Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (20)

20.

Когато се прехвърлихме през ръба и навлязохме в най-отдалеченото и извисено Кралство, единственото желание на всички бе само да си починем известно време. Над нас, на един хвърлей място, можехме да видим дома на боговете или поне така ни се струваше тогава. Никой нямаше ни силата, ни решителността да рискува да продължи веднага, даже безкрайното любопитство на Трайбън бе надвито от голямата умора. Докато пресичахме Страната на Квуз, докато превземахме тази гола скала, бяхме изразходвали разточително силите си, твърде разточително може би, и сега имахме нужда да ги възстановим, да укрепим волята си, преди да се сблъскаме със следващото предизвикателство.

От това вътрешно плато — пиедестал на най-високите върхове на Коза Сааг — навлязохме в голямо затворено пространство, изпълнено с гори, реки, потоци и долини. Един тайнствен свят отгоре на Стената. Въздухът тук беше още по-разреден, ала ние вече знаехме много добре как да приспособим телата си, за да се справим, а макар разреден, той беше приятен, хладен и свеж. Навсякъде под краката ни растеше гъста синя трева, а огромната планина сякаш със забоден в облаците връх, се извисяваше над нас поразително величествено и красиво. Намерихме приятно място край бърз поток. Разположихме се на лагер с мисълта да останем ден, два, а може би и три, преди да потеглим нагоре. Но останахме повече. Не мога да кажа колко повече, защото един ден преливаше спокойно в друг и времето се изплъзваше, изтичаше край нас, без да го осъзнаваме. Но подозирам, че беше дълго време.

Мястото беше спокойно, а такива нямаше много по време на пътуването ни нагоре по Стената. Тук можехме да се съблечем, да се изкъпем и почистим, да пием студена вода, да берем сочни плодове от дървета, чийто имена никога нямаше да научим. Правехме го ден след ден като омагьосани. А може би и бяхме. Никой не говореше за тръгване, вече ви казах, дори Трайбън. Всъщност Трайбън и аз дълго време избягвахме да застанем очи в очи, защото никой от нас не бе забравил, че като момчета се бяхме заклели да изкачваме Кралство след Кралство и да стигнем Върха. А щом такава бе клетвата ни, защо стояхме още тук? Често виждах, че някои ме гледат угрижено, с опасението да не би в един момент да грабна тоягите и с цялата моя предишна настървеност да подгоня всички нагоре към целта. Ала в този момент вътрешният огън, довел ме чак до тук, бе блокиран. Аз се нуждаех от почивка колкото и останалите, така че нямаха основание да се тревожат в момента. Бях отпуснал юздите и се наслаждавахме на безоблачните дни.

Известно нетърпение да възобновим изкачването проявяваше само Земянина:

— Полър, дължа ти живота си.

Кимнах притеснено, защото той беше блед, още по-слаб от преди и ми се струваше, че в него е останал малко живот. После продължи с угрижен глас:

— Как мислиш, още много ли ще останем в тази долина?

Посочих му дългата сянка на огромната планина:

— Ще останем тук, докато възвърнем отново бодростта си. Нужно ни е да съберем цялата си сила за това пред нас.

— Без съмнение е така, но колкото повече време минава, разбираш ли…

Гласът от кутийката млъкна. Той се взираше тъжно в мен. Знаех какво го безпокоя. През самотните си лутания бе страдал много и сега малкото останала в него сила чезнеше. Усещаше, че идва краят и искаше да умре на Върха между своите приятели. Навярно дългото ни забавяне тук го довеждаше до лудост. Е да, разбирах какво му бе нужно, но ние имахме наши потребности. Дългото безмилостно изкачване към небето ни бе изсушило съвсем. Вече не бяхме млади, бяхме в третата десятка години и дори най-силните между нас чувстваха изкачването, като тежко бреме. А все още ни предстоеше най-страшното. Още не бяхме готови да го предприемем.

Земянина го знаеше, знаеше също, че няма право да настоява. И потули своето нетърпение. Обещах му, че независимо как, ще го заведа при неговите приятели Земяни на Върха и щях да спазя това обещание, макар и наистина по необичаен начин.

Поговорихме още малко. Разпитвах го за неговото селище, къде е разположено спрямо Стената и имат ли Къщи подобни на нашите — на Музикантите, на Адвокатите, на Дърводелците и на всички останали и дали се признават за поданици на Краля. Дълго време след като го попитах за тези неща, той мълча, вглъбен в себе си. После се обади:

— Казах ти, че идвам от много далеч.

— Да.

— Роден съм в свят отвъд небето.

Не знаех как да го разбирам.

— Свят отвъд небето — повторих аз учудено и тъпо думите му като глупак, защото не ги осъзнах. — Тогава ти си бог?

— Съвсем не. Смъртен съм, Полър.

— Но твърдиш, че идваш от един от Световете в Небесата.

— Да, от един свят, наречен Земя.

Спомних си моя отдавнашен Звезден сън: танцувах на Върха, гледах от Върха нагоре към онези Светове, видях студената им светлина, почувствах техния могъщ божествен живот, който се изливаше върху мен.

— Но жителите на Небесата са богове — настоявах аз. — Техните домове са звездите, а звездите са огън. Кой може да живее в огън, освен боговете?

Той се усмихна търпеливо и тъжно и с онзи негов изтощен глас, излъчван бавно от малката му кутийка за говорене, подхвана:

— Да, звездите са огън, Полър. Но до много звезди има Светове, приличащи на този, точно както вашия Свят е близо до своята звезда Екмелиос. Тези светове са твърди и не са горещи, има океани, планини и равнини и на тях могат да живеят хора. Или поне на част от тях във всеки случай.

— Екмелиос е слънце, а не звезда. То е много по-голямо, по-ярко и по-топло от която и да е звезда. Също и Марилема. Нали знаеш, че имаме две слънца.

— И двете са звезди. Слънцата са звезди. Екмелиос е съвсем близо, а Марилема — малко по-далече, но още по-далеч, надалеч в небесата има и други звезди, милиони, повече отколкото въобще можеш да преброиш. Всяка звезда е слънце, ярко и горещо. На теб ти изглеждат като малки ярки точки само защото са много далеч. Но ако си близо до някоя звезда, ще се убедиш, че тя е огнено кълбо сходно с Екмелиос и Марилема. И повечето имат светове, които обикалят около тях, така както вашият свят се върти около Екмелиос и Марилема.

Беше ми трудно да следя мисълта му, но той спря за момент и след като прехвърлих думите през ума си започнах да схващам някакъв смисъл. Все пак ми се щеше Трайбън да е до мен и да го чуе, защото бях сигурен, че ще го разбере по-пълно и възприеме по-точно.

Земянина обясняваше:

— Моят Свят е с жълто слънце. През нощта ще се опитам да ти го покажа на небето, но то не е много голямо и затова е трудно да се различи. Слънцето на моя свят е толкова далеч, че неговата светлина пътува цял човешки живот, дори повече, за да стигне вашия свят.

— Тогава трябва да си бог! — извиках аз, много горд, че открих грешка в логиката му. — Защото щом е нужен повече от един човешки живот, за да се премине от вашия до нашия свят, как може един смъртен да се надява, че ще живее достатъчно дълго, за да осъществи това пътуване?

— Той не се надява — отговори Земянина. — Нито аз, нито ти, нито които и да било от нас. Но ние имаме специален начин за пътуване: той ни превежда, пренася, от едно място на друго, без да е необходимо да изминаваме разстоянието между всеки две точки. Затова пътуването от Земята до тук ни отнема година-две, а не един и половина човешки живот. Иначе никога не можех да се надявам да стигна до тук.

Бях смутен. Какво искаше да каже с това, специален начин за пътуване? Предполагам някакъв вид магьосничество. Някакво заклинание ги караше да преминат — само проблясвайки — като светкавици през небето. Е, какво друго биха могли да бъдат тогава освен богове? Единствено бог може да направи такава невероятна магия. Но отново възникваше въпросът: ако са богове, как е възможно един бог да бъде смъртно уморен, както очевидно беше този Земянин? И аз разбрах, че нищо не ми е ясно.

Той ми разказа още много и различни неща, но аз схващах все по-малко.

Под могъщата крепост — последната островърха кула на Коза Сааг — седяхме на влажния бряг до синята трева край бързо хладно поточе и той сподели, че заедно с тримата си приятели не са първите Земяни, дошли в нашия свят, че много отдавна са идвали и други; мнозина са пътували в огромен кораб и пристигнали тук, фактически, за да основат свое селище в нашия свят, а се заселили по високите склонове на Коза Сааг, защото въздухът в низините бил твърде горещ и плътен за техните дробове и щял да ги задуши.

Той ми обясни, че те, или по-скоро потомците, за да бъдем по-точни, на тези отдавна дошли пътешественици, от света наречен Земя, били още там на Върха. Имали селище — нещо като колония. Бях озадачен, защото ми бе трудно да схвана, как така боговете търпят някакви пришълци от друг свят да живеят с тях на Върха — това най-свято място — и защо ние нищо не знаехме за продължителното присъствие на тези странници на Върха на Стената? Толкова неща бях слушал, но в тях не се долавяше дори намек за подобно предположение.

Затова разбрах малко или почти нищо:

— Ами боговете? Създателя, Оформителя, Отмъстителя? Те още ли живеят там? Ти видя ли ги?

Земянина мълча известно време. Очите му се затвориха, дишането му се забави много, стана едва доловимо и аз пак се зачудих дали няма да умре. Най-после той отговори:

— Бях там съвсем за малко, нали разбираш.

— И не си ги видял?

— Не, не ги видях. Нито Създателя, нито Оформителя. Нито Отмъстителя.

— Но те трябва да са там!

— Вероятно са там — колебливо рече той с далечен глас.

— Вероятно? — Съмнението в гласа му така ме ядоса, че за малко да го ударя.

Разбира се, не го направих. Този чуждоземец беше излинял от изтощение, беше смъртно болен — бе навлязъл във фаза, която води към смърт. Може би мозъкът му бе разстроен от треска. Говореше несвързани неща. Щях да сторя грях, ако вдигна ръка срещу когото и да било в такова състояние.

Затова приглуших яда си.

— И сигурно боговете се намират там на Върха!

Той сви рамене.

— Надявам се да е така, заради теб, Полър. Всичко, което мога да кажа е, че аз не видях богове там, докато бях горе. Ако изобщо има богове, те може би живеят някъде извън обсега на нашето зрение.

— Ако има богове? — изкрещях аз. — Ако?!

Още веднъж червена мъгла падна пред очите ми. Трябваше да овладея гнева си повторно. Беше гняв, тласкаш към убийство, но Земянина бе вече обречен. Не можех да си позволя да му причиня каквото и да било зло.

Видя, че се боря със себе си и меко поясни:

— Не исках да изрека светотатство. Колкото до боговете на Небесата, мога да ти кажа само, че не зная нищо повече от теб. И в моя свят, както и в твоя, хората ги търсят, откакто свят светува. Някой мислят, че са ги намерили, но според повечето — не са.

Гласът от машината идваше към мен сякаш от огромно разстояние:

— Желая ти успех, Полър. Надявам се, да намериш каквото търсиш.

После сподели, че се чувства твърде уморен, за да продължим разговора. Виждах, че е така. Дори самото вдишване представляваше трудност за него. Устните му трепереха от умора, а очите му имаха стъклен, смъртен блясък.

Отидох при Трайбън и като внимавах да не преиначавам нещата, му преразказах думите на Земянина колкото се може по-добре. Трайбън слушаше мълчаливо, кимаше и от време на време драскаше по някоя малка диаграма в меката пръст. Понякога ме спираше и ме молеше да повторя. Не изглеждаше смутен, нито разтревожен, нито разстроен. Този негов странен мозък изглежда попиваше всичко с радост и лекота като гъба.

— Много интересно — кратко заключи той. — Много, много интересно.

— Но какво означава? — недоумявах аз.

— Означава, каквото означава — усмихна се с палавата си усмивка Трайбън.

— Че колония от Земяни живее сред боговете?

— От всичко, което знаем, боговете може би са Земяни — обобщи Трайбън.

Смутен и учуден поклатих глава.

— Как можеш да кажеш такова нещо, Трайбън? Дори само да допуснеш тази възможност е вече богохулство!

— Той е бил на Върха. Ние не. Не е видял богове — само Земяни.

— Но това означава…

— Ние трябва да се качим горе и да видим сами, нали? — предизвикваше ме той. — Нали, Полър?

 

 

РАЗКАЗЪТ на Земянина отново пробуди у мен желанието да стигна Върха, за да му покажа боговете, които той не бе успял да види — от една страна, а от друга — нетърпението на Трайбън да завършим изкачването, защото той отново бе възпламенен от предишното си любопитство. Дадох заповед да напуснем лагера и да подновим изкачването.

Докато пълнехме съдовете с вода, Малти Лечителката дойде при мен:

— Полър, твоят Земянин е много слаб.

— Зная — съгласих се аз.

— Очевидно не можем да го вземем с нас. Няма сили да върви, трудно приема храна. Ясно е, че няма да издържи дълго.

— Какво говориш, Малти? Още днес ли ще умре?

— Не днес, но скоро. След няколко дни, най-много след седмица, вероятно. Няма начин да го излекуваме. Твърде е немощен, а освен това не познаваме строежа на тялото му. Ако наистина искаш днес следобед да поемем нагоре, Полър, налага се да му заделим храна и да тръгнем без него или да останем още няколко дни — да го изпратим и погребем, както е редно — и тогава да продължим.

— Не — отсякох аз. — Достатъчно дълго стояхме тук. Тръгваме днес. А аз обещах, че ще го кача на Върха и ще го предам на приятелите му — Земяни. Ако трябва ще го носим през целия път.

Тя сви рамене и отмина. Малко по-късно го посетих. Беше в лошо състояние, изглеждаше по-зле от преди, много по-зле. Кожата му бе станала като хартия, а капки пот обливаха челото му. Трепереше от глава до пети. Не можеше да фокусира погледа си и гледаше някъде край мен, сякаш стоях зад себе си. Но успя да сподели радостта си, че най-после продължаваме и отново ми благодари сърдечно за всичко, което съм направил за него. Надяваше се да издържи достатъчно дълго — увери ме той, за да бъде отново със своите спътници на Върха. Искаше само това — да ги види отново преди да умре.

От клупа, с който го теглехме нагоре по скалата, направихме носилка: двамина силни щяха да го носят. Тиса направи заклинание за небесна магия, за да задържи още малко духа му в тялото, а Джека и Малти, след дълго съвещание, му дадоха отвара от някакви събрани наблизо треви. Предположиха, че евентуално може да му помогне, във всеки случай нямало да му навреди. Сигурно е било нещо горчиво, защото докато пиеше, направи гримаса на отвращение, но по-късно потвърди, че се чувства по-добре и вероятно беше така.

По малкото възвишение пред нас се виеше пътека — изглежда щеше да ни изведе на склона на планината и ние отново поехме нагоре. Спомнихме си за началото на нашето Поклонение, защото ни заприлича на тръгването от селището. Много скоро приятно залесената долина, станала ни близка като роден дом, където лагерувахме в мир и спокойствие дни и седмици, изчезна зад нас. Започнахме да криволичим нагоре по планинската пътека към една студена, скалиста страна, съвършено непозната за нас. И още веднъж отпред се издигна колосална каменна маса — почти запълваше небето точно като в първите дни от нашето изкачване.

В онези далечни дни нашето простодушие ни пречеше да допуснем, че тъй наречената Стена бе само подножието на Коза Сааг, но сега вече разбирахме, че огромния надвиснал връх, по чийто най-ниски оголени скали се движехме, е всъщност последното предизвикателство и цел на нашите въжделения.

По склоновете на планината ни очакваше — скоро щяхме да се убедим — гъсто населена земя. Новите земи, в които навлизахме, ни откриха, че неизброими Кралства се редуват едно след друго и аз едва ли ще мога да ви разкажа за всяко — толкова много и разнообразни са те. На най-отдалечения и висок връх се бяха установили стигналите чак дотук Пилигрими, бяха се заселили, разплодили и умножили. Скоро точно тук, под дома на тези, които смятахме за наши богове, видяхме Кралства от всички страни. Стори ми се, че всяко от множеството Кралства на Стената, въплъщава някаква поука за Пилигримите, които трябва да преминат през тях. Същото, разбира се, бе вярно и за Кралствата на Кавнала, на Сембитол, на Квуз. Но в най-високите части на Стената Кралствата бяха тъй многобройни, че човек се нуждае от десет живота, за да открие и разбере поуката, която му предлагат и пак няма да обхване дори частица от цялото.

Различна и странна участ ни очакваше в тези Кралства, докато само шепа оцелели от нас направят последните крачки до Върха.

Но нашия Земянин не беше от тях.

Той завърши своя път точно когато пресичахме една от най-населените територии в планината. Водех колоната и изучавах пушека от селищата недалеч по пътеката, когато Кат Адвоката изтича напред:

— Най-добре е да дойдеш.

Той лежеше на гърдите на Гали и трепереше конвулсивно. Джека и Малти се бяха надвесили над него, встрани Тиса изричаше заклинания, а Трайбън го наблюдаваше мрачно от разстояние. Беше очевидно, че нито успокояващото присъствие на Гали, нито отварите на Лечителите, нито магьосничеството на Тиса щяха да помогнат. Животът напускаше Земянина толкова бързо, че можехме да видим как душата му се рее над главата му като издигаща се пара. Когато се приближих до него, очите му се обърнаха назад и той изстена леко.

Наведох се:

— Земянин? Земянин, чуваш ли ме?

В този последен миг, когато бе застанал на прага на вечността, исках да го попитам дали ми бе казал истината за обитателите на Върха, когато твърдеше, че е видял само Земяни и не е открил богове. Но вече нямах възможността да го питам нищо. Малката кутийка, с която ни говореше, се бе изтъркулила от ръцете му и лежеше ненужна в тревата. Дори да беше в съзнание, сигурно нямаше да ме разбере, нито пък аз него.

— Земянин!

Той трепна за последен път и остана неподвижен с разперени пръсти на вдигнатата към небето ръка, към Върха, където бяха неговите спътници. Погледнах протегнатата ръка с изпънати нагоре пръсти. Бяха пет, както ми се стори още в началото — с палец от едната страна, но от другата нямаше нищо, дори знак, че някога е имало такъв и други четири, подредени по обичайния начин. Взех тази странна ръка в моята и я задържах за момент, после я поставих върху гърдите му, сложих другата му ръка отгоре — да се кръстосат и затворих очите му.

Обърнах се и Трайбън ми довери:

— Преди малко се опитах да поговоря с него за боговете и Земяните, за да ми каже още нещо, което е видял и знае. Разбирах, че е единственият ни шанс. Но той беше отишъл вече надалеч и не можеше да говори.

Усмихнах се. Трайбън винаги е бил моята друга, по-разумна половина, мислеше за същите неща, но все преди мен. А този път беше твърде бавен.

Дойде Киларион:

— Ще изкопая гроб. Тук почвата не е много твърда. А и има много скали за могила.

— Не — отклоних го аз. — Никакъв гроб, никаква могила.

В този момент ми хрумна идея, вероятно безумна, породена от разредения въздух на високото място. Огледах се.

— Къде е Талбол? Доведете ми кожаря. И Нарил Месаря. Също и Грисиндил Тъкачката.

Те дойдоха и аз им обясних какво искам.

Взираха се в мен, сякаш си бях изгубил ума, а може би наистина бях, но им казах, че съм обещал на Земянина да го заведа при неговите приятели горе и независимо от всичко, ще спазя клетвата си. И така, те отнесоха тялото на Земянина встрани и започнаха да работят по него. Нарил го изпразни от вътрешните му органи, видях как Трайбън наднича с учудване. Талбол, като истински Кожар, обработи кожата с билки, набрани край пътя, после Грисиндил напълни празното тяло с ароматни треви, предпазващи от гниене, парчета плат и други леки неща за запълване и накрая Нарил заши прорезите. Отне ни три или четири дни. Лагерувахме като се стараехме да останем незабелязани за обитателите на Кралството точно над нас. Когато всичко това бе извършено, Земянина лежеше в направения хамак като заспал, но, когато го повдигнахме, той практически не тежеше никак и ние го понесохме, без каквато и да било трудност. Тъй като беше Земянин, а дори за най-недосетливите между нас беше ясно, че Земянина е същество напълно различно, не чух някой да възрази за стореното. Кой можеше да каже какви са погребалните обичаи на Земяните? Естествено, не бяхме длъжни да го погребем, както погребваме нашите — с молитва и всичко останало.

Взехме го в похода ни към Върха и скоро съвсем свикнахме с присъствието му, макар да беше мъртъв.

 

 

ПЪТЯТ беше същия като онзи, по който започнахме пътуването от селището Джесподар — извиваше се ясно очертан и добре поддържан, спираловидно нагоре, нагоре и завиваше от другата страна на планината. На всеки няколко дни се озовавахме в различно Кралство. Жителите на някои от Кралствата излизаха да ни погледат, други почти не ни забелязваха, докато минавахме край тях, но нито веднъж не бяхме обезпокоени. Очевидно във владенията, разположени към върха на Коза Сааг, Пилигримите се ползват с позволението да се движат, където искат.

Самите обитатели на високите Кралства са били Пилигрими или поне техни потомци. Можеше да се разбере по вида им. Цялото това множество от хора, създали нов свят за себе си, много по-висш от нашия, бяха неуспели Пилигрими, изоставили божия обет точно както бяха направили гърчещите се създания от пещерата на Кавнала или насекомоподобните същества на Сембитол — всичките сега бяха в легиона на Трансформираните, толкова различни по форма, колкото съществата, населяващи нашите сънища.

Но тук беше по-различно. Хората от Кралствата високо горе бяха преминали границите на нашите възможности за Промяна на формата много повече, отколкото въобще можехме да си представим и го бяха направили по собствена воля и желание. Мисля, че те не бяха жертви на Огъня на Промяната. Бяха по-различни и от Размекнатите, онези злощастни същества, деформирани от топлината на непреодолима външна сила в зловещ вид, нито пък бяха като злочестите пълзящи същества на Кавнала или насекомоподобните същества, които се движеха по тесните пътеки на Сембитол, или омразните пълзящи хора на Квуз, загубили себе си, поради силните лъчи от сърцевината на планината. Не, струва ми се, че тези хора — тук, високо в Кралствата — се бяха променили отвътре и то очевидно по техен собствен избор. От трептящия планински въздух те са черпили сили, за да разгърнат огромния спектър от възможности, които им предоставя Промяната на формата и тя дори ги беше обогатила.

Видяхме огромни, два пъти по-високи от най-високите между нас, ефирни същества, загънати в огромни крила, които никога не видях да използват. Видяхме някои да ходят по бели огнени пламъци, други да се движат в кълба от мрак, а трети изглеждаха като каскади вода. Видяхме мъже като дървета и жени като саби. Видяхме леки, мъгляви неща, понесени като сламки от вятъра. Видяхме гигантски каменни блокове с очи и устни, които се усмихваха съчувствено, докато минавахме. Сега си спомнях Тайната Книга на Майлат Гакерел, по която трябваше да се готвим за Поклонението. Тогава смятах, че не е повече от приказки и легенди, но сега разбирах, че съм грешал.

Майлат Гакерел, който и да беше той, е видял тези Кралства и се беше върнал с достатъчно разум, за да ги отрази и колкото и трескава, неразбираема, нереална да ни се бе сторила трудната му книга, тя не беше плод на фантазията, а трезва хроника на най-високите части на Коза Сааг.

Точно тук започнах да губя моите Четирийсет.

Нямаше как да ги спра. Бяха устояли на ужасите долу, но не можеха да намерят сили да обърнат гръб на красотата и странните неща. Изплъзваха се, сякаш изчезваха в мъгла. Дори да бяхме завързани всички заедно, ръка за ръка, пак щяха да намерят начин да се измъкнат, защото изкушенията на тези Кралства бяха огромни.

Тул Клоунът ни напусна първа. Не беше неочаквано — веднъж вече се бе поддала и макар че тогава се върна, тя все още носеше белег от Сембитол: една постоянна меланхолия обсебваше мястото на предишната й жизнерадостност. Тя изчезна в нощта след смъртта на Земянина и по-късно Тиса каза, че я чувства как танцува във въздуха. Клетата Тул, молех се да е така.

После изчезнаха Сепил Дърводелеца, Йо Учения и другия наш Учен, малката Билар. Те си отидоха в различни дни и останаха в различни Кралства. Организирах издирване за всеки, но бяха съвсем повърхностни, просто ей така — допускам, че причината беше започналата и у мен Промяна и вече не ме беше грижа колкото преди, че губя своите спътници. Нека се реят, шепнеше нещо у мен; нека гонят щастието си тук, щом не търсят Върха. Повечето от тези, които започват диренето са обречени на провал и нека бъде така. Нека!

Транс вървеше редом с мен и се усмихваше с дяволска усмивка:

— Значи, ето какво било да стигнеш Върха на Стената. Просто потъваш в някое Кралство. Ако е така, защо ни трябваше да се качваме толкова високо? Можехме да си спестим усилията и да спрем долу, да се оставим да бъдем Трансформирани от Кавнала.

— Иска ми се да го беше направил — върнах му аз.

— О, никак не си любезен, Полър, никак! Какво съм ти направил? Не ви ли преведох през няколко трудни места?

Махнах с ръка, сякаш пропъждах жилещо палибозо, бръмнало около главата ми.

— Върви, Транс. Превърни се във въздух, вода или огнен стълб. Остави ме.

Ухили се двойно по-зловещо от преди:

— О, не! Не, Полър! Аз ще остана с теб чак до Върха! С теб сме съюзници, ти и аз.

После се изсмя:

— Но, когато стигнем Върха, ще бъдем само аз и ти. Другите отдавна ще са си отишли.

— Остави ме, Транс — отпъдих го аз повторно. — Или, в името на всички богове, ще те хвърля от планината.

— Ще видим, дали съм прав — предизвикваше ме той. — Ти ще загубиш всички, докато се качим.

Същата нощ си отидоха Айс Музиканта и Дорн Клоуна, а два дни по-късно, в едно закътано дълбоко в планината Кралство, чийто владетел обитаваше блестящ варовиков замък, изпълнен с колонади, портали, осветени от факли салони, коридори, бални помещения и една огромна тронна зала, достойна за богове, изгубихме Джека Лечителя — беше наистина тежка загуба. На сутринта ги преброих — бяха останали само двайсет и седем от Четирийсетте, а Транс беше двайсет и осмият. Този път не направих опит за издирване. Беше безнадеждно. Чудех се дали Транс няма да се окаже прав, че всички ще си отидат и накрая да останем само той и аз.

По време на пътуването решителността ми се бе разклащала многократно, но ако се случеше сега, щеше да е краят на моите търсения. Знаех, че трябва да се преборя, но дали щях да спечеля? Объркан и смутен, поведох остатъка от хората си напред по стесняващата се пътека към забуленото Кралство над нас.