Морис Дрюон
Железният крал (27)

V
ПАРИ И ВЛАСТ
Една вечер към средата на октомври тридесетина мъже се съвещаваха при затворени врата у месир Спинело Толомей. Най-младият, Гучио Балиони, племенник на банкера, беше на осемнадесет години, а най-старият — на седемдесет и пет. Това беше Боканегра, главен капитан на ломбардските сдружения. Колкото и различни да бяха по възраст и по вид, между всичките тези хора имаше странна прилика в държането, в подвижността на лицето и движенията, в начина на обличането.

Под светлината на дебели свещи, поставени в ковани свещници, тези мургави мъже сякаш бяха от едно семейство с общ език. Племе на бойна нога, не по-малко могъщо от големите благороднически лиги и от събранията на гражданите.

Тук имаше представители на родовете Перуджи, Албизи, Гуарди, на Барди с главния им търговски пътник Бокачо, на Бучи, Загинели, всички произхождащи от Флоренция, както старият Боканегра. Имаше и хора от родовете Салимбене, Буонсиньори, Алерани и Закария от Генуа, а Скоти бяха от Пиаченца. Около Толомей пък бяха сиенците. Между всички тия хора имаше съперничества за влияние, търговски конкуренции, а понякога дори дълбока омраза по семейни причини или поради любовни истории. Но при опасност те се обединяваха като братя.

Толомей току-що беше изложил положението спокойно, но без да прикрива неговата сериозност. Впрочем за никого изненадата не беше пълна. Между банкерите нямаше хора непредвидливи и повечето от тях бяха вече прехвърлили по-голяма част от състоянието си вън от Франция, на сигурно място. Но има работи, които не могат да бъдат изнесени, и всеки мислеше с тревога, с яд или с отчаяние за хубавите си къщи, за недвижимите си имоти, за стоките на склад, за установеното положение, клиентелата, навиците, приятелствата, хубавата любовница, незаконния син…

— Аз може би разполагам — заяви накрая Толомей — със средство, което ако не събори Марини, то поне ще му върже ръцете.

— Тогава няма какво да му мислиш: ammazzalo^[1]! — каза Буонсиньори, шефът на най-голямата генуезка компания.

— Какво е твоето средство? — попита Скоти. Толомей поклати глава:

— Не мога още да го кажа.

— Дългове сигурно! — възкликна Закария. — Че какво от това? Нима тоя вид хора някога са се засрамвали от такива неща? Напротив! Като ни изгонят, ще имат основателна причина да забравят какво ни дължат…

Закария беше злъчен. Неговото сдружение беше малко и той завиждаше на Толомей за клиентелата му измежду големите сеньори. Толомей го погледна и с тон на най-дълбока увереност отговори:

— Нещо много повече от дългове, Закария! Едно отровно оръжие, чиято отрова не искам да пущам. Но за да го използувам, имам нужда от вас всички, приятели мои, защото, когато преговарям със съуправителя, щетрябва да противопоставя на силата сила. Държа в ръцете си една заплаха, ще трябва да я превърна в предложение… за да може Марини да избира между споразумението и борбата.

И той разви идеята си. Искаха да изземат богатствата на ломбардите, за да попълнят недостига в държавните финанси. Марини трябваше на всяка цена да попълни съкровището. Ломбардите ще се престорят на добри поданици и ще предложат непринудено голям заем с малка лихва. Ако Марини откаже, то Толомей ще извади ножа от ножницата.

— Толомей, трябва да ни осветлиш — рече най-възрастният от Бардите. — Какво е това оръжие, за което толкова говориш?

Толомей се поколеба малко, после заяви:

— Ако толкова настоявате, мога да го открия на нашия капитан, но само на него.

Зашепнаха и се спогледаха.

— Si… d’accordo,^[2] facciamo icosi… — раздадоха ce гласове.

Толомей дръпна Боканегра в единия ъгъл на стаята. Другите впериха поглед в лицето с тънък нос, свити устни и потъмнели очи на стария флорентинец. Доловиха само думите fratello u arcivescovo.^[3]

— Две хиляди ливри, добре пласирани, нали? — каза накрая Толомей. — Знаех, че един ден ще ми свършат работа.

Боканегра се засмя така, че гласът заклокочи в старческото му гърло; после седна на мястото си и като посочи с пръст Толомей, рече само: — Abbiate fiducia^[4].

Тогава Толомей с плочка и писалка в ръка започна да пита всеки поотделно за сумата на субсидията, която би могъл да отпусне.

Боканегра пръв записа значителната сума от десет хиляди и тринадесет ливри.

— Защо пък и тринадесет? — запитаха го. Per portar loro scarogna.^[5]

— Перуджи, колко ще дадеш? — попита Толомей. Перуджи пресмяташе.

— Ще ти кажа… след малко — отвърна Перуджи.

— А ти, Салимбене?

Генуезците около Салимбене и Буонсиньори изглеждаха тъй, сякаш им късаха месата. Бяха известни като най-ловки в сделките. За тях казваха: „Само да погледне някой генуезец кесията ти и тя се опразва.“И все пак те записаха. Някои от присъствуващите си шушукаха:

— Ако Толомей ни измъкне от тая беда, ще замести един ден Боканегра.

Толомей се приближи до двамата Барди, които говореха тихичко с Бокачо.

— Колко ще даде вашето сдружение? По-старият Барди се усмихна.

— Колкото и ти, Спинело. Лявото око на Толомей се отвори.

— Тогава зная, че е двойно на това, което мислиш. — Още по-тежко ще бъде всичко да загубим — вдигна рамене Барди. — Нали, Бокачо?

Бокачо кимна, но стана и отведе Гучио настрана. Срещата им в Лондон беше създала между тях приятелски връзки.

— Твоят вуйчо наистина ли разполага с начин да строши врата на Ангьоран?

Гучио отговори с най-голяма сериозност:

— Никога не съм чувал вуйчо си да дава обещание, когато не може да го изпълни.

Когато вдигнаха заседанието, вечернята в църквата беше свършила и над Париж се спущаше нощта. Тридесетте банкери излязоха от къщата на Толомей и под светлината на факлите, които слугите им носеха, се изпращаха един друг от врата на врата по тъмните улици из квартала на ломбардите, представлявайки странно шествие на заплашеното богатство, шествие на поклонниците на златото.

В кабинета си Спинело Толомей насаме с Гучио изчисляваше сбора на обещаните суми, както се изчисляват войските преди сражение. Когато свърши, той се усмихна. Тури ръце на кръста си, полузатвори едното си око, загледа се в гаснещото огнище и промълви:

— Месир дьо Марини, вие още не сте победили. Сетне се обърна към Гучио:

— Ако успеем, ще поискаме нови привилегии във Фландрия.

Защото, макар и на крачка от пропастта, Толомей вече си правеше сметка да извлече полза от нея, ако успее да я избегне. Приближи се до раклата, отвори я и извади документа.

— Ето разписката с подписа на архиепископа. Ако рекат да постъпят с нас както с тамплиерите, предпочитам сержантите на месир Ангьоран да не я намерят тук. Ще се метнеш на най-бързия кон и още тозчас ще тръгнеш за Нофл, където ще скриеш това нещо в нашата кантора. И ще останеш там.

Погледна Гучио право в очите и добави сериозно:

— Ако ми се случи някакво нещастие… И двамата чукнаха на дърво. — …ще предадеш този документ на монсеньор д’Артоа, за да го връчи на граф дьо Валоа, който знае какво да прави с него. Бъди предпазлив, защото кантората в Нофл също може да бъде посетена от стрелци…

— Вуйчо, вуйчо — заговори живо Гучио, — имам една идея. Вместо в кантората ще отида в Креси, където господарите са наши длъжници. На времето аз много им услужих и те все още имат да ни дават. Смятам, че ако положението не се е изменило, дъщерята няма да откаже да ми помогне…

— Добре намислено — съгласи се Толомей. — Ти зрееш, момчето ми. У един банкер доброто сърце трябва винаги да принесе някаква полза… Постъпи, както казваш. Но тъй като ще се нуждаеш от тия хора, трябва да им занесеш подаръци. Вземи няколко они^[6] плат и брюгска дантела за жените.

Каза, че има и две момчета, нали? И че обичат да ловуват? Вземи тогава двата сокола, които получихме от Милано.

Той се върна при раклата.

— Ето няколко полици, подписани от монсеньор д’Артоа. Мисля, че няма да откаже да ти помогне, ако стане нужда. Но помощта му ще бъде по-сигурна, ако с едната ръка му представиш молбата, а с другата — сметката. А ето и задължението на крал Едуард… Не зная, дете мое, дали ще забогатееш от всичко това, но поне ще можеш да станеш опасен. Хайде! Не се бави повече! Накарай да оседлаят коня ти и си приготви багажа. Вземи само един слуга да те придружава, за да не биеш в очи. Накарай го обаче да се въоръжи.

— Сега съдбата на нашите компании е наполовина в твои, наполовина в мои ръце — добави той. — Не забравяй това!

Гучио развълнуван целуна вуйчо си. Този път той нямаше нужда да измисля какво лице да бъде, нито каква роля да играе. Ролята дойде сама.

Един час по-късно той напусна улица Ломбардска.

Тогава месер Спинело Толомей облече палтото си, подплатено с кожа, защото октомври беше хладен. Повика един прислужник, поръча му да вземе факел и кама и се отправи към дома на Марини.

Почака доста най-напред при вратаря, после в стаята на стражата, която служеше за чакалня. Съуправителят водеше живот по кралски маниер и в жилището му имаше голямо движение до късна вечер. Месер Толомей беше търпелив човек. Неколкократно напомни за присъствието си, наблягайки върху необходимостта да говори лично със съуправителя.

— Заповядайте, месер — покани го най-сетне един секретар.

Толомей премина през три големи зали и се озова лице срещу лице с Ангьоран дьо Марини, който вечеряше сам в кабинета си, като продължаваше да работи.

— Ето едно непредвидено посещение — рече хладно Марини. — По каква работа?

Толомей отвърна със същия хладен тон.

— Държавна работа, монсеньор. Марини му посочи стол.

— Обяснете ми.

— От няколко дни се носи слух, монсеньор, че в кралския съвет се подготвя мярка, която цели да засегне при-вилегиите на ломбардските компании. Този слух ни безпокои и много пречи на търговията. Доверието намалява, купувачите също, а доставчиците искат плащане в брой. Длъжниците ни се въздържат да плащат.

— Това не е държавна работа — отвърна Марини.

— Кой знае, монсеньор, кой знае. Много хора тук и другаде се вълнуват. Говори се за това дори вън от Франция…

Марини се почеса по бузата и брадата.

— Хората приказват повече, отколкото трябва. Вие сте човек разумен, месер Толомей, и не бива да давате ухо на тия слухове — рече той, гледайки спокойно един от тези, които се готвеше да смаже.

— Щом ме уверявате, монсеньор… Но фламандската война излезе много скъпа и може би кралското съкровище се нуждае от злато. Така че ние сме приготвили един проект…

— Вашата търговия, повтарям, не ме засяга. Толомей вдигна ръка, като да казваше: „Търпение, още не знаете всичко…“и продължи:

— Макар да не взехме думата на голямото събрание, но и ние желаем да помогнем на нашия любим крал. Готови сме да отпуснем голям заем, в който ще участвуват всички ломбардски компании, без срок и с минимална лихва. Дойдох да ви съобщя това.

И като се наведе, Толомей прошепна едно число. Марини трепна, но веднага си помисли: „Щом като са готови да отделят такава сума, значи, имат двадесет пъти повече.“ Клепачите му бяха зачервени от много четене и безсъние.

— Това е добра идея и похвално намерение, за което ви благодаря — рече той след кратко мълчание. — Все пак трябва да ви изразя учудването си. До ушите ми стигна слух, че някои компании са отправили към Италия цели конвои със злато… Това злато не може да бъде в едно и също време и тук, и там.

Толомей съвсем затвори лявото си око.

— Вие сте разумен човек, монсеньор, и не бива да давате ухо на тия слухове — послужи си той със собствените думи на съуправителя. — Нашето предложение не показва ли нашата добросъвестност?

— Бих желал да вярвам това, което ми казвате, защото в противен случай кралят няма да търпи да се накърнява така имуществото на Франция и ще трябва да тури край…

Толомей не мигна. Изтеглянето на ломбардските капитали беше започнало преди заплахата от изземване, а същото това изтегляне щеше да послужи на Марини като оправдание за мярката. Кръгът ставаше омагьосан.

— Виждам, че поне в това отношение вие смятате нашата търговия за държавен въпрос — отвърна Толомей.

— Мисля, че си казахме, каквото имахме да си казваме, месер Толомей — завърши Марини.

— Разбира се, монсеньор…

Толомей стана и направи една крачка, но изведнъж като че ли се сети за нещо:

— Монсеньор архиепископът на Санс дали е в града? — попита той.

— Тук е.

Толомей наведе замислено глава.

— Вие имате по-често случай да го виждате. Ваша милост, бихте ли имали любезността да му съобщите, че желая да го видя още утре в кой да е час по въпроса, който му е известен. Моето съобщение ще му бъде от полза.

— Какво имате да му казвате? Аз не зная, че е имал работа с вас!

— Монсеньор — отвърна Толомей, като се поклони, — най-голямата добродетел на един банкер е да знае да мълчи. Но тъй като вие сте брат на монсеньор дьо Санс, мога да ви доверя, че се касае за негово добро, за нашето… и за доброто на светата наша майка църквата.

И вече до самата врата повтори сухо:

— Още утре, ако му е угодно.