Мери Шели
Франкенщайн (8) (Или новият Прометей)

Глава III

Когато навърших седемнадесет години, родителите ми решиха, че трябва да продължа учението си в Инголщатския университет. До този момент бях посещавал училищата в Женева; баща ми обаче сметна, че за да завърша образованието си, трябва да се запозная и с обичаите на други страни. Датата на заминаването ми бе уточнена, но преди да настъпи определеният ден, се случи първото нещастие в моя живот: както се оказа — поличба за бъдещите ми неволи.

Елизабет се бе заразила от скарлатина; тя караше тежко болестта и животът й бе в опасност. Ние много настоявахме пред мама да се пази от болната. Отначало тя се поддаде на нашите увещания, ала щом чу, че състоянието на любимката й е много тежко, не можа повече да сдържи тревогата си. Започна да се грижи за Елизабет и неотслабващата й бдителност удържа победа над злостното заболяване — Елизабет бе спасена, ала последствията от това неблагоразумие се оказаха фатални за нейната спасителка. На третия ден мама се почувствува зле; треската се съпътствуваше от най-тревожни симптоми и видът на лекарите ни подсказа, че трябва да се готвим за най-лошото. Дори на смъртния одър силата на духа и кроткият нрав не изоставиха тази най-добра от всички жени. Тя съедини моята ръка с тази на Елизабет и каза:

— Деца мои, бях заложила най-големите си надежди за бъдещо щастие върху перспективата за един съюз помежду ви. Тази надежда отсега нататък ще крепи вашия баща. Елизабет, обич моя, ти трябва да заемеш моето място до по-малките ми деца. Уви! Жал ми е, че трябва да ви напусна, и не ми е леко да сторя това, след като съм била тъй щастлива и обичана. Но такива мисли не са достойни за мен; готова съм да се примиря със смъртта и ще се уповавам на надеждата да ви срещна в един по-добър свят.

Тя умря спокойно; лицето й изразяваше обич дори на смъртното ложе. Не е нужно да описвам чувствата на онези, чиито най-скъпи връзки са скъсани от това непоправимо зло; празнотата, която се заселва в душата, отчаянието, което се изписва върху лицето. Толкова време трябва да мине, преди разумът да се убеди, че тази, която си гледал всеки ден и чието съществуване ти се е струвало част от собствения ти живот, си е отишла завинаги; че е възможно да са угаснали ясните, любими очи, че звукът на обичния глас, тъй галещ слуха, е заглъхнал вовеки и никога няма отново да прозвъни. Такива са чувствата през първите дни; но когато времето потвърди реалността на злото, тогава именно започва истинската болка и мъка. Ала от кого не е откъснала тази груба ръка някое близко същество? И защо да описвам една печал, която всички са почувствували или ще почувствуват? Идва един момент, когато терзанието е по-скоро слабост, отколкото необходимост; а усмивката, що трепти върху устните, макар и да изглежда светотатство, не е вече грях. Майка ми беше мъртва, но ние имахме задължения, които трябваше да изпълняваме; трябваше да продължим да живеем като всички останали и да свикнем да мислим за себе си като за щастливци, защото ни е останал поне един, когото костеливата ръка не е отнела.

Заминаването ми за Инголщат, забавено от тези събития, бе отново насрочено. Помолих баща си да го отложим с няколко седмици. Струваше ми се светотатство да напусна така скоро тишината, близка до смъртта, която цареше в потъналата в траур къща, и да се впусна в оживлението на живота. Мъката бе ново изживяване за мен, но тя ни най-малко не ме плашеше. Не ми се искаше да напускам онези, които ми бяха останали, и най-вече желаех да видя моята мила Елизабет поне донякъде успокоена.

Впрочем тя прикриваше страданието си и се стараеше да утешава всички нас. Гледаше смело на живота и пое новите си задължения с твърдост и усърдие. Посвети се на онези, които бе свикнала да нарича „чичо“ и „братовчеди“. Никога не е била по-очарователна оттогава, когато се опитваше да съживи слънчевите си усмивки и да ни огрява с тях. Тя забравяше дори собственото си страдание в усилията да ни накара да забравим нашето.

И все пак денят на моето заминаване настъпи, Клервал прекара последната вечер с нас. Бе се опитал да склони баща си да му разреши да дойде с мен и да ми стане състудент, но напразно. Баща му беше тесногръд търговец и в стремежите и амбициите на сина си виждаше само леност и празноглавие. Анри дълбоко страдаше, че е лишен от либерално образование. Той почти не говореше, ала в бляскавите му очи, в оживения му поглед четях сдържана, но твърда решимост да не позволи да бъде прикован с жалките окови на търговията.

Стояхме до късно. Не можехме да се откъснем един от друг, нито да се решим да произнесем думата „сбогом“. Но накрая се сбогувахме и се оттеглихме под предлог, че ще си отпочинем, като всеки си въобразяваше, че е измамил другия: ала когато призори излязох да се кача в дилижанса, който трябваше да ме откара далеч, те всички бяха там — баща ми, да ме благослови отново, Клервал, да ми стисне пак ръката, и моята Елизабет, да възобнови молбите си да пиша често и да положи последни женски грижи за своя другар в игрите и приятел.

Скочих в каретата и потънах в най-тъжни размисли. След като цял живот съм бил заобиколен от любими приятели, с които постоянно се опитвахме да си доставим взаимна радост, сега бях сам. В университета, към който пътувах, трябваше да спечеля нови другари и да бъда сам на себе си закрилник. До този момент животът ми бе преминал изключително в уединение и тесен домашен кръг; а това бе насадило в мен непреодолимо отвращение към установяването на нови познанства. Обичах братята си, Елизабет и Клервал; те бяха „близки, познати лица“; но се смятах изключително неподходящ за компанията на непознати хора. Така разсъждавах, когато потеглих на път; докато пътувах, духът и надеждите ми постепенно се извисиха. Жадно се стремях към знания. У дома често си бях мислил колко ще ми е трудно да остана затворен на едно място и копнеех за широкия свят, за достойно място сред останалите хора. Сега желанията ми се осъществяваха и би било лудост наистина да съжалявам.

По време на пътуването за Инголщат, което се оказа дълго и изнурително, разполагах с достатъчно време за размишления. Най-после очите ми съзряха високите бели камбанарии на града. Слязох и бях отведен до самотната си квартира, където щях да прекарам вечерта, както ми се иска.

На сутринта връчих препоръчителните си писма и посетих някои от главните преподаватели. Случайността или по-скоро злата участ, духът на гибелта, който взе над мен пълна власт от момента, в който неохотно напуснах бащиния праг, ме отведе най-напред при господин Кремпе, професор по естествознание. Беше недодялан човек, но дълбоко проникнат от тайните на своята наука. Зададе ми няколко въпроса, за да провери напредъка ми в различните области на предмета си. Отговарях небрежно и донякъде предизвикателно споменах имената на моите алхимици като главните автори, които съм изучавал. Професорът се изуми:

— Нима наистина сте си губили времето с такива глупости?

Отговорих положително.

— Всяка минута — разгорещи се господин Кремпе, — всеки миг, който сте прекарали над тези книги, е безвъзвратно загубен. Обременили сте съзнанието си с оборени теории и ненужни имена, Господи! В коя пустиня сте живели, щом като никой не е имал добрината да ви информира, че тези фантасмагории, които така жадно сте попивали, са на хиляда години и вече са успели да се покрият с плесен? Не съм очаквал да срещна последовател на Алберт Велики и Парацелз в този просветен и учен век! Ще трябва, господине, да започнете от самото начало.

Той ми направи списък на книги по естествознание, които ми препоръча да си намеря, и ме пусна да си вървя, като спомена, че в началото на идната седмица ще започне да води курс по общо естествознание и че неговият колега професор Валдман ще чете лекции по химия в дните, когато той самият няма занятия.

Не бих казал, че се прибрах разочарован, тъй като вече споменах, че отдавна смятах за безполезни отречените от професора автори; по-скоро не бях склонен да се занимавам повече с тези предмети в каквато и да била форма. Господин Кремпе беше нисък, набит човечец с груб глас и отблъскваща външност; така че учителят не ме предразположи към науките си. Може би в прекалено философски и последователен дух ви разказах за заключенията, до които стигнах в юношеските си години относно тези предмети. Като дете любопитството ми не беше задоволено от резултатите, обещавани от съвременните учени в областта на естествознанието. В главата ми цареше пълно объркване, обяснимо само с крайната ми младост и липсата на ръководител в тази област, и аз се върнах назад във времето по стъпките на науката и предпочетох мечтите на забравени алхимици пред откритията на моите съвременници. Освен това изпитвах презрение към утилитарността на днешното естествознание. Друго е, когато учените търсят тайната на безсмъртието и властта — такива възгледи, макар и празни, са велики; но днес науката се бе променила. Амбициите на учения се ограничаваха с оборването на виденията, върху които се крепеше моят интерес към науката. От мен се искаше да сменя химерите за безпределно величие с жалката действителност.

Така разсъждавах през първите два-три дни от пребиваването си в Инголщат, когато главно се запознавах с града и живеещите в новия ми дом. Но още в началото на следващата седмица се сетих за лекциите, които спомена господин Кремпе. И макар че не желаех да слушам как онова самонадеяно човече ще се произнася от катедрата, спомних си думите му за господин Валдман, когото още не бях виждал, тъй като тогава не беше в града.

Донякъде от любопитство, донякъде от нямане какво да правя, отидох в аудиторията, а скоро след това влезе и господин Валдман. Този професор никак не приличаше на колегата си. Изглеждаше около петдесетгодишен и лицето му изразяваше безкрайна доброта; слепоочията му леко сребрееха, на тила косата му беше гарвановочерна. Беше нисък, но стоеше много изправен; а такъв благозвучен глас не бях чувал. Започна лекцията си с кратък преглед на историята на химията и различните открития, направени в тази област, като назоваваше благоговейно имената на видните откриватели. След това направи обзор на настоящото състояние на науката и разясни много от основните термини. След няколко предварителни опита той завърши с възхвала на съвременната химия с изрази, които никога не ще забравя:

— Древните учители по тази наука — каза той — обещаваха невъзможното и нищо не свършиха. Съвременните учени нищо не обещават; на тях им е известно, че металите не могат да се превръщат един в друг, а еликсирът на живота е само химера. Но именно тези учени, чиито ръце сякаш са достойни само да бъркат в калта, а очите им да се морят над микроскопи и епруветки, те именно извършиха чудеса. Те проникват в най-затънтените кътчета на природата и разбулват нейните съкровени тайни. Те се издигат в небесата; откриха кръвообращението и естеството на въздуха, който дишаме. Придобиха нова и почти безгранична власт; командуват небесните гръмотевици, възпроизвеждат земетресения и дори предизвикват невидимия свят със собствените му сенки.

Това бяха думите на професора — или по-точно това бяха думите на съдбата, произнесени, за да ме погубят. Той продължи да говори, а аз имах чувството, че душата ми се бори с някакъв осезаем противник; той докосваше и опъваше една по една всички струни на моето същество и скоро една-единствена мисъл, една цел, един стремеж изпълни съзнанието ми. Щом толкова много е направено, възкликна душата на Франкенщайн, то аз ще постигна повече, много повече! Вървейки по вече прокарания път, аз ще открия нов, ще изследвам неизвестни сили, ще разкрия на света най-дълбоките тайни на природата!

През тази нощ не можах да затворя очи. Цялото ми същество се бунтуваше и кипеше; усещах, че от този хаос ще изникне нов ред, но нямах сили да го въдворя. Сънят ме споходи чак на разсъмване. Беше останала само решимостта да се върна към предишните си занимания и да се посветя на науката, за която смятах, че съм надарен от природата. Същия този ден посетих господин Валдман. В частна беседа обноските му се оказаха още по-меки и обаятелни, отколкото от катедрата, защото по време на лекцията се държеше някак тържествено, но в домашна обстановка от него лъхаше непринуденост и приветливост. Разказах за предишните си занимания почти същото, както и на колегата му. Той изслуша внимателно краткия ми разказ и се усмихна, като споменах имената на Корнелий Агрипа и Парацелз, но без презрението на господин Кремпе.

— На неуморното усърдие на тези учени мъже съвременните учени дължат до голяма степен основите на знанията си — каза той. — Те ни завещаха по-лесната задача да дадем нови наименования и да класифицираме фактите, повечето от които те първи изнесоха на бял свят. Усилията на гениите, дори когато са насочени погрешно, почти винаги в крайна сметка служат за благото на човечеството.

Изслушах тези забележки, произнесени без самонадеяност или високомерие, и добавих, че лекцията му е заличила предубежденията ми спрямо съвременните химици; изразявах се сдържано, със скромността и почтителността, присъщи на младостта, когато се обръща към своя учител, без да издам, понеже се срамувах да не проявява житейска неопитност, ентусиазма, с който възнамерявах да се захвана за работа. Помолих го да ме посъветва какви книги да си набавя.

— Щастлив съм — заяви той, — че спечелих един ученик; и ако вашата прилежност е равна на способностите ви, не се съмнявам в успеха. В химията, както в никоя от другите естествени науки, са направени и предстоят да бъдат направени най-великите открития: именно затова съм я избрал за свой предмет, без обаче да съм пренебрегнал другите клонове на науката. Лош е онзи химик, който се е посветил единствено на своята област. Ако желаете да станете истински учен, а не просто дребен експериментатор, съветвам ви да се заемете сериозно с всички клонове на естествознанието, включително и математиката.

След това ме заведе в лабораторията си и ми обясни предназначението на различните прибори; даде ми наставления какво да си набавя и ми обеща, че ще мога да ползувам неговите собствени апарати, когато напредна достатъчно, за да не ги повредя. Връчи ми също и списък на книгите, за което го бях помолил, след което се разделихме.

Така завърши този паметен за мен ден — той реши моята съдба.