Морис Дрюон
Железният крал (14)

IV
ЗАДЪЛЖЕНИЕТО
Въпреки любезността на Албизи, който го покани да остане няколко дни, Гучио напусна Лондон още на следващия ден, доста недоволен от себе си. Всъщност беше изпълнил отлично мисията си и в това отношение заслужаваше всякаква похвала. Но не можеше да си прости, че той, свободният гражданин на Сиена, а като такъв се смяташе равен на всеки благородник по света, беше се смутил до такава степен в присъствието на една кралска особа. Защото, колкото и да се мъчеше, не можеше да скрие от себе си, че си беше глътнал езика, когато се бе озовал пред английската кралица, която не го удостои дори с усмивка. „Ами че и тя е жена като всяка друга най-сетне! Какво толкова се бях разтреперан!“ — повтаряше си той с досада, но си го казваше, когато беше вече далеч от Уестминстър.

На връщане нямаше спътник, както на идване, пътуваше сам и преглъщаше разочарованието си. Това настроение не го напусна през целия път, дори се засилваше с изминатите левги.

Тъй като не получи в английския двор прием, на какъвто се надяваше, и не бе удостоен само заради красивото си лице с кралски почести, когато се върна във Франция, Гучио заключи, че англичаните са див народ. А колкото за кралица Изабел, ако е нещастна и ако съпругът й се гаври с нея, то тя получава точно каквото си заслужава. „Как така? Човек прекосява морето, рискува живота си за нея, а му благодарят като на слуга! Тия хора са се научили, да се държат царствено, но нямат сърдечно отношение и отблъскват и най-голямата преданост. Да не се чудят тогава, че хората не ги обичат и често им изменят.“ Младостта не се отказва лесно от своите амбиции. Преди четири дни по същия тоя път Гучио се виждаше вече посланик и кралски любовник, а сега си повтаряше яростно: „Ще си го върна тъпкало.“ Как? По отношение на кого? Не знаеше, но се нуждаеше от възмездие.

Преди всичко, щом съдбата и кралското презрение искат да го задържат в положението на ломбард, той ще се покаже такъв ломбард, какъвто рядко се среща. Могъщ банкер, смел и ловък, безмилостен кредитор. Чичо му беше го натоварил да се отбие в Нофл, за да събере едни недобори. Е, добре, длъжниците не подозират каква буря ще се разрази на гърбовете им.

Като взе пътя през Понтоаз, за да се отклони за Ил дьо Франс, Гучио пристигна в Стари Нофл в деня на празника Свети Юг.

Кантората Толомей се помещаваше в една сграда близо до черквата на градския площад. Гучио влезе като господар, прегледа книжата, смъмра персонала. Каква му е работата на управителя? Трябва ли той, Гучио Балиони, племенник на шефа на дружеството, лично да се разкарва за всяко неизплатено задължение? И преди всичко какво представляват тия собственици на замъка Креси, които дължат триста ливри? Осведомиха го. Бащата бил умрял; да, това Гучио знаеше. И после? Нали има, двама сина — единият двадесет, другият — двадесет и две годишен. Какво правят те?… Ходят на лов… Безделници, ясно. Имаше също и дъщеря, шестнадесетгодишна… сигурно грозна — реши Гучио. И майка, която ръководи дома след смъртта на сир дьо Креси. Хора от благороден род, то без стотинка… На колко се изчислява замъкът им, нивите?! Осемстотин, деветстотин ливри. Имаха една воденица и тридесетина крепостни на земите си.

— И не можахте да ги накарате да платят? — извика Гучио. — Ще видите как бързо ще я свърша аз тая работа! Как се нарича комендантът на Монфор? Портфрюи ли? Много добре. Ако до довечера не платят, ще отида при него и ще го накарам да извърши опис. Така!

Той пак се метна на седлото и препусна към Креси, сякаш отиваше да превзема сам някоя крепост. „Парите ми или опис… парите ми или опис. Нека вървят да се оплакват на господа или на светците му.“ Креси, отстоящо на половин левга от Нофл, беше махаличка, застроена по склона на долината на река Молдра, която можеше да се прехвърли с конски скок.

Замъкът представляваше в действителност малка господарска къща, доста разнебитена, без крепостен ров, тъй като реката й служеше за защита, с ниски купички и разкаляно крайбрежие. Всичко издаваше бедност и лошо поддържане. Покривът беше хлътнал на няколко места; гълъбарникът изглеждаше почти празен; покритите с мъх стени бяха напукани, а в съседните гори личаха дълбоки опустошения.

„Толкова по-зле. Парите ми или опис“ — повтаряше си Гучио, като прекрачваше прага.

Но някой беше имал вече същата мисъл малко преди него, и то не друг, а самият комендант Портфрюи.

В двора цареше голяма суматоха. Трима кралски сержанти с украсени с лилия тояги в ръка бяха побъркали със заповедите си неколцина парцаливи крепостни селяни — караха ги да събират добитъка, да връзват воловете по два, да изнасят от воденицата чували с жито, което товареха в една каруца. Виковете на сержантите, тичането на изплашените селяни, блеенето на двадесетина овце, крясъкът на птиците създаваха страшна врява. Никой не обърна внимание на Гучио; никой не дойде да поеме коня му и той го завърза сам за един кол. Един стар селянин на минаване край него рече простичко:

— Голяма беда сполетя тоя дом. Ако господарят видеше отнякъде, щеше да умре втори път. Няма правда!

Къщната врата стоеше отворена и отвътре се чуваше ожесточен спор.

„Изглежда, че пристигам в неподходящ момент“ — помисли Гучио и лошото му настроение се засили. Той се изкачи по стълбището и насочен от гласовете, се озова в една мрачна стая с каменни стени и гредореден таван. Посрещна го младо момиче, което той не си даде труд да погледне.

— Дошъл съм по работа и бих желал да говоря с господарите на Креси — рече той.

— Аз съм Мари дьо Креси. Братята ми са ей там и майка ми също — отговори младото момиче колебливо, посочвайки в дъното на стаята. — Но в момента са много заети.

— Нищо, ще почакам — рече Гучио.

— И за да потвърди намерението си, той застана до камината и протегна ботуша си към огъня.

В дъното на стаята викаха здравата. Заобиколена от двамата си сина — единият брадат, другият голобрад, но и двамата едри, червендалести, собственицата на Креси се мъчеше да се противопостави на едно четвърто лице, което, както Гучио разбра веднага, бе самият прево.

Госпожата дьо Креси или господарката Елиабел, както я наричаха съседите, имаше искрящи очи, мощна гръд и четиридесетгодишно пищно тяло в траурно облекло.^[1] — Месир прево — викаше тя, — моят съпруг направи дългове, за да се въоръжи за краля, и се върна от войната с повече синини, отколкото печалби, а през това време в къщи я карахме без мъж, както можехме. Винаги сме си плащали данъците и налозите и сме давали на църквата. Кой друг из нашия край е дал повече, можете ли да ми кажете? И то все за да угояваме такива като вас, месир Портфрюи. Дядовците ви са шляпали боси из локвите, а вие сега идвате да ни ограбвате.

Гучио се огледа наоколо. Няколко селски трикраки столчета, два стола с облегала, скамейки, прикрепени до стената, сандъци и един застлан дървен одър, изпод който се подаваше сламата — това представляваше цялата покъщнина. Над камината висеше един стар избелял щит, бойният щит на покойния сир дьо Креси.

— Ще се оплача на граф дьо Дрьо — продължаваше господарката Елиабел.

— Граф дьо Дрьо не е крал, а аз изпълнявам кралската заповед — отвърна комендантът.

— Не ви вярвам, месир. Съвсем не допускам, че кралят ще заповяда да се отнасяте с благородници от двеста години като с престъпници. Ако е тъй, кралството не отива на добре.

— Дайте ни поне време! — каза брадатият син. — Ще плащаме на части.

— Стига разправии — отряза комендантът. — Давал съм ви отсрочки и вие нищо не сте платили.

Той беше кръглолик с къси ръце и говореше отсечено.

— Работата ми не е да слушам оплакванията ви, а да събирам недоборите — продължи той. — Дължите на кралското съкровище триста и тридесет ливри. Ако нямате, толкова по-зле. Описвам и продавам.

Гучио си помисли: „Тоя юнак приказва точно тъй, както аз се готвех да приказвам, и като свърши, няма да остане нищо за вземане. Злополучно пътуване, няма що. Дали да се присъединя още сега към него?“И го хвана яд на тоя прево, дето му скубеше тревата изпод краката.

Девойката, която го посрещна, беше застанала недалеч от него. Той я погледна по-внимателно. Русичка, с чудесни къдрици изпод шапчицата, с блестяща кожа и изящно тяло, стройно и добре сложено. Гучио трябваше да признае, че много прибързано си е съставил лошо мнение за нея.

Мари дьо Креси от своя страна изглеждаше твърде стеснена от присъствието на чужд човек на тая сцена. Не се случваше всеки ден да минава по тези места млад кавалер с приятно лице и богато облекло; цяло нещастие наистина, че това стана тъкмо когато семейството й се показваше в най-неблагоприятна светлина.

В дъното на стаята спорът продължаваше.

— Не ти ли стига да загубиш съпруга си, ами трябва още и да платиш шестстотин ливри, за да запазиш покрива над главата си. Ще се оплача на граф дьо Дрьо — повтаряше господарката Елиабел.

— Вече ви изплатихме двеста и седемдесет, които взехме назаем — каза брадатият син.

— Да направите опис, значи да ни обречете на глад, да ни продадете, а това е равносилно на смърт — обади се вторият син.

— Заповедта си е заповед — отвърна комендантът. — Аз си зная правата; ще направя опис и ще продам.

Гучио се почувствува засегнат като актьор, комуто са отнели ролята, и се обърна към девойката:

— Тоя комендант ми е много противен. Какво иска той от вас?

— Не зная, а и братята ми не знаят; малко разбираме от тия работи. Отнася се до данъка за прехвърляне наследството след смъртта на баща ни.

— И затова ли ви иска шестстотин ливри? — попита Гучио, като смръщи чело.

— Ах, месир, нещастието ни преследва — пошепна тя. Погледите им се срещнаха, приковаха се за миг и на Гучио му се стори, че девойката ще заплаче. Но не, тя твърдо устояваше на сполетялата я беда и хубавите й тъмносини очи се сведоха само от свенливост.

Гучио размисли, после рязко се обърна, прекоси стаята и застана пред представителя на властта.

— Позволете, месир прево! Не сте ли на път да извършите кражба?

Комендантът го изгледа изненадан и го попита кой е.

— Няма значение — отвърна Гучио — и гледайте да не го узнаете много бързо, ако, не дай боже, сметките ви излязат криви. Аз обаче също имам известно основание да се интересувам от преките наследници на сир дьо Креси. Благоволете да ми кажете, на колко изчислявате това имение?

И тъй като комендантът се опита да се държи високомерно и заплаши, че ще повика сержантите си, Гучио рече:

— Внимавайте, вие говорите с човек, който преди пет дни е бил на гости у английската кралица и има възможност утре да уведоми месир Ангьоран дьо Марини как се държат неговите подведомствени. И така, отговорете, месир, колко струва това имение?

Тези думи произведоха голямо въздействие. При името дьо Марини комендантът се смути. Семейството дьо Креси мълчеше учудено и напрегнато, а Гучио усети, че пораства с два пръста.

— Креси е оценено от съда на три хиляди ливри — отговори най-сетне управителят.

— Три хиляди? Наистина ли? — възкликна Гучио. — Три хиляди за тая селска къща, когато замъкът Нел, един от най-хубавите в Париж, жилище на монсеньор наварския крал, е записан за пет хиляди ливри в данъчните регистри! Скъпо оценява вашият съд!

— Има и земи.

— Всичко заедно струва деветстотин, изчислено най-точно, зная го от сигурен източник.

Комендантът имаше от рождение на челото си около лявото око широко петно с цвят на винена утайка и докато говореше, Гучио се втренчваше в това петно, нещо, което окончателно обърка коменданта.

— Бихте ли ми казали сега — подзе Гучио, — на колко възлиза наследственото мито?

— Четири соли на ливра в нашата община.

— Лъжете на едро, месир Портфрюи. Във всички общини митото за благородниците е две соли. И аз зная законите, не само вие… Този човек използува вашето невежество, за да ви обере като негодник — обърна се Гучио към семейство дьо Креси. — Плаши ви с краля, но не ви казва, че е откупил събирането на данъците и бериите, че ще внесе в държавното съкровище колкото се полага, а връхнината ще тури в джоба си. И ако ви накара да продавате, кой ще купи имението дьо Креси не за три хиляди, а за деветстотин или за петстотин, или едва за сумата на задължението? Да не би вие, месир прево, да имате това похвално намерение?

Цялото раздразнение на Гучио, досадата му, ядът му можаха да се излеят, да намерят отдушник. Той се разгорещи. Най-после му се отдаде случай да поважничи, да вдъхне уважение, да се покаже големец. Преминавайки със скок в лагера, който възнамеряваше преди това да атакува, той поемаше защитата на по-слабите и ставаше изправител на неправдите.

Що се касае до коменданта, дебелото му кръгло лице беше пребледняло и само виолетовото петно над окото пазеше тъмния си цвят. Той размахваше късите си ръце като патешки криле, уверяваше, че е добросъвестен, че друг води сметките. Може да са направили грешка… неговите чиновници или пък тия от съда.

— Е, хубаво! Ще поправим вашите сметки — рече Гучио.

И на бърза ръка той му доказа, че семейство дьо Креси дължи, като се пресметне и главницата, и лихвите, не повече от сто ливри и няколко соли.

— Хайде сега, дайте заповед на хората си да развържат воловете, да върнат житото във воденицата и да оставят на мира честните хора!

И като улови коменданта за рамото, той го отведе до вратата. Последният се подчини, извика на сержантите, че е станала грешка, че трябва да се извърши проверка, затова ще дойде друг път, а засега всичко да се върне на мястото му. С това смяташе да се отърве, но Гучио пак го домъкна в стаята и му рече:

— А сега върнете ни сто и седемдесет ливри!

Той дотолкова се вживя в ролята на защитник на семейство дьо Креси, че говорейки от тяхно име, започна да казва „ние“.

Тук вече комендантът се задави от ярост, но Гучио бързо го успокои.

— Доколкото разбрах, вие вече сте получили двеста и седемдесет ливри, нали?

Двамата братя потвърдиха.

— Тогава, месир прево… сто и седемдесет — и Гучио протегна ръка.

Дебелият Портфрюи започна да хитрува: внесеното било внесено. Трябвало да се прегледат сметките на общината, пък и нямал такава сума у себе си. Щял да дойде друг път.

— По-добре би било за вас, ако я имате в чантата си — заяви Гучио. — Сигурен ли сте, че тая сутрин не сте събирали никакви суми?… Инспекторите на месир дьо Марини действуват бързо и във ваш интерес е тая работа да приключи начаса.

Комендантът се поколеба. Дали да извика сержантите си? Но този младеж изглеждаше необикновено буен, пък и на хълбока му висеше хубава кама. Освен това двамата братя дьо Креси бяха здравеняци и можеха само като се присегнат, да вземат ловджийските си копия, оставени върху един сандък. Селяните сигурно ще застанат на страната на господарите си. Калпава работа, по-добре да не се забъркваш в нея, особено ако рече да стигне до ушите на Марини… Той се предаде, извади изпод дрехата си голяма кожена кесия и наброи надвзетото. Едва тогава Гучио го пусна да си върви, но извика подире му от вратата:

— Щя запомним името ви, господин прево!

После се върна в стаята засмян до уши, като показваше всичките си хубави, бели и гъсти зъби.

Семейството дьо Креси тутакси го заобиколи, обсипваше го с благословии и го наричаше спасител. Във всеобщото увлечение Мари дьо Креси улови ръката му и я целуна, но, изглежда, се уплаши от смелостта си.

Гучио, предоволен от себе си, се чувствуваше отлично в новата си роля. Беше се проявил като истински храбрец, като странствуващ рицар, който пристига в непознат замък, за да помогне на изпадналата в беда девойка и да отърве от злосторници вдовицата и сираците.

— Но в края на краищата кой сте вие, месир, комуто сме толкова задължени? — попита Жан дьо Креси, младият син с брадата.

— Наричам се Гучио Балиони; племенник съм на банкера Толомей. Дойдох да прибера задължението ви.

В стаята се възцари мълчание: Всички се спогледаха изумени и уплашени и на Гучио се стори, че някой му съблича лъскавите доспехи.

Госпожа Елиабел се окопити първа. Тя бързо прибра оставеното от коменданта злато и с притворна усмивка и весел тон заяви, че държи преди всичко благодетелят им да сподели тяхната вечеря.

Започна да се суети, прати децата си с разни поръчки, после ги събра в кухнята и им каза:

— Да внимаваме, все пак той е ломбард. Човек трябва да бъде винаги нащрек с тия хора, особено ако са му направили услуга. Много жалко, че покойният ви баща беше принуден да прибегне до тях. Нека покажем на тоя, който впрочем има твърде приличен вид, че нямаме пари, но да го направим така, че да разбере благородния ни произход.

По една щастлива случайност синовете бяха донесли предната вечер доста дивеч. Откъснаха шиите и на няколко птици и можаха да нагласят два подноса с четири блюда, според както изискваше господарският етикет. Първият поднос се състоеше от немска чорба с пържени яйца, гъска, заешка яхния и печен заек; вторият — от глигански бут, със сос, скопен петел, гъсто мляко и желе от пиле. Скромна вечеря, но все пак съвсем различна от обичайната брашнена каша и леща със сланина, с която семейството най-често се задоволяваше.

Приготвянето на всичко това отне време. От килера извадиха медовина, ябълков сок и дори последните шишета от едно малко стипчиво вино. Софрата беше сложена върху дървени магарета в голяматя стая до една от скамейките. Бялата покривка висеше до земята и сътрапезниците я постилаха на коленете си, за да могат да си изтриват в нея ръцете. Имаше по една калаена паница за двама души. Блюдата бяха поставени насред масата и всеки си вземаше с ръка.

Трима селяни, които обикновено се занимаваха с домашните птици, бяха извикани да прислужват на трапезата, но понамирисваха на прасе и на зайчарник.

— Нашият щитоносец секач! — извини се госпожа Елиабел шеговито и посочи един куц селянин, който режеше филии хляб, дебели като кашкавалени пити. Върху тях се слагаше месото. — Трябва да ви кажа, месир Балиони, че той е преди всичко майстор на цепене на дърва, та затова…

Гучио яде и пи много. Виночерпецът имаше щедра ръка и сякаш наливаше на коне.

Семейството дьо Креси предразполагаше Гучио към велеречие и той говореше с голяма охота. Описа бурята в Ламанш така, че домакините изпуснаха глиганския бут в соса. Разказа за всичко — за произшествията, за състоянието на пътищата, за тамплиерите, за Лондонския мост, за Италия, за администрацията на Марини. От думите му излизаше, че е доверено лице на английската кралица и той така наблегна върху поверителния характер на мисията си, че остави впечатление за предстояща война между двете страни. „Не мога да говоря повече, защото това е държавна тайна и нямам право.“ Когато човек се хвали пред другиго, лесно може да си повярва сам, та и Гучио, виждайки нещата не така, както сутринта, започна да смята пътуването си за голям успех.

Братята дьо Креси, добри момчета, но с не много остър ум, които не бяха ходили никога по-далеч от Дрьо, гледаха с възторг и завист това момче, по-младо от тях, но толкова видяло и патило.

Господарката Елиабел, малко притеснена в отеснялата си рокля, се забравяше да гледа нежно младия тосканец и въпреки предубеждението си към ломбардите, намираше, че русите му къдрици са прелестни, че в блестящите му зъби, тъмните очи и дори в неправилното произнасяне на някои звукове има много чар. Тя ловко го ласкаеше.

„Пази се от ласкателствата — беше казвал често Толомей на племенника си. — Ласкателството представлява най-голямата опасност за един банкер. Мъчно се устоява на похвалите, затова за нас крадецът е по-малко опасен от ласкателя.“ Но Гучио поглъщаше похвалите като медовината. Всъщност той говореше най-вече заради Мари дьо Креси, младото момиче, което не сваляше от него големите си очи и мигаше с хубавите си златисти клепки. Тя слушаше с полуотворена уста, която приличаше на зрял нар, и това възбуждаше желание у Гучио да говори, да говори безкрайно.

Непознатият лесно се превръща в благородник. В очите на Мари Гучио беше странствуващият принц, дошел от далечна страна. Неочакваният, непредвиденият, оная непостижима, често жадувана мечта в човешки образ в хубаво облекло, която внезапно почуква на вратата и заговорва.

Възхищението, което четеше в очите на Мари, бързо накара Гучио да мисли, че тя е най-хубавото и най-привлекателното момиче в света. Пред нея английската кралица изглеждаше студена като надгробен камък. „Ако се появи в кралския двор — си казваше той, — и то облечена I както подобава, само за една седмица ще стане най-ухажваната дама.“ Когато си изплакнаха ръцете, всички бяха малко пияни, а и денят вече гаснеше. Господарката Елиабел реши, че младежът не може да тръгне в тоя час и го помоли да приеме постеля, колкото и скромна да е тя. Увери го също, че конят му е добре нахранен и отведен в конюшнята. Рицарският живот продължаваше и Гучио го намираше възхитителен.

Скоро господарката Елиабел и дъщеря й се оттеглиха. Братята Креси отведоха младия човек в стаята, определена за гости, която, изглежда, отдавна не беше използувана. Щом легна, Гучио заспа със спомена за една уста, сочна като разпукнат зрял нар, от която пиеше цялата любов на света.