Мери Шели
Франкенщайн (30) (Или новият Прометей)

 

Ти прочете, Маргарет, тази странна и страшна история; усети ли как кръвта ти замръзва от ужас във вените както моята? Понякога внезапен пристъп на душевна мъка му пречеше да продължи разказа си, а друг път гласът му пресекваше, макар и да оставаше звучен, и той едва произнасяше изпълнените с отчаяние слова. Красивите му изразителни очи ту блясваха от негодувание, ту се замъгляваха от печал и гаснеха в безпределна горест. В някои случаи владееше израза на лицето си и гласа си и спокойно разказваше дори най-ужасните случки, потискайки възбудата, а друг път лицето му внезапно като изригващ вулкан се изкривяваше от дива ярост и той крещеше проклятия по адрес на мъчителя си.

Разказът му е напълно последователен и прави впечатление на правдоподобен; и все пак ще ти призная, че писмата на Феликс и Сафи, които ми показа, и самото чудовище, което видяхме от кораба, ме убедиха повече в истинността на повествованието, отколкото неговите уверения, колкото и те да бяха сериозни и свързани. Значи, чудовището наистина съществува! Не мога да се съмнявам в това, ала въпреки всичко не преставам да се чудя и удивлявам. Понякога се опитвам да измъкна от Франкенщайн подробностите по създаването на чудовището, но по този въпрос той е непреклонен.

— Да не сте полудели, приятелю? — казва той. — Давате ли си сметка къде може да ви отведе безразсъдното ви любопитство? Нима и вие искате да създадете за себе си и целия свят демонски злобен враг? Учете се от моите несгоди и не се опитвайте да увеличите вашите.

Франкенщайн разбра, че съм водил бележки за разказа му; помоли ме да му ги покажа и сам поправи и допълни някои места главно там, където преразказвам разговорите му с демона.

— След като сте записали повествованието ми — каза той, — не бих искал да стигне до потомците в изопачен вид.

Цяла седмица слушах разказа му — най-странния, който може да създаде човешкото въображение. Мислите ми и всички мои чувства бяха омагьосани от моя гост и обаяни от личността му и милите обноски. Искаше ми се да го утеша, но как мога да посъветвам един толкова нещастен, лишен от всякаква надежда човек да продължи да живее? Не. Отсега нататък едничката радост за него ще бъде мигът, когато сломеният му дух намери спокойствие в смъртта. Сега му е достъпна само една утеха, породена от самотата и болезненото бълнуване: когато беседва насън с близките си и в това общуване намира облекчение за мъките или храна за своята мъст, той вярва, че те не са плод на въображението му, а действително му се явяват от онзи свят. Тази вяра придава осезаемост на сънищата му и ги прави за мен също толкова значителни и интересни, колкото и самата истина.

Историята на неговия живот и неволите му не са единствената ни тема за разговор. Той има неизчерпаеми литературни познания и пъргав, остър ум. Красноречието му е много убедително и той умее да трогва слушателя си; не мога да го слушам без сълзи, когато разказва някоя вълнуваща случка или се опитва да събуди в мен остра жал и съчувствие. Какъв великолепен човек е бил, по всичко личи, в дните на своето благоденствие, щом на прага на смъртта е тъй благороден и възвишен. И той, изглежда, съзнава някогашното си величие и дълбочината на своето падение.

— Като млад — каза той веднъж — смятах, че съм създаден за велики дела. Умеех да чувствувам дълбоко, но в същото време притежавах и трезв ум, необходим за големи подвизи. Това осъзнаване на собствените достойнства ме крепеше в случаи, които биха хвърлили друг в униние. Смятах, че е престъпно да прахосвам в безплодна печал таланти, които биха донесли полза на ближните. Като си помислех само какво съм успял да постигна — не друго, а създаването на мислещо и чувствуващо същество, — не можех да не осъзная превъзходството си над всички останали хора. Ала именно тази мисъл, която ме окриляше в началото на моята кариера, ме кара сега още по-ниско да свеждам глина. Всичките ми стремежи и надежди отидоха напусто и също като архангелът, домогващ се до всевластие, окован във вериги, аз се намирам във вечен ад. Бях надарен едновременно с живо въображение и остър, аналитичен ум и съчетанието на тези качества ми позволи да роди идеята и да осъществя създаването на човешко същество. И сега не мога да си спомня без вълнение за какво мечтаех, докато още работех. В мислите си витаех из облаците, ликувах от съзнаването на собственото си могъщество, изгарях, като си представях последствията. Като дете още бях проникнат от големи надежди и благородни амбиции — а вижте сега какво падение! Ах, приятелю, ако ме бяхте срещнали по-рано, нямаше да ме познаете сега в това жалко състояние. Сърцето ми не знаеше униние, струваше ми се, че всичко ме води към великата цел, докато не паднах и никога, никога вече не ще се надигна.

Нима ми е съдено да изгубя този забележителен човек? Така копнеех да имам приятел, който да споделя стремежите ми и да ме обича. И о, чудо — аз го открих и тази морска пустош, но боя се, че съм го спечелил, за да оценя достойнствата му и отново да го загубя. Бих искал да го примиря с живота, но той отхвърля всякаква мисъл за това.

— Благодаря ви, Уолтън — каза той, — за добрите намерения спрямо един жалък несретник, но когато ми говорите за нови връзки и чувства, мислите ли, че нещо е в състояние да ми замени тези, които ме напуснаха? Може ли някой да стане за мен нов Клервал? Коя жена ще може да бъде втора Елизабет? Приятелите от детинство дори когато не ни пленяват с някакви изключителни достойнства, имат над душите ни власт, каквато по-късни приятелства не могат да добият. Те познават детските ни наклонности, които, колкото и да се променят по-късно, никога не се изтръгват с корена; те могат по-правилно да съдят за постъпките ни, защото са наясно с искрените ни подбуди. Братът или сестрата няма никога да се заподозрат един друг в лъжа или измама освен ако не са проявили такива склонности още от ранни години, докато приятел, колкото и силна да е привързаността, понякога може неволно да възбуди подозрения. А аз имах приятели, любими не само по навик или поради роднинската връзка, но и заради собствените им достойнства; където и да съм, аз чувам успокояващите слова на моята Елизабет и в ушите ми шепти гласът на Клервал. Те са мъртви и едно-единствено чувство може да ме склони да продължа да живея в тази самота. Ако бях зает с важни задачи или планове, обещаващи изключителна полза на човечеството, бих пожелал да живея, за да ги осъществя. Но не ми е писано; длъжен съм да преследвам и унищожа съществото, на което дадох живот — тогава моята земна мисия ще е изпълнена и мога да умра.

 

 

 

Любима сестро, пиша ти в момент, когато над нас са надвиснали опасности и не зная дали някога ще видя милата Англия и скъпите ми приятели. Обкръжени сме от ледени планини, които не ни позволяват да се измъкнем и всеки момент заплашват да смажат кораба. Смелчаците, които убедих да тръгнат с мен на път, очакват да им помогна, но какво мога да направя? Положението ни е ужасно, но мъжеството и надеждата не ме напускат. И все пак изтръпвам при мисълта, че подложих на опасност живота на всички тези хора. Ако загинем, вината ще е в моите безумни проекти.

А ти какво ще си помислиш, Маргарет? Няма да научиш за моята гибел и нетърпеливо ще очакваш завръщането ми. Ще минават годините, от време на време ще имаш пристъпи на отчаяние, но надеждата ще продължава да те крепи. О, мила моя сестро, мисълта за мъчителното ти очакване е по-страшна за мен от собствената ми смърт. И все пак ти имаш съпруг и прелестни дечица и можеш да бъдеш щастлива — небето да те благослови и да ти дари щастие!

Бедният ми гостенин ме гледа с дълбоко съчувствие. Опитва се да ми вдъхне надежда и говори така, сякаш смята живота за най-ценен дар. Напомня ми колко често подобни премеждия са сполетявали мореплавателите, дръзнали да навлязат така навътре в морето, и въпреки волята си започвам да вярвам в щастливия изход. Дори моряците усещат силата на красноречието му — когато им говори, те забравят отчаянието; той им повдига духа и слушайки думите му, започват да вярват, че огромните ледени планини са само нищожни къртичини, които ще се стопят пред човешката воля. Но тези чувства са преходни; с всеки изминат ден излъганите очаквания увеличават страха им и аз се опасявам — отчаянието да не породи бунт.

 

 

 

Току-що се разигра такава интересна сцена, че не мога да не я запиша, макар че този дневник едва ли ще стигне до теб.

Все още сме обкръжени от ледени планини и ни заплашва опасността, ако се сблъскат, да ни смажат. Студът е непоносим и много от моите злочести другари вече намериха гроба си в тези сурови места. Здравето на Франкенщайн се влошава с всеки изминат ден: в очите му все така гори трескав огън, но той е изнемощял и ако му се наложи да направи някакво усилие, веднага изпада в състояние, близко до смърт.

В последното си писмо споменах, че се боя от избухването на бунт. Тази сутрин, докато наблюдавах изнуреното лице на моя приятел — очите му бяха полузатворени, а тялото отпуснато, безжизнено, — няколко моряци ме помолиха за разрешение да влязат в каютата. След това водачът им се обърна към мен. Каза, че той и другарите му са изпратени от останалата част от екипажа като делегация с молба към мен, която аз, по справедливост, не мога да отхвърля. Зазидани сме сред ледовете и вероятно няма да можем да се спасим, но те се страхуват, че ако в леда се отвори пролука, аз ще проявя безразсъдство и ще продължа по-нататък към нови опасности, след като сме имали късмета да избегнем тази. Затова настояват да дам тържествено обещание, ако корабът се освободи от ледовете, да потегля на юг.

Тази реч ме смути. Не бях изгубил надежда и не мислех да се връщам, в случай че се освободя. Не можех ли по справедливост да откажа молбата им, макар да бе обвързана с много „ако“. Поколебах се с отговора; и в този момент Франкенщайн, който бе мълчал и на пръв поглед нямаше сили дори да слуша, се размърда; очите му святкаха, а бузите му пламнаха от моментния прилив на енергия. Той се обърна към моряците:

— Какво искате да кажете? Какво искате от капитана? Толкова ли лесно обръщате гръб на целта си? Нали вие наричахте тази експедиция славна! А защо беше такава? Не защото пътят й обещаваше да бъде тих и гладък като в южните морета, а защото бе изпълнен с опасности и ужаси, защото на всяка крачка е нужна вашата твърдост и непрекъснато трябва да проявявате мъжеството си, защото е изпълнена с премеждия и смъртни заплахи, които трябва да гледате в лицето и да преодолявате. Затова беше славна, затова беше почетно начинание. Предстоеше ви да спечелите безсмъртие като благодетели на човешкия род, имената ви щяха да се повтарят с благоговение като имена на смелчаци, намерили смъртта за своя прослава и за благото на човечеството. А ето че при първите признаци на опасност или ако предпочитате да се изразя по друг начин, при първото по-сурово и страшно изпитание за вашата мъжественост вие се предавате и сте готови да минете за хора, неспособни да понесат студа и неволята — бедничките, те са намръзнали и се прибрали в топлите си огнища. Защо беше тогава цялата подготовка — нямаше нужда да се стига чак дотук и да посрамите капитана си като пораженец само за да докажете, че сте страхливци. Бъдете мъже или нещо повече — бъдете твърди и непоколебими като скали. Този лед не е несломим като сърцата пи — той се топи и няма да устои пред вас, стига да решите. Не се връщайте при близките си с клеймото на позора върху челата си. Върнете се като герои, които са се сражавали и са победили и не знаят какво значи да обърнеш гръб на врага.

Гласът му така изразително подчертаваше различните чувства, изказани в тази реч, в очите му блестеше толкова благородство и сърцатост, че не се учудих, когато моите хора се развълнуваха. Те се споглеждаха и не знаеха какво да кажат. Тогава заговорих аз; наредих им да се приберат и да помислят над казаното, че няма да ги поведа още по на север, ако те решително се възпротивят, но се надявам, след като размислят, в тях да се върне смелостта.

Те си тръгнаха и аз се обърнах към моя приятел, но той лежеше отпуснат и почти безжизнен.

Как ще свърши всичко това, не знам. Но предпочитам да умра, отколкото да се завърна безславно, с неизпълнена задача. А боя се, че именно това ме чака: моряците, ако не са подтиквани от жажда за прослава и чест, няма никога да се подложат доброволно на лишенията, които изпитваме.

 

 

 

Жребият е хвърлен; дадох съгласието си да се върнем назад, в случай че не загинем. Ето как малодушието и нерешителността погубиха надеждите ми — завръщам се разочарован, без да съм научил нищо. За да се понесе такава несправедливост, е нужна повече философска мъдрост, отколкото имам аз.

 

 

 

Всичко е свършено: връщам се в Англия. Загубих надеждите си да се прославя и да принеса полза на хората — загубих и приятеля си. Но ще се постарая, сестричке, подробно да ти опиша горчивите минути и няма да се отчайвам, докато вълните ме носят към Англия и към теб.

 

 

На 9 септември ледът се раздвижи, ледените острови започнаха да се пропукват с грохот, напомнящ гръмотевици, във всички посоки. Заплашваше ни непосредствена опасност, но тъй като можехме само да изчакваме пасивно, вниманието ми бе ангажирано предимно с моя злочест гостенин, чиято болест се изостри до такава степен, че той не можеше да се помръдне от леглото. Зад нас ледът се пукаше и с огромна сила се носеше на север; откъм запад задуха вятър и на единадесети пътят ни на юг бе напълно свободен. Когато моряците видяха това и се убедиха, че завръщането в родината им е напълно осигурено, от тях се изтръгна мощен, вик на радост, силен и продължителен. Франкенщайн се събуди от полусънното си състояние и попита какъв е този шум.

— Радват се — отговорих аз, — че скоро ще се завърнат в Англия.

— Наистина ли се връщате?

— Уви, няма как. Не мога да устоя на исканията им. Не желая да ги поведа против волята им към опасностите, така че трябва да се върна.

— Връщайте се, щом сте решили. Но аз няма да дойда с вас. Вие можете да се откажете от целта са, но моята е предопределена отгоре и не смея да се противопоставя. Аз съм слаб, но духовете, които ми помагат в отмъщението, ще ми вдъхнат достатъчно сили.

С тези думи той се опита да стане от леглото, но усилието му струваше прекалено много; той падна назад и загуби съзнание.

Много време мина, преди да се съвземе; неведнъж си мислех, че животът е напуснал тялото му. Най-после той отвори очи; дишаше тежко и не бе в състояние да говори. Лекарят му даде нещо успокоително и ни нареди да не го тревожим. При това ми съобщи, че часовете на приятеля ми са преброени.

Присъдата бе произнесена и можех единствено да тъгувам и да чакам. Седях до леглото му и го наблюдавах; очите му бяха затворени и мислех, че спи, но след малко той ме повика със слаб глас, помоли ме да се приближа и каза:

— Уви, силите, на които се уповавах, ме напуснаха. Усещам, че скоро ще умра, а той, моят враг и преследвач, вероятно още е жив. Не мислете, Уолтън, че в последните минути на живота си аз все още изпитвам онази изгаряща омраза и страстна жажда за мъст, който някога изказах пред вас. И вярвам, че е оправдано да искам смъртта на противника си. През последните дни много размишлявах над предишното си поведение, но не го осъждам. В пристъп на безумен възторг аз създадох мислещо същество и бях длъжен, доколкото мога, да осигуря неговото щастие и благополучие. Това бе мой дълг — но аз имах и друг, по-висш. На първо място стоеше дългът ми спрямо моите събратя, защото ставаше дума за щастието или злата участ на много хора. Ръководен от тези съображения, аз имах право да откажа да създам другарка за първото си творение. Тогава той прояви невиждана злоба и егоизъм — уби близките ми, хора с изтънчени чувства, щастливи и умни, и аз не знам къде ще го отведе стремежът му да отмъщава. Той е един несретник, но за да не направи нещастни и други хора, трябва да умре. Неговото унищожение бе моя задача, но аз не успях да я изпълня. Тласкан от злоба и стремеж към лично отмъщение, аз ви помолих да се заемете с недовършеното от мен и възобновявам сега молбата си, подбуден от разум и добродетелност.

Разбира се, не мога да искам от вас да се откажете от близки и родина, за да изпълните тази задача; а и вероятността да го срещнете сега, след като се завръщате в Англия, е много малка. Предоставям обаче на самия вас да прецените всички доводи и да претеглите правилно онова, което смятате за свой дълг — моите мисли и способност да разсъждавам са вече замъглени от близостта на смъртта. Не смея да ви моля да постъпите така, както на мен ми изглежда правилно, защото все още може би ме ръководят страсти.

Тревожи ме мисълта, че той е жив и ще причинява злини, но, от друга страна, настоящият час, когато всеки момент очаквам своето освобождение, е най-щастливият от много години насам. Сенките на скъпите ми мъртъвци витаят около мен и аз се стремя към техните прегръдки. Сбогом, Уолтън, търсете щастие в спокойствието и стойте настрана от амбициите, дори от най-невинните на пръв поглед — като стремежа да се отличите в науката и научните открития. Но защо ли говоря всичко това? Самият аз претърпях неуспех, но друг може би ще сполучи.

Гласът му постепенно отслабваше, докато накрая, омаломощен от усилието, той млъкна. След около половин час отново направи опит да заговори, но не можа; едва стисна ръката ми и очите му завинаги се затвориха, а сянката на леката усмивка изчезна от лицето му.

Какво да кажа, Маргарет, за ненавременната гибел на този велик дух? Как да ти предам дълбоката си скръб? Каквото и да кажа, ще е бледо и недостатъчно. Сълзите ми текат, душата ми е помрачена от тежката загуба. Но аз пътувам към Англия и там може би ще намеря утеха.

Но ето че ме прекъсват. Какво ли означават тези звуци? Удари полунощ, духа свеж ветрец и дежурният на палубата с нищо не издава присъствието си. Ето пак: чувам човешки глас, но много дрезгав — той идва от каютата, където лежат тленните останки на Франкенщайн. Ще трябва да проверя какво става. Лека нощ, сестричке.

 

 

Боже мой! На какво станах свидетел преди малко! Все още съм замаян. Не съм сигурен, че ще мога да разкажа подробно случилото се, но повествованието ми няма да е пълно без този последен, изумителен епизод.

Влязох в каютата, където лежеше тялото на клетия ми, прекрасен приятел. Над него се бе надвесило някакво същество, което нямам думи да опиша: с гигантски ръст, но тромаво и непропорционално. Лицето му, наведено над ковчега, бе скрито от дълги, несресани коси. Виждаше се само огромна ръка, с кожа като на мумия. Като чу стъпките ми, той прекъсна горестния си плач и хукна към прозореца. Никога не съм виждал нещо по-ужасно от това лице, от неговата отблъскваща и страшна уродливост. Неволно затворих очи и се опитах да си напомня, че имам дълг спрямо този убиец. Извиках му да спре.

Той спря и ме загледа учудено; но щом съзря отново безжизненото тяло на създателя си, сякаш забрави за мен и пак изпадна в дивата ярост на някакво неконтролируемо изстъпление.

— Той също е моя жертва! — възкликна чудовището. — С неговата смърт се затваря веригата на моите престъпления. Нещастното ми съществуване приключи. О, Франкенщайн! Благороден, самоотвержен човек! Каква полза, че сега ти искам прошка! Аз, който те погубих, като убих любимите ти хора. Уви, той е студен и безмълвен.

Гласът му се задави, а първият ми порив, подсказан от дълга да се подчиня на предсмъртната молба на моя приятел и да унищожа врага му, бе разколебан от смесено чувство на любопитство и жал. Приближих се към чудовището, но не посмях да вдигна поглед към лицето му — толкова зловеща и нечовешка бе неговата грозота. Опитах се да кажа нещо, но думите застинаха на устните ми. А той продължи да издава безумни, несвързани упреци към самия себе си. Най-сетне събрах сили и в една пауза между страстните му изблици се обърнах към него:

— Твоето разкаяние вече е безполезно. Ако се бе вслушал в гласа на съвестта и бе усетил нейните укори, преди да дадеш воля на пъклената си мъст, Франкенщайн щеше да е жив.

— Какво си мислите — извика демонът, — да ме би да не чувствувах мъките на разкаянието? Той — и тук посочи към мъртвия, — умирайки, не е изпитал и една десетхилядна от терзанията, които преживях, докато го водех към гибелта. Тласкаше ме някакво чудовищно себелюбие, а в същото време сърцето ми бе отровено от съзнанието за вината. Да не мислите, че стоновете на Клервал ми звучаха като музика? Аз бях създаден за обич и състрадание, но когато несгодата ме обърна към ненавист и зло, това насилствено преобразяване ми струваше неописуеми мъки.

След убийството на Клервал се завърнах в Швейцария, смазан и потиснат. До болка ми беше жал за Франкенщайн, а себе си мразех. Но когато разбрах, че той, моят създател и виновник за неизразими мъки, се осмеляваше да мечтае за щастие и докато ме е хвърлял в отчаяние и злочестие, е търсел удоволствие в чувства и страсти, от които завинаги бях лишен, безсилната завист и горчивото негодувание ме изпълниха с ненаситна жажда за мъст. Спомних си заканата, която му бях отправил, и реших да я изпълня. Знаех, че готвя за себе си нетърпими мъки, но бях роб, а не повелител на страсти, които ненавиждах и на които не можех да се противопоставя. И все пак, когато тя умря… Впрочем не, тогава не бях нещастен. Бях отхвърлил всякакво чувство, потиснал всяка болка и бях стигнал до предела на отчаянието. От този момент злото стана моето добро. Отишъл така далеко, нямах друг избор, освен да се приспособя към една природа, която доброволно си бях избрал. Да завърша адския си замисъл — това стана мое съкровено въжделение. А сега всичко свърши — ето я последната ми жертва.

В началото се трогнах от отчаяните му слова, но си спомних какво каза Франкенщайн за неговото красноречие и умение да убеждава; хвърлих още един поглед върху безжизненото тяло на моя приятел и в мен отново пламна негодувание.

— Негодник! — извиках аз. — Дошъл си, значи, да хленчиш над нещастието, което сам причини? Ти хвърли в къщата запален факел, а когато тя изгоря, седна съкрушен тук сред руините. Лицемерен дявол! Ако този, когото оплакваш, беше още жив, той отново щеше да стане прицел на твоята пъклена мъст и щеше да падне нейна жертва. Това, което изпитваш, не е жал — ти плачеш, защото жертвата е вече извън обсега на твоята злоба.

— О не, не е така, съвсем не е така — прекъсна ме съществото. — Но, изглежда, такова е впечатлението, което оставят като цяло моите постъпки. Ала в нещастието си аз не търся състрадание. Никога не ще позная съчувствието. В началото го потърсих, за да споделя любовта си към добродетелите, чувствата на щастие и обич, които преизпълваха цялото ми същество. А сега, когато доброто се превърна в призрак, а любовта в горчива омраза и отчаяние, за какво ми е съчувствие? Докато съм жив, ми е съдено да страдам в самота, а като умра, знам, че паметта ми ще бъде покрита с безчестие и ненавист. Някога въображението ми се утешаваше с мечти за добродетели, слава и щастие. Напразно се надявах да срещна хора, които ще простят външния ми вид и ще ме заобичат за душевната ми доброта, която можех да проявя. Лелеех благородни мисли за чест и самоотверженост. А ето че престъпленията ме принизиха по-долу и от най-презряното животно. На света няма вина, злодеяние, мъки, които да могат да се сравнят с моите. Като прелиствам наум страшния списък на престъпленията си, не мога да повярвам, че съм същото същество, което някога бе изпълнено с възвишени и съвършени видения за красотата и величието на доброто. Но така е — падналият ангел се превръща в престъпен дявол. Дори врагът на бога и хората е имал приятели и спътници в нещастието си, докато аз съм сам. Ти, който наричаш Франкенщайн свой приятел, изглежда, знаеш за моите злодеяния и мъки. Но колкото и подробно да ти е описал всичко, не е предал ужаса на онези часове и месеци на неволя, когато изгорях в неудовлетворените си страсти. Защото, макар и да разбих надеждите му, аз не задоволих собствените си стремежи. Те си останаха все така жарки и ненаситни, все така копнеех за любов и приятелство и все така бях низвергнат. Нима това беше справедливо? Аз ли бях единственият престъпник, след като целият човешки род вършеше престъпление спрямо мен? Защо не мразите Феликс, който с презрение изхвърли от дома си един приятел? Защо не се възмущавате от селянина, който се опита да убие спасителя на детето си? О не, те са добродетелни и безупречни! А аз, жалкият и изоставеният, съм едно чудовище, от което се отвръщат, което бият и тъпчат. Даже сега кръвта ми кипва при спомена за тези неправди.

Но че съм негодяй, това е вярно. Аз убих прекрасни и беззащитни същества, душих невинните в съня им, стисках до смърт гърлата на хора, които никога не бяха причинили зло нито на мен, нито на друго живо същество. Аз обрекох на страдания създателя си — истински образец на всичко, достойно за любов и възхищение; аз го преследвах до самата му смърт. Ето го — лежи блед и студен. Вие ме ненавиждате, но омразата ви не може да се сравни с тази, която изпитвам към самия себе си. Гледам ръцете, извършили това злодейство, мисля си за сърцето, родило подобен замисъл, и жадувам за момента, когато вече няма да виждам тези ръце, а споменът не ще преследва мисълта ми.

Не се страхувайте, че ще продължа да безчинствувам. Делото ми е почти завършено. За да доведа докрай отреденото ми на този свят, не ми е нужна нито вашата, нито ничия друга смърт — само моята собствена. Не мислете, че ще се бавя с принасянето на тази жертва. Ще напусна кораба ви на същия леден сал, който ме доведе тук, и ще се отправя за най-северната точка на земното кълбо; там ще си издигна погребална клада и ще превърна в пепел това злополучно тяло, за да не послужат останките ми на някой любопитен като ключ към създаването на друг подобен на мен. Аз ще умра. Никога вече не ще усещам мъките, които сега ме терзаят, няма да бъда жертва на неудовлетворени и същевременно ненаситни чувства. Той, който ми даде живот, е мъртъв, а когато и аз изчезна, споменът за нас двамата бързо ще се заличи. Вече няма да виждам слънцето или звездите, полъхът на вятъра няма да гали лицето ми. Светлина, чувства и усещания — всичко ще изчезне за мен и в това небитие трябва да потърся щастието си. Преди години, когато за пръв път ми се разкриха гледките на този свят, когато усетих ласкавата топлина на тялото, чух шумоленето на листата и чуруликането на птиците, бих заплакал при мисълта за смъртта, но сега тя е единствената ми утеха. Осквернен от злодейства, разкъсван от най-жестоки угризения — къде другаде освен в смъртта ще намеря покой?

Сбогом! Напускайки вас, аз се разделям с последния човек, когото тези очи някога ще видят. Сбогом, Франкенщайн! Ако ти бе още жив и хранеше надежда да ми отмъстиш, тя би била по-добре задоволена, като ме оставиш да живея, отколкото ако ме убиеш. Но всичко беше иначе — ти търсеше смъртта ми, за да не причиня по-големи нещастия; и ако по някакъв неведом начин все още мислиш и чувствуваш, ти не би пожелал за мен по-жестоко отмъщение от това, което изпитвам. Колкото и да беше сломен, моите мъки си оставаха по-големи от твоите, защото отровното жило на разкаянието няма да престане да разкървавява раните ми, докато смъртта не ги излекува навеки.

Но скоро — извика той с тържествен глас — аз ще съм мъртъв и това, което чувствувам сега, ще изчезне. Скоро тези изгарящи мъки ще изгаснат. Аз гордо ще се изкача върху погребалния си огън и ще ликувам в болките на мъчителните пламъци. После огънят ще изтлее, вятърът ще отвее праха ми в морето, духът ми ще заспи спокойно или ако продължи да съществува, то няма да е по този начин. Сбогом!

С тези думи, той скочи от прозореца на каютата върху ледения сал, доближен до самия кораб. Вълните бързо го понесоха и той се изгуби в далечната тъма.