Морис Дрюон
Железният крал (26)

IV
ЛЯТОТО НА КРАЛЯ
След смъртта на Ногаре Филип Хубави сякаш замина за някъде, където никой не можеше да го последва. Пролетта затопляше земята и къщите. Париж се съживяваше от слънцето, но кралят беше като изгнаник в зимата на своята душа. Пророчеството на великия магистър не излизаше от ума му.

Често отиваше в някоя от полските си резиденции, където предприемаше продължителни ловове — единственото му видимо развлечение. Но тревожни съобщения бързо го викаха отново в Париж. Прехраната на страната беше лоша. Хранителните продукти поскъпваха. Плодородните области не се съгласяваха да изпратят излишъците си в бедните краища. Хората мърмореха: „Много войска, малко храна.“ Отказваха да плащат данъците и се бунтуваха срещу управителите и бирниците. Възползували от кризата, сдруженията на бароните в Бургундия и Шампания се възобновяваха, за да предявят стари феодални искания. Робер д’Артоа също не изпусна изгодата от скандала с принцесите и общото недоволство и започна пак да подстрекава към безредици в земите на графиня Мао.

— Неблагоприятна пролет за кралството — забеляза един ден кралят пред монсеньор дьо Валоа.

— Ние сме в четиринадесетата година на века, братко — отвърна Валоа, — тая година винаги е белязана от съдбата със знака на злочестината.

С тези думи той припомняше една обезпокоителна констатация във връзка с четиринадесетте години на изминали векове: 714 — нашествието на испанските мюсюлмани; 814 — смъртта на Карл Велики и раздробяването на империята му; 914 — нахлуването на маджарите, съпътствувано от големия глад; 1114 — загубата на Бретан; 1214 — коалицията на Отон IV, с голяма мъка смазана при Бувин… победа на ръба на пропастта. Единствена годината 1014 не влизаше в редицата на нещастията.

Филип Хубави гледаше брат си, но като че ли не го виждаше. Отпусна ръката си върху хрътката Ломбард и започна да я гали по врата срещу косъма.

— Обаче този път, братко, нещастието го докарват вашите приближени — подзе Шарл дьо Валоа. — Марини не знае вече мярка. Използува вашето доверие, за да ви мами и ви тласка по един път, изгоден за него, но пагубен за нас. Ако бяхте послушали моя съвет по въпроса за Фландрия…

Филип Хубави вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Там не мога нищо да направя.“ Трудностите с Фландрия се появяваха периодически. Град Брюге, богат и непреклонен, постоянно насърчаваше въстанията на общините. Фландърското графство, чийто статут не беше ясно определен, отказваше да прилага общия закон. От разни неизпълнени договори, от бурни преговори тази фландърска история бе се превърнала в неизлечима рана върху снагата на кралството. Какво беше останало от победата при Мон-ан-Певел? Отново трябваше да се употреби военна сила. Но да се вдигне една армия, трябват средства, а предприеме ли се поход, разходите на съкровището сигурно ще надминат тези от 1299 година, незапомнени дотогава за кралството. Един милион шестстотин четиридесет и две хиляди шестстотин четиридесет и девет ливри разходи с дефицит от близо седемдесет хиляди ливри. А от няколко години насам редовните приходи възлизаха към петстотин хиляди ливри. Къде да се намери разликата?

Марини в разрез с мнението на Шарл дьо Валоа свика народно събрание в Париж за 1 август 1314 година. Той беше вече прибягвал до подобни съвещания с народа, но главно по повод конфликтите с папската власт. Подпомагайки кралската власт да се освободи от подчинението си на Светия престол, гражданите бяха добили право да си казват думата. Сега се искаше тяхното одобрение по финансови въпроси.

Марини подготви най-грижливо тази среща, като разпрати по градовете вестители и секретари и не скъпеше срещи, постъпки, обещания.

Събранието се състоя в търговската галерия, чиито дюкянчета тоя ден бяха затворени. Издигнаха голяма естрада, където насядаха кралят, членовете на неговия съвет, перовете и големите барони.

Марини взе думата прав, недалеч от своята мраморна статуя, и гласът му звучеше по-категорично от обикновено, по-уверено, че изразява истината. Облечен беше скромно. Имаше величествена осанка и държане на оратор. Формално речта му беше отправена към краля, но я произнасяше обърнат към множеството, което по този начин се чувствуваше до известна степен господар. В обширната двойносводеста зала няколкостотин души, дошли от всички краища на Франция, слушаха.

Марини обясни, че хранителните продукти са малко, следователно скъпи и това не е кой знае колко чудно. Мирът, поддържан от крал Филип, беше благоприятствувал за увеличение броя на поданиците му. „Ядем същото жито, но сме повече хора.“ Трябва, значи да се засява повече; а за да се засява, нужно е спокойствие в държавата, съблюдаване на разпоредбите, принос на всяка област към общото благоденствие.

А кой заплашва мира? Фландрия. Кой отказва да даде приноса си за общото добруване? Фландрия. Кой крие житото и платовете си, за да ги продаде в чужбина, вместо да ги отправи към вътрешността на страната, където има голяма оскъдица? Фландрия. Като отказват да плащат данъците и митата^[1] си, фламандските градове утежняват неизбежно тегобите на другите кралски поданици. Фландрия трябва да отстъпи. Ще я принудим чрез сила. Но за това са нужни субсидии. Ето защо всички градове, представени тук от свои граждани, трябва в техен личен интерес да се съгласят да платят извънреден данък.

— По този начин ще се види кой ще даде помощ срещу фламандците.

Вдигна се глъчка, но веднага се разнесе гласът на Етиен Барбет.

Барбет, управител на монетния двор в Париж, градски съветник, старейшина на търговците и много забогатял от търговия с платна и коне, беше съюзник на Марини. Изказването му беше предварително подготвено. От името на първия град в страната Барбет обеща исканата помощ. Той увлече събранието и представителите от четиридесет и три „добри града“ поздравиха единодушно с одобрителни възгласи краля, Марини и Барбет.

Но макар събранието да свърши с победа, финансовите резултати се оказаха твърде обезсърчителни. Армията бе вдигната, преди да бъде събрана паричната помощ.

Кралят и неговият съуправител пожелаха повече да направят демонстрация на сила, отколкото да водят истинска война. Походът представляваше внушителна военна разходка. Щом войските потеглиха, Марини извести на противника, че е готов да преговаря, и побърза още в първите дни на септември да сключи маркетския договор.

Но веднага след тръгването на войските назад Луи дьо Невер, син на фландърския граф Робер дьо Бетюн, денонсира договора. Това беше провал за Марини. Валоа, който се радваше на всеки неуспех на кралството, ако този неуспех вредеше на съуправителя, обвини публично Марини, че е бил подкупен от фламандците.

Разноските по похода оставаха неизплатени и кралските чиновници извънредно мъчно и при голямо недоволство на провинциите продължаваха да събират извънредната помощ, обещана за едно начинание, завършено вече, и то с неуспех.

Кралската съкровищница се опразваше и Марини бе принуден да дири нови способи против злото.

Евреите бяха оскубвани вече два пъти. Ново стрижене нямаше да донесе много вълна. Тамплиерите вече не съществуваха и златото им отдавна беше се стопило. Оставаха ломбардите.

Още в 1311 година беше издаден декрет за изгонването им, но без намерение да бъде приложен, а само да ги принуди да откупят, разбира се, много скъпо, правото си на пребиваване. Този път не ставаше дума за откуп — Марини обмисляше конфискуването на всичките им имущества и изгонването им от Франция. Търговията им с Фландрия, в нарушение на кралските нареждания, и финансовата помощ, която оказваха на феодалните лиги, оправдаваха подготвяната мярка.

Но орехът беше костелив. Банкерите и италианските търговци, граждани на краля, бяха успели много здраво да се организират в „сдружения“ начело с изборен „главен капитан“. Контролираха външната търговия и господствуваха над кредита. В техни ръце се намираше транспортът, частната поща и дори събирането на някои данъци. Отпущаха заеми на барони, на градове, на крале. Даваха дори милостиня^[2], когато се налагаше.

Марини подготвя няколко седмици своя проект. Той беше упорит човек, а и нуждата го подтикваше. Но нямаше го вече Ногаре. От друга страна, парижките ломбарди бяха хора добре осведомени, поучени от опита и плащаха скъпо, за да узнават тайните на властта.

А и Толомей бдеше с отвореното си око.