури да действа. В чантата на седлото нямаше много: две парчета стар хляб, едно увито в кожа пакетче и едно чесало. Хлябът много зарадва Тиури и той веднага отхапа от него. Конят го погледна така, сякаш очакваше да даде и на него.

— Хлябът сигурно е бил за теб! — каза Тиури, — но ще се съгласиш, че е правилно да го изям аз. Ти можеш да пасеш трева, а аз не.

Конят го погледна с разбиране; така поне си мислеше Тиури. Той хапна още един малък залък и тогава забеляза, че жаждата му е още по-голяма от глада. Той хвана коня за юздата и каза:

— Ела, трябва да потърсим вода — извор или поточе.

Той повървя малко през гората с коня след себе си, но след известно време стана обратното: тогава Тиури се влачеше отзад, докато конят го водеше. Така стигнаха до тясно поточе, което се виеше между високи папрати. Тиури легна до водата и пи. После се изправи и каза на коня:

— Ти си истинско чудо! Такъв кон, какъвто имат големите рицари, за които пеят артистите; кон, който разбира всички и е умен като човек. Ти ме доведе до водата и съм ти много благодарен.

Той отново извади хляба от чантата и си отхапа от него. Но даде малко и на коня. Разчупи останалия хляб на две части и го прибра обратно в чантата. Едната за вечерта и другата за сутринта, мислеше си той. След това трябва да се грижа сам за прехраната. Сега внимателно отвори увитото в кожа пакетче. В него имаше три парчета кремък. Могат да ми послужат, помисли си той, докато отново ги опаковаше и ги поставяше обратно в чантата.

— А и чесалото ще ми трябва — каза той на коня. — Не зная как се казваш, но ще те нарека Верен помощник и Черен носач и Добър приятел. Радвам се, че си съгласен да ти бъда ездач и ще се опитам да бъда достоен за твоя предишен господар.

Помисли си за пътя, който му предстоеше: през гората, покрай синята река и през планините на запад. Скоро трябваше да потегли напред. Но не по големия път; там щеше прекалено да бие на очи. Трябваше да остане в гората, да язди успоредно на пътя и да внимава да не се отклонява от посоката на запад. Малко по-късно отново се чувстваше бодър и продължи пътуването си. Водата и хлябът бяха подействали благотворно, макар че все още бе гладен. Известно време следваше пътя, ту яздейки, ту ходейки, според местността.

На обяд стигна до една дива ябълка. За съжаление повечето ябълки не бяха узрели. Той изяде една, а три сложи в чантата на седлото, въпреки че бяха твърди и кисели.

Когато слънцето слезе над дърветата на запад, той се отдалечи от пътя, за да потърси място за сън. На малко, обрасло с трева място той завърза коня за едно дърво, свали седлото и юздите и изтри животното с парче от прокъсаните си одежди. После изяде половината от хляба и една ябълка. Стана студено. Той взе одеялото, което бе сгънато под седлото, легна и се уви в него. Погледна коня и промърмори:

— Лека нощ. Събуди ме, ако стане беля.

После затвори очи и веднага потъна в сън, уморен от всички притеснения и вълнения.

Когато Тиури отново се събуди, бе светло и от дърветата се носеше звънкото пеене на птичките. Той се прозя и се протегна. Бе уморен и схванат, а косата му бе мокра от росата. Черният кон изглеждаше бодър и го гледаше със зорки очи. Скоро Тиури отново седна на седлото, подкрепен от оскъдната си закуска, последното парче хляб и една ябълка. Той излезе на големия път, който изглеждаше изоставен. Бе още рано сутринта, вероятно не много след седем часа. Но при все това той не се отправи по пътя, а както и предишния ден яздеше малко встрани от него. Напредваше доста бързо, защото тук дърветата бяха далеч едно от друго и под тях имаше съвсем малко растителност.

Доста дълго време той яздеше напред, без да срещне някого или да види нещо особено. Умората му изчезна и той се чувстваше весел и силен. Слънцето проникваше през дърветата и рисуваше златни шарки върху листата. Пътуването до кралството на Унаувен вече не изглеждаше толкова дълго и опасно. Той стигна до храсталаци, по които растяха червени плодове и слезе от коня, за да накъса от тях колкото може повече.

Докато се занимаваше с това, познат шум стигна до ушите му: чаткане на конски копита! Той се сниши зад храстите и зорко дебнеше от там. След малко ги видя да пристигат и цялата му бодрост изчезна. Двама червени рицари! Те бързо преминаха, яздейки на запад и не погледнаха нито наляво, нито надясно. Той остана неподвижен, докато шумът на копитата заглъхна. После тихо се изправи, промъкна се до пътя и се огледа в двете посоки. Вече никой не се виждаше, но опасността бе минала много наблизо. За щастие той не яздеше по пътя!

Отново се качи на коня и помисли: Трябва да се отдалеча повече от пътя. Двамата не внимаваха, но ако бяха гледали, те щяха да видят мен или най-малко следите ми. Трябва да се отклоня още повече на юг и да яздя направо през гората. Той веднага изпълни намерението си, въпреки че скоро забеляза, че не бе удобно така да спазва посоката на запад.

Внезапно един глас зад него извика:

— Хей, хубав кон и хубав ездач! Накъде бързате толкова? Не направо, само по този път можеш да поемеш!

Тиури уплашен се обърна и видя на пътя да стои чудновато същество с рошава тъмна коса и къса къдрава брада.

— Защо не казвате „Добър ден“, чужденецо на красив черен кон? Вашият кон вече ме поздрави. А вие? Аз съм шутът от горската хижа, можете да ме наричате така. Всички ме наричат така, само майка ми ме нарича Мариус.

— О, добър ден — отговори Тиури и дръпна юздата.

— Недейте да яздите по-нататък! — викна брадатият човек. — Елате в моята хижа да си поговорим!

Тиури погледна шута в кръглите, светлосини очи и си помисли, че този необикновен човек съвсем не изглежда опасен. Но не разполагаше с време. Ето защо Тиури отвърна приятелски:

— Добри ми Мариус, за съжаление не мога да остана с вас, защото трябва много да бързам и да продължа!

— Накъде толкова бързате? — повтори въпроса си Мариус. — Спокойно можете да ме наричате шут, но трябва да дойдете с мен в моята хижа и много да ми разказвате. Аз никога не съм бързал, а дърветата също. Така че елате!

— Някой друг път — отвърна Тиури.

— Накъде, накъде?

— Далеч от тук — отговори Тиури, този път нетърпеливо.

— Далеч от тук, след слънцето? — искаше да знае Мариус.

— Да, след слънцето — каза Тиури с приглушен глас. Той се ядоса, че шутът говореше толкова високо.

— О, тук няма никого, който би могъл да ни чуе — усмихна се шутът. — Но защо не останете при мен? Никой не остава с мен, за да ми разкаже нещо за там, където слънцето изгрява и залязва!

Тиури изпита известно съчувствие към комичния чудак.

— Когато се върна, ще остана в хижата ви и ще ви кажа как е там, където изгрява и залязва слънцето. Днес нямам време!

— Шшт! — внезапно възкликна шутът. — Нещо се промъква и подскача и змиите съскат…

— Трябва да продължа нататък — каза Тиури ядосано — видяхте ли нещо?

— Още не е тук! — шутът сбърчи чело. — Вие сте странен млад човек. Кой ви търси, чужденецо?

— Нямам повече време — отвърна Тиури, — много благодаря.

— Искате да следвате слънцето — вие не сте ли някой с тайна, страннико?

— Защо мислите така?

— Аз не мисля, както казват хората, затова съм шут. Но знам неща, които мнозина не знаят… Не сте ли гладен?

Стомахът на Тиури изкурка и шутът се подсмихна.

— Ще продължите, но само да отида при мама и да ви донеса да хапнете!

— Но не бива да казвате на никого, че сте ме видели — каза Тиури и строго погледна шута в лицето.

— О, не, няма да кажа и дума!

— Наистина?

— Наистина. Винаги правя това, което кажа! — Шутът обидено сбърчи чело. — Ще дойдете ли пак при мен на връщане и ще ми разкажете ли за вашето пътешествие?

— Да — Тиури се усмихна. — Винаги правя това, което съм казал.

— Тогава продължавайте — викна шутът, — ще ви настигна и ще нося нещо за ядене. — С тези думи той изчезна между два храста.

Тиури продължи да язди и се питаше как комичното човече ще може да го настигне пеша. Но още след два завоя той чу стъпки и като се огледа, съзря шута. Той държеше в ръце две големи парчета чер хляб, половин палачинка със сланина и парче сирене.

— Всичко е за вас — каза гордо той и протегна към Тиури своите съкровища. — Хапни сега, чужденецо с тайната!

Тиури скочи от коня, благодари на шута и веднага лакомо започна да яде. Предложи и на шута от храната, но той прие само парченце сирене.

— Мога ли да взема със себе си остатъка? — попита Тиури, когато се насити.

— Естествено — отвърна бързо Мариус. — Трябва да продължите, там няма много за ядене. Но по пътя ще намерите растения с влакнести листа, които имат хубави корени, много хубави! И много къпини, сладки и кисели.

— Благодаря ти, Мариус — каза Тиури сърдечно и подаде ръка на шута, — сега наистина трябва да продължа!

— Продължавайте само направо, чужденецо с красив черен кон. На никого няма да разкажа тайната ви, а вие ще се върнете и ще ми разкажете за вашето пътешествие. И не пийте от тъмното блато там напред, защото то принадлежи на горските духове!

Тиури пъхна остатъка от храната в чантата на седлото, качи се на коня си и препусна. Няколко пъти се обърна и помаха на Мариус, който стоеше сам на горската пътека. Това бе добър човек, мислеше си Тиури, когато се върна, ще го посетя. Ако се върна!

Пътешествието през гората не харесваше на Тиури; трябваше да внимава, за да не се изгуби, а тук-там бе уморително да си проправя път. Не можеше да се движи бързо напред. На сутринта бе изял последното парченце и сега трябваше да живее от това, което намери: плодове и корени. Нямаше оръжия, за да убие дивеч, а за поставяне на капани нямаше време. Бе подкъсил одеждите си, като откъсна значително парче плат от долната страна, а това бе необходимо, защото често трябваше да изминава участъци, водейки коня за юздата. През целия ден не срещна никого; в гората нищо не подсказваше някога от тук да е минавал човек.

На четвъртия ден от пътуването му това внезапно се промени. Тогава той чу зад себе си чупене на клони и шум от гласове. Той се скри и стана колкото се може по-невидим и зачака. Чу, че гласовете се отдалечават, но малко след това видя недалеч от себе си един младеж да върви през гората. Той бе облечен в сиво и въоръжен и водеше кон за юздата. От време на време спираше и се оглеждаше на всички страни, но не видя Тиури, нито черния кон. След малко се изгуби, но Тиури го чу да говори с някого:

— Къде са останали всичките?

— Те ходят на лов повече на север — каза друг глас. — Видя ли нещо?

— Нищо. И никакви следи, доколкото видях, но е трудно да се каже. Тук гората е доста дива. Дни наред можеш да търсиш, без да намериш някого. И все пак той трябва да е тук.

— Виждам само дървета, дървета и дървета! — ядно прозвуча другият глас. — И тръни и пълзящи растения, за да бъде още по обраснало с храсталак! Великолепно скривалище е тази гора; наистина… за някого, който не иска да бъде намерен…

Гласовете станаха по-неясни и по-неразбираеми. После в далечината прозвуча ясно ловджийски рог.

— Елате! — чу Тиури да викат.

Скоро след това стана тихо. Тиури обгърна с ръка шията на коня и прошепна:

— Кои бяха тези? Няколко ловци от ловна дружинка? Но какво преследват?

Конят не отговори, но младежът имаше чувството, че той го разбира и че си има свое мнение за хората, които шетаха наоколо в гората. Ако внимавам добре, те няма да ме видят, мислеше си Тиури. Той въздъхна. Трябваше ли през цялото време да продължава нататък така, подозрително и със страх от врагове? Той яздеше двойно по-предпазливо, но не видя повече никого. Но чу няколко пъти изсвирване на рог в далечината. Рицарят Фардумар също имаше рог, прочут рог. Преди много време той събираше с него хората си за битка, когато врагове от изток нападаха страната. Тиури бе за известно време оръженосец на рицаря Фардумар и понякога бе слушал със затаен дъх, когато рицарят разказваше за приключенията си. Сега той самият бе в центъра на приключение. Може би, мислеше си той, някога моят оръженосец ще слуша със затаен дъх, когато разказвам за това… Ако се измъкна със здрава кожа от всичко това… и ако някога стана рицар…

На обяд гората отново се промени. Не бе толкова гъста, а дърветата бяха високи, с прави, стройни дънери. Тиури можеше да вижда много надалеч. Тук бе приятно да се язди, но от друга страна всеки би могъл да го съзре много отдалеч. Това не бе ободряваща мисъл, особено когато отново дочу рога в далечината. Той стигна до равна долина, през която течеше поточе. Тиури слезе от коня и реши да поспре и да си почине, докато се свечери. После искаше да продължи на тъмно напред. Това му се струваше по-безопасно. Той заспа под едни надвиснали храсти.

Когато се събуди бе съвсем тъмно. Опипом изпълзя до поточето и се наведе над него, за да пие. Там видя нещо забележително: светеща точка, която се движеше насам-натам под главата му. Помисли си, че е светулка и протегна ръка, за да я хване. Спипа я; бе твърда и кръгла. За своя изненада той установи, че това бе пръстенът на черния рицар, който висеше на връвчица около врата му. Той дълго наблюдава пръстена. Да, камъкът на него излъчваше светлина в тъмното! Бе слаба светлина като от далечна звезда, но все пак добре видима. Приличаше на последен поздрав от рицаря с белия щит, напомняне за обещанието, което му бе дал Тиури. Усети сълзи в очите си. Развърза връвчицата и постави пръстена на един от пръстите си. Този пръстен трябва да ме предпазва и да ме води, мислеше си Тиури. А обещанието си искам да удържа, колкото и трудно да бъде!

Разбойниците и сивите рицари

Тиури отново се отправи на път. Той бе отчупил клон от едно дърво и го носеше в ръка като единственото си оръжие. Яздеше през гора, която изглеждаше цялата в пламъци поради светлината на залязващото слънце. Пръстенът на пръста му отново му даде светлина. Не чак толкова, че да му свети, но достатъчно, за да го окуражава. Тиури не чуваше нищо друго, освен обичайните нощни шумове в една гора, с които сега вече бе свикнал. Конят се движеше бързо и сигурно напред. След известно време Тиури забеляза, че се намира на пътека, водеща на запад. Тогава се случи.

Шепот, който не идеше от вятъра в дърветата… Трошене на клони, не от лапите на животни… Те изникнаха внезапно пред него, от двете страни на пътя… единият дори падна от дърво! Няколко мъже, около десетина, заобиколиха коня на Тиури и се спуснаха да го спрат. Единият от тях вдигна нагоре фенер и в слабата светлина Тиури съзря грубите брадясали мъжаги, въоръжени с тояги, мечове и кинжали.

— Спри! — крещяха те. — Парите или живота!

Разбойници! Тиури доста се уплаши. Цялото му тяло се разтрепери. Но той бе достатъчно храбър, за да не покаже страха си. Погледна заплашителните лица и каза:

— Нямам пари — никакви.

— Ахо! — викна разбойникът с фенера, като насочваше светлината към лицето на Тиури. — Не изглеждате богат, но конят ви си го бива!

— А и той носи хубав пръстен — каза друг, докато сграбчваше ръката на Тиури. Тиури си отскубна едната ръка, а с другата вдигна клона.

— Още отдалеч видях пръстена — каза трети разбойник. — Той излъчва светлина.

— Оставете ме да си вървя — каза Тиури. Гласът му прозвуча твърдо, но сърцето му лудо биеше. Разбойниците бяха толкова слисани, че се поотдръпнаха.

— Хо-хо! — викна един от тях. — Той е куражлия!

— Няма да ви пуснем, преди да ни дадете всичко — викна един. Той пристъпи и хвана коня за юздата. Животното вдигна глава и сърдито изпръхтя.

На Тиури му мина мисълта, че бързо бягство би могло да го спаси. Но преди да го стори останалите разбойници също се бяха приближили и заплашително размахваха оръжията си.

— Слизайте; не можете да се изправите срещу нас — каза разбойникът, който държеше коня за юздата. — Животът ви не е ценен за нас, но парите ви ще получим. — Той се обърна към останалите и заповяда: — Вземете му сопата, преди да ви е заудрял по главите! — Очевидно това бе главатарят.

Тиури стисна по-здраво клона и викна:

— Нямам нищо у себе си. Нито един халер. Няма да забогатеете от мен. Оставете ме да си вървя!

Един разбойник се изсмя подигравателно, а друг извика:

— Той трябва да си държи устата! Смъкнете го от коня!

Черният кон отново вдигна глава и изцвили. Главатарят пусна юздата и троснато каза:

— Изглеждате беден, младежо, но имате на пръста си извънредно хубав пръстен. Него искам!

Пръстенът! Само да не бях си го слагал на пръста, мислеше Тиури объркан. И той каза:

— Няма да получите пръстена!

— Ама че дявол! — каза главатарят на разбойниците. — Слизай от коня и то веднага!

Груби ръце сграбчиха Тиури, изтръгнаха му тоягата и го смъкнаха от коня. Бе ужасно. Конят се изправяше на задните си крака и цвилеше и трябваше да го държат трима разбойници. Другите се нахвърлиха върху Тиури, но главатарят ги изблъска встрани и викна:

— Стойте далеч от него! Аз пръв видях пръстена, той блестеше отдалеч като звезда.

Разбойниците се подчиниха, обаче останаха около Тиури със заплашителни лица. Тиури дълбоко си пое дъх, скри едната си ръка в другата и повтори:

— Няма да получите пръстена. Никога!

— Ще си го взема — каза главатарят, — и да му мислите, ако ми попречите. Защо яздите наоколо по никое време!

Смелостта на Тиури се бе стопила. Той не биваше да губи пръстена. Нали трябваше да го покаже на отшелника при извора, за да го преведе той през планините! Не, не биваше да губи пръстена! Той погледна главатаря.

— Беззащитен съм пред вас — каза той. — Нямам оръжие и съм сам. Но не мога да се откажа от пръстена. По-добре да умра, отколкото да ви го дам. — Това бе изречено много смело, а той не се надяваше на успех.

— Ей, ама стига сте дрънкали! — каза нетърпеливо един разбойник.

— Отсечи му пръста! — злорадо викна друг. — Тогава ще сте на чисто.

— Безсилен съм — каза Тиури на главатаря, — но ви моля, оставете ми този пръстен. Той принадлежеше на човек, който умря и ми е много скъп.

Главатарят на разбойниците пристъпи съвсем близо и хвана едната ръка на Тиури.

— Така, този пръстен ви е скъп. Но пръстите ви също са ви скъпи, струва ми се. Ще ви отрежа един пръст. Какво ще кажете?

— Нищо — отвърна Тиури, докато напразно се опитваше да си изтръгне ръката.

— Но тогава ще ви оставя пръстена! Какво ще кажете сега?

Тиури се втренчи в разбойника с неразбиращ поглед.

— Какво искате да кажете? — промълви той.

— Ще ви отсека един пръст, вместо да взема пръстена. Един пръст в замяна на вашия пръстен. Какво ще кажете?

Тиури се разтрепери. Да остави да му отсекат един пръст? Но иначе пръстена? Пръстенът на храбрия рицар с белия щит? Пръстенът, който трябваше да покаже на отшелника?

„Така всичко ще престане“, каза смело той на съмненията си. „Тогава все още ще имам четири пръста на тази ръка.“ Той се чу да си говори на себе си, сякаш бе някой друг и се учуди на собствените си думи.

Главатарят му пусна ръката.

— Добре — властно каза той.

Друг разбойник пристъпи към него с изваден меч.

— Аз ли да го направя? — попита той хилейки се. — Мечът ми е остър.

Тиури затвори очи, но не се отказа от думите си.

— Нека го направя! — просъска разбойника.

Тиури отвори очи и успя да види, че главатарят издърпа меча на разбойника и му зашлеви плесница.

— Ето — каза той, — това получаваш от мен. Махай се от този младеж! — Той се огледа наоколо и продължи. — Той има повече смелост в един свой пръст, отколкото всички вие през целия си живот! — Той се обърна към Тиури и каза: — Задръжте пръстена; защитихте го храбро. Но го скрийте добре, защото в тази гора има още много разбойници.

Тиури не можеше да повярва; тежък товар изведнъж се бе свлякъл от него.

— Продължавайте! — заповяда главатарят. — И ви съветвам да напуснете това място. Ще ви взема коня. Нали все пак трябва да взема нещо.

Верният черен кон!

— Но… — започна Тиури, — това може…

— Без повече дрънкане! — викна главатарят. — Махайте се, преди да съм се разгневил! — Той вдигна кинжала си и погледна Тиури. Към останалите започна да мърмори заплашително.

Тиури се поколеба за миг, но разбра, че бе по-добре да се подчини. Той се обърна и бързо се отдалечи. После погледна назад. Заобиколили коня от всички страни, разбойниците се оттеглиха.

След няколко секунди бяха изчезнали.

Тиури се запрепъва нататък, свлече се на земята и заплака. Плачеше заради страха, на който бе устоял и затова че бе изгубил черния кон.

Когато се овладя, той извади пръстена от пръста си и отново го закачи на връвчицата на шията си. После се изправи и опипом тръгна през тъмната гора. Бе се отклонил от пътеката, мястото бе хълмисто и пълно със скални блокове и камъни. Накрая вече не можеше да върви. Падна на земята и потъна в дълбок сън.

Рано сутринта се събуди и забеляза, че е спал до една пътека. Отдалечи се на известно разстояние от нея, слънцето грееше, а след малко Тиури чу бълбукането на поточе. Същевременно той откри на един хълм от лявата страна тъмния отвор на малка пещера. Бе добро място за почивка. Тиури не се чувстваше достатъчно силен, за да пътешества много сега. Той коленичи до поточето, което минаваше пряко на пътя му и пи. Там, във водата, той намери и растения, чиито корени ставаха за ядене. Тиури изскубна малко от тях от земята, качи се на хълма и влезе в пещерата. Тя бе доста дълбока и широка, но не изглеждаше да е обитавана от животно. Тиури седна, облягайки се на каменната стена и захапа един от корените. После подремна въпреки неудобното си положение.

Стресна се от шума на гласове. Предпазливо надникна навън. На пътеката в подножието на хълма стояха трима мъже и си говореха. С ужас Тиури разпозна в тях трима от разбойниците!

— Къде ли остана главатарят? — изръмжа единият.

— Опитва се да язди новия си жребец — каза друг с подигравателен смях. — Вече два пъти се изтърси от него.

— Беше хвърлен — каза третият злорадо.

Тримата се засмяха, но внезапно един от тях тихичко каза:

— Тихо!

Двама мъже тичаха насам; единият от тях бе главатарят.

— А сега си затваряйте устата и търсете скривалище — каза той, когато стигна до тримата. — Той идва и след миг ще е тук.

Това веднага бе изпълнено. Разбойниците напуснаха пътеката и се скриха зад скалите и храстите срещу хълма. Главатарят също изчезна. Тиури бе сигурен, че нищо добро не са намислили. Но кого чакаха? Той събра няколко камъка от пода на пещерата и ги натрупа на входа. После легна по корем до тях, погледна надолу към пътеката и зачака да види какво ще се случи. Не му се наложи дълго да чака.

В далечината отекнаха удари на копита и скоро след това от изток бавно се приближи един рицар. Тиури можеше да го види добре. Носеше тъмносива ризница и сив щит висеше на рамото му; сиви бяха и конят и шлемът му със спуснат наличник, сива бе също мантията, която носеше. Но на шията му висеше нещо, което блестеше на слънце: голям рог, който сигурно бе сребърен. Тиури видя как помръдват храстите и сдържа дъха си. Разбойниците сигурно имаха пред вид този самотен рицар! Той изглеждаше войнствен, но бе съмнително, че ще може да издържи срещу петима мъже. Трябва да му помогна, помисли си той, да го предупредя…

В този миг разбойниците нададоха силен вик и изскочиха напред.

— Спри! — викаха те към рицаря. — Златото или живота!

Тиури се изправи и сграбчи един камък. Рицарят спря коня си, вдигна нагоре наличника, сложи рога на устата си и силно задуха в него. После веднага спусна наличника и извади меча си.

Разбойниците изглеждаха малко уплашени от изсвирването на рога. Те се поколебаха, преди да повторят своя вик:

— Златото или живота!

— Няма да получите нито едно от двете! — извика рицарят и вдигна меча си. Същевременно далеч зад него по пътеката се дочуха гласове и конски тропот. Разбойниците се спогледаха и изглеждаше, че искат да побягнат. Рицарят пришпори коня си и премина покрай тях, но малко по-нататък се обърна и спря коня си. — Не бягайте, страхливци! — викна той. — Елате, вземете това, което имахте на ум!

— Напред, страхливци! — викна главатарят, докато с меч в ръка се спусна към рицаря. Но другите четирима нададоха страхливи викове. Седем рицари се приближаваха по пътеката; те седяха на сиви коне и всичките бяха облечени в сиво. Трима рицари с шлемове и мечове и четирима младежи, вероятно оръженосци.

Тиури все още стоеше в пещерата. Помощта му вече не бе нужна и той се задоволи само да наблюдава всичко. За нула време четирима от разбойниците, между които и главатарят, бяха обезоръжени и завързани. Петият се спусна да бяга и двама рицари го преследваха. Другите се събраха в подножието на хълма на Тиури и рицарят със сребърния рог заговори на заловените. Това е дружината, която чух оня ден, помисли си Тиури. Кои са те? Никой от рицарите не повдигна наличника на шлема си и нямаха герб на щитовете.

Този с рога, който изглежда бе водач, строго говореше:

— Така, сега трябва да изкупите злодеянията си! Разбойничеството по пътищата е забранено в царството на краля Дагонаут, както и във всяка страна, където има ред.

— Милост! — умоляваше един от разбойниците.

— А сте и бъзльовци! Смеете да нападате самотен пътник, но се плашите от по-големи групи. Трябва да ви окачат на едно дърво, преди да залезе слънцето.

— Господин рицарю — каза главатарят, — аз съм разбойник; не мога да го отрека. Но никога не съм убивал. Тогава защо ще ме убивате?

Тиури бе обзет от мъничко съчувствие към него. Нали главатарят му бе оставил пръста.

Сега дойдоха обратно двамата рицари; единият водеше със себе си избягалия разбойник, а другият държеше, освен своя, също и втори кон за юздата. Тиури би го познал сред стотици други: това бе черният кон на рицаря с белия щит.

Когато сивият рицар с рога ги видя да се доближават, слезе от коня и тръгна към тях. Те постояха известно време, тихо поговориха и наблюдаваха черния кон. После се присъединиха към другите.

Рицарят с рога отново се обърна към разбойниците и сурово попита:

— Чий е този кон?

— Негов — отвърна един разбойник и посочи с глава към главатаря.

— Тъй — каза рицарят. — Как се добра до този кон? От кого го открадна?

— Този кон ми принадлежи — отвърна намръщено главатарят.

— Това е лъжа! Откраднал си го. Защото аз познавам този кон, разбойник такъв!

— Сигурно има още много черни коне по света — каза ядосано главатарят.

— Ти не разбираш от коне — каза сивият рицар. — Нито един от тях не е еднакъв с някой друг. Този кон бих разпознал навсякъде, а и знам как се казва той… Арданвен е името му, или „нощен вятър“ и е позор някой като теб да се осмелява да язди на гърба му!

Тиури бе чул всичко това с растящо удивление. Тези рицари познаваха коня, а тогава, естествено, и черния рицар с белия щит! Най-напред си помисли, че иска да се покаже и да говори с тях, но нещо (не би могъл да каже какво) го задържа. Той остана да седи тихо в пещерата и слушаше с вълнение.

Главатарят бе навел глава и мълчеше.

— От кого открадна този кон? — извика със строг глас сивият рицар.

— От един младеж, който мина от тук миналата нощ — отвърна един разбойник.

— Тъй си беше — каза ядосано главатарят.

Рицарят пристъпи плътно до него и видимо развълнуван попита:

— Младеж, който е минал от тук миналата нощ? Как изглежда? Млад ли беше, не по-голям от седемнадесет години, с тъмна коса и синьо-сиви очи, в бяла дреха?

— Дрехите му не изглеждаха много бели — отговори главатарят, — но останалото е вярно, струва ми се. Очите бяха синьо-сиви…

— А косата тъмна — допълни един разбойник.

— А на един от пръстите си имаше…

— Пръстен — допълни рицарят, — блестящ като звезда!

— Да, господин рицарю — каза главатарят. — Беше особен пръстен, блестящ пръстен на лявата ръка.

Сивите рицари изглеждаха много развълнувани от съобщението.

— Къде е той? — извика един от тях.

— Къде е пръстенът? — извика друг.

— Нищо не съм му сторил, рицари! — каза главатарят. — А пръстена му оставих.

— Нова лъжа — отбеляза сърдито рицарят с рога. — Защо ще крадеш коня, а не толкова ценно бижу? Дай го тук!

— Не е у мен! — викна главатарят. — Ще се закълна. Той много държеше на него и му го оставих и го пуснах да си върви спокойно.

— Вярно е — съгласиха се останалите разбойници.

Сивите рицари започнаха тихо да си говорят; Тиури не можеше да ги разбере.

— Щеше да е по-добре, ако не бе направил това — каза накрая рицарят с рога.

— Защо по-добре? — попита главатарят.

— Ти си разбойник и мошеник, но ще приема, че този младеж те превъзхожда! Ако бяхте го убили, щеше да е заслужено!

Главатарят изглеждаше учуден, че чува това. Но Тиури бе още по-изумен. Той бе потресен!

— Накъде тръгна той? — извика гневно друг рицар. — Хайде, казвайте накъде се отправи той!

— В гората, в тази посока — каза главатарят и показа посоката с глава. — Но не го проследих.

— Не е стигнал далеч — каза друг разбойник, — защото трябваше да ходи пеша.

— Защо го търсите? — попита главатарят.

— Не е твоя работа — отряза го рицарят с рога. — Но ви благодаря за сведенията и съм готов да ви подаря живота и свободата. При едно условие: оглеждайте се за младежа и ни го доведете, ако го намерите, жив или мъртъв, но по-добре жив. Той е опасен; това трябва да знаете!

— Това не ме учудва — каза един разбойник; бе онзи, който искаше да отсече пръста на Тиури.

— Пуснете ги! — заповяда рицарят на оръженосците. — Подарявам им милост… Но, — добави той — ще се върна и който от вас е още разбойник, ще го пипна и ще го обеся! Някой трябва да се грижи за ред и сигурност в това кралство!

— Ще прочистим тази гора веднъж завинаги от всякаква паплач — каза рицарят, който стоеше до него. — Сега обаче имаме да изпълним по-важна задача. Търсете младежа за нас, разбойници!

Скоро след това те продължиха пътя си, две групи една след друга. Най-напред сивите рицари и тяхната свита, като водеха черния кон със себе си. След това, тихо говорейки помежду си, разбойниците. Всички те се изгубиха в западна посока.

Тиури все още седеше напълно объркан в пещерата. Сивите рицари търсеха него… Него искаха да заловят, жив или мъртъв! Защо? Нали те не бяха червените конници? Във всеки случай те бяха врагове — врагове, от които трябваше да се страхува. Той благодари на своята щастлива звезда, че не се бе показал!

Тогава обаче го връхлетя силно обезкуражаване. Трябваше да се отправи на запад, но сивите рицари го търсеха, а разбойниците също се оглеждаха за него. Може би бе преследван и от червените конници на рицаря с червения щит. Как тогава би могъл някога да изпълни своето поръчение, самичък, пеша и без оръжие? Той извади писмото и го повъртя в ръцете си. Нещо толкова малко, такова важно послание. Но какво можеше да е толкова важно, че човек да си заложи живота за него? Тогава той чу в мислите си своя собствен глас, който тържествено обещаваше: „Заклевам ви се, че ще се погрижа добре за писмото… Ако бях рицар, бих се заклел в рицарската си чест.“ Колебанията му изчезнаха. Той отново скри писмото и си каза: Трябва да продължа, вече обещах: към крал Унаувен в страната на запад от планините!

Монасите в Кафявия манастир

Цял ден Тиури остана скрит в пещерата. Сивите рицари го търсеха все по-далеч от това място. Той трябваше да се погрижи разстоянието между него и тях да бъде колкото може по-голямо. Само веднъж се осмели да излезе, за да пие вода от потока. Бе дълго, скучно време на изчакване.

Привечер той отново се отправи на път. Придържаше се колкото може по-близо до пътеката и бе внимателен и предпазлив. Нощта изглеждаше безкрайна, а той бавно напредваше. Но не срещна повече никакви врагове. Рано сутринта поседна да си почине зад един храст. Помисли си, че вече шест дни е на път и се запита кога най-сетне ще излезе от тази гора.

Внезапно чу шум от стъпки! Надникна през листата към пътеката, която бе съвсем близо. Без съмнение идваха хора. Скоро ги видя: не бяха разбойници, конници или червени рицари, а двама монаси в кафяви раса. Те изглеждаха приятелски и миролюбиво настроени. Това са хора, на които мога да се доверя, помисли си Тиури. Дали да тръгна с тях? Може би тяхната компания предлага мъничко защита.

Той се изправи, излезе на пътеката и поздрави:

— Добро утро.

Монасите спряха.

— Бог да ви пази — каза единият.

Те не изглеждаха изненадани, въпреки че след своите объркани пътища Тиури изглеждаше толкова опърпан, а дори и да бяха, те не го показаха. Тиури ги погледна. Двамата вдъхваха доверие. Единият бе стар, висок и мършав, имаше загоряло лице и сива коса, другият бе млад, лицето му бе покрито с лунички, очите бяха проницателни и светлосиви.

— Отрано сте на път, преподобни братя — каза Тиури и после замълча, защото не знаеше какво повече да каже.

— Вие също, синко — каза по-старият монах.

— На запад ли отивате? — попита Тиури.

— Да — каза вторият монах и посочи пътеката. — На път сме към нашия манастир.

— Мога ли да вървя с вас? — попита Тиури.

— Естествено… синко — отвърна по-възрастният монах. — Ние не вървим бързо, но непрекъснато и вие можете да вървите с нас докато искате.

— Благодаря ви — каза Тиури.

— Тогава ще ви кажа веднага кои сме — продължи монахът. — Това е брат Мартин, а аз съм брат Лаурентиус. Ние живеем в Кафявия манастир до Зелената река.

Тиури се поклони и се позабави с отговора. Трябваше ли да си каже името? Не че се страхуваше от тези монаси, но те можеха да кажат на някой друг.

— Името ви няма значение, синко — каза брат Лаурентиус. — Елате, да вървим!

— О, ще го узнаете — каза Тиури. — Само не знам… Трудно е да го кажа, но…

— Ах, мълчете, синко — каза старият монах. — Кажете го или не го казвайте… За нас е все едно.

Известно време те продължиха да вървят мълчаливо.

— Далеч от тук ли е вашият манастир? — попита след това Тиури.

— Надяваме се да стигнем привечер — обясни брат Мартин.

— Къде се намира? — попита Тиури.

— В края на тази пътека — отвърна монахът, — в края на гората.

— На Зелената река, нали? — отбеляза Тиури. — Аз трябва да отида до Синята река.

— Тя е далеч на север — каза брат Лаурентиус, — където Големият път води на запад.

Значи съм се отклонил, помисли си Тиури.

— Много ли е далеч от манастира? — попита той.

— Не чак толкова — каза брат Лаурентиус. — Един ден път, мисля. Нали така, братко Мартин?

— Не ще е много по-далеч — съгласи се другият монах, докато внимателно наблюдаваше Тиури отстрани. По широката пътека бе приятно да се върви, а Тиури се чувстваше така, сякаш бяха на приятно пътешествие. Гората изглеждаше дружелюбна, изведнъж тя сякаш бе придобила друга природа. Но Тиури не можеше да престане от време на време да се оглежда.

Той забеляза, че брат Мартин отново го наблюдава.

— От къде идвате, братко? — попита той.

— От едно селце там на юг, от другата страна на хълма — отвърна монахът, като посочи с палец през рамото си. — Там имаше болест и помощта ни бе необходима.

— Не се ли страхувате да вървите през гората? — попита Тиури. — Наблизо има разбойници.

— Знаем това — каза брат Лаурентиус доста тъжно. — Това ни е неприятно, но не се страхуваме… какво могат да ни откраднат?

— Но вие сигурно се страхувате от тях — каза брат Мартин. — Вече няколко пъти ви видях да се оглеждате, сякаш се страхувате, че някой може да ви нападне. Какво има?

Тиури малко се изчерви и не отговори веднага.

— Разбойниците ме нападнаха миналата нощ — обясни той накрая.

— О — възкликна брат Мартин. — Направиха ли ви нещо?

— Ограбиха ме — отговори Тиури.

— Личи си по вида ви, синко — каза съчувствено брат Лаурентиус.

Тиури го остави да мисли, че външният му вид е последица от срещата с разбойниците.

— Нещо трябва да се направи — каза брат Мартин и свъси вежди. А към Тиури той отбеляза: — Мисля, че няма вече от какво да се страхувате. Разбойниците не се осмеляват да излизат към края на гората. Освен това не биха могли да ви откраднат вече много, струва ми се.

„Могат още повече!“, помисли си Тиури, но замълча.

— Но вие не само се страхувате от разбойниците — каза брат Мартин. — Има още нещо, нали?

— Какво ви кара да предполагате това? — попита Тиури.

— Не ми изглеждате страхлив — каза брат Мартин, — а и едва ли вече имате причини да се страхувате от разбойниците, още повече сега, посред бял ден. Значи има нещо друго.

— Чиста ли ви е съвестта? — попита брат Лаурентиус.

— Да — каза Тиури, — така мисля… знам го със сигурност.

— Тогава няма от какво да се страхувате — каза старият монах.

— Забравете го поне за малко — отбеляза младият. Той посочи пред себе си и добави: — Гората е красива, времето е хубаво. Денят е прекрасен.

Те вървяха нататък и наистина страхът на Тиури се стопи, но не и предпазливостта.

— Сигурно навреме ще си бъдем у дома — каза брат Лаурентиус доволно, докато продължаваха пътуването си. — Каква е вашата цел?

— Синята река — отговори Тиури.

— Синята река… При извора й живее отшелник — каза замислено брат Лаурентиус. — Казва се Менаурес, струва ми се.

— Да, Менаурес — отвърна брат Мартин, — той е много мъдър и много стар. По-рано пилигрими ходеха до хижата му в планината.

— Познавате ли го? — попита много развълнуван Тиури.

Монасите поклатиха глави.

— Отец Йеронимус го познава — каза брат Лаурентиус. — Нашият абат.

— Можете да пренощувате при нас — предложи брат Мартин.

— О, с удоволствие, ако това е възможно — с благодарност отбеляза Тиури.

— Уморени пътешественици са добре дошли по всяко време — каза брат Лаурентиус.

— Казвам се Тиури — каза ненадейно младежът.

Брат Мартин се усмихна, а брат Лаурентиус кимна приятелски на Тиури. Тиури попита монасите дали са срещнали и други хора в гората. Не, не бяха видели никого. Но бяха чули отекване на рог в далечината.

— Почти стигнахме — каза брат Мартин.

Скоро след това те стигнаха до края на гората. Пред тях се разкриваше склон с обработени ниви, малки бели къщи и тук-там растящи групи дървета. Зад селото, неясни и много надалеч, бяха планините в синкава мъгла. На южната страна се простираше надалеч гората, а пред нея Тиури видя църква и още една сграда, и двете от дърво и кафяви камъни. Виеща се пътека водеше към тях.

— Това е нашият манастир — обясни брат Лаурентиус, — а там виждате път на север; той идва от Големия западен път при Синята река. Зелената река не може да се види от тук; тя тече през гората зад манастира.

Те крачеха към манастира. Тиури погледна още веднъж към гората. Радваше се, че я бе напуснал; с това бе завършила част от пътуването му.

След по-малко от четвърт час брат Лаурентиус почука на портата на манастира. Пазачът, малък червенобузест мъж, им отвори и ги поздрави сърдечно. Озоваха се в малък вътрешен двор, заобиколен с колонада. Този двор, с цъфтящите цветя и кладенец по средата, изглеждаше приветлив.

— Градината ви отново изглежда разкошна, брат Юлиус — каза брат Лаурентиус.

— Много красива — добави Тиури с въздишка на доволство. Пазачът го погледна със светнало лице.

— Това е Тиури — каза брат Мартин. — Срещнахме го по пътя и той ще остане тук през нощта. Спокойствието тук ще му се отрази добре, защото наскоро е бил нападнат и ограбен от разбойници.

— О, наистина ли! — извика пазачът. — Слава богу, че още има тяло и крайници. А това е много, момчето ми, това е много; утешете се с това! — Той огледа Тиури от глава до пети и продължи: — От изток ли идвате, през гората?

— Да, братко — отвърна Тиури.

— Сигурно има и други младежи, така си мисля, които идват от източната страна през гората — продължи пазачът, — но можеше и така да е… да, можеше.

— Какво има? — попита Тиури, който внезапно изпита леко безпокойство.

— Тази сутри дойде някакъв на портата — каза пазачът, — който ме питаше за младеж… горе-долу на вашата възраст. Имаше груб глас и питаше… да, какво само каза…

— Какво каза той? — попита Тиури. — И как изглеждаше?

— Беше рицар, облечен в сиво рицар. Имаше оръженосец до него. Аз работех в градината, когато почука на портата. Отворих и той стоеше там и питаше за някакъв младеж. Младеж с кафяви очи, струва ми се… ами да, съвсем като вас. — Пазачът поклати глава. — Беше доста нетърпелив, но аз му казах: „Моля, повдигнете си наличника, господин рицарю и кажете кой сте!“ Бих предпочел да говоря пред лице, нали?… Е, той го направи, имам предвид повдигането на наличника… Не си каза името…

— Как изглеждаше? — попита притеснен Тиури.

— Нелюбезен господин, много мрачен и брадясал. Е, аз казах, че не съм виждал такъв младеж… нали тогава още не го бях видял… Тогава той препусна нататък с всичка сила. Погледах след него и го видях да изчезва в гората. И чух там да отеква изсвирване на рог, много ясно и силно…

Тиури бе побледнял. Дори тук, в този миролюбив манастир, е имало враг. Тримата монаси го гледаха въпросително.

— Познавате ли този рицар? — попита брат Мартин.

— Не — отвърна искрено Тиури. — Не познавам нито един от тях. Те са четирима, плюс техните оръженосци. И ме търсят.

— Защо? — попита пазачът.

— Не знам това — отвърна Тиури. — Или всъщност го знам добре, но не бива да го казвам. Ще ме убият, ако ме намерят.

Сякаш тъмна сянка падна над приветливия вътрешен двор. Брат Мартин сложи ръка на рамото на Тиури. Младежът го погледна и каза:

— Не познавам тези рицари; нищо не съм им направил. Но те ме преследват и желаят смъртта ми.

— Има нещо тайнствено у вас — проговори монахът, — и от думите ви разбирам, че има нещо, което не искате или не можете да кажете. Но в този манастир сте на сигурно място. Никакъв сив рицар не може да ви причини нещо тук.

— Приют — каза Тиури.

— Да, това е приют — каза брат Мартин.

— Благодаря за доверието ви в мен — каза Тиури. — Радвам се, че мога да остана тук.

— Можете да останете толкова дълго, колкото искате — заяви брат Лаурентиус.

— До утре — каза Тиури. — Тогава ще трябва отново да продължа. — Той неволно въздъхна. Светът наоколо изглеждаше толкова враждебен и изпълнен с опасности.

— Не се тревожете за утрешния ден — каза брат Мартин. — Трябва най-напред да си починете.

— Ако някой от рицарите се върне, няма да му кажа — обеща пазачът, — че именно вие сте този младеж! О, сега си спомням още нещо… Той спомена нещо и за някакъв пръстен… Но нали вие нямате пръстен?

— Имам пръстен — каза Тиури и сложи ръка на гърдите си.

— Елате! — каза брат Мартин. — Брат Юлиус, моля ви покажете на Тиури място за спане! Брат Лаурентиус и аз сега отиваме при абата.

— Следвайте ме! — покани Тиури пазачът. — След половин час ще се храним; така че дойдохте точно навреме.

— Скоро отново ще се видим — отбеляза брат Мартин. Той и брат Лаурентиус се отдалечиха с приятелско кимване.

Тиури последва пазача през колонадата и по една стълба нагоре. Стигнаха до дълъг коридор с много врати. В края на този коридор пазачът спря и отвори една врата.

— Тук можете да спите — каза той и изчезна.

Тиури влезе. Намираше се в малка, варосана в бяло килия, обзаведена с тясно легло и пейчица. През висок прозорец в дълбока ниша вътре падаха последните слънчеви лъчи. Тиури седна на леглото и погледна към разпятието, което висеше на стената. Тогава отекнаха припрени стъпки и пазачът се върна с кафяво расо в ръка.

— Ето — каза той, — облечете това! То е по-добро от похабените ви дрехи!

Скоро след това Тиури, обгърнат от расото, крачеше през малката градина към първия вътрешен двор, където го посрещна брат Мартин, придружен от висок, облечен в тъмно монах. Монахът се представи като отец Йеронимус, абат, и сърдечно поздрави Тиури за добре дошъл. Звънец прозвуча като знак, че е време за вечеря.

В трапезарията Тиури седеше между брат Мартин и пазача и се наслади на простата храна. След вечеря абатът му махна с ръка да отиде с него. Тиури го последва в килията му.

— Брат Лаурентиус и брат Мартин ми разказаха всичко за вас — каза абатът, — поне всичко това, което знаят. До утре сте наш гост и след това продължавате към Синята река.

— Да, отче Йеронимус — каза Тиури.

— Опасно ли е за вас това пътешествие? — попита абатът.

— Да, отче Йеронимус — отговори Тиури.

— Брат Мартин ми каза, че криете много тайни — каза абатът. — Но не сте ли много млад?

— Вече съм на шестнадесет — отбеляза Тиури.

Абатът се поусмихна.

— Откъде идвате? — попита после той. — И накъде отивате?

— Идвам от града на крал Дагонаут — отговори Тиури, — и съм на път към извора на Синята река… към отшелника Менаурес.

— Отшелника Менаурес! Много време мина, откакто го видях. Поздравете го от мен, когато го видите. Той ли е целта на пътуването ви?

— Н-не — каза Тиури. — Всъщност не бива да ви разказвам къде отивам… — Той въздъхна.

— Ако пътят ви води покрай Менаурес, това е добър път — каза абатът. — А същото ми казват и очите ви и вашият глас. Не питам накъде отивате и какво поръчение имате. Бих искал единствено да зная, дали не мога по някакъв начин да ви помогна.

— О, отче — каза Тиури, — тогава, моля ви, не казвайте на никого, че съм бил тук и че отивам към Синята река!

— Обещавам ви — каза абатът. Той присви вежди и каза, сякаш на себе си: — Но ще трябва да имате повече безопасност. — Той помълча мъничко; после каза: — Трябва да задържите расото, което носите сега. Ако покриете глава с качулката, ще се скриете до известна степен.

— Благодаря ви, отче Йеронимус — каза Тиури.

— А сега трябва да си лягате — заяви абатът. — Дано спокойствието тук ви влее нови сили!

Тиури му благодари още веднъж и си отиде в килията. Тази нощ спа спокойно, без да сънува.

Укрепнал и бодър, на сутринта Тиури се отправи на път към Синята река. И сега той се чувстваше сигурен; в кафявото расо, с качулката на главата и с една пръчка в ръка можеше да мине за пилигрим. Враговете със сигурност не биха разпознали лесно в него младежа, когото търсеха. По полето работеха хора, които любезно го поздравяваха, когато минаваше покрай тях. Тиури също така винаги любезно отговаряше на поздравите. По средата на предобеда го настигна кола, теглена от магаре. Върху капрата седеше селянин, който го попита дали не иска да се качи. Тиури с благодарност прие предложението. Така той седна до човека и отговори на въпроса му, че е на път към Синята река.

— Аз не отивам толкова далеч — каза селянинът, — но бихте могли все пак да изминете доста път заедно с мен, добри братко. Краката ви ще си отпочинат. Сигурно идвате от Кафявия манастир?

— Да, така е — отвърни Тиури.

— На пилигримско пътуване? — попита селянинът.

— Да — бе отговорът на Тиури, — би могло да се нарече така. — Той си мислеше, че пътуването му наистина има нещо общо с пилигримско.

— По-рано, тогава тук пътешестваха пилигрими и заселници и такива хора наоколо — разказваше селянинът. — Аз самият не мога добре да си спомня за това, а вие самият, естествено съвсем не можете. Но сигурно някога сте чували за злата сила, която владее в замъка Мистринаут.

Тиури никога не бе чувал за това и замълча. Селянинът сякаш не забеляза това и продължи да бъбри.

— Сега в тази страна цари мир и благоденствие, слава богу — каза той. — Може би затова има по-малко пилигрими. Ходили ли сте някога до Синята река?

— Не на тази височина — отвърна Тиури. — Ще мога ли да стигна до там преди свечеряване?

— О, съвсем спокойно — каза селянинът. — Бихте могли довечера да спите в замъка Мистринаут. Той е от другата страна на Синята река, точно срещу мястото, където този път се влива в Големия път. Ще можете да го видите отдалеч.

— Замъка Мистринаут? — попита Тиури, като си мислеше за това, което току-що бе чул за злата сила там.

— Да, но нали не си мислите, че там все още има нещо страшно? Този владетел още преди години е унищожил злото! Или нищо не знаете за това? Той дойде от друга страна, този рицар, и уби предишния владетел. Той прогони злите духове и самият крал му благодари за това. Сега Мистринаут е гостоприемен замък. Мостът винаги е спуснат; всеки е добре дошъл; човек получава подслон и толкова храна, колкото може да изяде. Ас също съм бил там няколко пъти, когато посещавах брат си, който живее от другата страна на реката… — Той продължи да говори за брат си и след това за неговата жена, деца и стопанството им. Той говореше много, но на Тиури това му бе приятно. Така той трябваше само да слуша и не трябваше да говори за себе си. Към обяд те стигнаха до селцето, където отиваше селянинът. Любезният мъж обаче не искаше да се сбогува преди Тиури да се наслади заедно с него на обеда.

— На добър път, братко — каза той след това. — Спомени ме в молитвите си! Надявам се да стигнеш до Синята река и замъка, преди да стане много късно. Мисля, че довечера времето ще се развали.

Към замъка Мистринаут

Бе топло и слънчево, когато Тиури продължи нататък пеша, но късно след обяд стана ясно, че селянинът има право: небето потъмня и задуха студен вятър. Тиури ускори крачка. Видя пред себе си замък, открояващ се ясно на тъмното небе. Сигурно това бе Мистринаут и следователно там бе Синята река и Големият път. Когато стъпи на Големия път, започна да вали. Синята река не бе синя, а оловносива; тя бе по-тясна, отколкото до града на Дагонаут, а течението изглеждаше много по-силно. Той застана под дъжда до реката и погледна към замъка. Един спуснат мост водеше към порта между две крепостни кули. На Тиури му се стори, че въпреки спуснатия мост замъкът съвсем не изглеждаше дружелюбен и гостоприемен. Той бе много голям, тъмен и тайнствен, с груби стени и недостъпни кули.

Той се огледа; наоколо не се виждаше никакъв подслон. Защо да не попитам, дали не мога да пренощувам в замъка? — обмисляше Тиури. В моите одежди съм сигурен, а през тази нощ е по-добре да не спя под открито небе… Аха, там се вижда светлинка зад един прозорец; сигурно вътре е сухо и удобно.

Той мина по моста и удари с тежкото чукче по вратата. Тя веднага се отвори.

— Влезте! — каза пазачът. — Ама че време! Много ли се измокрихте, преподобни братко?

— Вече съм добре — каза в отговор Тиури. — Желая ви добра вечер. Ще мога ли тази нощ да се подслоня?

— Естествено — каза пазачът на портата. — Поканен ли сте от владетеля на замъка?

— Не, не съм — отвърна Тиури.

— О, във всеки случай сте добре дошъл — каза пазачът. — Това бе само един обичаен въпрос. Всеки, който минава от тук, може да остане да пренощува. Моля, елате с мен!

Тиури го последва до малка, кръгла стая в една от кулите до вратата. Там до маса седеше втори пазач и дълбоко замислен се бе втренчил във фигурите на шахматна дъска пред него.

— Гостенин — каза първият пазач. — Веднага го запиши!

— Чакай за мъничко! — отвърна вторият. Той премести една от фигурите и доволно каза: — Твоята кула е в опасност. — След това се изправи, отиде до един шкаф, намиращ се в стаята, извади от там дебела книга, гъше перо и мастилница. Отвори книгата и попита Тиури: — Как е името ви, братко?

— Тармин — каза Тиури. Това бе първото име, което му хрумна.

— Брат Тармин — повтори пазачът. Той потопи перото в мастилницата и бавно написа името. — От Кафявия манастир? — попита той.

Тиури потвърди. Това също бе грижливо написано. Пазачът подуха малко върху буквите и затвори книгата.

— Така — каза той, — това е направено. Владетелят желае да се записват имената на всички негови гости. Доста са се насъбрали, малко по малко. — Той се обърна към другия пазач — Сега ти си на ход, — каза той и се насочи към шаха.

— Имай още малко търпение — отвърна другият. — Първо трябва да покажа пътя на брат Тармин. И ти си ми един; дори не го поздрави за добре дошъл.

— Поздравявам ви, братко Тармин — каза пазачът, докато ставаше с книгата под мишница и се поклони. — Моли се за мен, осъдения грешник! И не задържай много приятеля ми с брътвежи; той и без друго е доста мързелив! И го остави да си пази кулата… нямам предвид Мистринаут, а черната кула на шахматната дъска.

— Елате с мен — каза първият пазач. — С него не може да се говори, а само да се играе шах.

Той заведе Тиури във вътрешния двор; от другата страна имаше втора порта. Те пресякоха вътрешния двор с тичане, все още се лееше пороен дъжд и пазачът отвори портата с голям ключ.

— Като продължите нататък — каза той, — ще ви срещне някой, който ще ви покаже трапезарията и място за спане.

Тиури му благодари и направи това, което му бе казано. Той стигна до втори вътрешен двор, по-голям и по-хубав от първия, но изглеждащ мрачен и запуснат в този дъжд. От другата му страна имаше покрита галерия, където видя хора да се движат насам-натам. Отиде нататък. Мъх в сини одежди пристъпи към него.

— Благословена да бъде вечерта ви — каза Тиури с поклон. — Аз съм пилигрим и учтиво ви моля за подслон.

— Добре дошъл, пилигриме — отвърна мъжът. — Мините през онази врата; там са голямата зала и трапезарията. В камината е запален огън; там можете да се изсушите, докато чакате да дойде време за хранене.

— Благодаря! — каза Тиури.

Голямата зала малко наподобяваше залата в замъка Тиури, дома на Тиури; тя обаче бе по-стара и изглеждаше много по-мрачна. Гредите на тавана бяха почернели от дим, зидовете бяха сиви и захабени. Имаше много дълги пейки и маси на поставки, а от едната страна на залата се намираше издигнат подиум, към който водеше стълба. Там също имаше маса, покрита с бяла покривка. Там сядаха владетелят и неговото семейство. А при празнични събития това бе мястото на артистите и музикантите. До голямата открита камина стоеше слуга, облечен в синьо и въртеше голям къс месо на шиш. Миришеше великолепно. Тиури се доближи, за да се изсуши.

— Добър вечер, братко — каза с усмивка слугата. — Подранили сте. Много ли сте гладен? Или постите?

— Днес не — отвърни Тиури и също се усмихна.

Влязоха няколко слуги с кани и хляб върху бакърени подноси, които поставяха върху масата. Един от тях запали факлите, които стояха в железните пръстени на стените. Така тъмното помещение доби съвсем друг вид; всичко получи топъл, червеникав блясък. Погледът на Тиури попадна върху стенен килим, висящ над мястото на владетеля. Картината на него му се стори почти жива. Можеше да се види нещо забележително: воини с големи глави и шлемове с крила, които се борят с подобно на дракон чудовище с множество извиващи се шии и ужасни глави на тях. Това изглеждаше красиво, тайнствено, а и мъничко те побиваха тръпки от него в припламващите светлини на факлите. Един случа удари гонг. Сега влязоха много хора, обитатели на замъка и гости, които заеха място на дългите маси. Тиури седна в един тъмен ъгъл. Хората, седящи до него, го поздравиха, но повече не му обръщаха внимание.

Затова пък те гледаха към друг гост, който бе странстващ търговец и показваше всякакви стоки, като непрекъснато бъбреше.

Накрая се появиха владетелят и семейството му. Владетелят бе едър, набит мъж с бледо, строго лице и червеникава брада и мустаци. Той бе в компанията на две млади жени и един духовник. Едва след като те седнаха и духовникът прочете една молитва, всички започнаха да се хранят. Тиури си позволи да се наслади на храната. Имаше в изобилие чер и бял хляб, печено месо, плодове и лека бира. Тиури спокойно си седеше в своя ъгъл, слушаше и наблюдаваше.

Съвсем не бе отдавна, мислеше си той, когато аз също седях в замък със семейството на владетеля на издигната маса. Там също имаше винаги много гости, пътници, които идваха и получаваха подслон… Мислите на Тиури се рееха към замъка Фардумар, където бе живял като оръженосец и към замъка Тиури, неговия дом, където бе прекарал безгрижните си детски години. Той мислеше за родителите си, които сега сигурно загрижено се питаха къде е той.

След вечеря един слуга показа на гостите местата им за спане. Той ги водеше през много коридори и стълбища нагоре и надолу. Тиури остана с впечатление, че замъкът е много голям и с объркана строителна конструкция. Той трябваше да дели стая с пътуващия търговец и с един мълчалив селянин. Бе малка, гола, но чиста стая, в която имаше три легла. Тиури и селянинът веднага се приготвиха да си лягат, но пътуващият търговец каза, че ще се върне пак в голямата зала, защото сигурно би могъл да продаде нещо там.

— Може би владетелят ще поиска да купи още нещо — каза той. — Имам красиви накити за неговата съпруга и дъщеря: верижки, огърлици и катарами.

— Как се казва всъщност владетелят? — попита Тиури.

— Мен ли питаш! — каза амбулантният търговец. — Знаех го, но съм го забравил. Има невъзможно име. Наричам го просто господаря на замъка Мистринаут, защото в крайна сметка той е точно това. Той не е от тук.

— А откъде е? — попита Тиури.

— Идва от север. Там всички имат такава червена коса, така казват. Но той от много години вече живее тук. Той е силен владетел, а освен това и добър господар. — Търговецът си събра стоката, пожела приятна почивка и изчезна.

Скоро след това Тиури си легна. Чуваше, че навън продължава да вали. Селянинът скоро потъна в сън; можеше да се чуе по неговото тежко, спокойно дишане. Тиури обаче бе съвсем бодър. Това го учуди, защото имаше причина да му се спи, а освен това лежеше в хубаво легло вместо на земята, някъде там навън. Не знаеше колко време е лежал там, но чу обитателите на замъка да говорят, чу как заглъхват шумовете, чу странстващия търговец да се връща и да се пъхва в леглото… и през цялото време не бе затворил очи. Дори вече не се чуваше шумът на дъжда.

Но какво е това, помисли си той с малко раздразнение. Изобщо не оценявам едно толкова хубаво и сухо легло! Хайде, заспивай! Но зад тези мисли имаше друго усещане, едно усещане, на което не искаше да се предаде. Усещане за приближаващо нещастие… Той стана тихо и отвори вратата, която водеше към малък вътрешен двор. Бе сухо, но небето все още бе облачно; не можеше да се види нито една звезда. Студен вятър мина край него и той зъзнейки се върна в леглото си.

Най-сетне все пак потъна в сън, но скоро след това отново се събуди от шума на множество копита, които чаткаха по спускащия се мост. Кой можеше да е това, толкова късно през нощта? — питаше се Тиури, но сега бе твърде сънлив, за да търси отговора. Отново заспа и се събуди едва на сутринта.

Селянинът и амбулантният търговец още спяха. Тиури опипа писмото на гърдите си, това бе винаги първото нещо, което правеше, когато се събуди, стана и излезе навън. Бе сухо, но небето бе сиво и предвещаваше дъжд. Тиури се изми на помпата във вътрешния двор и се отправи към трапезарията. В големия вътрешен двор вече имаше много обитатели на замъка, заети с различни неща. Един от тях гонеше бяла кокошка, която влетя със силно кудкудякане в трапезарията точно когато Тиури влезе там. Той се наведе и хвана пляскаща с криле птица.

— Много благодаря, братко — каза обитателят на замъка и взе кокошката. — Това е една своеволна гадинка; мисли си, че всичко й е позволено. Рано сте станали.

— Не искам да продължа пътешествието си прекалено късно — каза Тиури. — Ще мога ли да хапна нещо.

— О, да, естествено — бе отговорът. — Вече всичко е готово. Много от нас вече се нахраниха, също и владетелят. Но няма да можете да тръгнете; мостът още е вдигнат.

— О — отбеляза Тиури, — кога ще бъде спуснат?

— Друг път по това време вече е спуснат. През лятото около шест часа. Да, понякога той изобщо не се вдига. Но господарят заповяда мостът да не се спуска, преди той да нареди. Това ще стане скоро; тук има много гости, които искат да си тръгнат, а някои от нас трябва да работят извън замъка.

— Тогава ще почакам — каза Тиури. — Но защо тази сутрин мостът трябва да остане вдигнат?

— Не знам — отвърна местният. — Казват, че тази нощ неочаквано дошли гости на владетеля и след това мостът е бил вдигнат. Но хапнете най-напред; след това сигурно ще можете да излезете.

Тиури започна да закусва с чувство на безпокойство. Вдигнатият мост не му харесваше. Но той си каза: Недей да виждаш призраци, Тиури! Не трябва навсякъде да се вижда опасност. Освен това си добре обвит в своето расо. Само ако не показваш нетърпението си! След закуска той се поразходи във вътрешния двор. Долавяше откъслеци от разговорите на обитателите на замъка.

— Чужди рицари…

— Посред нощ… приятели на владетеля…

Безпокойството на Тиури нарасна и затова той забърза към портата. В коридора на портата седеше пазач на една пейка; той бе зает с опъването на лък.

— Добро утро — каза Тиури.

— Добро утро — отвърна пазачът.

От стаята до портата прозвуча гласът на другия пазач:

— Свършено е с теб! Шах на царя!

— Проклетник — промърмори първият пазач. — Остави ме на мира! — Той остави лъка и каза на Тиури: — Така, братко Тармин, ще ни напускате ли? Но ще трябва да почакате, моля. Мостът още не е спуснат.

— Кога ще мога да си тръгна? — попита Тиури.

— О, не знам. Обикновено мостът вече е спуснат — отговори пазачът и отново започна да майстори нещо по своя лък.

Тиури изпусна една нетърпелива въздишка.

Внезапно един глас зад него попита:

— Желаете да си тръгнете ли, преподобни братко?

Тиури се стресна малко и се обърна. Там стоеше владетелят на замъка; вероятно се бе доближил безшумно. Пазачът поиска да се изправи, но владетелят вдигна ръка и каза:

— Седи си там и си продължавай работата! Другите гости са на закуска — отбеляза после той. — Веднага ще дам заповед да се отвори портата и да се спусне мостът.

Тиури забеляза, че владетелят говореше с доста необичаен тон.

— Откъде идвате, братко? — попита владетелят. — И накъде отивате?

Тиури отговори само на първия въпрос.

— Идвам от Кафявия манастир — каза той. — И след като ви виждам, искам сърдечно да ви благодаря за гостоприемството, на което се насладих във вашия замък.

— Няма за какво, няма за какво — каза владетелят.

Тиури имаше чувството, че го наблюдават внимателно, но не знаеше със сигурност, защото в коридора на портата бе тъмно, а владетелят стоеше с гръб към светлината. Но Тиури бе доволен, че е спуснал на главата си качулката на своето расо.

Владетелят се обърна и закрачи към вътрешния двор.

— О, да, братко — каза той през рамо. — Вие идвате от Кафявия манастир… искам да ви питам още нещо.

Тиури го последва. Точно пред коридора на портата те спряха. Владетелят вдигна лице срещу слабата светлина и отбеляза:

— Отново ще се лее пороен дъжд.

После погледна Тиури. Той от своя страна не можеше най-после добре да го разгледа, но видя, че лицето му не бе толкова бледо, а със съвсем бяла кожа. Веждите му бяха рошави, а очите блестяха светлозелени и пронизващи.

— Срещна ли ви един младеж по пътя ви, братко? — попита той. — Един младеж на около шестнадесет години с тъмна коса и сиво-сини очи?

Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Тиури.

— Младеж… — повтори той. — Не мога да си спомня. Не съм обърнал внимание. — Питаше се, дали думите му звучат убедително и дали владетелят е забелязал уплахата му. — Човек среща толкова много хора по пътя си — добави той.

— Но този младеж трябва да ви е направил впечатление — каза владетелят. — Той носи скъсани и мръсни дрехи, един вероятно много ценен пръстен с бяла, блестяща звезда.

Тиури поклати глава.

— Не, господине — каза бавно той. — Този младеж не съм го виждал; знам това със сигурност.

— Но би могло и да сте го срещнали, нали? — отбеляза владетелят. — Идвате от същата посока като него. Но той идва по-отдалеч, от изток.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — отбеляза Тиури с цялата небрежност, на която бе способен. — Що за младеж е това? — добави той, след като помисли малко. — Ваш познат?

— Още не съм го срещал — отвърна владетелят и замълча за известно време.

Тиури също мълчеше, защото не знаеше какво повече да каже. Той гледаше пред себе си и се питаше, дали владетелят все още го наблюдава. От стаята до портата прозвуча отново гласът на втория пазач:

— Ела и виж! Шах на царя, казвам ти.

— Как се казвате, братко? — попита владетелят.

— Тармин — отвърна Тиури.

— Гласът ви е младежки, братко Тармин — продължи владетелят. — На колко години сте всъщност? Шестнадесет, седемнадесет години? Дали ли сте вече обет? — Той се наведе към Тиури. — Искам да видя по-добре лицето ви — каза той. — Моля, свалете си качулката! — И преди Тиури да може да направи или да каже нещо, владетелят вече сам бе направил това.

— Така — каза той и присви рошавите си вежди. — Тъмна коса, сиво-сини очи! И възрастта ви е същата, струва ми се.

Тиури отстъпи крачка назад и отбеляза колкото можеше по-учудено:

— Нали не мислите, че аз съм младежът, когото търсите?

— Знам, че все има някой, който отговаря на описанието — обясни владетелят, — но от гостите ми вие сте единственият. Затова ви моля да дойдете с мен.

— Но защо? — попита Тиури, който все още играеше ролята на изненадан. — Не знам какво искате от мен! Аз съм брат Тармин от Кафявия манастир и аз…

— Няма от какво да се боите — прекъсна го владетелят. — Още по-малко, ако сте този, за когото се представяте. Ще трябва да дойдете с мен само при няколко приятели, които пристигнаха тази нощ. Ако не сте този, когото търсят, нищо няма да ви се случи.

— Но мен никой не ме търси! — викна Тиури. — Не мога да разбера какво искате от мен!

— Нищо не искам от вас — кратко каза владетелят. Той постави ръка на рамото на Тиури и му заповяда да върви с него. Тиури се подчини. Ако продължаваше да се противи още, щеше само да изглежда по-подозрителен, а за изплъзване не можеше да се мисли при заключената порта и вдигнатия мост. Сърцето му биеше лудо; страхуваше се, знаеше кои са приятелите на владетеля. Но имаше намерение да изиграе възможно най-добре ролята си. Те преминаха през вътрешния двор и влязоха през втората порта. Владетелят не си сваляше ръката от рамото на Тиури, сякаш се боеше, че той ще се изплъзне.

Във втория вътрешен двор той видя нещо, което го спря. Двама ратаи се занимаваха с това, да разчесват черен кон, на който това едва ли му харесваше. Ето защо наоколо стояха различни обитатели на замъка и подхвърляха забележки от рода на: „огнен звяр!“ и „разкошен кон!“. Тиури веднага го позна. Това бе неговият „черен помощник“, конят на рицаря с белия щит; сега той знаеше името му: Арданвен или Нощен вятър. Нямаше нужда да се пита как животното е попаднало тук.

Когато конят го видя, вдигна глава и силно изцвили.

— Изглежда ви поздравява — каза владетелят. — Познавате ли този кон?

— Не — отговори Тиури. Беше му мъчно, че трябваше да се отрече от вярното животно, но нямаше избор.

Владетелят го погледна отстрани, но нищо не каза. Те продължиха нататък през галерията и през трапезарията, през една врата и няколко стъпала напред. Там отново имаше врата, която владетелят отвори. Той пусна Тиури и застана в рамката на вратата така, че младежът не можеше да види какво има там.

— Имам един гостенин, който отговаря на описанието — обясни владетелят. — Искате ли да говорите с него?

Ясен глас отвърна:

— Почакайте един момент… — И след това: — Нека да влезе!

Владетелят се обърна към Тиури:

— Влезте вътре! — заповяда той.

Тиури се подчини. Той чу, че вратата зад него се затвори. Влезе в една ниска стая с голяма маса, на която имаше съдове с остатъци от закуската. Около масата седяха и стояха четиримата сиви рицари и техните оръженосци! Всички те носеха шлемове със спуснати наличници.

— Той се нарича брат Тармин — прозвуча гласът на владетеля, — но съответства на вашето описание.

Тиури хвърли поглед назад. Домакинът му стоеше обърнат с гръб към вратата и гледаше с набръчкано чело към сивите рицари. Сега те всички бяха станали. Тиури видя, че очите им, блестящи през процепите на шлемовете, са насочени към него.

— Той ли е онзи, когото търсите? — попита владетелят.

— Не знам — отговори един от рицарите. — Има ли пръстен?

Сега не трябва да показвам страх, помисли си Тиури. Той погледна с учудване рицаря и попита:

— Какво искате от мен? Кои сте вие? Не ви познавам.

— У вас ли е пръстенът? — попита друг рицар троснато.

— Пръстен? Какъв пръстен? Какво имате предвид? — викна Тиури изненадано.

Сивите рицари мълчаха. Оръженосците им мълчаха. Те стояха неподвижни и гледаха Тиури.

— Значи това не е този, когото търсите? — попита владетелят.

— Не знаем — отвърна рицарят, който бе говорил първи. Тиури разпозна по гласа рицаря със сребърния рог.

— Но ще научим — намеси се вторият.

— Да — каза първият и попита Тиури — От изток ли сте избягал, от гората на крал Дагонаут?

— Идвам от Кафявия манастир — отговори Тиури.

— У вас ли е пръстенът? — попита вторият.

— Не знам за никакъв пръстен — каза Тиури.

— Ще научим, дали казвате истината — отбеляза първият от сивите рицари. — Може да го криете под расото си.

— Не разбирам защо се отнасяте така с мен — каза Тиури с добре изиграно негодувание. — По-добре би било да вдигнете наличника си и да кажете кой сте!

— Това не е поведение на смирен член на ордена! — каза третият рицар.

— Претърсете дрехите му! — заповяда първия рицар на оръженосците. — Тогава ще сме сигурни.

Оръженосците си приближиха до Тиури. Той се отдръпна назад, докато се удари във владетеля.

— Няма да позволя да се държите така с мен! — викна той. — Не ви познавам и не знам за никакъв пръстен!

Оръженосците се позабавиха, но сивите рицари казаха едновременно:

— Претърсете дрехите му и вижте, дали пръстенът е у него!

Това обаче не биваше да се случва. Тиури пипна писмото на гърдите си, писмото, за което никой не биваше да узнае. Ако го претърсят обстойно, ще намерят писмото. Сега трябваше да съобщи нещо; може би все още имаше възможност писмото да не бъде намерено. Той вдигна ръка и издърпа шнурчето около врата си.

— Няма нужда да го търсите — каза той. — Пръстенът е у мен. Ето го.

Оръженосците отстъпиха пред сивите рицари, които се доближиха до Тиури и разгледаха пръстена, който, все още здраво завързан за шнурчето, беше в ръката на Тиури.

— Пръстенът! — хвърли се напред един от тях.

— Това е той… — прошепна друг.

Третият сграбчи толкова грубо пръстена от ръката на Тиури, че шнурът се скъса.

— Този пръстен ми принадлежи — каза Тиури. — Върнете ми го!

— Вашият пръстен! — каза подигравателно рицарят. — Позор за вас; позор, че стоите пред нас в такива одежди!

— Това е човекът, когото търсим — каза първият рицар на владетеля.

— Ще се отнесем с него така, както заслужава. Той е наш пленник.

Тиури погледна към владетеля.

— Пуснете ме да си вървя! — каза той. — Не познавам тези рицари и не съм направил нищо, заради което трябва да бъда задържан.

Владетелят още стоеше облегнат на вратата. Той погледна строго Тиури в очите, но не отговори.

— Аз съм ваш гост! — викна Тиури. — Защо позволявате да бъда оскърбяван и пленяван от тези рицари, които не си казват имената и не си вдигат наличниците? Това е оскверняване на свещения закон за гостоприемството! Искам да ми върнат пръстена и да ме пуснат да си вървя!

Владетелят се обърна и замълча.

— Задръжте го! — заповяда един от сивите рицари.

— Кажете ми защо ме задържате! — извика Тиури, когато бе хванат от множество ръце.

Но сивите рицари не казаха нищо. Владетелят отстъпи встрани и отвори вратата. Тиури бе поведен от двама рицари и двама оръженосци по коридор и дълга стълба нагоре. През цялото време те не казваха нито дума, Тиури също, защото сега той много добре разбра, че нищо не може да помогне. Накрая стигнаха до врата, която водеше в малка стаичка. Там бе вкаран Тиури. Вратата се хлопна зад него. Той бе затворник в замъка Мистринаут.

Стаята бе осмоъгълна и имаше един отворен прозорец. Тиури се втурна към него и погледна навън. Там установи, че се намира в кула; погледна надолу към запуснат вътрешен двор, много далеч надолу. Отсреща видя друга кула и зид. Отдръпна се с въздишка; невъзможно бе да се изплъзне. Огледа се в стаичката. Имаше няколко тежки мебели, голяма маса, малка маса и два стола с възглавнички върху тях. На пода имаше килим, а на голямата маса покривка. На стените висяха килими, а на тавана красиво изработена медна лампа. Хубавичко обзаведен затвор, на все пак затвор! Тиури седна на един от столовете и продължи да мисли. Имаше нещо, което предизвика учудването му. Защо сивите рицари питаха за пръстена, а не за писмото? Дали не искаха владетелят да узнае за него? Дали нямаше скоро да дойдат и да искат от него писмото? Тази мисъл го накара да скочи и да започне да обикаля в малките покои.

След няколко секунди спря. Ослуша се напрегнато. Чу стъпки пред стаята и метален звук като от щик, забит в пода. Дали някой не стоеше на стража пред вратата? Дали някой нямаше веднага да влезе? Чу тих говор, но нищо не можеше да се разбере. Допря ухо до отвора на ключалката. Сега успя да долови няколко думи: „добре е заключен… каквото е сторил, това ще му бъде сторено… изглежда много млад, за да… не разбирам… навсякъде зло… бягство… но ние трябва сега…“. По този начин Тиури не можа да разбере много.

Внезапно се чу стърженето на ключа в ключалката. Тиури се отдръпна. Вратата се отвори и един от сивите рицари, все още със спуснат наличник, погледна в стаята. Той нищо не каза, бързо изчезна отново и заключи вратата след себе си. Тиури отново чу стъпки и говор. С треперещи пръсти той извади писмото и си помисли: „Сега е времето да го прочета и да го унищожа, преди да попадне в ръцете им! По каква друга причина могат да ме държат затворен?“

Той счупи един от трите печата и се ужаси, защото ключът отново изтрака в ключалката. Той бързо вдигна покривката на масата и пъхна писмото под нея. Когато един рицар отново погледна в стаята, Тиури спокойно седеше на един стол. Този рицар беше друг, онзи с резкия глас. Може би той бе питал за него в манастира. Той влезе в стаята и бегло огледа помещението, без да удостои с поглед Тиури. Тиури седеше със силно тупкащо сърце и чакаше. Дали рицарят само оглеждаше дали затворническата килия е в ред, или търсеше нещо? Не, той си отиде. Трябва да бъда внимателен, помисли си Тиури. Те не бива да виждат писмото, ако неочаквано влязат. За съжаление от вътрешната страна на вратата нямаше райбер. Ще дойдат ли всичките четирима да погледнат, питаше се Тиури, един след друг? Той все още чуваше шумове пред своя затвор. Цялото сиво братство ли се бе събрало пред вратата? Той извади писмото изпод покривката и разтревожено помисли: Да прочета писмото и да го унищожа… как? Тук няма огън… Но разбира се. Ще го разкъсам на хиляди парченца, при нужда ще ги изям… Но първо да го прочета… Бързо! Той счупи втория печат. „Трябва да знам посланието“, мислеше си той. „Ами ако дойде някой… Всичко пропада… Ще се ослушам отново! Идва ли трети?“

Но третият рицар не дойде. Тиури огледа мебелите. Ако постави пред врата тежък стол? Тогава никой няма да влезе неочаквано; така би имал възможност да осигури изчезването на писмото. Веднага започна да изпълнява плана си. Не бе лесно; столът бе тежък, а той не биваше да вдига шум. От време на време спираше, за да се ослуша; все още чуваше гласове, но никой не влезе. Най-сетне столът стоеше там, където трябваше. Тиури постави малката масичка върху него и провери дали всичко това лесно можеше да се помести. Знаеше, че това не би задържало задълго влизащия. Но не биваше да губи повече време. Седна на пода и искаше да счупи третия печат.

Преди да успее да го направи, ключът в ключалката отново се превъртя. Бравата се задвижи и някой извика изненадано:

— Не може да се отвори!

Много е късно, помисли си Тиури.

— Ей — викна същият глас, — отвори! — и, обръщайки се към някой друг, продължи: — Той не иска да ни пусне вътре!

Започна тропане и чукане по вратата. Столът потрепери. Те скоро щяха да бъдат вътре. Бе невъзможно да прочете писмото, да научи наизуст съдържанието и след това да го унищожи. Този път Тиури го пъхна под килима на пода, остана на мястото, където бе скрито писмото и зачака това, което ще се случи. Вратата поддаде. Масичката полетя със силен шум от стола. Един рицар и двама оръженосци влязоха в стаята.

— Какво означа… — започна първият и веднага замълча, сякаш съжаляваше, че е казал нещо. Бе рицарят с гневния глас. Двама от сивите рицари Тиури можеше да разпознае; в мислите си той ги наричаше „рицаря с гневния глас“ и „рицаря със сребърния рог“. Рицарят се обърна и изчезна. Оръженосците останаха с ръце върху мечовете си.

— О, определено няма да избягам! — каза Тиури. — Знам, че не мога да се измъкна. Но само да знаех защо съм тук!

Оръженосците не отговориха. След малко рицарят се върна. Носеше навито въже, което подхвърли на оръженосците. После изтегли стола отново до масата, грубо хвана Тиури и го блъсна върху стола. С кимване даде знак на оръженосците да се доближат. Тримата завързаха Тиури здраво към стола и всичко това се случи в пълно мълчание. Тиури не се противеше; знаеше, че това би било безсмислено. Не би му помогнало да се бори срещу тези безмълвни сиви врагове, нито да говори.

Малко след това той отново остана сам, безсилен, завързан. Писмото се намираше извън обсега му под килима на пода. Но рицарите не бяха питали за него, нито го бяха търсили. Колкото по-дълго мислеше за това, толкова повече се учудваше. Опита се да се движи, но бе невъзможно. Той седеше там бездеен, а времето си течеше…

— Не бива да се губи повече време — бе казал рицарят с белия щит. Той стоеше върху мястото на килима, където би трябвало да е писмото; бе затворник в непознат замък и не знаеше каква участ го очаква. Сякаш бе изминала цяла вечност. Накрая той изгуби всякакво чувство за време. Можеше да вижда само част от стаята и тази част сякаш се запечатваше в паметта му.

Господарят на крепостта и неговата дъщеря

Сигурно вече бе късно, когато Тиури внезапно отново чу шум пред стаята. Вратата се отвори и влезе един мъж. Не беше сив рицар, нито оръженосец, а един от облечените в синьо слуги на владетеля. Носеше табла с ястия, която постави на масата. После погледна Тиури, клатейки глава и каза:

— Сега ще трябва да ти развържа ръцете. Иначе напразно съм се качвал по стълбите.

Освобождаването изискваше известно усилие, но накрая той успя. Тиури си разтри ставите; така кръвта му можеше вече да потече в ръцете и дланите му и го заболя — толкова силно, че в очите му бликнаха сълзи. Но той не искаше да се забележи и наведе глава, като си прехапа устните.

Слугата се бе измъкнал обратно през вратата. Той очевидно ще трябва да изчака, докато Тиури се нахрани. След малко младежът бе в състояние да започне своя обяд. Той се състоеше от вода и хляб, но му бе достатъчен, защото бе огладнял. Хранеше се мълчаливо. Имаше намерение да не казва и да не пита нищо повече и да понася затворничеството си гордо и с безразличие. Когато бе готов, слугата, който почти се извиняваше, му каза:

— Сега отново трябва да ви завържа.

Тиури му позволи, без да казва нищо, но установи, че слугата го направи далеч по-хлабаво и небрежно от рицаря и неговите оръженосци. Когато Тиури отново остана сам, той опита дали няма да е възможно да се освободи. Ако китките му са свободни, останалото би било лесно. Но това продължи безкрайно дълго, преди с много въртене и усукване да го постигне. Все пак успя! За малко остана седнал и раздвижи краката и ръцете си; после се изправи и тихо се разходи напред-назад в стаята, докато ужасната скованост изчезна. Погледна навън. Денят си отиваше. Вече не валеше, но малкото, което Тиури можеше да види, изглеждаше мрачно и навъсено. Сега нямаше окови, но не бе свободен. Все пак се чувстваше по-добре, по-спокоен и окуражен. Във всеки случай сега би могъл да прочете писмото, преди да се стъмни.

Но сякаш имаше магия! Стъпки и гласове пред вратата го накараха да се върне на стола, да навие около себе си въжето и да седи там, сякаш е завързан.

Владетелят влезе. Той погледна Тиури със сбръчкано чело и каза:

— Така, значи е трябвало да ви завържат.

Тиури мълчеше с храбро лице и се надяваше, че на посетителя няма да му хрумне да проверява въжето.

Владетелят се доближи, подпря ръце на кръста си, погледна го изпитателно и заповеднически попита:

— Как се казвате?

Тиури отвърна на погледа, но не каза нищо.

Хубаво, не казвайте нищо! — каза раздразнено владетелят. — Много ви отива!

Тиури се позабави с отговора.

— Вие не казахте нищо — отбеляза той накрая. — Вие позволихте да ме задържат, без да се възпротивите.

— Но вие знаете защо сте тук — каза владетелят, след като също се позабави. — Нали пръстенът беше у вас, не е ли така?

— Пръстенът! — извика Тиури с неволно движение, което бързо задържа. — Какво знаете за пръстена?

— На кого принадлежеше този пръстен? — бе ответният въпрос.

Тиури отново се позабави, преди да отвърне. Трябваше ли да го каже? Какво би помогнало това? — си мислеше той. Той без друго го знае, струва ми се. Само че все още не разбирам, защо през цялото време те говорят само за пръстена, а не за писмото. И каза:

— На Черния рицар с белия щит!

— На Черния рицар с белия щит — повтори бавно владетелят. — Значи вие самият го казвате. А тогава защо вие го носите?

— Защо го нося?

— Този пръстен, както вие сам казахте, принадлежи на Черния рицар с белия щит. Как тогава можете да го носите вие?

— Но рицарят с белия щит е мъртъв! — извика Тиури.

Владетелят го погледна, сякаш искаше да прочете мислите му.

— Познавахте ли го? — попита Тиури.

Владетелят направи крачка към него и се наведе. Той докосна гърдите на Тиури с пръст и каза:

— Да, Черният рицар с белия щит е мъртъв. Знаете ли как е умрял?

— Да — каза Тиури.

— Той бе убит.

— Да — каза Тиури. — Знам това. — Думите и поведението на владетеля го учудиха; не знаеше точно какво да мисли за това.

— Знам това, знам това!

Владетелят се изправи, хвърли още един поглед към него, обърна се и бързо напусна стаята. Тиури седеше там и втренчено гледаше вратата, когато владетелят вече бе изчезнал. Какво означаваха тези думи? Имаше особеното усещане, че по един или друг начин те се бяха разбрали погрешно. И защо все ставаше дума за пръстена? Какво не бе наред с него? Дали те не искаха Менаурес да го види? Или го държаха затворен, за да не може да изпълни поръчението си? Но тогава щеше да е по-лесно да му вземат писмото. Може би те мислеха, че той вече знае посланието, но тогава биха могли да го убият. Нали и рицарят с белия щит бе погубен.

Изведнъж си помисли, че владетелят би трябвало да е видял, че въжето е разхлабено. Той трябваше да го е видял! Но не бе казал нищо за това… Междувременно Тиури бе коленичил на пода, за да вземе писмото изпод килима. Тогава странен шум стигна до ушите му: стъпки, шумолене, драскане, леко пукане. Той не идваше от вратата, а също така и от прозореца. Тиури спря да диша. За миг сякаш стенния килим, към който той бе гледал толкова дълго, докато бе завързан, действително оживя! Веднага след това той установи, че килимът помръдва. Той скочи и се спусна към него. Прозвуча стържещ шум, килимът се задвижи още повече и бе преместен встрани. Зад него той видя тъмен отвор в стената и в отвора стоеше младо момиче с пръст върху устните.

Тиури го гледаше смаян. То бе почти на неговата възраст и имаше дълга черна плитка. Тоя разпозна в него една от двете жени, които седяха предишната вечер на масата с владетеля.

— Коя сте вие? — прошепна той.

— Тихо — прошепна момичето. — Не трябва да ме чуят. Чакайте! — То изчезна в тъмния отвор, който вероятно водеше към тайно стълбище. Тиури отново чу стържещ шум и се приближи и погледна в мрака. Госпожицата се появи отново, този път с голям вързоп в ръцете. — Ето, — прошепна момичето, — вземете това!

Тиури се подчини и остави вързопа на масата. Момичето отново изчезна, но веднага след това се върна с по нещо във всяка ръка, което блестеше в последната дневна светлина: меч и кинжал. Постави двете неща до вързопа на масата и каза, все така шепнейки: — Това е за вас; скрийте го под расото! Бързо, преди да е дошъл някой!

Тя отвори вързопа. Тиури видя, че в него имаше ризница.

— Защо ми носите това? — прошепна той. — И коя сте вие?

— Аз съм Лавиния — отвърна тя, — дъщерята на владетеля. Не бива да знам нищо за това, но чух всичко, което казахте. Те искат да ви сторят нещо лошо.

— Сивите рицари?

Момичето кимна:

— Да, сивите рицари. Всеки момент ще дойдат да ви вземат.

— Но защо? Кои са те?

— Не знам това, не знам! Те са сърдити и разгневени; какво сте им направили, защо са такива?

— Нищо! — каза Тиури. — Не знам нищо за тях! Никога преди не съм ги срещал! Доколкото поне ми е известно, защото те не си вдигнаха наличниците пред мен.

Момичето се огледа.

— Взех тези неща от оръжейната зала на баща ми — каза то. Може би ще успеете да се защитите с тях. Облечете ризницата, въоръжете се!

— Защо ми помагате? — попита Тиури.

Тя не отговори веднага.

— Каквото и да сте направили — каза тя после, — не мога да понеса, да стоите беззащитен пред някакво отмъщение.

— Отмъщение?

— Такава дума долових. Отмъстителите от посоките на света, такова е името им според това, което каза един обитател на замъка… Но аз трябва да тръгвам; баща ми не бива да знае, че съм тук.

— Много съм ви благодарен — каза Тиури.

Момичето сякаш внезапно се уплаши.

— Чуйте — прошепна то.

Тиури чу същия шум, който бе доловил малко преди това.

— Някой се качва по тайното стълбище — шепнеше Лавиния. — Това може да бъде само някой от семейството ми. Сигурно е татко! Бързо, скрийте тези неща!

Тя сръчно помогна на Тиури да скрие бронята и оръжията род голямата маса. Междувременно ясно можеха да се чуе шум от стъпки по тайното стълбище. Малко по-късно владетелят се появи в отвора на тайната врата. Като видя дъщеря си, той сбърчи чело и каза ядосано:

— Лавиния! Какво правиш тук?

Момичето го погледна отчасти уплашено, отчасти упорито.

— Татко — започна то, — аз…

— Върви си в стаята! — прекъсна я строго владетелят. — После ще си поговоря с теб. Върви!

Момичето веднага се подчини. Владетелят погледна Тиури. Той бе застанал пред масата и се надяваше, че ще успее да скрие това, което се намираше под нея. Известно време те се гледаха мълчаливо.

— Така — каза накрая владетелят. — Дойдох, за да ви донеса нещо… — Той се позабави кашляйки и след това каза почти троснато: — Чакайте малко.

Той изчезна в тъмния отвор на вратата и веднага се върна с голям вързоп, който остави пред краката на Тиури.

— Тук вътре — каза кратко той, — има броня, кинжал и меч. Извадете бронята и се въоръжете!

С изумление Тиури премести поглед от владетеля към вързопа. Не бе очаквал това! След това почувства комичното в ситуацията. Най-напред владетелят сърдито прогони дъщеря си, а след това му дава същото, което и тя. Той не успя да сдържи усмивката си. Само ако владетелят бе съзрял какво има под масата!

— Много благодаря — каза той. — Защо ми носите това?

Владетелят не отговори веднага. На лицето му бе изписана смесица от чувства: строгост, неловкост и учудване.

— Вие не сте мой пленник — каза след това той. — Не аз ви съдя. Но вие бяхте мой гост и каквото и да сте направили, все пак искам да можете да се защитите, ако се наложи.

— От кого? — извика Тиури.

— Тихо! Скоро ще ви стане ясно — каза владетелят. Той отмести поглед от Тиури и се огледа в стаята. Погледът му попадна върху това, което лежеше под масата и той направи жест на изненада, но не каза нищо.

— Как мога да се защитя, ако не знам от какво? — попита тихо Тиури. — Как мога да се освободя, когато не знам защо съм задържан? Кои са рицарите, които се наричат ваши приятели? Вярвате ли, че съм несправедливо пленен?

— Не мога да отговоря на нито един от тези въпроси — каза владетелят кратко. — Говорете със сивите рицари, когато се появят пред вас. Давам ви възможност да се защитите не само с думи, но и с действия.

Той искаше да се отиде, но Тиури го хвана за рамото и каза:

— Вие не вярвате, че съм направил нещо недостойно! Затова ви моля — дайте ми възможност да избягам! Пуснете ме от този замък!

Владетелят се отдръпна.

— О, вие сте страхливец! — каза ядосано той. — Искате да бягате! Само гузната съвест мисли за бягство. Не искайте повече това; иначе ще съжалявам, че ви дадох оръжия.

— Не съм страхливец — започна Тиури и после замълча. Не можеше да обясни, че има достатъчно основание за бягство.

— Тихо! — каза владетелят с поглед към вратата. — Сега си тръгвам; скоро ще дойде време.

Той бързо изчезна, без да каже нищо повече. Тайната врата се затвори безшумно зад него. Тиури се спусна към нея и се опита да я отвори отново, но не успя. Накрая се отказа и се огледа във вече почти тъмната стая.

„Скоро ще дойде време“ — бе казал господарят на Мистринаут. Очевидно той, Тиури, трябваше да се яви пред тайнствените сиви рицари. Значи писмото трябваше да остане непрочетено. Каква полза бих имал да знам какво е посланието, мислеше си той, когато те вероятно ще ме убият? Те са трима; аз съм сам. Но мисълта за оръжията му даде кураж. Той не бе съвсем сам; двама души бяха поискали да направят нещо за него. Той поиска да се защитава до последен дъх. Искаше да покаже на владетеля, че оценява помощта!

Той бързо съблече расото и избра какво да носи. Взе камата и ризницата от Лавиния, а мечът от владетеля. Той бе по-добър — остър и лек. Скоро бе готов. Отново облече отгоре расото, така че всичко бе скрито възможно най-добре. Другата ризница и оръжията пъхна под масата. Извади писмото под килима и отново го скри на гърдите си. После седна и зачака да „дойде време“.

Не му се наложи да чака дълго. Извън затвора му отекнаха стъпки, ключът изтрака и вратата се отвори. Двама сиви оръженосци влязоха, единият с факел в ръката, а другият с пика. Двамата си бяха спуснали наличниците. Мълчаливо показаха на Тиури, че трябва да тръгне с тях.

Между двамата оръженосци Тиури заслиза по безкраен брой стъпала на стълбището. Бе съвсем тихо; замъкът изглеждаше мъртъв. Най-сетне стигнаха до вътрешен двор, все още непознат за Тиури. Околовръст имаше колонада, където бяха поставени горящи факли. В средата на този вътрешен двор четиримата сиви рицари очакваха Тиури. Малко встрани стояха двамата други оръженосци с барабани и палки. Когато Тиури се появи във вътрешния двор, те започнаха по знак на един от рицарите тихо да бият барабаните. На Тиури всичко това му се стори недействително: тихият замък, почти тъмният вътрешен двор, над който ръмеше дъждец като мъгла, мълчаливите рицари, мрачното барабанене.

Оръженосците, които бяха довели Тиури, го съпътстваха съвсем до сивите рицари. После се оттеглиха обратно до портите, които даваха достъп до вътрешния двор.

Тиури застана и погледна четиримата рицари. Те бяха в пълно снаряжение, със спуснати наличници, с щитове в ръцете над дръжките на мечовете.

— Накарахте ме да дойда — каза Тиури. — Какво искате от мен? — Трябваше да вика, за да надвика барабаненето.

Сивите рицари мълчаха.

— Какво искате от мен? — повтори Тиури.

Сивите рицари мълчаха, но барабанните удари станаха по-силни…

— Какво искате от мен? — извика за трети път Тиури, но не можа да чуе собствения си глас, толкова силно звучаха барабаните. Сивите рицари стояха неподвижни и втренчени в него.

Тиури усети, че смелостта му намалява, волята му отслабва. Искаше да каже още нещо, но думите замряха върху устните му. Чувстваше се като закован към пода. А барабаненето звучеше все по-силно и по-силно, по-мрачно и по-заплашително и отекваше във високите мрачни зидове наоколо. Внезапно един от рицарите изтегли меча си и го вдигна над главата си. Останалите трима направиха същото, а първият се доближи с една крачка като дух от ужасен сън. Но сега Тиури си възвърна силата. Той отстъпи, завъртя се и побърза да се отдалечи толкова бързо, колкото можеше в дългото расо и с това, което носеше под него. Той затича през вътрешния двор, а рицарите го преследваха; стъпките им ехтяха по мокрия под. Тиури видя, че един оръженосец бърза срещу него, за да го задържи. Но неговото намерение съвсем не беше да избяга; нали знаеше, че не може да го направи. Докато тичаше, той бързо развърза въжето на хълбоците си и остави расото да се свлече. Тогава спря, завъртя се и извади меча. Сивите рицари бяха съвсем близо; трима от тях също спряха; четвъртият се хвърли напред и оръжието му бе готово за удар. Но когато мечът просвистя надолу, той бе отклонен!

Тиури напълно изненада рицаря; той го удари толкова силно, че го накара да се препъне. Скоро рицарят отново се изправи, макар и с известно усилие. Тиури се подготви с меча в едната и с кинжала в другата си ръка. Той вече не мислеше за страха си. Бе изпълнен само с диво желание да се бори. Рицарите спряха; изглеждаха разгневени. Тогава друг от тях се доближи и нападна Тиури. Мечовете със звън се удряха един в друг. Тиури се сражаваше като бесен. Той се бореше за живота си, за писмото, а отгоре на това бе гневен заради начина, по който се отнасят с него рицарите. Той отблъсна противника си, но видя следващия да се подготвя и помисли: „Те ще продължат да нападат, докато бъда убит!“ Но отново сякаш рицарите се бавеха. Те се доближиха един до друг и се спогледаха. Изведнъж Тиури забеляза, че барабаните бяха спрели да бият.

И той отново силно извика:

— Какво искате от мен? Говорете! Ако трябва ме предизвикайте, но ми кажете защо!

За няколко мига бе толкова тихо, че той можеше да чуе тихия ромон на дъжда. След това един от рицарите прошепна нещо на спътниците си.

— Наистина ли сте рицари? — викна Тиури. — Или само страхливци, които се крият зад спуснат наличник? Кажете ми кои сте!

Един от рицарите се обърна към него и ясно каза:

— Кой сте вие?

Тиури разпозна по гласа рицаря със сребърния рог.

— Вие не сте брат Тармин от Кафявия манастир — добави рицарят.

— Няма нужда да казвам кой съм — отвърна Тиури. — Не ви познавам; нищо не съм ви направил.

— Не, не ни познавате — каза рицарят.

— Ние се наричаме сивите рицари — се намеси друг, този с грубия глас. — Сивото е цветът на тъгата; знаете ли това? Четирима сиви рицари, отмъстителите от посоките на света. Търсим младежа, който избяга през гората с блестящ пръстен на пръста.

— Защо? — викна Тиури. — Нали не сте червени рицари!

Рицарите направиха движение, сякаш тези думи са ги изненадали. Този, който бе говорил последен, направи крачка към Тиури, сякаш отново искаше да премине в нападение.

Но рицарят със сребърния рог го задържа и каза на Тиури:

— Тук имате право; вие би трябвало да знаете кои сме ние, дори и да не сте ни виждали никога досега. — Той вдигна наличника си и другите последваха примера му. В тъмнината Тиури не можеше добре да види лицата, но бе сигурен, че действително не ги познава. Рицарите, които бяха говорили, бяха тъмнокоси и брадати; двамата други изглеждаха по-млади.

— Странстващи рицари сме — обясни рицаря с рога. — Това е рицар Бенду, а това са рицарите Арваут и Ивайн от запад. Аз съм Ристридин от юг.

Рицарят Ристридин от юг! Тиури често бе чувал това име; то бе прочуто име, което носеше прочут рицар…

Каквото и да бе очаквал да чуе, но не и това име!

— Но кой сте вие? — попита нетърпеливо рицар Бенду. Той бе най-тъмнокосия, най-брадатия и най-суровия от всички.

Тиури отговори високо и гордо:

— Аз съм Тиури, син на Тиури.

— Ама все пак… — промърмори рицар Бенду. Той се наведе напред и попита: — Тиури, син на Тиури, защо сте избягали от параклиса през нощта, преди да получите рицарско звание?

Тези думи също много изненадаха Тиури.

— Защо… — заекна той, но не можеше да преодолее бързо изненадата си и отговори с въпрос: — Какво ви засяга това вас, рицар Бенду?

— Сигурен съм… — започна гневно рицар Бенду.

Но рицар Ристридин го прекъсна.

— Тиури, — каза той спокойно, — все пак е вярно нали, че през нощта, преди да отидете да се биете за рицарско звание, вие сте избягали от параклиса?

— Да — каза Тиури, — това е вярно.

— Такова нещо никога не е било, във всеки случай, доколкото хората си спомнят. Един начинаещ рицар, който бяга от нощното си бдение! Това е нещо доста сериозно. Защо сте направили това, Тиури, син на Тиури? Трябва да сте имали някаква причина.

— Имах причина — каза Тиури. — Разбира се, че имах причина. Но не мога да ви кажа каква.

— Все пак не бихте ли ни разказали защо сте откраднали кон и сте офейкали с него? — попита рицар Бенду. — Можете ли да ни разкажете защо сте избягали през гората и сте се скрили?

— И преди всичко можете ли да ни разкажете защо сте носили неговия пръстен на пръста си? — попита след това рицар Евайн, — и защо сте яздили коня Арданвен, който не ви е принадлежал и който досега се е подчинявал само на един господар?

Сивите рицари впериха погледи в Тиури и зачакаха неговия отговор.

— Знаехте ли на кого принадлежи този пръстен? — попита рицар Ристридин, след като не получиха веднага отговор. — Знаехте ли кой беше господар на черния кон Арданвен?

— Разбира се, знам това — каза Тиури. — На Черния рицар с белия щит!

— Правилно — каза рицар Бенду. — Черния рицар с белия щит!

Рицарите отново мълчаха и, като отклониха погледи от Тиури, се спогледаха.

— Защо ме питате за всичко това? — попита младежът. — Защо ме преследвахте, за да ме заловите, жив или мъртъв? Какво не е наред с пръстена? Той ми принадлежи…

— На вас ли принадлежи този пръстен? — викна рицар Евайн. — И как, по дяволите, се добрахте до него?

— Аз… аз го получих — отговори Тиури.

— Получихте го? — прозвуча в цялата тоналност от гамата, от недоверчиво до учудено и слисано. Тиури се позабави, преди да продължи. Той не биваше да разказва твърде много. До сега разговорът протече съвсем различно от това, което ме очаквал. — Черният рицар ми го даде — каза той после.

Сега рицар Ристридин бе този, който се доближи и се наведе към него.

— Дал го е на вас? — повтори той. — Но какво се е случило с него?

— Той бе убит — каза Тиури.

— Да, убит! — каза рицар Бенду. — Не победен, не повален, а убит! — Той замълча така внезапно, сякаш си бе прехапал езика.

— Тиури, син на Тиури — каза рицар Ристридин, — за малко да станете рицар, точно като прочутия ви баща, но сте избягали и сте нарушили дълга си. Не бихте могли да ни съобщите причината, както казвате. Сигурно бихте могли да ни разкажете как Черният рицар с белия щит изгуби живота си?

— Бе примамен в клопка — отговори Тиури. После сам се прекъсна. Радостна мисъл го порази като светкавица… — вие сте го познавали! — извика той. — Били сте негови приятели!

— Говорете! — каза рицар Ристридин.

Тиури трябваше първо да свикне с осенилата го неочаквана мисъл. Чувстваше, че правилно е отгатнал.

— Черният рицар с червения щит го накара да излезе навън — продължи той, — но това бе клопка. Неговите червени конници, които бяха много, го нападнаха и така умря той. Той никога не е бил побеждаван в дуел.

Рицарите не казаха нищо, но Тиури усети, че държането им към него се бе променило. И продължи да говори по-тихо:

— Аз трябваше да му сваля маската, защото той каза, че човек по всяко време трябва да посрещне смъртта с вдигнат наличник…

Настана тежка тишина.

— Значи сте били с него — каза рицар Евайн.

— Да — каза Тиури. — Но отидох твърде късно.

— Вие казахте, че… червените конници са го убили? — попита рицар Бенду. — Ами пръстена, пръстена?

— Той ми го даде — каза Тиури.

— Защо?

На това Тиури не отговори.

— Той ми го даде — повтори той, — а сега бих искал да го получа обратно.

А след като сивите рицари останаха неподвижни, той отбеляза още:

— Искам също да знам, защо вие ми питахте за всичко това и защо се отнесохте към мен по този начин.

— Да, трябва да дадете отговор — внезапно каза друг глас и от тъмнината излезе владетелят.

— Вие, господин Рафокс! — каза рицар Ристридин и добави: — вие сте били този, който му е дал оръжията!

— Разбира се — отговори спокойно господарят на Мистринаут. — И добре направих! Как щяхте да стоите тук сега вие, рицар Ристридин, ако вие и вашите приятели бяхте убили този младеж, без в сляпото си търсене на отмъщение да го изслушате? Как щяхте да се чувствате вие, рицар Ристридин от юг, защитник на мира и правото, ако бяхте извършили нарушение на закона, бяхте обезчестили рицарството си и бяхте омърсили славата си с лъжа? Как щяхте да се чувствате всички вие, вие, рицар Бенду и рицар Арваут и рицар Ивайн? Разбира се, че му дадох оръжия, а и аз самият не бях далеч от тук и бях готов да се намеся. Защото от самото начало се съмнявах в това, което вие мислехте.

— Значи му вярвате — каза рицар Бенду и посочи с глава към Тиури.

— Ами вие още ли не му вярвате, рицар Бенду? — отвърна с въпрос владетелят.

— Разбираемо е, ако му вярваме — каза рицар Бенду. — Той е млад и храбър и има честно лице. Освен това носи известно име; той е син на Тиури Храбрия. Но повечето от нас знаят, че човек невинаги може да разчита на това.

— Той ли е… или рицарят с червения щит — мърмореше рицар Евайн. — Струва ми се, че по-скоро е бил последният.

С растящо учудване гледаше Тиури ту един, ту друг.

— Вярвам му — каза рицар Ристридин силно и ясно.

Но Тиури бе нетърпелив.

— Вие рицари — каза той, — все още не сте отговорили на въпроса ми.

Сивите рицари мълчаха. Ристридин се покашля.

— Говорете, Ристридин — каза владетелят. — Дължите му това! Не ви е приятно. Вие вече не го вярвате, но все пак: вие го вярвахте и затова действахте така. Е добре, изплюйте си обвинението, нека го чуе!

Той отиде към един оръженосец и му взе факела от ръката. После насочи светлината върху лицето на Тиури. Рицар Ристридин се позабави.

— Тиури — каза той после, — това е причината, заради която ви търсехме: мислехме, че вие сте убили Черния рицар с белия щит, откраднали сте пръстена и сте избягали на неговия кон. Но, небето ми е свидетел, сега вярвам, че това обвинение не е вярно!

Помирение

Такава била работата! Тиури се отдръпна, сякаш бе получил плесница. Последните думи на рицар Ристридин не успяха да смекчат гнусотата на това обвинение. Той, Тиури, той да е убиец на Черния рицар с белия щит! Всъщност това бе повече смехотворно, отколкото отвратително. И това бе първото, което каза той, когато си върна гласа:

— Смехотворно! — прошепна той.

Сега успя по-добре да схване поведението на сивите рицари, въпреки че още не разбираше как са стигнали до това обвинение.

— Така — каза владетелят, — струва ми се, че е време да влезем вътре. Няма нужда да се мокрим повече. — Той пристъпи към Тиури, сложи ръка на рамото му и го поведе със себе си. Тиури послушно се остави да го водят. Сивите рицари и техните оръженосци ги последваха в замъка. От време навреме Тиури съзираше любопитно лице, което наднича зад някой ъгъл. Малко по-късно той бе с цялата си дружина в ниската зала, където за първи път бе срещнал сивите рицари. Масата бе отрупана и горяха четири свещи. Владетелят накара Тиури да седне на един стол и напълни чаша, която постави пред него.

— Ето — каза той кратко, но не нелюбезно, — изпийте това!

Но Тиури гледаше четиримата сиви рицари, които един след друг сядаха до него на масата и премести чашата настрани. Рицарите си бяха свалили шлемовете и бяха разкопчали яките си — най-сетне той можеше спокойно да ги види. Владетелят напълни и техните чаши и каза:

— Очаквах, мои гости, че ще искате да хапнете нещо след всичко, което се случи… помирителна вечеря.

Сивите рицари не докоснаха чашите си; те гледаха Тиури, сякаш очакваха, че той ще каже нещо. Младежът ги разглеждаше един след друг. Той видя Ристридин, който седеше точно срещу него, висок и слаб, с обветрено, костеливо лице. Черната му къдрава коса и брадата вече започваха силно да посивяват, но сините му очи бяха младежки и ясни. До него седеше Бенду, едър, с тъмна коса и очи, с гъсти, заплашителни вежди. Рицар Арваут до него приличаше мъничко на него, беше също тъмнокос, но млад, сигурно още нямаше двадесет и пет години, а очите му бяха по-светли и приятелски. Рицар Евайн, който седеше от другата страна на Ристридин, също бе млад, със светла кожа, светли очи и съвсем рус.

Когато Тиури започна да говори, той най-често гледаше Ристридин, който вероятно бе водачът им.

— Помирителна вечеря — каза той, повтаряйки думите на владетеля. — Вие ме третирахте като злодей! Как стигнахте до това обвинение? И вярвате ли сега всички, че то е било погрешно?

Рицар Ристридин кимна сериозно, а Арваут и Ивайн казаха като един:

— Да.

Бенду обаче каза:

— Няма значение какво вярвам… искам да го зная. Напълно е възможно да сте невинен, Тиури, син на Тиури, но често се е оказвало, че фалшът и предателството се крият под невинна външност. И преди да кажа да, като приятелите ми, искам да знам, кой наистина уби рицаря с белия щит. Червените конници, казвате вие, по заповед на Черния рицар с червения щит. Откъде знаете това?

— Самият той ми го разказа — отговори Тиури.

— Кой?

— Черният рицар с белия щит.

— Значи вие сте го намерили?

— Намерих го и бях до него, когато умря.

— Как се стигна до това?

Тиури се изправи. Стоеше изправен до масата и гледаше Бенду със самочувствие и малко разгневено.

— Рицар Бенду — каза той, — избягах от параклиса, където трябваше да бдя през нощта, преди да получа рицарско звание. Взех един кон, който не ми принадлежеше и избягах на него. Намерих рицаря с белия щит и бях при него, когато умря. Той ми разказа кой го е убил и ми даде пръстена. Скоро след това срещнах червените конници и те се опитаха да убият и мен. Удаде ми се да им се изплъзна. След това яздих върху коня на рицаря с белия щит през гората на запад. Това е всичко, което мога да ви разкажа. Но ви се кълна, че съвестта ми е чиста… и ако бях рицар, бих се заклел в рицарската си чест. Вашите обвинения са погрешни и смехотворни!

Бенду го гледаше със сбърчено чело.

— Така — промърмори той после, — сега знаем това. Седнете.

Но Тиури остана прав, въпреки че усещаше как му треперят краката.

— Няма да седна — каза той, — преди всички вие да ми повярвате! Съжалявам, че не мога да ви дам повече обяснения, но е невъзможно.

— Вярваме ви — каза рицар Ристридин.

— Да — каза с ръмжене Бенду, — вярваме ви.

Тиури поиска да седне, но внезапно му хрумна нещо.

— Тогава ми върнете пръстена — каза той. — Пръстена на рицаря с белия щит.

С бавно движение рицар Ристридин извади пръстена от кесийка на своя пояс.

— Моля — каза той, — ето го.

Тиури взе скъпоценността и я стисна в ръката си. После се отпусна на стола. Връхлетя го изведнъж смъртна умора. Страхът и напрежението през изминалия ден бяха големи. Той хвана чашата с трепереща ръка и отпи голяма глътка. Беше вино, което му загря гърлото и след това приятно го затопли. Той отново погледна рицарите, които го наблюдаваха и изглеждаха така, сякаш не се чувстват много удобно.

— Знаем, че червените конници бяха врагове на рицаря с белия щит — каза след това рицар Ристридин, — както и на техния предводител, рицаря с червения щит. Знаем също за предизвикателството. Но чухме, че дуелът бил протекъл по съвсем друг начин.

— Никога не е имало дуел — каза Тиури.

— Трябва да научите какво сме чули — каза Ристридин.

— Аз тръгнах да го търся, рицаря с червения щит — каза Бенду. — Рицарят с белия щит бе намерен убит, а ние знаехме, кой му бе враг. Намерих го, рицаря с червения щит, в гората на краля, южно от ловната хижа, в компанията на шест червени рицари. Накарах го да си вдигне наличника и да ми разкаже какво е направил със своя противник, рицаря с белия щит. Той си свали шлема, но отдолу носеше черна маска.

— И той ли? — промълви Тиури.

— Черна маска. И каза: „Съжалявам, господин рицарю, но не мога да си сваля маската. Що се отнася до рицаря с белия щит, предизвиках го на дуел; нали това не е забранено! Но за съжаление трябва да призная, че той ме победи; ударих на камък! Това става за втори път. Но третия път ще победя!“ Тогава аз извиках: „Но рицарят с белия щит е мъртъв!“. Той ме погледна, но от маската не можах да видя, дали бе изненадан или не. „Мъртъв?“, каза след малко той. „Те мога да кажа, че скърбя за това. Той бе мой враг; вие знаете…“ Аз казах: „Той е бил убит! И искам да зная къде са били вашите червени рицари през последната нощ и какво можете да разкажете за това.“ Но тогава той се ядоса. „Те са тук!“ — викна той, „и винаги са били тук при мен.“ Тогава казах: „Мисля, че знам, че вие имате още много рицари.“ Той ме прекъсна. „Осмелявате се да кажете, че аз или моите рицари сме имали пръст в това?“, викна той. „Осмелявате се да кажете, че бих могъл да опетня рицарската си чест? Рицарят с белия щит бе мой враг и бих го убил, ако можех, но в честна борба!“ И неговите червени рицари се изправиха пред мен със заплашителен израз на лицата. Но аз казах: „Един храбър рицар е бил убит, а приятел или враг трябва да тъжи заради начина, по който това се е случило. Що се отнася до вас, господин рицарю с маската, така не мога да дам преценка за вас, защото не ви познавам. Но начинът, по който пренасяте вашите вражди в земята на Дагонаут, не ми харесва! Връщайте се в страната Евилан, откъдето сте дошли и се бийте на своя земя или в царството на Унаувен!“ Тогава той се засмя и каза: „Не щяха ли да важат същите думи и за рицаря с белия щит? Той също бе чужденец във вашата страна и нямаше какво да търси тук. Но аз тръгвам. Още нещо: недейте да подозирате само моите червени рицари! Рицарят с белия щит имаше много врагове. Той знаеше твърде много за всичко. Опасността го дебнеше навсякъде, дори под най-невинния образ. Още повече, аз не бях единственият, който му желаеше смъртта! А накрая ето какво: Той ми бе враг, но аз го уважавах и му се възхищавах; бихте могли да го напишете на гроба му…“

Бенду помълча известно време и след това завърши:

— А рицарят с червения щит се отдалечи с всичките си рицари, а аз не можех да го спра, защото нямах със себе си никого, освен рицар Арваут и моя оръженосец. Но това не ми хареса! Не знаех кой беше той, въпреки че тогава не мислех, че той е погубил своя враг по предателски начин.

Ристридин разказа:

— Аз срещнах друга групичка червени рицари, но те също настойчиво отричаха да знаят нещо за убийството. Един от тях все пак ме догони и ми каза повече. Неговият предводител, рицарят с червения щит, изгубил дуела и си тръгнал, но поръчал на част от червените конници да наблюдават врага му. Били тези рицари, които намерили убит рицаря с белия щит. Те обаче се страхували, че могат да бъдат обвинени и се спуснали да бягат. Рицарят, който ми разказа това, добави обаче още нещо: Наоколо се навъртал някакъв младеж, който отдавна наблюдавал рицаря с белия щит и по някаква причина бил хвърлил око на пръстена, който рицарят носел. Този младеж бил наблизо през съдбоносната нощ; те всичките го били видели и искали да го задържат, но той бил избягал… После в планинската хижа Якарвара ние чухме за младеж, който бил откраднал кон, изглеждал особено и действително носел пръстен на пръста си. Той бил избягал и се разбрало, че взел коня Арданвен.

— По-късно в града се говорело за младеж, който бил избягал от параклиса — каза рицар Бенду. — Това се счита за доста странно, но неговите приятели и неговият баща, а дори и кралят не вярват, че е способен да стори нещо лошо. Намирах това все още за нечувано и против всякакви обичаи и същевременно мислех, че синът на Тиури може да е този конекрадец, който е избягал с пръстена.

— Не можах да повярвам това — заговори Ристридин. — Синът на Тиури е бил определен като достоен да стане рицар след пробния период, а това не можеше да се свърже с историите за крадец и убиец.

— Във всеки случай бяхме единодушни за това, че избягалият младеж, който и да е той, би следвало да е убиецът.

— Разказът ни би бил много дълъг, ако трябва да разказваме какви други основания се добавяха към това — каза рицар Ристридин. — Истинските убийци и техните помагачи лукаво са ви омотали в подозрения…

Тиури бе изслушал всичко това много внимателно. Да, лукави са били те, червените конници и техният предводител! Бяха се погрижили и другите да го преследват, като същевременно се освободят от подозрение. Вероятно те самите още дебнат някъде в засада. Нали бе видял няколко да яздят на запад, може би те чакаха някъде за него.

— Сега знаете, защо ви подозирахме — каза Ристридин. — Надявам се, че вече не ни се сърдите. Още сте млад и не знаете това, което знаем ние…, че предателството може да се крие и зад невинна външност.

— Не — каза Тиури тихо, — не ви се сърдя… — Чувствата му бяха объркани.

— Сега нека пием! — каза владетелят.

Тиури си изпи чашата, но не можеше да преглътне нито хапка. Той обмисляше всичко, което Ристридин и Бенду му бяха разказали и забеляза, че има още нещо, което не е знаеше. Например — кой бе Черният рицар с белия щит? Сивите рицари са го познавали; те искаха да отмъстят за смъртта му. Би искал да попита, но не се осмели. Неговото незнание може би учудило рицарите и отново би ги направило недоверчиви. Те изглежда не знаеха нищо за писмото, а той не биваше да казва нищо, което би ги навело на мисълта за неговото поръчение. Така че той замълча и се облегна на стола. Наистина бе много уморен.

Владетелят стана и се приближи до него.

— Млади момко — каза той, — струва ми се, че е по-добре, ако сега се оттеглите. Утре, след хубав сън, можем да продължим да си бъбрим и да си задаваме въпроси. Елате сега с мен!

Като на сън Тиури стана и го последва. Рицарите също така станаха и му пожелаха лека нощ. После владетелят го заведе в друга част на замъка, където отново трябваше да изкачи голям брой стълби.

— Накарах ви много да се изкачвате — каза владетелят, докато отваряше една врата пред Тиури, — но това е стаята на сина ми; мисля, че ще ви хареса. Сега той не си е у дома, а служи като оръженосец при един рицар на Дагонаут. На колко години сте?

— Шестнадесет — каза в отговор Тиури.

— Моят син е едва на четиринадесет, но се надявам, че ще стане така прилежен като вас. Приятен сън!

С тези думи Тиури бе оставен сам. Стаята изглеждаше приветлива. Леглото бе застлано с бели ленени чаршафи. Горяха две свещи, едната на масичката до леглото и другата на масата за миене, където до умивалника имаше две пълни кани с топла и студена вода. Докато Тиури се оглеждаше, вратата отново се отвори и владетелката на замъка влезе.

— Идвам да видя, дали всичко е както трябва — каза тя. — Това е стаята на Зигирдиварт, нашия син.

Тиури се поклони и благодари. Тя му се усмихна и той долови голяма прилика между нея и Лавиния. Тя любезно му пожела лека нощ и се оттегли. Тиури се съблече и се изми. Не бе минала и минута след като легна, когато потъна в дълбок сън.

Името на рицаря с белия щит

Когато Тиури се събуди, мина известно време, преди да осъзнае къде се намира. Постепенно той си спомни всичко, което се бе случило предишния ден и вечерта. Той остана да лежи още малко и се наслади на отличното уютно легло и на приятната стая. Но след малко стана и отново облече кафявото расо. Ризницата остави на стола, въпреки че му се искаше да я задържи, също както и оръжията. Когато се приготви, той погледна към единствения прозорец на стаята; той се намираше високо над стената и под него имаше малка пейка. Той стъпи на нея, за да погледне навън. Това, което видя, го очарова: Времето бе станало чудесно, а мокрите полета и ливади блестяха на слънцето. Синята река сега наистина бе яркосиня и покрай нея се виеше първият голям път като червеникавокафява мъждукаща лента към планините. Тиури видя планините съвсем ясно: сиво, синьо и лилаво, със заснежени върхове, ясно открояващи се върху небето. Натам трябваше да върви! Той погледа известно време този прекрасен изглед, когато на вратата се почука. Той се обърна и извика:

— Влезте!

Рицар Ристридин отвори и остана да стои колебливо на вратата. Той отново носеше сивата ризница и сивата мантия, но не и своя пояс.

— Добро утро — каза той. — Вече сте готов, както виждам.

— Добро утро, рицар Ристридин — каза Тиури и после замълча, защото не знаеше, какво трябва да каже на този мъж, който отначало го гледаше така страховито, а сега толкова приятелски.

Ристридин се приближи и го погледна сериозно. Той бе много висок, но Тиури, който сега стоеше на пейчицата, стърчеше малко над него.

— Тиури — каза той, — дойдох, за да ви кажа нещо, или, по-точно, да ви помоля за нещо. Сега, като ви виждам отново, моята заблуда ми се струва още по-лоша. Моля ви за извинение за това, което ви сторих. Бях гневен и заслепен от жажда за отмъщение, но това не ме извинява… Простете ми!

— О, разбира се! — отвърна Тиури бързо и скочи от пейчицата. Той се бе изчервил. Почти се срамуваше, че този прочут рицар, който бе много по възрастен от него, му говори така. Рицар Ристридин му протегна ръка и Тиури силно я стисна. Той почувства, че харесва предводителя на сивите рицари — дори му бе трудно да свърже този рицар с рицарите, които го преследваха. За миг двамата замълчаха. После рицар Ристридин попита, дали Тиури желае да закуси.

— С удоволствие — каза Тиури, който внезапно се почувства гладен. — Кое време е?

— Почти седим и половина — отговори Ристридин. — Приятелите ми и аз вече се нахранихме. Бенду и Арваут дори вече излязоха с надеждата да открият следа от червените конници.

— Червените конници — извика Тиури.

— Да. От различни обитатели на замъка чухме, че преди три дни са минали яздейки няколко облечени в червено воини, движейки се на запад. Кой знае дали не са още наблизо. Във всеки случай е възможно да са ги видели и още хора.

— Аз също видях двамина — каза Тиури. — Преди около седмица. Те също яздеха по големия път на запад. — Струваше му се възможно, няколко от тях или повече да са наоколо, защото те все още имаха причина да го заловят.

Рицар Ристридин разбра мислите на Тиури, като каза:

— След всичките усилия, които сте направили да се впуснете в опасностите, сигурно ще искате да знаете, дали това ви се е удало.

— Аз също мисля така — отбеляза Тиури.

Ристридин вече бе поставил ръка на бравата на вратата, но остана така и попита:

— Какво искате да направите сега, Тиури?

— Да закуся — отвърна младежът.

Но рицарят продължи да го гледа сериозно.

— И после?

— После ще продължа нататък… аз… аз трябва да продължа пътуването си.

— Накъде?

— Покрай Синята река.

Рицар Ристридин се наведе към Тиури.

— Имате тайна — каза той тихо.

— Да, рицарю — потвърди Тиури.

— Не питам каква е тя — продължи Ристридин, — но ми хрумна, че рицарят с белия щит ви е възложил нещо. Няма нужда да разказвате; казвам само какво мисля. Вие сте на път на запад и целта ви е от другата страна на планините, може би дори в царството на Унаувен. А червените конници не желаят да стигнете до целта си, също както не са искали рицар Едвинем да стигне до целта си.

Рицар Едвинем! Значи така се казва той, Черният рицар с белия щит…

Ристридин не изчака отговор, а отвори вратата.

— Елате! — каза той, — да отидел в трапезарията!

Те мълчаливо слязоха долу. От време на време Тиури поглеждаше Ристридин отстрани. Той бе отгатнал много за неговата тайна. Но той може би знаеше повече от Тиури; той е познавал рицаря с белия щит, рицар Едвинем. Тиури гореше от желание да задава въпроси, но не му се предлагаше възможност за това, защото владетелят и рицар Евайн идваха срещу тях.

Те се поздравиха един другиго с добро утро, а владетелят попита Тиури, дали е спал добре.

— Все още носите расото си — каза той после. — Имам дрехи, които биха ви подхождали повече.

— Благодаря ви — каза Тиури. — Но това облекло може би най-малко се набива на очи при пътуване.

— Все пак не ви ли трябва облекло? — попита владетелят.

— Трябва да имате предвид, че вече всеки в този замък знае, че вие не сте монах. Във всеки случай бихте могли да носите отдолу ризница, или смятате, че не е необходимо?

— О, би било прекрасно — каза Тиури.

— Значи мислите да продължите пътуването си — продължи владетелят. — Кога?

— Колкото е възможно по-скоро — обясни Тиури. — Веднага.

— Не толкова припряно — каза владетелят. — Почакайте във всеки случай да се върнат рицар Бенду и племенника му. Може би ще донесат новини, които могат да ви бъдат полезни.

— Страхувате ли се от червените конници? — попита рицар Евайн.

— Да, рицарю — каза Тиури. — И имам причини за това.

— Не се съмнявам в това — каза младият рицар. — Бихте могли, естествено, да се отправите по-нататък на запад, през планинския проход, но аз не бих го направил. Сигурно няма да сте добре дошъл в страната на моя крал.

— Вие сте… вие сте от страната на Унаувен? — попита Тиури малко изненадан.

— Да, аз съм рицар на крал Унаувен.

— Познавахте ли добре рицаря с… рицар Едвинем?

— Аз му служех — отвърна Евайн, — преди да получа рицарско звание. Бях в свитата му, когато бе изпратен да въдвори сигурност в гората на Форгота. Рицар Ристридин също бе там.

— Гората на Форгота? — повтори Тиури. Досега не бе чувал това име. — Не знам много за страната на крал Унаувен — добави той.

— С много хора е така — каза Ивайн. — Това е жалко. Може би то ще се промени, защото сега много хора от нашата страна идват в царството на Дагонаут. Бях изпратен от крал Унаувен, за да донеса на вашия крал послание за приятелство. — Той се обърна към Ристридин и владетеля. — Вие сте сред малцината, които ни познават по-добре — каза той. — Вие сте наши приятели и се страхувате от същия враг.

— Какъв враг? — попита Тиури. — Нали не е страната Евилан?

Страната Евилан се намираше на юг и граничеше с царствата на Дагонаут и на Унаувен. По-рано от там често имаше нападения в царството на Дагонаут, но откакто там управляваше един от синовете на Унаувен, те бяха намалели. Веднъж Тиури бе научил за противоречията между Евилан и царството на Унаувен и винаги бе считал за странно, че синът на Унаувен бе накаран да тръгне срещу собствената си кръв. Освен това споровете между Евилан и царството на запад най-общо се считаха за нещо, което не засяга страната на Дагонаут.

— Да, страната Евилан — каза рицар Евайн.

— Черният рицар с червения щит идва от там — каза Ристридин. — Всички рицари на княза на Евилан носят червени или черни щитове. Що се отнася до самия княз на Евилан, той е най-малкият син на Унаувен и същевременно най-големият му враг. Във всеки случай… така беше…

— Носеха се слухове, че той искал да се сдобри с баща си — каза рицар Ивайн, — за радост на мнозина. Но сега вече не знам, дали мога да им вярвам…

Тиури слушаше развълнуван за всичко, за което досега не знаеше нищо или знаеше съвсем малко. Дали писмото имаше нещо общо с враждата, която очевидно съществуваше между страните на крал Унаувен и Евилан? Рицарят с белия щит е бил един от рицарите на Унаувен, но Тиури все още не знаеше нищо друго за него, освен името му. Сивите рицари сигурно биха могли да разкажат много за него. Само да бяха го направили!

— Какво ще правите сега? — попита той Ристридин и Ивайн. — Ще търсите червените конници?

— Да — отвърна Ристридин. — И рицаря с червения щит. Няма да се успокоим, докато не го намерим.

Междувременно бяха стигнали пред голямата зала.

— Вървете сега да хапнете, Тиури — каза владетелят. — Можете да си тръгнете когато поискате, но изчакайте да намеря по-добри дрехи за вас. И оръжията, които ви дадох, можете да ги задържите… или може би предпочитате тези от дъщеря ми?

Тиури сърдечно му благодари. После каза:

— Черният кон е тук, моят верен носач, Арданвен на рицаря с белия щит. Много бих искал отново да го яздя.

— Разбойници са ви го откраднали, нали? — каза Ристридин. — Ние го отнехме от тях.

— Знам това — отвърна Тиури. — Бях скрит в една пещера и всичко видях и чух.

— О — каза Ристридин доста слисан.

— Имате ли още някакво желание? — попита владетелят.

— Не, благодаря ви — каза Тиури. — Или да, все пак… едно парче въже. За да окача отново пръстена на шията си. По-добре е, отколкото да го нося на пръста си.

— Тук имате право — каза Ристридин. — Не разбирам защо разбойниците не са ви го взели.

— Те поискаха да го направят — вметна Тиури. — Но… — Той внезапно замълча. Нямаше желание да разказва за сблъсъка си с разбойниците.

Рицарят и владетелят го гледаха въпросително.

— И? — попита Ристридин.

— Оставиха ми го — добави само Тиури.

Другите престанаха да питат.

— Това е скъп пръстен — отбеляза Евайн. — Само малцина от нашите рицари носят подобен. Крал Унаувен подари такива пръстени на най-скъпите си рицари. Говори се, че има само дванадесет такива в целия свят… Други твърдят, че имало само седем.

Тиури погледна пръстена с още по-голямо страхопочитание, отколкото досега. Това бе още една причина да не го носи на пръста си. В крайна сметка нали го бе получил само за да покаже на отшелника Менаурес от кого той, Тиури, е бил изпратен. По-късно трябваше да върне пръстена на крал Унаувен.

Той влезе в голямата зала сам. Другите вече се бяха нахранили и всички те трябваше да направят още по нещо. Залата не бе много заето; очевидно всеки се хранеше по време, което му е удобно. На масата върху издигнатата част седеше Лавиния, съвсем сама; Тиури я поздрави с поклон и усмивка. Когато бе седнал до една от дългите маси, до него се доближи слуга с посланието, че госпожицата го моли да отиде при нея. Тиури веднага стана. Той почувства, че слугата гледа след него. Той, както и много обитатели на замъка, сигурно бе учуден, че някой за един ден е бил пленник, а на другия ден става уважаван гост.

— Закусете с мен! — каза Лавиния. — Никак не е мило от ваша страна да ме оставяте да седя сама. Днес е забележителен ден. Всеки е изпълнен с безпокойство… сякаш е възможно да се случи всичко. Как сте вие сега?

— Много добре, благодаря — каза Тиури, докато сядаше. — А вие как сте, госпожице Лавиния? Още веднъж ви благодаря за това, което направихте за мен снощи.

— О, това не бе нищо! — каза Лавиния. — Радвам се, че седите здрав и читав до мен. Само че още не съм разбрала много от историята. А баща ми ми дава само едносрични отговори, или изобщо не ми отговаря. Кой сте вие, какво правите, откъде идвате и защо ви затвориха?

— Това са много въпроси наведнъж! — каза Тиури с усмивка. — И — добави сериозно той, — не мога да ви дам много отговори.

— О, татко вече ми каза, че не трябва да ви питам! Но все пак знам нещо. Как се казвате! Тиури, нали? Наистина ли Тиури Храбрият е ваш баща?

— Да, госпожице — отвърна Тиури гордо. — Познавате ли го?

— Не, но съм слушала за него. Той е един от рицарите, за които пеят артистите… Тиури Храбрия и рицар Едвинем и Ристридин от юг…

— Рицар Едвинем — прекъсна я Тиури. — Познавахте ли го?

— Не, също не. Единственият, когото познавам, е рицар Ристридин — като малка яздех на гърба му, а сега той не иска да ми разкаже какво не е наред. Бях изненадана, когато чух, че той бил един от сивите рицари! Толкова сърдит и мрачен изглежда; така не можах да го позная… Но вие питахте за рицар Едвинем. Срещали ли сте го?

— Веднъж — каза Тиури.

— Баща ми го познаваше, по-рано, когато той беше в страната на Унаувен. Странно е, но чух рицар Ристридин да говори за Едвинем… Защо всъщност рицар Ристридин ви бе така ядосан? — Та замълча и после каза с усмивка: — Пак много питам; виждам го по лицето ви. Татко казва, че съм любопитна и много говоря. Но — тук гласът й стана по-тих, — аз също мога да мълча. При мен тайните са на сигурно място.

— Мислите ли, че имам тайна? — попита Тиури.

— Разбира се — отвърна Лавиния. — Разкажете ми каква е тя. Спокойно можете да ми се доверите.

— Определено ви вярвам, госпожице — каза Тиури. — Но тайната ми не принадлежи само на мен и не мога да ви я разкажа. Да, би било даже по-добре, ако никой не знае, че имам тайна.

Лавиния се загледа малко разочаровано. После все пак се усмихна и каза:

— Схванах намека. Бъдете спокоен, няма да говоря за тайнствения пилигрим, който е бил наш гост. Така ли трябва?

— Благодаря ви, Лавиния — каза Тиури сериозно.

После заговориха за други неща, но не задълго, защото владетелят се доближи до тях и помоли Тиури да отиде с него. Младежът се сбогува с госпожица Лавиния и последва своя домакин.

— Рицар Бенду и рицар Арваут току-що се върнаха — каза владетелят, когато те се доближиха до рицарите. — Те не са намерили червените конници, но са открили техните следи.

— Да — каза Бенду, — във всеки случай те са били тук наблизо. Разни хора са ги виждали. Но сега вече не са тук, или пък трябва добре да са се скрили.

— Мислим, че са продължили на запад — добави Арваут.

— Значи ние също тръгваме на запад — каза Бенду, — покрай Синята река.

— Така е — отбеляза рицар Ристридин към Тиури. — И ако вие също трябва да пътувате в тази посока, питаме ви, дали не искате да пътувате в нашата компания — за известно време.

— Те яздят бързо — добави владетелят. — Вие, разбира се, ще яздите коня Арданвен, а за останалата ви екипировка ще се погрижа аз.

Тиури се замисли. Предложението бе много примамливо. Той можеше да пътува бързо и сигурно и освен това щеше да научи може би още нещо за Черния рицар с белия щит, Едвинем, господаря на Форестера…

— С удоволствие ще пътувам малко с вас, господа рицари — каза той.

— Сигурно не бива да питаме докъде ще дойдете с нас и каква е целта ви — каза Бенду малко нелюбезно.

Но Ристридин каза:

— Можете да яздите с нас дотогава, докато счетете за правилно. Ние също не знаем докъде ще яздим. Следваме Първия голям път и следата на червените конници. Вие може би отивате по-далеч от нас.

— Как така? — попита Бенду, докато гледаше ту Ристридин, ту Тиури.

— Ще следвам Синята река — каза Тиури и след като малко се позабави, добави: — До извора.

— До Менаурес? — извика владетелят.

— Да — потвърди Тиури. — До Менаурес.

— Отшелникът Менаурес — каза владетелят. — Пътят ви води нататък!… Значи това е добър път, — продължи той с поглед към Бенду, единственият от сивите рицари, който изглежда все още не вярваше на Тиури. — Поздравете го от мен — каза след това той към Тиури. — Отдавна не съм го виждал, а това не е хубаво от моя страна, защото имам много да му благодаря. Ще дойде време отново да тръгна в планините. Поздравете го от мен!

— Ще го направя — обеща Тиури.

— Сега трябва да се подготвим — каза Ристридин. — Бихме искали да потеглим колкото е възможно по-скоро.

Отново на път

Половин час по-късно една голяма дружина препусна по спуснатия мост. Тя се състоеше от Тиури, четиримата сиви рицари, техните оръженосци и трима стражи на господаря на Мистринаут. Тиури яздеше черния кон Арданвен и носеше същата ризница и сини одежди под нея, както и стражите на владетеля на замъка. Той обаче все още носеше със себе си расото; то бе сгънато в чантата на седлото. Той се бе сбогувал сърдечно с владетеля на замъка, неговата съпруга и Лавиния. Сега той започна, яздейки до рицар Ристридин, следващата част от пътя, който трябваше да измине.

С ококорени очи гледаха след него пазачите на портата. Може би за малко те бяха забравили своята игра на шах, за да се чудят как бе възможно някой първо да бъде брат от манастира, а после затворник и накрая важна персона, която си отива, яздейки разкошен кон, заобиколена от тайнствените сиви рицари.

Първият голям път следваше руслото на Синята река и понякога се отклоняваше, но винаги водеше на запад. Тиури погледна още веднъж назад към замъка. Той все още изглеждаше неприветлив, но сега младежът знаеше, че там живееха приятели. Той видя някой да стои на една от кулите и да маха с ръка. Лавиния ли беше това? Той помаха и след това се обърна към Ристридин.

— Рицар Ристридин — каза той, — сигурно е странно, но и сега не зная името на своя домакин. Как се казва господарят на Мистринаут?

— Името му звучи различно от другите имена — отвърна Ристридин. — Той се нарича Зигирдиварт Рафокс от Ацулар Норта. Преди много време той бе рицар на един крал на север. Война и въстание са станали причина да избяга от своята страна. След дълги лутания той се е установил тук. По онова време — вече са минали около двадесет години оттогава — в замъка Мистринаут живял зъл господар, който бил страшилище за обкръжението си. Зигирдиварт Рафокс започнал борба с него и го победил. Така той освободи тази област от голям страх. Крал Дагонаут му бе много благодарен; той му подари замъка Мистринаут и принадлежащата му земя и му позволи да се нарича „господар на Мистринаут“. Сега господин Рафокс живее тук отдавна и е станал един от нашите.

— Но той е познавал също рицаря с белия щит… рицар Едвинем? — каза Тиури.

— Да, той го е срещнал преди много време в кралството на Унаувен.

Тиури се позабави, преди да зададе следващия въпрос:

— Рицар Ристридин, бихте ли могли да ми разкажете за черния рицар с белия щит?

— Какво искате да знаете? — попита Ристридин.

Тиури се доближи до него.

— Всичко — каза той тихо.

— Това е повече, отколкото мога да разкажа — каза Ристридин смеейки се.

— Нищо не знам за него — каза Тиури. — Единствено името му, а и него чух за първи път от вас.

Рицарят го погледна изпитателно, но не показа изненада.

— Той носеше много имена — каза после той. — Рицар Едвинем, господарят на Форестера край морето, Непобедимия, дворцовия съветник на крал Унаувен. Той извърши някои големи дела и винаги се бореше със злото. Той бе добър и благороден човек; скоро няма да бъде срещнат друг като него.

— Вие добре ли го познавахте? — попита Тиури.

— Беше ми приятел — отговори Ристридин и известно време мълча. После каза: — вижте, рицар Бенду дава знак, че трябва да пришпорим конете; сега известно време ще яздим бързо. Когато почиваме или яздим бавно ще ви разкажа как се запознах с рицар Едвинем и как се биехме рамо до рамо.

Ездачите пришпориха конете и препуснаха нататък. Хората по пътя гледаха удивени след тях; вероятно се питаха, накъде яздеха те толкова бързо, четиримата сиви рицари и техните оръженосци и четиримата сини рицари от Мистринаут. Конят на Тиури бе най-бързият; понякога младежът трябваше да дръпва юздата, иначе той би профучал край другите. Така те препускаха известно време без почивка, преди слънцето да покаже, че е обяд. Тогава спряха, избърсаха потта на конете и ги пуснаха да пасат. Седнаха на ръба на пътя, за да хапнат нещо. Бенду и Ристридин обаче не си позволиха веднага почивка; те се отдалечиха малко, застанаха на брега на реката и известно време тихо си говориха. Сетне се върнаха при дружината и Ристридин седна до Тиури.

— Странно е колко малко знаят повечето хора тук за страната на Унаувен — каза той, — а пък тя граничи с нашата. Може би се дължи на това, че големите планини са толкова високи. Аз съм странстващ рицар и следователно често съм пътувал. Но съм бил само веднъж в страната на Унаувен, въпреки че замъкът на прадедите ми не е много отдалечен от нея.

— Вие идвате от юг — каза Тиури.

— Да, сигурно сте го забелязали от името ми. Идвам от замъка Ристридин до Сивата река, точно до границата.

— Замъкът Ристридин — повтори Тиури. — Как е станало така, че сте странстващ рицар, щом като имате замък и земи?

— Предпочитам да странствам — каза в отговор Ристридин. — Затова се отказах от притежанията си. Сега ги управлява Артурин, по-малкият ми брат. А аз пътувам наоколо, вече от години и ще продължа да пътувам, макар че сега съм по-стар. Сега съм най-способен да правя това. Но искам да ви разкажа как срещнах рицар Едвинем. Вие сте чували, разбира се, за страната Евилан. Тя се намира на юг, от другата страна на Сивата река. Това е мрачна страна с гъсти гори и пустеещи равнини. Навсякъде се издигат каменни крепости, където живеят господари, които по-рано непрекъснато са се сражавали или са предприемали набези през границите. Често е трябвало да се бием с тях. Преди седем години най-младият син на Унаувен нападна Евилан, подчини го и се провъзгласи за крал. От тогава той управлява с твърда ръка; прекратил е разприте и набезите. Но битките все още често се водят, защото между Евилан и царството на Унаувен е съществувала вражда. Войници пътуваха по нашия Трети голям път както от Евилан, така и от страната на Унаувен. Често те налитали едни срещу други и при това опустошавали нашите земи и опожарявали нашите села. Разбира се, ние, като жители на царството на Дагонаут, не можехме да търпим това. Рицарите се надигнали, за да дадат на нарушителите на спокойствието да разберат, че трябва да водят битките си на собствена земя.

Така се случи, че аз с малцина верни другари преследвах група войници от Евилан по Големия път до страната на Унаувен. Там те избягаха в голяма гора, която бе наречена гората на Форгота. Аз ги преследвах и там, но изгубих следите им. Дълго се лутах с моя оръженосец през онази гора, докато срещнахме вражеска войска, която ни нападна. Защитавахме се с всички сили, но знаехме, че бяхме загубени, защото бяхме малко срещу много и отгоре на това в непозната местност. Но ето че покрай нас мина рицар, следван от много ездачи на бели коне. Той самият яздеше черен кон, а ризницата му бе сребристо бяла. Бял бе и щитът, който висеше на ръката му. И той вдигна проблясващия меч и викът му за битка отекна в гората. Така Едвинем, господарят на Форестера, ни се притече на помощ.

— И победи ли? — попита Тиури.

— Ненапразно носеше той прякора си „Непобедимия“ — отвърна Ристридин.

— Казахте, че ризницата му била бяла? — попита Тиури. — Но не носеше ли черни одежди?

— Рицарите на крал Унаувен носят всички цветове, но никога не носят черно… до преди известно време рицар Едвинем — отговори Ристридин. — Що се отнася до белия щит, той е белег на всички рицари от Унаувен. Цветовете на герба на кралството са бяло и многоцветна дъга. Рицар Едвинем бе изпратен от Унаувен да изгони злите банди от гората на Форгота. Бандите идваха от Евилан.

— Как се е стигнало до там, че Евилан и враг на Унаувен? — попита Тиури. — Нали князът на Евилан е син на краля.

— Това е дълга история — каза Ристридин. — Може би Ивайн ще ви я разкаже по-добре. Кралството на Унаувен е неговата родина, както знаете. Евайн е служил в свитата на Едвинем, преди да стане рицар.

— Негов оръженосец ли е бил? — попита Тиури.

— Не. Имаше много младежи, които биха искали да станат оръженосци на Едвинем, но онзи, който го следваше като оръженосец, изненадващо бе стар, овдовял и мършав мъж.

Тиури си помисли за непознатия, който го бе извикал от параклиса. И попита:

— Как се казва той?

— Оръженосецът? Наричаха го Фокиа — отговори Ристридин. Той стана и добави, че е време да продължат пътя си. — Странно е да видя вас на този кон — каза той, когато Тиури се качи на Арданвен. — Едвинем никога не яздеше друг. Той е достоен за името си: Арданвен означава нощен вятър на стария език на царството на Унаувен.

Скоро те отново бяха на път. Сега Ристридин и неговият оръженосец яздеха отпред, докато Тиури яздеше до един от стражите на Мистринаут. От време на време те спираха, за да попитат в някое село или някоя къща, дали някой е виждал червените конници. Въпросите им обаче оставаха без резултат.

— Никой — каза Бенду недоволно. — А слабия дъждец от вчера е измил всички следи.

Ристридин погледна към другия бряг на реката.

— Те може да са яздили там отвъд — отбеляза той.

— Имате право — каза Бенду. — Трябва колкото се може по-скоро да пресечем реката и да видим, дали ще открием нещо там.

В късния следобед стигнаха до плитчина за преминаване. Ристридин и Бенду се отправиха към другия бряг, докато останалата дружина ги чакаше. След половин час те се върнаха. Следи не бяха открили, но един овчар им бе разказал, че преди две нощи бил видял рицари да се движат на запад. Не можел да види обаче, дали са облечени в червено.

— Според него били около десетина — каза Бенду. — Малко по-нататък пътят върви през гората; може да са се скрили там.

Те продължиха да препускат. Когато след известно време забавиха ход, за да щадят конете, Ристридин отново се озова до Тиури и му разказа, как рицар Едвинем и той освободили гората на Форгота от всяко зло.

— Дълго време споделяхме опасности, радост и мъка и станахме добри приятели. Мъчно ни бе, когато един ден трябваше да се разделим, — каза Ристридин, — но аз трябваше да се върна в собствената си страна, защото крал Дагонаут ме очакваше. Тогава Едвинем ми подари сребърен рог, този рог, който нося винаги със себе си. Това бе преди четири години.

— Срещали ли сте го пак след това? — попита Тиури.

— Няколко пъти — отговори Ристридин.

— А рицар Бенду — попита Тиури, — той също ли е бил приятел с него?

— Моето име ли чувам там? — изведнъж се обърна Бенду назад към тях. Скоро след това той яздеше между Ристридин и Тиури. — Разбира се, че му бях приятел — каза той. — Какво му разказахте, Ристридин? — Той се обърна към Тиури и добави: — Аз също мога да ви разкажа това-онова, ако в замяна мога да чуя нещо от вас.

— Какво искате да знаете? — попита Тиури.

— Много! Още нищо не знам за вас!

— Разказах ви всичко, което мога да кажа — възрази Тиури.

— Е, да, но това бе съвсем мъничко — каза Бенду. — Случайно да знаете името на рицаря с червения щит?

— Съжалявам, рицар Бенду — отговори Тиури, — не го зная.

Бенду изръмжа нещо в брадата си.

— Скоро ще стигнем в едно село — каза после той на Ристридин, — но аз предлагам да не нощуваме там. По-добре е да продължим да яздим, докато е още светло и след това да спим на открито.

— Няма да се наложи — отбеляза Ристридин. — Знам малко по-нататък една хижа с красивото име „хижата на залеза“. Сигурно ще можем да стигнем до нея, преди да се стъмни.

— Добре, тогава за днес тя е крайната ни цел — каза Бенду. — В селото отново ще питаме за червените конници и после ще продължим в галоп.

Той ускори ездата си и се оттегли напред; изглежда нямаше желание да задава повече въпроси. Тиури погледна след него и си помисли: Рицар Бенду, струва ми се, още не ми вярва.

Хижата на залеза

Слънцето бе слязло съвсем до западните планини, когато те стигнаха до хижата. Четиримата сиви рицари си спуснаха наличниците, преди да влязат.

— Искаме да останем непознати — каза Бенду на Тиури. — На никого не му влиза в работата кои сме; ние сме само отмъстители, служители на справедливостта.

Хижарят бе много впечатлен от гостите си. На въпроса на Ристридин, дали могат да се хранят без чужда компания, той отговори, че в момента нямало други гости; така че те можели спокойно да седнат в гостната. Гостната бе малка и бедно обзаведена, но в нея имаше нещо специално. Всичките прозорци гледаха на запад и се състояха от малко обрамчени с олово стъкла, които, огрети от лъчите на залязващото слънце, блестяха с щедра, прекрасна светлина. Ето откъде идваше името на хижата. Бенду попита за червените конници. Хижарят не ги бе виждал.

— Но, може би — каза той, — слугата ми ще може да ви разкаже нещо; той винаги знае всички новини. — Той силно викна: — Леор!

Отзад в гостната се отвори врата и влезе мършав мъж. Когато видя сивите рицари, през него премина тръпка. По знак на хижаря той се дотътри по-близо и застана пред тях с наведена глава. Очите му обаче шареха наоколо и оглеждаха всекиго от дружината. Тиури видя пронизващия поглед и си помисли, че никога не бе срещал човек, който да изглежда толкова недобър и неблагонадежден. Питаше се, дали и другите си мислят същото.

— Леор — каза хижарят, — тези рицари искат да знаят, дали насам са минавали някакви облечени в червено конници. Чакай… сега си спомних нещо. Не ми ли каза ти нещо такова?

— Конници? — каза бавно слугата. — Конници? Не, никога! Нивга не съм виждал конник — ни червен, ни черен. Вярно, точно сега видях няколко сиви и няколко сини, но това бяха точно тези господа. — Той се ухили към дружината и после бързо склони глава, сякаш се страхуваше, че е казал прекалено много. Но Тиури забеляза, че очите му продължаваха да ги дебнат.

— Сигурен ли сте, че не сте видели други конници? — попита Ристридин.

— Не — измърмори слугата. — Мисля, че не съм виждал.

— Погледнете ме — заповяда строго Ристридин, — и кажете истината! Виждали ли сте конници, червени конници, тук наблизо, може би дори през нощта?

Слугата се вторачи в него малко уплашено и малко предизвикателно.

— Не — каза той, — не съм ги видял. А ако са били тук, щях да знам.

— Добре — каза Ристридин. — Можете да си вървите. И се погрижете конете ни да получат някаква храна, моля.

— Непременно — каза хижарят, — хайде, Леор, върви! — Той се обърна към гостите и ги попита какво желаят за вечеря.

— Няма значение — заяви Бенду, — стига да е добре приготвено и да стигне за всички. И не искаме да ни безпокоят докато се храним.

Хижарят се поклони и изчезна.

Тиури отиде с един от стражите в обора, за да види, дали ще се погрижат добре за конете. Слугата Леор вече се бе заел с това. Изглеждаше, че сега той се чувства по-добре, отколкото в гостната.

— Хубави коне — каза той. — Могат да изминат доста път, без да се уморят. Сигурно идвате от замъка Мистринаут, нали?

— Така е — каза стражата.

— Кога тръгнахте от там?

— Тази сутрин.

— Тогава бързо сте яздили — сиви и сини конници. Ама сивите, рицарите, кои са?

— Не знаем — отговориха едновременно Тиури и стражата.

— Ние сме само слуги — добави Тиури. Бяха се уговорили, че той ще бъде един от стражите на Мистринаут.

— Е, да, разбира се — каза Леор докато поставяше чувал с овес в яслата. — Важните господа далеч не разказват всичко… те си мислят, че не можем да разберем техните работи. — Той насочи вниманието си към конете. — Черното животно е най-красивото от всички — забеляза той. — Ама не го яздеше рицар… нали? — Той погледна Тиури, но не питаше него.

Конят Арданвен удари с копито в пода и разтърси грива.

— Непокорно животно — отбеляза Леор и още веднъж погледна Тиури с многозначителна усмивка.

Колкото по-дълго бе в неговата компания, толкова по-неприятно му ставаше на Тиури и той се зарадва, когато успя да напусне обора. В гостната бяха поставени свещи и хижарят бе застлал на масата. Малко след това той и Леор внесоха ястията. Ристридин му благодари и каза, че ще го повика, ако е необходимо още нещо. След това те се настаниха удобно, като си свалиха шлемовете, яките и оръжията. Бенду заключи с райбер вратата, която водеше към задната част на къщата.

— Така — каза той, — сега сме си свои.

Докато се хранеха Тиури каза:

— Не знам дали не съм прекалено недоверчив, но не вярвам на този Леор.

— Така ли? Е, аз също — заяви Бенду. — Но ще го държим под око. Ще намерим червените конници във всички случаи, независимо дали той иска да ни каже, или не.

Рицар Ристридин погледна Тиури замислено.

— Нека не забравяме — каза той, — че Тиури трябва да изглежда като един от стражите на Мистринаут. — Той не каза защо им напомня това, но Тиури добре го разбра.

Червените конници със сигурност искаха да знаят къде е той; той самият единствен знаеше точно защо. С ужас си помисли, че сивите рицари всъщност нямаше защо да търсят конниците. Ако остана с тях, те сигурно ще стигнат до нас, помисли си той. Тиури не изрече тези мисли; това бе прекалено трудно. Вместо това той се обърна към Евайн.

— Рицар Евайн — каза той, — бихте ли ми разказали защо князът на Евилан и враг на крал Унаувен?

— Не може да се каже с няколко думи — отвърна Евайн. — Но ще ви разкажа.

— Но само се съобразявайте, че е по-добре да не си лягаме прекалено късно — каза Бенду. — Утре ставаме при изгрев-слънце.

— Как по-добре да си отпочине човек, освен като си седи в компания, пие вино и слуша разкази? — попита Ристридин. И нареди на оръженосеца си да отиде при хижаря и да го помоли за няколко бутилки вино. Така след вечеря те още веднъж си напълниха чашите, за да слушат заедно с Тиури разказа на Евайн.

— Говори се — каза Евайн, — че кралството, от което идвам, е най-прекрасното на света. Нашият крал, Унаувен, вече дълго управлява, а управлението му е мъдро и справедливо. Дълги години в нашите земи цареше мир. Едва през последните години преживяхме война и междуособици. Двуборство се появи в самото сърце на кралството. Крал Унаувен има двама синове. Както обичайно по-възрастният е кронпринц и от навършване на осемнадесетата си година е вицекрал или наместник на кралството. Но двамата принцове са родени в един и същи ден, а по-младият никога не е бил доволен от мястото си. Той считаше за несправедливо, че неговият брат, който е по-голям от него само с няколко минути, бе наследник на трона. Трябва да се знае, че двамата принцове, що се отнася до външността и интелекта, са равностойни. За по-младия това правеше още по-неприемлива разликата в неговото положение. Но неговият характер бе различен и това започна да прави по-силно впечатление, когато те пораснаха. Кронпринцът прилича на баща си; Той винаги мисли за благото на кралството и на бъдещите си поданици. Брат му е властолюбив и жадува за власт.

Разликата между двамата братя ставаше все по-отчетлива. По-младият започна да мрази по-големия и така се стигна до враждата между двамата. Крал Унаувен се опитваше по всякакъв начин отново да ги събере заедно и да накара по-малкия си син да се помири със съдбата си. Но в едно той бе неумолим: не искаше да разделя кралството; то трябваше да остане едно цяло под управлението на този, който бе определен за това. Все пак кралят накрая номинира по-младия си син за наместник за южната част на кралството, провинцията на реките. На първо време това изглеждаше добре, но след това принцът с течение на времето започна да управлява все по-самостоятелно. Да, понякога той действаше обратно на волята на баща си. Накрая направи нещо, което крал Унаувен никога не би направил: потегли на юг и нападна страната Евилан. Той я завладя и я превърна в провинция на кралството на Унаувен. Кралят обаче оттегли това решение и заповяда на сина си незабавно да се изтегли от Евилан. В отговор принцът се провъзгласи за крал на онази страна и заяви, че сега бил равен на своя баща, краля, затова няма защо да му се подчинява. Това много нарани краля и той отне наместничеството на сина си. Но самонадеяният принц отказа да се подчини на тази заповед. За беда в провинцията на реките имаше много хора, които тръгнаха с него и подкрепиха неговото непокорство. Кронпринцът дойде с войска, за да поеме наместничеството и се стигна до битка. Братята се биеха помежду си! Унаувен, представляван от по-големия си син, победи. Но от тогава нещо изчезна от кралството; вече не царяха навсякъде мир и добронамереност.

По-младият принц, княз на Евилан, изпращаше диви въоръжени банди в страната на баща си, за да създават размирици. И, въпреки че официално не се водеше война, винаги имаше битки по границата и на юг.

— Такава банда — каза Ристридин, — се бе скрила в гората на Форгота. Крал Унаувен изпрати рицар Едвинем да я прогони.

— Аз също бях там — продължи да разказва Евайн, — като войник от свитата на Едвинем. Тогава още не бях рицар. Ристридин сигурно ви е разказал, че ни се удаде да прогоним тази зла банда. Но по този начин все още не бе прогонено безпокойството от нашата страна. Няколко пъти кронпринцът се опита да сключи мир, но не успя. Казваше се, че той бил все още предан на брат си. Князът на Евилан отхвърляше всеки опит за сближаване, така че рицарите на Унаувен наскърбени отново вземаха белите си щитове, препасваха мечовете и се подготвяха за още битки.

Не преди известно време в страната ми внезапно тръгнаха слухове, че най-сетне князът на Евилан искал да сключи мир, да, той дори искал предаде Евилан и да тръгне към града на Унаувен, за да се помири с баща си и брат си. Той изпратил посланици на баща си, а кралят от своя страна изпратил посланици до Евилан, които трябвало да преговарят за мир и се отправили на път Един от, изпратени с добри пожелания. Един от тях бе рицар Едвинем, господарят на Форестера… — Евайн замълча.

— И после? — попита Тиури.

— Разказах всичко, което зная — каза Евайн. — Бях във ведро настроение, изпълнен с надежда, когато напуснах страната си, за да занеса на крал Дагонаут послание от моя крал. Не можех да предположа, че скоро след това ще сменя своя бял щит със сив и ще трябва да пътувам през тази страна като отмъстител.

Стана съвсем тихо. Странно, помисли си Тиури, седим тук един до друг, а сме заплетени в работите на чужда страна, с изключение на Евайн, който е от там… Той искаше да каже нещо, когато за негова изненада Бенду го накара с жест да мълчи. Бенду внимателно се изправи и с тихи стъпки се приближи до вратата зад гостната. После тихо дръпна райбера и рязко отвори вратата. Един мъж залитна навътре. Бе Леор.

Бенду грубо го сграбчи и го изправи.

— Хванах ви! — извика той. — Защо стоите тук и ни подслушвате?

— Помощ, олеле! — хленчеше слугата. — Нищо не съм подслушвал… олеле, помощ, пуснете ме!

Бенду го хвана още по-здраво.

— Я стига, подслушвачо! — каза властно той. — Защо ни подслушвате? И кой ви нареди да го правите?

— Никой! — възрази Леор. — Точно исках да почукам, за да попитам, дали искате още нещо.

— Лъжа! — каза Бенду, докато раздруса силно слугата. — Хайде, отговаряй!

— Ох! — викна Леор. — Причинявате ми болка! Не знам, казвам ви. Ох, ох, ох!

Той вдигна такава врява, че хижарят дойде да види какво става.

— Ама господа рицари — извика слисан той, — какво не е наред?

— Вие ли поръчахте на слугата си да слухти до вратата? — попита Бенду.

— Не, разбира се, че не! — извика разгневен хижарят. — Какво имате против Леор?

— Пусни го — каза Ристридин на Бенду, а на хижаря каза: — Вашият слуга се държеше много подозрително, Форам. Сигурно нямате нищо против да му зададем няколко въпроса.

— О, не, рицар Ристридин — отвърна хижарят и изненадан погледна рицаря, който стоеше сега пред него без шлем.

Бенду пусна Леор и той започна да си разтрива ръцете.

— Нищо не съм направил и нищо не знам — мрънкаше той.

— По-добре отговори на тези господа, Леор — каза хижарят строго. — Срам ме е заради теб!

Добре — каза Ристридин, — сега ни разкажете какво знаете за червените конници. Защото сте ги виждали!

Бенду не каза нищо, но гледаше така страшно слугата, че той се отказа да възразява.

— Да… да, видях ездачи — каза той насила. — Оня ден през нощта. Но не бяха червени…

— Не бяха червени ли? — викна Бенду.

— Поне не всичките — каза Леор. Изглеждаше, че е забравил болката си и на лицето му се изписа леко ухилване. — Този, който говори с мен, бе черен (имам предвид дрехите), а имаше и други, които не бяха червени. Не знам точно как изглеждат. Беше тъмно.

— Говориха ли с вас? — попита Бенду. — Какво казаха и колко бяха на брой?

— Те яздеха — съобщи Леор. — Не знам колко бяха; може би десет — или дванадесет… Бях буден и ги видях през прозореца. Стаята ми е отпред. Те спряха, на малко разстояние от хижата и аз станах, за да ги видя. Помислих, че може би ще поискат да влязат. Така излязох навън и там те ме видяха. Те не искаха да пренощуват, а питаха, дали не мога да им донеса бира. Това и направих.

— И какво казаха те? — попита Ристридин.

— Нищо особено — отвърна Леор.

— А защо толкова много искахте да научите за какво си говорехме? — попита Ристридин.

— Защо, господин рицарю, вие искате толкова много да научите нещо за тези рицари? — попита Леор. — Не че нещо ме засяга, но…

— Отговори! — прекъсна го Бенду.

— Червените конници са извършили убийство — каза Ристридин. — Ние сме рицари на крал Дагонаут и трябва да ги накажем.

— О — опули се Леор. Изглеждаше впечатлен в известна степен от тези думи. — Не ми се сърдете, господин рицарю — продължи той. — Ами, те питаха за вас. Питаха дали не съм видял четирима сиви рицари и техните оръженосци, които идат откъм замъка Мистринаут. Е, не бях виждал такива и им го казах. Те питаха за… (тук той се позабави и погледна към Тиури) за младеж с красив пръстен на пръста. До този момент не бях виждал такъв младеж.

— И? — попита Ристридин. Висок и строг той стоеше пред Леор, който не можа да устои на пронизващия му поглед.

— Казаха, че трябва да внимавам, дали няма да ги видя — продължи той, — сивите рицари и младежа… и че трябва да ги предупредя, когато ги видя.

— И как трябва да ги предупредите? — попита Ристридин. — Как бихте могли да ги намерите? Къде са те сега?

— Това не знам. Наистина не знам. Казаха, че ще се върнат, за да ме питат.

— Истина ли е това?

— Да, господин рицарю — отговори Леор, — това е истината.

Сега хижарят му помогна.

— Трябва да му вярвате, рицар Ристридин — каза той. — Естествено е грешка, че се е опитал да подслушва; любопитството е грешка. Но той не е можел да знае, че червените конници са убийци.

— Разбира се, че не — каза Леор с жалостив глас.

— Жалко, че не можете да ни разкажете къде са те — каза Ристридин. — Но ние все пак ще ги намерим. Вървете си сега, Леор. Но ще ни предупредите, ако те дойдат отново!

— Да, господин рицарю — каза Леор послушно и се измъкна.

— Мога ли да направя още нещо за вас? — попита хижарят.

— Да, Форам — отговори Ристридин. — По-добре не произнасяй името ми, докато нося това сиво снаряжение.

— Тъй вярно, господин рицар — каза хижарят. — Ще наблюдавам Леор, въпреки че не вярвам той да знае повече, отколкото разказа.

— Добре, Форам — отбеляза Ристридин. — Сега ще си лягаме да спим. Утре сутринта ще продължим пътя си.

Когато хижарят си отиде, членовете на дружинката седнаха пак заедно, за да се посъветват.

— Мисля, че този Леор знае повече, отколкото каза — отбеляза Бенду.

— Възможно е — каза Ристридин замислено.

— А може ли наистина да се вярва на хижаря? — попита Арваут.

— Ако той знаеше нещо, щеше сигурно да ми го каже — отвърна Ристридин. — Познавам го, той е почтен човек, макар и не много хитър.

— И какво сега? — попита Евайн.

— Нищо — каза кратко Бенду. — Да вървим да спим! Но съм на мнение, че трябва да пазим на смени, така че никой да не може да дойде в хижата или да я напусне, без ние да знаем.

— И на мен ми се струва, че така е най-добре — каза Ристридин.

Те си разпределиха времето за пост. Ристридин бе първи, по негова молба заедно с Тиури. Те трябваше да останат в гостната и от време на време да обикалят хижата. След един час трябваше да събудят други двама.

Малко след това Тиури и Ристридин останаха сами. В гостната бе почти тъмно; те бяха оставили да гори една-единствена свещ.

— Помолих да стоя на пост с вас — каза рицарят, — защото сега имам възможност още малко да си побъбря с вас.

— Не се ли опасявате, че някой би могъл да ни подслушва? — попита Тиури.

— Леор? Ах, това, което имам да разказвам, не е тайна. Леор може да го чуе дори ако той е шпионин на червените конници.

— Мислите ли, че червените конници са наблизо? — попита Тиури. — И че ще се върнат тук?

Ристридин вдигна рамене.

— Намирам, че сигурно са съвсем наблизо — отвърна той.

Тиури помълча малко.

— Мисля, че те търсят мен — каза той тихо след това. — И ако знаят, че съм с вас, те сигурно ще ви нападнат.

— Нека дойдат — каза Ристридин, — и то колкото може по-скоро. Що се отнася до вас, докато сте с нас, вие сте под нашата закрила. — Той се изправи, пристъпи към Тиури и погледна навън. След малко той отново седна до Тиури, но остави вратата отворена.

Времето на пост скоро отмина, защото Ристридин успя да разкаже на Тиури още много за рицаря Едвинем.

— През пролетта тази година — каза той, — бях при брат ми в замъка Ристридин на Сивата река. Бенду и Едвинем ми бяха обещали също да дойдат; след това искахме тримата да отидем в Дивата гора, където досега не бяхме ходили никога. Един ден дойдоха разузнавачи и разказаха, че рицари от Унаувен идвали насам. Тръгнах срещу тях. Не бяха много, но малката войска изглеждаше много красива. Всички рицари бяха с цялата си украса, в бяло снаряжение, с бял щит и плащове с цветовете на дъгата. А отпред яздеше на черния си кон Едвинем от Форестера, който притежаваше разкошно имение в кралството на Унаувен; той обаче бе странстващ рицар като мен. Останалите също носеха прочути имена; ще посоча Андомар от Ингевел и Аргарат от Фередава, Марциан и Даровин. Те бяха на път към Евилан като пратеници на крал Унаувен. По молба на рицар Едвинем те минаваха през тази страна, за да може той да се срещне с мен и да ми каже, че не би могъл в близко време да се отправи на приключения с нас. Неговият крал му бе възложил важна задача. Както знаете, князът на Евилан бил изпратил на баща си и брат си съобщение, в което изразявал желанието си да се сключи мир. Затова крал Унаувен бил изпратил най-добрите си рицари до Евилан.

Рицарите останаха един ден и една нощ като гости в замъка на моя брат. Те бяха изпълнени с бодрост и надежда — освен един. Защото рицар Едвинем бе мълчалив и сдържан. На обяд стоях с него на най-високата кула на замъка и гледахме навън над земите на Евилан от другата страна на Сивата река. Тогава попитах Едвинем, защо е толкова замислен. Отначало не искаше да говори, но накрая каза с въздишка: „Не знам! Всеки е щастлив и се надява на мир с Евилан. Но сърцето ми е завладяно от мрачно усещане. Понякога се сърдя на себе си и се питам, дали не съм станал прекалено недоверчив и мнителен. Никога не съм се чувствал така, дори в моменти на опасност.“

Попитах го дали се опасява от предателство.

„Не изричай на глас тази дума — възрази той. — Князът на Евилан отдавна е мой враг. Влизал съм в битка с някои негови рицари и никога някой от тях не е успявал да ме победи. Но също така никой от тях още не се е държал нерицарски с мен. Затова не бива да мисля за предателство. И все пак (и казвам това само на вас, Ристридин) все пак не вярвам, че князът на Евилан действително желае мир. Познавам го; той е лош човек.“

На следващата сутрин той и другите рицари се сбогуваха и препуснаха към Евилан. Оръженосецът на Едвинем, Вокиа, остана в замъка Ристридин, въпреки че на господаря му костваше голямо усилие да го накара да стори това. Пътуването обаче бе станало твърде трудно за стария мъж и затова той не се чувстваше добре. На връщане рицарите трябваше отново да дойдат и да го вземат със себе си. Когато се отдалечиха, аз се почувствах неспокоен заради страха на Едвинем. Затова реших да не отивам в Дивата гора, преди те да се върнат. Бенду дойде също и зачака, защото без мен не искаше да тръгне. Ние прекосихме Сивата река и се отправихме към Евилан, но не чухме нищо особено. Там също се носеха слухове за мир и помирение; но научихме също, че силно се е увеличил броят на войниците на Евилан и че границата с Унаувен строго се охранява.

После дойде денят, в който трябваше за последен път да видя рицар Едвинем. Бе забележителен ден; валеше дъжд и в същото време грееше слънце, а старият Вокиа неспокойно тичаше насам-натам и бъбреше нещо за някакъв сън, който бил сънувал и мърмореше, защо не е бил при господаря си. В часа на залеза чужд рицар почука на портата на замъка Ристридин. Той искаше да говори с мен, но не искаше да си каже името. Пазачът на портата мислеше, че е рицар от Евилан. Отидох при портата, а Вокиа ме последва; той бе убеден, че непознатият посетител имаше нещо общо с неговия господар. Рицарят стоеше там — снаряжението му бе черно, черен бе щитът и черен бе конят. Но и без този кон знаех кой бе той, въпреки че не вдигна наличника и се преструваше, че не ме познава. Пуснах го да влезе, но не го назовах по име; едва по-късна, когато останахме насаме, се поздравихме по-сърдечно.

„Какво се е случило, Едвинем — попитах аз, — че идвате сам и в черно като рицар от Евилан?“

„Това е единственият начин да се измъкна от онази страна — отговори той. — Мразя да нося тези черни одежди, но под тях е скрито бялото и то скоро ще може отново да се види.“ Той не можеше или не искаше да каже какво не е наред; пристигането му трябваше да остане в тайна. Разбрах, че по някаква причина е избягал и че бърза. Ако не беше необходимо той и конят му да си отпочинат, той не би дошъл. След няколко часа той поиска да продължи пътя си и да стигне в страната си по Третия голям път. Когато чу от мен, че на границата са струпани повече войски, той обаче се отказа от този план. „Пазят границата — каза той. — Южната страна на кралството на Унаувен в по-голямата си част е под тяхна власт. Гората на Форгота наистина е сигурна, но войниците на Евилан са разположени в засада в планините на южния вятър и сега сигурно там има повече хора, отколкото преди няколко месеца. Не, ще яздя по обиколен път до страната на Унаувен; най-напред на север и след това по Първия голям път.“

Попитах го, дали мога да помогна, но той поклати глава и каза: „Това е нещо, което засяга само моята страна и моя крал. Въпреки че, може би, не завинаги“ — После той се усмихна и добави: „Сигурно това е най-странното от моите приключения! Аз съм на път в най-дълбока тайна и бягам, сякаш смъртта е по петите ми и съм облечен в черно като служител на нощта. Но може би това също е и най-важната ми задача. Дай боже да стигна до целта си!“

Не каза нищо повече. Няколко часа по-късно той препусна нататък, но вече не бе сам; неговият оръженосец го следваше. Аз останах изпълнен с грижа, страх и съмнения. На следващия ден група облечени в червено конници пресякоха реката и се отправиха на север. Брат ми и аз ги спряхме и попитахме какво правят в кралството на Дагонаут. Те отговориха, че били изпратени от техния княз, за да се закълнат във вярност пред крал Дагонаут в чест на летния празник. Не можехме да направим нищо друго, освен да ги оставим да се измъкнат; отношенията между нашата страна и Евилан в последно време наистина се бяха подобрили. Като се върнахме в замъка се посъветвах с Бенду и с брат ми. Знаех какво искам: да последвам червените конници и да ги държа под око. Бенду искаше да дойде с мен, а Артурин, брат ми, трябваше да остане в Ристридин, за да охранява границата. Бързо уредихме всичко и двамата с Бенду тръгнахме още същия ден.

По пътя си чухме, че непознат рицар се бил присъединил към червените конници; той носел черно снаряжение и одежди и червен щит. О, този поход на север в диво преследване! Ние преследвахме червените конници, а те преследваха (поне ние се опасявахме, че е така) господаря на Форестера. В едно село до Зелената река дочухме нови неща. Двама черни рицари били влезли в сблъсък, единия с червен, а другия с бял щит. Значи Едвинем бе премахнал черния цвят от своя щит. Рицарят с белия щит бил победил противника си, но не го убил. След това дошла банда червени конници, която преследвала победителя в гората. После всички те изчезнали. По късно обаче един стар човек, който бил придружавал рицаря победител, се върнал и светкавично препуснал по посока на столицата.

Когато научихме това, ние се разделихме. Бенду препусна към града, а аз се отправих в гората. Но не намерих следа от конниците или от черния рицар с белия щит. Накрая аз също се отправих към града, където попаднах точно на тържественото ръкополагане на новите рицари. Говореше се, естествено, много за младежа, който избягал, но в този момент това не ми се стори толкова важно. Мислех за Едвинем и за червените конници. Отново срещнах Бенду, който не бе успял да намери стария оръженосец. Научих, освен това, че само няколко червени конници бяха направили своята визита при крал Дагонаут и че в града не е имало никакъв черен рицар. Кралят ни позволи веднага да се отправим на разузнаване. Рицар Ивайн, който случайно точно тогава бе в града, се присъедини към нас, както и Арваут, племенникът на Бенду. Но не ни се наложи повече да търсим рицар Едвинем. Същия ден чухме, че черният рицар с белия щит бил намерен убит в гората, недалеч от хижата Якарвара, където отседнал за кратко. Той, един от най-храбрите рицари на Унаувен, един от неговите най-благородни и верни дворцови съветници, той, непобедимият, е бил повален, не в честен двубой, а с малодушно коварство. Предчувствието му се бе сбъднало: той никога повече нямаше да види своята мила Форестера на морето…

Това и още много неща разказа рицар Ристридин, когато той и Тиури бяха заедно на пост. В хижата и около нея бе тихо; никой не ги смущаваше.

Нападение на червените конници

На следващата сутрин Тиури яздеше до Илмар, оръженосеца на Ристридин, един приветлив младеж на неговата възраст, който по време на ездата говореше много за своя господар. Той му служеше едва отскоро, но вече бе изпълнен с голямо възхищение от него. Напредваха бързо, въпреки че от време на време търсеха следите на червените конници. На обяд все още яздеха по Големия път. От едната страна имаше скали, а от другата страна на реката започна тъмна борова гора. Добро скривалище за червените конници, мислеше си Тиури. Той непрекъснато се оглеждаше добре наоколо и беше предпазлив и напрегнат. Пътят бе тих; не срещнаха никакъв човек. Понякога чуваха ехото от ударите на копитата. Никой не говореше; всеки изглеждаше като нащрек.

Случи се късно след обяд. От гората на десния бряг внезапно се вдигна силен шум от викове.

— Там ги хванахме — каза Бенду, докато спираше коня си и слагаше ръка на меча си. Другите също спряха конете си и се хванаха за оръжията.

— Вижте! — извика Арваут. — Там има някой на дървото! Някой в червена дреха, струва ми се!

— А там се движат хора между дърветата! — викна Евайн.

Бенду пришпори коня си и навлезе в реката. Тя не бе дълбока и можеше да се прекоси, въпреки че течението бе доста силно. Арваут и неговият оръженосец го последваха. От гората полетяха стрели към тях, но никой не бе улучен.

В същия момент някой скочи от скала от лявата страна на пътя и тръгна точно към Тиури. Това нападение бе напълно неочаквано за Тиури. Нещо тежко внезапно се стовари на гърба му и две ръце го сграбчиха за врата. Арданвен цвилеше и се изправяше на задните си крака, докато Тиури се опитваше да отблъсне от себе си нападателя. Той отново чу викове; сякаш други мъже скачаха от скалите. После падна на земята, с нападателя върху себе си. Едно нещо разбра веднага: нападателят искаше живота му и писмото! Известно време се бореше с противника; никой от двамата не успя да извади оръжие. Около тях чаткаха копита, звучаха викове и звън на оръжия. Най-накрая Тиури успя да надделее над противника си; той го притисна здраво към земята. Тогава за първи път видя лицето… бе ужасно, зло лице, устата на което се отвори и от нея излезе крясък. Тиури надуши беда и пъргаво скочи, като измъкна меча си. Същевременно той бе нападнат откъм гърба. Но вече бе очаквал това и когато отново две ръце го хванаха за шията, се отпусна да падне назад и по този начин напълно изненада втория нападател. Той остана да лежи така, както бе паднал на земята и не помръдваше. Но първият му нападател се бе изправил отново и се бе нахвърлил върху Тиури. В същото време го нападна още един конник. Единият се опитваше да хване ръцете на Тиури, а другият дърпаше дрехите му. Тиури се защитаваше отчаяно. Писмото! Тези мъжаги търсеха писмото! Той чу рога на Ристридин и силно извика:

— Помощ!

Същевременно почувства болка от пробождане в горната част на лявата си ръка; един от нападателите го бе пробол. Притъмня му пред очите, но продължи да се отбранява. Стори му се, че много мъже бързаха наоколо; чуваше викове и цвилене. Чувстваше, че няма да издържи още дълго. Те все още не бяха взели писмото, все още! Внезапно усети, че нападателите го пускат. Тогава изгуби съзнание.

Дойде на себе си, когато някой го докосна. С вик се изправи и притисна с едната си ръка мястото, където пазеше писмото.

— Спокойно, спокойно — каза рицар Ристридин. — Аз съм. Останете легнал!

Тиури отново се отпусна назад. Почувства неописуемо облекчение, че писмото още бе тук. С въздишка затвори очи. Забеляза, че шумотевицата от битката бе заглъхнала; само в далечината чу викове. Отвори очи и погледна загриженото лице на Ристридин, който се бе навел над него.

— Как сте? — попита рицарят. — Ранен сте, но не сериозно, надявам се.

— О, това е нищо — промърмори Тиури, докато се повдигна с усилие и малко замаяно се огледа наоколо. Битката очевидно бе свършила. Двама червени конника лежаха точно до него; те бяха мъртви. Малко по-нататък лежеше още един мъж, който наистина не бе облечен в червено, но не беше и от групата на сивите рицари. Илмар бе зает с няколко коня, които стояха неспокойни един до друг. Не се виждаше никой друг.

— Къде са другите? — попита Тиури.

— След червените конници — отговори Ристридин. — Те избягаха в гората. — Той прегледа раната на Тиури. — Наистина не изглежда зле — каза той. — Почакайте за миг! — Той донесе чанта и извади превръзка. Илмар дойде с шлем, пълен с вода. Ристридин проми и превърза ръката на Тиури и после каза: — Така, сега ще потърсим по-добро място за вас. Тук наистина не изглежда уютно. — Без да чака отговор, той вдигна Тиури, сякаш бе малко момче и го постави на края на пътя, където можеше да се облегне на една скала. После му даде да пие няколко глътки от бутилката с билково вино. — А сега само останете да седите спокойно — каза той, — после скоро отново ще се почувствате добре.

Конят Арданвен се доближи, наведе глава към Тиури и го подуши.

— Това животно ви спаси живота — обясни Ристридин. — Един от конниците искаше да ви посече със секира, но Арданвен го удари с копито и сега той лежи там: мъртъв.

Тиури погали скъпото животно по носа.

— Какво всъщност стана? — попита той. — Всичко ми е още много объркано.

— Бяха много тези, които наведнъж ви нападнаха — отговори Ристридин. — Вие вече се биехте с двамина едновременно, но се появиха още. Успяхме да ви освободим в точния момент, но ако не беше Арданвен, то и ние сигурно бихме закъснели… — Той погледна към другия бряг. Започваше да се здрачава, а в гората вече бе съвсем тъмно. — Сега ще ви оставя сам, — каза той. — Ето моя рог; духнете в него, ако ви заплашва нещо лошо.

После изчезна; оръженосецът му го последва. Тиури се облегна на скалата и разгледа рога на коленете си. Бе уморен, а раната му малко пареше, но се чувстваше много благодарен, че всичко се бе развило толкова добре. Той още не знаеше какво се е случило с останалата част от дружината. Дали се биеха някъде с червените конници? Огледа се наоколо. Видът на мъртвите не бе приятен и той отправи поглед по-нататък, към гората. Но не можеше да различи нищо. Извади писмото и го разгледа. Тогава чу стъпки и бързо отново го скри.

Бяха Ристридин и Илмар.

— Поогледахме пак, дали някой не се крие между скалите, — каза Ристридин — но не успяхме да открием никого. — Той се обърна към оръженосеца. — Най-напред ще трябва да се погрижим за мъртвите — каза той. — Бихме могли да ги погребем малко по-встрани или да натрупаме камъни върху тях.

— Мога ли да помогна? — попита Тиури.

— Не, останете да си седите спокойно — отбеляза рицарят. — Вече изразходвахте достатъчно сили. Чакайте да постеля едно одеяло за вас; после може да опитате да поспите малко.

Миг по-късно Тиури бе снабден с две одеяла и едно седло за възглавница. Той обаче не мислеше да спи; бе прекалено възбуден за това. След малко Ристридин седна до него, докато Илмар струпваше дърва и разпалваше огън. Сега бе почти тъмно.

— Не трябва ли да последвате останалите? — попита Тиури. — Опасявам се, че има много конници.

— Не бяха повече от двадесет — каза Ристридин. — Пет от тях са мъртви. Не, ще остана тук при вас. Вие сте този между нас, който е най-застрашен. Имахте право, като казахте, че конниците биха ви нападнали. Сега те са обърнати в бягство, но предпочитам да не ви оставям сам.

— Благодаря ви — каза Тиури тихо. — Но останалите… достатъчно ли са, за да надделеят над конниците?

— О, сигурно — каза с усмивка Ристридин. — Те вече бягаха като от пожар. Въпрос е само да ги догонят. Когато конниците видяха, че не могат да ви спипат, избягаха като зайци.

— Всичко става толкова бързо — каза Тиури. — Юначагата скочи отгоре върху мен; още не знам какво се случи.

— Онези от тях, които крещяха в гората, трябваше само да отклонят вниманието ни — разказа Ристридин. — И в първия момент това им се удаде. Някои от нас вече бяха прекосили реката, когато останалите от бандата скочиха от скалите. И веднага се спуснаха към вас. Опитаха се да ни попречат да ви се притечем на помощ. Когато това не им се удаде, побягнаха през реката в гората. Потам се, откъде знаеха, че вие сте онзи, когото търсят.

— Арданвен! — промълви Тиури.

— Да, би могло да е това — каза Ристридин.

— Леор непрекъснато гледаше към Арданвен — каза Тиури — и говореше за него. Мисля, че той по един или друг начин е съобщил на конниците.

— Напълно е възможно — съгласи се Ристридин. — Те сигурно имат свои шпиони. — Той стана. — Трябва да изчакаме сега, докато другите се върнат — каза той.

Измина повече от час, когато шум от гласове и конски тропот дадоха знак за идването на останалите. Тиури, който все пак бе задрямал, веднага се събуди. Когато дойдоха, той бързо ги преброи: и осмината бяха тук и водеха още един със себе си, един мъж, чиито ръце бяха завързани на гърба.

Ристридин се втурна към тях.

— Е? — попита той много развълнуван.

— Шестима убихме и един заловихме — каза Бенду, скачайки от коня и подхвърляйки юздата на Илмар. — Останалите са избягали. — Той тръгна към Тиури. — Какво му е? — попита той грубо.

— Повърхностна рана в ръката — обясни Ристридин. — Не е нещо сериозно.

— Тогава ви желая да се оправите — каза Бенду на Тиури. — Уплаших се, че е нещо по-лошо. Конниците действително са търсили вас; добре беше, че не яздите сам. — Гласът му звучеше както винаги, но Тиури все пак долови в него друго звучене. Рицар Бенду най-сетне мисли, че може да ми се вярва, помисли си той.

— Как сте всички вие? — попита Ристридин.

— О, ние сме добре — каза Бенду. — Арваут има порязване на главата, а оръженосецът на Ивайн малко си изкълчи ръката, но това няма значение.

Ристридин погледна пленника. Той бе набит, як мъж с намръщено лице. Не бе облечен в червено, а носеше сива ризница върху парцалив костюм.

— И този ли беше с тях? — попита той.

— Да — отвърна Бенду. — Те не бяха само червени конници. Видях двама в черните одежди на войници от Евилан, единият от тях е мъртъв, а и още няколко безделници като този тук. Бих предпочел да пленя червен конник, за да го разпитам, вместо този хаймана, който твърди, че нищо не знае.

— Веднага ще го разпитаме отново — каза Ристридин.

Известно време имаше много неща за вършене. Конете бяха освободени от юздите и подсушени с обтриване, раните на Арваут и на оръженосеца бяха превързани и бе приготвена вечерята. Междувременно Бенду разказа какво се бе случило. Червените конници очевидно бяха искали да се избегне битка; едва когато били догонени се стигнало до сблъсък. Част от тях обаче избягали. Със спускането на мрака станало невъзможно да ги намерят и затова Бенду и приятелите му се върнали.

— Но ще ги пипнем — завърши той.

След вечеря заловеният бе разпитан. Първоначално той се инатеше, но заплашителните погледи на сивите рицари скоро му развързаха езика.

— Откъде идвате? — попита Ристридин. — От Евилан ли сте?

— Не — навъсено отвърна мъжът. — Идвам от там, от гората.

— Как се присъединихте към червените конници? Защо ни нападнахте?

— Не знам.

— Отговаряйте!

— Наистина не знам — увери мъжът. — Това не е моя работа. Само направих това, което ми заповядаха.

— Така, значи сте човек, който се бие, за да спечели пари и който прави зло по заповед.

— Нали трябва да живея! Не знам нищо за правилно и лошо. Бях на служба при червените конници, да, и те ми плащаха за това. Ама не много, мошениците.

— Кой бе вашият възложител?

— Какво искате да кажете?

— Кой даваше заповедите?

— Не знам.

— Много добре знаете!

— Не, не знам. Главатарят на червените конници.

— Как се казва той?

— Не знам. Обикновено ние го наричахме главатар.

— Кои „ние“?

— Ние всички.

— Имаше ли и други като вас от гората?

— Да, приятелят ми Удан и Асгар, но той е мъртъв.

— Как постъпихте на служба при червените конници?

— Те дойдоха и ни попитаха, дали искаме да работим за тях. Дадоха ни оръжия и ризници. И така тръгнахме с тях.

— Правилно. А какво сте правили преди това?

— Какво ви засяга това?

— Отговорете ми!

— Е, хайде. Сечахме дърва.

— И сигурно сте били разбойници — каза сърдито Бенду. — Със сигурност не и честен труд.

Мъжът смутолеви нещо неразбираемо.

— Кой ви даваше поръчките? — попита за втори път Ристридин.

— Нали вече ви казах. Главатарят.

— Не беше ли черният рицар с червения щит?

— Рицар? — каза мъжът с истинска изненада на лицето. — Никога не съм виждал… — и тук се запъна.

Не бе много това, което той можеше да съобщи. Червените конници не бяха му поверили какво правят в кралството на Дагонаут. Повечето от тях, както заяви той, идвали от Евилан, но той ги познавал едва отскоро, не повече от седмица. Така че бе постъпил на служба едва след убийството на рицар Едвинем. Той бил срещнал група от пет конника в гората; по-късно се присъединили останалите. Това се случило едва в околността на замъка Мистринаут. Той никога не бил виждал рицаря с червения щит, но мислел, че добре е разбрал, че главатарят от своя страна получавал заповедите от някой друг. Той също знаел, че червените конници имали различни шпиони. Леор, слугата в хижата на залеза, бил един от тях. От него (чрез някой друг) те узнали, че дружината на сивите рицари била на поход, и то с младежа, когото отдавна търсели, младежа, който язди черен кон. Не знаел защо трябвало да хванат този младеж, разказа той; главатарят обаче много се разгневил, като узнал, че той бил придружаван от сивите рицари. За по-нататъшните планове на своя възложител той не можеше да каже нищо.

— Разбирате, че ще бъдете наказан — каза строго Ристридин.

— Да се нападат без причина пътници по пътя им е разбойничество. Ще ви предадем на владетеля, който управлява тази област и той ще направи с вас това, което заслужавате.

— Кой е владетелят на тази област? — попита Арваут.

— Рицарят на замъка Вестенаут — отвърна Ристридин. — Предлагам няколко от нас да яздят до там, за да заведат пленника и да помолят за помощ с други войници и коне. Конете сигурно трябва да си починат един час. После трима от нас биха могли да тръгнат към замъка Вестенаут със заловения.

— Аз познавам добре пътя — каза Евайн. — На път към града на Дагонаут пренощувах там.

Бе решено, че той ще тръгне натам заедно с оръженосеца на Арваут и с един от стражите на Мистринаут. Те трябваше да срещнат останалата част от дружината през следващия ден на мястото, където Първият голям път се отклонява от Синята река.

Не говориха повече. Разпределиха се времето за пост и след това в лагера стана съвсем тихо.

Сбогуване със сивите рицари

Когато Тиури се събуди на следващата сутрин, той се чувстваше по-добре. Беше рано, повечето още спяха. Арваут лежеше до него; бялата превръзка се бе смъкнала от челото му. Илмар се бе заел да закачи тиган над огъня, но Ристридин и Бенду не се виждаха никъде. Тиури отново затвори очи; искаше му се да поспи още мъничко. Обаче не успя. След малко седна. Едва сега забеляза, колко близо бяха вече планините, да, вече се намираха в едно от планинските разклонения. Бе хубаво, студено, свежо утро с роса, резлив въздух и слънце, което караше отделни планински върхове да блестят. Тиури се изправи, отиде до реката и се изми с леденостудената вода. Докато бе зает с това, Ристридин и Бенду се върнаха от разузнаване в гората.

— Добро утро. Вече сте се възстановили? — попита Бенду, усмихвайки се за първи път на Тиури.

— Веднага ще вляза в ролята на лечител и ще погледна още веднъж раните ви — каза Ристридин. — Имам хубав мехлем. Арваут и Марвайн, оръженосецът на Евайн, трябва също да му вярват.

Малко по-късно, по време на закуската, Тиури попита:

— Какви са плановете ви сега?

— Ще продължим да яздим до мястото, където Големият път напуска Синята река — отговори Ристридин. — Там ще срещнем Ивайн с подкрепление от Вестенаут.

— А после — вметна Тиури, — настъпва моментът, когато трябва да се сбогувам с вас. Вие отивате да търсите червените конници и да ги плените; аз трябва да продължа покрай Синята река.

— Значи искате да продължите сам! — извика Бенду.

— Не мога винаги да остана при вас — обясни Тиури. — Много съм ви благодарен, че можах да измина толкова път с вас. Ако вчера не бяхте вие, сега нямаше да седя тук! Но трябва да продължа колкото се може по-скоро. — Той замълча за момент и продължи: — Сигурно сте се досетили, че целта ми е от другата страна на извора на Синята река. Трябва да мина през планините, в страната на Унаувен. Такова е поръчението ми.

Известно време бе тихо.

— На запад — каза накрая Арваут. — Но защо не вървите по Големия път?

— Има няколко пътища през планините — отбеляза Ристридин, — но са малко тези, които познавате. Отшелникът Менаурес познава добре планините; той сигурно знае път, който е по-стръмен и по-труден, но много по-кратък. И освен това е такъв, който е неизвестен на врага.

— И врагът няма да го преследва — отбеляза Бенду. — Нали затова сме тук! Ние ще си разчистим сметките с червените конници тук, така че той безопасно и спокойно да може да продължи нататък.

— Така е — каза Ристридин. — Но трябва да кажа, Тиури, че съжалявам, че трябва да се сбогувам с вас.

— Аз съжалявам — каза Тиури, — но мисля, че не може да се направи друго. Вие самият казахте, освен това, че вече не трябва да се боя от червените конници.

— Аз стоя зад тези думи — каза Бенду с твърд глас.

Но Ристридин каза:

— Не подценявайте враговете си, Тиури! Не искам да ви плаша и не подценявам вашата решителност, но трябва да се съобразявате с това, че червените конници имат много шпиони. Те самите се набиват на око, но помощниците им могат да ви наблюдават незабелязано, а те се появяват като невинни лица… овчар, пътник или нещо друго! Затова трябва да ни напуснете незабелязано, така че вече да сте далеч, преди те да забележат.

Тиури усети как куражът му намалява. Трябваше да си признае, че не му се искаше да се сбогува и да продължи сам. Но знаеше също, че това е неизбежно. Той си имаше своето поръчение, а сивите рицари си имаха своя задача. Те си побъбриха още малко и решиха да се движат заедно до мястото, където трябваше да срещнат Ивайн и неговите другари.

— Какво ще стане с Арданвен? — попита Тиури. — Ще мога ли да мина през планините на кон?

Ристридин поклати глава.

— Невъзможно — каза той. — Със сигурност не и по пътеките, по които ще минете. По Големия път би било възможно, въпреки че е трудно.

— Значи ще трябва да изоставя Арданвен — каза Тиури с въздишка.

— Ще се грижим за него — обеща Ристридин. — Той може да остане в замъка Мистринаут докато се върнете, за да си го вземете отново.

— Той не е мой — каза Тиури. — Той бе собственост на рицар Едвинем.

— Но той ви е признал за свой господар — каза Ристридин. — Не съм ли ви разказвал, че по-рано той не търпеше никого на гърба си, освен рицар Едвинем? Той приемаше друг ездач само тогава, когато Едвинем му заповядваше. Смятам, че отсега нататък вие трябва да му бъдете господар. Но този въпрос предстои. Във всеки случай можете да сте сигурен, че той ще ви чака, докато се върнете.

— Имам идея — каза Илмар, който вече стоеше от известно време до тях замислен, със сбръчкано чело. — Някой от нас трябва да си размени дрехите с Тиури… Аз ще го направя. А след това ще яздя Арданвен, т.е. ако ме приеме. Така конниците, ако шпионират, ще преследват мен, а Тиури ще може междувременно да върви незабелязан по пътя си.

— Това е много мило предложение — каза Тиури, — но аз не искам да го правите. Не искам да въвличам друг в моите опасности.

— Считам това за добро предложение — каза Ристридин, — и Илмар наистина трябва да го направи. Какво като е опасно? Всички ние сме се решили да се изправим срещу опасностите. Намирам, че предложението на Илмар подхожда на един бъдещ рицар и вие, Тиури, трябва да му дадете възможност да ви помогне.

При тези думи Илмар засия от удоволствие, а Тиури след кратко мълчание каза:

— Е, тогава добре.

Илмар подскочи.

— Сега трябва да кажете на Арданвен, че ще трябва да ме търпи на гърба си — каза той. — Нека веднага си разменим дрехите, там зад скалата, така че да не може да види нито един шпионин.

— Добре — каза Ристридин.

Първият голям път следваше Синята река до мястото, където се вливаше тесен поток, наричан Малката синя река. Там пътят завиваше на юг и водеше покрай този поток нагоре към планините. Почти около обяд дружината стигна там и намери Евайн, оръженосеца и стражата; те вече чакаха. Евайн разказа, че рицарят на Вестенаут въоръжава войниците си; те трябваше да дойдат преди свечеряване. След това един от стражите бе изпратен обратно до Мистринаут, за да предупреди господаря си, в случай че червените конници се опитат да избягат натам. За момент Евайн прие Илмар за Тиури; така че размяната на дрехите изглежда бе успешна. Нямаше нищо повече, заради което би трябвало да се отлага сбогуването.

— Но нека хапнем заедно — каза Ристридин. — Как е ръката ви, Тиури?

— О, вече не ме боли — отговори Тиури, което не бе съвсем вярно.

По пътя сивите рицари вече бяха направили своите планове. Те искаха да разделят групата си. Ристридин, Евайн и техните оръженосци трябваше да продължат да яздят по още един участък от Големия път, за да накарат възможните шпиони да тръгнат по погрешна следа. Останалите трябваше да прекосят Синята река и още веднъж да влязат в гората. В края на следобеда двете групи трябваше да се срещнат на изходните си точки. Тиури трябваше да се присъедини за малко към втората група и после да тръгне по своя собствен път.

Скоро след това те се бяха нахранили. Тиури се раздели с Арданвен, който изглежда бе разбрал, че отново трябва да се лиши от новия си господар; той леко изцвили и го погледна с тъжни очи. После Тиури стисна една след друга ръцете на членовете на дружината и им благодари за помощта.

— Господ да благослови стъпките ви — каза Ивайн. — Ще се видим отново в страната на Унаувен.

— Желая ви успешно пътуване — каза Илмар, който с помощта на Тиури вече се бе качил на Арданвен, — и то ще бъде такова, можете да сте сигурен.

— Да сте жив и здрав — каза Ристридин. — Скоро отново трябва да ме чуете. На първия завой на пътя ще надуя два пъти рога в знак на поздрав. Бъдете здрав и довиждане!

Те се отдалечиха, без да се оглеждат; Тиури на коня на Илмар. След малко той слезе на едно скрито място в гората и още веднъж се сбогува с Бенду и другарите му.

— Дано намерите червените конници, рицар Бенду! — каза той.

— Смъртта на Едвинем трябва да бъде отмъстена — каза Бенду. — А аз ви пожелавам да изпълните както трябва поръчението си. А вие ще успеете да го направите, не се съмнявам. Може би ще ви срещна пак като рицар, защото това трябва да се случи с вас. Сега вървете — въздухът е чист.

После Тиури остана сам. Звукът от копита заглъхна, а той се почувства самотен и беззащитен. То бързо тръгна напред и остана в гората, докато това бе възможно. След това тръгна по камениста пътека, която водеше по лявата страна на Синята река. Тя вървеше нагоре и надолу в планината; понякога съвсем покрай реката, понякога малко по-нагоре. Както отляво, така и отдясно планините се издигаха все по-високо, но отляво от време на време му се разкриваше красив изглед към Малката река и Големия път. След един час той внезапно спря. Чу звука на рог, сребърния рог на рицар Ристридин, който го поздравяваше.

Странен спътник

След дни в компанията на сивите рицари Тиури трябваше да привикне да бъде сам. Сега обаче той бе далеч по-добре екипиран, отколкото при самотното му пътешествие през гората; имаше оръжие, провизии и дори малко златни и сребърни монети. Освен това опасностите изглежда бяха отминали. Червените конници бяха отблъснати и бяха заловени от сивите рицари.

Колко ли други пилигрими са минали от тук преди мен, мислеше си той, когато се замисли за Менаурес. Самият той отново се почувства като пилигрим, пилигрим с важно, но тайно поръчение.

Внезапно размишленията му изчезнаха. Чу стъпки зад себе си. Те може би още бяха далечни, но върху каменистата земя можеха да се чуят добре. Той се обърна. Не се виждаше никой. Е, помисли си той, със сигурност и други хора пътешестват наоколо в тези планини. Все пак ускори крачка. Но стъпките оставаха по петите му, да, дори изглеждаше, че приближават.

След известно време той спря, за да си почине. Чу, че онзи, който вървеше зад него, също спря и после тръгна много бързо. Тиури размисли и извади от пътната си чанта расото, което бе получил от монасите в Кафявия манастир. Той го навлече върху сивата ризница и завърза шнура на кръста си. Така човек можеше да го вземе за пилигрим, който е на път към отшелника Менаурес. Такъв по-малко щеше да бие на очи в тази местност, отколкото облечен в сива ризница оръженосец. Той не си почива дълго. Отново погледна назад и най-сетне видя на един завой на пътя да се появява човек. Изглеждаше доста уморен и вдигна ръка. Тиури също помаха за поздрав, но не спря. Тогава чу мъжа да вика:

— Хей, пътнико! Пилигриме!

Първоначално Тиури искаше да се направи, че не е чул, но мъжът бе извикал толкова силно и настойчиво, че той все пак спря.

Мъжът пристъпи задъхан към него.

— Поздравявам ви… пилигриме! — каза той, тежко дишайки. — Уф, ама че изкачване! Почакайте за малко! — Той седна на края на пътя, потопи ръце в реката и си освежи лицето. — Така — каза той после, като се изправи и погледна Тиури. — Ах, пилигриме, радвам се да ви видя.

Тиури не мислеше същото. От пръв поглед мъжът му бе доста неприятен. Но той вероятно бе безобиден пътешественик. Изглеждаше мрачен; първото, което правеше впечатление в него, бяха светлосивите, студени очи под дебелите вежди, които се сливаха над носа. Устата му обаче се бе разтегнала в приветлива усмивка.

— Радвам се да ви видя — повтори той. — Не се чувствам съвсем на мястото си в планините и намирам, че е приятно да имам компания. Сигурно отивате при отшелника Менаурес?

— Да, така е — отвърна Тиури.

Мъжът стана и каза:

— Аз трябва да отида още по-нататък — през планините, а чух, че отшелникът добре познава пътищата. Ще имате ли нещо против да вървя с вас?

— Ами — каза бавно Тиури, — не мога да откажа, защото този път не ми принадлежи. Но честно казано, предпочитам да пътувам сам и искам да вървя бързо.

— О, не ми се сърдете — каза мъжът. — Не искам да се натрапвам. Само не си мислете това, скъпи пилигриме! Наистина човек върви по-бързо, когато е сам, а ние не сме на този свят, за да си помагаме един на друг. — Той се обърна и тръгна надолу по пътеката.

Тогава Тиури се засрами, затова че не е достатъчно готов да помогне.

— Господине! — викна той, настигайки мъжа. — Върнете се! Нямах предвид това. Моля, върнете се!

Мъжът продължи няколко крачки и спря.

— Но аз не искам да се натрапвам — каза той още веднъж.

— О, забравете думите ми — каза Тиури изчервявайки се. — Разбира се, че можете да вървите с мен.

Другият не се остави да го молят дълго.

— Добре, щом ме молите за това — каза той.

— Да, моля ви за това — каза Тиури. — Съжалявам, че бях толкова нелюбезен.

— О, разбирам добре — каза мъжът, който сега крачеше нагоре с него. — Един пилигрим предпочита да бъде в уединение със себе си, както се казва и да мисли за висши неща. Обещавам ви, че няма да ви отегчавам. — Той погледна Тиури с усмивка, но очите му не се усмихваха; те го пронизваха доста остро и изпитателно. Тиури изпита усещането, че този поглед прониква през расото, вижда ризницата под него и търси това, което се крие отдолу. Глупости, помисли си ядосано той. Все още се срамуваше за поведението си и се ядосваше на недоверието си. Внезапно намрази писмото, което бе причина да започне да вижда враг във всеки човек. Рицар Ристридин го бе предупредил за шпиони под външността на безобидно изглеждащи хора. Трябваше ли заради това да отхвърли молба за помощ и да избягва всяка компания? Тогава забеляза, че неочакваният спътник му говори.

— Извинете, какво казахте? — попита той.

— Казах името си — отговори мъжът. — Казвам се Яро, Яро, син на Янос. Идвам от долината там.

Тиури разбра, че също трябва да се представи, но не можеше да каже собственото си име, а също така и името Тармин, което вероятно бе известно на враговете.

— Казвам се Мартин — каза той.

— А, братко Мартин — повтори Яро. — Или не сте монах?

— Още не съм дал обет — отвърна Тиури.

— А, така ли — каза Яро.

Двамата помълчаха малко. Тиури вървеше малко по-бавно, отколкото досега, но скоро забеляза, че Яро добре се справя. Затова тръгна отново по-бързо, но каза на Яро, че трябва да му каже, ако върви много бързо.

— О, чудесно е — каза Яро, — се съм чак толкова стар… Само дето никога не идвам в планините; никога не съм ги обичал. Но сега отивам при сина си, който живее от другата страна на планините.

Яро говореше безспирно, а Тиури само кимаше от време на време или кратко му отговаряше.

Накрая Яро каза:

— Не, за днес говорих прекалено много. Да бяхте ми го казали, пилигриме! Не искам да ви отегчавам.

— О, не ме отегчавате — каза Тиури. Въпреки че непрекъснато си повтаряше, че няма никакво основание за това, той все пак не искаше да обиди спътника си.

Късно след обяд те стигнаха до място, където имаше вдлъбнатина в скалната стена. Яро предложи да останат да пренощуват там. Тиури се съгласи. Бъбрейки весело, Яро разпали малък огън, като той трябваше и искаше да раздели своите провизии с Тиури.

— Така — каза той, когато се бяха нахранили, — а сега да спим, как мислите? Утре ще има да се изкачваме още много. Знаете ли колко път има до хижата на отшелника?

— Мисля, че утре привечер ще сме там — отвърна Тиури. Той бе узнал от Ристридин и господин Рафокс, че хижата на Менаурес е на ден и половина път от Малката синя река.

— Това е добре — въздъхна Яро, докато си лягаше и се увиваше с наметката си. — Е, лека нощ, пилигриме. Споменете ме в молитвите си.

Тиури обаче изобщо не спа добре. Първоначално остана буден, докато чу, че дишането на Яро стана бавно и равномерно, но и тогава той не можа да се отпусне. Освен това започна отново да го боли ръката, за която почти не се бе сетил цял ден. Той неспокойно се обръщаше ту на едната, ту на другата страна, докато забеляза, че Яро се движи. После отново притихна и напразно се опитваше да види през тъмнината. Буден ли бе Яро? Гледаше ли го с острия си, пронизващ поглед? Яро помръдна още веднъж и въздъхна, но не каза нищо. Тиури се вгледа нагоре към безбройните звезди и тънкия лунен сърп. Къде ли ще бъда, когато тази луна е пълна, мислеше си той. Накрая потъна в лек сън, събуждаше се рязко понякога, за да се ослуша и да пипне писмото на гърдите си. Не се случи нищо, но на следващата сутрин той стана уморен и сънлив.

Яро, обратно, бе бодър и разговорлив. Той хвалеше хубавото утро, хубавото време, красивия пейзаж. Тиури почти не можеше да го търпи. Дано си затвори устата, мислеше си той с раздразнение, а и да не се смее толкова често, очите му не се усмихват.

Когато после бяха на път, раздразнението му отмина. Времето бе хубаво, а изгледът също. Дори Яро не изглеждаше така лош. Изведнъж реката изчезна в тясно дефиле, през което вече не водеше никаква пътека.

— Сега какво? — попита Яро. — Все пак не можем да джапаме през водата? А и както се чува, сякаш реката по-нататък преминава във водопад… Ще трябва ли тогава да се катерим нагоре?

Тиури му бе обяснил, че пътят към хижата на отшелника водел винаги покрай Синята река.

— Не — отбеляза Тиури. — Вижте, там пътеката води вдясно покрай скалата; мисля, че трябва да я следваме. Смятам, че тя води покрай дефилето, малко по-нататък над реката. Виждате ли ръба там?

— Да — каза Яро, — не е хубава пътека, доста тясна, а и дефилето до нея.

— Високо в планините ще има сигурно още по-тесни пътеки — отвърна Тиури, — или пък изобщо никакви.

Продължиха да се катерят. Тиури имаше право; първоначално пътеката водеше много стръмно нагоре, а после бавно, но непрекъснато изкачвайки се, вървеше покрай дефилето. Те погледнаха надолу.

— Колко надолу е вече реката! — отбеляза Яро.

— Мисля, че ще излезем над водопада — каза Тиури. — А после сигурно ще можем да вървим отново покрай реката.

Известно време продължиха да крачат мълчаливо, Тиури отпред, тъй като пътеката бе станала толкова тясна, че вече не можеха да вървят един до друг. Яро го следваше кашляйки. Но бе отличен пътешественик, защото когато си почиваха за малко Тиури не можа да установи и следа от умора у него. После продължиха. Пътеката бе станала още по-тясна, а шумът от водата по-силен. Тиури, който все още вървеше отпред, се движеше по-бавно, за да не се подхлъзне по многото свободни камъчета. Той хвърли поглед в дефилето, което бе опасно дълбоко, но толкова тясно, че можеше да се прескочи.

Случи се веднага след това! Яро сякаш се подхлъзна, блъсна се в Тиури и го сграбчи здраво. Тиури се олюля, но успя да запази равновесие. Тогава Яро изведнъж го пусна и изкрещя. Отекна стържещ шум и камъни се затъркаляха в урвата. Всичко това стана светкавично бързо. Тиури се обърна и видя точно как Яро изчезна в пропастта. Той стоеше стъписан като закован на място. После се отпусна на земята и погледна надолу през ръба. За негово голямо облекчение и изненада той видя лицето на Яро! Той бе сграбчил един клон, който стърчеше от скалата недалеч от ръба. Бе увиснал, хванат с две ръце за него. Но се намираше в доста неудобно положение. Тиури никога не бе виждал такъв страх в очите на човек. Яро мърдаше устни, но не издаваше нито звук.

— Дръжте се здраво! — протегна се напред Тиури. — Дръжте се здраво; ще ви помогна. — Той се подаде малко напред, протегна ръце и хвана тези на Яро. — Ще ви издърпам — изпъхтя той.

— Няма да можете — изрече на пресекулки Яро. — Доста съм тежък.

— Не — каза Тиури — вече става; трябва да стане.

— Не — изпъшка Яро, — не се осмелявам да се пусна!

Тиури се опасяваше, че по този начин наистина нищо няма да стане. Яро бе тежък, а той самият трудно се задържаше на тясната, неравна пътека.

— Само малко ми помогнете — каза той. — Опитайте те се да намерите опора с единия си крак!

Яро се опита; обувките му драскаха по скалата.

— Не — каза с усилие той. — Не намирам опора. Свършено е с мен.

Тиури отново протегна ръце и хвана здраво Яро за китките. Яро обаче все още не се осмеляваше да пусне клона, въпреки че бе ясно, че не може да остане дълго в това положение. „Въже!“, помисли си развълнувано Тиури. Той развърза шнура на расото си, но докато го правеше, разбра, че и така ще бъде трудно. Шнурът бе къс и изглежда бе стар. А ако се скъса?

— Падам! — викна Яро.

— Не! — каза Тиури, — дръжте се здраво, дръжте се… още малко! Ще намеря нещо… — Той млъкна. — Имам какво! — добави след това. Изведнъж бе видял нещо. Покрай скалата от другата страна на дефилето минаваше широка ивица на около пет стъпки под горния ръб. Ако застане на него… — Дръжте се! — каза той още веднъж. — Идвам да ви помогна!

Сега трябваше да скочи над урвата. Изискваше се самообладание. Той съблече расото, защото то би му попречило и скочи. После се спусна надолу, докато застана на скалната ивица. Завъртя се с гръб към скалата и погледна към Яро. — Още миг! — извика той. — Идвам! — Избягваше да поглежда надолу, когато се отпусна напред с протегнати ръце, докато дланите му се опряха в отсрещната стена. Така се получи мост над пропастта. Той внимателно се премести близо до Яро. — Тук съм, Яро — каза той. — Вдигнете крака и стъпете на раменете ми; така ще можете да ме използвате за опора.

Яро обърна глава и погледна Тиури с див поглед. Тиури се приближи още малко и повтори думите си.

— Ще можете ли да издържите? — мрънкаше Яро.

— Да — каза Тиури. — Ако не го направите прекалено грубо. Хайде!

— Хайде — повтори Яро. — Той размаха крака; клонът, на който висеше, застрашително изпука. После Тиури усети едно стъпало на рамото си и веднага след това друго върху ръката си. Кракът се подхлъзна и стъпи още веднъж. Тиури трябваше да стисне зъби, защото това бе точно ранената му ръка. Бе като кошмарен сън, но успяха! Сега Яро имаше опора и с усилие и суетене се покатери нагоре.

— Сега вие трябва да ме изтеглите — каза Тиури.

Но Яро бе седнал кашляйки на пътеката и сякаш не бе чул думите на Тиури. Предпазливо, много предпазливо Тиури успя, с помощта на единия си крак, да се изправи обратно на мястото си върху скалната площадка. Той самият не разбираше, как бе успял, но бе факт, отново да се изкачи горе и отново да скочи през дефилето. Той се оказа съвсем близо до Яро, който изглежда още не се бе отърсил от напрежението. Треперейки, Тиури се отпусна до него на земята. Така те седяха мълчаливо известно време един до друг.

Тиури пръв се съвзе. Той се изправи малко несигурно и отново облече расото. Питаше се дали Яро бе забелязал ризницата му. Не, струваше му се, че той не е дошъл на себе си.

— Елате — каза той, докато завързваше шнура на кръста си. — Ще тръгваме ли?

Яро кимна.

— Един момент — каза той, почти нечуто.

Тиури също би искал още малко да поседи, но един вътрешен глас му казваше, че е по-добре да продължат по пътя си.

— Хайде — каза той. — Ще можем да си починем веднага, щом се отдалечим от тази пропаст.

Яро вдигна глава и го погледна — с тези странни, пронизващи очи. На лицето му се изписа израз, който Тиури не разбра.

— Вие ми спасихте живота — каза той тихо.

Тиури не отговори.

— Елате сега — каза той. — Ще вървим съвсем бавно и внимателно.

Яро се накани да се изправи.

— Вие ми спасихте живота — каза отново той, този път по-силно.

— Е, трябваше ли да ви оставя да паднете? — попита Тиури пресилено весело. — Можеше да се случи и обратното… — Той изведнъж млъкна, защото погледът на Яро бе като пробождане.

Яро се бе изправил и кратко каза:

— И така да вървим!

Той веднага се обърна и бавно продължи нататък. Тиури го последва учуден. Не можеше веднага да забрави последния поглед на Яро. Какво бе прочел в него? Ужас, удивление, благодарност? Не, едно преди всичко: гняв! Или се заблуждаваше? Защо Яро би трябвало да му се гневи?

Отшелникът

Пътеката водеше над водопада нататък покрай Синята река. Те си отпочинаха за малко и продължиха пътешествието си през много по-приятна местност. Двамата говореха малко. Започнаха да се затоплят и уморяват. Тиури го мъчеше ръката, а и ризницата и расото му пречеха. Те не бяха подходяща екипировка за пътешествие през планините. С течение на времето през деня Тиури забеляза, че поведението на Яро очевидно се бе променило от произшествието в пропастта. Бе станал тих и намръщен. Странен човек, мислеше си Тиури. Сигурно не е нужно да бъде благодарен, но толкова нелюбезен — също.

Може би още е уплашен. И все пак, така той ми харесва по-скоро повече от преди. Мисля, че сега е по-честен.

След обяд Тиури видя точно пред себе си хижа на един склон. Зад нея стърчеше висока, тъмна скална стена стръмно във висините, а далеч зад нея се издигаха покрити със сняг върхове.

— Вижте — каза той на Яро, — като че ли това е хижата на Менаурес?

Яро изломоти нещо неразбираемо. Тиури обаче се почувства окрилен от тази гледка, като кон, който знае, че е близо до обора. Те продължиха нататък.

Тогава чуха музика, ведра, нежна мелодия, която подхождаше на уникалните ели, на слънцето и на уханната трева по склоновете. На малка полянка пред тях седеше момче над пътеката и свиреше на флейта. Черно-бяла овца пасеше до него. Момчето не спря да свири, когато те се приближиха, но очите му ги разглеждаха любопитно.

— Добър вечер! — поздрави Тиури.

Сега момчето свали флейтата от устата си, усмихна се и каза:

— Добър вечер и на вас.

— Наблизо ли е изворът? — попита Тиури.

— След този завой ще го видите — обясни момчето. — Сигурно идвате при Менаурес?

— Да — отговори Тиури.

— Откъде?

— От изток.

— Разбира се — каза момчето. — Видях ви да идвате… — То отново ги разглеждаше любопитно.

Тиури хареса това момче. То носеше толкова малко дрехи, колкото бе възможно; лицето и голите му ръце и крака бяха станали кафяви от слънцето; кафява бе правата му, късо подстригана коса и то имаше кафяви, ясни очи.

Момчето отново постави флейтата на устните си и каза:

— Искам да съобщя на Менаурес, че идвате. — То изсвири няколко бодри тона, но когато Яро и Тиури продължиха нататък, то се изправи, подскочи и изчезна от погледите им.

Изворът бликаше между няколко камъка на площадка по нагоре. Над него, на обрасъл с трева скат, се намираше хижата. Тя бе изградена от обветрени дървени греди, носещи покрив от плоски, сиви каменни плочи и се подпираше на къси диреци. Дървена стълбичка водеше към вратата, която бе отворена. Тиури и Яро останаха при извора, и Тиури за миг се почуди, че този малък воден поток е източник на голямата река в кралството на Дагонаут.

Когато се приближиха към хижата, момчето тъкмо дойде от другата страна; явно бе използвало по-кратък път. То стигна преди тях до хижата, но преди да успее да стъпи на стълбичката, отвътре дойде плътен глас и каза:

— Това е хубаво, Пиак. Това е един млад мъж, който иска да говори с мен. Пусни го да влезе!

Момчето отстъпи една крачка и показа на пътниците с движение на ръката, че трябва да влязат. В отворената врата се появи мършав, възрастен мъж, загърнат в дреха от сиво-син плат. Дългите му вълнисти коси и брада бяха снежнобели, лицето му изглеждаше приветливо, спокойно и мъдро.

— О, двама души — каза той. — Елате по близо и бъдете добре дошли!

Тиури и Яро поздравиха почтително и се качиха нагоре по олюляващите се стъпала.

— Влезте — покани ги отшелника. — Седнете, пътници.

Хижата се състоеше само от една-единствена стая, която бе оскъдно обзаведена. Отшелникът седна на трикрако столче до масата и посочи към пейката от другата страна.

— Седнете — повтори той.

Яро и Тиури се подчиниха. Седяха един до друг срещу отшелника, който внимателно ги разглеждаше. Трябва да е много стар и мъдър, мислеше си Тиури, докато гледаше в дълбоките, тъмни очи. Толкова мъдър, колкото и стар, та дори и повече. Струваше му се, че отшелникът с кратък, изпитателен поглед разбра всичко, така че Тиури нямаше нужда да разказва нищо повече. До него Яро се въртеше неспокойно насам-натам.

— И какво ви води насам? — попита отшелникът. — Какво търсите? Нещо, което аз трябва да ви дам? Аз мога само да ви помогна да търсите; ще трябва сами да го намерите.

— Говорите с гатанки — каза Яро с видимо неудоволствие. — Що се отнася до мен… търся път.

— Накъде?

— През планините.

— А, така ли — отбеляза Менаурес. — Искате да вървите на запад.

— Да, мъдри човече, а съм чувал, че вие знаете някакъв път.

— Знам пътища, да. Но аз самият вече не мога да вървя по тях; вече съм много стар за това.

— Разбирам това — каза след кратка тишина Яро. — Но не можете ли да ми посочите някой?

Отшелникът поклати глава.

— Не — каза бавно той. — Тайните пътища през планините не могат да бъдат посочени някому, който е чужд и непознат.

Отново настана тишина.

— Това е жалко — каза полутихо Яро.

Но той не изглеждаше много разочарован, както намираше Тиури. Той самият бе шокиран от думите на Менаурес. Но, мислеше си той, вероятно ще говори друго, когато му покажа пръстена на рицар Едвинем.

— Може би ще мога да намеря водач — каза отшелникът и погледна Яро.

— О да… добре. Много любезно от ваша страна, свети човече — отговори Яро.

— Не съм свят човек, пътешественико — каза отшелникът. — Наричайте ме Менаурес. Как е вашето име?

— Яро.

— А кой сте вие? — попита отшелникът Тиури.

— Аз… аз съм Мартин.

— И какво ви носи насам?

— Аз също бих искал да ви помоля за нещо — отговори Тиури. — Но… — Той погледна Яро.

— О, тръгвам си — каза Яро и Бързо стана.

— Благодаря ви, Яро — каза любезно отшелникът. — Скоро ще си поговоря пак с вас и ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, Менаурес — каза Яро. Той се поклони непохватно и напусна стаята.

Отшелникът се изправи и затвори вратата след него. После се обърна към Тиури.

— Говорете, Мартин — каза той. — Сега никой не може да чуе.

Тиури се надигна и каза:

— Не се казвам Мартин, а Тиури. Трябва да премина през планините на запад. Изпратен съм от рицар Едвинем с белия щит. Вижте, това е неговият пръстен; трябва да ви го покажа.

Отшелникът се доближи до Тиури и внимателно хвана пръстена.

— Рицар Едвинем — каза той тихо, — дворцов рицар на Унаувен, носител на белия щит… къде е той?

— Мъртъв е — бе отговорът на Тиури.

Отшелникът го погледна. В погледа му нямаше ужас, само голяма сериозност. После той наведе глава и погледна пръстена.

— Така е паднал — каза той, — загинал в прекъснатата си борба със злото. Това е тъжна вест, но щеше да бъде още по-тъжно, ако бе загинал по друг начин.

— О, той не е паднал в битка — заяви Тиури. — Бе убит, повален с коварство!

— Това е по-малко лошо за него, отколкото за онези, които са го убили — каза отшелникът. — Но разказвайте, синко… — Той хвана Тиури за ръката, а Тиури не можа да потисне едно движение на болка. — Ах, вие сте ранен — каза Менаурес.

— О, нищо особено — промълви Тиури.

— Седнете — каза отшелникът — и разказвайте, синко.

— Но — попита Тиури, — не знаете ли вече всичко? Вие не се учудихте да ме видите; не бяхте шокиран, когато чухте за смъртта на рицар Едвинем.

— Нищо не знам — отговори отшелникът. — Много неща предчувствам. Ах, колко малко време изглежда, че е минало, откакто рицар Едвинем дойде за първи път при мен; тогава той бе на вашата възраст, току-що удостоен с рицарско звание и изгарящ от желание да извърши велики дела. Желанието му се изпълни, въпреки че може би не за негова радост; но тогава той още не можеше да предполага това. Тогава синовете на Унаувен още бяха млади, но аз вече се опасявах, че единият ще се превърне в заплаха за баща си и брат си. Да, сякаш бе вчера, когато младият Едвинем бе тук, а вие тогава още не сте бил роден. А сега седите срещу мен, за да поемете неговата задача… Или не е така?

Тогава Тиури за първи път заговори за това, което му бе поръчано. Той разказа как бе срещнал рицаря с белия щит и как бе получил от него писмото за крал Унаувен в страната на запад от Големите планини.

Отшелникът слушаше внимателно и после каза:

— Носите новини, от които съм загрижен. Князът на Евилан и сподвижниците му са лоши. Но да не униваме; с времето злото винаги бива победено. Вашата задача е да занесете писмото; аз ще се погрижа да стигнете бързо и сигурно през планините.

— Но… вие вече не можете сам да ми показвате пътя? — каза Тиури.

— Не, сега съм твърде стар. Ще ви дам обаче водач, на когото можете да се доверите като на самия себе си. Казва се Пиак; вие вече го видяхте навън.

— Малкия? — попита Тиури.

— Да, той — потвърди отшелникът с усмивка.

— На колко години е?

— На по-малко от вас, струва ми се. Четиринадесет. Но е роден и израсъл в планините и произхожда от хора, на които планинското катерене е в кръвта. Той е най-добрият планински водач, когото можете да намерите. Трябва да тръгнете утре рано, при изгрев-слънце.

— Добре, Менаурес, много благодаря — каза Тиури. — Но какво ще стане сега с Яро? Той също иска да мине през планините, а бих предпочел да не е с мен. — Той разказа как без срещнал Яро и как бяха пътували заедно до извора.

— Да — каза замислено отшелникът, — възможно е да е излъгал и да е шпионин. Трябва да знаете, че имах предчувствие, че днес някой ще дойде при мен, трябва да е младеж, както си мислех и се оказа истина. Него не видях в предчувствието си; ето защо не мисля, че той се нуждае от мен. Но може и да не съм прав; възможно е също той да казва истината. В такъв случай не бихте могли да му пречите да върви с вас, защото сам няма да успее да мине през планините.

— Тогава не мога да направя нищо друго, освен да го оставя да върви с мен — заяви Тиури.

— Прав сте — каза отшелникът. — И помислете, че тогава ще бъдете трима. Внимавайте много; през нощта се редувайте на пост с Пиак и се грижете Яро никога да не върви зад вас… Но мисля, че няма да има защо да се страхувате много от него. — Той се изправи и добави: — Но сега си съблечете расото и ми покажете раната си… Ах, виждам, че носите и ризница. По-добре я оставете тук; тя би ви пречила, когато се изкачите по-високо. Тук в сандъка сигурно имам малко дрехи за вас. — Още докато говореше, той отви превръзката от ръката на Тиури; раната отново се бе отворила и превръзката бе напоена с кръв. Менаурес намокри раната с нещо от едно шише, което миришеше на смола и елхи. Малко щипеше, но подейства облекчаващо. После той отново превърза раната. Междувременно той питаше Тиури за другите му приключения, Тиури разказваше и предаде поздравите на абат Йеронимус и на владетеля на замъка Мистринаут.

— Зигирдиварт Рафокс — каза Менаурес. — Да, той отдавна не е бил тук. Но аз знам, че той добре управлява своята област.

— Отдавна ли го познавате? — попита Тиури.

— Преди двадесет години той дойде тук и не притежаваше нищо друго, освен меча си, който искаше да използва само за нещо добро. Тогава му казах, че трябва да тръгне надолу и да върви покрай Синята река до Мистринаут; там имаше за какво да се бори. Така той стана господар на Мистринаут. — Отшелникът отвори сандъка и каза: — Намерете си тук дрехи и се облечете! А ето, вземете си и пръстена, който рицар Едвинем е дал на вас.

— О, но той не ми принадлежи — възрази Тиури. — Аз го получих само, за да ви го покажа.

— Тогава го задръжте у себе си — каза отшелникът — и го дайте на крал Унаувен, от когото го е получил Едвинем.

Така ще направя — заяви Тиури, докато отново окачваше пръстена на шнурчето около врата си. Намираше за чудесно, че можеше да продължи да носи бижуто и занапред; той го считаше за талисман и за напомняне за обещанието, което бе дал на рицаря.

— След това веднага искам да говоря с Пиак — каза отшелникът. Той изчезна и затвори вратата след себе си.

Тиури положи ризницата в сандъка и вместо нея извади синьо яке. Расото обаче си задържа и го облече отгоре. После се отправи към вратата и погледна навън. Изгледът го изненада. Можеше да види много далеч на изток, над кралството на Дагонаут. Виждаше Синята река, наблизо по-малки хълмове и селца, отделни къщи и тъмната гора. Сянката на планините падаше над тях. Яро седеше на един от камъните до извора; той бе покрил лицето си с ръце, сякаш скърбеше за нещо или бе потънал в размисъл. Близо до хижата стоеше Менаурес и тихо говореше с Пиак. Той видя Тиури да стои на стълбичката и ме се усмихна. Тиури се отправи към тях.

— Това е Пиак — каза Менаурес. — Той ще преведе вас и Яро през планините.

— А вие сте Мартин; вече знам това — каза момчето. — На ваше разположение съм. Утре рано тръгваме.

— Върви и приготви всичко, Пиак! — каза отшелникът. Той повиши глас и извика: — Яро!

Яро се изправи и бавно се приближи.

— Ще можете да преминете през планините — каза му отшелникът. — Моят малък приятел и помощник Пиак ще ви бъде водач.

— Ах… — каза Яро доста изненадан.

— Да, Мартин иска да ви вземе със себе си на запад. Така че ще пътувате тримата. Пиак познава пътищата.

— Това е… това е прекрасно — отбеляза Яро. — Много благодаря.

— Сега трябва да се нахраните — продължи отшелникът. — Утре рано трябва да се отправите на път, така че е най-добре скоро да си лягате да спите.

Докато се хранеха Яро все още мълчеше; затова пък Пиак имаше много да пита и да разказва. Оказа се, че той е от едно планинско селце наблизо. Той бе сираче и през последните години Менаурес бе поел да се грижи за възпитанието му. Той от своя страна помагаше на отшелника с всяка ръчна работа: сечене на дърва, готвене и други подобни. Тиури попита отшелника, дали ще може да се лиши от помощника си.

— Разбира се — отвърна той. — Пиак и без друго невинаги е тук. Как иначе би могъл да стане толкова добър катерач?

Пиак никога не бе ходил извън планините и питаше пътниците как изглежда всичко там, където е равно. Той не би искал да живее там, както каза.

— Но бих искам веднъж да сляза долу — добави той, — за да видя страната на крал Дагонаут. Тя изглежда красива, така отдалеч. А Менаурес ми е разказвал много за нея.

След като се нахраниха, Яро и Тиури помогнаха на Пиак в опаковането на нещата за път. Пътешествието нямаше да трае дълго, но все пак бяха нужни някои неща: въже, завивки и храна.

Отшелникът седеше спокойно в един ъгъл и ги гледаше.

— Така — каза Пиак след малко, — сигурно това е достатъчно; иначе ще имаме много за носене.

— Ами то вече е твърде много — установи Яро. — Трябва ли наистина да вземаме завивки? Нали имаме нашите палта и якета, а все пак е лято.

— Горе може да е студено — възрази Пиак, — във всеки случай нощем. Може би ще трябва да минем по глетчери. Чакайте… — Той порови в един сандък и извади няколко овчи кожи. — Моля — каза той, докато подхвърляше по една от тях на Тиури и Яро. После погледна изпитателно бъдещите си спътници. — И ми покажете обувките си; по-добре обуйте тези ботуши. Ще можем ли да отнемем вашите, Менаурес?

— Но тогава ти ще ходиш бос — каза Тиури.

— Аз съм свикнал. А за горе си нося ботуши. Е, мисля, че сме готови.

— Да — каза Менаурес. — Само сложете всичко в някой ъгъл и разхвърляйте слама и завивки на пода. После можете да си лягате.

Скоро след това те си легнаха един до друг (Пиак между Яро и Тиури) и си пожелаха лека нощ. Отшелникът излезе навън и остави вратата отворена. Пиак бързо заспа, а и Яро лежеше съвсем тихо, но Тиури не можеше да заспи. Той тихо се изправи и излезе навън. Отшелникът седеше на едно от стъпалата и гледаше замислено пейзажа на изток. Слънцето се бе скрило зад скалната стена, но още не бе съвсем тъмно. На изток вече проблясваха няколко звезди върху зеленикавосиньото небе. Тиери седна до отшелника и се огледа мълчаливо наоколо. Но след малко погледна отстрани лицето на отшелника.

— Да, синко? — каза последният тихо, без да помръдне.

В Тиури се бе надигнал един въпрос, но когато заговори, той попита друго:

— Познавате ли страната на крал Унаувен?

— Да — отвърна отшелникът, — при това много добре, защото съм роден там. Вашата страна също ми е позната. Преди да се оттегля тук, преди много години, скитах далеч по света.

— Познавате ли крал Унаувен и синовете му?

— Да, познавам ги.

— Колко е далеч градът на Унаувен, Менаурес?

— Нужни са около пет дни, за да се премине през планините — отговори отшелникът. — После за един ден може да се стигне до Дангрия. От там един хубав път води право до града на Унаувен, през Реката на дъгата, през гората на Ингевел и Лунния хълм. Без усилие ще стигнете от Дангрия за осем-девет дена.

И тогава Тиури попита това, което най-много искаше да знае, въпреки че бе тайна.

— Знаете ли… знаете ли какво пише в писмото? — прошепна той.

— Не — отговори отшелникът. — И аз не знам това, точно както и вие.

— Може би е глупав въпрос — каза Тиури, — но вие знаете и предусещате много.

Наистина живея на много отдалечено място — отбеляза Менаурес, — но познавам света в подножието на планините. Понякога чувам новини от пилигрими, които се отбиват тук, а още повече разбирам чрез тихите си размисли… Но що се отнася до писмото, вие няма нужда да гадаете за съдържанието му. Вашата задача е само да го опазите.

— Да — каза Тиури тихо.

Двамата отново замълчаха. Бавно се спусна мрак; ниско в долината бяха запалени светлини. Тиури поседя още мъничко, обмисляше много неща и слушаше цвърченето на щурците в тревата и нежния ромон на извора. После стана и пожела на отшелника лека нощ. Веднага щом се отпусна в постелята, Тиури заспа и сънят му бе здрав и спокоен.

Сбогуване с Яро

На следващата сутрин пътешествениците и техният водач станаха рано готови за път. Слънцето тъкмо изгряваше, а небето над страната на Дагонаут бе оцветено в червено и златно.

— Колко е красиво! — каза Тиури на Пиак, като сочеше на изток. — И ти можеш да виждаш това всеки ден.

— Да. А често вече не го забелязвам — отговори Пиак малко изненадан.

Отшелникът подаде ръка на всеки от тях и ги благослови.

— На добър път — пожела той.

После те взеха вързопите и чантите си и се отправиха на път. Пиак крачеше отпред, следваше го Яро, а Тиури вървеше отзад. Зад хижата една пътека водеше право нагоре. За учудване на Тиури Пиак правеше съвсем бавни крачки, много по-бавни, отколкото Яро и той през миналия ден. След четвърт час те спряха, за да погледнат надолу към хижата. Отшелникът стоеше на склона и махаше с ръка. Те му отвърнаха с помахване.

— Защо вървите толкова бавно? — попита Тиури Пиак, когато отново тръгнаха.

— Бавно ли? — учудено отвърна Пиак. — Така трябва да се върви; иначе човек няма да издържи да се изкачва с часове.

Изглежда той имаше право. Те наистина се движеха бавно, но непрекъснато и можеха да ходят дълго, без да се налага да почиват. Въпреки това след няколко часа Тиури се почувства уморен и от лицето му капеше пот. И Яро започна често да кашля. Пиак изглеждаше неуморен; той продължаваше да се катери със същото темпо, съвсем спокойно, сякаш вървеше по равен път и от време на време тихо си припяваше. Но после той все пак спря и предложи да си почитан.

— Вижте — каза той, — сега още веднъж можете да видите хижата.

Те бяха стигнали горе на скалната стена и трябваше най-напред малко да слязат надолу, преди да започнат следващото изкачване.

— Уф — каза Тиури и хвърли чантата си на земята, — много ми е топло.

— Скоро ще ви стане още по-топло — каза бодро Пиак. — Тук все още има дървета, но горе е студено. А когато човек се изкачи още по-нагоре, има сняг и лед.

— Еха, сняг, ще му се порадвам — отбеляза Тиури.

— О, ще има и студ — обеща весело Пиак. — Искате ли да продължим?

— Но не сме си починали и една минута — подхвърли намръщено Яро.

— Скоро ще се настаним удобно — каза Пиак. — Когато се храним. Или наистина сте уморен?

— Е, уморен — измърмори Яро — не точно. Бихме могли вече да продължаваме, що се отнася до мен. Това е хубава пътека. Такава ли ще остане?

— Не — заяви Пиак. — Тази пътека води до няколко планински хижи. След това вече няма истинска пътека… поне за този, който не знае. Но пътешествието сигурно няма да е уморително, а и времето е хубаво.

Яро отвори уста, за да каже още нещо, но отново я затвори и замълча.

Продължиха нататък през гъсто обраснала долина, през която се виеше поточе. Тиури и Яро утолиха жаждата си, въпреки че Пиак ги предупреди, да не пият прекалено много. После отново започна изкачването. Когато слънцето бе на юг, те бяха стигнали на втория планински хребет. Тук околността бе много по-бедна на растителност и по-дива, въпреки че все още една пътека водеше нататък. Седнаха на едно равно място в сянката на голям камък и разопаковаха провизиите си.

— Чакайте — каза Пиак, — знам, че тук растат малини; ще ни се усладят. Ще донеса малко. — Той изтича нанякъде.

— Това момче явно никога не се уморява — отбеляза Яро. — Но то естествено е свикнало да се катери в планината.

— Да — каза кратко Тиури.

Яро си взе парче хляб и го начупи на залъци. Той обаче не го изяде, а разсеяно го въртеше между пръстите си. С набръчкано чело гледаше пътеката, по която бяха дошли до тук. Тиури мислеше, че разбира, че нещо го мъчеше, но не знаеше какво да каже по въпроса и затова мълчеше. Някъде зад един склон Пиак запя песничка; после явно се отдалечи, защото звукът отслабна и се изгуби.

— Така! — каза Яро толкова силно и така внезапно, че Тиури се уплаши. Яро грабна своя вързоп, стана и погледна надолу към Тиури. — Сега си отивам — заяви той.

Тиури объркано се втренчи в него.

— Отивате си? — повтори той.

— Да, връщам се — каза Яро и посочи на изток. — Сега мога сам да намеря пътя.

— Но защо? — извика Тиури, докато бързо се изправи.

— Не схващате ли? — попита Яро.

— Нали искахте да минете през планините! — каза Тиури.

— Вярвате ли това? Повярвахте ли това, което ви казах? — попита Яро и го погледна право в очите.

— Ами, нямах основание да не ви вярвам… — започна Тиури и замълча.

— Вие не ми се доверихте — каза Яро с ужасна усмивка.

— Доверявам ви се… — започна Тиури и, като сам се прекъсна, добави: — Яро, нямам нищо против вас! С удоволствие бих ви обяснил, но не мога. Спокойно можете да продължите с нас.

— Я си затворете устата — каза Яро. Той отклони поглед и отново погледна към пътя. — Имахте право да не ми вярвате — отбеляза после той, без да поглежда Тиури.

— Защо? — попита Тиури след кратко мълчание.

Яро му хвърли поглед.

— Не схващате ли? — попита за втори път той. — Трябва ли да ви обяснявам? Добре разбрах, че не държите на компанията ми, въпреки че ми бе все едно. Догоних ви. Не знаех защо ви задържах и помолих все пак да ми бъдете спътник. Питах се, дали сте глупак, готов да помага, или действахте много хитро. Човек може по-добре да държи под око един враг като спътник, отколкото ако се промъква след него, нали? — Той отново се втренчи в Тиури. — Глупост или хитрост — каза той, — но вие спечелихте. Връщам се. Няма нужда повече да се страхувате от мен.

— Но защо? — прошепна Тиури.

— Не схванахте ли? — за трети път попита Яро.

Тиури мислеше, че фактически разбира, но искаше да знае повече и да бъде сигурен.

— Но говорете, Яро — подкани го той.

— Проклятие — каза Яро с блуждаещ поглед, — щом искате, добре! Нямам какво да търся от другата страна на планините. Изпратиха ме да ви убия и да се погрижа, писмото, писмото, което носите в себе си, да не стигне до крал Унаувен! Вие ми спасихте живота! Ако наистина ми вярвахте, това щеше да бъде глупост от ваша страна, каквато аз никога не бих направил. Но чрез тази глупост ме направихте безсилен, все едно че ме оставихте да падна в пропастта… Не мога да ви убия. Не искам.

Отново стана съвсем тихо. Яро наведе глава, сякаш се срамуваше.

— Благодаря ви! — каза накрая Тиури.

Яро започна да се смее.

— Стана още по-глупаво! — викна той. — Да ми благодарите за това, че не съм ви убил!

— Не — обясни Тиури, — не е съвсем така. Благодаря ви, защото, защото… да, защото на вас… — Той млъкна. Наистина изглеждаше глупаво да благодари. И все пак той бе по някакъв начин благодарен на Яро. Защото бе преодолял своята лошотия?

Яро прекъсна размишленията му.

— Сега знаете — каза той. — И не ме смятате за по-добър, отколкото съм! Там, в дефилето, имах намерение да ви хвърля долу, но се подхлъзнах и самият аз паднах… Почти като в детска глупава приказка! Мислех, че с мен е свършено, но вие… — Той спря. — Е, това е — каза спокойно той. — Убивал съм някой и друг човек, но вас не мога да убия. Вървете си с мир. Може би ще стигнете до целта си, но това не е моя работа.

— Значи сте бил изпратен да ме убиете — каза Тиури. — От кого? Някой от червените конници ли е бил? От черния рицар с червения щит ли сте бил изпратен?

— Аз съм един от червените конници — отговори Яро — и черният рицар с червения щит е мой господар.

— Кой е той?

— Това не ви засяга — каза Яро. — Да ви премахна бе неговата заповед, която аз за първи път не изпълних. Нека свършим с това.

— Но… но вие се връщате отново при него? — попита Тиури.

— Още не знам какво ще направя — отговори намръщено Яро. — Но това си е лично моя работа. Няма да се видим никога повече с вас.

— Неприятно ми е да си мисля, че се връщате при него — каза Тиури.

— Ах, само не ме поучавайте. Може би не мога да се върна; той не обича подчинени, които все провалят в това, което им е заповядал. Но, казвам ви за втори път, това си е моя работа.

— Не — каза тихо Тиури, — не съвсем, Яро! Може би няма да се видим никога вече, но така да се каже, трябва да сме благодарни един на друг за живота си… а значи и за всичко, което ще направим в бъдеще.

Яро се замисли за миг.

— Може и така да е — каза той после. — Може би работите ни имат нещо общо, щом казвате така. Но тръгваме всеки по своя път, макар и моят вероятно да е различен от този, който винаги съм си мислил… — После внезапно изглеждаше, че съжалява за думите си. — Тръгвам — каза той. — На добър път.

Без да чака отговор, той се обърна и се отдалечи.

— Бъдете жив и здрав — каза Тиури.

Яро повървя малко, но спря, позабави се и се върна обратно.

— Не е честно, не става — каза той. — Трябва да ви кажа още нещо.

— Какво? — попита Тиури.

— Дължа ви живота си — отвърна Яро — и затова не искам да ви оставя да си мислите, че с мен изчезват всички опасности за вас. Не съм единственият, който е изпратен подире ви.

— Не сте единствен? — повтори Тиури.

— Не. Видяхме вашата дружина да се разделя. Аз трябваше да вървя след вас, а друг тръгна след групата, която яздеше по Западния път… двама сиви рицари, един оръженосец и един младеж на черен кон. Най-напред мислехме, че това трябва да сте вие, но като ви видяхме да вървите сам покрай Синята река, започнахме да се съмняваме и така аз ви проследих. Та така, аз знаех при това, че сте този, когото трябва да хванем…

— Но как така? — прекъсна го Тиури.

— Познах ви. Аз бях един от червените конници, които ви преследваха в гората на крал Дагонаут…

— А бяхте ли също при… — Тиури внезапно замълча… Искаше му се да знае, дали Яро е бил един от онези, които са убили рицар Едвинем. Но му се стори, че е по-добре да мълчи за това.

Яро изглежда прочете този въпрос в очите му. Той отклони поглед и каза:

— Но аз знам, че съм лош. — После продължи с разказа си. — Другият, който бе изпратен, скоро ще знае, че преследва погрешните хора — каза той. — Но тогава той няма да се върне, не, той ще продължи да се опитва да ви намери, защото такова е неговото поръчение и неговото намерение. Може би той още пътува след нас; може би се опитва да бъде преди вас от другата страна на планините и да ви чака там. Да, той няма да спре, докато не ви намери. Той не е като мен. Ако бяхте спасили него от пропастта, той щеше след това да ви хвърли в нея, без да се колебае. Той е най-добрият шпионин и най-лошият човек, когото познавам… Той е хитър и лукав и не отстъпва пред никого и пред нищо.

— Кой е той? — прошепна Тиури.

— Никой от нас не знае истинското му име, но го наричаме Слупор. Пазете се от него!

— Как изглежда?

Яро вдигна рамене.

— Понякога е червен конник — отвърна той, — понякога обикновен войник. Най-често е шпионин; тогава можете да го срещнете във всякакъв вид. Как изглежда? Не е висок, не е нисък, не е стар, не е млад, нито рус, нито тъмнокос. Само очите могат да го издадат; те са лъжливи и зли като на змия. Ние всички се страхувахме от него, да, понякога ни бе страх, че ще станем толкова лоши като него. — Яро замълча и после каза с усмивка: — Е, сега не само не се подчиних на заповедите на моя господар, а също ги наруших! Та това е всичко. Бъдете жив и здрав.

Тиури протегна ръка.

— Благодаря ви — каза той сериозно. — И ако не знаете какво да правите, говорете с Менаурес. Той сигурно може да ви посъветва и да ви помогне. Той може би вече знае повече, отколкото мислите. Всичко хубаво.

Опасно катерене

Тиури гледаше след Яро, докато спря да го вижда. После седна, за да обмисли това, което бе узнал.

— Сега можем да хапнем — каза Пиак, който неочаквано се появи. — Моля. — Той протегна към Тиури шепа, пълна с малини.

Тиури го гледаше малко объркан. Той почти бе забравил за малкия планински водач.

— О, благодаря ти — каза той.

Пиак остави малините върху плосък камък и коленичи до него.

— Той си тръгна? — попита той спокойно.

— Да — каза Тиури. — Но как научи за това?

— Видях го да си отива — отговори Пиак, докато слагаше малина в устата си.

— О — възкликна Тиури. Той се питаше, дали Пиак е чул нещо от разговора им.

Момчето изплю семка, взе си втора малина и я разгледа внимателно. После насочи ясния си поглед към Тиури.

— Кой сте вие? — попита тихо.

— Кой съм аз? — попита слисан Тиури.

— Рицар с поръчение ли сте?

— Защо реши така? — попита Тиури.

— О, аз вече предполагах, че не сте обикновен пътешественик. Видях ризницата ви при Менаурес в сандъка и… — Пиак почака и изяде втората малина. — Ами — продължи той, — аз чух всичко, което казахте вие и другият… Не го направих нарочно. Но понякога тук се чуват гласове от километри. Заради ехото. Най-напред исках да се отдалеча, но после изведнъж се сетих, какво ми каза Менаурес и реших, че е по-добре да знам всичко.

Тиури не знаеше, дали трябва да бъде изненадан, ядосан или неспокоен.

Да — продължи Пиак, — сега поне знам за какво да внимавам; за този Слупор например. Той не трябва да ни намери; не и тук в планините, доколкото зависи от мен! По-скоро самият той ще падне в някоя пропаст.

Пиак скочи, хвана вързопа и каза:

— Елате с мен!

— Какво има? — попита Тиури, малко изплашен.

— Нека седнем на друго място! Ехото!

Минута по-късно седяха на друго място. Пиак отново подхвана своя разказ.

— Не разбирам всичко, което ви каза Яро, но едно разбрах — каза той тихо. — Имате писмо за крал Унаувен, а Яро или неговият господар не искат кралят да го получи. И са изпратили след вас някакъв си Слупор; който може да бъде наречен лукава змия… Не казвате нищо — продължи той след кратко мълчание. — Не бива да говорите, естествено. Сигурно мислите точно като чичо ми; той винаги казваше: „Вярвай само на себе си!“. Имате право! Но сега аз вече знам и ми се струва по-добре вие да знаете, че аз знам.

Тиури го погледна и започна да се смее.

— Това е вярно — каза той. — А има и още нещо, което сега знам! Бъди внимателен с говоренето в планината, защото ехото може да те издаде.

Пиак също се засмя. После лицето му стана сериозно и той каза:

— Няма защо да се страхувате, че аз ще ви издам. На мен можете да се доверите. Ето, аз също имам поръчение. Менаурес ми го възложи: „Ти трябва да бъдеш негов водач“ ми каза той, „трябва да му покажеш кратък път, и то такъв, който да бъде колкото е възможно по-сигурен. Трябва да внимаваш, никой да не го преследва; трябва да останеш буден, когато той спи и да бъдеш до него, когато е буден.“ И така, това е моето поръчение. Затова останах наблизо и чух това, което си говорихте. И щом като имам поръчение да съм ваш водач с вашето поръчение, то това всъщност е малко и мое поръчение.

Тиури го погледна и усети, че се радва. Пиак, помисли си той, не е само водач и спътник, а също и приятел. Той подаде ръка на младежа.

— Доверявам ти се напълно — каза той. — Ето, подават ти ръка. Имам поръчение, но не бива да говоря за него с никого. Има врагове, които искат да попречат да го изпълня; вече си разбрал това. По-късно може би ще ти разкажа повече. Само те моля: не позволявай на никого да забележи какво знаеш.

— Разбира се — каза Пиак и силно стисна ръката на Тиури. — О, какво магаре съм! — викна той веднага след това. — Забравих там малините! Веднага ще ги донеса. Малините са виновни, че знам тайната ви; за наказание трябва да бъдат изядени, така че да не разкажат за това на никого.

— А колко е красиво тук! — каза Тиури, когато продължиха нататък. Сега той виждаше всичко много по-добре, тъй като вече не бе обременен от умора и болки, от грижи и съмнения: огромните скални стени, оскъдно растящите своеобразни ели, непрекъснато променящият се изглед, пенливите, ромолящи потоци, облаците като воали на планинските върхове.

Пиак бъбреше за баща си.

— Казват, че приличам на него — каза той. — Той също се казваше Пиак. Жив ли е баща ти?

— Да — отговори Тиури. — Аз също нося неговото име.

— Значи той се казва Мартин — отбеляза Пиак.

— Не — каза Тиури с тих глас. — Казва се Тиури, а това е и моето име.

— А — каза Пиак и го погледна с ококорени очи.

— Но когато има други хора, не бива да ме наричаш така — добави Тиури.

— Не, не, разбира се, че не — каза Пиак. Той сякаш искаше да попита нещо, но се отказа.

Към залез-слънце те стигнаха до място, което Пиак си бе набелязал като цел за този ден; двете планински хижи, за които бе говорил. И двете бяха празни и изоставени, но предлагаха добър подслон за през нощта. Тиури забеляза, че веднага след като слънцето се скри, стана студено и бе доволен, че можеше да облече овчата кожа. Те се настаниха в една от хижите и хапнаха. Не запалиха огън, защото той би ги издал на голямо разстояние. После Пиак извади едно шишенце и каза:

— Това ми го даде Менаурес. С него трябва да намажа раната.

Тиури се остави да бъде лекуван с усмивка.

— Не разбирам много от това — отбеляза Пиак, — но мисля, че изглежда много добре. Менаурес каза, че трябва да го намажа, ако отново те заболи и освен това трябва да се погрижа да не изстива.

— Наистина сега е добре — каза Тиури, — вече не ме боли.

Те се увиха в одеялата, за да спят.

— Утре — каза Пиак, — тръгваме по пътека, по която никой няма да ни преследва.

— Откъде знаеш? — попита Тиури прозявайки се.

— Никой не знае за нея; дори татко никога не успя да я открие. Менаурес ми я показа, а той я е намерил случайно… или всъщност я е открил някой друг, някой, който е дошъл от другата страна, за да посети отшелника.

— Така ли? — каза Тиури сънливо. — Как така?

— О, това е било отдавна, още преди да се родя. Един млад рицар на крал Унаувен е поел през планините; той се изгубил и попаднал в снежна буря. Тогава надул своя рог и Менаурес го чул и тръгнал да го търси. Намерил го на тази непозната пътека. Рицарят вече бил преминал през прохода и не бил далеч от целта. Било чудо, каза Менаурес, защото онзи рицар съвсем не познавал пътя през планините. Бил младеж, който по-късно станал прочут рицар. Казва се Едвинем.

Тиури веднага напълно се събуди.

— Едвинем? — повтори той.

— Чувал ли си за него?

— Да — каза Тиури.

— Познаваш ли го? — попита Пиак.

Тиури не отговори веднага.

— Да — каза той после, — срещал съм го веднъж.

— Наистина ли? Говорил ли си с него?

— Хм… да — каза Тиури.

Той чу как Пиак почти се изправи.

— Кажи — промълви момчето, — ти се казваш Тиури?

— Да — потвърди Тиури доста учуден.

— Рицарят Тиури — прекъсна го Пиак. — Тиури Храбрият! Това ли е баща ти?

— Как реши това… — започна Тиури, но след това отговори: — Да, той ми е баща.

— Тогава значи и ти си рицар! — прошепна Пиак развълнуван.

— Не, аз не съм — отвърна Тиури, — аз съм, бях само оръженосец.

— О, но по-късно ще станеш рицар, нали? Най-напред паж, после оръженосец… нали така става? Разказвай!

— Бях паж на майка ми и оръженосец на баща ми — обясни Тиури. Той се усмихна в тъмнината при спомена за щастливите години в Тиури. За първи път от много дни той отново се запита как са родителите му. Дали го чакат в града на Дагонаут или се бяха върнали в замъка? — Когато бях на тринадесет години, станах оръженосец на рицар Фардумар — продължи той.

— Рицар Фардумар — повтори Пиак почтително.

— После отидох на служба при крал Дагонаут — разказа Тиури. — Това трябва да направи всеки, който иска да стане рицар.

— И кога ще получиш рицарско звание?

— Можех да стана рицар — отвърна Тиури. — Но сега не знам, дали някога ще стана. Наруших предписанията, а кралят е строг… — Той разказа на Пиак за нощното бдение в параклиса, за гласа, който молеше да отворят, за непознатия, който му даде писмото за черния рицар с белия щит… Разказа как бе намерил рицаря умиращ и бе приел поръчението да занесе на крал Унаувен писмото.

— Ах — каза Пиак с въздишка. — Тогава все пак ще те наричам рицар с поръчение. Не си можел да направиш нищо друго, освен това, което си направил?

— Не — каза Тиури, — не можех да направя друго.

— А черният рицар с белия щит, кой беше той?

— Рицар Едвинем, господарят на Форестера. Но това разбрах едва по-късно.

— Радвам се, че ми разказа това — каза Пиак. — Може би ще ми разкажеш и по-нататък, за всичко, което си преживял, преди да стигнеш до тук… Много бих искал да съм твой оръженосец.

— Не съм рицар — каза Тиури.

— Напротив!

— Бих предпочел да си ми приятел.

— Да? Добре, тогава сме приятели.

На следващата сутрин те се събудиха едновременно. Пиак стана първи, отиде до вратата и погледна навън.

— Мъгла! — каза той. — Така си и мислех.

Тиури също стана. Навън светът бе изчезнал; всичко бе обвито от плътна, сиво-бяла мъгла.

— Подуших я още като се събудих — каза Пиак.

— И сега какво? — каза Тиури, който трепереше от студ.

— Може би тя скоро ще се вдигне — отбеляза Пиак. — Рано е; слънцето още е ниско. Във всеки случай бихме могли да повървим още малко, до Зеления ръб. Този път го познавам със затворени очи.

Тиури не отговори. Той се питаше как човек би могъл да намери път в този непрозрачен свят.

— Да хапнем съвсем спокойно! — каза Пиак. — И сега можем да си направим огън; никой няма да види.

Това допадна на Тиури. Скоро след това те седяха до огъня и се наслаждаваха на обилна закуска. След храна отново погледнаха навън. Изглеждаше мъничко по-светло, но мъглата бе все така гъста.

— Какво мислиш? — попита Тиури. — Да чакаме ли още, или да тръгваме?

— Ако чакаме, можем да останем тук чак до обяд — каза Пиак. — Нека да вървим между другото до Зеления ръб! После ще видим за по-нататък.

Угасиха огъня, взеха си багажа и се отправиха на път, Пиак отпред, а Тиери плътно след него. Пиак сега си бе обул ботушите, а в ръка държеше тояга, която бе отрязал от едно дърво. Докато бавно се изкачваха, Тиери си мислеше, че сега изцяло се е доверил на Пиак. Той не можеше да види на повече от няколко крачки пред себе си и само сляпо го следваше. Говореха малко, а когато казваха нещо, звукът от гласовете им се струваше странно приглушен на Тиури. Мъглата сякаш обвиваше всички шумове, също и стъпките им и шумоленето на водата, което се чуваше сегиз-тогиз. Понякога Пиак го предупреждаваше за по-стръмно изкачване или за внезапен наклон, за пукнатина или поточе, което трябваше да прескочат. Тиури изгуби всякаква представа за време и пространство; той не знаеше, колко дълго са вървели и докъде са стигнали, когато Пиак спря и каза:

— Малко по-нататък има голям камък, който различих. Близо сме до Зеления ръб. В тази мъгла е трудно да разбереш, докъде си стигнал — добави той.

— Разбирам — каза Тиури. — Нямаше ли да е по-добре да изчакаме в хижата?

— Не мисля така — отбеляза Пиак. — Нали ти трябва да минеш колкото е възможно по-бързо през планините. А мъглата, струва ми се, скоро ще се вдигне.

— Още не виждам нищо такова — отбеляза Тиури.

— Не усещаш ли, че започва мъничко да духа? А на изток става по-ясно, виж само!

Те вървяха нататък, все още стъпка по стъпка. До един голям камък Пиак спря.

— Тук седеше Менаурес, когато чу рога на рицар Едвинем — каза той.

— Често ли се качва Менаурес в планините? — попита Тиури.

— Това бе отдавна. Баща ми направи няколко пътешествия с него. Но Менаурес често ходеше и сам; тогава седеше с часове на някой склон или на някой планински връх и гледаше и мислеше… виж там!

Тиури погледна в посоката, накъдето сочеше Пиак. Там завесата от мъгла внезапно се разкъса и разкри един връх. Веднага след това изгледът отново изчезна, но Пиак каза доволно: — Може би съвсем скоро ще се озовем под слънчевите лъчи.

Решиха да изчакат до камъка, докато видимостта се подобри; тук бяха на сигурно място, докато Зеленият ръб бе изложен на вятъра и атмосферните въздействия. Така те почиваха известно време и хапнаха по парче хляб. Мъглата стана подвижна; все по-често тя позволяваше да се види част от околността. Бе странен, непрекъснато променящ се театър. Пиак имаше право; след половин час видяха слънцето — малко и бледо. Сега те станаха. Скоро стигнаха до Зеления ръб. Тиури успя да различи две пътеки, които водеха от тук нататък, но Пиак каза, че няма да използват никоя от тях.

— Едната не извежда до никъде — обясни той. — Другата води до правилната страна, но никой преследвач не трябва да намери нашия път.

Той се качи на ръба и погледна надолу. Тиури го последва и погледна в една бездна. Не можеше да съгледа дълбочините, тъй като долу имаше още мъгла.

— Ще трябва ли да се спуснем надолу? — попита той изумен.

— Да; по-лесно е, отколкото изглежда.

— Надявам се — каза Тиури, докато правеше крачка назад и се оглеждаше. Бяха се изкачили отново доста нагоре; тук вече не растеше никакво дърво; всичко бе диво и голо. Видя на запад красив, закръглен като сфера връх и до него поле със сняг или лед, което сякаш протягаше грабливи пръсти към долината.

— Там е проходът — обясни Пиак. — Ще минем по глетчера, а от другата страна на хребета може да се види царството на Унаувен.

— Не изглежда чак толкова далече — отбеляза Тиури.

— Бихме могли утре вечер да стигнем прохода — каза Пиак. Той размота въжето и свърза с него себе си и Тиури. — Така — каза той после, — да вървим. После се наведе и откъсна нещо. — Моля — каза той и подаде на Тиури две цветчета, едното като звезда, бяло и сиво-зелено, а другото като малка синя камбанка.

— О, тук все още растат цветя? — извика изненадан Тиури.

— Да. Пъхни ги в пояса си, ако искаш; трябва да държиш ръцете си свободни.

Започнаха слизането, бавно и внимателно. Действително бе по-лесно, отколкото изглеждаше, въпреки че трябваше да внимават, защото скалите бяха мокри и хлъзгави и пълни със свободни камъчета. Сега Тиури бе този, който вървеше отпред, но Пиак често му викаше къде най-добре може да стъпи. След малко Тиури вече бе привикнал със слизането и продължи да крачи по-умело и уверено. Не след дълго обаче той стъпи на свободен камък и се хлъзна малко надолу. Дръпването на въжето го задържа.

— Как е? — викна Пиак. — Нарани ли се?

— Н-не — отвърна Тиури. — Мисля, че не.

За миг Пиак се озова до него и му помогна да се изправи.

— Не — каза Тиури, — всичко ми е наред.

— Ако се подхлъзнеш отново, остави се да паднеш — викна Пиак. — Остани колкото е възможно по-близо до земята. Не е лошо да паднеш, ако не се сринеш много надолу.

— Да — каза Тиури малко засрамен. Едва сега той добре разбра, че Пиак, който бе по-млад от него и го считаше за храбър рицар, в планините е негов учител и водач, на когото можеше да се довери. — Не искаш ли да минеш отпред? — попита той.

— Не, не се прави така — обясни Пиак. — Един водач трябва да върви отпред при изкачване, но при слизане — отзад.

Едва след известно време на Тиури му стана ясно защо е така. Като водач Пиак бе онзи, който носеше отговорността за живота на двамата; ако той, Тиури, се подхлъзнеше, Пиак трябваше да противодейства и да го задържи. Той чу ромон на вода и малко след това стигнаха до дъното на бездната. Те преджапаха през потока и после отново се изкачиха нагоре. Междувременно слънцето бе започнало да грее по-ярко, а вятърът бе станал по-силен.

— Наистина времето е хубаво — каза Тиури, когато почиваха за втори път през този ден.

Пиак сбърчи чело и се вгледа за малко във въздуха.

— Кое време може да е? — попита той. — Три, може би три и половина? Трябва ни около час от тук до глетчера и още час, за да преминем през него. Трябва преди тъмно да минем край Седемте скали. Тогава бихме могли утре рано да стигнем до прохода и преди обяд да видим страната на Унаувен. Нека сега да тръгваме!

Тиури стана и го последва, въпреки че би предпочел да си почива още дълго. Но разбираше, че Пиак сигурно има доста причини, за да тръгне напред. Изкачиха по другата страна на пропастта една значителна отсечка, а след това от време на време основата ставаше все по-трудна за ходене. Вече не можеше да се различи пътека, но Пиак крачеше без колебание напред и се движеше, когато земята под тях позволяваше, доста по-бързо, отколкото досега. Колкото повече напредваха, толкова по-силно започваше да духа вятърът. Стана по-студено, а слънцето отново се скри. След около час стигнаха глетчера, обширно ледено поле, което обаче изглеждаше прорязано от тесни, бързо течащи поточета и коварни пукнатини.

— За щастие още не се е случило — каза Пиак, когато стъпиха на глетчера. — Но мисля, че има нещо различно от последния път, когато бях тук. Има повече пукнатини; след това изглежда цял. — Той освободи въжето, грижливо го нави и след това стъпи на ледената повърхност. Тук вятърът можеше да духа безпрепятствено; той беше леденостуден. — Нямаш късмет, Тиури — каза Пиак. — Когато грее слънце, човек понякога може да се разхожда тук полугол.

Това пресичане на ледника бе нещо специално за Тиури. Ледената повърхност във влажно студената, сива светлина не можеше да се сравни с нищо, което бе виждал преди. Те вървяха по големи камъни, които се държаха в равновесие; върху тънки, тесни ледени стълбове; наподобяваха гигантски гъби.

— Глетчерни маси — каза Пиак. — На тях сядат планинските духове, когато слизат от техните върхове. Понякога те се замерят един другиго с тези скални блокове; човек може да ги чуе от километри като гръмотевици.

— Истина ли е това? — попита Тиури, докато се оглеждаше, сякаш очакваше, че ще се появи гигантски планински дух, за да го замери с камък.

— Никога не съм го виждал — каза Пиак. — Но понякога съм чувал отдалеч.

И на двамата им ставаше все по-студено, откакто бяха стъпили на глетчера и бяха прекарали на него доста повече от час. Отново Пиак погледна във въздуха.

— Да не се казвам Пиак, ако не завали сняг — каза той.

— Докъде искаш да отидем днес? — попита Тиури, когато след известно време спряха, за да се завържат отново с въжето.

— Искам да минем покрай Седемте скали — отвърна Пиак; — това е най-трудната част от пътя. Само се надявам да не се стъмни много скоро.

Надеждата му не се оправда. Застрашително бързо се стъмни и скоро започна да вали сняг. Вятърът се засили, поривите му им пречеха да виждат добре, а почвата под краката им стана още по-трудна поради гладкостта, отколкото досега.

— Първо мъгла, после сняг — промърмори Пиак.

В този момент те се намираха на тесен ръб — отдясно високи отвесни скали, отляво пропаст.

— Къде са Седемте скали? — попита Тиури.

— Сега се намираме под четвъртата — отговори Пиак.

Те продължиха да се изкачват в здрача. От студ Тиури тракаше със зъби и вече не си усещаше ръцете и краката. Най-лошото бе, че ръката отново го болеше; това бе започнало с глетчера и с всяка крачка ставаше все по-зле. Той обаче не каза нищо за това и страдаше мълчаливо.

Изведнъж Пиак спря.

— Не става! — извика той. — Опасно е да продължаваме. Колкото повече напредваме, ще става по-тясно и по-стръмно, а скоро ще падне мрак.

— Тогава какво ще правим? — попита Тиури.

— Трябва да се върнем — отговори Пиак. — Тук не можем да останем; много е студено и незащитено. В началото на третата скала има недълбока пещера; там можем да се подслоним. Не е много уютно, но една нощ може да се издържи.

Започнаха да се връщат. Слизането изглеждаше още по-трудно от изкачването, а освен това сега вятърът беше насрещен, така че снегът почти ги заслепяваше. Напредваха съвсем бавно и не биваше да нервничат, защото бе станало почти тъмно. Те се сменяха с водачеството и често спираха, за да си помагат. Не казваха нито дума, докато Пиак каза задъхано:

— Трябва да сме почти на мястото! Спомняш ли си за това място?

— Не виждам почти нищо — отбеляза Тиури. — И всичко изглежда еднакво.

Те продължиха да слизат. „Няма да издържа още дълго“ — мислеше си Тиури. — „Скоро просто ще се срина.“ Малко след това той попита:

— Не е ли това третата скала?

— Да! — извика Пиак. — Тук сме. Поне скоро.

Те намериха целта си точно навреме. Пещерата съвсем не бе дълбока и можеха да седят плътно един до друг, защитени от вятъра, но не и от студа. Отвориха вързопите си и се увиха в одеяла.

Така — каза Пиак, — значи седим. Но не бива да заспиваме, защото ще замръзнем. Трябва от време на време да правим по някоя крачка, да се разтъпкваме… ами просто, да се движим. Как си, Тиури?

— О, добре — каза той. — Поне при тези обстоятелства.

— Боли ли те ръката?

— Малко.

— Малко множко значи — каза Пиак. — Увий се колкото е възможно по-добре. Извади расото върху овчата кожа и се увий топло в одеялата. Сега няма нищо друго. Трябва да се погрижим да издържим до сутринта. Във всеки случай трябва добре да похапнем; това винаги помага… Жалко, че нямаме с какво да си запалим огън — каза той малко след това. — Във всеки случай трябва да се приеме, че няма да успеем, да не говорим, че не бихме могли да го запазим поради времето. Сигурно вече си мислиш: Какви ги надроби Пиак!

— Но нали не бихме могли да предвидим това време! — каза със силен глас Тиури, за да надвика шума от бурята.

— Не, такова нещо вече ми се случи веднъж в това годишно време, а тогава бях много по-нависоко. Вярваш или не, но тази сутрин не очаквах такова нещо. Наистина по-късно се страхувах, че би могло да се случи; затова толкова бързах. Щеше да е по-добре, ако веднага след глетчера бяхме потърсили подслон за през нощта.

Вятърът виеше около отвесните скали, а в далечината отекваха гръмотевици или шум от падащи камъни. Младежите похапнаха, свиха се плътно един до друг и започнаха да се борят със съня.

Нощта бе дълга. Понякога ставаха да се поразтъпчат на тесния ръб извън пещерата, но студът ги караше скоро отново да потърсят подслон. После сядаха вътре се опитваха да потропват с крака или да трият ръцете си една в друга. От време на време сънят ставаше непреодолим и те заспиваха, докато един от тях се събуждаше и разтърсваше другия. Но през нощта вятърът бавно отслабваше и спираше да вали. И накрая, най-сетне се появи бледата светлина на зазоряването.

— Сега бих се насладил на паница бобена чорба — каза Пиак, докато дъвчеха твърдия си хляб. — Но тъй като не мога да я получа, поръчвам си за днес много слънце.

Тиури бе наблюдавал с удивление безбрежната бодрост и издръжливост на своя спътник. Но когато се вгледа в него, видя, че нощта е оставила следи и върху него. Кафявото лице на Пиак изглеждаше бледосиво, а устните му бяха посинели. Тиури се питаше как той ще бъде в състояние да измине най-трудната част от пътя според изказването на Пиак. Вече не валеше сняг, но пътят, по който трябваше да вървят, не изглеждаше никак примамлив. Слънцето още се намираше ниско и нищо не можеше да се почувства от топлината му. Тиури имаше чувството, че само буйно пламтящ огън би могъл да го сгрее. Но скоро след това той се изправи, готов за тръгване.

— Как е ръката ти? — попита Пиак.

— О, много по-добре е вече — отбеляза Тиури. Той малко преувеличи, но болката наистина бе намаляла.

— Добре — каза Пиак, — значи тръгваме! Само че бавно; сигурно ще бъде хлъзгаво.

За втори път те се изкачиха по пътеката по продължение на скалите. Пиак имаше право; бе хлъзгаво. Това, което не бяха успели да видят предишния ден, се разкриваше сега като постоянно предупреждение: дълбоки пропасти и цепнатини, чието дъно не можеше да се види. Всичко около тях бе бяло и черно и сиво… бял сняг и лед, черни бяха скалите, а сиви небето и планинските склонове в далечината. Дълго продължиха да се катерят, мълчаливо, защото вече нямаха сили да говорят. После Пиак каза:

— Това е седмата скала; тук трябва да преминем оттатък. Искаше ми се да сме оттатък миналата нощ… Том е добре защитено място.

Изкачването по седмата скала бе най-трудното. Когато най-сетне бяха горе, пред очите на Тиури всичко танцуваше и той едва дишаше. Пиак не бе много по-добре. Но те продължиха да вървят и слязоха малко по склона от другата страна, защото там щяха да бъдат защитени.

— Ще си починем ли на моето защитено място? — предложи Пиак. — Там е по-приятно, отколкото тук.

Долу на седмата скала се намираше пещерата, която бе далеч по-просторна и дълбока от онази, в която бяха пренощували. Трябваше обаче да минат по много малки и големи камъни, преди да влязат.

— Може би стана добре, — мърмореше Пиак.

— Кое? — попита Тиури.

— Че не стигнахме до това място. Тези камъни ги нямаше последния път. Много е възможно да са паднали през последната нощ. Нямаше да ми бъде приятно такъв да ме удари по главата. Но сега можеш да видиш нещо! — Пиак влезе преди Тиури в пещерата и изчезна в тъмнината. Миг по-късно той се появи отново с наръч клони. — Какво ще кажеш за това? — попита той триумфирайки. — Моят запас! Донесен през последния месец от Филамен. Те не са много влажни.

— Прекрасно! — каза Тиури.

— Сега ще си стъкнем огън — заяви Пиак. — Вече не ми е толкова студено, както сутринта, но преди да продължа, бих искал да пламна от горещина. И искам да хапна препечен хляб и да си опека пърленка в жарта.

Те се насладиха на всичко, което бе казал и когато продължиха нататък, настроението им бе много по-добро. Така изминаха отлично последния голям участък от катеренето. Когато бяха горе дори им бе топло. Но в този момент не мислеха за топлина или студ. Гледаха към страната на Унаувен!

Тиури изпусна една въздишка. Там, пред него, лежеше целта на пътуването му. Всъщност той не виждаше много повече от обратните склонове на скалите, които се губеха в мъгла; равнината зад тях можеше само да отгатва. А и тя бе далеч; разстоянието през планините бе изминато само наполовина.

— Ела — каза Пиак, — не искам отново да измръзна тук, а това ще стане, ако стоим дълго тук. Освен това имаме да наваксваме много изгубено време.

Слизането бе неприятно на Тиури. Горе в прохода бе имал усещане, че трудностите са преодолени, но все още местността е сурова и дива. Но бе далеч не толкова студено, защото източният вятър вече не се усещаше.

Денят отмина и когато слънцето превърна планинските върхове на запад в червено-жълти пламъци, двамата потърсиха място за спане и го намериха в равна долчинка до един поток. Те двамата бяха твърде уморени, сякаш вече добре се бяха нахранили, но Пиак отдели време да намаже ръката на Тиури с лекарството от шишенцето на Менаурес. После си легнаха и потънаха в дълбок и здрав сън.

Утрото дойде студено и ясно.

— От тук бихме могли да слезем бързо — каза Пиак. — За около два дни и половина. Никога не съм бил по-далеч от Филамен, а там ще стигнем утре вечер. Над Филамен живее един мой чичо с жена си; казват се Таки и Илиа. Те двамата са много мили. Бихме могли да отидем до там. Те ще пазят в тайна посещението ни, ако ги помоля за това. И ще ни дадат да хапнем! Никой не готви толкова хубаво както леля.

— Звучи примамливо — каза Тиури с усмивка.

— Да, и бихме могли като нищо да го направим. Менаурес също ги познава; по-рано той обикаляше тук насам-натам. Е, какво ще кажеш за това?

— Ще те следвам — заяви Тиури.

— Тогава напред — каза Пиак. — Може би ще успеем да стигнем там преди мрак.

Последвалото спускане мина много бързо. Най-често Пиак вървеше отпред, за да наложи темпото. Той не правеше крачки надолу, а просто се оставяше да пада, като скачаше от един камък на друг. Тиури го следваше, въпреки че при всяка крачка усещаше болезнен удар в ръката. След обяд пейзажът стана по-приятен и приветлив и тогава за първи път чуха подрънкването на звънчета.

— Овцете на чичо Таки — каза Пиак.

Скоро след това те видяха животните как пасат на малка полянка. Когато забелязаха младежите, овцете се спуснаха към тях и започнаха да ги ближат където им падне.

— Хе, хе — каза Пиак, — не ни изяждайте, моля!

Един мъж се изкачи от другата страна по полянката.

— Не може да бъде! — викна той. — Пиак е дошъл!

Изглежда това бе чичото на Пиак. Пиак го поздрави сърдечно и след това му представи Тиури.

— Това е приятелят ми Мартин — каза той. — Отбиваме се при теб.

Таки бе як, все още млад мъж; приятелското му лице бе също така кафяво като това на Пиак, но косата му бе толкова изрусяла от слънцето, че имаше цвят на слама. Той огледа изпитателно младежите и каза:

— Сигурно сте уморени. Лошо ли бе времето горе?

— Да, и още как! — отговори Пиак. — Не го ли забелязахте?

— Не. Но чухме тропота на падащите камъни. — Таки пропъди овцете и продължи: — Но скоро ще можете да ми разкажете. По-напред да слизаме, момчета! Ще изтичам напред да кажа на Илиа веднага да слага яденето на огъня.

Пиак с радост се съгласи, но задържа за малко чичо си и му каза с приглушен глас:

— Още нещо, чичо Таки. Нашето посещение трябва да остане в тайна. Не мога да ти разкажа защо, но никой не бива да знае, че сме тук.

Таки не показа изненада.

— Добре — каза той. — Нямаме други посетители, а и живеем сами. Така че желанието ти може да бъде добре изпълнено. А сега довиждане! — Той забърза по тясна пътечка надолу. Пиак и Тиури го последваха по-бавно.

Бе почти тъмно, когато стигнаха до жилището на Таки, дървена хижа с пристроен хамбар. През прозорците струеше светлина, а в отворената врата се появи силуета на жена. Срещу тях с лай се спусна куче и след това се хвърли върху Пиак, като въртеше опашка.

— Добър ден, лельо — каза Пиак.

— Влизайте! — викна жената. — Влезте и добре дошли!

Лелята на Пиак бе дребна и тъмнокоса, с мило, свежо лице. Тя целуна Пиак по двете бузи и поздрави сърдечно Тиури. Хижата се състоеше само от една стая, а тя бе малка и семпла, но Тиури намираше, че никога не е виждал толкова уютна стая. Върху чиста до блясък маса имаше две горящи свещи и дървени купи с хляб, сирене и плодове и зелени кани с мляко. Огън пламтеше в огнището, а вода пееше в големия котел, висящ над него. В хамбара имаше подготвена голяма бъчва, пълна до половината с вода. Таки добави към нея и съдържанието на котела.

— Ето — каза той, — сега е хладка. Събличайте се и скачайте вътре! Няма нищо, което да ви се отрази така добре, както една баня.

След като се бяха изкъпали, Пиак отново превърза раната на Тиури.

— Вече заздравява — каза той — и това е добре, защото вече няма нищо в шишенцето на Менаурес.

Малко по-късно Тиури и Пиак отново влязоха в стаята — с влажни коси и зачервени бузи. Илиа разбъркваше нещо в тенджерата, която сега висеше над огъня. Таки седеше на масата и ги покани да седнат.

— Започвайте — каза Илиа, — на само си оставете малко местенце за супата.

— Лельо Илиа — каза възхитен Пиак, — това наистина е бобена чорба! Но няма да ядем, докато не седнеш при нас.

— Само най-обикновени неща — отбеляза Илиа. — Ни знаех, че ще дойдете.

— Ами, повече от достатъчно е, струва ми се — каза Таки. — Никога няма да изядат всичко това.

Пиак и Тиури потвърдиха тези думи, а после отдадоха цялото уважение на храната. Кучето седеше зад масата и лапаше това, което му подхвърляха.

Тиури си мислеше за това, че сега се намираше в страната на Унаувен. Той попита Таки, дали наистина е така.

— Да, така е — заяви мъжът, — въпреки че има хора, които казват, че Големите планини не са владение на никого. Но за мен Унаувен е мой крал.

— Сигурно си бил някога в Дангрия, нали? — попита Пиак.

— Много пъти, преди да се оженя. Красив град, но не бих искал да живея там.

— Защо не? — попита Тиури.

— Тясно е за мен. Предпочитам хижичка в планините, високо горе, на чист въздух. Но Дангрия е красива, макар че в сравнение с града на Унаувен може и нищо да не представлява. Там ли сте намислили да ходите?

— В Дангрия? Да — каза Тиури. — Далеч ли е от тук?

— Е, утре вечер може да стигнете височината на Филамен, а има нужда от малко повече от ден, за да се стигне от там до подножието на планините. Чуйте, знам нещо: там живее един човек, при когото по-рано съм работил; казва се Ардок. Той е богат и има много коне и каруци. Ако го попитате от мое име, може би ще можете да пътувате с него до Дангрия. Той много често пътува до там, за да продава на пазара това, което му дава неговата земя. Той е мил човек, макар че понякога се прави на важен. Но тогава вие ще трябва да бъдете там рано сутринта; най-често той потегля преди изгрев, за да бъде към обяд в Дангрия.

— Благодаря — каза Пиак. — Можем да опитаме, не мислиш ли, Мартин?

След като се нахраниха, веднага си легнаха да спят. Младежите отказаха да си легнат в леглата на Таки и Илиа и накрая Таки им направи постеля на пода. После си пожелаха лека нощ.

На следващата сутрин рано започнаха с обилна закуска. Илиа, освен това им приготви голям пакет с хляб за из път. Със сърдечни благодарности се сбогуваха с нея. Таки и кучето му ги съпроводиха малко по каменистата стръмнина надолу, през коритото на пресъхнал поток и накрая по хубава пътека, която водеше през покрита с цветя ливада. Около обяд Таки се сбогува с младежите, след като им обясни как могат да намерят стопанството на Ардок. Те му благодариха и обещаха да го навестят на връщане.

— Надявам се, че ще можем да пътуваме с Ардок — каза Пиак, когато продължиха пътешествието си. — Още се съм се возил в каруца.

Изведнъж Тиури спря и го погледна.

— Какво има? — попита Пиак.

— Но ти трябваше само да ме преведеш през планините — отбеляза Тиури. — Не трябва ли да се връщаш при Менаурес?

— Не мога ли да продължа с теб? — попита Пиак. — Самият Менаурес ми каза: „Ако искаш да го придружиш по-нататък, Пиак, трябва да го направиш.“ Е, и аз го правя, ако ти нямаш нищо против.

— Аз обаче имам нещо против — отвърна Тиури.

— Защо? Сам ли предпочиташ да пътуваш? — попита Пиак.

Тиури много би искал Пиак да остане с него, но отговори:

— Може да стане опасно. Не, не искам да вървиш с мен.

— А, затова било — каза Пиак. — Това не ме смущава. Напред, нека дойда с теб в града на Унаувен!

— Не — възрази Тиури, — по-добре е да вървя сам.

Пиак го погледна разочарован.

— Така ли мислиш? — попита той. — Сигурно си мислиш, че ще имаш по-голям товар с приятел като мен.

— Не — каза Тиури, — не, не е това! Благодаря ти за предложението, но наистина, ще бъде…

— По-добре не! — прекъсна го Пиак. — Това вече го каза. Страхуваш се, че можело да е опасно, но аз вече го знаех. Менаурес го знаеше и той мислеше, че е правилно да те придружа, ако искам. А аз искам да дойда! Или имаш друга причина да ни ме искаш със себе си?

— Не — заяви Тиури. — Но причината, която имах предвид, намирам за достатъчно важна, за да ти възразя.

— Ето как ще прескоча — каза Пиак и направи скок. — Знам всичко за опасностите, за червените конници и за Слупор, шпионина. Добре, двамина могат да внимават повече от един. Ти искаш да пътуваш бързо: аз също вървя бързо. Така че позволи ми да дойда с теб; ще бъда твой оръженосец и за всичко ще ти се подчинявам.

Тиури се позабави. Биваше ли да приема предложението на Пиак.

— Ако се бавиш още дълго, ще избягам — заплаши Пиак. — Но тогава тихо ще те следвам и ще те следя като шпионин.

Тиури започна да се смее.

— Добре тогава — каза той. — Предпочитам спътник, вместо преследвач.

— Ура! — извика Пиак. Той започна да тича, но след малко спря и изчака Тиури да го настигне. После направи дълбок поклон. — Аз съм ваш слуга — каза той тържествено.

— Не прави такива глупости — отвърна Тиури. — Ние сме спътници и имаме еднакви права.

— Приятели!

Известно време вървяха развеселени.

— Кажи — попита после Пиак, — ако си рицар, мога ли да ти стана оръженосец?

— Още не съм рицар — каза Тиури.

— Но когато станеш? Или такъв като мен не може да стане оръженосец?

— О, напротив!

— Значи мога да стана?

— Ако настояваш — заяви с усмивка Тиури, — можеш добре да се справиш. Ще се погрижа да получа рицарско звание, все едно как, само за да си доволен.

Слизането премина бързо и без затруднения. Оставиха встрани от себе си Филамен и в края на деня бяха напреднали с голям участък от пътя.

На следващата сутрин Пиак каза:

— И така, сега мога да не бъда вече твой планински водач, защото никога не съм ходил по-далеч от тук. Сега ти трябва да казваш как да вървим.

— Заедно сигурно ще намерим пътя — каза Тиури.

Това не им струваше много усилия, защото Таки подробно им бе обяснил кой път трябва да използват. След обяд на същия ден те бяха оставили високите планини далеч зад себе си и се намираха в подножието им. Тук-там виждаха селца, а също ги срещаха и хора, които ги поздравяваха, без да показват изненада или любопитство. Отново бяха в обитавания свят. След залез-слънце продължиха още известно време да вървят. Бе светла нощ, а на другата сутрин искаха да стигнат при Ардок. Бе вече късно, когато намериха място за спане върху купа сено.

С Ардок към Дангрия

На разсъмване Тиури и Пиак крачеха покрай един поток. От другата страна, на склоновете, се простираха лозя.

— Това трябва да е земята на Ардок — предположи Тиури.

Малко по-нататък се издигаше голяма каменна къща, заобиколена от дървени хамбари и обори. Младежите стъпиха на моста, който водеше към нея, после спряха и погледнаха натам. Имаше вече хора, които бяха станали от сън; зад няколко прозореца светеше и те чуха бърборене, цвилене и други шумове. Докато стояха на моста, навън излезе едър мъж, който носеше чук в дясната си ръка и чанта под лявата ръка. Той ги видя да стоят там, но не каза нищо и не тръгна към тях. Остави чантата на земята и после започна да поправя нещо по един от прозорците на къщата.

Пиак и Тиури се приближиха към него.

— Добро утро — поздравиха те.

Мъжът вдигаше много шум с чука, но спря и попита:

— Какво казахте?

— Добро утро — повториха младежите.

— Благодаря, подобно — отвърна мъжът и усърдно продължи да работи с чука, така че бе невъзможно да му кажат още нещо разбираемо. След известно време обаче той постави чука в чантата, погледна двамата и каза:

— Така, рано сте тръгнали на път. Кои сте вие? Никога не съм ви виждал.

— Идваме от планините — обясни Пиак.

— О, сигурно от другата страна на планините. А това не се случва често.

Мъжът си повдигна панталоните и внимателно ги огледа изпод стърчащите си вежди. Той имаше впечатляващ вид, с рошави, жълтеникавосиви коси и дълга брада.

— Това ли е къщата на Ардок? — попита Тиури.

— Добре са ви упътили. Това е къщата на Ардок, в сянката на Големите планини. Дошли сте, за да попитате това?

— Бихме искали да говорим с Ардок — отговори Тиури.

— Така ли, искате да говорите с Ардок. Мислите ли, че този господин вече е буден, толкова рано сутринта?

— И да не е бил буден, сигурно се е събудил от вашето чукане — каза Пиак.

Мъжът започна да се смее.

— Имате право — каза той. — Но мислите ли, че би разговарял по това време?

— Това ви питаме — отбеляза Тиури.

— Защо искате да говорите с него?

— Изпраща ни Таки — съобщи Тиури. — Той ни посочи името и дома на Ардок.

— О, Таки! Как е този лудетина? Поиска да се ожени и отново да живее в планините, вместо да си остане тук и да печели добре.

— Той е женен — отговори Пиак — и се чувства отлично в планините.

— Добре — каза мъжът. — Единият в планина, другият в равнина! Всеки си има своето място, с изключение на пътешествениците, които никъде не намират покой и младите хора, които търсят приключения. Аз също обичам да пътувам, но вече не се отдалечавам много от дома си. Имам си задължения тук. Трябва да управлявам моето стопанство и да се грижа за тези, които зависят от мен.

— Вие ли сте Ардок? — извика Пиак.

— Аз самият. Какво си помислихте: че съм поспаланко, който оставя на другите да вършат работата? Винаги съм първият от всички. Казвайте какво ви тежи на сърцето.

Младежите си изказаха молбата.

— Е, имате късмет — заяви Ардок. — Точно днес отивам в Дангрия. Вие вече сте готови да се качвате в колата. Само че колата е толкова пълна със стока, която трябва да бъде продадена на пазара, че дори и мишка не може да се качи повече. Но бъдете спокойни! Имам още коне, които все пак някой трябва да язди. Аз самият също пътувам на кон; слугата ми Дирик кара колата. Можете да дойдете като наши спътници, всеки на кон. Сега почти винаги вземам хора със себе си. Така е по-безопасно на път. А и бихте могли да помогнете при разтоварването на стоката на пазара. Какво ще кажете? Става ли? Можете ли да яздите?

— Н-не — каза Пиак, на когото не точно това му се искаше.

— Аз вече съм се качвал на кон — заяви предпазливо Тиури.

— Сигурно на някое планинско пони, от което краката ти стигат до земята. Но ще стане; ще ви дам две кротки животни. Е, става ли?

Младежите отговориха утвърдително. Ардок ги попита, дали вече са закусили. Въпреки че вече бяха хапнали по нещо, те не отказаха на поканата. Малко по-късно се приготвиха за път. Слугата внимателно подкара голяма кола с чергило, теглена от два коня, през моста. Двама други слуги докараха други коне за яздене.

— Е, качвайте се! — каза Ардок, докато Пиак гледаше малко объркано.

Той прошепна на Тиури:

— Сигурно трябва да опитам. Нали в края на краищата искам да бъда оръженосец. — Той с усилие се качи на коня, но без да се колебае. После с уплашено лице поязди няколко кръгчета в двора. Ардок му даваше напътствия със силен глас и не обръщаше внимание на Тиури, който междувременно бе яхнал един от другите коне. Тиури вече седеше на коня, когато Ардок погледна към него.

— Не! — извика той на един от слугите — не Цефилвен; тя е твърде неспокойна за неопитен ездач! Нали ти казах да му дадеш Кафявата лисица!

— Но той вече се качи — отбеляза слугата.

— Слизайте! — каза Ардок. После замълча, като наблюдаваше Тиури, докато той галопираше към Пиак. — Хм — каза той, — оставете го!

Отправиха се на път. Пиак здраво се държеше на седлото и недоверчиво гледаше към ушите на своя кон. След малко той обаче каза:

— Харесва ми. Но не бих казал, че съм седнал удобно. Бих предпочел да ходя пеша.

— Свиква се с това — каза Тиури с усмивка.

Ардок, който яздеше пред тях, спра коня си и изчака те да се изравнят с него.

— От къде идвате вие, Мартин? — попита той Тиури.

— От едно селце от другата страна на планините — отговори младежът.

— Тъй. Вие яздите като истински рицар. Вече често сте го правили.

— Да — каза Тиури. — От време на време по малко.

— От време на време по малко! И на що за кон е било това? Цефилвен е разкошно животно, но не и кротко.

Тиури отвърна:

— О, на различни коне, големи и малки.

— Аха — каза Ардок и отново замълча.

— Колко път има до Дангрия? — попита Пиак.

— След обяд трябва да съм там — отвърна Ардок. — Когато свикнете с ездата ще пътуваме по-бързо. — Каква е целта на пътуването ви? — попита Ардок.

— Искаме да разгледаме кралството на Унаувен — обясни Тиури.

— Е, тогава бихте могли да пътувате нашир и надлъж… ако искате да видите всичко. И всъщност тогава трябва да отидете на запад от Реката на дъгата; това е сърцевината на кралството на Унаувен.

— Но нали той управлява и тук? — осведоми се Тиури.

— Сигурно. Но на изток от Реката на дъгата вече не е същото, което бе по-рано. Откакто започна спорът между Унаувен и Евилан насам идват по-малко рицари на краля; те, разбира се, са необходими на юг, за да пазят границите. Е… ами да, вие нищо не знаете за това…

— Ами разкажете ни, моля ви! — помоли Тиури.

— О, не. Вие би трябвало сами да откриете всичко и да си съставите мнение. Във всеки случай пътят е по-малко безопасен, отколкото бе по-рано. Да, тук-таме по пътя се срещат разбойници!

Младежите погледнаха колчана със стрелите на гърба на Ардок и сега разбраха, защо той го носи със себе си.

— Та така, не е толкова глупаво, когато видите как стоят нещата тук — каза земевладелецът след малко. — Би трябвало повече хора отвъд планините да дойдат тук. Говорим един език, дори и ако вие едва сега чувате как трябва да се говори той…

— Защо? — попита Тиури.

— Ами, нали чувате известна разлика между вашия говор и моя, въпреки че добре се разбираме. Нашият език звучи по-красиво. Така трябва да бъде.

— Кой твърди това? — подхвърли Пиак доста възмутен.

— Аз го казвам и е истина. Не знаете ли, че вие в кралството на Дагонаут сте получили езика си от нас? От стари времена рицари на нашия крал са били на поход през планините във вашата страна и там са основавали села и са строили крепости. Те учели там хората на всичко, което знаели и са им дали също езика си, езика на кралството на Унаувен. Да, дори казваха, че те са създали града на Дагонаут и вашите крале и рицари произлизат от тях.

— Никога не съм чувал тази история — отбеляза Тиури.

— Тогава е дошло време да я чуете. А тя е вярна, все едно дали вярвате или не.

Те пришпориха конете, освен Пиак, който не се чувстваше съвсем сигурен. Но конят му следваше примера на останалите и започна да препуска, докато ездачът му здраво се държеше за гривата му. Пиак остана на седлото и след известно време дори започна гордо да се оглежда наоколо.

— Някога ще стана добър рицар — каза той.

От планините Дангрия изглеждаше като красив приказен град. Но отблизо тя изглеждаше съвсем различно. Внушителни и впечатляващи се издигаха зидовете на града с бастионите пред тях, които бяха построени от огромни каменни блокове. На някои места се издигаха кули над стените, някои масивни и тежки, други тънки и остри, с медни ветропоказатели на покривите.

— Това е градът на изтока — каза Ардок.

Пиак бе много разочарован от това, което видя.

— Това ли е сега Дангрия? — попита той. — Аз си мислех, че един град е нещо друго.

— Не ти ли харесва? — попита Тиури.

— Не. Всички тези високи, дебели зидове. Бих се чувствал като затворник, ако трябваше да живея тук. Красив ли го намираш?

— Е, чак красив — обясни Тиури — не бих казал. Но изглежда като истински град.

Те се доближиха до голямата порта на източната градска стена. Два гълъба прелетяха над стената и кацнаха на една от кулите в града.

— Те не се чувстват затворени — подхвърли Пиак.

— Има много гълъби в Дангрия — каза Ардок. — Понякога долитат също пощенски гълъби отдалеч. Кметът получава много вести по този начин. — Той сбърчи чело и сякаш искаше да добави нещо, но замълча.

Междувременно бяха стигнали до портата. Тя стоеше отворена, но в прохода бе спусната бариера, до която стояха въоръжени пазачи. Когато видяха Ардок с неговите спътници, те веднага вдигнаха бариерата и командирът ги поздрави приятелски.

— Добър ден, Ардок — каза той. — Кои са придружителите ти?

— Сигурно познавате слугата ми Дирик — отвърна Ардок, — а това са двама младежи от планините.

— Младежи — повтори пазачът на портата. — Как се казвате? — попита ги той.

— Пиак Пиаксон и Мартин Мартинсон.

— От другата страна на планините — каза пазачът. — За какво идвате насам?

— Искат да посетят страната ни — заяви Ардок.

— Чудесно! — каза пазачът. — Не идват много чужденци насам — поне не и от изток. Трябва да отидете при кмета; той сигурно ще ви посрещне сърдечно и ще ви покаже всичко.

— Мисля, че кметът сигурно си има друга работа, вместо да разхожда туристи наоколо — каза Ардок.

— О, той има време за всекиго — каза командирът. — Колко време ще останете тук, млади хора?

— Още не знаем — отговори Тиури.

— Не е малко — викна командирът. — Тек можете да си прекарате добре. — Той се обърна към Ардок и попита — Къде ще прекарате нощта?

— В „Белия лебед“ — заяви Ардок, — както винаги.

— И тези младежи също?

— Това трябва те да ви кажат, добри човече.

— Още не знаем — каза Тиури. — Не познаваме пътя тук.

— Тогава вървете с господин Ардок; той знае какво има тук за хапване и за пиене. Но не искам да ви задържам повече. Бъдете живи и здрави!

Те преминаха на конете си през портата и влязоха в града. Пиак не можеше да се нагледа на редиците от къщи, на широките и тесни улици, на зидовете и кулите. Той дори забрави да се държи страхливо на седлото.

— О — каза той, — градът наистина е нещо специално.

Стигнаха до пазарния площад и спряха в края му. Площадът бе изпълнен с пъстри палатки и щандове с търговци и купувачи. Над тази пъстра, шумна сцена грееше слънце. Ята бели гълъби летяха във въздуха, спускаха се и отново се издигаха. Пиак не успя да наблюдава дълго, защото имаше много неща за вършене. Трябваше да се разтовари каруцата на Ардок и да се разпрегнат конете. Самата каруца бе превърната в нещо като палатка, в която стоката бе изложена примамливо. Конете заведоха в обор близо до площада. Младежите помогнаха за това, което трябваше да се направи, а след това Ардок каза:

— Така, това е свършено. Сега сте свободни да ходите и да стоите където искате.

Младежите сърдечно благодариха, че ги е довел до тук.

— Няма за какво — каза Ардок. — Нищо не ми костваше. Но имам много работа; затуй трябва сега да се сбогуваме. Можете да ме намерите довечера в „Белия лебед“. Ще ви запазя там място за спане.

— Благодарим ви — каза Тиури. — Още не знаем какво ще правим.

— О, добре е да се плати — усмихна се Ардок.

— Не поръчвайте още нищо, моля — помоли Тиури. — Може да дойдем, а може и да не дойдем.

После те закрачиха заедно през пазарния площад. В средата му имаше кладенец; там седнаха, за да похапнат.

— Какво ще правим? — попита Пиак.

— Тук можем да си починем — каза Тиури, — а после ще вървим.

— Значи няма да останем тук тази нощ?

— Не, имаме още част от деня — каза Тиури — и колкото по-бързо пътуваме, толкова по-добре.

— Вярно е — вмъкна Пиак. И веднага след това добави — Не може ли малко да пообиколим? Да видим още нещо.

— Добре — каза Тиури и стана.

— Не ми се седи — прошепна му Пиак. — Усещам, че вече съм седял цяла сутрин, и то как! Яздене! Този Ардок ми се струва мил човек; не мислиш ли?

— Да — потвърди Тиури. — А също и разумен.

— Да — продължи Пиак. — Той веднага видя, че ти можеш добре да яздиш. Дали и аз ще се науча?

— Разбира се — отвърна Тиури. — Само ако го правиш по-често.

Те се шляеха по площада и разглеждаха всичко, което се предлагаше за продан.

— Пазете се! — внезапно каза един глас зад тях.

Те се обърнаха и видяха възрастен мъж с необикновен вид.

— Чужденци сте, както виждам — продължи той. — Внимавайте, тук има джебчии. Дръжте си ръцете върху кесийките! Дангрия не е това, което беше. — Той мрачно се изплю на земята и изчезна в тълпата.

— Какво ще кажеш за това? — попита Пиак доста изненадан.

От едната страна на площада имаше много висока сграда от жълто-кафяв камък. Стените на тази сграда имаха множество амбразури, бяха семпли, без украса и имаха само няколко малки прозорчета. Голямата порта с дървена врата с метален обков, към която водеше стълба от бял мрамор, бе отворена.

— Това замък ли е? — попита Пиак, след като разгледа внушителната сграда.

— Това е кметството и жилището на кмета — каза някой зад тях.

Беше същият стар човек, който малко преди това ги бе предупредил за джебчии.

— Кметът — продължи той, — накара да построят тази стълба през последната година. Много скъпа и красива. Не бих се качил по нея, о, не! — Той наблюдаваше сградата с преценяващ поглед, изсекна се и се изплю с презрение. — О, не! — повтори. После се обърна и си тръгна.

— Какво ще кажеш сега? — за втори път се учуди Пиак.

Тиури не отговори, но погледна след стареца, докато той се изгуби зад една сергия.

— Изглежда стълбата не му харесва — каза после той с усмивка. Но вътрешно внезапно разбра, че не би желал да остане дълго в Дангрия. — Хайде — каза той, — да вървим ли? На запад сигурно също има порта.

Те продължиха през площада и стигнаха до сергията на Ардок. Ардок не бе там, но Дирик, слугата, продаваше и изглежда сключваше добри сделки. Когато видя двете момчета, той ги поздрави весело и те спряха да го поздравят с успеха. Точно когато искаха да се сбогуват, до тях се доближи човек с каска. Познаха в него един от пазачите на портата.

— Ха — каза той — тъкмо ви търсех, младежи. Вече си мислех, че ще ви намеря тук. Кметът иска веднага да говори с вас.

— Кметът? — учудено попита Тиури.

— Да, той узна, че в града има чужденци и при това двама младежи като вас. Сега иска за малко да му гостувате.

— О, о! — каза Дирик. — Каква чест!

— Нашият кмет и също така гостоприемен, както и градът му — каза пазачът. — Ще дойдете ли с мен? — попита той младежите.

— Бихме искали — каза Тиури, — но трябва да ви кажа, че нямаме много време.

— Така е и с времето на кмета — отвърна пазачът почти обидено, както изглеждаше. — Повече, отколкото с вашето, смятам.

— Не ни се сърдете — каза Тиури. — Ние знаем как да ценим високо тази любезност. — При това той си мислеше, че предпочита да не отива с пазача. Това би означавало само закъснение. Но, разбира се, желание на господаря на града не можеше да се отхвърли току-така. Така че те последваха пазача на портата до голямата, красива сграда, която бяха разглеждали малко преди това. Качиха се по мраморната стълба и влязоха през портата.

Кметът на Дангрия

Стигнаха до просторната зала с червени и бели плочки на пода и изрисувани колони наоколо. В дъното на залата една разкошна, украсена с дърворезба дървена стълба, водеше нагоре.

О! — удиви се Пиак и се огледа наоколо с опулени очи. На всички колони висяха щитове и кръстосани мечове, а по тавана имаше вградени цветни камъни. — Кметът сигурно е богат.

— Изчакайте, моля, един момент — каза пазачът. Той избърза напред през залата и се качи по стълбите. В този момент около дванадесет войници слязоха долу. Те минаха покрай младежите, вдигнаха копията си за поздрав и се отправиха навън. Двама други войници дойдоха до страничната врата и единият каза:

— Добър ден. Кметът ей сега ще дойде. — Те се качиха нагоре по стълбата, но застанаха прави на първата площадка.

— Има ли и крал Дагонаут такъв палат? — прошепна Пиак. — И пълен ли е също с такива войници? — Той започна да обикаля в залата, оглеждаше колоните и наблюдаваше щитовете, които висяха на тях.

Тиури искаше да го последва, но си остана на мястото, защото по стълбата отново слязоха хора. Бяха двама: единият бе представителен господин на средна възраст, който носеше дълга, червена, пъстро обшита дреха и златна верижка на врата си. Другият бе блед млад мъж, облечен в черно. Първият сигурно е кметът, помисли си Тиури. Той тихичко извика:

— Пиак!

Но Пиак бе изчезнал зад колоните от другата страна на залата и изглежда не го чу. Представителният мъж дойде при Тиури и каза любезно:

— Добре дошли в града ми!

Тиури отговори:

— Благодаря ви, господин кмете.

Кметът му протегна ръка.

— Добре дошли — повтори той. — Трябва да бъдете мой гост, млади човече. — Той се огледа. — Мислех, че сте двама — добави той.

— Да, приятелят ми Пиак е с мен — заяви Тиури. — Той разглежда залата. Много е впечатлен. Искам да го повикам.

— О, оставете го да разглежда спокойно — каза кметът с усмивка. — Затова поисках да дойдете. Ще ви покажа още много. — Той се обърна към младия мъж до него. — Моят писар — отбеляза той — ще се погрижи за добра стая за вас, тук в кметството.

— Много любезно от ваша страна — каза Тиури. — Действително съм впечатлен то това посрещане. Ние сме само обикновени пътешественици. С удоволствие бихме поразгледали града ви, но за съжаление не можем да останем дълго.

— Но сигурно все пак няколко дни — каза кметът.

— Не — отвърна Тиури, — за съжаление не.

В този момент Пиак се приближи към тях; изглеждаше доста развълнуван, но Тиури забеляза това едва по-късно.

— А, ето го и приятелят — каза кметът. — Добре дошли, добре дошли! Вече чух, че много ви харесва.

Пиак направи безпомощно движение и каза:

— Много е хубаво, господин кмете.

— Тогава елате с мен горе! — каза кметът. — Сигурно ще имате толкова време. Елате, елате!

— Но трябва да отидем при Ардок — каза Пиак, докато отстъпваше крачка назад. — Аз… оставих там нещо от моите вещи.

— Ще наредя да го донесат — заяви кметът. Той вдигна ръка и на този знак се отзоваха двамата войници от стълбищната площадка долу.

— Добре, приемаме любезното ви предложение — каза Тиури. — Но вече ви казах, че не можем да останем дълго.

— Бързате ли? — попита кметът и дойде съвсем близо до него. — Много бих желал да науча нещо ново от изток.

Тиури внезапно усети, че се чувстваше неспокоен.

— О, ние сме момчета от планините — каза той небрежно. — Нямаме какво ново да кажем.

Кметът го докосна с пръст в гърдите.

— Е, не носите ли новини от изток? — попита той почти шепнешком. — Трябва да останете няколко дни.

— Наистина не можем — отговори Тиури.

— Напротив — каза кметът. — Трябва да го направите. Имам един приятел… Той още не е тук, но ще иска да говори с вас.

Неопределеното чувства на безпокойство се превърна в недоверие.

— Ваш приятел? — каза рязко Тиури. — Не ви разбирам! Кой е този приятел?

— После ще видите — отговори кметът с усмивка. — Елате сега с мен, скъпи мой.

Войниците застанаха до Тиури. Те също се усмихваха, но ръцете им бяха върху ръкохватките на мечовете. И за свой ужас Тиури забеляза, че и други въоръжени мъже наизлязоха иззад колоните. Той обаче нямаше време да обмисля, какво да направи, защото викът на Пиак го уплаши. Пиак незабелязано бе отстъпил още назад, сега стоеше близо до главните врати и се държеше с ръце за гърдите.

— Ой! — извика Пиак. — Не се тревожи! Тук е! И ще го запазя! Пазя го! — Той веднага се завъртя, разтвори вратите и излетя навън.

После всичко се случи много бързо! Любезното лице на кмета се преобрази в изпълнена с жестокост и гняв мутра.

— Дръжте го! — извика той. — Хванете го, заловете го!

Войниците хукнаха към вратата и също изчезнаха. Кметът ги последва, но застана до вратата и хвърли зъл поглед към Тиури. Сетне той също изчезна и вратата се затвори зад него. Тиури също побърза към вратата и я отвори. Но веднага две пики се насочиха към него и застрашителни гласове го накараха да остане там, където е. После вратата се затвори пред него. Той чу шум от другата й страна, но не можеше да разбере нищо.

— О, Пиак! — каза силно той с треперещ глас. Пиак бе надушил бедата и затова бе направил да изглежда така, сякаш той носеше писмото! За този момент хитростта му бе успяла, но как ще продължи всичко това? Трябваше ли той, Тиури, да съобщи, че не Пиак, а той самият притежаваше писмото, което очевидно търсеше кметът? Не, той не можеше да го направи. Той не биваше да предава писмото, от което може би зависеше съдбата на едно кралство. Трябваше да използва възможността, която му бе дал Пиак.

Той се спусна към една странична врата в залата, но и там чу гласове. Да излезе навън вероятно не можеше; сградата сигурно бе обградена. Затова той побърза през залата и по стълбите нагоре. При това той почти изпревари писаря на кмета. Стълбата водеше в зала с много врати; той отвори наслуки една от тях и се спусна през други стаи и зали. Чуваше стъпки след себе си. Някой викаше:

— Дръжте го! Той трябва да остане тук!

Той стигна до оръжейна зала, където спря, за да вземе лък и колчан стрели. После се спусна по втора стълба нагоре. На следващия етаж си позволи малко време, за да се огледа. Там беше пазарният площад. Нямаше ли раздвижване на хората там? Да, а тук той видя да тичат войници. Четири, шест… сигурно около двадесет! Дали търсеха Пиак? Дано само не се остави да го хванат!

Той отново чу шум зад себе си. Пъргаво затича нататък, този път колкото е възможно по-безшумно. Сега знаеше какво трябва да направи! Още едно стълбище нагоре, отново през една зала, която бе обзаведена толкова разкошно, както и другите, през коридори и стаи… После стигна в помещение с две тежки врати и високи, тесни прозорци и остана там.

Сега вече не бива да се бави, помисли си той. Все някога ще ме намерят. Той се огледа в стаята, затвори вратата, през която бе влязъл и заключи с резето. Другата врата водеше в малко помещение без изход; нея остави отворена. Той избута една маса пред първата врата и си помисли: Да се надяваме, че ще мине още време преди да ме намерят. А сетне няма да влязат толкова лесно!

Той коленичи на пода и то така, че да има изглед към вратите и прозорците и остави лъка и стрелите готови до себе си. После извади писмото. Часът бе настъпил. Трябваше да прочете и да унищожи писмото, така че врагът никога да не узнае какво е написано в него.

Тиури разгледа писмото. Само още един от трите печата не бе счупен. Той счупи последния печат и разтвори писмото. Бе толкова развълнуван, че буквите играеха пред очите му и не можеше да разбере нищо. Затвори очи. После отново погледна писмото и започна да чете. Прочете буквите и думите; прочете писмото от началото до края, но не разбра какво пише в него! Посланието бе написано с таен шифър или на език, който не знаеше. Само една дума, накъде към средата, му бе позната: Унаувен. Той втренчено гледаше известно време буквите с чувството на разочарование от това, че тайната трябваше да си остане тайна за него. Стъпки и гласове съвсем наблизо го стреснаха. Той трябваше да научи наизуст посланието колкото е възможно по-бързо, така че самото писмо да може да изчезне. А това не бе лесно, защото не разбираше смисъла и значението. Веднага започна изпълнението на тази задача, докато с половин ухо се ослушваше какво се чува вън от стаята. Чу някой да идва към вратата и след това да се отдалечава. После насочи цялото си внимание към писмото; безшумно изричаше наум думите. От време на време затваряше очи и повтаряше наизуст изреченията.

Не знаеше колко време ще му бъде нужно, за да научи всичко наизуст. После се запита, дали знае правилното изговаряне на този таен език. Нали можеше да се получи така, че той да изговори неправилно думите; той трябваше да може и да напише посланието.

После отново бе уплашен от шум извън стаята. Този път някой се опита да отвори вратата.

— Има ли някой там? — извика глас.

Тиури притихна.

— Аха, вратата е заключена — чу той да казва същият глас.

— Донесете ключовете!

За малко Тиури бе оставен на спокойствие и той заучи още веднъж посланието.

Малко по-късно в ключалката изтрака ключ, но вратата, разбира се, не се отвори.

— Кой е там? — извика някой. — Хей, отговори!

Тиури мълчеше. Бърборене пред вратата и после стъпки, които бързо се отдалечиха… Тиури още веднъж преговори посланието, за да се убеди, че наистина го знае. После отиде до камината. В нея имаше няколко цепеници. Той извади огнивото, което бе намерил в чантата при Арданвен и винаги го бе носил със себе си. Използва го, за да запали огън. После задържа пергамента в пламъците. Държа го здраво, докато огънят почти стигна до пръстите му. Когато писмото бе изгорено, той събра пепелта, стри я между пръстите си и я издуха. Сега от писмото не бе останало нищо, освен загадъчните думи в главата на Тиури. Той угаси огъня и въздъхна. Случи се, но едва бе започнало.

— Отвори вратата! — викна глас от другата страна. — Хайде, пусни ни вътре!

Тиури не каза нито дума и не помръдна.

— Донесете брадва и я разбийте! — заповяда друг глас. Тиури разпозна гласа на кмета. Тогава си пое дълбоко дъх и каза със силен глас:

— Имам лък и стрели. Ще стрелям по първия, който прекрачи прага!

Този път зад вратата настъпи мълчание.

— Разбийте вратата! — повтори кметът след това. — Напред, страхливци, на работа!

— Предупредени сте — каза Тиури. — Ще стрелям по първия, който влезе.

Той опъна лъка и сложи една стрела в него, питайки се, дали наистина би стрелял, когато настъпи мигът. Да, ще го направя, обеща си той сърдито. Това е, което заслужават.

— Ама какво значи това? — отекна гласът на кмета. — Как стигнахте до такъв ужасен план, младежо? Защо сте се барикадирали тук и ни заплашвате със смърт? Каква е причината за такова безразсъдно, неправилно поведение?

Тиури не отговори. Няма да вляза в този капан, помисли си той.

— Не мога да разбера! — извика кметът. — Поканих ви като гост, а сега се държите така с мен! Направете каквото трябва и излезте!

Тиури продължи да мълчи.

— Няма ли да отговорите? — извика с раздразнение кметът. — Какво ви се върти в ума, че сте се заключили тук? Трябва да прекратите това. — А после, като отново смени тона: — Наистина няма от какво да се страхувате. Просто отворете.

— И ще ме пуснете да си вървя? — прекъсна Тиури мълчанието си.

— Не би следвало, не го заслужавате — отговори кметът след кратко затишие. — Държахте се доста странно. Но аз няма да ви навредя. Елате сега! Така не можем да разговаряме.

— Не аз съм този, който се е държал странно — отвърна Тиури. — И сега не мога да ви вярвам.

— Как можете да кажете такова нещо! — отново разгневен извика кметът. — За последен път ви казвам, излезте!

— Не — отвърна Тиури. — Не преди да науча кой е вашият приятел. Приятелят, който искал да говори с мен.

На това кметът не даде отговор.

— Може би се казва Слупор? — извика Тиури.

Кметът все още не отговаряше, но Тиури го чу да мърмори нещо. После отново се чу шум от стъпки, които се отдалечаваха и спираха.

— Само разбийте вратата! — извика той дръзко. — Насочил съм стрелата!

Известно време той остана така, с готови стрела и лък, чакайки това, което ще се случи. Но не се случи нищо, а зад вратата цареше мълчание. Не се осмеляват, помисли си той. Накрая седна, въпреки че бе бодър и напрегнат. Постепенно дързостта му малко по малко изчезваше. Бе унищожил писмото и бе убеден, че е постъпил добре, но бе затворен. Те изобщо нямаше нужда да разбиват вратата; можеха спокойно да го оставят тук, да го уморят от глад… Не!

Той се изправи и се спусна към един от прозорците. Едва бе стигнал там, когато нещо профуча край главата му. Той ужасен отскочи обратно и видя една стрела, забита в отсрещната стена. Почака малко; после внимателно се върна до прозореца. Надникна навън.

Прозорците на стаята гледаха към тясна уличка. Върху покрива на отсрещната сграда стояха няколко стрелци с лъкове. Единият точно опъваше лъка отново. Тиури бързо се скри, но стрелата не бе добре насочена и не влезе в стаята.

О, няма да ме хванат така, помисли си той. Огледа се в стаята; имаше достатъчно места, където бе защитен. Отправи се в съседната стая. Тя бе малка и имаше само един прозорец, който гледаше към същата уличка. Там той застана, опъна лъка, прицели се и стреля.

Стрелата засегна един от стрелците. Тиури видя, че той се уплаши. А сега ще посрещна този, помисли си той, докато поставяше втората стрела. Не искам да убия никого, само да ги уплаша. Той се присви зад стената до прозореца и надникна навън. Стрелците възбудено си говореха и сочеха към прозореца. Мисля, че още не знаят, че съм в тази стая, помисли си Тиури почти доволен. Той изчака по-удобен момент и отново стреля. Силен вик му показа, че наистина е улучил. Един от стрелците изпусна оръжията си, защото бе улучен в ръката. Останалите изстреляха още няколко стрели, но никоя не засегна дори перваза на прозореца. После те започнаха да помагат на ранения си другар да слезе от покрива. При това Тиури им изпрати още една стрела, която обаче само предизвика страх. После той напусна прозореца и отново отиде в другата стая.

Той преброи стрелите; бяха още само четири. Когато дойдат, ще ме хванат, дори и да убия първия или първите двама. Питаше се какво би се случило след това. Дали биха се опитали със сила да изтръгнат от него тайната на писмото? Дали кметът ще му доведе Слупор, който според Яро е „най-добрият шпионин и най-лошият човек“, който съществува. Дали веднага ще го убият, за да са сигурни, че посланието няма да стигне до местоназначението си?

Тиури се страхуваше. Той дори започна да се надява, че нещо ще се случи, че ще разбият вратата или отново ще стрелят от другата страна… Всичко бе по-добро от това, да трябва да бездейства тук. За да прави нещо, той още веднъж си преговори на ум съдържанието на писмото, почти изненадан, че го знаеше дума по дума. После отново внимателно надникна навън. Вече никой не се виждаше; и на улицата не видя никого. Но през прозореца не можеше да избяга; бе твърде високо над земята. Въже имаше в чантата на Пиак, долу в залата. Но и дори да беше при него, бягството вероятно нямаше да му се удаде, защото там по уличката крачеха двама войници. Той ги наблюдаваше, докато изчезнаха зад ъгъла.

Тогава внезапно му хрумна план. Защо да остава тук, когато знаеше, че с времето сигурно ще трябва да загуби? Единственият му шанс бе да действа. Можеше да избяга само през вратата, през вратата и направо през кметството! Изглеждаше лудост, но защо да не опита? Сложи ухо на вратата; отвън все още цареше тишина. Може би там нямаше никой; те сигурно не очакваха, че той би се осмелил да излезе. Е, именно затова трябваше да го направи!

Бягството

От едно се страхуваше Тиури, когато тихо отвори резето: че вратата е заключена и от другата страна. Той опита много внимателно, но вратата бе отворена. Погледна иззад ъгъла и видя един човек да стои там, войник, който бе обърнат почти с гръб към него. Тиури отвори по-широко вратата и каза тихо:

— Обърнете се и не казвайте нито дума!

Войникът рязко се обърна към него и хвана меча си.

Тиури насочи стрелата си към него и повтори:

— Нито дума! Оставете меча си на пода! Добре. Сега влезте вътре! Горе ръцете!

Войникът се подчини. Тиури чу гласове някъде в сградата. Видя очите на войника да светват и разбра, че трябва да се маха от тук.

— В стаята! — заповяда той. — Бързо!

Когато войникът бе в стаята, Тиури заключи вратата след него, взе ключа и бързо се отдалечи. Не бе далеч, когато чу затвореният войник да вика. Отново затича през множество коридори и стаи и търсеше подходящо скривалище. Не можеше да се надява, че да стигне до долу необезпокояван. Но там имаше шкаф и не бе заключен. Тиури пропълзя вътре, издърпа отвътре вратата и зачака. През стаята минаваха хора, но никой не поглеждаше в шкафа.

След известно време Тиури напусна шкафа и продължи пътя си през голямата сграда. Успя незабелязано да стигне до първия етаж. Тогава чу шум под и над себе си и му се стори, че е време да се скрие. Избяга в една стая, отчасти възнамерявайки отново да се скрие за известно време, отчасти надявайки се, че ще може да избяга през някой прозорец. Бе малко помещение, в което не бе влизал преди това. Имаше маса с принадлежности за писане, а на стените висяха географски карти. През отворена врата можеше да се влезе в друга стая. Току-що бе влязъл и от тази друга стая се появи човек. Бе бледият, тъмнокос млад мъж, писарят на кмета.

Тиури отново вдигна своя лък и прошепна:

— Нито дума, или ще стрелям!

Писарят го погледна с големи, сиви, учудени очи; отвори уста, но не каза нищо.

Пред стаята някой извика:

— Той трябва да е тук, наблизо! Търсете го на този етаж!

Тиури се доближи до писаря и прошепна:

— Ако влязат, вие трябва да ги спрете и да кажете, че ме няма тук. Вървете при вратата. Държа ви под прицел!

Писарят се подчини.

— Сега трябва да отворите вратата — каза Тиури — и да стоите така, че те да не ме видят. Погрижете се да не ме търсят тук и не се отдалечавайте, защото ще ви застрелям, преди да направите и една крачка!

Писарят отвори вратата.

— Хей! — викна той на някого, когото Тиури не можеше да види. — Елате насам, бързо! Мисля, че изтича надолу по стълбите. Хванете го в залата!

Тиури чу, че преследвачите се отдалечават. Писарят отново затвори вратата и се доближи до Тиури.

— Добре ли го направих? — попита спокойно той. Да, дори се усмихваше. — И сега какво? Те ви чакат долу. Няма да слезете по стълбището.

— Тогава ще опитам по друг начин — каза Тиури. — Не, не се приближавайте!

Писарят спря, скръсти ръце на гърдите си и внимателно погледна Тиури.

— Сега какво? — повтори той. — Може би ще предпочетете веднага да ме убиете. Ако чакате, изгледите ви за това намаляват. Можете също да свалите оръжието и да пропълзите през този прозорец. Все още има възможност така да излезете от тук. Ще бъда така любезен, да си държа устата затворена, докато изчезнете от очите ми.

Тиури се позабави.

— Е, използвайте възможността! — каза писарят. — Разбира се, вие не ми се доверявате, но не можете да останете тук, поне не за дълго. Иска ми се още малко да остана жив и ми е все едно, дали ще избягате. Не знам какво иска кметът от вас, а също така не знам, как вие станахте толкова кръвожаден… Но трябва да има нещо ужасно и аз предпочитам да не си цапам ръцете с това.

Някой дръпна дръжката на вратата.

— Ей там! — извика сърдит глас. — Отвори вратата!

— Вървете в другата стая! — каза писарят на Тиури, като се отправи към вратата.

Тиури се отдръпна зад рамката на вратата и държеше лъка в готовност. Писарят завъртя ключа и за втори път заговори с някого пред вратата.

— Какво има отново? — попита той. — Трябва ли непрекъснато да ме безпокоите?

— Защо заключихте вратата? — попита другият.

— Ей, нали този луд хлапак може да нахълта? Не ми се иска да получа стрела в тялото си.

— Ах, страхливецо! — извика другият, отчасти весело, отчасти сърдито. — Това е нещо за вас, писарушки! Не бих се крил повече. Кметът вече ви търсеше.

— Веднага идвам — каза писарят. — Хванахте ли вече оня тип?

— Не, но ще го хванем. Трябва да е още в сградата. Кметът е ядосан. Скоро тук ще има събрание на градския съвет и той не иска тук да цари такава врява. Ела с нас и ни помогни!

— Не мисля да го правя! — викна писарят. — Нямам нищо общо с такава работа. Няма нужда да нося оръжия, а и нищо не искам. Само писарската ми работа да е в ред!

Той затвори вратата и отново се обърна към Тиури.

— Сега разбрахте ли, че не съм против вас? — попита той. — Има нещо особено около вас и това не ми харесва. — Той въздъхна. — Страхувам се, че ще трябва да напусна службата си — добави. — Или не е истина, че кметът не е добър господар за един прилежен слуга?

— Вие трябва да знаете това по-добре от мен — каза Тиури малко учуден.

— Някои тук го мразят, но за мен той винаги е бил добър господар. Но може би това не е достатъчно.

Тиури бързо тръгна към прозореца.

— Кой сте вие всъщност? — попита писарят и го последва.

— Това няма значение — отвърна младежът.

Те останаха изправени един срещу друг, съвсем близо до прозореца — единият любопитен, а другият все още предпазлив.

— Кметът очакваше вашето идване — каза писарят. — Бе заповядал на пазачите на портата, че всеки младеж на възраст между четиринадесет и осемнадесет години, който влезе в града, трябва да бъде доведен при него.

— Наистина ли? — попита Тиури.

— Да. Наскоро той получи послание от изток или от югоизток. Донесе го пощенски гълъб. Аз не трябваше да чета писмото, а то също не трябваше да се съхранява в архива.

— От кого дойде това послание? — попита Тиури.

— Не знам. Вероятно вие знаете по-добре.

„От Слупор?“, помисли си Тиури. Дали Слупор е продължил по Първия голям път и е преминал през планините? Слупор ли беше този, който бе съобщил на кмета, че Тиури трябва да бъде задържан, докато той самият бъде в Дангрия? Възможно бе.

— Не познавам кмета — каза той, — но мислех, че е по-добър. Бихте могли да служите на друг господар, поне ако бяхте верен поданик на крал Унаувен.

— Какво? — прошепна писарят слисано.

— Но сега тръгвам — каза Тиури.

— Един момент — вметна писарят. — Ще погледна, дали никой не стои на стража. Той се наведе през прозореца и веднага след това каза: — Само елате! От време на време минават войници, но ако сте пъргав, бихте могли да се измъкнете. Вече започва да се здрачава. Желая ви повече късмет, отколкото имаше вашият приятел.

— Пиак! — хвърли се напред Тиури. — Заловен ли е той?

— Да, хванаха го. Той е тук долу, в тъмницата.

— Не! — прошепна Тиури. — Тогава трябва да му помогна.

— Не чакайте сега! — предупреди го писарят. Той хвърли още един поглед през прозореца. — Току-що мина един пазач — продължи той. — Сега би трябвало да тръгвате. Можете да помогнете на приятеля си, само ако вие сте на свобода. Той сигурно няма да ви бъде благодарен, ако се оставите също да ви хванат.

Това бе вярно. Тиури се качи на перваза на прозореца и погледна надолу. Под него имаше изпъкнал корниз, а от него лесно можеше да скочи на улицата.

— Тук сте от задната страна на кметството — обясни писарят. — Напред!

— Благодаря ви — прошепна Тиури.

Скоро след това той стоеше на улицата. Видя няколко войници да идват иззад ъгъла на сградата и се спусна в странична уличка. Чу ги да викат и се запита, дали са го видели. Той тичаше няколко улици и започна да ходи по-бавно едва когато забеляза, че различни хора гледаха учудено след него. След кратко време се добра до пазарния площад. Спря в един тъмен вход пред порта и се запита накъде трябва да върви в този непознат град, където го търсеха врагове. Тогава един човек, който внезапно се появи пред него, прошепна:

— Елате с мен!

Тиури се стресна и разпозна стария човек, който ги беше заговорил вече веднъж по-рано с Пиак.

— Дайте ми ръка — каза той — и вървете с мен! Вече ви казах, че по онова стълбище няма да намерите нищо хубаво. Сега вече влязохте там и какво стана? Приятелят ви сега е в тъмницата, а вие тичате наоколо, сякаш някой иска да затвори и вас.

Междувременно той бе пъхнал ръка под ръката на Тиури.

— Хвърлете лъка и стрелите! — каза той. — Много бият на очи.

Тиури го послуша, без да каже нещо. Не знаеше, дали е направил добре, но не можеше да измисли нищо по-добро. Неочакваният му помощник пресече с него площада, като избираше най-оживените места. На няколко щанда бяха поставени малки факли, но повечето търговци започваха да си опаковат стоките. Никой не обръщаше особено внимание на Тиури и спътника му, но младежът продължаваше тревожно да се оглежда и бе готов да побегне.

Старият мъж спря при един щанд, където се предлагаха дрехи.

— Кажете — каза той на търговеца, — имате ли дреха, евтина дреха за моя приятел?

— Само ако платите — каза продавачът. — От вас не мога да очаквам пари.

— О, той може много добре да плати — отвърна старият мъж, докато поглеждаше Тиури. — Аз нали ви предупредих за джебчиите, не е ли така?

Тиури порови в кесията на въженцето и извади няколко монети.

— Не е много! — каза неговият другар. — Ето, сребърна монета; достатъчна е за една дреха.

— Той трябва да си промени външността — каза продавачът, като наблюдаваше Тиури. После започна да рови в запасите си. — Тук има нещо — отбеляза после. — Пробвайте го!

— Нищо особено за един сребърник — каза старият мъж. — Злоупотребявате, защото нямаме време за пазаруване.

— Един беглец не може да бъде много претенциозен — отвърна търговецът и намигна на Тиури. — Е, добре ви стои — каза после той. — Така изглеждате като истински жител на Дангрия: най-малко пет цвята в една дреха. А ето и една шапка от мен. Чудновата шапчица, но подходяща за целта.

Малко след това Тиури и помощникът му напуснаха пазарния площад и минаха през няколко улици.

— Така — каза мъжът. — Сега първо ще хапнем нещо. Отиваме в „Белия лебед“; там е безопасно.

Тиури спря и каза:

— Не мисля така, господине. Вижте, вие знаете, че дойдох с Ардок, земевладелецът и знаете също, че Ардок отива в „Белия лебед“.

— О — каза старият мъж — не знаех това. Но мисля, че те вече са ви търсили там. Най-добре е да отида първи. Ако те вече са били там, всичко е наред. Сигурно няма да дойдат втори път. А ако го направят, гостилничарят ще ви скрие някъде. Не първо ще отида да огледам. Следвайте ме бавно. Ако въздухът е чист, на прозореца ще има запалена свещ. Тогава можете да влезете без страх. — Той обясни на Тиури как да стигне до гостилницата и се отдалечи, без да чака отговор.

Тиури спря. После закрачи през тъмните улици към гостилницата, все още изненадан от внезапната помощ, която бе получил. Той намери гостилницата без усилие. На прозореца имаше запалена свещ.

Тиури отвори вратата и влезе. В гостната нямаше повече от десет души. Повечето се хранеха. Старият мъж стоеше до тезгяха и говореше с гостилничаря. Когато видя Тиури, той, придружен от гостилничаря, дойде до него и каза:

— Вече поръчах храна за нас. Сега вие трябва да платите за нас двамата.

— Разбира се — потвърди Тиури.

— Ирувен никога няма пари — каза с усмивка гостилничарят.

— Не — заяви старият мъж, който явно се казваше Ирувен. — Не ми трябват.

Скоро след това Тиури седеше срещу него на една маса в тъмен ъгъл на гостната. Гостилничарят им донесе вечерята.

— Дано да ви е вкусно — каза Ирувен.

Тиури го погледна. Ирувен бе брадат стар човек, който изглеждаше много беден. Но очите му бяха приятелски и разумни.

— Много ви благодаря — започна Тиури.

— Ах, тихо, още не съм направил нищо, което да ми е коствало усилия и да заслужава благодарност.

— Защо всъщност ми помагате? — попита Тиури.

Но Ирувен поклати глава и отбеляза:

— Първо да се нахраним, после да говорим.

Тиури обаче не искаше да се храни, преди да узнае какво се е случило с Пиак.

Тогава Ирувен разказа:

— Той излезе тичешком от кметството. Почти се свлече по стълбите, а пазачите бяха прекалено изненадани, за да могат да го задържат. Когато приятелят ви тичаше през площада, наизлязоха още много войници. Кметът ги последва и извика: „Дръжте го! Арестувайте го!“. На площада настъпи голяма врява. Приятелят ви тичаше между сергиите, войниците след него и разбутаха купчина стоки, която се изсипа върху тях. Не видях как войниците задържаха момчето, но по-късно ги видях да се връщат с него към кметството. Хвърлиха го в тъмницата под кметството и сигурно още е там.

— Как… как изглеждаше Пиак? — попита Тиури.

— О, наистина съсипан; дрехите му бяха разкъсани, но не личеше да се страхува.

— Трябва да го освободя — каза Тиури. — Трябва! Но как?

— Това ще обмислим след вечеря — отвърна Ирувен. — Не сте сам в града. Искам да ви помогна, а има още много хора, които искат това. Защо кметът ви задържа?

На Тиури му бе спестен отговорът на този въпрос, защото през врата до тезгяха влязоха двама мъже. Бяха Ардок и слугата му. Земевладелецът се огледа в гостната и каза:

— Добър вечер.

Той поздрави още веднъж специално Ирувен и после погледът му попадна върху Тиури.

— Ей! — каза той твърде слисан. — Това е Мартин! — Той дойде до масата им. Слугата го последва.

Тиури стана и поздрави:

— Добър вечер, господин Ардок.

— Седете си — каза Ардок. — Добър апетит! — Той придърпа един стол и седна до тях.

Гостилничарят се доближи и попита какво ще вечерят господата.

— Тук ли ще се храните? — попита той.

— Ако сте съгласни — отвърна Ардок с кимване към Тиури и неговия придружител.

— Разбира се — каза Ирувен.

— Благодаря — отбеляза Ардок. — Сядай, Дирик — каза той на слугата си.

Гостилничарят взе поръчката и се отдалечи. После Ардок погледна Тиури.

— Къде е приятелят ти? — попита той.

Тиури се позабави с отговора.

— В тъмницата под кметството, нали? — продължи Ардок. — Да не сте настъпили по мазолите кмета или сте го оскърбили по друг начин?

— Нищо не сме му направили — каза Тиури.

— Не сте му направили нищо? Но това е твърде малко, за да те арестуват. А твърдите, че никога не сте били в Дангрия!

— Наистина и това е така — увери Тиури. — За първи път срещнахме кмета.

— Истина ли е? — попита Ардок. Тогава нека се надяваме, че е било и за последен път. И какво ще стане сега с приятеля ви? Хубава история.

Тиури забеляза, че останалите хора в гостилницата сега също любопитно го гледаха. Той се чувстваше много неудобно. Ардок забеляза това и каза:

— О, не се страхувайте, тук никой няма да ви предаде. Вие сте в „Белия лебед“, дори това вероятно нищо да не ви говори. Слугите на кмета вече са били тук. И ако дойдат пак, гостилничарят сигурно ще ви покаже къде да се скриете. Не е ли така? — попита той гостилничаря, който тъкмо донесе храната.

— Разбира се, разбира се — отвърна той, а на Тиури каза: — Не отдавате голямо внимание на ястието ми, млади човече! Сигурно имате грижи!

— Да — отговори Тиури, — за Пиак.

— Това ли е приятелят ти? — попита гостилничарят. — Е, може би Ирувен знае как да ви посъветва. Или Ардок.

— Може би — каза Ардок. — Донеси ни още малко вино; после ще пием за това. — Когато гостилничарят се отдалечи, той се наведе към Тиури и тихо попита: — Кой сте вие?

— Кой съм аз? — отвърна Тиури. — Казвам се Мартин. Но вие знаете това.

— Какво значение има името ви? — отбеляза Ирувен.

— Е, възможно е да се казвате Мартин — каза Ардок, — но вие не сте този, за когото се представяте. Не сте момче от планините като вашия приятел Пиак. Идвате от друго място и сте се движили в друго общество. Според поведението ви може да сте благородник… Яздите като опитен рицар… А кметът сигурно си има причини да иска да ви арестува. Кой сте вие?

Гостилничарят донесе бутилка вино и едва когато той отново се отдалечи, Тиури отговори.

— Не мога да ви кажа повече. Кметът може би има причина да иска да ме арестува, но предполагам, че той няма да сподели с никого тази причина. А аз също няма да го направя. Не мога и не бива да казвам нищо.

— Така — каза кратко Ардок. Той отвори бутилката и напълни чашите.

— Вие не сте тукашни — обърна се Ирувен към него, — но не идвате в Дангрия току-така. Имате цел.

— Така е — отговори Ардок. — Пътешественици от изток не минават често от тук просто така. Но какво ви засягат нашите работи? Този Мартин казва, че никога не бил срещал кмета.

— И това е точно така — потвърди Тиури. — Той ни накара да отидем при него.

— Да — отбеляза слугата на Ардок. — Той ги покани; знам това.

— Отначало бе много любезен — продължи Тиури, — нарече ни свои гости. Но после искаше да ни задържи в кметството против нашите намерения.

— И вашият приятел се изплъзна — допълни Ардок. — Той се спусна през площада, докато викаше нещо… Какво викаше, Дирик?

— У мене е, у мене е! — съобщи слугата. — Това викаше.

— Какво е имал у себе си? — попита Ардок.

— Нищо… — отвърна Тиури. — Пиак трябва да бъде освободен. Тий само искаше да ми помогне… — Той гледаше ту Ардок, ту Ирувен. — Вие вече ми помогнахте — каза той. — Бихте ли ми помогнали и за това — може би да ме посъветвате? Аз съм чужденец в Дангрия. Мисля, че разбирам, че не сте големи привърженици на кмета. Защо?

— Ето че той започва да задава въпроси! — каза Ардок на Ирувен. — Самият той кипи като тенджера.

Но Ирувен обясни:

— Истина е, че тук в града мнозина са настроени враждебно към кмета. Аз никога не съм го харесвал. С него злото дойде в Дангрия. Той забрави, че е само кмет и управлява глада от името на краля. Той действа като самостоятелен княз, по собствена воля. От раздора между двамата принцове от тук вече не минават рицари, които носят бял щит. Сега те трябва да охраняват на юг. Но има хора, които без техния надзор не могат…

— Ах — прекъсна го Ардок, — Мартин не знае нищо за това.

— Напротив, — каза Тиури — знам малко. Знам за синовете на Унаувен и за спора с Евилан.

— Сега с Евилан е спряна въоръжената вражда — каза Дирик.

— Така се казва — подхвърли Ирувен. — Да се надяваме, че рицарите на Унаувен скоро ще се върнат и че кметът ще бъде свален.

— Сега отново отивате твърде далеч, Ирувен — каза мъжът на съседната маса, който очевидно бе проследил разговора.

— Ах, някои още не ми вярват — каза Ирувен, докато ставаше и се оглеждаше в гостилницата. — Вие сте само гневни на кмета, защото не е справедлив, или защото иска твърде високи данъци. Дори тук, в „Белия лебед“ има хора, които не искат да видят опасността.

— Опасност? — викна мъжът на съседната маса. — Опасност? Не обичам кмета и неговите приятели, но не ме е страх от тях.

— Ирувен понякога говори точно така, сякаш утре врагът ще застане пред нашата порта — каза друг.

— Врагът е сред нас — възрази Ирувен почти тържествено. — Внимавайте, това, което отново се случи днес, трябва да ни накара да мислим. Откога чужденците, да, гостите, се третират така?

Всички очи се насочиха към Тиури.

— Но какво правят тези чужденци тук? — попита някой. — Не мога да разбера, честно казано, много от това.

Тиури усети, че всички очакваха обяснение от него. Той се изправи и каза:

— Честно казано и аз не разбирам много добре. Недоволни сте от вашия кмет. Защо не правите нищо против него?

— Какво могат да направят шепа хора срещу мнозина? — възрази някой.

— Това е безсмислица — отбеляза Ирувен. — Тук има много недоволни и вие добре го знаете, Доалвен. Вие сте твърде мързеливи, твърде малодушни, твърде равнодушни!

— Няма да позволя да ми говорите така! — викна Доалвен. — Вие проповядвате за въстание, Ирувен, а това е опасно. Бих избрал друг кмет, но не искам да се бунтувам, за да го изгоня със сила. Крал Унаувен трябва да се погрижи за това.

— Крал Унаувен желае справедливост в царството си — каза Ирувен. — И ще ни чуе, ако го помолим за това.

— Кралят сигурно има нещо друго на ум — каза Доалвен.

— Може би скоро ще бъде сключен мир с Евилан — каза гостилничарят, докато притегли един стол и също седна при тях.

— Ние се оттегляме — каза Ардок и погледна Тиури.

А той се огледа и след кратко колебание попита:

— Всички вие сте верни поданици на крал Унаувен и врагове на Евилан, нали?

Всеки от тях го погледна доста изненадано и мълчаливо.

— Да — каза накрая Ардок. — Но защо питате за това? Ние се надяваме на мир; последиците от споровете се усещат и тук, въпреки че сме много далеч от Евилан. Но още веднъж: Защо питате за това?

— Смятам, че вашият кмет е приятел на Евилан — обясни Тиури. — Дори знам това със сигурност!

Тези думи предизвикаха възмущение. Само Ирувен каза:

— Това изобщо не ме учудва. Винаги съм усещал това и съм се опасявал, че е така.

— Как научихте това? — извика Ардок.

— Тихо, тихо — предупреди ги гостилничарят. — Това е сериозно обвинение, което не бива да се изрича на висок глас, преди да сме сигурни, че е вярно.

— За съжаление не мога да разкажа повече — заяви Тиури. — Повечето, което знам, а то не е много, е тайна. Сигурно е обаче, че кметът има нещо общо с Евилан и че той задържа моя приятел и мен по заповед на шпиони от Евилан…

— Но нали трябва да има мир! — прекъсна го Доалвен.

— Тихо сега! — извика Ардок. — Оставете го да се изкаже!

— Мога да ви кажа, че бях преследван и нападнат от червените рицари в кралството на Дагонаут — продължи Тиури.

— Червените рицари от Евилан — прошепна Ирувен.

— Да, червените рицари от Евилан; слуги на Черния рицар с червен щит.

— Рицар от кралството на Евилан — промърмори Ардок.

— Но каква работа имат те в кралството на крал Дагонаут? — попита един от гостите. — Нали не сте във война със страната на юг?

— Не — отвърна Тиури. — Те нямаха никаква работа в нашата страна. Те преследваха един рицар на крал Унаувен.

— Рицар на крал Унаувен ли? — попита Ардок. — Кой? Нали не е Андомар от Ингевел?

— Рицар с бял щит — отговори Тиури.

— Всички рицари на краля носят бели щитове — отбеляза гостилничарят.

— Рицар с бял щит — повтори Тиури. Той нямаше намерение да им съобщава кой беше този рицар и смяташе да премълчи, че той бе убит от червените рицари. Трябваше да запази в тайна своето поръчение и искаше да го направи дотогава, докато ще може да разкаже всичко на крал Унаувен. — Кметът получи съобщение от изток — продължи той. — В резултат от това той заповяда да бъдат задържани всички младежи между четиринадесет и осемнадесет години. Това ми разказа във всеки случай неговият писар.

— Неговият писар? — извика гостилничарят.

— Да, той ми помогна да избягам.

— Ах — каза Доалвен, — та тогава той е на наша страна.

— Но защо е искал да говори с всички младежи? — попита Ардок.

Тиури мълчеше.

— Не разбрахте ли, че това е тайна? — каза Ирувен. — Той търси един младеж, или двама. Мартин, разбира се, знае защо, но не може да каже.

— Но това, което ви разказах, е истина — заяви Тиури. — Трябва да ми повярвате и да ми помогнете. Много неща зависят от това!

— Какво да направим? — попита Ардок.

— Трябва да изляза от този град колкото е възможно по-скоро. Но преди това…

— А кметът? — извикаха Доалвен и един друг гост.

— Но Пиак, приятелят ми, трябва да бъде освободен — викна Тиури. — Не мога да го оставя като заложник.

— Да, но как? — попита гостилничарят.

— Не бихме ли могли да подкупим пазачите? — вметна един от гостите.

— Да го подкупим! — отвърна презрително Ирувен. — Да го подкупим! До там ли е стигнала вече Дангрия?

— Ама какво искате?

— Да се изправим, в кметството, всички заедно и да поискаме освобождаването му!

— Глупости — каза Доалвен. — Да се борим и да проливаме кръв, как не! До там ли е стигнала Дангрия?

— Да изпратим бърз пратеник до крал Унаувен — каза друг.

— Не, това ще отнеме много време — започна Тиури. Почти щеше да разкаже, че самият той е пратеник на път към краля! А трябваше да побърза. Но сърцето му не позволява да остави Пиак в плен. Кой знае какво биха му направили кметът и неговите хора!

Сега всички хора в гостилницата възбудено говореха, прекъсвайки се един другиго. Но накрая Ардок поиска да го чуят.

— Слушайте малко, всички — каза той. — Идеите на Ирувен не ми се струват толкова погрешни. Аз наистина не съм жител на Дангрия, но мисля, че знам, че никой не може да бъде затворен без основание и обвинение.

— Така е — потвърди Ирувен. — Пише го в закона.

— А кметът няма нито основание, нито обвинение, защото не казва основанието, което има. Не е ли така, Мартин? Нали казахте нещо такова.

— Да — каза Тиури.

— Значи ако отидем при него и поискаме да освободи момчето, той не може да откаже — продължи Ардок, — освен ако наистина има обвинение или подозрение.

— А ако има подозрение? — попита гостилничарят. — Тогава веднага ще ни отпрати.

— Как ви задържа той? — попита Ардок Тиури. — Просто така, без основание? А имаше ли свидетели?

— Неговите войници сигурно няма да кажат нищо против него! — каза Доалвен.

— Писарят му също бе там — съобщи Тиури. — Той може да свидетелства, че никой от нас не е казал или направил нещо, заради което трябва да бъдем затворени.

— А приятелят ви веднага ли се измъкна? — попита Ардок.

— Да, когато забеляза, че кметът крои нещо лошо.

— Тогава това е добро предложение — каза гостилничарят. — Скоро ще има събрание на градския съвет. То винаги е публично. Бихме могли всички заедно да отидем.

— Кметът никога не би престъпил публично закона — каза Доалвен.

— Трябва да попитаме господин Дирвин, дали също ще дойде — каза друг от гостите. — Той е човек с влияние и думите му ще направят впечатление.

— Господин Дирвин е главен майстор на еснафа на ковачите на сребро, — прошепна Ирувен на Тиури. — По-рано бе член на съвета, но излезе от него, защото не бе съгласен с кмета.

— Във всеки случай господин Дирвин трябва да чуе какво ни разказа този младеж — отново каза гостилничарят. — За шпионите от Евилан и такива неща.

— Все още не мога да разбера това — заяви Доалвен. — Нали трябваше да има мир.

— Така се твърдеше — възрази тихо Ардок, — но колко време мина, откакто тръгнаха пратениците на краля? От тогава вече не научихме никакви новини. Знам, че рицарят Андомар още не се е върнал в Ингевел.

— Също както и рицарят Едвинем не се е върнал във Форестера — добави Ирувен.

— Не става толкова бързо — каза Доалвен. — Евилан е далеч.

— Но от тях също не е идвала никаква вест, нито добра, нито лоша… нищо.

Настъпи тишина. Сега Тиури си спомни, че е чувал по-рано името на рицар Андомар. Той беше, също като Едвинем от Форестера, в групата, която е била изпратена от крал Унаувен в Евилан. Беше сигурен, че нещо лошо се е случило на преговорите за мир.

В далечината прозвуча камбанен звън.

— Чуйте! — каза гостилничарят. — Звъни за осем часа. След половин час започва събранието в кметството.

— Тогава да тръгваме! — каза един от гостите. — Отивам да говоря с господин Дирвин. Надявам се след половин час да бъда с него в кметството.

— А аз ще говоря с всеки, когото видя — каза Ирувен. — Най-напред на пазарния площад; там все още има много хора. Идвате ли с мен? — попита той Тиури.

— Да — отговори той. Погледна хората в гостилницата и добави — Благодаря ви за помощта.

— Кажете това после — отбеляза Ардок. — Хайне, да вървим.

Освобождаването на Пиак

— В определени часове — разказваше Ирувен на Тиури по пътя — се събирали кметът и съветът, който управлявал заедно с него града, в голямата зала на кметството. Всеки, който желаел, можел да присъства. По-рано такова събрание се провеждало един път седмично и всички жители на Дангрия можели да правят предложения, да задават въпроси и да подават жалби там. В последно време събранията често се отменяли или били провеждани закрито, без присъствие на обществеността по несъстоятелни причини и това била една от жалбите, насочени към кмета.

Тиури с изненада видя как Ирувен събира около себе си много хора на пазарния площад. Старият мъж им говореше развълнувано и повтаряше упреците си към кмета; той загатваше за надвисналите опасности и накрая разказа, че кметът би отнел свободата на двама млади чужденци.

— Единият от тях се е изплъзнал и стои тук до мен — каза той. — Другият все още линее в тъмницата. Да, когато кметът си разкраси кметството с нашите пари дотам, че то заприлича на кралски палати, той разшири и затвора под него! Защо? Смяташе ли, че е необходимо да държи в затвора повече хора? От врагове ли се страхуваше? Страхуваше ли се от нас, миролюбивите жители на Дангрия, верните поданици на крал Унаувен? Или ме предназначил своя затвор за невинни чужденци? Един водач често трябва да е строг и за съжаление понякога е нужно да затваря хора. Но на един човек никога не бива да се отнема свободата без основание, без обвинение! Такъв е нашият закон, а той трябва да бъде светиня за нас! Ако се случи такава несправедливост, вие трябва да се надигнете, трябва да се опълчите! Този младеж иска веднага отново да отиде в кметствата, за да поиска приятелят му да бъде освободен, и то незабавно! И който е за право и справедливост, той трябва да го последва и да подкрепи искането му!

Хората се събираха около Ирувен и Тиури. Повечето ръкопляскаха, но имаше някои, които искаха да кажат нещо и да задават въпроси. Войниците на кмета дойдоха и попитаха какъв е този шум.

Тогава Ирувен извика:

— Да вървим! Който е с нас и иска да научи повече, може да дойде! Този младеж се осмелява отново да се качи по стълбите към кметството, защото съвестта му е чиста. Значи той не бива да се страхува, поне ако в Дангрия все още има справедливост!

Няколко минути по-късно Тиури за втори път влезе в голямата зала. Ардок и Ирувен го следваха, а след тях влизаха много други. Тиури се питаше, дали Пиак чуваше всички тези хора, там долу и дали предполагаше, че те идваха заради него. Сърцето му биеше бързо. Той не се страхуваше, но откакто бе получил поръчението си за първи път му се случваше да бъде спасяван от обществеността. В залата бе поставена голяма маса върху подиум пред стълбището, до която седяха десетина господа, а в средата седеше кметът. На по-малка маса, малко встрани, седяха няколко писари, сред които бе и писарят на кмета. На стълбището и между колоните стояха войници с копия и факли. Имаше и други хора, вероятно зрители. Повечето стояха, неколцина седяха на столове. Ирувен посочи един от тях и каза тихо, че той е господин Дирвин, великият майстор на ковано сребро. Когато кметът разпозна Тиури, той потрепери. Те се гледаха един друг. После кметът се наведе към мъжа, който седеше вдясно от него, и му прошепна нещо. Междувременно все повече хора нахлуваха в залата. Ирувен във всеки случай бе събудил любопитството им.

Мъжът отдясно на кмета се изправи и викна със силен глас:

— Тишина! Затворете залата!

Ропот премина през множеството.

— Събранието е открито! — извика някой.

— Залата е пълна! — извика мъжът отдясно на кмета. — Не може да влиза никой повече. Затворете вратите!

Мина известно време, докато настана тишина.

Кметът се облегна назад в стола си и започна неспокойно да си играе с лист пергамент на масата пред него. После се изправи и каза:

— Кметът и съветът на Дангрия се събраха на събрание. Който иска да чуе, ще чуе; който иска да говори, ще говори!

Един от войниците на стълбището изсвири три пъти с тромпет.

— Обявявам събранието за открито — каза кметът и седна.

Мъжът вдясно от него се изправи отново.

— Нека първият писар прочете доклада от предишното събрание — каза той.

Писарят на кмета се изправи и се поклони. Той се огледа наоколо; погледът му се задържа върху Тиури. После започна да чете. Той четеше със запъване, сякаш мисълта му не следеше написаното. Тиури погледна въпросително Ирувен.

— Скоро, скоро — прошепна Ирувен. — Когато има възможност да се задават въпроси.

Така че Тиури трябваше да чака. Той пропусна това, което четеше писарят. Оглеждаше се в залата и забеляза, че кметът е видимо неспокоен и избягва неговия поглед.

Когато писарят седна след четенето, мъжът вдясно от кмета каза:

— Това събрание е посветено специално на подобряването на строежите в нашия град. Това е една възможност, която е на сърце на всеки от вас. Ето защо ви молим да задавате въпроси и да правите предложения само за това. На следващото събрание отново ще можете да говорите за всичко.

— Такива ли са намеренията! — прошепна Ирувен.

Надигна се ропот.

— Тихо! — викна мъжът. — Който не пази тишина, ще бъде изгонен. Знаете правилата.

— Да, знаем ги! — извика Ирувен. — А знаем също и законите, господин Мармук! Който иска справедливост, може да помоли за нея, ако желае!

— Тихо! — повтори господин Мармук. После се усмихна и каза: — Разбира се, вие можете да помолите за справедливост. Но тази вечер ще говорим за строителството на…

— Защо да говорим за новото, щом като старото още не е в ред? — попита Ирувен.

Сега заговори кметът.

— Млъквай, Ирувен! — каза строго той. — Всяко нещо с времето си.

— Господин кмете, — отвърна Ирувен, — ето че казахте нещо вярно. Сигурно не смятате за правилно, че се е случила несправедливост. И със сигурност не искате с добротворството си да оставите тази несправедливост да чака до следващото събрание. Трябва да се действа незабавно.

Кметът стана бял като платно.

Няколко души се присъединиха към Ирувен.

— Трябва да се действа незабавно!

— Тихо! — извика кметът, като удари с юмрук по масата. — Иначе ще наредя да се опразни залата!

Настана тишина. Едър мъж, който седеше на стола до Тиури, се изправи. Беше господин Дирвин.

— Господин кмете, — каза той, — виждате, че тази вечер са дошли много хора. Изглежда се е случило нещо важно. Позволете да се говори така, както винаги преди е било обичайно.

— Нещо важно! — извика кметът, като също се изправи. — Едно нагло момче, което наредих да затворят! Откога в Дангрия се прави въпрос за такова нещо? Ние сме възрастни мъже, господин Дирвин и знаем, че понякога младежта трябва да се третира строго.

— Господин кмете — каза Дирвин, — тук още никой не е споменавал за момчето, което сте наредил да затворят! Вие самият сте първият! Значи изглежда вие го считате за важно!

Надигна се ропот и шепот. Някои се засмяха. Кметът сякаш бе изгубил самообладание. После той се овладя.

— Нали виждам там да стои приятелят му. Не мога да разбера, как той има нахалството пак да дойде тук. Днес след обяд той се беше укрепил тук в кметството и ме заплашваше със смърт. Той рани един от войниците ми. Аз трябва да го обвинявам, а не той мен!

Сега всички погледнаха към Тиури, който направи крачка напред. Отново той и кметът се гледаха. В залата цареше напрегната тишина.

— Поканих вас и приятеля ви като мои гости в кметството — започна кметът, — но вие ми се отплатихте по странен начин за любезността! Моите войници тук ще свидетелстват, че вие, млади човече, се заключихте горе в кметството и отказахте да излезете. Че вие стреляхте през прозореца по моите стрелци с лък…

— Но тогава вие също трябва да разкажете, че вашите стрелци с лък първи стреляха по мен! — каза Тиури със силен глас. — А след това трябва също да разкажете защо аз се заключих в една от стаите ви. А после трябва да разкажете също защо заповядахте да заловят приятеля ми. Да, това трябва да кажете! Приятелят ми нищо не ви е направил, нищичко! Той само избяга, защото не искаше да остане тук. Защо искахте да ни задържите тук против желанието ни?

— Не съм искал да ви задържа тук против желанието ви! — извика кметът. — Защо да го правя? Не ви познавам! Поканих ви от любезност, но вие не поискахте да останете. Вие ме обидихте. За това трябва да бъдете наказани; знаете ли това?

— Идвам, за да искам свободата на приятеля си — каза Тиури. — Той не е направил нищо, заради което може да бъде задържан. Може би хората тук няма да ми повярват, ако разкажа какво е казал и направил приятелят ми, преди да изпратите след него войниците си. Разкажете сам и кажете също в какво го обвинявате!

Кметът отвори уста и отново я затвори. Той очевидно не намери отговор.

— Тогава накарайте някой друг да разкаже! — продължи Тиури. — Вашият писар присъстваше. Той може да съобщи какво се случи. — Той се обърна към писаря, който се изчерви и започна да мачка своите листове с треперещи пръсти. — Свидетелствайте за мен! — каза Тиури. — Какво обидно за кмета е направил моят приятел?

— Бяхте ли там? — попита друг господин на масата. — Тогава говорете! Какво е направило момчето?

Кметът седна.

Писарят се изправи и заяви:

— Нищо.

— Как така нищо? — попита господин Мармук.

— Точно така, нищо — каза писарят. — Той не направи нищо. Те влязоха тук… Бях приготвил стая за тях, но те казаха, че не могат да останат дълго. Кметът настояваше, че трябва да останат; той много искаше да научи новини от Изток. После другият — момчето, което сега е в тъмницата — изведнъж извика, че той ще го запази… „Не се притеснявай — каза той. — В мен е. Ще го запазя.“ Нещо такова се случи. После бързо побягна и избяга навън. Това е всичко.

— Наистина ли това е всичко? — попита господин Мармук кмета.

Последният не отговори.

— Какво беше това, което трябва да бъде запазено? — попита господин Дирвин, като местеше поглед от писаря към кмета и от кмета към Тиури.

— Питайте за това кмета! — каза младежът.

— Не знам — Каза кметът. — Нищо не знам.

— Сигурно знаете! — викна Тиури. — Но разбирам, че не се осмелявате да го кажете! — Той се огледа в залата. — Аз също не мога да го кажа — продължи той. — Едно нещо знам. Вашият кмет не ни покани от любезност. Той бе заповядал на пазачите на портата да водят при него всички младежи на възраст между четиринадесет и осемнадесет години, които идват в Дангрия. Защо. За това трябва да питате него. Питайте го от кого му носят съобщения пощенските гълъби! Питайте го по чие нареждане се опитва да отнеме свободата на чужденци! Питайте го на кой господар служи, докато управлява този град от името на крал Унаувен! — Той замълча, защото внезапно се уплаши, че е казал твърде много. После продължи: — Аз съм чужденец в този град и не мога да се бъркам във вашите работи. Моля единствено за свободата на приятеля си и то сега!

То видя, че кметът се е сринал. Изглеждаше сив като пепел и не можеше да промълви нито дума. Избухна шум. Надигнаха се викове „Освободете го!“.

Един от членовете на съвета се изправи и поиска тишина.

— Имате ли в какво да обвините този младеж или младежа в тъмницата? — обърна се той с въпрос към кмета.

— Не — отговори кметът толкова тихо, че почти не се чу. — Не. Но това, което той разказва, са чисти лъжи… чисти лъжи… — И после продължи малко по-силно: — Това е недоразумение, печално недоразумение…

Той не можеше да се изкаже, защото шумът го заглуши.

— Освободете го!

Господата около масата се спогледаха неспокойно и започнаха да си шепнат. Един от тях се изправи и каза нещо на войниците. После отново бе поискана тишина, но мина известно време, докато всички замълчаха.

— За днес събранието се закрива — каза господин Мармук.

— Защо? — извикаха няколко гневни гласове. — Едва започнахме.

— Събранието се закрива — повтори господин Мармук.

— Момчето се освобождава. Излезте от залата и си вървете!

Няколко войници се раздвижиха, за да покажат уважение към думите му. Тиури се огледа. Той видя Ардок и Доалвен недалеч от себе си, но Ирувен бе изчезнал. Някой го потупа по рамото. Бе господин Дирвин.

— Приятелят ви скоро ще дойде — каза той. — Бих искал веднага да говоря с вас.

Скоро след това Пиак бе въведен от двама войници. Момчето гледаше с учудване всичките хора, но после видя Тиури и лицето му светна. Тиури тръгна към него. Трябваше да отстрани от пътя си мнозина, за да стигне до приятеля си.

— Свободен си! — извика той и стисна ръцете на Пиак. — О, Пиак, аз… — Той замълча и му се усмихна.

— Какво правят тук всички тези хора? — извика Пиак, докато отговаряше със силно ръкостискане на Тиури.

— Те помогнаха да излезеш на свобода — започна Тиури. Повече не можа да каже, защото множеството започна да аплодира.

— Ура, той е свободен!

Кметът и повечето съветници напуснаха местата си зад масата и побързаха по стълбището нагоре. Приличаше на бягство.

— Хайде! — викна Тиури. — Да излизаме!

Той не знаеше колко време е изминало, докато се озова на площада с Пиак. Навсякъде имаше още хора, които си говореха развълнувано и не се притесняваха от войниците, които непрекъснато викаха всички да си вървят по домовете. Двамата младежи успяха след мъничко да изчезнат незабелязано от площада. В една от уличките, които се вливаха в площада, ги посрещна Дирик, слугата на Ардок.

— Ето къде сте — каза той. — Всички сякаш полудяха! Изгубих ги. Да вървим в „Белия лебед“; сигурно и другите ще отидат там.

Наистина Тиури видя в „Белия лебед“ отново повечето от помощниците си. Гостилничарят наливаше вино и ги канеше вътре, за да вдигнат тост за добрия край. Пиак и Тиури имаха много да си разказват един на друг, но това трябваше да почака, докато останат сами.

Пиак заяви, че се чувства съвсем бодър.

— Ами да — каза той, — не е весело да седиш в такава тъмна дупка, но за известно време бива. Само ми се искаше да зная, че ще бъде за толкова кратко време. — После той поиска да научи как Тиури е успял да го освободи.

— За това трябва да благодариш на всички хора тук — заяви Тиури. И разказа, допълван от Ирувен, Ардок и другите в гостилницата, как са успели да го направят.

— Уф! — каза Пиак. — Ама че работа! Сякаш съм някакъв важен човек. — Той погледна Тиури. — Значи всичко е наред? — попита той с многозначителен поглед.

— Всичко е наред — каза Тиури. Още веднъж протегна ръка и стисна ръката на Пиак и по този начин мълчаливо му благодари.

Тогава в гостилницата влезе господин Дирвин. Той веднага тръгна към Тиури.

— Добър вечер, млади човече — каза той. — Знаех си, че ще ви намеря тук. Много бих желал да говоря с вас. В тази работа има нещо, което не ми е ясно.

— О, той не може да разкаже много, господин Дирвин — каза Ирувен.

— Със сигурност може да ми разкаже повече, отколкото знам — каза господин Дирвин и се поглади по брадата. — Идвам направо от кметството и говорих със съвета. Трябва да се свика извънредно събрание, още утре сутрин. Кметът трябва да отговаря за странното си поведение. — Той погледна Тиури. — В града се носят странни слухове — продължи той. — Чух дори нещо за шпиони от Евилан! Много бих желал да науча, какво вярно има в тях. Бих искал също да знам, защо всъщност кметът ви задържа. Имам чувството, че зад това се крие много повече, отколкото разказахте, млади човече. Как се казвате всъщност и какво е името на приятеля ви?

— Казват се Мартин и Пиак — каза Ирувен.

— Мартин и Пиак, ще трябва утре сутрин да присъствате на събранието.

— Защо, господин Дирвин? — попита Тиури, въпреки че много добре разбра.

— Разбира се, за да разкажете точно какво се е случило — отговори господин Дирвин — и не само това; ние трябва също да знаем какви са причините за всички тези събития. Бихте могли сега да ми разкажете всичко, но утре сутрин ще трябва да повторите всичките си изявления пред съвета.

— Утре? — извика Тиури. — Невъзможно! Не можем да останем дотогава.

— Защо не? — каза господин Дирвин. — Това е доста несправедливо. Аз и мнозина заедно с мен вярваме, че сте били третирани неправилно. Затова Пиак бе освободен веднага. Ето защо сега вие не можете просто да избягате.

— Не бягаме — каза Тиури. — Само казвам, че не можем и не бива да оставаме.

— Заради вас почти избухна въстание в града! — каза тогава почти гневно господин Дирвин. — Не разбирам каква причина може да бъде достатъчно важна, за да не можете да останете. Самият вие обвинихте кмета… о, не директно, но изрекохте достатъчно, за да ни дадете да разберем, че е необходимо разследване. Моля ви да останете в интерес на нашия град. Не говоря само като жител на Дангрия, а също и като член на съвета!

— Отново ли сте член на съвета? — извика Ирувен.

— Да, тази вечер след събранието отново влязох в съвета — отговори Дирвин.

— Това е добра новина — каза Ирувен.

Господин Дирвин отново се обърна към Тиури.

— Хайде, говорете! — подкани го той.

Тиури повтори пред него всичко, което бе казал преди това в „Белия лебед“. Господин Дирвин слушаше мълчаливо, но не изглеждаше много доволен от чутото.

— Доста неопределени думи — каза той накрая. — Ами добре, не искам повече да ви досаждам. Имам да правя още много неща. Надявам се утре да разбера повече. Така че, искам от вас да останете тук.

— Можете да получите стая тук — каза гостилничарят. — Веднага ще ви я покажа; после можете да си лягате да спите, когато поискате.

— Тогава лека нощ — каза господин Дирвин. — До утре! Ще ви взема от тук. Около осем часа. Добре ли е?

— Да, господине — каза Тиури.

Нямаше възможност да каже нещо повече, защото господин Дирвин сякаш считаше въпроса за приключен. Той поздрави и останалите и се отдалечи. Тиури въздъхна; той не знаеше също и какво повече би могъл да каже.

— Ще вървим ли да спим? — прошепна му Пиак.

— Да — каза Тиури. — Кажи, не си ли гладен?

— Ами, честно казано — отвърна Пиак, — от обяд не съм хапнал нищо.

— Ще ви донеса нещо! — извика гостилничарят. — Ще ви донеса в стаята.

— Приятен сън — каза Ардок на младежите. — И няма от какво да се страхувате. Господин Дирвин е разбран и преди всичко честен човек, на когото можете да се доверите.

Младежите пожелаха лека нощ на всички гости и последваха гостилничаря в малка, приятна стаичка, където имаше две легла. Скоро след това Пиак се наслади на късна вечеря. Тиури също похапна мъничко заедно с него.

— Ха, ха — каза Пиак с пълна уста. — Най-сетне сме сами.

— Сега най-после мога да ти благодаря — каза Тиури.

— Вече го направи — каза Пиак. — Още ли е у теб?

Тиури сложи ръка на гърдите си. Напипа пръстена на рицар Едвинем, но не и пергамента и печата на писмото, което така дълго бе носил.

— Изгорих го — каза той шепнешком, — но знам наизуст съдържанието.

— Наистина? — каза Пиак, също така шепнешком. Той не попита какво гласи посланието, въпреки че благодарение на него то не бе изгубено.

— Беше написано на таен език — разказа Тиури. — Не знам значението на думите. О, Пиак, без твоята хитрост кметът сигурно щеше да го вземе. Не знам как да ти благодаря.

— Ами, не приказвай — каза Пиак доста смутен.

После Тиури попита:

— Как разбра, че гостоприемството на кмета е капан?

— О, не го разбрах веднага — отговори Пиак. — Изпитах странно усещане, докато разглеждах щитовете. Най-отзад в залата висеше един, който бе червен като кръв. Изведнъж си спомних, че рицарите от Евилан носят червени щитове. Но си помислих, че това, разбира се, може да е случайност. После обаче стигнах до една врата, а тя бе отворена и чух няколко мъже да говорят. Те казваха, че трябва да обкръжат кметството. Ето това ми се видя странно и аз се измъкнах. Не чух много, но беше достатъчно.

— Какво казаха те?

— О, нещо за момче на възраст между четиринадесет и осемнадесет години; младеж от Изток, от другата страна на планините. И че той не трябва да се изплъзне. Е, не знаех точно каква е работата и затова направих това, което направих. И те се хванаха на въдицата!

— А после? — попита Тиури. — Какво стана после, след като те хванаха?

— Беше глупаво от моя страна — отговори Пиак, — да се оставя да ме хванат. Хвърлиха ме в дупката под кметството… да, дупка… Много е голяма, но съвсем не е като горе: студено и мрачно. Хвърлиха ме на пода, а кметът се появи за малко и каза: „Я го дай!“. Направих се на глупак и попитах: „Кое?“. Тогава той се разгневи, но се ядоса още повече, когато видя, че нямам нищо у себе си… във всеки случай не и това, което той искаше да получи… Не, не казвай пак „Благодаря“! За какво съм дошъл с теб? За да ти помагам; това е ясно! Освен това приключенията са хубави, щом след това човек може чудесно да си похапне и всичко е завършило добре.

Тиури се засмя. После отново стана сериозен.

— Но какво стана сега? — каза той. — Трябва да бързаме, но утре сутринта ще трябва да останем тук, за да бъдем свидетели и да даваме обяснения. А нали нищо не можем да кажем!

Тогава някой почука на вратата.

— Влез! — извика Тиури.

Беше Ирувен.

— Не сте ли си легнали? — каза той, докато затваряше вратата след себе си. — Така си и мислех.

— Седнете — каза Тиури. — Искам още веднъж да ви благодаря за помощта. Без вас Пиак никога нямаше да бъде освободен.

— Да — каза Пиак, — хиляди благодарности.

— Добре, стига — отвърна с усмивка старият човек. Той седна и се огледа. — А сега искате да напуснете града възможно най-скоро — каза той. — Е, имам един приятел, който е пазач на малката порта на север. Той е на стража от десет до два часа през нощта. Бихте могли веднага да си отидете.

Младежите го зяпнаха изненадани.

— Ще ни помогнете ли да си отидем? — попита Тиури.

— То се знае. Разбрах, че бързате. А ако останете, това може да се окаже дълго пребиваване. Познато ми е. Всичко е доста многословно и обстоятелствено. Господин Дирвин е добър човек и се радвам, че той отново е в съвета, но, както вече казах: неотложното трябва да е с предимство.

— Много се радваме, че искате да ни помогнете — каза Тиури. — Но откъде знаете, че работата ни е неотложна?

— Имам предчувствие — отговори Ирувен — и когато си мисля нещо, то най-често е вярно… Извинете, че самият аз го казвам. Вие дойдохте насам с цел и нещо в мен ми говори, че това е в интерес на всички нас. Така че трябва да ви помогна да постигнете целта си.

— Много ви благодарим — каза Тиури. — Кога можем да тръгнем?

— Когато се нахраните — отговори Ирувен. — Ще минем през задната врата; никой няма да забележи.

— Готов съм — каза Пиак. — Не мога да хапна нищо повече.

— О, аз също — заяви Тиури. — Трябва да платя за вечерята. И за тази стая. Може би вие ще предадете парите на гостилничаря. — Той опипа за чантичката на колана си и се ужаси. Нямаше я!

— Е, глупчо! — каза Ирувен. — Не си внимавал за шегобиеца!

— Съжалявам — отвърна Тиури объркан. — Какво ще стане сега?

— О, няма нищо — каза Ирувен. — Сигурно ще бъде платено. По някакъв начин ще го уредя.

— На мен обаче ми е много неприятно — каза Тиури. — Пиак, имаш ли пари?

— Един червен халер — отговори момчето.

— Носи си го за късмет — каза Ирувен. — Хайде, не се притеснявайте за дреболии! Но се надявам да пипна шегобиеца! Това, естествено, се е случило в блъсканицата. Да, Дангрия не е това, което беше.

— Как беше преди? — попита Пиак, докато ставаше.

— Така, както отново трябва да бъде — заяви Ирувен. — Почакайте само да имаме нов кмет и да се върнат рицарите на краля. Ще тръгваме ли?

— Какво ще каже господин Дирвин? — изрече на глас мислите си Тиури.

— Вероятно ще се разгневи. Но няма да е задълго, защото той има много работа. Чух, че имал всякакви планове. Утре рано например един пратеник заминава при крал Унаувен.

— Пратеник до краля? — попита Тиури.

Ирувен го погледна изпитателно.

— Да — отговори тихо Тиури. — Отиваме при крал Унаувен.

— Добре, тогава тръгваме! — отвърни Ирувен. — Утре сутрин ще говоря с господин Дирвин. През тази нощ ще можете доста да се отдалечите.

Малко по-късно те се промъкнаха по тихите улици до портата, където бе на стража приятелят на Ирувен. По пътя ги срещнаха няколко въоръжени рицари. Ирувен накара младежите да изостанат малко. После спря рицарите и ги заговори. Те изглежда имаха задача да се погрижат за подсилване на охраната на всички градски порти.

— Никой не може да напуска града — казаха му те. — Заповед на господин Дирвин от името на Съвета.

Когато рицарите бяха отминали, Ирувен каза:

— Бързо да се махаме! Те сигурна ще отидат до малката порта най-накрая. Трябва да сме там преди подсилване на охраната.

Стигнаха навреме до портата, но трябваше набързо да се сбогуват. Пиак и Тиури още веднъж благодариха на стария човек за помощта и бяха пропуснати от пазача на портата. Така те напуснаха Дангрия, за да продължат пътуването си на запад.

Митницата на Реката на дъгата

Приятелите пътешестваха през цялата нощ. Искаха да оставят възможно най-бързо Дангрия далеч зад себе си и да наваксат изгубеното време. Бе тихо; не виждаха и не чуваха никого. От време на време си бъбреха тихичко един с друг, но когато нощта отмина, станаха мълчаливи. Едва на развиделяване си починаха, но не задълго, колкото и да бяха уморени. По-късно имаха късмет да могат да се повозят на колата със сено на един селянин; той пътуваше малко на запад. Когато легнаха в уханното сено, сънят надделя и се събудиха едва когато слънцето бе високо в небето.

— Що за поспаланковци сте вие! — каза селянинът. — Но ако искате да стигнете до Реката на дъгата, трябва да слезете тук. Аз ще карам по страничен път.

Младежите му благодариха и скоро след това крачеха през област с ниски вълнообразни хълмове. Тиури много пъти се оглеждаше назад; никой не идваше след тях. Дангрия вече не се виждаше, но той успя да се почувства сигурен едва тогава, когато бяха на другия бряг на Реката на дъгата, където според Ардок беше сърцето на царството на Унаувен.

Стигнаха до овощна градина, поспряха и с гладни погледи огледаха зрелите плодове по клоните.

— Минава ми през ума да открадна няколко ябълчици — каза Пиак. — Лошо ли е това, ако човек няма нищо за ядене и няма пари, за да си купи и ако е гладен и бърза, а има и важна задача?

— Ще си го позволим — каза Тиури с усмивка.

Те изядоха ябълките докато вървяха по-нататък.

Късно след обяд пътят ги отведе през билото на един хълм, а когато се намираха на най-високото място, видяха пред себе си Реката на дъгата. Реката бе много широка и блестеше на слънцето. Над нея бе построен каменен мост, до който на източния бряг над реката се надвесваше огромен замък. До него те видяха къщи и селски дворове, заобиколени от добре изглеждащи ниви. От другата страна на реката имаше село; там пътят продължаваше на запад. Приятелите отидоха до реката и така отново стигнаха до заселена местност. По полето работеха много хора.

Те погледнаха нагоре към замъка. Колкото повече се доближаваха, толкова по-голям им изглеждаше той. Мостът сигурно принадлежеше на замъка. На портата на моста бе спусната бариера. До тази преграда стоеше пазач с шлем и копие и щит с всичките цветове на дъгата. Човек на кон дойде по страничен път и препусна пред тях към моста. Когато стигна до бариерата, той се наведе към пазача и размени няколко думи с него. Последният дръпна бариерата настрани и го пусна да мине. После отново върна препятствието на мястото му.

— О, бихме могли да преминем — каза с облекчение Пиак.

Скоро след това приятелите стояха пред моста.

— Добър ден — каза пазачът. — Ще минавате ли?

Младежите потвърдиха.

— За първи път, нали? — попита пазачът. — Това струва по три жълтици за всекиго.

— Какво? — извика Тиури. — Не можем ли просто да преминем?

— Разбира се, че не — отвърна учуден пазачът. — Трябва да платите, ако искате да прекосите Реката на дъгата.

— Защо? — поиска да знае Пиак.

— Защо ли? — отвърна пазачът. — Никога не съм чувал такъв въпрос, откакто съм митничар и нося щит с цветовете на дъгата. Откъде идвате, та да не знаете, че тук трябва да се плати мито? Да не мислите, че човек просто може да стъпи на този разкошен мост и да отиде от другата страна на реката?

— Но — отбеляза Тиури, — ако не можем да платим?

— Тогава не можете да минете на другата страна — обясни митничарят.

Тиури погледна към реката. Тя бе още по-широка, отколкото първоначално му се бе сторила, а изглежда и течението бе доста силно. Той се съмняваше, че би могъл да стигне с плуване до другия бряг. Но може би ще може да намери лодка.

— Който иска да прекоси Реката на дъгата, трябва да плати мито — каза пазачът, сякаш бе отгатнал мислите на Тиури. — Трябва да платите мито, независимо дали минавате по моста, с лодка или плувайки. Но не бих ви препоръчал последното.

Тиури го погледна.

— Ние трябва да минем на другия бряг — каза той, — но нямаме вече нито петак. Защо тук има митница?

— Питайте за това собственика на митницата — отговори пазачът и посочи към замъка. — Той е този, който събира мито тук със съгласието на крал Унаувен.

— Но ние не можем да платим! — извика Пиак. — Мисля, че това е странен обичай. Значи бедните хора не могат да стигнат до вътрешността на кралството на Унаувен.

— Това не е вярно — извика ядосано пазачът. — Всеки, беден или богат, може да прекоси реката. Митото трябва да се плати, но собственикът на митницата дава възможност на всекиго да спечели, за да го плати. Можете да работите на неговите имоти и за всяка седмица, през която сте работили, получавате по една жълтица. След три седмици ще спечелите жълтиците, които ви трябват.

Тиури и Пиак се спогледаха.

— Е, какво ще кажете за това? — попита пазачът. — Значи не бива да се отчайвате. Само идете в големия селски двор там и попитайте управителя каква работа има. Мисля, че ще можете да започнете още утре.

— Нямаме време да работим три седмици — обясни Тиури. — Много бързаме.

В този момент през портичката на замъка при тях дойде втори пазач.

— Ах, бързате — каза първият пазач. — Толкова много хора казват това.

— Обаче това е вярно — отбеляза Пиак.

— Кое е вярно? — попита вторият пазач, който бе дошъл и спря до тях.

Първият пазач отговори:

— Тези младежи нямат пари да платят митото и нямат време да работят.

Вторият пазач погледна изпитателно приятелите.

— Три жълтици са бързо спечелени пари за три седмици — заяви той.

— Господарят на този замък сигурно няма недостиг на работници — каза доста грубо Пиак.

Вторият пазач го погледна полуучуден, полуядосан.

— Какво искате да кажете с това? — попита той. — Три жълтици за три седмици, това е добро плащане.

— Но не и ако човек трябва отново да ги даде за мито — отвърна Пиак.

— Ами за това ще трябва да поработите — за да стигнете от другата страна!

— Искам сега да премина — каза Пиак. Той се обърна към Тиури и попита: — Би ли направил нещо такова, че човек да не може просто да премине през една река?

— Никога — отговори Тиури.

— Вече разбрах, че идвате от друго място — отбеляза вторият пазач. — Иначе отдавна щях да ви се разгневя. Сега трябва да разкажете, млади човече, дали някога сте виждали река с такъв мост над нея. Седем каменни свода и то в това силно течение. Виждали ли сте някога такъв мост?

— Не — отвърна Тиури, — не сме. Но бих искал също да мога да стигна до другия бряг с лодка. Не може ли?

— Напротив — каза първият пазач. — Ако платите жълтиците. Тук предписанието е такова. А дали вие го считате за правилно или не, то си е такова и си остава такова. Ако не можете да платите и не искате да работите, не може да минете на другия бряг.

Но вторият пазач каза:

— Ако наистина бързате, може да говорите с господаря. Спомням си за една жена, която веднага бе пропусната да мине, защото от другата страна синът й лежеше тежко болен. Ако имате приемливо основание да бързате, трябва да отидете при господаря на митницата и да го помолите да ви пропусне безплатно. Той единствен може да реши това.

Младежите се спогледаха колебливо.

— В момента господарят на митницата обикаля на кон имотите си — продължи вторият пазач. — Най-често той се връща около шест часа. Междувременно бихте могли да отидете при голямата порта и там да го изчакате.

— Благодаря — каза Тиури.

Младежите се сбогуваха с пазачите, но вторият ги задържа още малко.

— Искам да ви предупредя — каза той, — да не си измисляте някаква щуротия. Това би могло да ви струва повече от три седмици. Нарушителите се наказват строго.

— И какво сега? — прошепна Пиак, когато закрачиха бавно към голямата порта на замъка.

— Не знам — въздъхна Тиури.

Да помолят господаря на митницата? Тогава той ще трябва да сподели тайната си, а как можеше да разбере, дали може да се довери на господаря на митницата?

Дори само заради това, че той събираше мито, Тиури не изпитваше симпатия към него. Вратичката на портата бе отворена, а в прохода стояха стражи. Приятелите за малко останаха далеч от тях. Не си казаха нищо повече, но мълчаливо разбраха, че първо трябва да изчакат да се върне господарят на митницата. Може би ще могат да вземат някакво решение, когато го видят.

Пиак хвана ръката на Тиури.

— Той идва от там — прошепна момчето.

На изток вече забележимо бе притъмняло; небето подсказваше, че идва лошо време. Конник на бял кон се задаваше по моста. Той носеше дълго наметало, което се развяваше при ездата, черно отвън и лазурно синьо отвътре. Миг по-късно той мина покрай тях, един мъж, излъчващ достолепие, с бледо, красиво, но строго лице и развяваща се черна коса. Той влезе в тунела на портата, без да погледне двамата и там наистина бе поздравен като господар от един пазач. Младежите се обърнаха и тръгнаха, сякаш се бяха уговорили, далеч от портата.

— Как ти се стори господарят на митницата? — попита след малко Тиури.

— Видях го само за малко — отговори Пиак, — но ми се видя, че е голям, силен човек. Не бих искал да споря с него.

— Строг и недостъпен — промърмори Тиури. Не, господарят на митницата не изглеждаше като човек, когото можеш да уговориш, който би отворил своя мост без основателна причина, причината, която Тиури не би съобщил.

Те минаха покрай бариерата. Първият пазач още стоеше там и погледна подигравателно след тях. Накрая тръгнаха да се разхождат по пътека, успоредна на реката, намираща се малко по-високо. Къс, тесен ров водеше от нея към тесен плаж, в който се удряше водата. След малко те спряха и погледнаха с копнеж към другия бряг и към моста, който сега можеха да видят в целия му разкош: седем огромни свода и стълбове, които стояха здраво и стабилно в неспокойните води.

— Какво да правим сега? — попита тихо Пиак.

— Все още обмислям — отговори Тиури. — Питам се, дали не мога да доплувам до другата страна. Реката наистина е широка и течението е силно, но виж, там има островче; тайм ще мога да си почина.

Пиак погледна, засенчвайки с ръка очите си, към островчето, което не бе нищо повече от една скаличка.

— Може би — каза колебливо той. — Аз не бих могъл. Честно казано, изобщо не мога да плувам. Но ти не бива да се бавиш заради мен.

В този момент към тях се доближи разхождащ се войник. Бе вторият пазач.

— Е, какво — каза той. — Гледате другия бряг? Не си мислите да доплувате до там, надявам се?

Младежите го погледнаха, но не отговориха.

— Трябва да ви избия тази мисъл от главите — продължи пазачът. — Доколкото си спомням, три пъти се е случвало някой да се осмели да го направи. Единият бе спасен от удавяне с лодка на господаря на митницата и бе наказан със затвор, защото бе поискал да заобиколи митницата. Вторият стигна до другия бряг; няколко дни по-късно той изплува като труп. А третия никой повече не видя.

— Не можеха ли да плуват? — попита Пиак.

— Можеха добре да плуват — отговори пазачът. — Коварното тук е течението. Главно там, при островчето. Истински вихър, макар и да не се вижда от тук.

— Ами — каза Пиак, — тогава няма да плуваме.

Тиури посочи към другия бряг.

— Виждам лодки там — каза той. — Случва ли се някой да прекоси реката с лодка?

— Разбира се — каза пазачът. — Има лодки, които се движат насам и натам, от единия бряг до другия, рибарски лодки и кораби, които идват с търговски товар от север и от юг. Но всеки, който иска да дойде от другия бряг при нас, трябва да плати мито. Първия път три жълтици, втория път две, а третия път една.

— А след това? — попита Пиак. — След това не трябва ли вече да плаща?

— Така е — заяви пазачът. — Но вие сте чужденци и следователно дължите мито. Нека ви дам един добър съвет: Не се опитвайте да офейкате! Слугите на господаря на митницата вече ви наблюдават. Когато някой не може или не желае да плати, охраната се усилва. Погледнете към моста!

Приятелите погледнаха нататък и видяха как двама войници бавно се движат напред-назад по моста.

— А от другата страна също има хора на пост — добави добрият съветник.

— Е, тогава да вървим да работим на нивите — каза Тиури. Той, разбира се, не мислеше сериозно да го направи, но това не хрумна на пазача.

— Това е разумно — каза доволен пазачът.

Малко по-нататък на полето имаше човек, който работеше; от време на време той бе поглеждал към тях. Сега той заби мотиката си в земята и се доближи.

— Е, Ферман — каза пазачът. — Заслужи ли и днес своя хляб?

— С пот на челото — отговори Ферман, докато избърсваше челото си. — Добър вечер — каза той на приятелите. — Гледате с копнеж към другия бряг?

— Вече им казах, че не трябва да действат по своя инициатива — каза пазачът.

— Имате право — каза Ферман, — както винаги, мъдри Вармин, пазачо на митницата! — Той посочи на северозапад и обясни на младежите: — Ако се опитате малко по-нататък… Ядец! Там отново има митница! А на юг също има, митницата на Планинската страна на дъгата, а по-нататък по реката е митницата на Форгота.

— Никъде ли не може просто да се премине през Реката на дъгата? — попита Тиури.

— Не — отвърна Вармин, пазачът. — Цялата Река на дъгата се охранява от митничари. А на Сребърната река също има място, където ще се изгради митница.

Лицето на Пиак доби гневен израз, но той не каза какво мисли.

— Връщам се в замъка — каза Вармин. — И без друго е време за хранене. Така че вие можете да дойдете при управителя. Ако дойдете сега, ще получите от него нещо за хапване и подслон като аванс за вашия труд. Ще повървите ли малко с нас, Ферман?

— Добре — каза той, но спря и погледна приятелите.

— Идвайте тогава — подхвърли Вармин. Той се обърна към Тиури и му даде последен добър съвет. — Дори ако намерите лодка — каза той, — би било още по-опасно да тръгнете с нея през реката, която не познавате. — Той поздрави и си тръгна. Ферман го последва.

— Ами — каза Пиак — вече знаем. Не бива да плуваме, не бива да пътуваме, не бива да минаваме по моста. При митничаря също не трябва да се ходи. Дали бихме могли да вземем пари на заем отнякъде? Но кой ще ни даде три жълтици, без да ни познава? Да се върнем в Дангрия, за да се опитаме да намерим там? Не, без друго би трябвало да побързаме, за да се отдалечим от там. И какво сега?

— Тихо — каза Тиури. Той замълча. После добави: — Странно е, но имам чувството, че има още някакъв път, за да се премине през реката. Само не знам кой е той.

— Тихо! — каза от своя страна Пиак. — Там идва някой. Мисля, че отново е този Ферман.

Наистина бе Ферман. Той ги поздрави и спря до тях.

— Слънцето скоро ще залезе — каза той. Замълча за малко и после продължи с тайнствен глас: — Мъгла на запад, дъжд на изток… Ще бъде тъмна нощ. Няма да видим звезди и луна.

Приятелите го гледаха въпросително.

Ферман се огледа и заговори шепнешком:

— Имам една лодка, малка. Тя е малко по-надалеч.

— Имате предвид… — каза Тиури, — бихте ли ни дали на заем лодката си?

— Ах, може би, но не казвайте на никого! Забранено е; ще ме накажат, ако направя това. Вие нямате жълтици, но аз не искам толкова много. Какво имате, за да ми платите?

— Ето това — отвърна Пиак и вдигна нагоре своя петак. — Това е всичко, което имаме.

Ферман поклати глава и отбеляза:

— Това съвсем нищо не струва. — После взе паричката от ръката на Пиак, промърмори нещо неразбираемо и я хвърли нагоре. После се наведе, за да я вдигне и каза: — Ези.

— Какво значи това? — попита Тиури.

— Хвърлих я, за да разбера какво трябва да направя. Можете да не плащате нищо, но въпреки това аз мога да ви помогна. Ето, ако хвърля „ези“, ще трябва да го направя. А аз хвърлих „ези“; така че ще получите моята лодка… ако желаете. — Ферман върна халера на Пиак.

— Значи ще можем да получим на заем вашата лодка? — прошепна развълнуван Тиури.

— Да, ако искате — отговори Ферман. — Можете ли да гребете?

— Разбира се — заяви Тиури.

— Добре, тогава бихте могли да опитате… но на своя отговорност! Ще ви покажа къде е лодката ми, когато се стъмни. Не може да тръгнете по-рано.

— Много ви благодарим — каза Тиури.

— Тихо — каза Ферман. — Без благодарности. Ако монетата бе паднала обратно, нямаше да го направя. Само едно нещо: не бива да казвате на никого, че сте взели лодката от мен. Вече два пъти съм бил в затвора и не искам да вляза отново. Също ако ви спипат, няма да ви помогна. Това си е на ваша собствена отговорност. Случайно сте видели лодката и сте я взели. Разбрахме ли се?

— Естествено — казаха младежите.

— Сега си тръгвам — каза Ферман. — Елате тук отново след дванадесет часа и то така, че никой да не ви види. Вървете покрай плажа по течението на реката. Ще ви чакам. И ако мога да ви дам един добър съвет, идете сега в стопанския двор и помолете управителя за работа. Ако сте направили това, слугите на митничаря вече няма толкова да ви следят и може би ще получите нещо за хапване.

Младежите обещаха да направят така, благодариха още веднъж и се сбогуваха.

Тиури и Пиак се отправиха към селските имоти и там им бе обещана работа за следващата сутрин. Освен това получиха хляб и мляко и място за спане в един празен хамбар. Там те изчакаха, докато чуха часовника да бие дванадесет пъти. После предпазливо се измъкнаха навън, за да се отправят отново към реката. Ферман имаше право; бе тъмна нощ. Те трепереха, но не само от студа, когато вървяха по тесния плаж по течението на реката. Постепенно очите им привикваха с мрака. Бе съвсем тихо; чуваха само шума на водата в реката. Мостът почти не можеше да се види, но зад няколко прозорци на замъка все още светеше. Те се стреснаха, когато пред тях внезапно изникна Ферман.

— Ха — каза той тихо. — Следвайте ме! Има само още няколко крачки.

Те тръгнаха предпазливо след него.

— Тук — каза Ферман и спря.

Младежите видяха неясните очертания на лодка, която наполовина бе изтеглена на брега.

— Греблата са вътре — прошепна Ферман. — Така че можете да тръгвате.

— Много малка лодка! — каза доста неспокойно Пиак. — Няма ли да се обърне?

— Всяка лодка може да се обърне — отвърна Ферман след кратко мълчание. — Но искам още веднъж да кажа, че тръгвате на своя собствена отговорност. Можете да оставите лодката на другия бряг; вече се погрижих да си я получа обратно. Но ако мога честно да кажа, не бих тръгнал на ваше място, нито сега, нито утре. Бих предпочел да работя три седмици, ако бях на ваше място. Но вие сами си знаете.

— Но защо бихме получили тогава вашата лодка? — попита Пиак.

— Може би защото съм в състояние да разбера, кога някой иска да се изплъзне от митницата. Аз самият също съм опитвал. Сега вече не ми трябва, защото съм бил повече от три пъти от другата страна… Е, какво ще правите?

— Тръгвам — заяви Тиури. — Но ти няма нужда да идваш с мен, ако не искаш — каза той на приятеля си.

— То се знае, че идвам с теб — възрази Пиак. — Докато не съм ти в тежест, ще остана с теб.

— Но… — започна Тиури.

— Замълчи! — прекъсна го Пиак. — Да се качваме и да се оттласнем от брега? Ти можеш да гребеш.

— Струва ми се, че ще бъде най-добре, ако един от вас гребе, а другият се оглежда — каза Ферман. — Наистина не може да се види много. А и аз едва ли мога да ви кажа за какво трябва да внимавате. Гребете здраво! След около тридесет удара с греблата трябва да внимавате. Тогава ще се доближите до острова, който сигурно сте видели след обяд. Там течението се завихря на всички страни. Постарайте се да не се доближавате много, защото иначе ви грози опасност да се натъкнете на подводна скала. Това е опасно място при пресичането на реката, но по-нататък има пост от охраната на митничаря и вероятно там ще ви открият. По-близо до моста е същото. Когато минете покрай острова, вече няма от какво да се боите, във всеки случай не и от самата река. Е, ще тръгвате ли или не?

— Тръгваме — решително каза Тиури. Сърцето му биеше бързо. Той добре разбираше, че пътуването не е безопасно. Но често му се бе случвало да гребе, по-рано, по Синята река.

— Тръгваме — като ехо повтори Пиак.

— Тогава на добър път — каза Ферман с въздишка. — Ще ви помогна да отблъснете лодката.

Скоро след това младежите седяха в лодката, Тиури на греблата, а Пиак срещу него. Тиури не можеше да види лицето на Пиак.

— Все още можеш да слезеш — ме прошепна Тиури.

— Не! — каза Пиак.

— Шшт! — изшътка Ферман, докато отблъскваше лодката.

Тиури раздвижи греблата.

— Късмет! — пожела Ферман. — Гребете здраво! Да, така! Без олюляване!

Тиури гребеше първоначално малко непохватно, но след няколко удара на греблата вече започна по-добре. Течението бе много силно, той го усещаше. Видя неясното очертание на брега и фигурата на Ферман, който гледаше след тях. После той изчезна в мрака. Младежът насочи цялото си внимание към лодката, която се завърташе и олюляваше.

— Гледай за острова — каза той на Пиак, — и веднага ме предупреди, ако видиш нещо!

— Не мога ли да ти помогна да гребеш? — попита Пиак и се наведе към него.

— Не — отвърна задъхано Тиури. — Един от нас трябва да бди. Виждаш ли нещо на брега или на моста?

— Нищо — каза Пиак. — В замъка все още свети. Но те сигурно не могат да ни открият. Аз също не мога да видя почти нищо. Никакви скали. А изобщо не виждам другия бряг.

Тиури хвърли поглед назад. Пиак имаше право. Изглеждаше, че се движат по водна повърхнина без начало и край. Тиури за малко отпусна греблата. Лодката веднага се отклони от курса си, а Тиури побърза с усилие да я задвижи отново. Сега той видя далеч надолу по реката малка светлинка на брега, който току-що бяха напуснали. Дали това бе пазачът на пост, за който говореше Ферман?

— Намокриха ми се краката — каза Пиак.

Сега Тиури забеляза същото. В лодката имаше вода. Дали е било така още когато се качиха в нея? Или и пробита?

— Надявам се да не потънем — каза Пиак.

— Шшт! — отвърна Тиури, като отново отпусна греблата. — Виждам там светлина; може би могат да ни чуят.

— Сигурно не могат — констатира Пиак. — Водата вдига много шум.

— Огледай се, дали няма да намериш нещо за изгребване — каза Тиури.

— За какво ми е?

— За да изгребваш водата. Няма ли ведро или нещо подобно в лодката?

Пиак се размърда. Лодката се залюля.

— Внимавай! — прошепна Тиури. Сега той със сигурност знаеше, че лодката не бе стабилна, малка, стара и вероятно пробита. Той хвърли поглед назад. Там изглеждаше още по-тъмно. Бяха ли доближили острова? Продължи да гребе. По челото му изби пот. Пиак търсеше по дъното на лодката.

— Влиза все повече вода — отбеляза той малко след това. — Тук има нещо! Някаква паница.

— Сега изгребвай водата! — каза Тиури. — Но се движи колкото е възможно по-спокойно.

Без съмнение лодката бе пробита. Но ако Пиак непрекъснато изгребваше, тя сигурно можеше да издържи. При това обаче той забрави да внимава! Отново се огледа. Нищо не се виждаше. Или пък там се очертаваше нещо по-тъмно в мрака? Една вълна внезапно удари лодката и я завъртя напряко.

— Внимавай! — прошепна уплашен Пиак.

— Оглеждай се! — каза Тиури. Сигурно вече не сме далеч от острова.

Тогава се озоваха във вихър от потоци. Тиури трябваше много да се напрегне, за да задържи лодката в курса.

— Чувам нещо! — каза Пиак.

Да, неясно и далеч отекнаха гласове.

— Не ни засяга — кратко отбеляза Тиури.

— Виждам нещо! — извика Пиак малко след това. — Островът, островът! Съвсем близо е! Греби! На тази страна!

Тиури гребеше с всички сили. Пиак забрави да изгребва, докато той не му напомни.

— Ще стигнем — задъхано каза Тиури. Ръцете го боляха от дърпането на греблата и той усети отново наскоро заздравялата си рана. Струваше му се, че лодката е теглена от всички страни. Пазачите от митницата не бяха преувеличили: течението бе коварно. Пиак разделяше вниманието си между изгребването и наблюдаването за острова.

— Ще стигнем — повтори той. Изглежда бе преодолял страха си.

Но тогава се случи. Удар, трясък! Бяха се натъкнали на скала! Тиури разколебан се опитваше да се измъкне. Успя!

— Потъваме! — извика Пиак.

Тиури нямаше време да обмисля, толкова бързо се разигра всичко. Малката лодка отново бе освободена, но водата нахлуваше в нея и тя потъваше дяволски бързо. Тогава лодката се удари в нещо друго; тя се олюля опасно. Потиснат вик на Пиак. Плясък! Пиак бе паднал от лодката. Тиури остави греблата и имаше чувството, че осакатява. Ако Пиак се удави! Миг по-късно той също бе във водата и извика, без да мисли, че някой може да го чуе: „Пиак, Пиак! Къде си“. Започна да плува, потопи се, опипваше около себе си. Къде бе Пиак в тази неспокойна, тъмна вода? Тогава чу гласа му, без да разбира какво казва.

— Пиак! — извика още веднъж. — Къде си?

— Тук — прозвуча слаб глас.

Тиури опипа около себе си и го напипа.

— Нека те извадя! — задъхано каза той. — Не, не ме хващай така здраво; иначе няма да мога да плувам. — Известно време той удряше с ръце над него и го принуди да мълчи. Но сега държеше съвсем здраво размахващия ръце и крака Пиак и вече не го изпусна. Лодката — къде беше лодката? Потънала вероятно. Трябваше да стигне до острова! Това бе единствената надежда. Само ако не се бяха натъкнали на скалите!

— Опитай се да легнеш по гръб! — извика той на Пиак. — Ще те изтегля.

Не знаеше дали Пиак го е разбрал, но той престана да размахва ръце и крака. Тогава Тиури се насочи към острова, теглейки Пиак със себе си. Бяха изпълнени със страх и напрежение моменти, но накрая той усети твърда основа под краката си. Бяха на острова.

Тиури се чувстваше разбит и едва си поемаше дъх, но Пиак лежеше съвсем тихо до него.

— Пиак! — каза той и го разтърси.

Пиак простена, поизправи се и се закашля.

— Ама че вода — простена той едва разбираемо.

На Тиури почти му се искаше да танцува и пее от радост. Но не можеше да направи нищо друго, освен да потупва приятеля си по гърба.

— Къде… къде сме сега? — попита Пиак, докато се опитваше да се изправи.

— На острова — заяви Тиури. — Моля те, остани легнал.

Пиак се изправи и попита:

— Ами лодката?

— Опасявам се, че потъна — отговори Тиури.

— Лодката не струваше — каза Тиури и при това щракна с пръсти.

— Е, за щастие не се удавихме — отвърна Тиури. — Как си?

— Вече си мислех, че съм се удавил — каза Пиак, — но това май не става толкова бързо. Ти ли ме измъкна до тук?

— Да, какво друго можех да направя?

— Да ме научиш да плувам — отговори Пиак. — Въпреки че това изобщо не ми харесва. Не обичам толкова много вода. Лодката далеч ли е?

Тиури се изправи и се взря наоколо в мрака. Той дори навлезе малко във водата, но от лодката не се виждаше и следа.

Малко уплашеният глас на Пиак го извика обратно.

— Моля те, не отивай сега да плуваш! — каза той. — Аз не мога да те спася, ако се случи нещо.

Тиури се върна и седна до него.

— Нямаше как да се измъкнем — каза той. — Когато се ударихме в скалите, лодката отиде по дяволите.

— Ферман ще се зарадва — отбеляза Пиак. — Така му се пада! Ама че работа, да ни пробутва това пробито нещо.

— На наша собствена отговорност — каза Тиури.

— Да, но той не каза, че е пробита!

— Всички, включително и той, ни предупредиха за течението тук.

— И сега какво? — попита Пиак. — Ой, гади ми се. И е все така тъмно.

— Много зле ли се чувстваш — попита Тиури загрижено.

— Не — отвърна Пиак. — Как не, добре съм. Само съм мокър и разгневен. А ти не си ли?

Тиури въздъхна. Ето че седяха насред реката, без лодка. Когато се съмне, имаше голяма опасност да ги открият. Но те не можеха да избягат. Да, той, разбира се, можеше да се опита да измине с плуване остатъка от разстоянието, но това бе опасно и следователно неразумно. Освен това така той трябваше да изостави Пиак; невъзможно бе да го вземе със себе си.

— Нали не искаш да плуваш по-нататък? — прекъсна мислите му Пиак. — Ако го направиш, ти си луд. Ще се удавиш и посланието ще потъне заедно с теб. Сигурно не го казвам заради себе си; не ми пречи да остана тук. Утре сутрин митничарят може да ме хвърли в затвора; вече съм свикнал с това. А освен това сигурно отново ще бъда пуснат на свобода.

— Ако остана тук, посланието също няма да стигне до краля — възрази Тиури.

— Истина е — отстъпи Пиак.

Известно време помълчаха.

„Какво да правим сега?“, питаше се Тиури за кой ли път. И след това, изведнъж, намери отговора.

— О, глупак такъв! — каза той на глас.

— Защо ме наричаш глупак? — попита Пиак.

— Казвам го на себе си. Не разбирам как не се сетих по-рано за това!

— За какво?

— Митото, плащането на мито. Нямам пари, но имам нещо, което е далеч по-ценно.

— Така ли? — каза объркан Пиак. — Ама къде е?

— На шнурче около врата ми.

Пръстенът от рицар Едвинем, пръстенът с камъка, който светеше в мрака! Тиури никога не бе смятал този пръстен за свой, а за нещо, което трябваше да пази, нещо, пред което изпитваше благоговение. Може би затова не му бе хрумнала мисълта да даде пръстена, за да плати митото. Но рицар Едвинем без съмнение също би направил това. Посланието до краля бе по-важно от всякакъв пръстен. Тиури извади бижуто и го показа на Пиак.

— Като звезда — каза Пиак тихо.

— Трябваше веднага да се сетя — заяви Тиури. — Сега отново изгубихме време. Непростимо глупаво!

— Но този пръстен е много по-скъп от три жълтици или от шест, които трябва да платим!

— А може би и още глоби — добави Тиури. — Мисля, че този пръстен е безценен. Имам на ум да го дам само като залог. По-късно, когато се връщаме, може би ще мога да го откупя. С удоволствие ще работя цели седмици за това.

— Дали митничарят е съгласен? — попита Пиак.

— Надявам се — каза Тиури. — Аз… — Той внезапно се запъна. Мислеше си за сивите рицари, които, привлечени от пръстена, го бяха преследвали. Ако митничарят познаваше пръстена… и го разпознае? Рицар Едвинем е бил прочут рицар, особено тук, в страната на Унаувен. Ако тогава митничарят го попита, него, Тиури, как се е добрал до пръстена? Той отново се изправи. Или по-добре да плува? Знаеше, че е опасно, така че бе наистина безотговорно. С ръка, която по пътя сигурно ще му създава проблеми, а при това и в този мрак… Но ако беше светло, пак щеше да е същото. Кое бе най-разумно?

— Какво искаш да направиш? — прозвуча гласът на Пиак зад него.

Тиури седна и му сподели своите разсъждения.

— Мисля, че не остават много други възможности, освен да се плати с пръстена — отбеляза Пиак. — Аз не разчитам на плуването. Но ти трябва да решиш.

— Едно знам със сигурност — каза Тиури след кратък размисъл. Той сниши глас, когато добави — Как си, Пиак? Можеш ли да запомниш нещо, което ще ти кажа?

— Естествено — отговори Пиак. — Ако е нещо важно.

Тиури тихо му прошепна няколко думи на ухото.

— Какво казваш? — попита слисан Пиак.

— Казвам ти какво пишеше в писмото. Казвам ти посланието дума по дума. Ти трябва също да го знаеш.

— Така ли? — прошепна Пиак.

— И по-рано си мислех да ти го кажа, защото ти имаш право, моето поръчение стана и твое. Сега и ти самият също трябва да знаеш посланието, така че ако с мен се случи нещо, да можеш да поемеш моята задача.

— Да… — въздъхна Пиак. Изглеждаше доста впечатлен. Но веднага след това той добави: — Ами, тогава поне трябва да правя нещо, докато се развидели. Кажи ми го! Само се надявам, никога да не ми се наложи да поема твоята задача.

Сега Тиури произнесе тихо съдържанието на писмото и, като прекъсваше, караше приятеля си да повтаря малки части от него.

— Разбираш ли и дума от това? — попита Пиак след известно време.

— Не. А ти?

— Не, за съжаление. Дали това не е някакъв таен език? Ами, нека започнем отново, дотогава, докато го науча наизуст.

— Мисли за това — каза Тиури малко по-късно, — че не трябва да позволиш другите да забележат, че знаеш посланието.

— То се знае — отвърна Пиак. — Я кажи, не става ли малко по-светло на изток? Искам да го направя бързо, защото искам да знам всичките думи преди изгрев-слънце.

Митничарят

— Реката на дъгата — мърмореше Пиак, когато сив здрач смени мрака. — Ама че работа! Мисля си за нещо красиво, когато мисля за дъга, а тази река е студена и неприветлива. — Тиури се огледа и още се надяваше да види лодката. Но я нямаше. Той забеляза, че се намираха все още по-близо до източния, отколкото до западния бряг. Погледна към моста. По него вървяха хора. Слуги на митничаря?

— Скоро ще ни видят — каза той на Пиак.

— Дано е по-скоро — заяви момчето. — Нямам желание да оставам тук за дълго. — Той кихна три пъти едно след друго. — Поне времето е хубаво.

Така седяха приятелите един до друг, трепереха в мокрите си дрехи и чакаха, докато стана съвсем светло. Видяха хора да тичат по двата бряга на реката; някои сочеха към тях. После изсвири рог; звукът дойде от една от кулите на замъка.

— Дали това е за нас? — попита Тиури.

— Виж там! — извика Пиак. Той сочеше към моста. — Корабче!

Под един от сводовете на моста излезе корабче, което бързо се движеше към тях, хубава, дълга лодка с гребла. На кърмата стоеше войник с щит с цветовете на дъгата. Щитовете на гребците бяха окачени по ръбовете и представляваха хубава украса.

— Корабче на митничаря — каза Пиак и кихна отново.

Приятелите наблюдаваха развълнувани малкото корабче. Да, то идваше към скалите. Скоро след това то стигна до тях и войникът на кърмата им извика:

— Влезте във водата, елате и се качете на борда! Не можем да дойдем по-близо.

Младежите се подчиниха. Много ръце се протегнаха, за да помогнат на двамата да се качат.

— Внимание! — извика човекът на кърмата, който очевидно бе предводителят. — Поставете греблата отдясно! — Едва след като корабчето безопасно маневрира и се отдалечи, той се обърна към приятелите. Те разпознаха в него пазача, с когото си бяха бъбрили на брега през миналия следобед: Вармин.

— Сега сте пленници на господаря на митницата — каза строго той. — Искахте да избегнете митото и ще бъдете наказани за това. — После той изрече с по-приятелски тон: — Защо не послушахте съвета ми? Опасявах се, но се надявах, че сте по-разумни. Сигурно сте взели на заем старата трошка на Ферман?

— О, не — излъга Тиури.

— О не? — повтори Вармин. — Да не би да сте преплували това разстояние, така посред нощ? Тогава можете повече, отколкото си мислех.

Пиак искаше да каже нещо, но вместо това кихна.

— Ако сте се простудили, това е заслужена награда — каза Вармин, но свали наметалото си и го наметна на раменете на треперещия Пиак. После каза на приятелите къде трябва да седнат и повече не се поинтересува за тях. Корабчето се движеше обратно към моста, но срещу течението и поради това не толкова бързо, колкото и да се напрягаха гребците. Тиури видя как мостът и замъкът все повече се приближават и сърцето му започна да бие по-бързо. Той се обърна към Вармин и каза:

— Много бих искал веднага да говоря с митничаря.

— Да говориш с митничаря! — повтори Вармин. — За това трябваше да помислите вчера. Сега е много късно да започвате с разкаянията и извиненията.

— Нямам предвид никакви разкаяния и извинения — отговори Тиури доста ядосано. — Съжалявам, че не успях да прекося реката; не съжалявам, че се опитах да го направя.

— Много ви отива — каза Вармин, също така ядосан.

— Наистина трябва да говоря с митничаря — настоя Тиури.

— Защо?

— Това мога да кажа само на него.

— Така — намръщи се Вармин. — Ще видим.

Междувременно бяха стигнали до моста. Тиури погледна нагоре. Някой се наведе през каменния парапет и погледна надолу към тях. Беше мъж с широкопола шапка, която почти изцяло скриваше лицето му. Когато корабчето се доближи още повече, мъжът се наведе още по-напред. Тиури не можеше да откъсне поглед от него, въпреки че не знаеше кой е той. Чу го да се смее — подигравателен, триумфиращ смях. Той продължи да звучи в ушите на Тиури, когато преминаваха под първия свод на моста. Той погледна към Пиак, за да разбере, дали и той го е почувствал. Но Пиак се бе свил и гледаше пред себе си.

Те преминаха под свода. Сега можеше да се види, че замъкът е построен до самата вода. Имаше малък пристан и там можеше да се види стълба, която се губеше навътре в замъка. Докато корабчето спираше на пристана, Тиури видя горе на стълбата да стои човек. Изведнъж Тиури разпозна в него митничаря. Той оставаше неподвижен и ги наблюдаваше. Вармин първи скочи от корабчето и отдаде чест на господаря си с меча. После заповяда на пленниците си да го последват. Той обаче не тръгна по стълбите нагоре, а се насочи към една портичка в най-отдалечения край на пристана.

Тиури спря и заяви:

— Бих искал да говоря с митничаря.

Вармин също спря.

— Ще видим това после — каза той. — Следвайте ме!

— Бих искал да говоря с митничаря — повтори Тиури, — сега, веднага. Той бе сигурен, че митничарят горе на стълбището сигурно го е разбрал, въпреки че с нищо не го показа. Вармин се поколеба и после се качи по стълбите. Той каза нещо на господаря си. Тиури видя, как той поклати глава. Вармин отново слезе. Митничарят се обърна и изчезна в замъка.

— Елате с мен! — каза кратко Вармин.

— Но не мога ли да говоря с митничаря? — попита Тиури.

— Сигурно вече разбрахте — бе отговорът.

— Но аз трябва да говоря с него — каза Тиури. — Важно е, наистина.

— Може и така да е — отвърна Вармин, — но не става толкова лесно. Попитах го и той отказа. Свършено е с това.

Той замълча и въведе младежите през портичката в замъка. Там ги посрещна дебел мъж със светещ фенер в едната ръка и с връзка ключове в другата.

— Затворници, отказали мито — му каза Вармин. Той свали наметалото си от раменете на Пиак и искаше да си отиде, но Тиури го задържа.

— Господине — каза той, — бяхте много любезен с нас. Затова ви моля още веднъж да се застъпите за мен. Трябва да говоря с митничаря колкото е възможно по-скоро. Мога да му обясня защо исках да заобиколя митницата.

— Ама защо? — попита Пиак. Двамата се бяха отправили към скалите, Пиак трябваше да се държи така, сякаш нищо не е знаел. Това им се струваше най-добрият начин да скрият, че Пиак също знаеше посланието.

— Ще разкажа това само на митничаря — заяви Тиури, също както се бяха разбрали.

Вармин ги погледна.

— Хм — каза той. — Ще видим. — После се обърна и се отдалечи.

— Елате сега с мен — каза дебелият човек. — Аз съм тъмничарят и ваш пазач, докато бъдете освободени.

Той отвори една врата и ги пропусна да влязат. Попаднаха в килия без прозорец, която бе съвсем празна. Само в единия ъгъл имаше наръч слама.

— Колко дълго ще останем тук? — попита Пиак.

— Можехте да работите три седмици, навън под слънчевите лъчи — отговори тъмничарят — и щяхте да спечелите парите за своето мито. Сега няма нужда да правите нищо в тъмнината, а когато ви освободят, пак няма да имате нито халер, за да платите митото.

— Не бихме ли могли още сега да излезем на свобода? — попита Пиак.

— Не — отвърна тъмничарят с доволна физиономия. — Аз ви пазя и няма да ви пусна навън. Би трябвало да дойде някой, който да плати трите жълтици за вас… това са пари за освобождаване, които са необходими, за да бъде пуснат някой от затвора. И ако след това отново искате да минете по моста, това струва още три жълтици. Но вие ги нямате, нали?

Младежите мълчаха.

— Е — каза пазачът, — тогава да си вървя. Имате късмет, че сте заедно; така имате мъничка възможност да се забавлявате, нали? И ако ми позволите да ви дам един добър съвет — съблечете мокрите дрехи! По-добре е без дрехи, отколкото с мокри дрехи. Сламата е суха; случайно вчера донесох съвсем прясна.

След тези думи той си тръгна и затвори вратата след себе си. В килията веднага стана тъмно.

— Не знам кое ми е по-противно — каза Пиак, — студът или мракът.

— Нека се надяваме — отвърна Тиури, — че това няма да трае много дълго.

Те последваха съвета на тъмничаря, съблякоха се и пропълзяха в сламата. Да спят не биха могли; бяха прекалено развълнувани. Тиури сложи пръстена на пръста си и вдигна ръка. От слабата, но добре видима светлина на пръстена и двамата получиха надежда.

Те не знаеха колко време е минало, когато чуха в ключалката да стърже ключ. Тиури припряно свали пръстена от пръста си и го скри в шепата си.

Тъмничарят влезе. Държеше високо фенера и попита:

— Кой от вас трябва да говори с митничаря?

— Аз — заяви Тиури, като се изправи.

— Тогава трябва да дойдете с мен.

Тиури много бързо се облече.

— Не трябва ли да дойде и приятелят ви? — попита тъмничарят.

— Не — отвърна Тиури, — той не. — И незабелязано намигна на Пиак.

— Нали няма да ме изоставиш? — попита момчето, преструвайки се на уплашено.

— Не — успокои го Тиури. — Трябва да помоля за нещо митничаря. До скоро!

Той последва тъмничаря през сводестата зала и стълбите нагоре. Там го чакаше друг слуга на митничаря, който го поведе към разположена високо част на замъка.

— Ето тук — каза накрая този слуга, като отвори една врата. — Влезте вътре. Митничарят ви очаква.

Тиури влезе. Той примига, защото покоите, в които влезе, бяха изпълнени със светлина. После се огледа. Намираше се в просторна стая. Срещу него имаше два прозореца, през които можеше да се види реката. В най-отдалечения край на стаята имаше голяма маса, до която седеше човек. Митничарят. Тиури се поколеба и после пристъпи към него. Гласът на митничаря го спря.

— Идете до прозореца — заповяда той — и погледнете навън!

Тиури се подчини. Пред единия от прозорците спря и погледна навън. Видя реката и сега разбра защо тя се нарича така, защото в огрятата от слънцето вода той видя всички цветове на дъгата. Въздухът бе станал по-прозрачен и можеше да види далечината. Наблизо съгледа моста; той започваше точно под него. Обърна поглед към митничаря. Той се бе изправил и дойде към него.

— Погледнахте ли към моста? — попита той. Гласът му бе съвсем различен от този, който очакваше Тиури — бе дълбок, звучен глас, в който човек се вслушваше, независимо дали иска. — От тук той изглежда по-малък — продължи митничарят, — но можете да видите още по-добре, що за широка река пресича той като улица. Този мост е построен в много, много стари времена, а това е коствало много труд и усилия, за да бъде постигнато. Много труд и много пари. Затова всеки, който тръгне по него, трябва да плати. Защото мостът е построен и за него. Който плати мито, става съсобственик на моста, дори ако той бе само от един камък. Хиляди собственици има сега мостът, който свързва Изтока и Запада.

— Но — попита Тиури тихо — все още ли не е платен?

Той погледна към митничаря. Сега той стоеше до него, скръстил ръце пред гърдите си с длани, скрити в широките ръкави на дългите му одежди. Той гледаше към моста; лицето му бе сериозно и замислено. После погледна към Тиури. Имаше тъмни очи, които бяха по-скоро тъжни, отколкото строги.

— Човек трябва да е готов да плати за нещо, което иска да има — каза той.

Тиури се чудеше на този човек, който бе съвсем различен от онзи, за когото си бе мислил и от когото се опасяваше.

Митничарят отново погледна навън.

— Този мост е бил построен така, както и другите мостове, за да свърже кралството на Унаувен с външния свят — продължи той. — По-рано Реката на дъгата бе граница на страната. Много хора идваха от изток и искаха да стигнат до другия бряг и бяха готови да платят за това. Имаше и трудни времена, времена на опасност от нападения от север, изток и запад. Тогава митничарите бяха охранители на реката, защитници на сърцевината на кралството на Унаувен. По-късно страната се разпростря до Големите планини под господството на Унаувен, но пропускането през реката си остана: който пресича Реката на дъгата, дължи мито на краля. Самият крал назначава митничарите. И днес все още е така, но онзи, който преминава повече от три пъти през реката, вече не трябва да плаща. И така вероятно ще остане още дълго време. Само че не мисля, че митничарите отново ще трябва да стават защитници, строгите, неумолими господа, които сега виждат врагове вече в нас.

Тиури мълчеше, защото не знаеше какво да каже.

Митничарят отново го погледна и заяви с официален глас:

— Е, а сега ми разкажете кой сте и защо искате да говорите с мен.

— Благородни господине — започна Тиури, — бих искал да премина през Реката на дъгата, но нямам пари, за да платя и време, за да работя…

— Как се казвате? — прекъсна го митничарят.

— Мартин — отговори Тиури след кратко колебание.

— Идвате от другата страна на планините, както разбирам по говора ви — каза митничарят. — Наистина ли се казвате Мартин?

— Да, господине — отговори Тиури. — Така се наричам.

— Добре, значи Мартин от тази страна на планините. Вие се опитахте да прекосите Реката на дъгата, без да платите. За това има наказание. Никога не съм произнасял това наказание. Защо вчера не дойдохте при мен?

— Защото… — Тиури стисна пръстена, който държеше в ръка. — Господине — каза той после, — нямах жълтици, за да платя, но имам нещо друго, едно бижу, което е много по-ценно. С него бих могъл да платя митото и парите за освобождаването за приятеля си и за мен.

— Така ли, що за бижу е това? И защо едва сега идвате с него?

— Не ми е лесно да го дам, господине. Не само защото е ценно, а защото ми е скъпо. Не бих искал и да го продавам. Искам да го дам като залог. По-късно бих искал да го откупя и ще работя за това толкова дълго, колкото пожелаете.

— Като залог?

— Да, господине. Правилно ли е така за вас?

Митничарят хвърли проницателен поглед на Тиури и не отговори веднага.

— Защо бързате толкова? — попита го той.

— Трудно бих могъл да ви обясня — отговори Тиури.

— Все пак разкажете!

— Господине — каза Тиури, — наистина не мога да ви разкажа.

Митничарят отново го изгледа изпитателно.

— Вие и приятелят ви ми дължите два пъти по три жълтици — каза накрая митничарят — и след това още два пъти по три жълтици за освобождаването. Ако бижуто струва дванадесет жълтици, ще направя това, което искате. Покажете ми го! — Той протегна дясната си ръка, обърната с дланта нагоре.

Тиури сложи пръстена върху нея. Митничарят погледна скъпоценността, затвори шепата си и отново насочи поглед към Тиури. Младежът разбра, още преди да бъде изречена и дума, че митничарят познава пръстена!

— Как е попаднал този пръстен у вас? — рязко попита митничарят. Той отново отвори шепата си и каза: — Този пръстен не ви принадлежи! Как сте се добрали до него?

— Господине — отвърна Тиури, — виждам, че познахте този пръстен. Сега мога да ви кажа, че той не ми принадлежи, въпреки че го получих…

— Получили сте го? — каза митничарят. — Получили сте го? От кого? Има само дванадесет такива пръстени. Погледнете! — Той извади лявата си ръка и показа на Тиури един пръстен, който носеше.

— Това е същият пръстен! — прошепна учуден Тиури.

— Не е съвсем същия. Само два от тези пръстени са напълно еднакви. Тях крал Унаувен даде на синовете си. Пет даде на своите рицари и пет на господарите на мостовете и на реката.

Внезапно Тиури си спомни за нещо, което му бе кавал рицар Ивайн: „Крал Унаувен е подарил такива пръстени на най-скъпите си придворни рицари.“

— Как се добрахте до този пръстен? — попита пак митничарят.

На най-скъпите си придворни рицари! И митничарят бе един от тях!

— От рицар Едвинем — отговори Тиури.

— Едвинем — повтори митничарят. — Къде, кога и защо ви е дал своя пръстен? — Той замълча за кратко и след това тихо попита: — Мъртъв ли е?

— Да — каза Тиури.

Митничарят не даде израз нито на ужас, нито на болка или изненада, но ръката му толкова силно стисна пръстена, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Разказвайте! — кратко заповяда той.

— Не мога да разкажа много — каза Тиури. — Той бе убит от червените рицари и от черния рицар с червен щит, техния предводител.

— Убит?

— Примамен в капан.

— Къде?

— В гората до града на Дагонаут.

— В страната на Дагонаут? Не в Евилан?

— Той идваше от Евилан — каза Тиури — и пътят му водеше насам.

Митничарят отиде до масата и седна зад нея. Той отмести встрани книгата, която лежеше отворена на масата и постави пръстена на Едвинем пред себе си. С движение на ръката си той покани Тиури да се приближи. Той застана пред масата и разказа кога бе убит рицарят Едвинем и как се бе случило това. Но премълча всичко за писмото.

— От думите ви разбирам, че вие сте бил изпратен от него тук — каза митничарят, когато Тиури замълча.

— Да, господине — каза Тиури.

— Той ви е дал пръстена.

— Да, господине.

— И отивате при краля.

— Да, господине.

— Това ли е всичко, което можете да кажете?

— Да, господине.

— И вие бихте искали да дадете този пръстен (пръстена на рицаря Едвинем), за да платите митото.

— Да, господине. Като залог.

— Той не ви принадлежи. Как бихте могли да дадете нещо, което не ви принадлежи?

— Рицар Едвинем също би го направил. Аз… аз пътувам вместо него.

— Към крал Унаувен.

— Да, господине.

Митничарят взе пръстена и още веднъж го погледна.

— Носите ужасяващи новини — каза той. — Един от рицарите на Унаувен е убит от рицари от Евилан. Такава смърт не може да остане незабелязана! — Той остави пръстена и се изправи. Сега той изглеждаше точно така, както си бе помислил Тиури ден по-рано: строг, неумолим, господар, който не би се уплашил от враговете си.

— Рицари потеглиха, за да отмъстят за убийството — разказа Тиури. — Наричат се „сивите рицари“. Те вече убиха някои червени рицари.

— Сиви рицари. Кои са те?

— Техен предводител е рицарят Ристридин.

— Ристридин от юг? Знам името му. Той бе приятел на Едвинем.

— И рицар Бенду, и Арваут, и рицар Ивайн от тази страна.

— Ивайн ли е с тях? Това е добре. Но вие, Мартин или както там може би се казвате, какво общо имате вие с това? Това, което разказахте, ме изненада, но то все още е малко.

— Повече не мога да разкажа — отвърна Тиури. — Това, което имам още за разказване, мога да кажа само на вашия крал.

— И затова ли толкова бързате?

— Да, господине.

— Вие сте първият пратеник, от когото чувам такива новини. Може би знаете повече за групата, която бе изпратена в Евилан? За рицаря Аргарат и рицаря Андомар от Ингевел?

— Не, господине — каза Тиури. — Всъщност е случайност, че срещнах рицар Едвинем, или може би не е случайност, не зная. Но рицар Ристридин ми разказа, че рицар Едвинем е избягал по някаква причина от Евилан. — Той разказа накратко на митничаря това, което бе научил от рицаря Ристридин. Митничарят се замисли за малко. После даде пръстена на Тиури.

— Връщам ви пръстена — каза той. — Само кралят може да ви го даде. Можете да минете по моста. Но трябва да ми обещаете, че ще минете от тук на връщане, за да ми платите това, което ми дължите. Никой не може да минава през реката, без да е платил мито.

— Обещавам ви, господине — заяви Тиури. — А моят приятел…

— Вашият приятел?

— Да, трябва да дойде с мен.

— Добре, може да дойде. Кога искате да тръгнете?

— Сега, веднага — каза Тиури.

Митничарят удари по един гонг, който стоеше до масата.

— Незабавно можете да отпътувате — каза той. — Посланици до краля.

— Господине — каза Тиури, — моля ви, по-добре не казвайте тези думи! Изпращането ми е тайно; никой не бива да знае за него.

Митничарят кимна мълчаливо. Вратата се отвори и двама слуги влязоха.

— Изведете другия младеж от килията — каза митничарят на първия — и го доведете тук!

Слугата се поклони и изчезна.

Митничарят се обърна към втория слуга:

— Какво има?

— Господарю — докладва слугата, — при вас е дошъл пратеник от изток. — Той подаде на митничаря едно писмо.

Той счупи печата, прочете го и след това попита:

— Къде е пратеникът?

— Чака долу в залата — отговори слугата.

— Веднага ще дойда при него — каза митничарят. Той погледна Тиури и добави: — Почакайте ме тук; веднага ще се върна.

Когато Тиури остана сам, той започна да се разхожда насам-натам в стаята. Изпитваше облекчение, защото всичко бе минало толкова добре и нетърпеливо очакваше да продължи пътуването си. Погледна още веднъж навън и премисли онова, което му бе казал митничарят. После се отправи обратно към масата. Дано само митничарят да дойде скоро! И Пиак, верният Пиак! Погледът му попадна върху книгата, която лежеше на масата и която очевидно бе чел митничарят. Бе голяма, дебела книга и стоеше отворена. Той видя красиво изписаните букви и голяма златна начална буква, която бе украсена с разноцветни ръбове от цветя. Тиури отиде от другата страна на масата, за да вижда по-добре. Той познаваше буквите, но думите му бяха чужди, думи от непознат за него език. Когато ги погледа обаче малко по-дълго, думите му се сториха по-познати, да, някои от тях вече бе виждал. В писмото до крал Унаувен! Дали тази книга бе написана на същия език? Тогава митничарят би разбрал посланието, ако го чуе. Ако само можеше да го попита!

Стъпки пред стаята го стреснаха. Той напусна мястото зад масата и отиде към вратата. Тя се отвори и Пиак, придружен от слугата, влезе вътре.

— Господарят идва веднага — каза слугата и ги остави сами.

— Свободни сме! — каза Пиак. — Всичко ли е наред?

— Да — отвърна Тиури, — можем да отпътуваме веднага. — Той искаше да разкаже какво се бе случило, но преди да успее да започне влезе митничарят, все още с писмото в ръка.

— Така, това е вашият приятел — каза той. — Казва се Пиак, нали?

— Да, господине — потвърди Пиак.

— Току-що дойде пратеник от Дангрия — каза митничарят, — изпратен от господин Дирвин от името на градския съвет.

На приятелите им секна дъхът.

— Това вероятно не ви учудва — продължи митничарят. — В това писмо става дума за двама младежи, които предизвикали вълнения в града и отпътували против желанието на съвета.

— Не можехме да останем — извика Тиури.

— Господин Дирвин ме моли да ви разпитам и да ви задържа тук, ако сметна за необходимо.

— Господине — каза Тиури, — разказах ви всичко, което имах да разкажа. Не бива да чакаме, трябва да продължим към краля. При това вече ви разказах повече, отколкото всъщност трябваше. Но вие носите същия пръстен като рицар Едвинем и затова се осмелих да ви го кажа. Моля ви, пуснете ни да вървим!

— Ще го направя — каза митничарят и за първи път се усмихна. — Вие се осмелихте да ми се доверите; сега аз ще направя същото. Само още нещо: вие бързате, но имате ли намерение да ходите пеша?

— Нямаме друга възможност — отговори Тиури.

— А също и пари. Е, всеки от вас би могъл да получи от мен по един кон. Довечера ще бъдете в Ингевел; там ще оставите конете в обора на гостилничаря на Първа нощ.

— О, много ви благодарим — каза Тиури.

— Може би гостилничарят ще ви даде бодри коне, ако има. Така ще можете отново да яздите до хижата на Лунните хълмове. Що се отнася до митото, вече казах, че ви чакам да се върнете, колкото можете по-скоро.

— Да, господине — каза Тиури.

— Тогава тръгвайте! — каза митничарят.

Младежите се поклониха, но той подаде ръка на всеки от тях и им пожела лек път. Когато те слязоха долу в залата, един мъж, който седеше там на една пейка, се изправи.

— Значи наистина сте вие! — извика той. Бе Доалвен, мъжът, който ги бе срещнал в Белия лебед. Изглежда той бе пратеникът от Дангрия.

— Ей, ей — каза той. — Добре ни подредихте!

— Нищо подобно — каза Пиак. — Ние веднага напуснахме Дангрия.

— Точно затова — каза Доалвен. — Ирувен ви е помогнал, нали? Той винаги се занимава с неща, които не са негова работа. Когато на сутринта господин Дирвин поиска да ви доведем, Ирувен му каза, че вече сте отишли в кметството. А, разбира се, там ви нямаше. Междувременно сутринта вече бе отминала, когато забелязаха, че сте избягали. Ирувен имаше дълъг разговор с господин Дирвин, за да го убеждава, че сте имали право. Ще дойдете ли сега веднага с мен в Дангрия?

— Не — отговори Тиури. — Ще вървим по своя собствен път.

— А, така ли — каза Доалвен доста слисан. — Ами, само важните господа трябва да решават. И без друго вашето бягство бързо е забравено. Самият кмет също се опита да се измъкне. Това е събитие! Но се разбраха да го върнат и сега той сигурно е в красивото си сграда на площада.

— Така ли! — извика Пиак. — По-добре щеше да бъде да го скрият под кметството!

Доалвен се засмя.

— Жалко, че отново трябва да се разделим — каза той. — Сега трябва да яздя обратно сам. Виждали ли сте пратеника до крал Унаувен? Той трябва вече да е минал насам. Вчера сутринта е отпътувал на кон от Дангрия. Познавате го добре; той е писарят на кмета. Той не е само писарушка, но и добър ездач.

Младежите с удоволствие биха си побъбрили още с Доалвен, но знаеха, че трябва да отпътуват. Затова се сбогуваха и излязоха.

Бариерата пред моста вече бе вдигната, а Вармин стоеше готов с два коня.

Тиури го заговори.

— Погрижили сте се да мога бързо да говоря с митничаря — каза той. — Сърдечно ви благодаря за това.

— О, няма за какво — отговори войникът, докато любопитно ги разглеждаше. — Виждам, че действително сте имали причини да искате веднага да отпътувате.

Приятелите се качиха на конете. Този път Пиак направи това с такава физиономия, сякаш никога не бе правил друго.

— В чантата на седлото ще намерите ще намерите нещо, което може да ви потрябва — каза Вармин. — Приятна езда!

Младежите минаха през портата и след това по моста. Чат, чат — отекваха ударите на копитата по каменната основа, а водата на реката проблясваше от двете страни.

Гората на Ингевел

Широк път водеше от Реката на дъгата през обширна, равна земя с поляни, ниви и овощни градини. Приятелите яздеха бързо. Пиак се чувстваше добре и уверен върху своя кон.

— С малко упражнения ще станеш добър ездач — предрече му Тиури.

— Уф! — извика Пиак, когато спряха да почиват. — Схванах се. Какво ли само не преживях! Яздя кон и се возих на корабче. Почти се удавих, два пъти бях в затвор, въпреки че бих предпочел това да не ми се случва, запознах се с цял куп хора. А какви неща видях! Град, замък и широка река! За теб, разбира се, това е съвсем обичайно.

— Не — каза Тиури, — това, което съм виждал по-рано, бе съвсем различно.

— Питам се какво ли още има да видим и да преживеем — отбеляза Пиак. Той гледаше на запад. — Там виждам гора. Дали това е гората на Ингевел?

— Предполагам — каза Тиури. — Бързо яздихме.

В чантата на седлото намериха хляб, бутилка вино и торбичка със сребърни пари.

— Колко мило — каза Пиак. — Митничарят много ми хареса. Странно е, че някои хора са съвсем различни от това, което първоначално си мислим за тях.

— Да — отговори Тиури замислено. — Така ми се случи с митничаря, а преди това и със сивите рицари. — Той бе бодър и в добро настроение и не мислеше, че могат да ги очакват още трудности.

На Пиак също му бе леко. Когато продължиха да яздят, той дори започна весело да пее. Пееше една песничка след друга, но накрая си тананикаше само една мелодия, която бе непозната за Тиури. Тя звучеше странно: ту бързо, ту отново бавно, понякога вълнуващо, а после тихо и тайнствено. Пиак си я тананикаше все отново и отново е все променяше по нещичко. Накрая сякаш бе намерил мелодията, която му харесва. После той погледна Тиури и тихо попита:

— Знаеш ли какво пея?

— Не — отговори Тиури.

— Една песничка по думите, които знаем само ние. Не бива да я пея силно. Пей я с мен само в мислите си!

Пиак започна отново да тананика и сега Тиури забеляза, че може да пее посланието от писмото, следвайки мелодията. След малко той започна също да тананика и така те влязоха в гората на Ингевел. Беше гора, каквато Тиури никога не бе виждал. Тревата бе по-зелена, дърветата по-красиви, а пълзящите растения по-странни, отколкото навсякъде другаде. Целият път бе покрит с дебел мъх. Но уникалното със сигурност бе това, че навсякъде цъфтяха цветя, те бяха по ръба на пътя, растяха по цветни стъбла и висяха на гроздове от клоните.

След един час видяха трима мъже да почиват отстрани на пътя. До тях имаше наръчи цветя, които явно току-що бяха откъснали.

— Добър ден, момчета! — извика един от тях. — Много бързо препускате! В гората на Ингевел не бива да бързате. Тук никога не сме обичали това. Елате, полегнете до нас и чуйте как пеят птичките. И хапнете една ябълчица от мен! Или предпочитате слива или дива череша? Няма по-вкусни плодове от плодовете на Ингевел. Кралят не хапва никакви други.

Приятелите слязоха от конете; все пак бе време за малко почивка. Те приеха съвета на човека, хвърлиха се на тревата и ядоха от неговите плодове.

— Би трябвало да дойдете насам, когато празнуваме празника на цветята — каза един от мъжете. — Тогава всеки се носи пеейки и танцувайки през гората.

— Тази година нямаше празник на цветята — каза друг от тях малко тъжно, — защото рицар Андомар не бе тук. Рицар Андомар, господарят, който управлява тази област; няма друг като него! В началото на тази година той замина. Кралят го изпрати до Евилан. Това е опасна страна; не бива никога да ходите натам.

— Но ние сключваме мир с Евилан — каза третият. — За това кралят изпрати там най-добрите си рицари. А можеше ли да избере по-добър от нашия рицар Андомар?

— Но той още не се е върнал — каза отново другият.

Мъжете мълчаха, а младежите също мълчаха. Тиури се запита, дали тези приветливи хора някога отново ще видят своя господар и дали рицарят Андомар някога отново ще може да празнува с тях празника на цветята. Той стана и заяви, че трябва да продължат пътуването си.

— Бихте могли да спите на открито — каза един от мъжете.

— Но хижата Първа нощ също е добра. Тя е в селото, на езерото Ингевел. Ако следвате този път, ще стигнете до нея.

Приятелите поздравиха мъжете и продължиха нататък. Не си говореха много. Тиури непрекъснато мислеше за рицаря Андомар, когото не познаваше, но който е бил спътник в битките на рицар Едвинем. Той внезапно разбра, че зад спокойствието и веселото настроение на този приятен пейзаж се криеха страх и загриженост. И се запита, какво би могло да означава за жителите на тази страна посланието, което трябваше да пренесе той, един чужденец.

Почти се бе стъмнило, когато стигнаха в селото, което също се казваше Ингевел и се намираше близо до западния бряг на езерото. Самото езеро блестеше тихо и тайнствено в късните слънчеви отблясъци. Близо до брега растяха бели водни лилии, така че изглеждаше мъничко, сякаш се празнуваше празникът на цветята. На юг се издигаха няколко остри кули високо над дърветата; по-късно младежите чуха, че това са кулите на крепостта на рицар Андомар.

Хижата намериха скоро. Бе голяма странноприемница, единствената в селото. Гостилничарят ги посрещна много любезно. Той се погрижи за конете и каза, че ще могат да получат два отпочинали коня, за да продължат пътуването си.

— Имате късмет — каза той. — Имам точно още два, които добре са си починали. Най-добрият кон вече не е тук; дадох го на един рицар, който дойде след обяд от изток. Но той бе посланик на път към града на Унаувен.

Посланикът от Дангрия, помисли си Тиури и попита:

— Така ли? Кога отпътува той от тук?

— Той дойде още около четири часа — отвърна гостилничарят. — Нахрани се тук и малко си почина. Препусна нататък около седем часа, значи преди около час. — После той попита младежите какво искат за ядене.

— Най-напред ще ви покажа какво можем да платим — каза Тиури. — Нямаме в себе си много пари.

— О, това вече е уредено — отбеляза гостилничарят. — Вие идвате от господин Ардиан, митничарят на изток, така че сте добре дошли, дори ако нямахте нищо, за да платите. Ще ви дам и стая за тази нощ. Пътници, които идват от митницата, спят тук през първата нощ. Затова моята хижа се казва така.

Приятелите добре се насладиха на вечерята. Нямаше много гости в хижата: един-единствен пътешественик и няколко души от селото. След вечеря жената на гостилничаря ги заведе в стаята.

— О, чудесно е! — каза Пиак, като се просна по дължина върху пъстрата завивка на леглото. — Вярваш ли, че съм уморен? Усещам, че цял ден съм седял на седлото. Сега мога разкошно да легна по корем и да спя. — Той шумно се прозя, погледна Тиури и започна да се смее.

Тиури остана сериозен.

— Но не бихме могли да спим дълго — заяви той.

— Как така? Веднага ли искаш да продължим?

— Да, искам възможно най-скоро да бъда в града на Унаувен. Ще получим отпочинали коне — така че…

— Имаш право — вметна Пиак и потисна въздишката си.

— Ще кажа на гостилничаря, че искаме скоро да отпътуваме — продължи Тиури. — Не веднага, разбира се. Да кажем след час!

Той се върна в трапезарията. Гостилничарят му обеща да се погрижи конете да бъдат готови след час. Когато Тиури се върна при Пиак, той бе заспал. Тиури също легна на леглото, но не заспа. Беше странно: в това спокойно, приятелско обкръжение той имаше чувството, че би трябвало да бърза повече от всякога и няма време за губене.

— Оставете после конете в обора на хижата до Лунните хълмове! — каза гостилничарят, когато приятелите бяха готови да препуснат нататък.

— Лунните хълмове? Попита Пиак, който се бе метнал на седлото с болезнена гримаса.

— Да, така се наричат, защото са най-красиви на лунна светлина. Наистина луната вече не е съвсем пълна, но ще можете достатъчно добре да ги видите.

— Колко далеч се намира онази хижа? — попита Тиури.

— На около един ден път — отвърна гостилничарят, — значи на около единадесет-дванадесет часа. Бихте могли да яздите по-бързо до Лунните хълмове, а нощта е светла. Ако трябва да отидете още по-далеч, можете да задържите тези коне, освен ако в хижата получите други. Аз ще ги получа обратно в уреченото време. Приятна езда!

Младежите благодариха, поздравиха и препуснаха напред. Те яздеха бавно през тихото село, а след това малко по-бързо през гората. Не мина много време и те се приближиха до хълмовете, които трябваше да са толкова красиви на лунната светлина. Местността, до която стигнаха, бе особена, като в приказка. Ниски, обрасли с трева хълмове, сиви скални блокове и тук-там по някой храст или своеобразно дърво. Пътят изглеждаше почти бял, а всички цветове бяха вълшебни, с изключение на черните сенки. Известно време младежите яздеха мълчаливо. Спокойствието наоколо се предаваше и на тях. Но след малко тишината започна да им действа заплашително, светлината призрачно; всичко наоколо сякаш започна да буди страх. Така поне го почувства Тиури, но не каза на Пиак за това. Пиак обаче изглежда усещаше същото. Понякога той се оглеждаше и изведнъж започна тихичко да пее, сякаш искаше да прогони известна уплаха. Но гласът му звучеше странно и силно в смълчаната нощ, стана несигурен и замря.

Изведнъж до ушите им стигна шум. Тиури задържа коня си рязко.

— Чу ли това? — прошепна той.

— Д-да — каза Пиак. — Какво беше това?

— Не знам… Тихо, ето отново!

Цвилене!

— Кон — отбеляза Тиури с висок глас.

Тогава те видяха иззад един хълм да се появява кон. Той пресече пътя и остана да стои края него. След това препусна в галоп и изчезна от погледа им.

— Нямаше ездач на него — промърмори Тиури. — Странно!

— Не би ли могъл да е див кон? — попита Пиак.

— Имаше юзда и седло — отвърна Тиури.

— О — каза Пиак.

Те се заковаха на мястото, където бяха видели коня.

Трябва да отидем да видим, дали не се е случило нещо, помисли си Тиури. Но защо трябва да се е случило нещо? — питаше се той. Конят може да е избягал, просто да е избягал. Все пак той бавно се доближи до мястото, откъдето се бе появил конят. Пиак яздеше до него.

Докато се доближаваха до мястото, Тиури все по-силно изпитваше чувството, че наблизо има някакво зло, нещо, което се криеше в сенките между хълмовете или дебнеше зад неподвижните храсталаци.

— Тук беше — прошепна той.

— Ще отидеш ли да видиш? — попита Пиак също шепнешком.

— Да — каза Тиури, внезапно твърдо решен.

Той слезе от коня и Пиак последва примера му. Те застанаха в края на пътя и погледнаха в една тясна низина. Видяха пътека, която се губеше в храсталака. Наостриха слух, но не чуваха нищо, освен цвърченето на щурците и собственото им дишане. Тогава те предпазливо слязоха в низината.

След няколко крачки обаче Тиури спря.

— Ти остани тук! — прошепна той на Пиак.

— Не — отговори Пиак, — идвам с теб.

— Не го прави! Ако нещо не е наред, имам предвид опасност, по-добре е да не отиваме и двамата. Ти знаеш защо.

Без да чака отговор, Тиури закрачи по-бързо, преодоля страха си и навлезе в тъмния храсталак. След много кратко време той неочаквано стигна до една просека. Там на земята лежеше човек. Тиури спря. Той бе очаквал нещо такова, но все пак се поколеба, преди да се спусне към него и да коленичи. Тогава дъхът му секна. Той виждаше лицето на писаря на кмета на Дангрия. Той сякаш спеше, но нямаше съмнение — бе убит… от стрела, улучила сърцето му. Шум зад него го накара да се огледа уплашено. Беше Пиак, който все пак го бе последвал. Той изглеждаше блед и ужасен, а устните му се движеха, без от тях да излиза и звук.

— Бил е убит — каза Тиури.

Пиак въздъхна треперейки и повтори:

— Убит!

И двамата мълчаха.

— Защо? — промълви накрая Пиак.

— Не знам… — отвърна Тиури и отново погледна лицето на младия мъж, който преди много кратко време му бе помогнал, пратеника, когото съветът на Дангрия бе изпратил при Унаувен. Един пратеник за крал Унаувен! С треперещи ръце той хвана ръцете на мъртвия и ги разтвори.

— Ще се молим за душата ти! — каза той почти нечуто.

Малко след това приятелите се изправиха и се спогледаха.

— Сега какво? — прошепна Пиак. — Ще го оставим ли да лежи така тук?

— Не знам… — започна отново Тиури. Събитието го бе разтърсило. И той имаше странното усещане, че това има нещо общо с неговото поръчение. Писарят също се бе отправил на път с послание до крал Унаувен. Тоя погледна в пътната чатна, която видя на земята. В нея нямаше писмо. След кратко колебание той претърси дрехите на самия мъртвец, но и там не намери нищо.

— Защо правиш това? — прошепна Пиак.

— Търся писмото — отвърна Тиури. — Но то не е тук. — Той се изправи и добави: — Не може отдавна да е мъртъв.

— Но кой е той? — попита Пиак.

— А, да, ти не го познаваш — каза Тиури. — Той е… той беше писар на кмета… изпратеният от Дангрия посланик до крал Унаувен.

— Посланикът — прошепна Пиак.

Те отново се спогледаха. Пиак заговори първи.

— Дали… дали този, който го е убил, все още е наблизо? — прошепна той.

Тиури не отговори. Мисълта, че тази смърт имаше нещо общо с неговото поръчение, не изглеждаше толкова странна, ако човек се замисли. Нали писарят е бил изпратен до краля, за да му съобщи какво се е случило в Дангрия… а онези събития имаха много общо с неговото поръчение. И тогава внезапно му хрумна ужасна мисъл. Дали това убийство не е било грешка? Дали не е ставало въпрос за друго писмо, за друго послание… за неговото собствено послание? Слупор ли е бил убиецът? Той се уплаши, защото Пиак го хвана и го дръпна в храстите.

— Какво става? — попита той.

— Аз… мисля, че го видях — прошепна Пиак.

— Кого? Къде?

— Не някого. Само нещо, което се движеше. Там, дървото там. — Пиак посочи в западна посока. Тиури погледна натам. — На хълма, малко по-нататък. Виждаш ли дървото?

— Да… — прошепна Тиури. Сега дървото стоеше неподвижно, но не беше ли движение в храстите до него?

Приятелите гледаха напрегнато нататък, но сега вече не виждаха нищо, което се движи. Дали само не си въобразяваха, или наистина имаше някой наблизо? Тиури бе убеден във второто. И ако това беше убиецът, те се намираха в голяма опасност. Може той да ги е наблюдавал, а сигурно е въоръжен със стрела и лък. Те самите нямаха оръжие, освен малката кама в пояса на Тиури.

— Ела с мен! — прошепна Тиури.

Те преминаха през храсталаците до ръба на пътя. Конете им все още бяха там.

— Какво ще правим? — попита още веднъж Пиак.

— Тихо! — прошепна Тиури. Той още веднъж се озърна към храстите, за да види, дали няма нещо лошо. Но всичко си стоеше неподвижно в бялата лунна светлина. — Ако той е тук, ние вече не можем да сме сигурни за живота си — каза той. — Но очевидно той не е наблизо… така мисля.

— Той? Убиецът ли?

— Да.

— Но той няма за какво да ни напада!

— Боя се, че ще направи точно това.

— Защо?

Тиури не отговори. Той отново се огледа наоколо.

— Да не мислиш… мислиш ли… мислиш ли за… Слупор? — прошепна Пиак на ухото му.

— Шшт! — изшътка Тиури. Той изведнъж изпита нежелание да чува това име. За кратко те постояха един до друг. Бихме могли да продължим да яздим, мислеше си Тиури, колкото е възможно по-бързо, докато стигнем до населено място. Тогава вероятно ще изпреварим убиеца. Или пък да яздим обратно към Ингевел. Но и тогава той може да ни преследва…

— Тук трябва да се разделим — каза той. — Единият от нас се връща обратно; другият продължава да язди нататък.

— Не! — прошепна Пиак. — Да останем заедно!

Но Тиури знаеше, че планът му е най-добрият. Ако някой ги дебне, ще може да последва само единия; значи другият ще може безопасно да се отдалечи.

— Аз ще продължа напред — реши той. — Ти се връщаш. Иди в хижата и съобщи за убийството! Опитай се да намериш въоръжени мъже и се върни тук с тях!

— А ти?

— Нали вече казах. Продължавам да яздя по-нататък.

— Но Тиури, не можеш да си причиниш това! Не сам! Идвам с теб.

— Не — възрази Тиури. — Разбери най-после! Ние не бива да оставаме заедно. Трябва да си разпределим възможностите и рисковете.

— И за теб е възможността пак… Ти ще трябва да минеш край него…

— Тихо! — прекъсна го Тиури. — Не знаеш това. Тръгвай сега!

— Не — каза Пиак. — Не искам така.

— Ако ти не искаш, тогава ти го заповядвам! — прошепна Тиури възбудено. — Ти обеща да ме слушаш за всичко.

— Но ако това е Слупор…

— Точно тогава трябва да направим така! — отвърна Тиури и почти разгневено продължи: — Пиак, ще се подчиниш! Не бива да мислиш за самия себе си… или за мен.

Пиак замълча.

— Ще ме послушаш ли?

— Да — прошепна тъжно Пиак.

Тиури побърза към конете. Пиак го последва бавно. Конете бяха малко неспокойни, но никой не се виждаше.

— Е, добре — прошепна Тиури и протегна ръка на Пиак. Пиак я стисна, но не можа да я пусне веднага.

— Ослушай се! — каза той тихо.

— Нищо не чувам — отговори Тиури и си издърпа ръката.

Пиак Сложи пръст на устните си. Тиури се ослуша. Тогава той също чу, съвсем слабо, много надалеч. Мина известно време, преди да разпознае шума. Тропот на копита!

Той коленичи на пътя и допря ухо в земята. Стана и посочи на изток.

— От там идва — прошепна той.

Погледнаха към пътя, по който бяха дошли, но не доловиха нищо — още нищо.

— Трябва ли да тръгвам сега? — попита Пиак.

— Не — заяви Тиури. — Почакай! — Той хвана своя кон за юздата и кимна на Пиак. Те се скриха отново малко встрани от пътя, близо до мястото, където лежеше мъртвият писар.

Тропотът на копита прозвуча по-отчетливо; скоро конниците трябваше да стигнат до тях. Да, там бяха! Като бързи сенки се приближиха. Изглежда бяха войници, с пики или копия. Те препуснаха в галоп покрай тях; бяха около десетина. Но не бяха облечени в червено. Тиури помисли да ги спре, но не го направи. Конниците още не се бяха отдалечили много, когато един от тях даде заповед. Те спряха и заговориха помежду си неразбираемо. После се обърнаха и се върнаха обратно. Приятелите неволно се хванаха здраво един за друг. Конниците се връщат! Някои бяха слезли от конете си и ги водеха за юздите. Бавно идваха по пътя в посока към тях.

— Виждате ли ги — прозвуча съвсем ясно гласът на един конник. — Не са стигнали по-далеч от тук. Виждам го по следите.

Търсят нас! — помисли си Тиури. Сега трябваше да действа бързо! Той се наведе към Пиак и прошепна:

— Тръгвай! Препускай към Ингевел! Бързо!

Пиак се втренчи в него с широко отворени очи и поклати глава. Тиури го удари.

— Бързо! — прошепна той. — Мисли за поръчението! Аз ще ги задържа, ако… — Той замълча. Конниците бяха вече толкова близо, че не се осмели да каже нищо повече. За щастие Пиак се подчини. Той се насочи към конете, които стояха зад тях, хвана своя за юздата и започна да се измъква. Тиури насочи поглед отново към конниците.

— Ами, трябва все пак да са тук някъде — каза същият глас, глас, който му звучеше познато. Сега неговият притежател стоеше срещу него, хванал коня си за юздата. Тиури обаче не можеше да разпознае чертите на лицето му. Мъжът отново каза:

— Хей! Има ли някого там? — А след това: — Мартин! Пиак! Търся някакъв Мартин и някакъв Пиак! Тук някъде ли сте?

Тиури сдържаше дъха си. Чу трошене на клони. Погледна назад, но Пиак вече не се виждаше. Тогава се приближи друг, който още седеше на коня си.

— Тихо! — каза той. — Дочувам нещо!

Всички мълчаха. Тиури ясно чуваше шума, който би трябвало да чуват и те и който, разбира се, идваше от Пиак. Трябваше да даде възможност на Пиак да избяга!

Преди конниците отново да се раздвижат, той каза с треперещ глас:

— Кой е там?

— Вие ли сте? Мартин или Пиак? — извика мъжът, който стоеше най-близо до него. После пристъпи към храста, където Тиури се криеше.

— Спрете! — извика Тиури. — На място! Въоръжен съм! Нито крачка повече!

Чу се ропот сред конниците. Мъжът, който му бе говорил (вероятно предводителят), спря и каза:

— Ама какво става? Добър приятел, добър приятел! Няма от какво да се страхувате!

— Стойте! — извика Тиури. — Имам тук лък и стрели; ще стрелям. Нито крачка повече! Стойте на място, не се движете, никой от вас! — Той извади камата, за да има за всеки случай нещо като оръжие.

Предводителят на конниците започна да казва нещо, но Тиури го прекъсна и повтори думите си.

— Стойте на място! Ще стрелям по първия, който помръдне! Казвам ви, че ще стрелям! — Говореше силно и бързо и за кой ли път повтори думите си. Пиак би трябвало да е в безопасност и да се е отдалечил, преди конниците да забележат, че тук изобщо няма лък и стрели.

— Но приятелю! — извика предводителят, когато Тиури най-сетне замълча. — Не ви мислим нищо лошо! Вие ли сте Мартин или Пиак?

— Има само един, струва ми се — отбеляза друг конник.

— Тук сме двама — каза Тиури. — Кои сте вие? Какво искате от нас?

— Ама не ни ли познахте? — извика предводителят. — Ние бяхме изпратени, за да ви настигнем…

— От кого? — попита Тиури.

Другият пристъпи една крачка напред.

— От митничаря — каза той.

Това съобщение много изненада Тиури. Но той си остана недоверчив.

— От митничаря ли? — повтори той. — Защо? И как да съм сигурен, че е вярно?

— Аз съм Вармин! — извика предводителя на конниците. — Вижте, оставям оръжията си, така че да можете да видите, че идвам като приятел. — Той изпълни думите си и го направи.

Да, гласът му наистина звучеше като онзи на Вармин.

— Идваме от митничаря — продължи войникът, — за да ви защитим от опасност. И явно не без основание! Трябва да ви кажа нещо, от което ще разберете, че можете да ни се доверите. Позволете ми да се доближа!

— Добре — каза Тиури. — Но само вие.

Вармин заповяда на хората си да останат там, където бяха и пристъпи към храсталака.

— Къде сте? — попита той.

— Тук съм — отговори Тиури и направи една крачка напред. Той погледна другия. Да, позна грубото, обветрено, но вдъхващо доверие лице на пазача на митницата.

Човекът се наведе към него.

— Ха, Мартин — каза той и шепнешком добави: — Ето какво каза митничарят: „За бижуто, за което знаем ние двамата, моля ви да приемете помощта на моите слуги.“

Тиури прокара ръка по гърдите си, където усети пръстена. Той прибра камата и каза:

— Благодаря ви, Вармин. Но защо ви изпрати митничарят?

— Той е научил нещо, което го е разтревожило. Ако ни се доверявате, приемете помощта ни. И накарайте приятеля си също да се покаже! — Вармин протегна ръце напред, сякаш искаше да покаже, че не е въоръжен. — Не носим щитовете си — добави той. — Можем да ги носим, само ако сме в областта на Реката на дъгата.

Тиури изостави съмненията. Той хвана ръката на Вармин и я стисна.

— Извинете ме! — каза той. — Но се случи нещо, заради което се страхувах от врагове.

— Но вие нямате никаква стрела и никакъв лък! — извика слисан Вармин.

— Не — каза Тиури, — само се преструвах. Аз… радвам се, че не ми потрябваха. — Той въздъхна, тъй като сега се бе освободил от напрежението.

Сега Вармин и той бяха заобиколени от другите конници.

— Къде е приятелят ви? — попита един от тях.

— Не е тук — отговори Тиури.

— Вие сте сам? — попита Вармин, отново изненадан. — Но какво се е случило?

— Почакайте за миг! — каза Тиури. Той сложи длани около устата си и извика: — Пиак! Пиак!

— Тогава значи него съм видял преди това — промърмори един от останалите конници.

— Пиак! — извика Тиури още веднъж. — Върни се! — Приятелят му сигурно още не се бе отдалечил много и можеше да чуе повикването. В тишината, която последва, той отново се разтревожи. Ако беда е сполетяла Пиак! — Пиак! — извика отново той.

— Юху! — прозвуча в отговор. — Идвам, идвам!

Пиак се появи изненадващо бързо. На известно разстояние от тях той спря и извика:

— Ти ли си, Тиури?

— Чудесно, Пиак — отвърна Тиури, — никога не се доверявай твърде много! Ела; сред приятели сме… Бързо се върна — добави после той, когато Пиак слезе от коня до него.

— Не бях много далеч — заяви Пиак. — Трябваше ли да отпраша и да те оставя съвсем сам? Седях там, зад скалата. И вече имах купчина камъни до себе си, в случай че… че…

— Е, е — каза Вармин с усмивка. — Тогава сме се изплъзнали от голяма опасност!

— Вармин! — извика Пиак.

— Същият, на вашите услуги — отговори войникът.

— Уф! — въздъхна Пиак. — Ама че нощ! Мисля, че отново го видях, Тиури. Малко по-нататък. Струва ми се, че е избягал на запад.

— Кой? — попита Вармин.

— Този… — Пиак внезапно млъкна.

— Ама какво се е случило? — попита Вармин отново и ги изгледа един след друг. Ей, а това е странно! Той ви нарече Тиури. Мислех, че се казвате Мартин.

Пиак се сви от ужас.

— И това е така — спокойно отговори Тиури. — Мисля, че името ми е Мартин; но се казвам също и Тиури. — Той кимна на Пиак, за да му покаже, че нищо не се е променило, ако се знае как се казва той.

— А, така ли — каза Вармин.

— Намерихме един човек — разказа Тиури. — Тук наблизо. Мъртъв. Убит със стрела.

— Убит ли? — каза Вармин. — Кой?

— Пратеникът до крал Унаувен — каза Тиури. Той тръгна към мястото, където лежеше убитият. Останалите го последваха.

Миг по-късно Вармин гледаше надолу към убития.

— Пратеникът от Дангрия — каза той ужасен. — Защо се е случило това? И то тук, в тази страна! Разбойник ли е бил?

— Мисля, че е взето само писмото — каза Тиури. Той се обърна към Пиак. — Ти си го видял отново. Тогава, може би, все още можем да го хванем.

— Убиеца ли? — попита Вармин.

— Може още да не се е отдалечил много — каза Пиак. — Преди това не можехме нищо да направим. Той щеше, той искаше…

— Сега вече разбирам донякъде — каза Вармин. — Но в този момент не може да губим време за приказки. — Той побърза към коня си. — Къде сте го видели? — попита той Пиак.

Момчето посочи към един хълм на югозапад.

— Ще дойдете ли с нас? — обърна се Вармин към Тиури.

— Да — заяви той и също така се качи на коня си.

— Но бъди предпазлив. Ти… Мартин — каза Пиак на приятеля си.

— Дръжте се близо един до друг! — заповяда Вармин на конниците. — А младежите да са в средата! Така.

Потеглиха. Но Тиури си мислеше: „Ако убиецът е наистина Слупор, няма да го намерим“. В последвалата от този момент нататък част от нощта нямаше нищо страшно, но бе изпълнена с трескаво напрежение. Намериха следа от стъпкана трева и я проследиха, докато се изгуби в един поток. После кръстосваха известно време през хълмовете. Но със същия успех можеха да дебнат в сенките, защото не намериха никого. Нощта бе много напреднала, когато отново се отправиха на път, недалеч от изходния си пункт.

— Дали не сте си въобразили нещо? — попита Вармин младежите.

— Разбира се, че е възможно — отбеляза Тиури, — но не вярвам.

— Определено не — каза Пиак решително.

— Ако е той, опасявам се, че няма лесно да се остави да го намерят — отбеляза Тиури.

— Ама кой е той? — попита Вармин.

— Не мога да ви разкажа това — отговори Тиури. — Не знам почти нищо за него.

— Това е странно — каза Вармин учуден. — Дали не е облечен например в кафяво, с дълга, светла коса и широкопола шапка на главата?

— Как си го помислихте? — попита Тиури. Внезапно си спомни за мъжа, който се бе навел от моста.

— Да, ще трябва да ви разкажа — каза Вармин. — Но какво правим сега? Мъртвият не бива да остава да лежи тук. А убиецът трябва да бъде хванат, ако не сега, то утре. Новината трябва да стигне до Дангрия и до краля — при всички случаи до Ингевел; до там е най-близо, а там сигурно ще се намери пратеник. Войниците на рицар Андомар биха могли да помогнат за търсенето на убиеца. Той може да е избягал и към Ингевел, нали?

— Имате право — заяви Тиури. — Но не можем да чакаме. Трябва да продължим.

— Знам това — каза Вармин. — Трябва да ви придружим, докато желаете. Съгласни ли сте да възложа на трима от моите хора да се погрижат за мъртвия и да отидат до Ингевел?

— Разбира се — каза Тиури.

Само след секунди трима от конниците препуснаха обратно. Тогава Вармин се обърна отново към приятелите.

— Сега ще ви разкажа, защо митничарят ни изпрати — каза той. — Какво ще правим — ще продължим да яздим, или ще почиваме?

— Да починем малко, моля — отбеляза Пиак, а Тиури се съгласи.

Те седнаха край пътя и Вармин започна:

— Това, което имам да ви разкажа, е кратко. Пратеникът от Дангрия дойде вчера вечерта на митницата.

— Знаехте ли, че той е пратеник? — попита Тиури.

— Той нямаше причина да крие това — отвърна Вармин. — Трябваше да получи отпочинал кон, а всеки пратеник може да получи бодър кон навсякъде. Е, той получи такъв и веднага продължи да язди. Искаше да измине още път, преди да почива. Така, това е всичко за пратеника. Останалото може да разкаже по-добре Имин; той бе на пост сутринта.

Един от конниците взе думата.

— Да, аз бях днес сутринта на пост — каза той, — или междувременно стана вчера сутринта. Първият, който дойде на моста, беше онзи чужденец — или поне мисля, че беше чужденец, ако се съди по езика. Той плати митото, три жълтици, защото за първи път прекосяваше реката. Той си поговори малко с мен. Говорихме за какво ли не, за времето, за реколтата по полето, а след това ме попита, дали малко преди това някакъв младеж не е минал по моста. Може би, каза той, са били дори двама, две момчета. Единият трябвало да е на около шестнадесет години и имал тъмна коса и светли очи. За другия не каза нищо. Разказах му, че тук е имало двама младежи — имах предвид, разбира се, вас, които не са могли да платят митото и които, следователно, би трябвало да са на източния бряг на реката. Чужденецът сякаш се зарадва… ами да, може би малко повече от това. Той каза само: „Така, така“, но мога да се закълна, че се усмихна. Не можех да видя добре лицето му; беше свалил шапката ниско над очите си, а шапката бе с широка периферия…

— Нямате ли идея как изглеждаше? — попита Тиури.

— Не… имаше руса коса, която стърчеше изпод шапката и съвсем обикновени дрехи, кафяви… и той… но и за това ще стане дума. Сега, малко по-късно ви открихме на острова. Вармин получи заповед да ви вземе от там. Аз вече отдавна блях забравил чужденеца; мислех, че е продължил нататък. Но когато стоях с още един пазач на моста и гледах как ви докарват от острова, тогава той внезапно се появи до нас. „Значи това са тези момчета — каза той. — Пфу, как могат да заобикалят митницата!“. Той ни попита както е наказанието за това и това, което научи, сякаш му хареса. Той се наведе от моста, за да ви разгледа и отново се засмя. Почувствах нещо неприятно при тази усмивка. Смятах, че вие си получавате заслуженото, но не можех да понасям този тип. Ние, пазачите, се върнахме при бариерата, защото други хора искаха да минат по моста. Тогава Вармин дойде при нас.

— Да — каза Вармин. — Аз разказах на Имин, че вие искате да ви пуснат при митничаря.

— И тогава чужденецът също беше до нас — продължи Имин. — Той каза, че мястото ви е в затвора. После аз казах: „Вие изглежда сте доволен от това! Познавате тези момчета, нали?“. Но той каза, че не е така. „Ами — казах аз, — нали вие питахте за младеж с тъмна коса и светли очи?“. „Има сигурно много други такива — каза той. — Този младеж не го познавам. Онзи, за когото питам, е мой приятел. Той трябва да мине заедно с мен през реката, но сигурно нещо го е задържало. Той идва от изток, от Дангрия.“

— Когато той каза това — заговори Вармин, — аз му разказах за пратеника, който бе минал на кон предишната вечер. Той също имаше тъмна коса и светли очи. Може би не трябваше да правя това, но не можех да предположа нищо лошо. Когато чужденецът чу това, изглежда се уплаши…

— Да, уплаши се — каза Имин. — Вдигна глава и ни огледа. Видях очите му и ме обхвата ужас. Сякаш гледах змия! И внезапно той се разбърза. Мина по моста така, сякаш дяволът бе по петите му!

Значи такава е работата, мислеше Тиури. Чужденецът е бил Слупор; едва ли би могъл да е друг. Първо шпионинът е мислел правилно, че този, когото търси, е задържан. Но когато е чул за друг млад мъж, който е яздил на запад, пратеник до крал Унаувен, се е разколебал и е последвал онзи. Клетият писар е бил убит от стрела, която е била предназначена за него, Тиури! Но Слупор сега знаеше, че се е заблудил и е убил не този, когото трябва. Той е откраднал писмото, прочел го е и сега, разбира се, знае, че не е било писмото, което той търси.

Вармин продължи да разказва:

— По-късно, когато вие си бяхте тръгнали, говорих с митничаря. Той изглеждаше разтревожен от нещо, което му бе разказал втория пратеник от Дангрия. Попита ме дали сте отпътували в добро състояние и после каза сякаш на себе си: „Питам се, дали трябваше да ги оставя да пътуват сами“. „Защо, господине?“ — попитах аз. „Защото вероятно ги грозят опасности“ — каза той. После му разказах за мъжа на моста. Нямаше много за разказване, но той изглежда се уплаши. „Вармин — каза той. — Не бихте ли догонили младежите? Препуснете нататък и вземете десет въоръжени мъже със себе си! Настигнете ги, пътувайте с тях и ги пазете, ако е необходимо с цената на собствения си живот! Може би ще успеете също да настигнете и пратеника от Дангрия. Не знам, дали не се тревожа прекалено, но усещам опасност, преди всичко за двете момчета“. Така каза той и така дойдохме ние тук. — Вармин погледна приятелите. — Е, ще ни приемете ли за свои придружители? Или няма от какво да се страхувате?

— Напротив — отвърна Тиури.

— Има ли нещо общо с това смъртта на пратеника от Дангрия?

— Да — заяви Тиури. — Срещал съм го преди. Той ми помогна. А сега… сега е мъртъв, докато аз съм още жив…

Вармин го гледаше въпросително.

— Какво искате да кажете с това? — попита той.

— Ах — отвърна Тиури, — защо трябва да говоря за това…

Вармин вдигна рамене.

— Не бива да задавам въпроси, така ми каза господарят — заяви той. — Значи ще правя само това, което ми е заповядано и ще ви помагам с хора и оръжие.

— Благодарим ви — каза Тиури. — Ще тръгваме ли? — Той стана и забеляза, че краката му треперят от умора. Въпреки това след няколко секунди седеше на седлото. Така той и Пиак, заобиколени от войниците на митничаря, продължиха пътуването си.

В замъка на Бялата луна

Когато се зазори, видяха хора, идващи срещу тях; овчари, които пасяха овцете си по хълмовете. Вармин ги заговори, разказа им за убийството, описа им убиеца и ги помоли да се оглеждат за него. Към обяд стигнаха до селце от колиби; там бе хижата, където искаха да отпочинат. Скоро след това те седяха в трапезарията и гостилничарят им поднесе обяд. Вармин му разказа, че идват от митничаря и попита, дали могат да получат отпочинали коне.

— Не за всички — отвърна гостилничарят. — Нямам толкова много.

Вармин погледна Тиури.

— Какво мислите? — попита той. — Струва ми се, че е най-добре всички да останем за известно време тук, така че конете ни да могат да си починат, а след това бързо да продължим нататък заедно. И ние самите имаме нужда от почивка.

Тиури кимна.

— Добре — каза той. — Но не искам да оставам твърде дълго тук.

Вармин внимателно го погледна.

— Изглеждате така, сякаш се нуждаете от почивка — каза той. — И вашият приятел също. Вижте, той вече заспа.

Действително Пиак бе потънал в дълбок сън; бе отпуснал главата си на масата, до чинията, която все още не бе празна. Сега Тиури също почувства колко е уморен, толкова уморен, че почти не можеше да се храни. Разговорите на другарите му звучаха неясно и отдалеч и дори фактът, че Слупор може би е наблизо, не можеше да го развълнува. Вармин сложи ръка на рамото му.

— Кажете, как сте? — попита той доста загрижено. — Колко време е минало, откакто сте почивали и сте спали?

Да, колко време бе минало? Спомените на Тиури от последно време бяха за пътуване и пътуване без спиране, за уморителни дни и нощи на бодърстване.

— Не знам — промълви той.

— Но сега веднага отивайте да спите! — викна Вармин. — Или искате да заспите на конете и да паднете от тях?

Пиак се събуди от силния глас и се изправи премигвайки. Тиури стана. Вармин имаше право. Той трябваше да си почине, за да събере сили за последната част от пътуването.

— Колко далеч се намира градът на Унаувен? — попита той.

— Два дни и половина — отвърна Вармин.

— А колко е часът сега?

— Минава дванадесет — заяви гостилничарят.

— Имате ли легло за тези двама младежи? — попита го Вармин.

— Разбира се — отговори гостилничарят. — Само елате с мен!

— Добре — отбеляза Тиури. — Но искам да ме събудите в четири часа.

Той не тръгна с гостилничаря, докато Вармин не му обеща да направи това.

Скоро след това Пиак и той бяха в леглото и дълбоко спяха.

Вармин спази обещанието си и в четири часа отиде да ги събуди.

— Имам новини за убиеца — каза Вармин.

— За Слупор? — извика Пиак.

— Така ли, Слупор ли се казва? — отбеляза Вармин. — Сега го чувам за първи път.

— Какви са новините? — попита Тиури.

— О, няма нужда да се боите от него — каза войникът. — Сигурно скоро ще му се изплъзнете. Елате с мен в трапезарията; накарах гостилничаря да сервира там обилна закуска. — С тези думи той напусна стаята.

Съобщението на Вармин прогони всякакъв сън и приятелите побързаха да се озоват в трапезарията. Там седяха Вармин и трима войници и ги чакаха. Докато те се хранеха, Вармин разказа, че преди час в хижата дошъл един развълнуван конник. Бил един от овчарите, които живееха на хълмовете по-нататък на изток.

— Този овчар разказа, че бил сам с едно стадо — каза Вармин, — когато внезапно дошъл човек на кон. Той слязъл от коня и попитал овчаря, дали не може да му даде нещо за ядене. Овчарят разпознал в него убиеца, такъв, какъвто му го описахме: облечен в кафяво, със светла коса и широкопола шапка. Той се уплашил и страхът му проличал. Другият го заплашил, че ще го убие, ако вика за помощ. Тогава овчарят направил най-доброто, което можел; скочил на коня на чужденеца и избягал! Убиецът изстрелял една стрела по него, но за щастие не улучил.

— Стрелата е забита в шапката — добави един войник.

— Къде е сега този овчар? — попита Тиури. — Защо не ме събудихте?

— Това изобщо не бе необходимо — заяви Вармин. — Толкова хубаво си спяхте. Но ние веднага изпратихме група въоръжени мъже на мястото, където овчарят е срещнал чужденеца. Много от хората ми отидоха с тях. Овчарят трябва да им покаже пътя. Да, той е действал бързо и хитро, като е взел коня на убиеца. Така той не може бързо да се отдалечи.

— Наистина е така — казаха приятелите.

И все пак на Тиури му се искаше сам да говори с овчаря. Искаше му се да научи повече за човека, чието присъствие на злодей бе усещал по различен начин още от Дангрия. Нямаше съмнение — това бе Слупор. Но сега той бе притиснат от всички страни, бе изгубил коня си и те имаха предимство. Пиак и Тиури сега трябваше да се грижат само за това, да запазят преднината си.

Той погледна Вармин.

— Може би — каза той, — вече няма нужда да ни придружавате. Мисля, че вече няма защо да се боим от човека, който бе опасен за нас.

— Ще действам според желанието ви — каза войникът. — Но няма проблем да яздим още малко с вас. Това е самотен път, пътят през Лунните хълмове. И вижте, митничарят ми заповяда да ви пазя. Бих се чувствал зле, ако ви сполети нещо, след като се разделим.

Накрая се уговориха, че Вармин и останалите с него трима мъже ще придружат приятелите във всеки случай до края на Лунните хълмове. Тогава ще решат. В четири и половина те отново бяха на път и яздеха бързо, без да спират и без приключения. Луната отново бе високо в небето, когато видяха в далечината замък върху един хълм.

— Това е замъкът на Бялата луна — заяви Вармин. — Рицар Ивайн живее там. Гостилничарят каза, че ще можем да пренощуваме там. Той е много стар — каза Вармин, — но замъкът на митничаря е още по-стар.

— Митничарят се казва Ардиан, нали? — попита Тиури.

— Да, Ардиан е името му, по-рано е бил странстващ рицар без дом, сега е господар на митницата на изток.

— Замъкът на митницата не е ли замък на неговите предци? — попита Тиури.

— Не. Владеенето на митницата не се предава по наследство от баща на син. Самият крал определя митничарите и той избира за тази цел най-добрите си рицари.

— Рицарите с бял щит — подхвърли Пиак.

— Да, но господарите на митниците могат също да носят седемте цвята на дъгата.

— Колко рицари има вашият крал? — попита Тиури. — И как се казват те?

— Ах, това не може да се каже толкова набързо! Все пак сигурно сте чули няколко имена: Ардиан, моят господар и Вардиан, неговия брат и рицар Ивайн, чийто замък виждате там и синовете на рицар Ивайн, които са още млади. И Андомар от Ингевел и Едвинем от Форестера с прозвището Непобедимия, и Марвен от Идуна, чието друго име е Син на морския вятър. О, бих могъл да назова още много имена и да разказвам истории за техните дела. Господарят ми би могъл да го направи още по-добре; той има дебели книги, изпълнени с историите на тази страна.

Тиури си спомни за книгата, в която бе надникнал, когато чакаше митничаря.

— Кажете, Вармин — подхвърли той, — вашият език е почти като нашия. Всъщност това е странно, не мислите ли?

— Защо да е странно? — отбеляза Вармин. — Намирам, че е по-странно, ако някой, който изглежда точно като мен, говори език, който не разбирам, само защото идва от друга страна. Но езикът, който говорим, не е единственият ни език. Има и втори, който е много стар… толкова стар, че повечето от нас вече не го знаят. Само кралят и принцовете, учените и неколцина рицари могат все още да говорят и да разбират този език.

— И митничарят ли? — попита Тиури.

— Така мисля — отговори Вармин. — Той знае много и може да чете книги. Аз по-рано можех да напиша само кръстче, когато трябваше да напиша името си, но той ме научи на всички букви.

Така, бъбрейки си, те наближиха замъка. Тесен, ограден с каменни стени път се виеше към него по хълма. Въпреки че вече бе късно, те веднага бяха пуснати да влязат. Както конниците, така и конете бяха любезно посрещнати с храна и подслон за през нощта.

Рано на следващото утро Тиури стоеше с Вармин и Пиак във вътрешния двор и бяха готови да отпътуват. Тогава при тях дойде един обитател на замъка и каза на Вармин:

— Нали вие сте предводителя на конниците на господин Ардиан? Рицар Ивайн иска да говори с вас. Ще дойдете ли?

Вармин посочи Тиури и каза:

— Нека дойде и този млад човек!

— Необходимо ли е? — попита другият. — Господарят ми поиска да говори с предводителя.

— Тогава той определено трябва да дойде — каза Вармин.

Обитателят на замъка погледна към Тиури доста изненадан. Тоя явно мислеше, че младежът е прекалено млад и изглежда твърде беден, за да има някакво значение. Но кимна в знак на съгласие и тръгна пред тях в замъка. Тиури вече бе сбърчил чело. Искаше му се Вармин да не бе насочвал вниманието към него. Ако бяхме станали по-рано, мислеше си той, сега щяхме да сме на път. Хвърли един поглед към Пиак, който го погледна окуражаващо и после последва Вармин.

Бяха въведени в голяма зала, където бе още полутъмно. До маса, на която горяха две свещи, стоеше господарят на замъка и ги чакаше. Рицар Ивайн вече не беше млад. Косата му бе бяла, то фигурата му бе още права като свещ. Той гледаше ту единия, ту другия и след това попита Вармин:

— Вие ли сте Вармин, предводителя на войниците на господин Ардиан?

— Точно така, господин рицар — потвърди Вармин с поклон.

— Чух, че бил убит човек, миналата нощ, в Лунните хълмове — продължи рицар Ивайн. — Пратеник, който е бил на път към крал Унаувен. Истина ли е?

— Точно така, господин рицар — отговори Вармин.

— Защо не ми съобщихте веднага за това? — попита рицарят. — Западната част от Лунните хълмове принадлежи към моята област — а и останалата част е под мой надзор, докато рицар Андомар се върне.

— Изпратихме съобщение до Ингевел, господин рицар — обясни Вармин. — И на всеки в околността бе наредено да търси убиеца.

— Защо вие самият не отидохте да го търсите?

— Митничарят ни изпрати със заповед на запад, господин рицар и затова трябваше да продължим нататък. Но част от хората ми, повече от половината, аз вече изпратих обратно.

— Добре — каза рицар Ивайн. Той погледна Тиури. — Вие може би — попита той — сте един от младежите, които са намерили убития?

— Да, господине — отговори Тиури и си помисли: Надявам се, че той вече попита за всичко възможно. Струва ми се, че всеки, когото срещна, иска да ме задържи.

Опасенията му обаче не се оправдаха. Рицар Ивайн не попита нещо повече, а каза:

— Мога да ви съобщя, че убиецът е бил задържан.

— Какво? Наистина ли? — попитаха изненадани Тиури и Вармин.

— Да — заговори рицар Ивайн. — Току-що е задържан в хижата на Лунните хълмове, докато реша, какво трябва да се случи с него. Той е задържан в моята област; следователно аз трябва да го съдя.

— Кога се е случило? — попита Вармин.

— Снощи, малко след като вие сте отпътували от хижата. Един пратеник дойде рано тази сутрин и донесе новината. Той може да ви разкаже повече. Той е тук.

Едва сега Тиури видя, че в мрачната зала имаше още някого. При кимване на господаря на замъка този човек се приближи и остана прав на почетно разстояние от тях. Приличаше на селянин, но носеше ризница върху дрехите си и шлем върху кестенявата си коса.

— Този пратеник дойде с писмо, което е написал гостилничарят на хижата — каза Ивайн, — и което се допълва с устно съобщение.

Пратеникът се поклони.

— Гостилничарят на хижата ми плати, за да донеса съобщението — каза той, — но посланието, което нося, е също и от войниците на митничаря. То е предназначено за рицар Ивайн, господаря на Бялата луна, за Вармин, предводителя на войниците и за двамата младежи, които пътуват с него.

— Продължете! — каза рицар Ивайн.

Пратеникът се поклони отново и продължи:

— Снощи мъже от моето село и четирима войници на митничаря хванаха човека, който, според описанията, е убиецът. Той се нарече с някакво странно име… как беше? Има го в писмото, което ви дадох, господин рицар.

— Слупор — каза рицар Ивайн.

— Слупор… — повтори Тиури тихо.

— Най-напред той отрече, че е убиец — каза пратеникът, — но когато го задържахме и завързахме и го заключихме в една стая в хижата, той започна да ругае и да буйства. Той ни проклинаше, проклинаше тази страна и накрая проклинаше двамата младежи… тях проклинаше, като ги наричаше с всички ужасни имена, които съществуват.

— Защо? — попита рицарят.

— Тъкмо това е най-странното — заяви пратеникът с приглушен глас. — Той не казваше защо. Само че така ги кълнеше, че… тръпки да те помият от страх. Аз самият бях там и чух всичко. Един от тях той наричаше по име. „Проклет да си, Тиури!“, казваше. „Нека дяволът и всички черни сили ти откъснат главата!“

Пратеникът замълча, а Тиури за миг усети как го побиват тръпки. Но това усещане не продължи много; нали Слупор бе задържан!

— Кой е Тиури? — попита рицар Ивайн.

Вармин се раздвижи, но не каза нищо.

— Вие ли сте Тиури? — обърна се рицарят към младежа.

— Да, господине — отговори той.

— Какво се е случило, та Слупор толкова силно да ви желае злото?

Тиури помисли, преди да отговори:

— Мисля, че е затова, защото аз също съм причина за неговото задържане.

Рицар Ивайн го погледна замислено. Тиури изведнъж долови, че той прилича на някого, когото познаваше, но не знаеше на кого.

Рицарят се обърна към пратеника и попита:

— Имате ли да съобщите нещо друго?

— Да, господине — каза пратеникът. — Всичко, което е написано и в писмото. Че войниците на митничаря молят своя предводител, заедно с хората, които са още с него, да се върне колкото може по-бързо на изток. Но, разбира се, само ако двамата младежи могат да го освободят.

— Защо трябва да се връщам? — попита Вармин.

— Това — заяви пратеникът, — те не ми казаха.

— Имате ли още нещо да кажете? — попита рицар Ивайн. А когато пратеникът отговори отрицателно, той отбеляза: — Тогава можете да си вървите. Слугите ми ще се погрижат да ви нахранят. Веднага ще ви дам отговор.

Пратеникът направи дълбок поклон и си отиде.

— Кой сте вие? — обърна се рицарят към Тиури.

— Вече знаете, господине — каза той. — Името ми е Тиури.

— Откъде идвате?

— От изток, господине.

— Но вие не сте от слугите на митничаря?

— Не, господин рицар — заяви сега Вармин. — Но митничарят заповяда на мен и на хората ми да придружим него и приятеля му. Те трябва да отидат на запад и бързат.

— Така е, господине — каза Тиури.

Вармин извади нещо под ризницата си и го подаде на рицаря.

— Това е знак, че действам по поръчение на митничаря — каза той. — Ръкавицата му.

— Познавам я — каза рицарят. Той върна ръкавицата на Вармин и продължи: — Въпреки че привидно царят ред и спокойствие, все пак става нещо, което ги нарушава. Господин Ардиан не изпраща напразно войниците си! Не ви задържам, тъй като ви разказах това, което трябва да знаете. Що се отнася до Слупор, той остава мой затворник и ще ви чакам да се върнете, за да свидетелствате по делото срещу него. Същото се отнася за вас, Тиури.

— Да, господине — каза младежът. Той изведнъж се почувства радостен и облекчен. Слупор беше затворник! Сега той, Тиури, нямаше от какво да се страхува. През идния ден, вечерта, те ще могат да стигнат до града на Унаувен; поръчението бе почти изпълнено. Той се обърна към Вармин.

— Няма нужда да идвате по-нататък с нас — каза той. — Слупор вече не би могъл да ни стори нищо лошо.

— Кой е Слупор? — попита рицар Ивайн.

— Не го познавам — отговори Тиури. — Знам само, че е лош човек и опасен.

— Това вече мина — каза рицарят сухо. — Но вие би трябвало да знаете повече за него.

— Той идва от Евилан — каза Тиури.

Този отговор сякаш изненада рицаря.

— От Евилан ли? — Вармин също слисано погледна Тиури.

— Господин рицар — каза Тиури, — моля ви за разрешение да потеглим сега веднага. Може би след известно време ще чуете повече от това, което сега мога да ви съобщя.

— Вие сте загадъчен младеж — каза рицарят след кратко мълчание. — Ако правилно съм разбрал, идвате от другата страна на големите планини. Така ли е?

— Да, господине — каза Тиури.

— Тогава, може би, сте… — започна рицарят, но не довърши въпроса, поклати глава и каза: — Напълно се доверявам на митничаря и държа на това, което той е решил. Вървете си с мир! Вие, Вармин, сам трябва да решите, дали ще продължите с тях или ще се върнете при войниците си на изток. Бъдете живи и здрави!

Тиури и Вармин се поклониха и скоро след това отново бяха във вътрешния двор, където другите нетърпеливо ги очакваха.

— Какво трябваше да ви казва рицарят? — попита Пиак своя приятел.

— Добри новини! — отвърна Тиури. — Слупор е заловен. Един пратеник донесе съобщение.

— Слупор е заловен? Наистина ли? — прошепна Пиак.

— Да — каза Тиури, — това е направено.

Пиак го погледна с блестящи очи.

— Това наистина е добра новина — каза той. — Ай, ай — добави той, — тогава поне няма нужда да се плаша от всяка сянка и да поглеждам зад всеки храст.

Вармин се приближи и се покашля.

— Какво има? — попита Тиури.

— Ами — каза войникът, — какво ще правим сега? Да идвам ли с вас, или не?

— Сега със спокойно сърце можете да ни оставите сами — заяви Тиури.

— Щом самият вие така казвате… — отбеляза Вармин. — Вижте, питам се защо ме помолиха да се върна колкото може по-скоро. И щом вие казвате, че нашата помощ вече не ви е необходима, то предпочитам да видя от какво имат нужда там. Нещо не е както трябва в тази страна; нещо се мъти, както изглежда… Но — продължи той, — ако искате, ще дойда с вас. Сега ви считам за мои началници, колкото и глупаво да звучи, защото все пак сте много по-млади от мен.

Тиури му протегна ръка и каза:

— Благодаря ви за помощта, Вармин. И предайте, моля, благодарности на митничаря от нас. Ние самите ще го направим още веднъж, когато се върнем при Реката на дъгата.

— Добре — отбеляза Вармин. — Но няма да ви оставя да тръгнете, преди да съм сигурен, че сте добре въоръжени. Може и да не е нужно, но няма да навреди. Нямате много лъкове и стрели, каквито съществуваха във фантазията ви! Ще ви дам истински, а от оръжейната зала сигурно ще можем да измолим чифт ризници.

Мина още малко време, докато бъдат намерени тези неща и връчени на приятелите.

— Наистина ли трябва да нося това? — попита Пиак, докато за първи път в живота си обличаше ризница. — Бих предпочел обичайната си риза.

— Ще привикнете с нея — каза Вармин с усмивка. — Това е добра защита и трябва да можете вече да я оцените.

Тогава ще я задържа — въздъхна Пиак. — Но от лък сигурно нямам нужда. Не бих могъл да улуча с него планина, дори ако е на три крачки. — Но после размисли и каза: — Не, все пак ми го дайте! Може би е по-добре.

Приятелите се сбогуваха с Вармин и неговите конници и после препуснаха нататък по пътя на запад.

— Сега сме отново един до друг — каза Пиак. — Как ти се струва, добре ли изглеждам? Не приличам ли малко на оръженосец?

Просякът при портата

Разбира се, Тиури трябваше да разкаже на Пиак подробно какво е казал рицар Ивайн.

— За щастие той веднага ни пусна да си вървим — каза Пиак. — Вече се страхувах, че ще трябва да останем. Да, вече съжалявах, че не сме се преоблекли… като възрастни мъже с бради например.

— От къде щяхме да си набавим бради? — попита Тиури смеейки се.

— За това вече не ми се налага да мисля — отговори Пиак. — Вече не е и необходимо. Той се огледа и каза:

— Лунните хълмове са наистина красиви, струва ми се, но се радвам, че сме далеч от тях. А ти?

— Аз също — каза Тиури.

След малко стигнаха до местност, която бе съвсем различна. Наклонени поля със златистожълти зърнени култури и светлозелени пасища. Срещаха доста хора и виждаха села и стопански дворове, а понякога в далечината се виждаха кулите на замък.

— Щеше да е по-добре, ако бяхме продължили да яздим цяла нощ — прошепна Пиак.

Но Тиури поклати глава. Той се огледа; там бяха Лунните хълмове, където бяха оставили зад себе си злото и опасността. И все пак той бе нащрек, сякаш яздеше през неприятелска страна. Как стана това? През целия ден не беше така. Как се случи, че сега, вечерта, той отново имаше чувството, че някой ги наблюдава и ги дебне? Безсмислица! Той не искаше да каже това на Пиак. Но реши колкото е възможно по-бързо да потърсят безопасно място за нощуване.

Минаха покрай хамбар, който изглеждаше празен и решиха да прекарат тук нощта. Едва бяха влезли вътре с конете си и едно куче започна да лае. Веднага след това чуха стъпки и един глас извика:

— Кой е там?

Тиури погледна навън през цепнатина на вратата. Там имаше мъж с фенер в ръката. Голямо куче се въртеше около краката му. Тиури се позабави с отговора, а и Пиак стоеше тихо. Кучето напусна стопанина си и, въртейки опашка, се спусна към хамбара.

— Аха, Парвен, гости ли имам в моя хамбар! — извика мъжът. — Това е добре; само ако знаех кои са те.

Сега Тиури се осмели да говори. Той излезе и Пиак го последва.

— Добър вечер! — каза Тиури. — Бихме ли могли да пренощуваме тук?

— Разбира се — отвърна човекът, явно селянинът, на когото принадлежеше хамбарът. — Но бихте могли да дойдете и с мен. У дома има едно свободно легло; там ще спите сигурно още по-добре. А може би на госпожа мама и е останал някой залък за хапване.

Той ги покани толкова сърдечно, че приятелите приеха поканата. Скоро след това те седяха в кухнята при селянина и жена му и похапваха палачинки със сланина.

— Най-сърдечни благодарности за вашата любезност — каза Тиури.

— Беше ни приятно — каза усмихнат селянинът. — Много късно сте били на път. Към града ли отивате?

— Града на Унаувен? — попита Пиак.

— Да, че кой друг? Въпреки че има и други градове… — Селянинът замълча. — Чуйте — каза той после. — Парвен отново лае. Ще отида да видя какво не е наред. Той взе фенера и излезе.

— Още много път ли има до града на Унаувен? — попита Пиак.

— О, не. Утре на обяд можете да сте там, ако станете с кокошките.

Селянинът се върна и каза:

— Никой не се вижда. Странно. Кучето иначе не лае толкова силно. — Той се обърна към приятелите. — Не знам колко рано искате да станете утре — каза той, — но ми се струва, че е време за лягане.

— Да, изглеждате уморени — каза селянката. — Елате; ще ви покажа леглото.

— Колко са мили хората тук — прошепна Пиак, когато си легнаха.

— Да — каза Тиури.

Навън кучето отново лаеше. Защо лае? — питаше се Тиури. После се усмихна и си помисли: Нека си лае! Ние тук сме в безопасност, зад заключени врати. Пиак скоро заспа, но Тиури още дълго гледаше в тъмнината. Кучето вече не лаеше. Накрая и Тиури потъна в сън.

При първото кукуригане на петлите приятелите станаха, поблагодариха още веднъж на селянина и селянката и отново се отправиха на път. Времето бе хубаво; духаше силен западен вятър, но грееше слънце. Отначало яздеха през местността, която бе същата, както и предишния ден. По-късно пътят ги поведе през гора и през един хълм и тогава съзряха града на Унаувен пред себе си. Явно бе голям град; виждаха много кули, всъщност нищо друго, освен кули, които блестяха бели и сребърни на слънцето. Спряха конете и погледаха известно време мълчаливо натам. Там бе целта на пътуването им!

После пъргаво продължиха нататък. По пътя бе доста оживено; в него се вливаха много странични пътища и те забелязаха, че не бяха единствените пътешественици, които се бяха отправили към столицата. Имаше още доста път до там, а те не щадяха конете. Желанието да влязат в града растеше. Градът на Унаувен бе построен на по-ниски хълмове; той не бе сив и обграден със зидове, а светъл и отворен. Изглеждаше много обширен, с ниски стени и множество порти, със стълбища и кули, върху които трептяха златни ветропоказатели. От юг в него влизаше блестяща река, която се губеше в града; вероятно това бе Бялата река. Надалеч, повече на север, се издигаха по-високи хълмове, които блестяха в червеникав цвят на слънцето, а зад тях още хълмове, като дъга, които се губеха в мъгла. Много пътища водеха към града.

— Това — каза Пиак, — е най-красивото нещо, което видях при това пътуване.

— И на мен ми се струва така — каза Тиури.

— Градът на Дагонаут същия ли е?

Тиури поклати глава.

— Не — каза той. — Този тук е по-красив.

— Сигурно е най-красивият град на света — реши Пиак.

Тиури си преговаряше думите от посланието и си ги пееше тихо по мелодията на Пиак. Пиак започна да му приглася и така те се доближаваха до града. Но когато се доближиха повече и слънцето на запад стоеше над града, те замълчаха.

Пътят се разделяше на много части, които водеха към различни порти на източната страна на града: обрасли с трева пътеки за езда и улици със стълбища от камък. Всички порти бяха отворени, но до тях стояха пазачи, които правеха впечатление със своите украсени с пера шлемове и цветни щитове. На ниските бели стени също стояха войници. Приятелите се спогледаха за миг.

— Тук сме — прошепна Пиак.

— Почти — добави Тиури.

Те продължиха да яздят по един от пътищата и неволно оставиха конете да вървят бавно. Имаше толкова много за гледане. Успоредно на пътищата и стълбищата имаше каменни стълбове в тревата, които бяха украсени със скулптури и странни символи.

Тогава съзряха човек, който силно се открояваше на фона на всичко красиво около себе си. Стар просяк седеше на земята, облегнат на една колона, до една от портите. Бе обвит окъсано, изцапано наметало с качулка, под която едва се виждаха носът му и дългите, сиви, сплъстени коси и една брада. До него лежеше тояга, а в ръката си държеше просяшка паничка. Той заговори приятелите и ги помоли за милостиня.

Тиури извади торбичката с парите, която митничарят бе накарал да му дадат. В нея вече нямаше много, но той изсипа всичко в паничката, която просякът повдигна. И Пиак даде всичко, което имаше: един меден халер. Просякът измърмори нещо за благодарност и приятелите поискаха да продължат. Но гласът на просяка ги спря.

— Мили мои — каза силно той, — не трябва ли да ви благодаря!

— Защо? — попита учуден Тиури, който бе по-близо до него.

— Вие седите толкова високо на вашите коне, пътници — каза просякът, — и от тази висота е удобно да ми подхвърлите някоя паричка, без дори да ми видите лицето! Сега веднага продължавате да яздите и ме забравяте. Виждам, че сте изпълнени с нетърпение и намирате, че ви преча. Имате право; аз съм само един просяк, който означава закъснение, когото за щастие скоро ще отминете.

Тиури погледна надолу към просяка и не знаеше какво да каже. Но сърце не му даваше да продължи, колкото и да му се искаше. Гласът на стария човек бе прозвучал толкова тъжно, така горчиво и безнадеждно.

— Какво чакате още? — каза просякът. — Продължавайте да яздите, чужденецо! Това е градът на Унаувен, градът на краля, където няма бедност. Влезте в него и ме забравете, както ме забравя всеки. Защо трябва да слизате и да се навеждате към някакъв злощастник, какъвто съм аз?

— Не се гневете на мен! — каза Тиури. — Не съм искал да ви обидя. Съжалявам, че тъй като бързам, забравих да поспра при вас. Дадох ви всичко, което имам у себе си и с радост бих ви помогнал, стига да можех.

— Ах! — каза просякът. Благодаря ви! Бихте ми помогнали… ако можехте. Това ме радва. Не искам повече. Бъдете живи и здрави! Нека получите, каквото заслужавате; нека получите, каквото желаете. Бъдете живи и здрави!

Той се обърна, хвана тоягата си и започна с усилие да се изправя.

Пиак сложи ръка на рамото на Тиури и прошепна:

— Хайде!

Тиури обаче не можеше да откъсне очи от просяка. Изпитваше голямо съчувствие към него и внезапно разбра, че не иска да влезе в града, преди да е застанал очи в очи с него и да научи на кого е подхвърлил милостиня. Той скочи от коня, без да слуша, какво му бе прошепнал Пиак. Протегна ръка, за да помогне на просяка и каза:

— Бързах, но не чак толкова, че да не ви докажа, че искам да ви помогна и да се запозная с вас.

Просякът позволи да му помогне да се изправи. Той остана да стои срещу Тиури, приведен над тоягата, с лице изцяло скрито от качулката и косите.

— Благодаря ви — каза той тихо. — Такъв сте, какъвто се надявах. Не ви благодаря за вашите пари, а за това, че стоите сега пред мен.

— Погледнете ме! — каза Тиури.

Просякът се наведе още повече и не отговори.

— Не искате ли да ме погледнете? — попита Тиури.

Сърцето му бе започнало да бие по-бързо. Не разбираше защо, но знаеше, че не може да направи нито крачка, преди просякът да го е погледнал. Съчувствието му бе изчезнало и бе направило място на любопитството. А към него се добавяше злокобно напрежение, сякаш бе много важно просякът да го погледне, сякаш това бе момент, от който зависеше много.

Сега просякът отговори:

— Искам да го направя… глупако!

И внезапно Тиури разбра, че беше в опасност. Той не се ужаси толкова много, когато просякът вдигна лице. Тиури знаеше, чии очи го гледат… студени, неискрени очи като на змия. Слупор! Най-сетне той стоеше срещу врага, от когото толкова дълго се бе страхувал! Просякът измъкна нещо от тоягата си и се опита да прободе Тиури. Но Тиури бе подготвен за това. Той отклони удара на кинжала и бе само леко одраскан. След това принуди просяка да пусне кинжала. Веднага ръцете му го хванаха за врата. Зад него Пиак нададе вик:

— Слупор!

Тиури се бореше със Слупор. Забеляза, че той е по-силен от него, но не се уплаши. Измъкна се от хватката на задушаващите го ръце и се опита да надделее над врага си. Тогава получи помощ. Най-напред от Пиак, после от други, минувачи и пазача на портата. Слупор пусна Тиури и побягна.

— Той бяга! — кресна Пиак. — Хванете го! Дръжте убиеца!

Пазачите на портите извадиха мечовете си и хукнаха след него.

Пиак се обърна към приятеля си.

— Как си, Тиури? — попита той. — Ти кървиш.

Тиури си изтри челото.

— Това е нищо — каза той, все още задъхан от напрежение.

— Толкова съм уплашен — каза Пиак. — Внезапно видях кинжала и си помислих… помислих…

— Усетих го, че идва — обясни Тиури. — Сякаш ме наблюдаваше, знаех кой е той… не… още преди това, струва ми се…

Той гледаше след пазачите, които преследваха бягащия Слупор. Да, хванаха го! Той забеляза едва сега, че хора с учудени и уплашени лица ги бяха заобиколили. Те питаха какво се е случило.

Пазачите на портите се върнаха с просяка.

— Сега искаме да знаем — казаха те, — какво означава това!

— И аз искам да знам същото — извика просякът с писклив глас. — Какво съм направил, за да се отнасяте така с мен?

— Искахте да го убиете! — извика Пиак, като хвана Тиури за рамото.

— Не е вярно — кресна просякът. — Той ме нападна!

— Лъжец! — извика Пиак разгневено. — Вижте, там е паднал кинжалът му на земята. Вие убихте и пратеника, пратеника от Дангрия!

Просякът се опита да се размърда, но пазачите го държаха здраво.

— Не разбирам за какво говорят! — каза той.

— Много добре разбирате! — отбеляза спокойно Тиури. — Дълго ни преследвахте, Слупор!

Просякът му хвърли поглед, пълен със злоба. Изглеждаше, че се изскубва, но това не се случи. Тогава той изкрещя:

— Бъдете прокълнат, Тиури! Вървете сега в града и занесете на краля вашето важно послание! Гордейте се, че толкова добре сте изпълнили важното си поръчение! Но не можете да промените съдбата на тази страна. Спорове и раздори ще връхлетят тази страна, огън и кръв над този град!

Това ужаси Тиури, не толкова заради самите думи, а заради тона, с който бяха произнесени.

— Млъквай! — извика един от пазачите разгневено и заедно с това ужасено. После попита приятелите:

— Кои сте вие? От къде го познавате и кой е той?

— Той е шпионин — отговори Тиури, — шпионин от Евилан.

— Вие сте арестуван — каза пазачът на Слупор, — затворник сте на крал Унаувен. Идвате с нас в града.

— Щом знам това — каза Слупор, — няма да кажа и дума повече.

Пазачът се обърна отново към приятелите.

— Още веднъж — каза той, — кои сте вие?

— Идваме от страната на крал Дагонаут — заяви тихо Тиури, — с послание за крал Унаувен.

Пазачът го погледна учудено и загрижено.

— Тогава елате с нас — каза той. — Няколко от хората ми ще ви заведат в двореца.

Крал Унаувен

Сега приятелите минаха през портата, а в града Слупор бе отведен и скоро изчезна от полезрението им. След малко те, придружавани от двама пазачи, бяха на път към двореца. Тиури не видя почти нищо от сградите, улиците и хората около себе си. Той стоеше изправен на коня и погледът му бе насочен към пазача, вървящ пред него, за да му показва пътя и можеше да мисли вече единствено за посланието. Веднага трябваше да изпълни поръчението си и да удържи на думата си. Понякога поглеждаше към Пиак, който изглеждаше сериозен.

Едва когато стигнаха до Бялата река, която течеше през града, Тиури започна отново да наблюдава околността. Реката бе красива, имаше бистра, сребриста вода, но не бе толкова широка като Реката на дъгата. На другия бряг се издигаше дворецът на крал Унаувен. Той бе изграден от сиви и бели камъни, намираше се на едно възвишение и бе заобиколен от ниски стени с порти и от градини, които се простираха във вид на тераси чак до водата. Конниците минаха по дървен мост и една порта и спряха пред втора порта, където войник стоеше на стража. Спътниците на приятелите помолиха да бъдат пропуснати.

— За кого? — попитаха войниците.

— Двама пратеници за крал Унаувен.

— Продължавайте! — бе отговорът.

При следваща порта трябваше да слязат от конете. Тук също стояха войници, които, след кратък разговор с придружителите им, отвориха вратата. После придружителите им си казаха довиждане с приятелите и обърнаха конете назад към градската порта.

— Ще се погрижим за конете ви — каза на младежите един от пазачите на двореца. — Влезте и се запишете при началника на охраната.

Тиури и Пиак влязоха в огромен двор, през който преминаваха много пора. Широко стълбище водеше към двореца. Млад рицар с бял щит се доближи до тях; той изглежда бе началникът на охраната.

— Какво желаете? — попита той.

— Бихме искали да ни пуснете при крал Унаувен — каза Тиури.

Рицарят ги разгледа доста изненадано.

— Защо? — попита той. — Кои сте вие?

— Казваме се Пиак и Тиури. Идваме с послание за крал Унаувен. Важно послание.

— Кой ви изпраща?

— Рицар Едвинем от Форестера.

Младият рицар явно се изненада, но не каза нищо, освен:

— Следвайте ме! — Той тръгна пред тях по стълбата нагоре и ги заведе в голяма зала. — Чакайте тук! — каза той, — ще съобщя на краля за пристигането ви. Какво гласи посланието?

— Това мога да кажа на самия крал — отвърна Тиури — и то колкото е възможно по-скоро — веднага.

— Така — каза рицарят. — Ще кажа това на краля. Но преди това трябва да ми разкажете…

Тиури измъкна шнурчето на шията си и показа на рицаря пръстена.

— Това е в знак, че съм изпратен от рицар Едвинем — прекъсна той другия. — Пуснете ни, моля, веднага при краля.

Рицарят широко отвори очи.

— Добре — каза той, — елате веднага!

Прекосиха много зали и накрая рицарят спря пред една врата, където почука и влезе. Малко по-късно се появи отново и каза:

— Крал Унаувен ви очаква.

Тиури поиска да влезе, но внезапно забеляза, че Пиак не го следва. Той застана в отворената врата и прошепна:

— Пиак, ела с мен!

Пиак поклати глава.

— Ела, де! — каза Тиури.

— Не — каза Пиак.

— Трябва да бъдеш с мен — каза Тиури нетърпеливо.

— Не — повтори Пиак. — Отиваш сам. Сигурен съм, че така е по-добре.

— Крал Унаувен ви очаква — каза рицарят още веднъж.

— Напред! — прошепна Пиак. — Не можеш да оставиш краля да те чака.

Тиури не можеше да направи друго, освен да влезе сам, въпреки че му се развали настроението от това, че Пиак не искаше да дойде с него. Той прекрачи прага и забеляза, че краката му треперят. Зад него вратата тихо бе затворена.

Стаята, в която влезе, не бе голяма; светкавично бързо видя, че тя е в бяло и синьо, с редица колони от двете страни. Тогава крал Унаувен се изправи срещу него.

Той стана от едно кресло и погледна Тиури. Кралят беше вече стар; косата и брадата му бяха сребристобели. Бяла бе и дългата одежда, а той не носеше никакво украшение, с изключение на тясна златна лента около главата. Но никой не би могъл да се усъмни, че той бе кралят: имаше стойка на владетел, благородно и мъдро лице. Той силно напомни на Тиури за Менаурес; преди всичко очите му приличаха на тези на отшелника.

— Пристъпете по-близо, пратенико! — каза кралят. Гласът му подхождаше на външния му вид.

Тиури пристъпи към него и после коленичи така, както преди често бе правил пред крал Дагонаут. Трудно му бе да намери гласа си. После каза:

— Ваше величество, нося ви послание от рицар Едвинем с белия щит. Но първо трябва да ви съобщя, че рицар Едвинем е мъртъв. Преди да умре, той ми даде едно писмо, което трябваше да ви предам и своя пръстен… ето го.

Крал Унаувен взе пръстена.

— Станете! — каза той.

Тиури се подчини.

За момент кралят мълчаливо гледаше пръстена.

— Това е тъжна новина, пратенико — бавно каза той след това. — Как е умрял моят рицар?

— Ваше величество, той е бил убит — отговори Тиури, — от червените конници от Евилан.

— Рицар Едвинем убит… Конници от Евилан! — повтори кралят. — Боя се, че това не е единствената лоша новина — добави той. — Дайте ми писмото, пратенико.

— Ваше величество, то вече не е у мен — заяви Тиури. — Рицар Едвинем ми поръча да го унищожа, ако усетя опасност то да ми бъде отнето. И трябваше да го направя. Но знам наизуст съдържанието.

Кралят го погледна внимателно и неочаквано попита:

— Кой сте вие, пратенико?

— Казвам се Тиури, Ваше величество.

— Е, Тиури, кажете ми посланието. Слушам.

Тиури поиска да говори, но за свой ужас забеляза, че не знае какво да каже. Вече не си спомняше нито дума! Нито дума от посланието, което толкова често си бе повтарял… Ама това бе невъзможно! Ако помислеше спокойно, сигурно отново щеше да си спомни всичко. Затвори очи и трескаво се помъчи да си спомни. Но сякаш главата му бе съвсем празна. Стана му студено от ужас. Бе забравил посланието! Отново отвори очи и погледна краля. Дали той показваше нетърпение? Наведе глава и усети, че целия почервеня от срам. Трябваше да го знае, трябваше!

После внезапно си спомни нещо. Пиак също го знаеше! Дори бе измислил мелодия за него… Малка мелодия… Тиури започна да си я тананика и веднага думите се появиха. Вдигна глава и видя, че крал Унаувен го наблюдава доста учуден.

„Песничката… — искаше да каже Тиури. — Пиак, моят приятел, измисли песничка към него… Но първо посланието!“ Той дълбоко си пое дъх и после бавно изрече загадъчните думи, бавно, но ясно и без да се запъва. Забеляза, че кралят разбира това, което той казва. Стори му се, че чете в очите му ужас, погнуса, тъга и накрая гняв. Когато замълча, кралят се обърна. Изведнъж бе започнал да изглежда много по-стар. Бе съвсем тихо.

— Повторете това, което казахте — заповяда после кралят.

Тиури го направи. С все така обърнато лице крал Унаувен изслуша думите. После за малко остана неподвижен с наведена глава, сякаш потънал в мисли. Тиури не се осмели да каже нищо. Нито веднъж не посмя да погледне краля. Сякаш бе изминало безкрайно много време. Тиури започна да се пита, дали кралят не го е забравил. Не трябваше ли да си отиде?

В този миг обаче кралят вдигна глава, сякаш бе взел решение. Погледна Тиури и каза:

— Извинете ме, Тиури. Трябваше да осмисля тази вест. Съобщението, което донесохте, е сериозно и от голямо значение за нашата страна и жителите й. В състояние ли сте и да напишете думите така, както са били написани в писмото?

— Да, Ваше величество — отговори Тиури. — Аз… не знам какво означават те, но ги научих наизуст заедно с начина на изписване.

— Добре — каза кралят. — Разкажете ми сега, как така се случи, че вие получихте от рицар Едвинем поръчението да донесете тук посланието. Елате! — Той сложи ръка на рамото на Тиури и то отведе в ъгъла на стаята, където имаше маса и няколко стола. Той седна и покани Тиури да направи същото. — Разказвайте! — повтори той.

Тиури разказа. Той съобщи за стареца, който почука в нощта на вратата на параклиса и как неговата молба за помощ бе довела до поръчението, което му даде умиращият рицар Едвинем.

— И тогава вие тръгнахте на път през страната на Дагонаут, през планините, през тази страна, до моя град. Това е било голямо пътуване, а и опасно, струва ми се. Враговете, които са убили рицар Едвинем, са преследвали и вас.

Тиури кимна. Кралят му се усмихна — приятелска, стопляща сърцето усмивка. Той протегна ръка на Тиури и каза:

— Благодаря ви, Тиури.

Изведнъж Тиури се почувства много щастлив и благодарен за това, че бе изпълнил поръчението си. После се сети за Пиак.

— Ваше величество — каза той, — бихте ли благодарили също и на приятеля ми Пиак? Той направи точно толкова, колкото и аз. Без него никога не бихте получили посланието. Той е, той беше…

Той замълча, защото кралят удари един гонг, който стоеше до Тиури. При този сигнал влезе млад рицар. Той се поклони и попита:

— Какво желае моят владетел?

— Другия младеж — отбеляза кралят. — Нека да дойде!

Миг по-късно се появи Пиак; той изглеждаше доста смутен. Младият рицар отново изчезна. Крал Унаувен стана, пристъпи към Пиак и му протегна ръка. Но момчето коленичи и каза:

— Поздрави за вас, кралю.

Кралят отново се усмихна.

— Станете, Пиак — каза той, — за да мога да ви благодаря за това, което сте направили.

Пиак направи това, което му бе заповядано; изглеждаше силно развълнуван. И Тиури чувстваше вълнение и почти не можеше да повярва, че сега задачата му наистина бе изпълнена. Кралят покани Пиак също да седне и зададе на двамата няколко въпроса. Искаше да знае колко време е минало откакто Тиури е тръгнал на път и го подканяше да разкаже всичко, което знаеше за съдбата на рицар Едвинем. Той искаше също да разбере как се е стигнало до там, че да се наложи писмото да бъде унищожено. Приятелите отговаряха на въпросите му възможно най-добре, а после Тиури трябваше да напише съдържанието на писмото. Когато това бе направено, кралят каза:

— Искам скоро да чуя повече за вашите приключения, Тиури и Пиак. Но сега има въпроси, които са по-спешни. Имам доста работа.

Той отново удари по гонга и каза на младия рицар:

— Рицар Ивайн, всички, които носят бял щит, съветниците и първите мъже на кралството трябва веднага да се съберат в голямата зала, за да научат, каква новина бе донесена от изток. Нека най-възрастните съветници и приятелят Тирило да дойдат веднага при мен! Що се отнася до тези младежи, те са мои почетни гости. Заведете ги, моля, при госпожа Мириан, като й предадете да се погрижи те да се чувстват добре. После се върнете при мен!

Рицарят се поклони и приятелите също се поклониха. Крал Унаувен се изправи; сега той изглеждаше висок и внушителен, силен и непобедим.

— До виждане — каза той.

Приятелите последваха младия рицар.

Пиак прошепна на Тиури:

— Ни мислиш ли и ти, че крал Унаувен прилича на Менаурес?

— Да — каза Тиури, — аз си помислих същото.

— Сега задачата е изпълнена — въздъхна Пиак.

А Тиури си мислеше за това, че той все още не знаеше какво означава посланието, което бе донесъл.

Рицар Ивайн и Тирило

Младият рицар ги заведе в малък, заобиколен от един ред колони, вътрешен двор. Той влезе в стая, където стара жена седеше до един чекрък.

— Госпожо Мириан — каза той, — доведох ви гости, почетни гости на краля.

Жената стана и тръгна към тях. Тя носеше прости сиви дрехи, а на колана й висеше връзка ключове, които подрънкваха при всяко движение. Тя имаше приветливо лице, обградено от бяла кърпа за глава с множество гънки.

— Ще се погрижите ли те да се чувстват добре, госпожо Мириан? — попита рицарят. Той се обърна към младежите и добави: — Сега трябва да се върна при краля. Но ще се видим отново. Предавам ви със спокойна съвест на госпожа Мириан.

— Що за припряност, рицар Ивайн! — каза госпожа Мириан. — Вие дори не ми представихте тези млади гости. Кои са и откъде идват?

— Казват се Тиури и Пиак — отговори рицарят. — Те са пратеници и идват отдалеч.

— Добре дошли, Тиури и Пиак — каза жената сърдечно. — Надявам се, че не сте донесли лоши новини.

— Да пази господ! — каза рицарят. — Но сигурно скоро ще научим това. — Той се поклони и се отдалечи.

Тиури погледна след него. Казваше се рицар Ивайн, точно като господаря на замъка на Лунните хълмове. Дали бе негов роднина? Възможно е; прилича на господаря на Бялата луна, но също и на някой друг.

— Значи Тиури и Пиак — каза госпожа Мириан. — Откъде идвате?

— От страната на Дагонаут, госпожо Мириан — обясни Тиури.

— Сигурно е далеч — каза госпожа Мириан. — Но не искам да започвам с въпросите. Навярно сте уморени от дългото пътуване.

— Да, госпожо Мириан — каза Пиак. — И то изключително, извънредно, невероятно… и аз не знам колко много.

— Ще се погрижим това да отмине — отбеляза госпожа Мириан. — Елате с мен!

Тя се разпореди приятелите да могат да се изкъпят и след това им донесе нови дрехи. За всеки по едни сиви панталони, бяла риза и късо яке с плетена украса.

— Така — каза тя, когато се облякоха, — сега изглеждате точно като оръженосците, които обикалят наоколо.

— Оръженосец — промълви Пиак.

— Вижте само — каза госпожа Мириан и ги заведе до огледало от полиран метал. Тиури наблюдаваше отражението си в огледалото малко учуден. Бе изминало много време, откакто се бе видял за последен път. Струваше му се, че изглежда различно — не само защото бе по-слаб и лицето му бе малко потъмняло, но дали и очите му не гледаха различно — по-сериозно?

Пиак се опули.

— За първи път мога да се видя толкова добре — каза той. — Мисля, че изглеждам доста тъпо, поне в тези дрехи. Може би не ми подхождат.

Те се отдръпнаха от огледалото и последваха госпожа Мириан към колонадата, където седнаха на една пейка. Вътрешният двор изглеждаше симпатично; цъфтяха маргаритки и ралица; а в средата шумолеше чешма.

— Ох — въздъхна Пиак. — Имам чувството, че сънувам. Наистина ли сме в двореца на крал Унаувен?

— Наистина сте тук — отвърна госпожа Мириан с усмивка. — А рицар Ивайн нареди да ви попитам, дали не искате да се храните в неговата компания. Ако го направите, ще се почувствате различно.

— Рицар Ивайн — промърмори Пиак. — Има ли и друг рицар Ивайн в тази страна?

— Да — отвърна госпожа Мириан. — Рицар Ивайн е младият Ивайн. Той е син на рицар Ивайн от Лунните хълмове. Вижте, от там вече идва неговият оръженосец, за да ви вземе.

Приятелите станаха. Тиури благодари на госпожа Мириан за гостоприемството.

— Няма нужда да благодарите на мен за това — каза тя. — Ще накарам да подредят тук една стая за спане за вас; после ще можете да си легнете да спите, когато искате. Добър апетит!

Когато младежите тръгнаха с оръженосеца на рицар Ивайн, Пиак прошепна:

— Все още само се питам, как така Слупор е успял да бъде преди нас при портата… ако е бил задържан на Лунните хълмове.

— Шшт! — прошепна Тиури. Името Слупор не подхождаше на тази обстановка според него. Освен това в този момент можеше да му бъде безразлично, как онзи е стигнал до портата. Слупор е заловен и победен. Той предпочиташе никога повече да не чуе или види нещо за него.

Рицар Ивайн ги очакваше в просторна стая с ламперия от дъб и с голям прозорец на една от стените. Рицарят си бе свалил шлема и сега Тиури изведнъж разбра на кого прилича той: Евайн, най-младия от сивите рицари.

Рицарят ги поздрави приятелски и ги покани да седнат край маса до прозореца. Масата бе покрита с бяла ленена покривка, върху която имаше красиви глинени съдове и скъпи чаши. През прозореца се виждаха цъфтящите дворцови градини и Бялата река. Оръженосецът донесе блюда с ястия, напълни чашите и след това изчезна. Рицар Ивайн също седна, но не се хранеше с тях. Той бе любезен домакин, въпреки че изглеждаше някак загрижен.

— Получих съобщение — каза той след малко. — Рицар Едвинем е мъртъв. Непобедимият е победен чрез предателство. Много хора тук ще страдат за това.

Той не задаваше въпроси на приятелите, а Тиури се питаше, дали Ивайн вече не знаеше повече от тях. Нали те още не знаеха какво означаваше посланието! Изведнъж той се почувства нерадостен и сломен.

— Сигурно сте уморени — каза рицар Ивайн. — Чух, че сте имали опасно пътуване… от страната на Дагонаут до тук. — Той помълча и продължи: — Може би нямате желание да бъбрите за вашето пътуване, но бих искал да ви попитам нещо. Идвате от страната на Дагонаут и…

— Питайте спокойно! — каза Тиури.

— Имам един брат… Преди известно време той бе изпратен с послание за приятелство за крал Дагонаут във вашата страна. Той трябваше да е там в средата на лятото и да се върне колкото е възможно по-скоро. Но от тогава не сме чули нищо за него.

— Рицар Евайн? — попита Тиури.

— Да, така се казва! Откъде знаете?

— Приличате на него — заяви Тиури с усмивка, — или пък той на вас. — После той разказа, че рицар Евайн се е присъединил към сивите рицари, които се бяха заклели да отмъстят за смъртта на рицар Едвинем. — Докато разказваше, той забрави за нерадостното чувство. Рицар Ивайн слушаше много внимателно и искаше да научи всичко за сивите рицари и за смъртта на рицар Едвинем.

— Радвам се да науча, че брат ми е добре — каза той, — и баща ни също ще се радва. Сега поне научих, защо Евайн още не се е върнал.

В този момент отново влезе оръженосецът.

— Рицар Ивайн — съобщи той, — крал Унаувен ви моли да дойдете при него.

Рицарят веднага стана.

— Ще трябва да ме извините — каза той на приятелите, — но ще се върна, когато успея. Можете да считате този дворец за ваш дом. Ако ви потрябва нещо, можете да помолите за него госпожа Мириан. Да, пристигането ви предизвика безпокойство. Довиждане!

Когато той си отиде, приятелите поседяха известно време мълчаливи и гледаха навън. Слънцето залязваше, всичко бе огрято от жълтеникава светлина. Сега забелязаха нещо от безпокойството, което бяха донесли според думите на рицар Ивайн. По моста идваха и си отиваха рицари. В двореца също се чуваха шумове от пристигащи и отиващи си стъпки, шум от гласове, издаване на заповеди.

— Какво ли е пишело в писмото? — попита Пиак шепнешком.

— Това все още е загадка — отговори Тиури с въздишка. — Предполагам, че в него е имало нещо за опасност от Евилан — предателство или нещо такова… Но какво, не знам.

— Какво ще правим сега? — попита Пиак. — Да се поразходим малко в двореца? Със сигурност не мога да заспя.

— По-добре е да се разхождате в градината — каза един глас зад тях.

Те погледнаха уплашени назад. В другия ъгъл на стаята стоеше строен млад мъж, облечен във всички цветове на дъгата. Сигурно бе влязъл незабелязано.

— Градината е красива — продължи той. — Бихте могли да седнете на някоя стена и да наблюдавате всичко, без да се напрягате… — Докато говореше, той се доближи до тях и при това прозвуча тих звън. Сега приятелите видяха, че това не бе млад мъж, колкото и малък и мършав да изглеждаше. Възрастта му не можеше да се определи; можеше да е всякаква от тридесет до петдесет години. Имаше остро, подигравателно лице с умни черни очи, а на главата си носеше бяла шапка със звънчета.

— Добър вечер — каза той и се поклони. — Аз съм Тирило, шутът на крал Унаувен, шутовщината, която служи на мъдростта… Сега не е време за шеги или смешки — продължи той, — но ви каня да приемете моята компания и да поседнете с мен в градината — да побъбрим или да помълчим, както предпочитате.

Той отиде до един от прозорците и пъргаво скочи навън. Тиури и Пиак го последваха. Скоро след това се разхождаха с него в градината. Седнаха върху един зид и известно време наблюдаваха, без да говорят, реката и тази част от града, която се намираше на другия й бряг. Постепенно се здрачаваше и тук-там се палеха светлини. Шутът се размърда така, че звънчетата на шапката му звъннаха.

— Някога имаше човек, който видя дъга — каза той, — разкошна дъга. Дъгата се извиваше в небето като висок, кръгъл мост, но краищата й докосваха земята. Тогава мъжът си помисли: ще тръгна към края на дъгата; после ще мога да стигна по моста до другия край на земята…

— Някога аз също исках да опитам — прошепна Пиак. — И после?

— Той се отправи на път — разказваше шутът, — и дълго пътува. Мина през градове и села, през поля и пущинаци, през бълбукащи реки и през гъсти гори. И се радваше на това, което можеше да види. Там, където свършваше дъгата, сигурно беше разкошно, чудно красиво… Колкото по-близо бе той до целта, толкова повече копнееше за това. Но когато стигна до нам, дъгата бе изчезнала, а мястото, на което тя бе докосвала земята, изглеждаше съвсем като всяко друго място на земята. И човекът бе много натъжен. После обаче си помисли колко красота е видял при своето пътуване, колко много е преживял и научил. Сега разбрал, че не става въпрос за самата дъга, а за търсенето й. И се върна с радост в сърцето в своя дом, като си мислеше, че сигурно ще се появят още много дъги. И виж ти, когато се върнал у дома, една такава се издигала над къщата му.

— Това ли е цялата история? — попита Пиак.

— Да — каза шутът.

— Защо ни я разказахте? — попита Тиури, който имаше чувството, че шутът го бе направил преднамерено.

— Ах, само така — каза шутът. — Това е стара, известна история. Но такива са шутовете; винаги разказват едно и също.

Отново замълчаха, и тримата. Тогава шутът каза тихо:

— Сега се чувствате чужди и мъничко изгубени, защото задачата ви е изпълнена и нямате друго поръчение. И се питате какво ли е съдържало посланието, което сте носили толкова дълго със себе си. Но няма значение какво означава това послание! Важно е само, че вие сте го пренесли добре, верни на обещанието си, със смелост и издръжливост, напук на всички опасности.

Тиури го погледна. С голямо учудване той разбра, че шутът имаше право. Сега чувството, че са изгубени, напълно изчезна и той бе спокоен и уравновесен.

— О — каза Пиак тихо, — сега бих могъл да заспя.

Шутът скочи от зида.

— Това е най-доброто, което можете да направите — каза той. — Скоро ще трябва, може би, отново да се правят много неща. Отивайте да спите! Ще ви заведа при госпожа Мириан.

Тръгнаха през почти тъмната градина обратно към двореца.

— Коя е госпожа Мириан? — попита Пиак шута.

— Тя оглавява домакинството — отговори той. — Грижи се на масата да има храна и леглата да са оправени. Следователно, без съмнение, тя е най-важната личност в двореца.

Във вътрешния двор срещу тях дойде рицар Ивайн.

— Бях тръгнал да ви търся — каза той на приятелите. — Виждам, че сте били в добра компания. Идвам да ви пожелая лека нощ. Кралят ме изпраща с поръчение на юг. Веднага ще тръгна.

— При кронпринца ли? — попита шутът.

— При кронпринца — потвърди Ивайн. Той се обърна към приятелите. — Бъдете здрави! — каза той. — Ако видите моя брат преди мен, предайте му поздрави от мен. И на вас, Тирило, също всичко хубаво!

— Надявам се, че най-доброто е и най-приятното — каза шутът. — Двете неща не вървят винаги заедно! Но шегата настрана, Ивайн, добрите ми пожелания тръгват с вас и нека слънцето огрява белия ви щит!

Рицар Ивайн ги напусна и Тирило заведе приятелите при госпожа Мириан. Тя изглеждаше така, сякаш е плакала, но не показа с нито една дума мъката си.

— Стаята е готова — каза тя. — Само елате с мен!

Тирило пожела на приятелите приятна почивка, а госпожа Мириан ги заведе в стаята. Скоро след това те лежаха в снежнобелите чаршафи на меко легло и спяха дълбок сън.

На следващата сутрин в катедралата на града бе прочетена тържествена меса в памет на рицар Едвинем, господаря на Форестера. Тиури и Пиак присъстваха. След това те закусиха в двореца в компанията на госпожа Мириан, Тирило и други членове на кралския двор. Смъртта на рицар Едвинем бе донесла тъга в двореца, както и безпокойство и загриженост. Приятелите чуваха често за предателство от Евилан, но сякаш никой не знаеше истината или не искаше да я изрече. След като се нахраниха, младежите се поразходиха в двореца. Имаше много красиви неща за гледане; дори крал Дагонаут не притежаваше такъв дворец, забеляза Тиури. Имаше зали с декоративни колони и сини килими със златни звезди. Имаше зали с прозорци от рисувано стъкло и зидове, на които бяха нарисувани образите на герои и светци. Имаше подове от цветна мозайка и мраморни стълбища, също и дърворезба, релефи от бронз и камък. Най-забележителното бе, че всички тези красиви неща си подхождаха; никъде не бе претрупано с тях. Понякога идваше обитател на двореца и си говореше с тях, но не за дълго; всички бяха заети. Все още идваха и си отиваха хора: пратеници, конници и войници.

След известно време приятелите се отправиха към градината и седнаха на ниската стена, където бяха седели предишната вечер с Тирило. Гледаха градината с нейните дървета и цветя, стълбища и фонтани. Наблюдаваха хората, които яздеха по моста към двореца; бяха много конници с бели щитове и цветни екипировки под тях. Пиак почти си изгледа очите.

— Гледай там! — викна той изведнъж и посочи един рицар, който се доближаваше на бял кон, който изглеждаше почти като огън за яздене. Почти… защото рицарят го държеше за юздата и прелетя на него по моста като бурен вятър, гологлав, с бял щит в ръката и с веещо се зад него наметало с цветовете на дъгата.

— Неговата развяваща се коса е червена като залязващо слънце; очите му са сини като морето — каза неочаквано един глас зад тях. Беше Тирило.

— Кой е това? — попита Пиак, докато гледаше след рицаря, докато той скочи от коня и се изгуби в двореца.

— Марвен от Идуна, наричан Син на морския вятър — обясни шутът. — Конят му се казва Иданвен и е един от най-добрите коне в това кралство. Брат на този кон бе язден от рицар Едвинем: Арданвен или Нощен вятър.

Тиури внезапно си помисли, че рицар Едвинем трябва също да е изглеждал така, когато е бил жив и е яздил на Арданвен през града. Всъщност той съвсем не приличаше на рицар Марвен и все пак единият напомняше за другия.

— Но не за да ви кажа това дойдох — каза шутът. — Три неща имам да ви казвам. Първо, че кралят скоро ще ви очаква…

— Ах — каза Тиури радостно. Пиак и той видяха крал Унаувен само сутринта в катедралата. Значи той не беше ги забравил.

— След това трябва да ви предам поздрави от Вармин, войник от митницата на изток — продължи Тирило.

— Вармин? — попитаха приятелите доста изненадани.

— Да. Миналата нощ той дойде с едно дълго и объркано съобщение. От някакъв пратеник до рицар Ивайн в Лунните хълмове; пратеникът бил излъгал… Ще чуете още за това. На него му се искаше да говори със самите вас, но при изгрев-слънце кралят го изпрати обратно с послание до митничаря.

— Ах, да — каза Пиак. — Как можеше пратеник да разказва, че Слупор бил заловен, докато той седеше тук и ни чакаше?

— Слупор! — каза Тирило. — Това е третото нещо, което трябва да кажа. Вие трябва да се явите пред съдията, за да съобщите точно, какво знаете за него. Значи да бъдете свидетели… Не ви се иска — продължи той, докато наблюдаваше лицето на Тиури, — но това трябва да стане, и то сега, веднага.

— Подчиняваме се — каза Тиури.

— Добре тогава — каза шутът. — Ще ви заведа до там. Съдът и затворът са от другата страна на реката, на площада. После ще можете веднага да поразгледате града.

В града цареше забележимо движение и когато пресичаха улиците, тук-там трябваше да изчакват. Около Тирило непрекъснато се трупаха хора. Шутът правеше доста силно впечатление с прилепналите си дрехи с цветовете на дъгата и с бялата си шапчица със звънчета.

— Това е шутът на краля! — викаха хората. — Имате ли какво да разкажете, Тирило? Сега не може да има нищо весело.

— И защо не? — отговаряше шутът. — Огледайте се и ми кажете: Не е ли красив днес градът? Дори бихте могли да забележите, че е по-красив от обикновено. Така е, защото може би усещате, че той е в опасност. Едва когато нещо бъде застрашено, човек разбира колко му е скъпо то…

— Ама вярно ли е, Тирило, че има война? — попита някой.

— Ще разберете това, което трябва да знаете, когато му дойде времето — отговори шутът. — Вярно е, че имаме враг, но още не искам да назова името му.

— Евилан — шепнеха хората.

— Доверете се на нашия крал — каза шутът.

— Тирило, моля, изпейте ни нещо! — помоли някой от множеството. — Сърцето ни е тъжно, ободрете ни!

— Не мога да премахна тъгата — каза шутът. — Понякога човек трябва да е тъжен, за да може по-добре да оцени радостта. Точно така, както между слънчевите дни трябва да има и дъждовни. Бъдете живи и здрави!

Той заведе приятелите до голяма сграда на едно възвишение.

— Влезте тук — каза той. — Ще ви чакам.

Младежите направиха каквото им бе казано и веднага бяха пропуснати при съдията. Той вече очакваше идването им и вече бе чул за тяхното поръчение всичко, което бяха разказали на краля. Сега ги питаше какво друго знаеха за Слупор. Приятелите отговориха на всички въпроси и, когато това бе направено, съдията каза:

— Благодаря ви много. Самият Слупор отказва да каже и думичка. Но може би ще проговори, ако ви види. Ще накарам да го доведат.

Слупор бе въведен при тях. Не бе нито окован с верига, нито завързан, но бе придружен от двама въоръжени разсилни. Вече не изглеждаше като стар просяк; сивите парцали бяха изчезнали и сега имаше къса, светлосива коса. Само по очите човек можеше да го познае. Когато видя приятелите, през него премина някакъв тласък.

— Ах! — каза той с хаплив глас. — Не стига ли, че съм арестуван? Трябва ли отгоре на това и да ме гледате, за да се наслаждавате на вида на победен враг? — Той гледаше Тиури. — Сега, разбира се, ви считат за старателен — каза той. — Ой, ой, какъв храбър рицар, който добре изпълни опасно поръчение! Що за поръчение всъщност? Да донесете на крал Унаувен едно писмо! Да пътувате с километри, да рискувате живота си… и за какво? Какво пише в писмото, че е толкова важно? Нещо, което крал Унаувен още не знаеше? Глупости! Всеки ден при него идват пратеници, един след друг и всичките мислят, че му носят специално послание. Това е за смях… Ха, ха! — То започна да се смее, фалшиво, отблъскващо.

Тиури изгуби самообладание и не знаеше какво да каже. Най-лошото бе, че в думите на Слупор сякаш имаше нещо вярно. Нали той, Тиури, не знаеше какво пише в писмото!

— Не можете да понесете загубата си! — каза Пиак със силен глас. — Разбира се, че писмото бе важно! Защо иначе през цялото време щяхте да ни преследвате и да правите всички усилия да ни пресечете пътя?

Слупор престана да се смее и погледна объркан Пиак. На Тиури му се искаше да прегърне приятеля си. Пиак имаше право! А освен това… сега той отново си спомни за думите на Тирило: Самото писмо не бе най-важното за него, а това, че бе спазил обещанието, дадено на рицар Едвинем.

Сега Слупор отново се разгневи.

— Ах, да — каза той, — ах, да, истина е. Аз също имах да изпълнявам поръчение, поръчение от моя господар, черния рицар с червения щит.

Тук съдията го прекъсна.

— Кой — попита той — е черният рицар с червения щит?

Слупор сви лице в подигравателна гримаса.

— Кой е той ли? — отвърна той. — Не знам това. А и да знаех, нямаше да кажа. Но вие сигурно ще го срещнете, когато рицарите с червени и черни щитове дойдат тук, за да завладеят тази страна…

— Това са необмислени, лоши и глупави думи! — каза строго съдията.

— Не и глупави — възрази Слупор, — а лоши. Аз съм лош! — Той отново се обърна към младежите. — Не изпълних моето поръчение — каза той. — Щях да успея, ако бях по-силен от вас! Да, това съм аз! Кои сте вие? Един оръженосец, който забравя дълга си и бяга, когато трябва да будува цяла нощ, преди да може бъде посветен в рицарско звание. Едно овчарче, което никога не е правило нещо друго, освен да се катери по планините. Не знам как сте се изплъзнали от Яро; разбира се, че той е този, който е издал моето име. Дявол да го вземе! Вече си мислех, че той няма да ви спипа, Тиури. Но останалото направих сам. Видях ви като затворници на митничаря, когато стоях на моста над Реката на дъгата. Ох, тогава тръгнах след грешния човек, но нищо не се губи с него!

Приятелите го гледаха, изпълнени с отвращение.

— Вас трябваше да пипна — продължи Слупор, говорейки все по-бързо. — Бях по-хитър от всички вас! Аз бях овчарят, който уж препусна върху коня на убиеца; аз бях пратеникът, който донесе съобщението на рицар Ивайн, че убиецът уж бил хванат! И това, което исках да постигна тогава, се случи! Вашите придружители, глупавите слуги на митничаря, тогава ви зарязаха и тръгнаха обратно. Това бе планът ми; вие трябваше да сте сами и беззащитни. Следвах ви, но обърках пътя, всичко бе против мен. Навсякъде имаше хора по полето, а не исках да ви убия посред бял ден. През нощта спахте при един селянин, който заключи вратата си пред мен, а кучето му непрекъснато ме лаеше. Не че това можеше да ме обезкуражи. Продължих нататък, изпреварих ви и ви чаках като беден стар просяк. Трябваше да успея. По-силен съм от вас. Вие съчувствате на един беден стар просяк, а това е слабост! Пфу! — Той плю на пода и завърши: — Така, сега знаете всичко, което искахте да знаете. Но ви предупреждавам. Не се мислете за много важни, много добри, много силни! Това може да ви изиграе лоша шега. И последна дума за вас, Тиури, син на Тиури! Сигурно знаете какво сте направили, като сте избягали и сте изоставили възможността да станете рицар? Да не си мислите, че крал Унаувен ще ви посвети в рицарско звание? Глупости, това не е вашата страна и той не е вашият крал. Надявам се крал Дагонаут да се отнесе с вас така, както сте заслужили и вие никога да не носите меч и щит!

— Млъкнете! — викна съдията. — Стига вече! — И той заповяда на войниците да отведат Слупор. — Той ще получи заслуженото наказание — каза той на приятелите. — Само не мислете повече за него. Сега можете да си вървите. Благодаря за помощта ви!

Тиури въздъхна с облекчение, когато отново бяха навън.

— Ух! — каза Пиак до него. — Що за боклук! Наистина не искам вече да си спомням за него. — Но Тиури се съмняваше, че някога ще може да забрави злите думи и погледи на Слупор.

Мечове и пръстени

Мина известно време, докато приятелите отново откриха Тирило. Той стоеше насред площада, заобиколен от много хора. Пееше за тях и при това движеше главата и ръцете си така, че звънчетата на шапката и ръкавиците му осигуряваха музикален съпровод за песните му. Когато видя младежите, той престана да пее и тръгна към тях.

— Не си отивай, Тирило! — викаха хората. — Моля, изпей ни още една песен!

— Не сега — заяви шутът. — Трябва да заведа тези младежи в двореца, а кралят ме чака.

Сега всички погледнаха приятелите.

— Кои са те? — започнаха да питат.

— Те идват от страната на крал Дагонаут — отговори Тирило, — и могат да ви разкажат много неща. Но не могат да го направят, защото идват с мен. Той хвана под ръка двамата приятели и тръгна с тях обратно към двореца. — Пях мъничко за тях — прошепна им той. — Това е едно от малкото неща, които мога да правя.

Когато стигнаха в двореца, Тирило ги заведе при краля. Този път кралят не бе сам; рицар Марвен стоеше при него. Крал Унаувен представи младежите на рицаря и любезно ги покани да седнат. Тирило наля вино в пет чаши и след това седна до краката на краля. Тиури видя, ме рицар Марвин носи същия пръстен, какъвто бе притежавал рицар Едвинем и разбра, че той също принадлежи към най-верните придворни на краля.

— Поисках да дойдете — каза Унаувен, — за да говоря още веднъж с вас и да чуя още за вашите приключения. Не смущавайте и говорене съвсем свободно!

И приятелите разказаха, отначало с малко думи, но след това по-подробно. Кралят слушаше внимателно и задаваше много въпроси. Той направи така, че те да му разкажат повече, отколкото щяха да казват по-късно пред някой друг.

Когато завършиха разказа си, кралят каза:

— Благодаря ви още веднъж, Тиури и Пиак. Много бих желал да ви възнаградя за това, което сте направили, но няма подходящ подарък…

— Но това не е необходимо, Ваше величество — заяви Тиури.

— Знам — отбеляза кралят. — Ще ви дам само нещо за спомен, въпреки че и без друго вие няма да забравите преживяванията си. Рицар Марвин, покажете, моля, мечовете!

Рицарят подаде на краля два красиви меча.

— За всеки от вас по един — каза кралят. — Тези мечове са принадлежали стотици години на моя род. Те са на повече от хиляда години, но са все така остри, както когато са били изработени.

Кралят подаде мечовете на приятелите.

— Използвайте ги само за добри дела! — каза той. — А тук има по един пръстен за всеки, малък, тесен пръстен. Не пръстен, какъвто носят моите изпитани придворни; за това сте още много млади. Такъв малък пръстен подарявам на всички мои рицари, когато се посвещават в рицарско звание и, въпреки че вие не сте мои рицари, все пак получавате по един.

Младежите му благодариха.

— Още нещо — каза кралят. — Вие разказахте, че Арданвен ви е приел като свой господар. Затова отсега нататък той трябва да бъде ваш кон.

— Благодаря ви, Ваше величество — каза Тиури радостно.

— За това не трябва да ми благодарите — отговори кралят, защото аз не мога да подаря Арданвен. Той сам избира господарите си. Не е ли така, рицар Марвен?

— Да, господине — потвърди рицарят. — Точно както и Иданвен или Утринен вятър, мой кон и брат на Арданвен. — Той приятелски кимна на Тиури.

Крал Унаувен стана. Тиури разбра, че разговорът е свършил и също стана. Пиак последва примера му.

— Искате ли да попитате още нещо? — попита кралят и погледна Тиури.

„Как разбра?“ — помисли си Тиури. И каза с малко заекване:

— Д-да, Ваше величество.

— И какво е то?

— Ваше величество, какво пишеше в писмото, което ви донесох? — попита Тиури. Но веднага съжали за думите си. Явно бе доста невъзпитано да пита за нещо, което очевидно трябваше да остане тайна. Но кралят не го погледна ядосано.

— Сега все още не бих желал да говоря за това — каза сериозно той. — Но скоро ще разберете. Още утре, може би.

— Меч! — каза Пиак малко по-късно, като гледаше с възторг оръжието си. — Истински меч! И то какъв!

— Разкошен — каза Тиури. — Виж, гравирани са фигури и името на крал Унаувен.

— Всъщност, струва ми се малко страховито да имам такъв — каза Пиак. — Не знам дали ми подхожда да се разхождам наоколо с такъв меч. Прилича повече на нещо, което виси над леглото и човек понякога го поглежда. Но пръстена искам да нося винаги.

Те седнаха един до друг на ръба на кладенеца в малкия вътрешен двор.

— Как ти се струва всичко това? — попита Пиак.

— Как ти се струва на теб, Пиак?

— О, разкошно и красиво, но все пак не се чувствам тук съвсем у дома си. Може би е прекалено много за мен. Всички тези рицари с бели щитове и блестящи пръстени. А отгоре на всичко и самият крал! Как ти се струва той?

— Голям крал — отвърна Тиури бавно. — Той е стар и въпреки това е силен и храбър, мощен владетел и въпреки това любезен, човек, излъчващ достойнство и въпреки това не горд и високомерен.

— Той все още ми напомня за Менауер — каза Пиак. — Затова не се стеснявам от него. Иначе сигурно щеше да е така.

— Да — каза Тиури. — Отшелникът действително прилича на него — или пък той на отшелника.

— Крал Дагонаут като него ли е? — попита Пиак.

— Не — отговори Тиури замислено. — Крал Дагонаут е по-млад. Той е войнствен, строг, справедлив, но той, струва ми се, не е толкова мъдър като крал Унаувен. Трудно е обаче да се оценяват такива хора. Дагонаут е моят крал, крал на моята страна. Аз го харесвам, изпитвам уважение към него и много бих желал да съм негов рицар.

— И сигурно ще станеш! — каза Пиак.

Тиури мислеше за това, което бе казал Слупор, но си замълча.

— Би ли искал да бъдеш също рицар на Унаувен — попита Пиак, — и да носиш бял щит?

— Да — заяви Тиури, — и това също. Но ако стана рицар, трябва да съм рицар на Дагонаут; аз съм от неговата страна.

— Аз не знам, дали бих искал да съм рицар — каза Пиак. — Аз съм обикновено момче. Чувствам се безпомощен в броня и намирам, че съм смешен с меч в ръката. Но може би това ще се случи, както каза Вармин.

В този момент към тях, разхождайки се, дойде Тирило.

— Идвам да ви взема — каза той. — Има отново нещо различно от този дворец, пълен с рицари и важни господа. — Той намигна на Пиак.

Тиури се питаше, дали Тирило нямаше дарбата да чете мисли, или пък бе чул техния разговор.

— Мога да чета мисли — каза шутът. — Внимавайте пред мен; опасен съм. Имате ли желание да дойдете с мен? Занесете мечовете в стаята си. Утре ще можете да си ги сложите. Тогава крал Унаувен ще говори пред своите свещеници и придворни, пред рицарите и съветниците. Аз също трябва да присъствам.

— Къде ще отидем? — попита Пиак.

— Искам малко да се повозим по реката.

Пиак замислено сбърчи чело.

— О, Бялата река не е Реката на дъгата! — засмя се Тирило. — И моята лодчица не е пробита. Елате; слънцето грее и духа свеж вятър от запад, вятър от морето. Поисках да ми приготвят голям пакет с хляб; после ще хапнем в реката.

Малко след това приятелите се качиха в малката лодка на Тирило. Бе красиво, пъстро боядисано корабче. И бе чудесно. Водата блестеше на слънцето, а вятърът развяваше косите им. На Тиури ме бе леко и весело, почувства се далеч от всякаква отговорност и поръчения. Гледаше Тирило и внезапно видя нещо, което го слиса: пръстен на лявата му ръка с искрящ камък. Тиури се наведе напред и каза учуден:

— Вие също носите такъв пръстен, пръстен като на рицар Марвен и на митничаря, какъвто носеше рицар Едвинем!

Тирило се засмя.

— Да, така е — заяви той. — Крал Унаувен каза, когато ми го даде: „Не е нужно да носиш меч и щит, за да бъдеш рицар.“

— Да — вметна Тиури. — Да, естествено.

Да, така беше. Защо един шут да не може да принадлежи към най-верните придворни на краля? Да, именно Тирило заслужаваше да носи такъв пръстен. Той можеше да ободрява хората, ако бяха натъжени, а това бе нещо, което малцина бяха в състояние да направят.

На следващия ден все още идваха рицари по моста и яздеха към двореца. Всички те бяха призовани от крал Унаувен в столицата. Приятелите узнаха, че кралят чакаше новини от града на юг, където бе седалището на по-големия му син — кронпринца (наследника на короната). Говореше се, че самият кронпринц също ще дойде, но до тогава можеха да минат още няколко дни. Сред рицарите Тиури видя един, когото бе срещал и преди: господарят на Бялата луна, бащата на Ивайн и Евайн. Тиури имаше дълъг разговор с него, предимно за рицар Евайн.

Бе вече следобед, когато рицарите и големците на кралството се събраха в голямата зала на двореца, където крал Унаувен искаше да им говори. Тиури и Пиак можеха също да присъстват и те се чувстваха съвсем дребни сред всички тези важни господа. Виждаха краля за първи път в пълния блясък на тържествените му одежди в бяло и пурпурно, със златна корона и скиптър. Не всичките му рицари присъстваха; мнозина се намираха още в други части на страната, преди всичко онези, които би трябвало да са още в Евилан. Но много бяха дошли, с лъскави шлемове, бели щитове и наметала с цветовете на дъгата. Там имаше също съветници и учени в дълги одежди и с високи шапки. Само Тирило изглеждаше както обикновено със своята шутовска шапка и звънчетата, но с блестящ пръстен на пръста.

Крал Унаувен се изправи от трона си и поздрави всички с добре дошли. После заговори:

— Приятели, рицари, поданици, чуйте какво имам да ви кажа: вие знаете, че двама младежи донесоха вестта за смъртта на рицар Едвинем. Тиури и Пиак, преминавайки през много опасности, са пристигнали в нашата страна.

Тиури отклони поглед от краля, но почувства, че мнозина гледаха към него и Пиак.

— Освен тази тъжна новина те ми донесоха послание — продължи кралят, — съдържанието на писмото, което рицар Едвинем е предал на Тиури преди смъртта си. Това писмо е тръгнало от Евилан, но князът не е желаел ние да го прочетем никога. Князът на Евилан помоли, както знаете, за мир и през пролетта аз изпратих там група пратеници. Знаете също, че рицар Едвинем е избягал от Евилан и е бил нападнат и убит в страната на Дагонаут от червени рицари. Така вече сте разбрали, че Евилан не е искал наистина мир. Бяха изпратени пратеници на юг, за да донесат още новини, но ще мине още известно време, докато се върнат. Но аз имам новина за вас, съобщение, което ще ви нарани, макар и вече да не може да ви уплаши. Рицар Андомар от Ингевел вече няма да се върне в страната ни. Той е бил убит в планините на Южния вятър от войниците от Евилан!

Мъртва тишина настъпи в залата. По всички лица се четяха болка, отчаяние и гняв.

— Той бе храбър рицар — тихо каза след това кралят, — верен придворен. Нека бог се смили над душата му!

Всички наведоха глави и мислеха за храбрия рицар, който никога вече нямаше да се върне в Ингевел.

После кралят заговори отново.

— Получих тази новина преди един час — сподели той, — с писмо, донесено от пощенски гълъб от града на юг, писмо от кронпринца. Това писмо е кратко, но се надявам, че скоро ще научим повече. Моят син идва лично насам. Рицар Андомар е мъртъв, но оръженосецът му е успял да се отърве и да стигне до града на юг в същия ден, когато Тиури и Пиак влязоха в нашия град. Неговите преживелици много приличат на техните. Рицар Андомар също е бил на път към нашата страна, може би със същите новини като рицар Едвинем.

Тих шепот премина през залата, но когато кралят продължи да говори, стана тихо.

— А сега посланието — каза крал Унаувен, — писмото от рицар Едвинем: не мога да ви съобщя съдържанието, преди кронпринцът да го е узнал. Съобщението се отнася преди всичко за него и за неговия брат, князът на Евилан. Рицар Ивайн току-що отпътува, за да го занесе на кронпринца; сега той го знае. Вече ви казах, че по-малкият ми син (защото князът на Евилан е също мой син) не е желал наистина мир — продължи той. — Но ви казвам, че той искаше да сключи мир! И сигурно щяхме да сключим мир, ако не беше рицар Едвинем!

Отново през залата премина ропот. Тиури гледаше краля с широко отворени очи. Какво означаваше това? Би ли могъл да се съмнява във верността на рицар Едвинем?

— Рицар Едвинем е избягал от Евилан — продължи кралят, — облечен в черно, с черен щит. Но под това черно е било скрито бялото. Той е научил нещо, не знаем по какъв начин и как и никога няма да научим това, защото той вече не може да ни разкаже. Рицар и конници от Евилан са го убили, за да му попречат да ми съобщи какво е знаел. Но писмото, което той искал да донесе, било запазено! Или, по-точно казано, неговото съдържание. То било написано на стария език, който знаят само няколко посветени. Моят по-малък син също знае този език. — Кралят отново замълча.

— Искам да ви съобщя, какво би се случило — каза той, — ако не беше рицар Едвинем, ако посланието, което той искаше да донесе, се бе изгубило. Тогава щяхме да сключим мир с Евилан. По-малкият ми син щеше да се помири с мен и своя брат и щеше да се върне в отечеството си и в дома на родителите си. И ние всички щяхме да сме весели и щастливи и нямаше да подозираме каква опасност ни грози, какво нещастие ни чака. Щяхме да си имаме враг на своя територия. Защото какво щеше да се случи? Не след дълго кронпринцът внезапно щеше да умре! Представяте ли си? По-малкият ми син е имал намерение, когато никой вече не очаква нещо лошо от него, да убие брат си или да накара да го убият, за да получи това, което желае: властта над това кралство! Нали след смъртта на кронпринца той би станал наследник на трона. Това е бил предателският план, който се е криел зад желанието му за мир! Евилан не му е достатъчен; той иска да управлява това кралство.

Крал Унаувен се огледа в залата. Мъката още личеше в очите му, но гласът му бе строг, когато каза:

— Сега знаете, че князът на Евилан все още е наш враг. Той никога не бива да управлява това кралство, защото е лош човек! Той е мой син; обичам го, но той е лош. Скръбта ще завладее това кралство, ако някога той стане крал! Сега знаем лошото му намерение и той вече няма да може да изпълни коварния си план. Скоро той ще научи, че ние го знаем, докато той още не е знаел това. Той е убил двама мои рицари, за да не ни станат известни намеренията му за убийство. Какво се е случило с другите (с рицар Аргарат, с Марциан и Даровин) още не знаем; опасявам се от най-лошото. Но, господа, сега вече знаем достатъчно. Планът на княза на Евилан пропадна; той няма да моли повече за мир. Боя се, че сега ще се опита да постигне с насилие това, което не му се удаде да направи с хитрост. Боя се, че отново ще посегне към оръжията. Затова трябва да се подготвим за отбрана. Тъжно е това, което трябваше да ви кажа, но има и нещо добро: ние знаем откъде ни грози опасност. Заедно ще се борим, ако това е необходимо. Кой не е готов за това?

Тогава всички рицари извадиха мечовете си, така че залата заприлича на гора от блестящи остриета. И те приветстваха своя крал.

След това бе обсъдено по какъв начин страната ще бъде приведена в състояние на отбрана. Тиури и Пиак вече не присъстваха; това бяха въпроси, които не ги засягат.

Те заедно напуснаха двореца и се отправиха към града. Малко по-късно стояха на един мост над Бялата река и си говореха за това, което бяха чули. Тиури мислеше за младия оръженосец, който бе дошъл с новини от рицар Андомар в кралството на Унаувен. Беше уникално да знае, че той, Тиури, не е бил сам. Някой друг бе получил същото поръчение като него, бе преживял може би същите страхове, но и същото удовлетворение. Дали и другият бе намерил толкова верен приятел, както ой Пиак? Погледна приятеля си. Той гледаше надолу по реката на запад.

— Сигурно там е морето — каза той. — Бих искал да отида до там.

— Аз също — заяви Тиури, — ако имахме време. — Когато изрече тези думи, той изведнъж разбра, че вече нямаше време. Той не трябваше да остава повече; крал Дагонаут го очакваше. Вече нямаше нищо, което да му попречи да се върне. Задачата му тук бе изпълнена. — Ако имахме време — повтори той, — но аз трябва да се върна при крал Дагонаут.

— Да, разбирам — каза Пиак. — Кога тръгваш?

— Колкото е възможно по-скоро, защото така трябва, нали — отвърна Тиури.

— Добре — отбеляза Пиак, — тогава утре тръгваме.

— Ти може би искаш да останеш по-дълго? — попита Тиури.

— Тръгвам с теб — просто каза Пиак.

Те отново помълчаха малко. После Пиак попита:

— Искаш ли да се върнеш?

— И не, и да — отговори Тиури. — Бих искал да остана още мъничко и по-добре да науча всичко, но копнея и за това, да си бъда отново у дома.

— И аз чувствам същото — каза Пиак. — Част от мен иска да остане тук, а друга част да се върне в планините.

— Страната на Дагонаут изглежда толкова ужасно далеч — продължи замислено Тиури. — Понякога имам чувството, че там всичко ще бъде различно, когато се върна.

Колко време всъщност бе минало, откакто бе отпътувал? По-малко от месец. Но какво само бе преживял през това време!

Пиак се завъртя, като махаше с ръка.

— Сбогом, град на Унаувен — каза той.

— Не — отбеляза Тиури, — ще кажем „довиждане“. Сигурен съм, че пак ще дойдем.

Те се върнаха в двореца. Събранието бе завършило, а в една от залите те намериха Тирило сред много рицари и оръженосци.

— Ами, Тирило — извика един от рицарите, — сега ни прочетохте откъси от библията, защото се осмеляваме да мислим за големи дела, които трябва да извършим. Но аз разбрах, че вие самият също ще дойдете, когато ние скоро излезем.

— Разбира се — отговори шутът. — Нали някой трябва да внимава за вас!

— Какви оръжия ще си носите, Тирило? — попита друг малко подигравателно.

— Неговата шутовска тояжка, за да ни удря с нея по пръстите — каза Марвен от Идуна, — и шутовското си говорене, за да ни предпазва от високомерие. — Въпреки че каза това с усмивка, ясно се разбра, че го казва сериозно.

— Да — присъедини се към него друг рицар. — Тирило трябва да дойде с нас, когато започваме борба със злото.

— Добре казано, рицарю — каза шутът. — Само ако не забравяте, че вие, борейки се със злото, самите все още не сте добри! Доброто и злото са противоположности, но могат да се намират много близо едно до друго. Помислете си, че кронпринцът и князът на Евилан са братя, синове на един баща… — После той съзря Тиури и Пиак. — Ха… — прекъсна се сам той, — ето ги отново приятелите. Чувствате ли се вече у дома си в нашия град?

— Да, Тирило — отвърна Тиури.

— А сега трябва отново да отпътувате, ах — продължи шутът.

— Да — каза Тиури. Вече не се учудваше толкова на факта, че шутът може да отгатва мислите му. — Бихме ли могли още днес да говорим с краля? — добави той.

— Само елате с мен — заяви Тирило — и ще ви заведа при него. Сигурно точно сега има време.

Младежите го последваха, а Тиури си мислеше: Сега разбирам още по добре, защо Тирило носи блестящия пръстен. Не само защото е умел и ведър, но и защото сигурно преди е бил подготвян някога да стане рицар.

Приятелите разказаха на крал Унаувен, че са решили да се отправят колкото може по-скоро по обратния път.

— Имате право — каза кралят. — Вие сте поданици на крал Дагонаут. А вие, Тиури, след като сте спазили обещанието си и сте изпълнили поръчението си, сега трябва да разкажете всичко на вашия крал. И при това този път вие трябва да бъдете мой пратеник. Ще ви дам да занесете писмо на крал Дагонаут. Не, не се плашете, то е наистина важно послание, но не е свързано с опасности.

Тиури се усмихна.

— Ваш слуга съм, Ваше величество — каза той.

— А вие, Пиак? — попита кралят. — До къде ще пътувате с вашия приятел? До Големите планини ли?

— Не, Ваше величество — отговори Пиак, — ние се уговорихме, че трябва да продължа по-нататък, до града на Дагонаут.

— Но сигурно ще се върнете по същия път — каза кралят, — ще минете покрай отшелника Менауер. Предайте му поздрави от мен!

— Познавате ли го, Ваше величество? — попита изненадат Пиак.

— Познавам го — отвърна кралят. Той приветливо гледаше ту единия, ту другия и продължи: — Съжалявам, че трябва да тръгвате, но няма да се сбогуваме, защото се надявам и очаквам, че отново ще ви видя тук някой ден. Макар че родината ви и дългът ви са в земята на Дагонаут, вие завинаги ще останете свързани и с моето кралство.

Обратно към града на Дагонаут

На следващата сутрин приятелите напуснаха града на Унаувен. Те си взеха довиждане с краля и с всички, с които се бяха запознали и препуснаха срещу изгряващото слънце.

Първата нощ след отпътуването си те прекараха на открита; през втората нощ спаха в замъка на Бялата луна. На следващия ден яздиха през Лунните хълмове; този път докато грееше слънцето. Бе вече доста късно, когато стигната до Ингевел, където върнаха конете на гостилничаря на хижата на Първата нощ и получиха от него отпочинали коне.

Когато излязоха на следващото утро, те видяха група конници, идващи откъм езерото. Малко след това те минаха покрай хижата и всеки, който се намираше край пътя, им се покланяше с почит. Най-отпред яздеше младеж на възрастта на Тиури; той изглеждаше тъжен и сериозен, но стоеше изправен и горд на коня. В знак на това, че е в траур, той носеше сиви дрехи и нямаше оръжие. Няколко войника го следваха.

— Андомар от Ингевел — каза гостилничарят.

— Андомар? — повтори Тиури доста изненадан.

— Неговият син — обясни гостилничарят. — Той носи името на баща си и прилича на него. Сега е на път към града на Унаувен. Мисля, че кралят ще му даде рицарско звание, така че скоро отново ще имаме рицар Андомар, който управлява Ингевел. Така става, че когато някой умре, винаги има друг, който да поеме задачите му.

— Винаги има друг, за да поеме задачата — повтори Тиури замислено.

— Не е ли така? — попита гостилничарят. — Така че не бива да сме прекалено тъжни…

След гората на Ингевел Реката на дъгата не бе далеч. Те яздеха по моста и копнееха да говорят с митничаря. Тиури имаше пари, които бе получил от краля, за да плати митото, което те все още дължаха. Пазачите на митницата не познаха веднага приятелите; едва когато Вармин дойде и ги поздрави сърдечно, на пазачите им стана ясно, кои бяха те.

— Не ви очаквахме да се върнете толкова скоро — каза Вармин. — Ще съобщя на господаря за пристигането ви. — Той се отправи заедно с тях вътре в замъка. — Сега знам кои сте. Вие донесохте на краля важно съобщение. По-точно аз още не знам, но господарят ми отскоро е зает да се упражнява с войниците си. Той казва, че замъкът трябвало може би отново да се превърне в крепост, както преди стотици години. Той определено е мрачен, моят господар. Вечер стои на моста и втренчено гледа надолу към водата, без да казва и дума.

Митничарят обаче не показа на приятелите нищо от мрачното си настроение. Той ги поздрави приятелски и каза, че те са негови гости. Парите за митото не поиска да приеме; каза, че вече било платено. Вероятно самият той го бе направил. Младежите трябваше да му разкажат, какво ново има в града на Унаувен, въпреки че вече знаеше повечето неща. След вечеря те седяха още дълго при него в стаята, която се намираше от страната на моста и реката. Митничарят попита Тиури, дали е роднина на рицар Тиури Храбрия. Младежът сега му бе казал истинското си име. Изглежда митничарят познаваше много добре страната на Дагонаут, защото преди години няколко пъти бе ходил там, преди да стане господар на митницата. Но още повече знаеше за собствената си страна и в отговор на молбата на приятелите им разказа за нея. Най-често говореше за двамата синове на крал Унаувен.

— Наистина е глупаво — започна да разсъждава на глас Пиак, — че двамата братя са врагове. Близнаците би трябвало още повече да се обичат.

— Да — отбеляза митничарят. — Би могло да бъде и иначе. Крал Унаувен също има брат, който е роден в същия ден като него и прилича на него. Но този принц никога не е имал претенции за трона. Той дори се е отказал от княжеското си положение и е избягал от светския живот. По-късно се е оттеглил като отшелник в планината.

— Отшелник? — повтори Пиак и го погледна с ококорени очи. Тиури също бе изненадан. Той веднага се сети за Менаурес, отшелникът при извора на Синята река.

— Жив ли е още този брат — този отшелник? — попита Пиак.

— Жив е още, да — отвърна митничарят.

— Как се казва?

— Когато се е отказал от положението си на княз, той е приел също друго име — обясни митничарят, — и аз не знам, дали мога да кажа това име. Той живее от другата страна на Големите планини, а преди много години е бил тук. Но много пъти се е случвало пилигрими и рицари да тръгват тук през планините, за да го посетят. Може би сте го срещали; нали идвате от планините. — Той погледна Пиак с усмивка.

— Да, да — каза момчето, — може би се е случвало.

По-късно, когато приятелите си легнаха, Пиак каза на Тиури:

— Какво ще кажеш? Дали Менаурес е брат на крал Унаувен?

— Много е възможно — отговори Тиури.

Въпреки че приятелите си бяха легнали късно, на следващата сутрин те станаха рано, защото искаха още същия ден да бъдат в Дангрия. След сърдечно сбогуване с митничаря те препуснаха нататък. Вармин и още един войник пътуваха с тях. Те трябваше да ги придружат до Дангрия и да вземат конете им, за да ги върнат. След обяд те стояха отново на площада в Дангрия. Той изглеждаше както преди, изпълнен с палатки и щандове, търговци и купувачи.

— Всичко изглежда така, сякаш не сме си тръгвали — каза Пиак, когато се намираха пред кметството.

— Но все пак това-онова е различно — каза глас зад тях. Беше Ирувен, разбира се. Той им се усмихваше приятелски. — Много различно е! Сега господин Дирвин е кмет. Когато дойде официалното съгласие на краля, той трябваше тържествено да бъде назначен. — Той посочи към кметството. — Може би най-напред ще отидете да поздравите господин Дирвин? — попита той. — Нали той е кметът.

— Да — каза Тиури. — Крал Унаувен ни възложи да предадем поздрави от него на господин Дирвин и да му съобщим какво ново има.

Ах — каза Ирувен, — ние вече знаем за смъртта на добрите рицари и на клетия ни писар. Пратеници от столицата вече бяха тук. Но още новини винаги са добре дошли. — Той придружи приятелите до стълбището пред кметството. — Ще дойдете ли после в Белия лебед? — попита той. — Ардок също е там. Точно днес дойде в града; това е добре за вас. Освен това аз оставих там вашите пътни чанти; преди вие ги оставихте в кметството. Отивам веднага да кажа на гостилничаря, че идвате. До виждане!

Приятелите направиха това, което ги накара Ирувен, а след посещението си при господин Дирвин отидоха в Белия лебед. Там намериха Ирувен, Ардок, Доалвен и още други познати, с които се храниха и си разменяха новини. Действително бе добро съвпадение, че Ардок бе в града, защото той им каза, че на следващата сутрин могат да пътуват с него до къщата му в подножието на Големите планини.

Така че на следващата сутрин приятелите пътуваха с Ардок, този път до него, на капрата на колата с чергило. Пиак гледаше към планините, които бяха все по-близо.

— Утре отново ще бъдем там — каза той с въздишка. — Почти не е за вярване! Ще сваля ризницата си и ще я оставя; не мислиш ли и ти да го направиш, Тиури? Вече имаме достатъчно за носене. Мечовете например! Никога не съм го правил — да се катеря в планината препасан с меч!

— Нали не мислиш да оставиш меча си! — каза Тиури.

— О, не, никога! — извика Пиак.

— Би било позор, ако го направиш — отбеляза Ардок. — Някои рицари биха ви завиждали за такъв меч.

Младежите останаха през нощта при Ардок. На следващата сутрин се сбогуваха с последната позната област на запад от Големите планини и започнаха изкачването.

Сега отново стъпвам по позната земя — каза Пиак през деня, когато минаваха край Филамен. — О, всичко бе разкошно, но тук се чувствам наистина у дома.

Пиак с радост поздравяваше всички места, които му бяха познати. Когато доближиха хижата на отшелника, той ставаше все по-мълчалив. Това бе малко учудващо за Тиури. Дали приятелят му не се е уморил? Бе вече тъмно, когато заслизаха към хижата, но видяха светлинка, която им сочеше пътя. Изглежда бе фенер, който е бил поставен до хижата.

Менаурес излезе; той бе очаквал пристигането им.

— Цял ден имах усещането, че идвате — каза той, — и виждам, че сте тук. Добре дошли!

Скоро след това младежите седяха с него на масата и му разказваха, че поръчението е изпълнено.

— Радвам се да чуя това — каза отшелникът — и се радвам също, че сте станали толкова добри приятели. Надявах се на това.

— Очаквахте ли, че ще тръгна с Тиури? — попита Пиак.

— Да — бе отговорът на Менаурес. — Не бях изненадан, че не се върна.

Пиак отвори уста и отново я затвори. Той гледаше отшелника известно време мълчаливо и накрая каза:

— Трябва да ви предам поздрави от крал Унаувен.

Менаурес наведе глава.

— Благодаря ти — каза той.

Отново настъпи тишина. Тиури гледаше ту отшелника, ту Пиак и си мислеше: Дали Менаурес наистина е брат на краля? Прилича на него; това е вярно. Но не се осмеляваше да попита направо. Очевидно Пиак си мислеше същото, защото попита:

— Познавате ли крал Унаувен?

— Но ти знаеш това — отвърна Менаурес с усмивка.

— Познавате ли го добре? — продължи да пита Пиак.

— Разбира се — каза Менаурес, все още усмихвайки се и с хитро пламъче в тъмните му очи.

— Защо тогава не изпратихте по нас поздрави за него? — продължи да пита Пиак.

— Брат ми знае, че аз много мисля за него — отговори отшелникът. — Да, моят брат. Нали това искаше да знаеш, Пиак?

— Да, да — каза Пиак и се изчерви.

— Можеше да попиташ без заобикалки — продължи Менаурес. — Не знам как си узнал това, но щом го знаеш, аз не искам да го отричам.

— Много приличате на краля — каза Пиак.

— Но ти трябва да ме виждаш такъв, какъвто винаги си ме виждал — отбеляза Менаурес. — Като отшелник в планините — не като принц или княз.

Тиури си помисли, че все пак отшелникът има нещо царствено в себе си. Простите дрехи и мършавата фигура не можеха да променят това.

— Разкажете сега за пътуването си — каза Менаурес.

Приятелите го направиха, но Тиури бе този, който говореше повече. Пиак бе доста мълчалив. От време на време Тиури го поглеждаше и се питаше какво го мъчи.

Малко по-късно, когато младежите приготвиха на пода леглото си от слама и одеяла, Пиак внезапно попита:

— Липсвах ли ви, Менаурес?

— Разбира се — отговори приветливо отшелникът.

— Вижте — каза Пиак, — Тиури ви разказа, че отивам с него при крал Дагонаут, но ако вие не можете да се лишите от мен, аз, разбира се, ще остана тук.

— Това, че си ми липсвал, не означава, че не мога да се лиша от теб — обясни Менаурес. Щеше да бъде грешка, ако бе така. Затова спокойно можеш да отидеш с него. Нали не можеш винаги да останеш при мен.

— Аз… — започна Пиак и замълча. Скоро попита нещо друго: — Случило ли се е тук още нещо, докато бяхме на път?

А Тиури попита:

— Знаете ли какво е направил Яро? Идвал ли е пак при вас?

— Да — отговори отшелникът. — Дълго си говорихме с него. Смятам, Тиури, че той вече няма да служи на княза на Евилан. — Той не каза повече по този въпрос.

Скоро след това Менаурес им пожела приятна почивка. Самият той обаче не си легна да спи, а излезе навън и остави вратата отворена, както и предишния път. Тиури бе уморен и скоро започна да заспива. Тогава му се стори, че Пиак се навежда над него и го пита нещо шепнешком. Отвори очи, но видя Пиак да лежи съвсем тихо до него. Обърна се и почти отново бе заспал, когато чу, че Пиак тихо става. Отново погледна и го видя да излиза. После чу приятеля си да говори с отшелника, но не разбра нищо. Все пак отговорът на Менаурес прозвуча ясно и отчетливо.

— Не е нужно да продължаваш по-нататък, Пиак — каза отшелникът. — Ако предпочиташ да си в планината, трябва да останеш тук.

Тиури веднага се разсъни.

Пиак мърмореше нещо, но после каза добре разбираемо:

— Аз му обещах, Менаурес, да отида с него. Аз самият помолих за това. Отначало също го исках. Исках да стана оръженосец. Но сега, като съм отново в планините, усещам, че тук съм си у дома.

— Човек всъщност не е у дома си никъде по земята — каза отшелникът. — Но разбирам както искаш да кажеш. Ти чувстваш, че мястото ти е тук.

— Не го знам със сигурност — заяви Пиак с дълбока въздишка. — Струва ми се, че не знам какво искам! Понякога мисля, че не се чувствам в планините толкова у дома си, както преди. Сега знам какво е долу. Но не знам дали бих искал да живея на друго място. Не знам дали искам да отида в страната на Дагонаут и да стана оръженосец.

Тиури чу всички тези думи. Сега разбра, защо Пиак бе станал толкова мълчалив; това го мъчеше. Пиак съжаляваше за решението си да остане с него и да отиде в града на Дагонаут.

— Какво да направя сега, Менаурес? — попита Пиак.

Изведнъж Тиури се почувства виновен, че подслушва разговор, който не бива да чува. Но все пак му се струваше добре, че го чу. На него Пиак вероятно не би казал това.

— Сам трябва да решиш, Пиак — гласеше отговорът на отшелника.

— Точно това не мога — отвърна Пиак. — Или всъщност вече знам какво трябва да направя. Аз му обещах.

— Кажи честно — попита отшелникът, — предпочиташ ли да останеш в планините?

Известно време бе тихо.

— Да — каза тихо след това Пиак. — Но — продължи той, — аз го попитах, дали може да отида с него. И не искам той да си мисли, че го зарязвам, защото…

— Защото? — попита спокойно отшелникът.

— Той се страхува, че крал Дагонаут няма да го посвети вече в рицарско звание — обясни Пиак — и би могъл да си помисли, че затова не искам да отида с него…

— Той, разбира се, няма да си мисли така — отбеляза отшелникът.

Разбира се, че не, повтори Тиури мислено.

— Не става дума и за това — каза Пиак. — Чувствам се нещастен при мисълта, че трябва да се сбогувам, а би било добре да се разкайвам. Ако обаче отида с него, отново ще копнея за планините.

Да — каза Менаурес, — винаги има нещо, което човек рискува, независимо дали ще си отиде, или ще остане тук. Човек винаги трябва да се сбогува с нещо, цял живот. Но ако най-много ти се иска да останеш тук, ако мислиш, че тук е мястото ти, трябва да кажеш честно това на Тиури. Той не бива да ти се сърди за това и няма да го направи.

Когато Пиак малко след това се върна и си легна, Тиури се преструваше, че спи. Но още известно време лежа буден; така взе решение какво да каже на приятеля си на следващия ден.

— Кажи, Пиак — каза Тиури на следващата сутрин — знам, че предпочиташ да останеш в планината…

— Как стигна до този извод… — започна Пиак, но Тиури не го остави да се изкаже.

— Независимо дали ще дойдеш с мен, или не — продължи той, — ние си оставаме добри приятели. Ти си от планините, аз съм от страната на Дагонаут. Така стоят нещата. Нали аз не бих останал тук заради теб.

— Но — възрази Пиак, — нали трябва да стана твой оръженосец!

— Искаше да го направиш, да — отвърна Тиури, — но няма да ти се сърдя, ако си променил мнението си. Трябва да ти призная, че вчера чух какво каза на Менаурес.

— О — смънка Пиак. Той наведе глава и замълча. После каза: — Ако си чул всичко, няма нужда да казвам нищо повече. Мисля, че е жалко, Тиури, но е истина, че предпочитам да остана тук.

— Защо да е жалко? — попита Тиури. — Много добре го разбирам.

Приятелите седнаха на един камък до извора.

— Ти принадлежиш на това място — каза Тиури с уверен глас. — Това казва всичко. Така че оставаш тук. Какво по-просто?

В този момент Менаурес извика от хижата, че трябва да закусват.

— Поговорихте ли си? — попита отшелникът. — Взе ли решение, Пиак?

— Да — отговори Тиури вместо приятеля си. — Пиак остава тук в планините.

Със загадъчна усмивка на лицето отшелникът гледаше ту единия, ту другия.

— Той… — каза той. — Значи това е решено. Кога ще отпътувате, Тиури?

— Би могъл да останеш още един ден — каза Пиак.

Тиури поклати глава.

— Не — заяви той, — по-добре не. След закуска тръгвам.

Отшелникът кимна.

Пиак изпусна една въздишка и отбеляза:

— Но ще се съгласиш малко да те изпратя?

— Разбира се — отвърна Тиури.

Тиури се сбогува с Менаурес, който му даде благословията си.

После закрачи, придружаван от Пиак, по пътя надолу покрай Синята река. Потиснати от раздялата, приятелите говореха малко.

Когато отминаха пропастта, където Яро една не пропадна, Тиури спря.

— Не е ли време, Пиак — попита той — да си кажем един на друг „всичко хубаво“? Все пак трябва да си се върнал, преди да мръкне.

— Да… — каза Пиак колебливо. — Бих могъл още да повървя с теб, — продължи той — та дори и до града на Дагонаут.

— По-добре е да се разделим сега, отколкото да протакаме. По-късно ти винаги можеш да дойдеш в града на Дагонаут, но това е друго. Аз също имам намерение някой друг път да дойда при теб!

Пиак го погледна малко по-радостно.

— Да — каза той, — трябва да го направиш.

— Сега — каза Тиури, — всичко хубаво! Не знам как да ти благодаря за всичко, което направи…

— О, стига! — каза Пиак.

— И така всичко хубаво! — повтори Тиури. — Не искам истинско сбогуване.

— Не, моля не! — каза Пиак.

Те си стиснаха ръцете и си казаха „Довиждане!“. После Тиури се обърна и бързо заслиза надолу. Едва след известно време погледна назад. Пиак се бе изкачил на едно хълмче и му махаше. Лицето му вече не можеше да се види добре.

Сега Тиури отново бе сам и се чувстваше самотен и обезкуражен. Бързо вървеше нататък, но се питаше понякога, защо толкова бърза. Вече не го теглеше към града на Дагонаут или към дома му. Какво ли го очакваше там, което да си заслужава усилията? Сигурно кралят няма да му даде рицарско звание, а и да го направи, какво от това? Но имаше една причина, заради която трябваше да бърза: той трябваше да обясни на своя крал всичко и да му даде писмото от крал Унаувен. Да, това искаше да направи.

Искаше скоро да стигне до Мистринаут и този път не яздеше бързоногия Арданвен. Въпреки че успя да попътува част от пътя с един селянин, бе вече тъмно, когато на следващия ден стигна до замъка. Пазачите не го познаха веднага в тъмнината, но затова път после го поздравиха още по-приятелски и веднага го заведоха в голямата зала, където се бяха събрали много хора. На една от масите седеше владетелят на замъка и си бъбреше с няколко оръженосци. Съпругата му седеше до камината и плетеше. Госпожица Лавиния седеше на пейчица до краката й и бе заета да разпределя кълбета цветна прежда. Бе приветлива, уютна картинка. Пазачът извести за Тиури със силен глас:

— Госпожо, господине, ето един гост, когото познавате!

Владетелят на замъка пристъпи с протегната ръка към младежа.

— Добре дошли тук! — каза той. Поздравът бе много сърдечен. Лавиния остави всички кълбета да паднат на пода, а Тиури се наведе, за да ги вдигне.

— Изправете се, изправете се! — извика владетелят на замъка. — По този начин ли трябва да поздравяваме един гостенин с добре дошъл?

Донесоха стол на Тиури. Владетелят на замъка го покани да седне и го загледа изпитателно. Той не бе единствен; всички очи в залата бяха насочени към младежа.

— Много време мина, откакто се видяхме — каза владетелят на замъка. — На път към дома ли сте? Но няма да ви задавам въпроси, ако не искате.

— Можете да питате всичко, господин Рафокс — отговори Тиури, — вече нямам тайни. Да, аз съм на път към къщи или, по-точно казано, към крал Дагонаут.

— Къде бяхте? — попита Лавиния.

— При крал Унаувен — отвърна Тиури.

— Ах… — ахна тя, като го гледаше с широко отворени очи.

Тиури разказа накратко за поръчението си и скоро след това, докато се хранеше, трябваше да допълва своя разказ. Той чу също новини за сивите рицари, които бяха оставили в замъка коня Арданвен.

— Жалко, че не дойдохте няколко дни по-рано — каза владетелят на замъка. — Щяхте да се срещнете с рицар Евайн и неговия оръженосец.

— Рицар Евайн? — попита доста учуден Тиури. — И другите?

— Групата на сивите рицари вече не съществува — съобщи владетелят на замъка.

— Но защо? — попита Тиури. — Успяха ли да спипат всички червени конници?

— Със сигурност повечето, ако не всички — отговори владетелят на замъка, — но не са намерили черния рицар с червения щит.

— Спрели ли са да го търсят? — попита Тиури.

— Трябвало е да го направят — отвърна владетелят на замъка. — Но не завинаги. Те само са прекъснали преследването. Следата на рицаря с червения щит ги отведе на изток. По пътя си нататък те минаха оттук и оставиха Арданвен. Последната новина научих от Евайн. Той разказа, че не са намерили черния рицар с червения щит. Имали опасения, че е избягал в Евилан. Най-напред смятали да яздят нататък, но поръчение от крал Дагонаут станало причина да отложат намерението си. Само да го отложат; сивите рицари отново ще се съберат, за да довършат отмъщението си.

Тиури също трябваше да разказва много. Главно Лавиния му задаваше много въпроси.

Въпреки че междувременно бе станало вече късно, той все пак искаше да поздрави коня Арданвен. Неговия кон! Владетелят на замъка веднага бе готов да го заведе в конюшнята. Черният кон веднага позна Тиури и това бе една щастлива среща. Тиури милваше вярното животно по носа и вече се радваше на дългия път, който му предстоеше да измине на гърба му. Искаше да бъде странстващ рицар, да, рицар! И искаше да пътува навсякъде, препасан с меча от крал Унаувен.

Тиури вече изглеждаше почти като рицар, когато на другия ден продължи пътуването си върху Арданвен.

— Трябва да обещаете, че отново ще ни посетите — каза владетелят на замъка.

Тиури обеща. После се сбогува с Лавиния. Когато той и протегна ръка, тя изпусна едната си ръкавица. Той я вдигна и искаше да й я подаде, но изведнъж каза:

— Мога ли да задържа ръкавицата ви, Лавиния?

— Защо? — попита госпожицата.

— За да я нося на шлема си, когато има турнир — отговори Тиури. — Когато стана рицар… — Той замълча и усети, че се изчервява.

Лавиния също се изчерви, но каза приятелски:

— Разбира се, че ще станете рицар… Това е хубаво, Тиури.

Владетелят на замъка ги погледна и леко се усмихна.

— Е — каза той, — може би някога ще направим малко пътуване до столицата, през лятото, когато има турнири. Така че до виждане, Тиури и всичко хубаво!

На третия ден след отпътуването му от замъка Мистринаут той стигна по обяд до планинската хижа. Разсъждаваше дали трябва да остане и да пренощува, или да продължи пътуването си. Тогава чу глас:

— Не е ли това Тиури, синът на Тиури?

Той се обърна и вида на пътя един конник. Едва когато мъжът се приближи, той го разпозна: Ристридин от юг. В светлата си ризница и зелено наметало той вече не изглеждаше като предишния сив рицар. Те се поздравиха много сърдечно и Тиури веднага реши да остане, за да може да си побъбри с Ристридин и да научи какви новини имаше да разкаже той.

Тиури узна как сивите рицари са догонили и наказали червените конници и как те, следвайки следата на рицаря с червения щит, са яздили обратно на изток до околностите на града на крал Дагонаут. Когато кралят научил, че те са наблизо, наредил да ги повикат. Изглежда му трябвали неговите странстващи рицари.

— Особено Бенду или аз — разказваше Ристридин. — Ние сме стари и опитни, а освен това и преди сме имали намерение да отидем някога в Дивата гора.

— В Дивата гора? — въпросително повтори Тиури.

Ристридин кимна.

— Да — каза той. — Имах предвид нещо, което някога ми бе казал Едвинем: „Ту, каквото и да си предприел; върви в Дивата гора! Ще бъде добре, защото все пак трябва да опознаеш своята собствена страна…“. — Ристридин замълча и след това добави: — Ние издигнахме могила върху гроба на Едвинем, близо до хижата Якарвара, с кръст върху нея и неговия бял щит. До него има още един гроб, на Фокиа, неговия оръженосец. Видяхме го отново в града на Дагонаут и малко по късно е умрял. Смъртта на господаря ми означаваше много за него.

— Непознатия… — промълви Тиури. След малко той попита: — Кога отново ще се видите с другите?

— Бяхме се уговорили, че и четиримата ще отидем през пролетта в замъка Ристридин. Елате през пролетта също в замъка Ристридин… или по-рано, ако времето позволява.

— С удоволствие — заяви Тиури, — ако мога.

На следващия ден той трябваше да се сбогува с рицар Ристридин, но се надяваше, че всички те ще се видят отново през следващата година в замъка на брата на Ристридин. Тиури продължи пътуването си без повече преживявания и срещи. Когато бе вече близо до града на Дагонаут, Тиури изведнъж си спомни за своето обещание да посети смешника Мариус. Когато видя каменна пътека, той се отклони от пътя и започна да търси мястото, където някога той го бе намерил. Вече се бе лутал известно време в гората, когато изведнъж зад него някой извика:

— Добър ден, коннико, пътешественико на красивия черен кон!

Тиури се обърна и веднага позна смешника.

— Добър ден, Мариус — каза Тиури и се усмихна на смешника. — Вас търся тук вече от сума ти време.

— Искате да дойдете при мен? — Смешникът изглеждаше изненадан, но същевременно се усмихваше дяволито.

— Нали ви обещах, когато се връщам да ви разкажа къде съм бил.

— Къде залязва слънцето? — попита смешникът. — Не казах на никого накъде препуснахте. Това е тайна. Червените конници и самите рицари ме разпитваха за това. Но не казах на никого. Също и на майка си и на братята си… А сега се връщате, Пътешественико и сте различен, а все пак сте същия. Ще дойдете ли сега с мен в моята горска хижа, за да си поговорим?

— Разбира се! — каза Тиури.

Смешникът погали Арданвен по ноздрите.

— Къде отивате, където залязва слънцето ли?

— Толкова далеч не съм стигал, но съм чувал, че то залязва в морските води.

Смешникът се позамисли.

— Това е добре — каза той после, — тогава може да се охлади, слънцето, от греенето, от топленето през целия ден. Ще го кажа на братята си, те не го знаят. Или е тайна?

— Вече няма тайни — каза Тиури.

Смешникът сбърчи чело.

— Наричат ме глупак, но аз не вярвам, че вече няма тайни…

Тиури го погледна замислено и малко учудено.

— Имате право, Мариус, сега аз наистина мога да ви разкажа моята тайна, но има много други, тайната на Дивата гора например и още много други. За някои от тях може би никога не сме чували, други може би никога няма да разберем.

Тиури остана през нощта в горската хижа и дълго си бъбри с чудака. Но на следващия ден трябваше да отпътува. Когато минаваше край хижата Якарвара той за кратко посети също гробовете на рицар Едвинем от Форестера и на Фокиа, неговия оръженосец. От там до града имаше още малко път.

Крал Дагонаут

Беше още рано сутринта, когато Тиури доближи целта. Чувстваше се в странно добро настроение. Струваше му се някак особено, че градът на неговия крал все още изглежда точно както преди. Гледаше параклиса, където бе започнало неговото приключение преди повече от месец и половина. Гледаше кулите, които се издигаха над градските стени; на кулите на двореца се вееха кралските флагове в знак на това, че Дагонаут е там. Тиури си помисли за Пиак и се запита какво би казал той, ако бе дошъл с него. Дали градът на Дагонаут нямаше да му хареса също така, както и Дангрия? Този град приличаше малко на Дангрия; но бе по-голям.

Той спря коня, извади старото расо от пътната чанта и го облече. Той искаше да влезе колкото е възможно по-незабелязано в града, където мнозина го познаваха и да не говори с никого, преди да е бил при крал Дагонаут. После продължи да язди към западната порта, която стоеше отворена.

Тъкмо излизаше група конници, двама рицари, следвани от оръженосци. Рицарите бяха млади и изглеждаха блестящи с лъскавите си оръжия, цветни наметала и сокол върху юмрука. От пръв поглед Тиури позна Арман и Джузипу. Те препуснаха в галоп край него, без да му обърнат внимание, а той ги проследи с поглед, докато изчезнаха зад един хълм. Можех да бъда с тях, помисли си той. Ако не бях чул онзи глас, сега може би щях да отида с тях на лов в гората на краля. Но знаеше, че не иска да бъде различно от това, което бе сега. Не би желал да не се е случило всичко, от което бе натрупал опит.

Пазачите на портата го пропуснаха веднага да мине, въпреки че имаха какво да отбележат:

— Конят ви е по-хубав от расото ви, монахо!

— Не съм монах — отвърна Тиури. — Аз съм пратеник със съобщение от запад за крал Дагонаут.

Той яздеше по познатите улици и скоро стигна до площада, където се издигаше дворецът. Срещу него имаше хижа; на вратата висеше табелка в синьо и златно, гербът на рицар Тиури Храбрия. Тиури се позадържа до хижата. Дали да не влезе и да поздрави родителите си? Не, първо трябваше да отиде при краля; това бе по-важно. Пазачите пред двореца го попитаха кой е.

— Пратеник до крал Дагонаут — каза той в отговор.

— Кой ви изпраща и как се казвате?

— Крал Унаувен ме изпрати, а името ми е Тиури.

Сега пазачите го познаха и го пуснаха да продължи напред. Тиури остави Арданвен под опеката на няколко слуги във вътрешния двор и скоро след това се озова в голямата зала, където посетителите трябваше да чакат краля. Дано кралят да може да го приеме скоро. Влезе един рицар, който извика от учудване.

Тиури го погледна.

— Татко! — викна той.

Те се спуснаха един към друг и си стиснаха ръцете.

— Татко! — каза още веднъж Тиури.

С радост в очите рицарят гледаше Тиури.

— Всичко ли е наред, синко? — попита той.

— Да… да, татко.

— Ти ли си пратеникът на крал Унаувен?

— Да, татко — отвърна Тиури. — Как сте? А мама?

— Всичко е наред — каза рицар Тиури. — Кралят те очаква. Трябва да те заведа при него.

Той обаче не намери друго, което трябваше да подготви и внимателно погледна сина си.

— Пораснал си — каза той. После прегърна Тиури през рамо. — Ела — каза той, — при краля. Скоро ще можем да си побъбрим.

Секунди по-късно Тиури стоеше пред крал Дагонаут и гледаше познатото му лице. Това бе силно лице, със светли и пронизващи очи, заобиколено с гъста кафява коса и къса брада. Нямаше никой друг в залата, освен бащата на Тиури, който се бе оттеглил при вратата.

Тиури бе поздравил почтително краля и му бе предал писмото на крал Унаувен. После каза:

— Ваше величество, бих желал също да ви разкажа, защо напуснах параклиса в нощта на лятното равноденствие.

— Разбира се — каза крал Дагонаут. — Вече разбрах едно-друго от рицар Ристридин, но с удоволствие ще чуя цялата история от теб. Ти избяга неочаквано и без обяснения и дълго те нямаше… Въпреки че за пътуване в страната на Унаувен не е твърде дълго. — Той погледна младежа също така внимателно, както го бе направил и баща му. — Поздрави ли вече баща си? — попита той.

— Да, Ваше величество.

— А майка си?

— Не, Ваше величество — каза Тиури.

— Добре — каза кралят и счупи печата на писмото от Унаувен. То се състоеше от много на брой гъсто изписани листове. Той хвърли бегъл поглед на тях и се обърна отново към младежа. — Искам да чуя твоя разказ и обясненията ти, Тиури, син на Тиури — каза той, — но преди това искам да прочета какво ми пише големият крал от запад. Затова върви с баща си и се върни при мен след един час.

Тиури се поклони и каза, че се подчинява.

Той се отправи с баща си към хижата, където отново видя майка си. Скоро часът изтече, а той далеч не бе успял да разкаже всичко, когато, придружен от баща си, се върна в двореца. Този път бе пуснат сам при краля. Сега Тиури разказа как се бе стигнало до там, че да напусне параклиса, вместо да остане в бдение до седем часа сутринта.

— Непознатият ме молеше за помощ — каза той, — а аз не можех да му откажа. А когато бях обещал на рицар Едвинем да се погрижа за писмото, вече трябваше да изпълня поръчението.

— Това е вярно — отбеляза крал Дагонаут. — Много усилия ли ти струваше изпълнението на това поръчение?

— Понякога да — отговори Тиури. — Но много хора ми помогнаха.

Кралят показа с пръст писмото, което държеше в ръка.

— Крал Унаувен е написал за това — каза той. Отново погледна Тиури. — Получил си меч, пръстен и кон — добави той, — но ти не си рицар.

— Не, Ваше величество — каза Тиури, който не знаеше как трябва да разбира тези думи. Дали крал Дагонаут счита поведението на Тиури за правилно, или не? На лицето на краля се появи странна усмивка. Кралят помълча малко. Тиури също мълчеше.

— Е — попита накрая кралят, — нямаш ли да кажеш или да съобщиш нищо повече?

— Не, Ваше величество — отвърна Тиури. Какво още трябваше да каже? Той не можеше отново да разкаже приключенията си. Бе казал това, което кралят трябваше да знае.

— И нищо ли няма да попиташ, Тиури, син на Тиури?

Напротив, това Тиури искаше да направи.

— Ваше величество — каза той с малко запъване, — вие току-що казахте, че още не съм рицар. Ще ми дадете ли рицарско звание?

Тогава крал Дагонаут стана от своя трон.

— Ще ти дам ли рицарско звание? — повтори той бавно. — Ти избяга, преди да направя това, по своя свободна воля. Мислиш ли, че аз сега, повече от месец и половина по-късно, трябва да се отнасям с теб така, сякаш нищо не се е случило? Денят на лятното равноденствие отдавна отмина. Защо би искал сега да ти дам рицарско звание?

— Надявам се, че бихте го направили — заекна Тиури.

— Веднъж на четири години се избират младежи, за да бъдат посветени в рицарско звание — каза кралят. — Те предварително са се доказали и трябва да спазват много правила. Ваше задължение е, да прекарате нощта преди това в размисъл и бдение и да не слушате никакви гласове отвън. Ако не сте искали или не сте могли да направите това, вие сте нарушили правило и по този начин сте доказали, че нямате качества да станете рицар. Така се е случило с теб, Тиури.

— Но… — започна Тиури. Повече не успя да изрече нищо. „Но аз не можех да постъпя иначе“ искаше да каже той.

— Кажи честно, Тиури — продължи кралят. — Ако имаше възможност още веднъж да прекараш нощта в бдение в параклиса и ако отново те вика глас и те моли за помощ… Какво би направил тогава?

Тиури го погледна. Внезапно се почувства съвсем спокоен.

— Щях да направя същото — отговори той.

Крал Дагонаут кимна.

— Именно — каза той. — Ти би направил същото, въпреки че щеше да знаеш какви са последиците от това. А тези последици трябва да понесеш.

Тиури вдигна глава.

— Да, Ваше величество — каза той високо и ясно.

— Въпреки че това означава, че няма да получиш рицарско звание.

— Въпреки че това означава, че няма да получа рицарско звание — повтори Тиури твърдо.

Крал Дагонаут отново кимна и каза:

— Сега можеш да си вървиш, Тиури. Тази вечер те очаквам в двореца. Ти все още ми дължиш подчинение, не само защото съм твой крал, а също и затова че ти, като оръженосец, си на служба при мен.

Тиури се поклони и си тръгна. Той напусна двореца и отново отиде в хижата, където го чакаше майка му. Баща му дойде малко по-късно. Тиури трябваше да им разказва още за преживяванията си, но не можеше да мисли за това. Още мислеше за разговора с крал Дагонаут. Сега разбра, че бе разчитал кралят да му даде рицарско звание. Но ето че се бе изпълнило злото пожелание на Слупор.

След обяд той не остана в хижата. Той оседла Арданвен и излезе да поязди извън града. Сега можеше спокойно да обмисли всичко. Не съжаляваше, че през онази нощ на лятното равноденствие бе избягал и би го направил отново, ако се случи същото. Крал Дагонаут имаше право: Той, Тиури, трябваше да понесе последствията. Той трябваше да приеме това, което е той, вместо да стане рицар. Мислеше за крал Дагонаут, чието поведение го бе разочаровало. Дали крал Унаувен също би постъпил така? Но така не биваше да мисли. Дагонаут бе негов крал и той бе длъжен да му се подчини. Дагонаут бе строг, но не беше несправедлив. Бе напълно възможно Дагонаут да одобрява поведението на Тиури и само да смята, че той трябва да носи последиците. Тиури спря Арданвен и погледна към града. Следобедът почти бе отминал; трябваше да се връща. Ездата му се отрази добре; сега можеше да се справи с разочарованието. Докато яздеше към града, той мислеше за думите на Тирило: „Човек няма нужда да носи щит и меч, за да бъде рицар.“ Ето това е, мислеше си Тиури. Няма значение, дали съм рицар, или не. Аз съм Тиури и винаги мога да направя нещо добро.

Рицар с бял щит

В хижата родителите на Тиури вече го чакаха с нетърпение. Крал Дагонаут организираше в двореца си вечеря и те трябваше да присъстват. Всички рицари, които се намираха в града, трябваше да присъстват със съпругите и оръженосците си.

— Кралят очаква и теб — каза рицар Тиури на сина си.

— Знам това — отговори той.

— Препаши си меча — каза рицарят, когато бяха готови да тръгнат.

— Още не бива да нося меч — каза Тиури. — Знаете ли, че кралят няма да ми даде рицарско звание?

— Знам това — спокойно заяви бащата. — Но въпреки това трябва да си го сложиш; така гласи заповедта. И да носиш моя щит!

— Не мога ли отново да бъда твой оръженосец, татко? — попита Тиури и прие щита.

— От краля зависи, да определи това — отговори бащата.

— Кои рицари ще бъдат там тази вечер? — попита Тиури. — Сутринта видях Арман и Джузипу.

— Те са единствени от твоите приятели, които са още в града. Вилмо отново е в имението на баща си, а Фолдо е изпратен с поръчение на юг. От останалите рицари някои също не са вече в града. Майка ти и аз скоро ще заминем. Ние непрекъснато отлагахме връщането си в Тиури, защото се надявахме да научим нещо ново за теб.

Замъкът Тиури! Изведнъж Тиури изпита копнеж по бащината си къща, където не бе ходил вече повече от година. Питаше се какво ли ще стане сега с него. Дали ще трябва да продължи да служи на краля както преди? После в него се надигна друго желание. Да бъде още в града на Унаувен, най-красивия град на света, на Бялата река, близо до морето на запад!

В двореца масите бяха приготвени в най-малката зала. Но все пак и тази зала бе голяма, много красива, заобиколена от галерия с колони. По колоните висяща щитовете на рицарите, които участваха. Тиури окачи щита на баща си на определеното за това място и застана малко назад. Все пак го видяха. Арман и Джузипу дойдоха при него в пълното си снаряжение, което се полагаше на рицари. Техните млади, весели лица обаче не се бяха променили.

— Чухме, че си се върнал — казаха те и му стиснаха ръката. — Но не знаехме дали наистина е така. Как си?

— Добре — заяви Тиури с усмивка. — Вас няма нужда да ви питам!

Младите рицари го гледаха малко любопитно и малко смутено.

— Бил си много надалеч, така ли? — каза накрая Арман. — Видях те през онази нощ да се измъкваш. — Той замълча.

— Защо го направи? — попита Джузипу.

— Да се измъквам? — отговори с въпрос Тиури.

— Да. Наистина бе много глупаво от твоя страна, че го направи.

— Той сигурно не го е направил без причина — каза Арман с малко раздразнение.

Тиури отново се усмихна. Арман винаги си е бил негов приятел.

— Наистина не го направих без причина — отбеляза той.

В този момент церемониалмайсторът покани гостите на масата. Скоро дойде и кралят.

— Ела с нас! — каза Арман на Тиури.

Тиури поклати глава. Само рицарите и съпругите им седяха при събирания като това на масата. Той все още принадлежеше към оръженосците и слугите. При тях отиде, само за да поздрави някои стари познати. Но церемониалмайсторът го задържа, като каза:

— Тиури, син на Тиури, твоето място е там.

— На масата? — възрази Тиури доста объркан. — Не, Мулдо, не е правилно!

— Вашето място е на масата — повтори церемониалмайсторът. — Между рицар Арман и рицар Джузипу. Така ми бе заповядано.

Тиури не можеше да се суети повече, защото звукът на тромпети възвести идването на краля. Така той седеше с рицарите и техните съпруги на големите маси, които бяха подредени във формата на подкова. Той се поклони, когато кралят влезе и изчака той да поздрави гостите си с добре дошли, за да заеме мястото си. Едва след това всички можеха да седнат.

Крал Дагонаут остана прав и поглеждаше присъстващите един след друг. Погледът му се спря върху Тиури и той се почувства малко неловко, защото си мислеше, че няма право да седи тук, сякаш беше рицар.

После кралят заговори:

— Видели сте, че един млад рицар за първи път ще седне тук… най-младият от всички вас. На него съвсем специално искам да кажа добре дошъл. Рицар Тиури, синът на Тиури!

Тиури го погледна изненадан.

Крал Дагонаут започна да се смее.

— Вижте го как ме гледа! — извика той. — Рицар Тиури, поздравявам ви с добре дошъл! Елате по-близо, за да можем да се поздравим както трябва и да можем да скрепим с този поздрав моите думи!

Тиури се подчини.

— Ваше величество — каза той, когато застана срещу краля. — Извинете ме, но аз мислех…

— Вие мислехте, че няма да поискам да ви дам рицарско звание! — каза кралят и се засмя отново. После стана сериозен и продължи: — Погрешно ме разбрахте, Тиури, въпреки че трябва да призная, че имах намерение да ви накарам да мислите така. Исках добре да разберете, че щяхте да постъпите така, както сте постъпили, включително и ако по този начин бихте си навредили.

— О — каза Тиури тихо.

— Като казвам, че не искам да ви дам рицарско звание, за това има и друга причина — продължи кралят. — Всъщност това вече не бе необходимо. Ако вие не се бяхте отзовали на молбата за помощ, сега щяхте да сте рицар. Но тъй като го направихте, изпълнихте поръчението си и устояхте на обещанието, което сте дал на рицар Едвинем, то не трябва ли да бъдете рицар? Вие не получихте посвещаване в рицарство, но показахте, че сте рицар. Вие сам си дадохте рицарското звание, Тиури и ако аз допра меч до гърба ви, то вие няма да станете по този начин повече рицар, отколкото сега вече сте!

През залата премина шум от говор. Тиури погледна краля, развълнуван и учуден, смутен, горд и радостен едновременно.

— Дайте ми меча си! — каза кралят.

Тиури му го подаде.

— Коленичете! — заповяда кралят.

Тиури се подчини. Кралят допря тъпата част на меча до гърба ми и каза:

— Изправете се, рицар Тиури!

Когато Тиури се изправи, крал Дагонаут му препаса меча и го целуна, какъвто бе обичаят. После смигна на слугата и той донесе щит, който бе бял като сняг.

— Рицар Тиури — каза кралят, — сега трябва да се закълнете да ми служите вярно. Но по желание на крал Унаувен ви давам щит, който е бял, в знак, че вие трябва да бъдете също и слуга на Унаувен и в памет на рицаря, чието поръчение сте приели.

Тиури взе щита и изрече с треперещ глас клетвата, която всеки млад рицар трябваше да даде и да спазва:

— Заклевам се да ви служа вярно като рицар, както и на всички Ваши поданици и на всеки, който поиска помощта ми. Заклевам се да изваждам меча си само за доброто и против злото и да защитя с моя щит онези, които са по-слаби.

Тогава всички, които бяха в залата, извикаха:

— Да живее рицар Тиури с белия щит!

Тиури обаче наведе глава, защото очите му се напълниха със сълзи.

Сега вечерята можеше да започне. Слугите и оръженосците носеха блюда и пълнеха чашите. Тиури видя много близки лица: весели, учудени и любопитни. Той не седна, а се обърна към краля и му каза шепнешком:

— Ваше величество, мога ли да ви попитам нещо?

— Какво, рицар Тиури?

— Позволявате ли ми да си отида? — попита Тиури толкова тихо, че само кралят можеше да го чуе.

— Защо? — попита кралят, говорейки също така тихо.

— Ваше величество, още не съм завършил моето нощно бдение — започна Тиури.

За щастие кралят го разбра.

— Вървете, Тиури — каза той приветливо. — До утре!

Възможно най-незабелязано Тиури напусна залата и излезе навън. Той възседна Арданвен и пое по тихите улици към градската порта.

Тиури бе коленичил на каменния под на параклиса и гледаше пламъка на свещта, която стоеше пред него. Сега му се яви отново всичко, което бе преживял, като на сън. Той можеше да се огледа и да помисли, че приятелите му също бяха коленичили там: Арман, Фолдо, вилмо и Джузипу. После успя да си представи, че само си бе въобразил, че чува гласа, който го молеше да отвори вратата, както и всичко, което се бе случило след това. Но когато се обърна, бе все още сам, а над олтара висеше белият му щит.

Не, наистина се бе случило. Тиури, който сега прекарваше нощта в бдение, бе различен от онзи Тиури преди много дни. Сега едва той добре разбираше, какво значи да бъдеш рицар. А той бе едва в началото. Всичко, което бе сторил, той можеше да разглежда като изпит. Мислеше за това, което бе преживял, за хората, които бе срещнал, приятелите, които бе спечелил. Мислеше също за бъдещето и си обеща сам на себе си, да се стреми да бъде добър рицар. Така прекара той нощта и стана едва тогава, когато първите слънчеви лъчи накараха прозорците на параклиса да заблестят.

Тиури излезе навън, където верният Арданвен търпеливо го чакаше. Слънцето бе зад кулите на града, който изглеждаше чудно красив в тази утринна светлина — почти толкова красив, колкото и градът на Унаувен. Тиури възседна Арданвен и бавно потегли надолу по хълма. Когато почти бе стигнал долу, вида по пътя от запад да се приближава младеж; бе облечен бедно, но носеше меч отстрани. Прилича на Пиак, помисли си Тиури и след това видя с радостна изненада, че това беше Пиак!

Той се спря и погледна с ръка над очите към града. Не видя Тиури. Тиури дръпна юздите и препусна бързо срещу него. Пиак не го позна веднага и доста стреснато се отдръпна.

— Пиак! — извика Тиури. — Пиак! — Той скочи от коня.

— Тиури… ти! — изненадано промълви Пиак.

Приятелите си стиснаха ръцете и се потупаха един друг по раменете.

— Наистина си ти! — каза Пиак. — Мислех, че е рицар… Или ти също си такъв?

— Да, да — отвърна Тиури. — Но как дойде тук?

— Аз обмислих — отговори Пиак малко смутен. — Все пак предпочитам да съм твой оръженосец.

— Оръженосец! — повтори Тиури. — Приятел, спътник, планински водач и, кой знае, някога може би рицар на краля!

— Сега искаш прекалено много! — извика Пиак. — Искам само да бъда твой приятел и оръженосец. Най-малкото ако имаш нужда от оръженосец.

— Не искам никой друг, освен теб — каза Тиури.

— Колко разкошно изглеждаш! — извика Пиак и го разгледа от главата до петите. — Отначало почти не можах да те позная! Ще мога ли още да те наричам Тиури?

— Ще получиш една зад ушите, ако кажеш нещо друго — заяви Тиури през смях.

— Ама ти имаш бял щит! Как се случи това? Мислех, че само рицарите на Унаувен имат бели щитове.

— Ще ти разкажа — каза Тиури.

— Това ли е твоят черен кон? — попита Пиак, галейки внимателно Арданвен по носа.

— Това е той — каза Тиури. — Той ще бъде напълно съгласен и ти да яздиш на гърба му. Но сега трябва да ми разкажеш как дойде толкова бързо. Кога все това решение — и защо?

— Много скоро ми хрумна — разказа Пиак. — Качих се нагоре — обратно при Менаурес — и с всяка крачка, която правех, си мислех, че разстоянието помежду ни става все по-голямо. А когато стигнах горе и се заех с обичайните неща, огледах се и помислих и го разбрах със сигурност. Разкайвах се! Накрая го казах на Менаурес, а той се поусмихна и каза:

— Знаех това добре. Бързо настигни приятеля си!

— Защо той не каза това веднага? — попита Тиури.

— И аз го попитах същото. Знаеш ли какво ми каза? „Защото ти сега със сигурност знаеш, че искаш да бъдеш с Тиури, дори ако планините ти липсват.“ Всъщност имаше право. Виждаш ли, едва след раздялата ни съмненията ми изчезнаха. И така, взех си довиждане с Менаурес и забързах надолу. Ох, колко бързах! Почти за ден стигнах до замъка Мистринаут. Спомнях си, че ми разказа за него и почуках. Попитах, разбира се, дали знаят нещо за теб. Те всички дойдоха, господарят на замъка, жена му и дъщеря му. Госпожицата е много мила, а също и много красива. Тя твърде много държи на теб, струва ми се. — Пиак погледна Тиури с усмивка. — А ти държиш ли на нея? — попита той.

— Да, със сигурност — отговори Тиури и малко се изчерви.

Пиак отново се засмя.

— Те бяха много мили с мен — продължи той. — Дори ми заеха кон. Един оръженосец на друг кон ме изпрати малко, за да може след това да върне коня. Само накрая вървях пеша. — Той помълча малко. — Това е всичко — завърши после. — Сега ти трябва да разкажеш за своето завръщане у дома и какво ти каза крал Дагонаут.

— И това ще стане — заяви Тиури. — Ела преди това с мен в града! Там ще те запозная с родителите си и с рицарите на Дагонаут, а и със самия крал.

— А после? — попита Пиак.

— Предстои да видим — отговори Тиури. — Сигурно ще има какво да правим.

Тиури бавно закрачи с Пиак до себе си, хванал Арданвен за юздата, към града на Дагонаут.