Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (21)

21.

Бързо се топяхме по численост, но все пак сърцата на моите най-обични другари сред Четирийсет оставаха с мен: Трайбън, Гали, Тиса, Джайв и разбира се — Хенди. При нас останаха Киларион, Кат и Накса, Лечителите Малти и Креот не ни изоставиха, нито Грисиндил и Марсиел.

Продължавахме нагоре. Въздухът ставаше все по-студен и толкова разреден, че се налагаше да разширяваме гърдите си като балон, за да ги снабдяваме с нужното количество. Случваше се да погледна назад — виждахме върховете на много възвишения под нас сякаш се изкачвахме по игла, пробола небето. Покривът от облаци, скрил Върха от погледа ни, сега като че ли притискаше раменете ни, а в същност все още беше много далеч.

Напусна ни Скардил, Пен и Гибилау. Съжалявах за загубите, но не направих нищо. Върна се Йо Учения. Изглеждаше някак променен, но не каза нито къде е бил, нито какво му се е случило. Денят, когато той се завърна, загубихме Чализа и Туйман, а в Кралството с гъстите струи блед пламък изчезнаха още двама — Нумай Металоработника и после Джайв Певеца — не допусках, че точно той ще си отиде. Тежко преживях загубата му. Никога не сме били близки приятели, но бяхме добри съюзници. Точно на следващия ден Хенди възкликна, че чувствала присъствие във въздуха около нас. Чувала песента му. Възможно е. Аз не я чух.

Една нощ небето започна внезапно да пулсира. То бе изпълнено с ярки розови ивици от здрач до зори — така понякога, макар и рядко, ставаше, ако Марилема изгрее в края на деня и остане над нас през всичките часове на мрака. Това обикновено е поличба. И на следващия ден се озовахме на място, където се сблъсках с нещо изключително необикновено и странно — то надминаваше всичко, което бях препатил през цялото ни изкачване.

Попаднахме в малко Кралство, разположено върху каменно било, приличащо на котел с високи остри краища, легнал върху гръдта на Планината. Сивкави кичури стар сняг — защото на тези височини ние бяхме наистина в студен пояс със силни ветрове и чести бури, придружени от град — заобикаляха опасаната със скали граница. Предполагам, че можехме да минем край това Кралство без да влизаме в него, тъй като бе малко отдалечено от главния път. Но не можахме да го отминем, защото бяхме уморени от целодневното, мрачно и потискащо ходене през тази студена страна, а над нас се събираха буреносни облаци да се събират. Решихме да си намерим подслон за през нощта, макар все още да беше ранен следобед.

Кат и Киларион се прехвърлиха през ръба първи и чух техните учудени възгласи. Прехвърлих се и аз и разбрах защо. Пред нас се стелеше тиха тучна градина, с мек, топъл и плътен въздух, сякаш в един миг се бяхме върнали в нашето селище при основата на Стената. Чувахме песен на птички, усещахме ухание на хиляди цветя, а в далечината се виждаше голяма гора от дебелостволи дървета, натежали от лилави плодове между бляскави снопове златиста шума. И всичко това сред студовете и снеговете на най-горните склонове на Коза Сааг! Наоколо грациозно се движеха елегантни хора със златни нанизи на гърдите и ярко тъкани дрехи, всички — без изключение — изглеждаха в цъфтяща младост и красота. Като че наистина бяхме прекрачили прага на дома на боговете.

Стоях зашеметен и гледах с благоговение от върха на каменното било: зад мен студ и лед, а пред мен смайващо бляскав рай. Тиса ми пошепна:

— Внимавай, Полър. Тук всичко е измама и магия.

От другата ми страна Хенди кимна и добави своето предупреждение.

— Добре — съгласих се аз. — Ще внимавам.

Но Кат и Киларион вече се спускаха надолу по вътрешния склон на Кралството на спокойствието и изобилието, следваха ги Марсиел, Малти, Грисиндил и Транс. Движеха се като в сън. Решението се изплъзна от контрола ми и аз тръгнах надолу. И така от Кралството на снега преминахме в Кралството на цветята и птичите песни. Хората се обръщаха, докато се приближавахме и гледаха към нас сериозно, но не показаха нито страх, нито неудоволствие, сякаш най-нормалното нещо на света беше банда окъсани, премръзнали скитници да се спуснат към тяхната страна.

— Елате — поканиха ни те. — Трябва да дойдете при нашия господар.

Всички бяха прекрасни: стройни и красиви, цъфтяха от сила и жизненост и нито един не бе по-възрастен от осемнайсет-двайсет години. Изглеждаха съвършени, без какъвто и да било недостатък, дефект или недъг сякаш бяха излезли от един калъп. Само лицата им се различаваха, иначе всички имаха дълги крайници, стройни тела и излети форми. Никога не бях виждал такива хора и докато ги гледах, изпитах горчив срам заради далеч несъвършеното ми тяло, заради грозните петна от измръзване по кожата ми, заради праха и мръсотията от пътуването по косата и дрехите ми, заради белезите от продължителното изкачване по цялото ми тяло и, отгоре на всичко, заради крака ми, моя омразен, недъгав куц крак, от който никога не съм се срамувал преди, но който сега ме караше да се чувствам белязан с безчестие и грях.

Поведоха ни към кристален свод в центъра на Кралството, мястото на техния Крал — той стоеше спокойно със скръстени ръце и ни очакваше на пиедестал. Беше съвършен колкото поданиците си, така млад, крал — момче, величествен младеж-принц, спокоен и могъщ, прекрасно нагизден в злато и яркочервени дрехи, с висока тиара на главата от блестящ метал с инкрустирани лъскави скъпоценни камъни по нея.

Приближавахме се към него и изведнъж Хенди ахна и заби пръсти в ръката ми, сякаш се уплаши.

— Какво има? — попитах аз.

— Лицето му, Полър.

Погледнах го. Имаше нещо познато, но какво?

— Като че ли ти е брат! — извика Хенди.

Така ли? Взрях се с нарастващо смущение. Да, имаше нещо в носа, разположението на очите, начина, по който изви устните си в усмивка за поздрав. Наистина на пръв поглед се долавяше известна прилика и дори във вида…

Просто съвпадение. Така си помислих.

— Нямам брат — напомних й аз. — И никога не съм имал.

Зад мен Тиса изричаше магически думи.

Младият крал се обърна към нас спокойно, покровителствено:

— Добре дошли, Пилигрими. Кой е водачът ви?

— Аз.

Излязох напред, куцукайки на това място, изпълнено със съвършенство и до болка осъзнах недъга си.

— Ние сме от селището Джесподар, а моето име е Полър, син на Габриан, син на Дрок от клана на Стената, от Къщата на Стената.

— О! — възкликна той и ми се усмихна с една от най-странните усмивки, които някога съм виждал. — Тогава бъди наистина добре дошъл тук.

Направи една-две крачки към мен и протегна ръка, за да я поема.

— Аз съм Дрок от Джесподар — представи се той. — От клана на Стената, от Къщата на Стената.

 

 

ОТНАЧАЛО, разбира се, отказах да повярвам. Струваше ми се прекалено да приема, че е възможно тук, под сянката на Върха на Коза Сааг, да срещна бащата на баща си в този вид. Тиса беше права — всичко тук беше илюзия и магия и това несъмнено беше измама — Господаря на тази страна да се престори, че сме роднини и да прилича на мен, като в някаква шеговита игра.

Той ни прие в покоите си, целите застлани с дебели, меки килими. По кристалните стени се диплеха пурпурни драперии и въздухът бе пропит от фини аромати. Неговите хора ни изкъпаха и нахраниха, поднесоха ни непрекипяло младо вино. Ако всичко беше илюзия и магия, беше много изкусна магия и твърде приятна илюзия. След всичко това се почувствахме отпочинали, освежени и успокоени, било то илюзия или не. Не бяхме се наслаждавали на такива удобства откакто напуснахме селището. Беше така хубаво, че човек можеше да се разплаче.

После дойде Краля, седна срещу мен и започна да ме разпитва за Джесподар — аз се взирах в лицето му и ясно виждах приликата ни. Той спомена много имена, но аз знаех само някои. Ала при името на Гаспар и Гамилар веднага го известих, че още са живи, че боговете ги бяха дарили с двоен живот и той бе искрено учуден и приятно изненадан да го чуе, защото както се изрази познавал ги когато бил млад. Много странна бе фразата „когато бях млад“, защото сега той изглеждаше много по-млад от мен — съвсем младеж, дори юноша. Но въпреки всичко аз усещах възрастта зад това лице без нито една бръчка. Съобщих му, че в нашата група е синът на сина на сина на Гаспар Двойния живот, на име Трайбън. Той кимна и се взря някъде в далечината, сякаш си припомняше многото отминали години.

Говорихме за нашия клан и нашето семейство — той знаеше имената. Попита за брат си Ралин и аз му обясних, че Ралин е умрял, но че синът на Ралин, Мерибайл е старейшина на нашата Къща. Изглежда му стана приятно да го чуе.

— Да, Мерибайл. Спомням си го. Добро момче. Спомням си го. Беше многообещаващ още тогава.

После ме попита за своята сестра и за децата на сестра си и за двете си дъщери и техните деца — знаеше всичките имена и аз все повече се уверявах, че стоях пред бащата на моя баща. Разбирах, че имаше вероятност да е някакво омагьосване, а той като демон да извлича имената от моя мозък и после да ми ги споменава, за да потвърди фалшивото си родство с мен. Но поддадеш ли се веднъж на подобни мисли, никога няма да се отървеш от съмнения. По-лесно ми бе да повярвам, че наистина е бащата на баща ми, останал жив на Коза Сааг след толкова много години, пременен с младежко тяло поради Трансформация.

През цялото време не отвори дума за баща ми Габриан. Затова накрая споменах името му и казах:

— Всъщност почти не го познавам, защото е тръгнал за Стената, когато бях малко дете.

Не ми отговори нищо. Помислих малко и добавих:

— Предполагам, ти също не го познаваш добре, защото и ти си тръгнал на Поклонение, когато той още е бил малко момче, така ли е?

Продължаваше да мълчи, но неестествено младото му лице се набръчка, сякаш мисълта за трите поколения разбити семейства и за бащите, оставили малките си Синове, го натъжи неимоверно много. Но не беше така. След малко, с мрачен, различен от досегашния глас подхвана:

— Да. Габриан. Хубаво дете беше. И стана хубав мъж. Срещнахме се тук, на Стената.

— Какво? — наведох се напред, напрегнат като гладно животно, готово за скок. Сърцето ми заблъска в гърдите.

— Ти и моят баща сте се срещнали на Коза Сааг?

Той кимна. Изглеждаше потънал в мрачно съзерцание.

— Къде? — попитах аз. — Къде? Още ли е жив? В Името на всички богове, баща ми в това Кралство ли е сега?

— Не, не тук, не сега — той затвори очи, седеше и се поклащаше леко, но аз чувствах, че продължава да ме гледа дори през затворените си клепачи. Гласът му прозвуча като през гъста мъгла:

— Беше много отдавна — бях тук само от няколко години, може би пет или шест. Тогава пристигнаха неговите Четирийсет и изглеждаха съвсем като вас: целите дрипави, изпокъсани и изтощени, защото бяха прекарали дълго време на Стената. Разбира се, те вече не бяха Четирийсет, а само седем. Точно седем и нито един повече. Другите бяха умрели по пътя или бяха отишли да живеят сред Трансформираните, както предполагам са сторили и някои от вашите. Никога не се е случвало всичките Четирийсет, на куп или приблизително в пълен състав, да са изкачат до тези височини, макар че съм чувал, че някои Пилигрими почти са…

— Баща ми — прекъснах го аз. — Искам да чуя за баща си.

Беше ми трудно да бъда търпелив. Ни най-малко не се съмнявах, че по начина, по който несвързано ми разказваше историята зад тази младежка маска, се крие възрастен човек.

— Да. Баща ти. Сега ще стигна и до него. Той и неговите Четирийсет едва се довлякоха дотук, точно както и вие, и ние ги подслонихме, поканихме ги да се окъпят и да хапнат, защото изглеждаха ужасно. Веднага познах кой е той. Видях лицето му и с изумление си казах, това е моят роден син, това е Габриан, това наистина е Габриан. Не го бях виждал от три годишна възраст, но има белези, които не могат да се сбъркат и беше точно така. Както стана и с теб. Но Габриан не ми каза името си веднага, както ти. Нито пък разпозна семейната ни прилика. И аз също не споменах името си. И така стояхме баща срещу син, без той да знае. Разпитвах го разни неща за селището, а той ми отговаряше, после ми разказа за Поклонението, за местата, където е бил и какво му се бе случило по пътя. Изкачването му било тежко, много по-тежко от моето. Заблудили се, лутали се по незнайни пътища, забавили са изкачването си с години, преживели са безкрайни страдания, смърт, дори убийства — било е ужасно. И накрая той беше стигнал до прага на Върха. Бе изстрадал всичко, което е възможно човек да си представи и сега, каза ми той, искаше най-после да види боговете. Лицето му изразяваше непоколебима решителност. Осъзнах, че нищо не е в състояние да го спре. Нищо!

Очите ми се разшириха:

— Той изкачи ли се на Върха тогава?

— Не зная. Мисля, че да. Но кой може да каже?

— Сигурно се е изкачил. Щом се е заклел, че нищо няма да го спре, а Върхът е много близо оттук…

— Не е чак толкова близко — прекъсна ме той. — Близо е в сравнение с това, което е зад гърба на Коза Сааг. Но не е много близо. И има огромни трудности по пътя. Но мисля, че той се е изкачил. И после на връщане…

Спря, намръщи се и се взра отвъд мен, сякаш не бях тук.

— Кажи ми — настоях аз.

— Да, да, ще ти кажа, щом искаш да знаеш. Баща ти и шестимата му спътници си тръгнаха от тук без да разберат кой съм и се отправиха към Върха. Преминал през следващото Кралство, през следващото и следващото, знам това, защото по-късно разпитах и ми съобщиха, че е бил там, че е минал от там. После продължил нагоре и изчезнал в Земята на мъглите. Никой повече не го видял — него или някой от другарите му, с които бе тръгнал за Върха. Вярвам, че го е стигнал, видял е каквото трябва и е тръгнал надолу.

Отново последва дълга, дълга болезнена пауза, като безмълвен вик.

— И после какво стана? — не издържах и го подканих аз.

Бащата на баща ми ме погледна сякаш ме виждаше за първи път, навлажни устни и прошепна:

— Мисля, че е станало, когато е слизал надолу. Той е отишъл при Кладенеца на Живота и там е претърпял Трансформация. Загинал е по време на Промяната.

Затаих дъх.

— Той е мъртъв?

— О, да. Да.

— Сигурен ли си?

— Видях тялото му на ръба на Кладенеца. Погребах го със собствените си ръце.

За момент загубих дар слово. Прекрасната награда ми бе грубо отнета в мига, когато протягах ръце. След малко попитах:

— Как тогава е Кладенец на Живота? По-скоро трябва да е Кладенец на Смъртта.

— Това е мястото, където ставаме отново млади — поясни бащата на баща ми. — Всеки пет години или по-често — ако желаем — отиваме там, потапяме се в него и много бързо излизаме. Ако останем вътре миг или два повече, е пагубно. Разбираш ли?

— А баща ми? Останал е вътре твърде дълго, така ли?

— Само можем да гадаем какво е направил и защо. И дали е станало по пътя към Върха или надолу. Мисля, че знам. Кладенецът се намира в последната зона преди Върха, в местност на непрекъснати бури, ветрове, дъждове и мъгли. Който тръгва към Върха, трябва да мине оттам. Според мен той е отминал Кладенеца и е продължил бързо нагоре, към Върха. Видял мястото, където живеят боговете, после тръгнал надолу и за втори път той и неговите хора са се озовали в района на Кладенеца, но този път… този път…

 

 

ДОКАТО говореше, сякаш виждах всичко с очите си — бях сигурен, че е станало така: мъгли, вихрушки и засипващ сняг, черни остри върхове, тесни пътеки, така трудни да ги следваш, граничещи с тъмни пропасти отвъд; седем изнемощели, измършавели пътници слизат от Върха, екзалтирани са от видяното там, но вече са в края на силите си. И ето, Кладенеца на Живота стои пред тях, забулен в тъмнината, като тайнствена заплаха, една пенлива яма на Трансформациите. Един по един, без да искат, те се препъват и падат в нея, заслепени от снега, който вятърът хвърля в лицата им с дяволска сила. Моментно потапяне е достатъчно, за да доведе до огромна Промяна, но отвъд нея Кладенеца предлага смърт, а не живот. Викове в мъглата, ужасни писъци, силуети на хора, които се препъват в тъмнината, хлъзгат се, падат, стават и отново падат. Баща ми търси пипнешком ръцете на другарите си, намира ги, губи ги, хваща една, опитва се отчаяно да измъкне някого от Кладенеца, а и самият той да се измъкне. Или може би, баща ми пръв е направил грешка, а останалите са се опитали да го спасят и са загинали с него…

Такава картина си представях от думите на бащата на моя баща, такива думи ми се искаше да чуя. Но истината за случилото се беше съвсем друга.

— Няколко дни по-късно — продължи бащата на моя баща, — двама души от моето Кралство, наскоро посетили Кладенеца, дойдоха и ми съобщиха, че там са видели нещо невероятно, нещо ужасно. Досетих се какво би могло да бъде и потеглих незабавно. Намерихме първо седем купчини захвърлени дрехи и денковете, почти затрупани от снега. А на ръба на Кладенеца, хванати ръка за ръка, вече безплътни, лежаха малките, крехки кости на седем новородени деца, хванати в зловеща верига и затънали в топлата кал. Извлякохме ги с дълги пръти. Погребахме ги наблизо. Когато минеш от там ще видиш седемте могили. Ако минеш.

— Ако? — с недоумение попитах аз. — Нали ми каза, че това е единственият път към Върха.

— Забрави за Върха. Остани тук.

Думите му ме стреснаха.

— Дал съм свещена клетва — възразих разпалено.

— Всички сме дали такава клетва — припомни той. — И баща ти. И аз. Мисля, че той изпълни клетвата си. Затова заплати с живота си. Аз също бях на Върха. Безполезно е. Забрави за Върха, дете.

— Казваш, че си го видял?

— Да. И се върнах. Никога повече няма да отида там. Това е едно противно място. Забрави за Върха.

Затвори се в себе си, не искаше да говори повече за тези неща. Обливаха ме горещи вълни на тревога. Мрачната история за смъртта на моя баща ме потисна и вцепени. А сега ето и сдържаните думи на бащата на моя баща за Върха. Станеше ли дума за Върха, Земянина също говореше уклончиво и неясно. Защо? Защо? Какво криеха? Усещах, че в мен се надига гняв, протегнах се към бащата на моя баща сякаш да изтегля от него отговорите.

— Противно място? Какво говориш? Защо противно? Кажи ми какво има на Върха! Кажи ми!

— Никога — отвърна той.

Спокойно изречените думи ме стиснаха като в железен обръч.

Протестирах, настоявах, но — напразно. С върховно търпение, което ме вбесяваше, той вдигна ръка в знак да замълча и все така спокойно се обърна към мен:

— Ще ти кажа само едно и нищо повече: каквото и да очакваш да намериш там, няма да го намериш. Там няма нищо друго, освен ужас. Забрави Върха, дете. Остани тук при мен.

Бях вбесен и целият треперех.

— Как е възможно да го направя? Знаеш, че съм дал клетва…

— Остани — повтори той, без да помръдне. — И живей вечно.

Взирах се в него безмълвен и треперещ. И още веднъж ми разказа, как той и неговите поданици ходят от време на време до Кладенеца на Живота, топват се за миг и стават отново съвършени и млади, защото Кладенеца връща времето назад. Уверяваше ме, че и аз мога да направя същото и да бъда завинаги млад в това чародейно Кралство на най-високите склонове на Стената, където въздухът винаги е опияняващ и мек, а снеговете по магически начин не достигат до тук. Защо да се изкачвам по-нагоре? Защо да разгадавам мистерии, които не заслужават да бъдат разгадани? Остани тук, повтаряше той. Остани. Остани.

И той сякаш успя да отключи съзнанието ми с оригиналния ключ. За мое учудване, яростта ми се уталожи и разбрах, че се подчинявам на волята му.

Той говореше и цялата ми непоколебима решителност се стопи за миг. Той говореше и всичките ми досегашни стремежи ми се сториха безсмислен. Остани, повтаряше той. Остани и живей вечно. Защо не? Добре — мислех си аз изумен. Защо пък не? Изглеждаше толкова просто. Зарежи това горчиво бреме — Пилигримството — То отне живота на баща ти, а и на още толкова много други. Не тръгвай по пътеката нагоре, дай почивка на изтерзаното си тяло. Остани тук. Остани тук. Остани. Да — помислих си. — Защо не? Изведнъж се оказа, че съм податлив на този вид изкушение, отличително за най-високите части на Стената. Остани, повтаряше той. Остани. Остани. Остани. И докато го повтаряше, като че ли ме омагьосваше или поне така си помислих тогава, защото с голямо смущение, за моя изненада, усетих, че нещо се променя в мен. Почувствах как на това спокойно място твърдостта на духа ми се огъва и омеква и се хванах да мисля. Да, Полър, защо не? Остани. Остани.

 

 

ДА ОСТАНА? Как можех да остана? Ние бяхме дали клетва.

Но клетвата ми не попречи да прекараме в лентяйство сред долината на синята трева, в подножието на последния връх, няколко седмици или може би няколко месеца, макар че нямаше причина да останем толкова дълго. Предполагам, че природата на тези височини отслабва решителността дори на най-силните: въздухът беше разреден и не бе достатъчно засищащ, затова ни атакуваше до крайна степен там, където бяхме най-уязвими. Сега, на толкова голяма височина, започвах да изневерявам на своята вътрешна природа, на безкрайния си стремеж към целта, на която аз и Трайбън се бяхме посветили още като дванайсетгодишни момчета.

Тази нощ ни очакваше гореща баня, сиропи, пивки вина и прекрасни меса. Спахме облечени в меки роби, върху купчини кожи. И аз си помислих — бих могъл да живея така вечно. Вечно, Полър, вечно.

Беше като болест, нападнала мозъка ми за известно време. Защо да се изкачвам на Върха? През останалия път ни очакваха само трудности и изпитания, а в края на пътуването — мъка. Върха. Каква е ползата от Върха? „Това е противно място“ — бе казал бащата на баща ми. „Там ще намериш само ужас.“ Той го беше видял, той знаеше. Отново и отново премислях мрачната история за смъртта на баща ми, тя преминаваше през мен като река и ме оставаше разтреперан и обезсърчен. С най-голяма сила ме разтърси не толкова представата за онези малки кости, макар само по себе си да бе ужасно, а по-скоро въпросът: какво е накарало седмината Пилигрими да изберат такава зловеща смърт? Аз не можех да събера сили, за да си отговоря честно на въпроса, защото той отваряше цяла бездна от въпроси. Накрая си казах, че всичките тези въпроси са глупост. „Престани“, заповядах си аз. „Достатъчно дълго се бори за нещо безсмислено. Засели се в Кралството на бащата на твоя баща и се отдай на спокойствието. Или иди малко по-нагоре и си намери собствено Кралство, заживей там щастливо и вечно и остави боговете на мира.“ Признавам си — имах такива мисли. Не съществува толкова силен човек, че да не се отклони от пътеката към Върха на Стената.

И така ние останахме в Кралството на бащата на моя баща ден-два или три-четири и още един ден. От време на време излизах и гледах пътеката нагоре, снежните зъбери и облаците надвиснали като покрив, а над тях се издигаше Върха, сякаш отделен от земята отдолу. Знаех, че трябва да продължим пътя си. Това беше нашата цел и тя беше на хвърлей място. Но аз не давах команда за тръгване.

Съдете ме, ако искате. Истината е, че не можах да устоя на демона в мен, който ме подканваше да остана на това уютно място на вечен живот. Беше като парализа. Официално не бях приел предложението на бащата на моя баща и въпреки това стоях. Всеки ден си казвах — ще остана още малко. Трябваше да събера сили за последния щурм. За къде да бързаме? — питах се аз. Върха ще почака. Боговете ще изтърпят още малко без мен.

И така времето минаваше.

— Трябва да тръгнем — подкани ме Хенди след няколко дни на безделие.

— Да. Да.

— Ние сме дали клетва — напомни Трайбън няколко дни по-късно.

— Да — съгласих се аз. — Така е.

Всички ме гледаха, изучаваха ме и се чудеха. Някои бързаха да продължат изкачването, други — не, но никой не можа да разбере защо се бавя и не давам нареждане за тръгване. Дори Транс, куцукайки с безразличие сред красотите на Кралството, като че ли гази пепел и кал, ме погледна насмешливо и попита хладно:

— Страхуваш ли се да се качиш на Върха, Полър. Или просто внезапен пристъп на мързел те задържа тук толкова дълго?

Намръщих се насреща му и не отговорих. Той продължи:

— Сигурно е заради жена. А? Някое малко стройно момиченце с хубава златиста кожа се вмъква нощем в леглото ти, нали? И ти не можеш да я оставиш.

Ухилен Транс навря петнистото си лице в моето, а дъхът му вонеше невъзможно.

— Тя е на шест десетки години, Полър! Достатъчно стара е, за да бъде не майката на Хенди, а майка на нейната майка, а ти си въобразяваш, че е девойче.

— Махай се от мен — отпъдих го аз.

— Шест десетки години!

— Марш — креснах. — Или ще те прекърша на две.

Продължаваше да се кикоти, но се махна.

В думите на Транс имаше, разбира се, известна истина, но не много. Действително през нашия престой в Кралството, от време на време се бях забавлявал с няколко блестящи жени. Знам, че не бях единственият. Жителите от Кралството на бащата на моя баща се тълпяха около нас, сякаш бяхме нови играчки, донесени да се забавляват и не беше толкова лесно да устоим. По всяка вероятност, докато бяхме в тази страна, всичките мои Четирийсет — и мъже, и жени — си имаха любовници. Особено много харесах Аламир — подвижна и жизнена жена с неотразимия блясък на момиче на половината от възрастта ми. Не се интересувах на колко години беше всъщност, макар този въпрос да ми минаваше през ума без да искам и ме потрисаше. Именно тя ми втълпи идеята да си потърся собствено Кралство, а тя да стане Кралица. Няколко дни се забавлявах с тази идея, но това беше просто игра.

Ала не Аламир ме задържаше тук, нито пък мързелът. И все пак Транс бе уцелил истината с първото си предположение.

Страхувах се!

Сега вече знаех, че бащата на моя баща ме бе омагьосал. Той просто бе направил едно изкусително предложение, което Полър от предишните години щеше да отхвърли веднага с едно поклащане на главата. Дори сега, макар и толкова изтощен от дългото изкачване, все още бях в състояние да откажа.

Но умът ми не можеше да се освободи от разказа за неестествената смърт на баща ми във високите части на Стената. Той изпълваше съзнанието ми, преливаше и потапяше всичко. Колкото повече разсъждавах, толкова по-силно случката се врязваше в паметта ми. Хиляди пъти си зададох въпроса: Какво е това ужасно нещо, което баща ми е видял на Върха, и от което е могъл да се пречисти само като се потопи в Кладенеца на Живота?

Именно страхът какво ще открия, ме възпираше — не онзи обикновен страх от смъртта. Самата смърт не ме плашеше и никога не ме е плашила. Страхувах се, че там може да открия нещо, което да ме принуди да посегна на живота си, както бяха сторили баща ми и шестимата му спътници преди мен. Това ме парализираше напълно, а не можех да споделя страховете си с моите приятели. Известно време ги прикривах дори от самия себе си и си внушавах, ле е нова форма на любов към комфортния живот, който ме задържа тук или магия, направена ми преднамерено от бащата на моя баща. Но не беше така. Съвсем не беше така.