Морис Дрюон
Железният крал (7)

VI
КРАЛСКИЯТ СЪВЕТ
Комендантът на Париж дотича съвсем запъхтян при краля и го завари в добро настроение. Филип IV Хубави тъкмо се любуваше на три големи хрътки, които току-що бе получил заедно със следното писмо, писано несъмнено от ръката на италианец.

„Многообични и многопочитани кралю, господарю наш, Един мой племенник, напълно разкаян за големия си грях, дойде да ми признае, че тези три хрътки, които е водил със себе си, са блъснали Ваше Господство при преминаването Му. Колкото и да са недостойни да Му бъдат предложени, аз не се чувствувам ни най-малко заслужаващ да ги запазя при себе си сега, когато са докоснали такова високопоставено и могъщо лице. Получил съм ги наскоро от Венеция. Прочее, моля Ваше Господство милостиво да ги приеме и да ги задържи, както Му е угодно, като знак на най-благочестиво подчинение. Спинело Толомей от град Сиена“ — Какъв ловък човек е този Толомей! — каза кралят.

Той, който отказваше всякакъв подарък, не можеше да устои пред кучета. Притежаваше най-хубавите кучешки хайки в света и да му се подарят такива великолепни ловджийски кучета като тези, значеше да се поласкае единствената му страст.

Докато комендантът му докладваше случилото се в черквата Света Богородица, Филип IV Хубави продължи да разглежда трите хрътки, да им повдига бърните, за да види зъбите и черната муцуна, да опипва гърдите им, обрасли с пясъчножълта козина. Нямаше съмнение, че животните са докарани от Ориента.

Между краля и всички животни, най-вече кучетата, се установяваше непосредствен, скрит и мълчалив сговор. За разлика от хората кучетата никак не се бояха от него. Най-голямата от трите хрътки вече беше си сложила главата върху коляното на новия си господар.

— Бувил! — извика кралят.

Юг дьо Бувил, първият шамбелан^[1], човек на около петдесет години, с коси някак чудновато разпределени на черни и бели кичури — нещо, което му придаваше прилика с пъстър кон, се появи начаса.

— Бувил, да се свика незабавно малкият съвет. После отпрати коменданта, давайки му да разбере, че отговаря с главата си за най-слабото безредие в града, и остана да размишлява, заобиколен от кучетата си.

— Е, Ломбард, какво ще правим сега? — шепнеше Филип Хубави, като галеше по главата голямата хрътка и по този начин й даваше ново име.

Ломбарди по него време наричаха без изключение всички банкери или търговци от италиански произход. И тъй като кучето бе получено от такъв, името се наложи от само себе си.

Сега малкият съвет бе събран не в обширната съдебна зала, която побираше повече от сто души и се използуваше само за големите съвети, а в малко: съседно помещение, където беше запален огън.

Членовете на стеснения съвет бяха заели места край една дълга маса. Те щяха да решават съдбата на тамплиерите. Кралят седеше в горния край, облакътен върху страничните облегалки, подпрял с ръка брадичката си. От дясната му страна беше седнал Ангьоран дьо

Марини, съуправител и ректор на кралството, до него Гийом дьо Ногаре, пазител на държавния печат, по-нататък Раул дьо Прел, член на Върховния съд, и още трима легисти — Гийом Дюбоа, Мишел дьо Бурдоне и Никол дьо Локетие; отляво на краля седяха най-големият му син, Наварският крал, когото най-сетне бяха намерили, Юг дьо Бувил, великият шамбелан, и частният секретар Майяр. Две места оставаха свободни: на граф дьо Поатие, който се намираше в Бургундия, и на принц Шарл, последния кралски син, заминал тази сутрин на лов, та затова не можаха да го настигнат. Отсъствуваше още монсеньор дьо Валоа. Бяха пратили да го потърсят в замъка му, където вероятно заговорничеше с някого, както правеше обикновено преди всеки кралски съвет. Кралят реши да започнат без него.

Пръв заговори Ангьоран дьо Марини. Този всемогъщ министър, всемогъщ благодарение на пълното си единомислие с краля, нямаше благородническо потекло. Беше нормандски гражданин и преди да стане сир дьо Марини, наричаше се Льо Портие. Неговата изумителна кариера бе му спечелила колкото почитатели, толкова и завистници. Създадената специално за него титла съуправител го направи alter ego^[2] на краля. Този четиридесет и девет годишен човек с яка снага, широка брадичка и грапава кожа живееше разкошно от грамадното състояние, което беше натрупал. Известен беше като най-ловкия оратор в кралството и с дълбочината на своята политическа мисъл далеч надхвърляше епохата си.

Достатъчни му бяха само няколко минути, за да обрисува пълната картина на положението; изслушал беше вече докладите на неколцина, между които и на брат си, архиепископа на Санс.

— Комисията на светата църква предаде великия магистър и нормандския наставник във ваши ръце, сир — рече той. — Позволено ви е отсега нататък да се разпореждате напълно с тях по ваше усмотрение, без да се отчитате пред когото и да било, дори и пред папата. Какво по-хубаво от това за нас?

Той прекъсна думите си; вратата се отвори и монсеньор дьо Валоа се втурна като вихрушка. След като кимна едва забележимо по посока на краля и без да си даде труд да се осведоми какво се е говорило в негово отсъствие, новодошлият се провикна:

— Какво чувам, сир, братко мой? Месир Льо Портие дьо Марини (той наблегна силно върху Льо Портие) намира, че всичко върви отлично. Излиза, братко, че вашите съветници не са много придирчиви. Питам се ще видят ли някой ден, че всичко е тръгнало на зле!

Макар и с две години по-млад от краля, Шарл дьо Валоа изглеждаше по-стар и колкото брат му беше хладнокръвен, толкова той беше припрян. Личеше, че като млад е бил хубав, но сега имаше задебелял нос и червени петна по лицето от военни походи и чревоугодничество, пуснал беше шкембе и се обличаше с ориенталски разкош, който при всеки друг би изглеждал смешен.

Този размирен принц, роден тъй близо до френския престол, не се примири никога, че не можа да седне на него, и преброди света, за да си намери друг престол. На младини беше получил Арагонската корона, но не съумя да я запази. След това се опита да възстанови в своя полза Арлското кралство. После се кандидатира за престола на Германската империя, но пропадна твърде плачевно при избора. След като овдовя с принцеса Анжуйска-Сицилийска, той се пожени за Катрин дьо Куртене, наследница на Източната латинска империя, и стана император на Цариград, но само на книга, защото тогава във Византия царуваше действителният император Андроник II Палеолог. Но дори и този въображаем скиптър скоро му се изплъзна вследствие повторното му овдовяване и премина в ръцете на един от неговите зетьове, принц дьо Тарант.

Най-славните му дела бяха светкавичният му поход в Аквитания през 1297 година и тосканската кампания в 1301 година, когато, подкрепяйки гвелфите срещу гибелините, опустоши Флоренция и изпрати в изгнание поета Данте. За тези заслуги папа Бонифаций VIII му даде титлата граф Романски.

Валоа живееше като крал, имаше свой двор и свой канцлер. Ненавиждаше Ангьоран дьо Марини по много причини: заради простонародния му произход, заради званието съуправител, заради статуята му, поставена всред кралските в търговската галерия, заради враждебната му политика спрямо феодалите, изобщо заради всичко. Като внук на крал Луи Свети Валоа не можеше да се примири кралството да бъде управлявано от човек, излязъл от простолюдието.

В този ден той пристигна облечен в синьо и в злато от шапката, та чак до обущата.

— Четирима полумъртви старци — подзе той, — чиято съдба, както ни уверяваха, беше решена… и то как, уви!… подронват кралския престиж и всичко е наред! Народът оплюва съда… какъв съд, съставен от немай-къде, да си го признаем, но все пак църковен институт… и всичко е наред. Тълпата реве „Смърт!“, но срещу кого? Срещу прелатите, срещу коменданта на града, срещу стрелците, срещу вас, братко мой!… И всичко е наред. Е, добре, така да бъде, да се радваме, че всичко е наред.

Той разпери красивите си, отрупани с пръстени ръце и седна, но не на запазеното за него място, а на първото попаднало му кресло, в долния край на масата, сякаш за да подчертае с това своето несъгласие.

Ангьоран дьо Марини остана прав. Иронична бръчка се врязваше в широката му брадичка.

— Монсеньор дьо Валоа трябва да е зле осведомен — каза той кротко. — От четиримата старци, за които говори, само двама са възразили срещу присъдата. Колкото до народа, всички, които ми докладваха, уверяваха, че мненията са били твърде противоречиви.

— Противоречиви! — извика Шарл дьо Валоа. — Но това, че могат да бъдат противоречиви, е вече цяло безобразие! Кой пита народа за мнението му? Вие, месир дьо Марини, и е понятно защо. Ето резултата от прекрасната ви идея да събирате граждани, крепостни селяни и всякакви простаци и да ги карате да одобряват решенията на краля^[3]. Сега народът си присвои правото да съди.

Във всяка епоха и във всяка страна винаги са били налице две партии: реакционна и прогресивна. Две тенденции се сблъскваха и в кралския съвет. Шарл дьо Валоа, който се смяташе за законен шеф на големите барони, въплъщаваше феодалната реакция. Политическото му верую се състоеше от няколко принципа, които той защищаваше с ожесточение: право на частни войни между феодалите, право на големите феодали да секат свои монети, поддържане на установения морален и законен ред сред рицарството, подчинение на Светия престол, считан за върховна арбитражна власт. Всичко това бяха институции и обичаи, останали от миналите столетия, които обаче Филип Хубави, подтикван от Марини, премахна или се канеше да премахне.

Ангьоран дьо Марини представляваше прогреса. Големите му идеи бяха централизация на властта и на администрацията, уеднаквяване на паричните знаци, независимост на светската власт от църковната, външен мир чрез укрепяване на ония градове, които представляваха ключови позиции, и установяване на постоянни гарнизони в тях, вътрешен мир чрез общо засилване на кралската власт, увеличаване на производството чрез осигуряване на разменната търговия и търговските сделки. Прокараните и възнамерявани от него мероприятия наричаха „новости“. Но медалът си имаше и обратна страна. Скъпо струваше изхранването на умножената полиция, както и строежът на новите крепости.

Тъй като феодалната партия непрекъснато го нападаше, Ангьоран се помъчи да спечели за краля подкрепата на оная класа, която колкото повече се развиваше, толкова повече осъзнаваше своето значение — буржоазията. При някои трудни положения и най-вече по повод стълкновенията със Светия престол той беше свиквал в централния дворец гражданите на Париж заедно с бароните и прелатите. Същото беше направил и в провинциалните градове. За пример му служеше Англия, където от половин век редовно действуваше камарата на общините.

Във френските събрания още не ставаше дума да се обсъждат кралските решения, а само да се изслушват техните основания и да се одобряват. Колкото и да беше свадлив, Валоа съвсем не беше глупав. При всеки удобен случай се опитваше да подкопае доверието към Марини. Отдавнашната им скрита вражда в последните месеци бе прераснала в открита борба.

— Ако големите барони, измежду които вие сте най-големият, монсеньор, бяха проявили повече готовност да се подчинят на кралските постановления, нямаше да има нужда да се опираме на народа.

— Хубава опора, няма що да се каже! — развика се Валоа. — Бунтовете през 1306 година, когато кралят и самият вие се принудихте да се укриете от въстаналия Париж в Тампл… да, припомням ви го, в Тампл!… съвсем не ви послужиха за урок. Помнете ми думата, че ако върви така, няма да мине много време, и гражданите ще почнат да управляват без краля. Вашите събрания ще издават постановленията.

Кралят мълчеше, подпрял брадичката си с ръка и устремил широко отворените си очи право напред. Той много рядко премигваше; клепачите му оставаха неподвижни в продължение на цели минути и това придаваше на погледа му оная странна втренченост, от която толкова хора се плашеха.

Марини се обърна към него, сякаш с покана да използува властта си и да прекрати този спор, който се отклоняваше от предмета.

Филип Хубави вдигна леко глава и каза:

— Братко, днес не се занимаваме със събранията, а с тамплиерите. Неприятна история не беше много отдавнашна, само от преди единадесет години, и противниците на Ногаре никога не пропущаха случай да му я напомнят.

— Ние знаем, монсеньор, че вие винаги сте поддържали тамплиерите — отвърна той. — Сигурно сте разчитали на тях, за да си извоювате, макар и в ущърб на Франция, този призрачен цариградски престол, на който, изглежда, не сте и сядали.

На обидата той отговори с обида и лицето му придоби по-нормален цвят.

— Гръм и мълния! — извика Валоа, скочи и столът му се прекатури зад него.

Изпод масата се раздаде кучешки лай, всички присъствуващи се стреснаха, само Луи Наварски избухна в нервен смях. Разлаяла се беше голямата хрътка, която лежеше в краката на краля, защото не беше още свикнала с такива бурни сцени.

— Луи, млъкнете! — рече кралят и погледна сина си с леден поглед.

После щракна с пръсти, извика: „Ломбард, мирно!“и притегли главата на кучето към бедрото си.

Луи Наварски, когото бяха започнали да наричат Луи Вироглавия, т.е. Кавгаджията, Сбъркания, Луи Смахнатия, наведе глава, за да подтисне лудешкия си смях. Макар и навършил вече двадесет и пет години, умът му беше като на петнадесетгодишен. Приличаше по някои физически черти на баща си, но погледът му беше блуждаещ и косите безцветни.

— Сир — започна Шарл дьо Валоа тържествено, след като великият шамбелан се наведе и вдигна стола му, — сир, братко мой, бог ми е свидетел, че винаги съм гледал само вашите интереси и вашата слава.

Филип IV Хубави вдигна очи към него и Шарл дьо Валоа се почувствува не така сигурен, но все пак продължи:

— Само за вас мисля, братко, като гледам как леко се руши онова, което направи кралството могъщо. Без тамплиерския орден, това убежище на рицарството, как бихте могли да предприемете нов кръстоносен поход, ако се наложи?

Този път Марини се нагърби с отговора.

— При мъдрото царуване на нашия крал — рече той — не сме имали кръстоносен поход именно защото рицарството живее спокойно, монсеньор, и не е ставало нужда да бъде отвеждано отвъд морето, за да изразходва буйността си.

— А вярата, месир?

— Иззетото тамплиерско злато, монсеньор, обогати държавната хазна повече, отколкото цялата търговия, която се извършваше под прикритието на църковните хоругви; пък стоките се пренасят добре и без кръстоносни походи.

— Месир, говорите като безверник.

— Говоря като служител на кралството, монсеньор. Кралят почука лекичко по масата.

— Братко, днес въпросът е за тамплиерите… Искам вашия съвет.

— Моят съвет… моят съвет ли? — повтори Валоа, поставен натясно.

Той беше готов винаги да оправя света, но не и да даде определено мнение.

— Е, добре, братко, тези, които тъй добре водиха тая работа (той посочи Ногаре и Марини), ще ви посъветват как да я довършите. Що се отнася до мене…

И той направи движение, като да си умива ръцете.

— Луи… Вашият съвет? — попита кралят. Луи Наварски трепна и се поколеба.

— Дали да предадем тамплиерите на папата? — рече той най-сетне.

— Луи… млъкнете! — каза кралят и размени с Марини поглед, изпълнен със състрадание.

Да се препрати великият магистър на папата, това значеше всичко да започне отначало, всичко да се постави под съмнение както по същество, така и формално, да се обезсилят изтръгнатите с толкова труд решения на някои духовни събори, да се унищожат седемгодишни усилия, да се даде път на всякакви разисквания.

„Нима ще трябва тоя глупак, тоя малоумен невежа да ме замести на престола? — мислеше Филип IV Хубави. — Ех, да се надяваме, че дотогава ще поумнее.“

Проливен мартенски дъжд плисна навън и заудря по стъклата на обкованите с олово прозорци.

— Бувил? — обърна се кралят към следващия. Великият шамбелан беше въплътена привързаност, послушание, вярност и старание да угоди, но нямаше предприемчив ум. Той се питаше какъв отговор би желал господарят.

— Размишлявам, сир, размишлявам… — измънка той.

— Ногаре, вашето мнение?

— Нека изпадналите в ерес да понесат наказанието, предвидено за еретиците, и то незабавно — отговори пазителят на печата.

— Народът?… — попита Филип, поглеждайки към Марини.

— Народното вълнение, сир, ще се уталожи тутакси, щом причинителите му престанат да съществуват — каза съуправителят.

Шарл дьо Валоа направи последен опит:

— Братко — рече той, — имайте пред вид, че великият магистър имаше ранг на владетелен принц и да се посегне на главата му, би значело да се накърни уважението, което се полага на кралските особи…

С един поглед кралят пресече думите му. За миг настъпи тягостно мълчание, после Филип Хубави произнесе:

— Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне ще бъдат изгорени тази вечер на еврейския остров, срещу градината на двореца. Бунтът беше публичен — и наказанието ще бъде публично. Месир Ногаре ще редактира присъдата. Казах.

Той стана и всички го последваха.

— Искам всички, които сте тук, да присъствувате на наказанието, господа, също и синът ми Шарл. Нека бъде предизвестен — добави кралят.

После извика:

— Ломбард!

И излезе, сподирен от кучето.

На този съвет, в който участвуваха двама крале, един бивш император, един вицекрал и няколко велможи, бяха осъдени на смърт чрез изгаряне двама големи военачалници и църковни водачи. Но нито за момент никой не помисли, че се касае за живота на хора от плът и кръв, ставаше дума само за принципи.

— Драги мой племеннико — каза Шарл дьо Валоа на Луи Вироглавия, — днес присъствувахме на гибелта на рицарското съсловие.