Тонке Драгт
Писмо до краля (5)

На път върху черния кон

Тиури се движеше предпазливо в гората нататък, където бе намерил черния рицар с белия щит. След малко чу как някой си подсвирква песенчица недалеч от него. Той бързо се скри в храстите и видя един младеж на своята възраст, който бе зает да прави снопчета от клони. Той весело си свиреше и не видя Тиури. Той го наблюдаваше известно време. „Да се покажа ли, или не?“, чудеше се той. После се реши, напусна скривалището си в храсталака и каза:

— Добро утро!

Младежът се уплаши, спря да си подсвирква и го погледна с отворена уста.

— Добро утро! — още веднъж каза Тиури. — Искаш ли да направиш нещо за мен?

Другият продължи да го гледа втренчено. Накрая извика:

— Ти сигурно си младежът, когото търсят, конекрадеца!

— Шшшт! — прошепна Тиури. — Не викай така!

Момчето направи крачка назад и хвърли поглед към брадвата, която лежеше на земята до него.

— Не бива да се страхуваш от мен — каза Тиури. — Аз имам по-голямо основание да се страхувам от теб, защото нямам никакво оръжие… Да, аз съм този, когото търсят, но не съм крадец; гарантирам ти това с честната си дума.

— Какво търсиш тук тогава — попита младежът — и какво искаш от мен?

— Моля за помощта ти — отвърна Тиури. — Искаш ли да отидеш в града заради мен и да предадеш от мен послание на някого?

— Да занеса послание? — отбеляза младежът. — Защо? Защо трябва да ти помагам?

— Само питам — каза Тиури. — Ако не желаеш, не мога да те накарам насила. Но ще ти бъда много благодарен, ако направиш това. Повярвай, не съм крадец!

— Хм — каза момчето като присви вежди. — И какво трябва да сторя? Не че съм сигурен, че ще го направя. Аз самият още не зная.

— Иди в града на Дагонаут при рицаря Тиури Храбрия и му кажи, че със сина му всичко е наред, но засега той не може да се върне. Кажи му, че синът му е здрав и му кажи също, че не трябва да го търси.

— Не можеш ли сам да направиш това? — попита младежът. — Градът е доста далеч, а аз си имам цял куп работа, която трябва да се свърши.

— Не мога да отида — отвърна Тиури. — Преследват ме, нали знаеш! Моля те, направи го и тръгни веднага!

— Рицарят Тиури Храбрия? Какво трябва да кажа на такъв властен господин? Той няма да поиска да ме слуша!

— Със сигурност ще те изслуша, защото му носиш послание от неговия син. Можеш също да попиташ за моята… за неговата жена и да й кажеш… Чакай, може би имаш едно въже за мен? — сам прекъсна думите си Тиури.

— Разбира се — каза младежът и му даде парче въже.

Тиури свали колана си и вместо него се завърза въжето на кръста. Коланът подаде на момчето. Бе много красив колан; майката на Тиури го бе избродирала, а баща му бе купил златната тока̀ от най-добрия златар в града.

— Виж — каза Тиури — дай това на рицаря Тиури или на жена му; така те ще знаят, че аз съм те изпратил. А тока̀та можеш да задържиш като възнаграждение.

Момчето колебливо прие колана.

— Ама какво трябва да кажа? — попита то.

Тиури повтори посланието.

— Не го забравяй! — добави той. — И веднага тръгвай! Още една молба: не разказвай на никого, че си ме срещнал.

— Освен на рицаря Тиури — каза момчето с усмивка.

— Е, ще го направиш ли? — попита Тиури.

— Да — каза момчето, докато внимателно навиваше колана.

— Обещай ми, че няма да го забравиш.

— Ако бях рицар — каза младежът и отново се усмихна, — бих се заклел в рицарската си чест.

— Благодаря ти — сериозно каза Тиури.

Момчето го погледна изпитателно.

— Веднага се отправям на път — отбеляза то, — и няма да казвам, че съм те видял. Не вярвам, че си крадец, въпреки че не мога да схвана какво не е наред.

— Благодаря ти — каза още веднъж Тиури.

Младежът му се ухили малко смутено, обърна се и хукна.

Това се уреди, помисли си Тиури, когато той се отдалечи. Младежът определено ще удържи обещанието си; в това Тиури бе сигурен. Сега той можеше изцяло да се посвети на задачата си.

След малко той отново бе на просеката, където почвата бе утъпкана от конски копита. Промъкна се до мястото, където лежеше черният рицар. Когато бе съвсем близо, той чу гласове. Дали хората от странноприемницата вече бяха там? Мислеше, че разпознава гласа на гостилничаря, но не можеше да разбере нищо повече от „О!“ и „Ах!“ и „Убийство!“. Той се добра до черния кон, който все още бе вързан за дървото. За нула време го бе развързал и яхнал. Най-напред животното остана неподвижно, но когато Тиури седеше вече на гърба му, то се надигна на задните си крака.

— Спокойно! — прошепна младежът. — Бъди послушен! Имам поръчка от господаря ти!

Конят извърна глава назад и изцвили. Тиури се помъчи да го овладее, но не му се удаде. Той чу вик:

— Там има някого!

Пришпори коня с пети, шляпна го по шията и изсъска:

— Напред!

Конят се подчини и изхвърча напред. Той галопираше направо през гората, прескачаше храсти, разпръскваше листа и трошеше клони. Тиури трябваше да се държи здраво. Струваше му се, че чува някакъв мъж да вика, но можеше само да си въобразява. Скоро бе оставил зад семе си злополучното място.

Конят бе красив и бърз, един кон, достоен за черния рицар. Дали усещаше, че се подчинява на последното желание на господаря си, като носеше Тиури колкото е възможно по-бързо на запад, към страната на крал Унаувен? Тиури остави коня да върви в тръс, докато стигнаха до широк път. Там Тиури спря, за да се огледа добре и да намери вярната посока. Имаше късмет; според положението на слънцето можа да види, че пътят върви приблизително в посока от изток към запад. Вероятно това бе първият голям път. Тиури погледна в двете посоки на пътя. Никой не се виждаше. Нищо няма да навреди, помисли си той, ако яздя малко по пътя, ще бъде по-бързо и по-удобно, отколкото през гората.

Конят препускаше пъргаво и изглеждаше неуморен. Но Тиури забеляза за свое раздразнение, че трудно се държи на седлото. Шумът на копитата кънтеше в главата му, а от време на време му притъмняваше пред очите, така че виждаше всичко като през мъгла. Накрая му стана толкова зле, че се страхуваше да не падне от коня. Той дръпна юздата, зави наляво и поязди малко през гората. Там спря коня, плъзна се настрани от седлото и се свлече на земята. Тиури легна по корем с лице в хладната трева.

След малко се почувства по-добре. Сега забеляза, че е гладен и жаден! От сутринта на предишния ден нищо не бе хапвал и пийвал и разбра, че това е причината за слабостта му. Той седна и се огледа. Трябваше да хапне, за да има сили, но къде можеше да намери нещо? Може би ще успее да събере малко плодове. Погледна към коня, който стоеше спокойно до него и пасеше. Погледът му падна върху чантата на седлото… може би вътре има нещо за хапване? Стана и я отвори. Конят вдигна глава, но остави Тиури да действа. В чантата на седлото нямаше много: две парчета стар хляб, едно увито в кожа пакетче и едно чесало. Хлябът много зарадва Тиури и той веднага отхапа от него. Конят го погледна така, сякаш очакваше да даде и на него.

— Хлябът сигурно е бил за теб! — каза Тиури, — но ще се съгласиш, че е правилно да го изям аз. Ти можеш да пасеш трева, а аз не.

Конят го погледна с разбиране; така поне си мислеше Тиури. Той хапна още един малък залък и тогава забеляза, че жаждата му е още по-голяма от глада. Той хвана коня за юздата и каза:

— Ела, трябва да потърсим вода — извор или поточе.

Той повървя малко през гората с коня след себе си, но след известно време стана обратното: тогава Тиури се влачеше отзад, докато конят го водеше. Така стигнаха до тясно поточе, което се виеше между високи папрати. Тиури легна до водата и пи. После се изправи и каза на коня:

— Ти си истинско чудо! Такъв кон, какъвто имат големите рицари, за които пеят артистите; кон, който разбира всички и е умен като човек. Ти ме доведе до водата и съм ти много благодарен.

Той отново извади хляба от чантата и си отхапа от него. Но даде малко и на коня. Разчупи останалия хляб на две части и го прибра обратно в чантата. Едната за вечерта и другата за сутринта, мислеше си той. След това трябва да се грижа сам за прехраната. Сега внимателно отвори увитото в кожа пакетче. В него имаше три парчета кремък. Могат да ми послужат, помисли си той, докато отново ги опаковаше и ги поставяше обратно в чантата.

— А и чесалото ще ми трябва — каза той на коня. — Не зная как се казваш, но ще те нарека Верен помощник и Черен носач и Добър приятел. Радвам се, че си съгласен да ти бъда ездач и ще се опитам да бъда достоен за твоя предишен господар.

Помисли си за пътя, който му предстоеше: през гората, покрай синята река и през планините на запад. Скоро трябваше да потегли напред. Но не по големия път; там щеше прекалено да бие на очи. Трябваше да остане в гората, да язди успоредно на пътя и да внимава да не се отклонява от посоката на запад. Малко по-късно отново се чувстваше бодър и продължи пътуването си. Водата и хлябът бяха подействали благотворно, макар че все още бе гладен. Известно време следваше пътя, ту яздейки, ту ходейки, според местността.

На обяд стигна до една дива ябълка. За съжаление повечето ябълки не бяха узрели. Той изяде една, а три сложи в чантата на седлото, въпреки че бяха твърди и кисели.

Когато слънцето слезе над дърветата на запад, той се отдалечи от пътя, за да потърси място за сън. На малко, обрасло с трева място той завърза коня за едно дърво, свали седлото и юздите и изтри животното с парче от прокъсаните си одежди. После изяде половината от хляба и една ябълка. Стана студено. Той взе одеялото, което бе сгънато под седлото, легна и се уви в него. Погледна коня и промърмори:

— Лека нощ. Събуди ме, ако стане беля.

После затвори очи и веднага потъна в сън, уморен от всички притеснения и вълнения.

Когато Тиури отново се събуди, бе светло и от дърветата се носеше звънкото пеене на птичките. Той се прозя и се протегна. Бе уморен и схванат, а косата му бе мокра от росата. Черният кон изглеждаше бодър и го гледаше със зорки очи. Скоро Тиури отново седна на седлото, подкрепен от оскъдната си закуска, последното парче хляб и една ябълка. Той излезе на големия път, който изглеждаше изоставен. Бе още рано сутринта, вероятно не много след седем часа. Но при все това той не се отправи по пътя, а както и предишния ден яздеше малко встрани от него. Напредваше доста бързо, защото тук дърветата бяха далеч едно от друго и под тях имаше съвсем малко растителност.

Доста дълго време той яздеше напред, без да срещне някого или да види нещо особено. Умората му изчезна и той се чувстваше весел и силен. Слънцето проникваше през дърветата и рисуваше златни шарки върху листата. Пътуването до кралството на Унаувен вече не изглеждаше толкова дълго и опасно. Той стигна до храсталаци, по които растяха червени плодове и слезе от коня, за да накъса от тях колкото може повече.

Докато се занимаваше с това, познат шум стигна до ушите му: чаткане на конски копита! Той се сниши зад храстите и зорко дебнеше от там. След малко ги видя да пристигат и цялата му бодрост изчезна. Двама червени рицари! Те бързо преминаха, яздейки на запад и не погледнаха нито наляво, нито надясно. Той остана неподвижен, докато шумът на копитата заглъхна. После тихо се изправи, промъкна се до пътя и се огледа в двете посоки. Вече никой не се виждаше, но опасността бе минала много наблизо. За щастие той не яздеше по пътя!

Отново се качи на коня и помисли: Трябва да се отдалеча повече от пътя. Двамата не внимаваха, но ако бяха гледали, те щяха да видят мен или най-малко следите ми. Трябва да се отклоня още повече на юг и да яздя направо през гората. Той веднага изпълни намерението си, въпреки че скоро забеляза, че не бе удобно така да спазва посоката на запад.

Внезапно един глас зад него извика:

— Хей, хубав кон и хубав ездач! Накъде бързате толкова? Не направо, само по този път можеш да поемеш!

Тиури уплашен се обърна и видя на пътя да стои чудновато същество с рошава тъмна коса и къса къдрава брада.

— Защо не казвате „Добър ден“, чужденецо на красив черен кон? Вашият кон вече ме поздрави. А вие? Аз съм шутът от горската хижа, можете да ме наричате така. Всички ме наричат така, само майка ми ме нарича Мариус.

— О, добър ден — отговори Тиури и дръпна юздата.

— Недейте да яздите по-нататък! — викна брадатият човек. — Елате в моята хижа да си поговорим!

Тиури погледна шута в кръглите, светлосини очи и си помисли, че този необикновен човек съвсем не изглежда опасен. Но не разполагаше с време. Ето защо Тиури отвърна приятелски:

— Добри ми Мариус, за съжаление не мога да остана с вас, защото трябва много да бързам и да продължа!

— Накъде толкова бързате? — повтори въпроса си Мариус. — Спокойно можете да ме наричате шут, но трябва да дойдете с мен в моята хижа и много да ми разказвате. Аз никога не съм бързал, а дърветата също. Така че елате!

— Някой друг път — отвърна Тиури.

— Накъде, накъде?

— Далеч от тук — отговори Тиури, този път нетърпеливо.

— Далеч от тук, след слънцето? — искаше да знае Мариус.

— Да, след слънцето — каза Тиури с приглушен глас. Той се ядоса, че шутът говореше толкова високо.

— О, тук няма никого, който би могъл да ни чуе — усмихна се шутът. — Но защо не останете при мен? Никой не остава с мен, за да ми разкаже нещо за там, където слънцето изгрява и залязва!

Тиури изпита известно съчувствие към комичния чудак.

— Когато се върна, ще остана в хижата ви и ще ви кажа как е там, където изгрява и залязва слънцето. Днес нямам време!

— Шшт! — внезапно възкликна шутът. — Нещо се промъква и подскача и змиите съскат…

— Трябва да продължа нататък — каза Тиури ядосано — видяхте ли нещо?

— Още не е тук! — шутът сбърчи чело. — Вие сте странен млад човек. Кой ви търси, чужденецо?

— Нямам повече време — отвърна Тиури, — много благодаря.

— Искате да следвате слънцето — вие не сте ли някой с тайна, страннико?

— Защо мислите така?

— Аз не мисля, както казват хората, затова съм шут. Но знам неща, които мнозина не знаят… Не сте ли гладен?

Стомахът на Тиури изкурка и шутът се подсмихна.

— Ще продължите, но само да отида при мама и да ви донеса да хапнете!

— Но не бива да казвате на никого, че сте ме видели — каза Тиури и строго погледна шута в лицето.

— О, не, няма да кажа и дума!

— Наистина?

— Наистина. Винаги правя това, което кажа! — Шутът обидено сбърчи чело. — Ще дойдете ли пак при мен на връщане и ще ми разкажете ли за вашето пътешествие?

— Да — Тиури се усмихна. — Винаги правя това, което съм казал.

— Тогава продължавайте — викна шутът, — ще ви настигна и ще нося нещо за ядене. — С тези думи той изчезна между два храста.

Тиури продължи да язди и се питаше как комичното човече ще може да го настигне пеша. Но още след два завоя той чу стъпки и като се огледа, съзря шута. Той държеше в ръце две големи парчета чер хляб, половин палачинка със сланина и парче сирене.

— Всичко е за вас — каза гордо той и протегна към Тиури своите съкровища. — Хапни сега, чужденецо с тайната!

Тиури скочи от коня, благодари на шута и веднага лакомо започна да яде. Предложи и на шута от храната, но той прие само парченце сирене.

— Мога ли да взема със себе си остатъка? — попита Тиури, когато се насити.

— Естествено — отвърна бързо Мариус. — Трябва да продължите, там няма много за ядене. Но по пътя ще намерите растения с влакнести листа, които имат хубави корени, много хубави! И много къпини, сладки и кисели.

— Благодаря ти, Мариус — каза Тиури сърдечно и подаде ръка на шута, — сега наистина трябва да продължа!

— Продължавайте само направо, чужденецо с красив черен кон. На никого няма да разкажа тайната ви, а вие ще се върнете и ще ми разкажете за вашето пътешествие. И не пийте от тъмното блато там напред, защото то принадлежи на горските духове!

Тиури пъхна остатъка от храната в чантата на седлото, качи се на коня си и препусна. Няколко пъти се обърна и помаха на Мариус, който стоеше сам на горската пътека. Това бе добър човек, мислеше си Тиури, когато се върна, ще го посетя. Ако се върна!

Пътешествието през гората не харесваше на Тиури; трябваше да внимава, за да не се изгуби, а тук-там бе уморително да си проправя път. Не можеше да се движи бързо напред. На сутринта бе изял последното парченце и сега трябваше да живее от това, което намери: плодове и корени. Нямаше оръжия, за да убие дивеч, а за поставяне на капани нямаше време. Бе подкъсил одеждите си, като откъсна значително парче плат от долната страна, а това бе необходимо, защото често трябваше да изминава участъци, водейки коня за юздата. През целия ден не срещна никого; в гората нищо не подсказваше някога от тук да е минавал човек.

На четвъртия ден от пътуването му това внезапно се промени. Тогава той чу зад себе си чупене на клони и шум от гласове. Той се скри и стана колкото се може по-невидим и зачака. Чу, че гласовете се отдалечават, но малко след това видя недалеч от себе си един младеж да върви през гората. Той бе облечен в сиво и въоръжен и водеше кон за юздата. От време на време спираше и се оглеждаше на всички страни, но не видя Тиури, нито черния кон. След малко се изгуби, но Тиури го чу да говори с някого:

— Къде са останали всичките?

— Те ходят на лов повече на север — каза друг глас. — Видя ли нещо?

— Нищо. И никакви следи, доколкото видях, но е трудно да се каже. Тук гората е доста дива. Дни наред можеш да търсиш, без да намериш някого. И все пак той трябва да е тук.

— Виждам само дървета, дървета и дървета! — ядно прозвуча другият глас. — И тръни и пълзящи растения, за да бъде още по обраснало с храсталак! Великолепно скривалище е тази гора; наистина… за някого, който не иска да бъде намерен…

Гласовете станаха по-неясни и по-неразбираеми. После в далечината прозвуча ясно ловджийски рог.

— Елате! — чу Тиури да викат.

Скоро след това стана тихо. Тиури обгърна с ръка шията на коня и прошепна:

— Кои бяха тези? Няколко ловци от ловна дружинка? Но какво преследват?

Конят не отговори, но младежът имаше чувството, че той го разбира и че си има свое мнение за хората, които шетаха наоколо в гората. Ако внимавам добре, те няма да ме видят, мислеше си Тиури. Той въздъхна. Трябваше ли през цялото време да продължава нататък така, подозрително и със страх от врагове? Той яздеше двойно по-предпазливо, но не видя повече никого. Но чу няколко пъти изсвирване на рог в далечината. Рицарят Фардумар също имаше рог, прочут рог. Преди много време той събираше с него хората си за битка, когато врагове от изток нападаха страната. Тиури бе за известно време оръженосец на рицаря Фардумар и понякога бе слушал със затаен дъх, когато рицарят разказваше за приключенията си. Сега той самият бе в центъра на приключение. Може би, мислеше си той, някога моят оръженосец ще слуша със затаен дъх, когато разказвам за това… Ако се измъкна със здрава кожа от всичко това… и ако някога стана рицар…

На обяд гората отново се промени. Не бе толкова гъста, а дърветата бяха високи, с прави, стройни дънери. Тиури можеше да вижда много надалеч. Тук бе приятно да се язди, но от друга страна всеки би могъл да го съзре много отдалеч. Това не бе ободряваща мисъл, особено когато отново дочу рога в далечината. Той стигна до равна долина, през която течеше поточе. Тиури слезе от коня и реши да поспре и да си почине, докато се свечери. После искаше да продължи на тъмно напред. Това му се струваше по-безопасно. Той заспа под едни надвиснали храсти.

Когато се събуди бе съвсем тъмно. Опипом изпълзя до поточето и се наведе над него, за да пие. Там видя нещо забележително: светеща точка, която се движеше насам-натам под главата му. Помисли си, че е светулка и протегна ръка, за да я хване. Спипа я; бе твърда и кръгла. За своя изненада той установи, че това бе пръстенът на черния рицар, който висеше на връвчица около врата му. Той дълго наблюдава пръстена. Да, камъкът на него излъчваше светлина в тъмното! Бе слаба светлина като от далечна звезда, но все пак добре видима. Приличаше на последен поздрав от рицаря с белия щит, напомняне за обещанието, което му бе дал Тиури. Усети сълзи в очите си. Развърза връвчицата и постави пръстена на един от пръстите си. Този пръстен трябва да ме предпазва и да ме води, мислеше си Тиури. А обещанието си искам да удържа, колкото и трудно да бъде!