Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (15)

15.

Тази нощ лагерувахме точно под избраната от Мурмут планина, в ливада с червена трева, чиито краища стърчаха като триони. Както лежах полузаспал до Хенди, ме споходи видение за боговете във великолепния им дворец на Върха.

И видях: изкачил съм съвсем сам и последната педя до върха на планината, зад гърба ми — ужасна местност от ледове, където снегът се вихри и реже, а бурните ветрове хапят плътта ми като огнени камшици. Но сега пристъпям, полужив, или по-скоро почти умрял в приказното царство на златна светлина, гали ме нежен бриз, а въздухът опиянява като младо вино. Виждам кристалните колони на двореца на боговете, а самите богове се разхождат в алени роби с високи златни корони на главите. Там е Креш Създателят — сияещо създание, нито мъж нито жена, макар че до този момент винаги съм мислел, че е мъж. От ръцете на величествения бог, дълги и красиви, излизат потоци ярка светлина, лумват нагоре и образуват арка над света като наниз злато, която обгръща целия Свят и свързва всичко в единно цяло сътворено от Креш. Наблизо, със стъкленица пенливо питие в ръка, стои жизнерадостният, лъчезарен Тиг Оформител, поел някога нестройния свят, създаден от Креш и му придал форма. Тиг искри като слънцето, а до него стои суровият Санду Отмъстителя и налива вино в стъкленицата на Тиг. Санду е по-тъмен от безлунна нощ, с лице като купчина саби, а ръцете му — като ками засмеели се на шегите на Тиг, гласът му звучи като удар от брадва.

Виждам двама красиви любовници — правят Промени и без да казват се сещам, че това са Селемой, владетел на Слънцата и Нир-и-Селин — богинята на Луните. Те се прегръщат така, че неговата светлина пада върху нея, а нейната — върху него. Близо до тях са Трите Бебета — пълнички, голи и щастливи, а в пъпчетата им блестят зелени звездни камъни. Виждам също и Вега — носителката на дъжда и Лашт — повелителя на зреещите по клоните плодове, и Септ — дарителя на звездния блясък. Те се смеят и се шегуват като членове на щастливо семейство от една Къща, събрани в нечия чест или като стари приятели на голямо тържество. Встрани има и други, неизвестни богове, но не мога да разпозная всички, защото някои все още не са се разкрили пред човечеството. Всички имат ослепителни аури от божествена красота и божествено излъчване и са толкова съвършени във всяко отношение, че плача от щастие при вида им. Видението ми разкри, че Света наистина има смисъл и цел, че наистина има богове и те са добри, и че всичко тъмно и ужасно се преобразява на златния Връх на Коза Сааг над нас. Там прелестни създания прекарват живота си в дни, изпълнени с чудеса и позволяват част от отраженията на тези чудеса да се спуснат към по-ниските части на света и да докоснат скромни същества като нас. От време на време бях изпитвал съмнения, но сега чувствах в себе си присъствието на божията благодат и моите колебания се стопиха. Какво друго можех да правя, освен да плача от благодарност и възторг?

— Полър? — бутна ме Хенди. — Какво става, Полър? Защо ридаеш?

Известно време мигах и стоях зяпнал, без да мога да проговоря. После й разказах за видението, за боговете и че плачех от щастие. В този час на нощта на небето нямаше нито една луна и аз едва различавах лицето й, но чух как тя сдържа дъха си, сякаш бях казал нещо лошо, нещо, което я бе засегнало. Разтревожих се, но макар че бързо угасваше, видението все още ме владееше и аз бях изпълнен с неговата възвишена наслада. Разказвах й какво видях, но не бях в състояние да й опиша цялото великолепие. Хенди слушаше мълчаливо. И когато вече нямах какво да добавя, тя въздъхна:

— Колко ти завиждам, Полър.

— Завиждаш ми? Защо?

— Защото сънуваш толкова красиви сънища.

— Е, не всички са такива.

— Аз никога не съм сънувала такъв сън, Полър.

Тя трепереше, въпреки че нощта беше топла. Плъзнах ръка по раменете.

— Често ме е страх да заспя, защото моите сънища са ужасни.

— Недей, Хенди, недей.

Притиснах я към себе си. Нейната болка беше и моя, опиянението от съня ми се изличи окончателно и сега изпитвах само вина, че в желанието си да споделя радостта си, я бях натъжил. Не й казах нищо — знаех, че каквото и да й кажа, ще се почувства по-зле. Постепенно тя се отпусна, притисна се силно към мен и много нежно прошепна:

— Съжалявам, Полър. Разказвай ми още за видението.

— Не мога да си спомня повече.

— Но всичко беше красиво и прекрасно, нали?

— Да — не можех да я излъжа.

— Дори Отмъстителя?

— Дори и той, въпреки че видът му бе страшен, нямаше нищо общо с нашите представи за него. Макар и страшен, той бе красив. Там всички са богове — те създават всеобщата хармония.

Независимо, че видението бе избледняло, можех да й разказвам още, защото породените в мен чувства все още продължаваха да бушуват. Но аз се опасявах да не я нараня отново.

След малко тя заговори без да се обръща към мен, както често правеше.

— Да ти разкажа ли един стар сън?

— Да, разбира се, ако искаш.

— Добре. — Хенди спря сякаш събираше мислите си. И започна. — Беше много отдавна, бях още в Типкейн. Сънувах, че съм умряла. И знаеш ли какво беше смъртта, Полър? Лежах в кутия голяма колкото тялото ми. Съзнанието ми все още работеше: усещах всичко, можех да мисля, да чувствам, струваше ми се, че дишам, все още си бях Хенди. Съвсем същото като жива. Но аз бях в кутията и нямаше как да изляза от нея. Знаех, че за в бъдеще през цялото време ще бъда там, защото смъртта никога не свършва. Ще лежа завинаги, ще мисля, но няма да мога да се движа, дори няма да мога да се почеша, ако ме засърби, завинаги сред застоял и миризлив въздух, в потискаща тъмнина, която стяга гърдите ми като с ремък. В кутията — заловена сякаш в капан. Завинаги. Съвсем завинаги. Мислейки. Без да мога да спра да мисля. Ще си спомням, в съзнанието ми ще оживяват непрекъснато едни и същи неща и никога нещо ново, защото какво ново може да има, когато си затворен в една кутия в мрака? Казвах си, че когато въздухът свърши, ще се задуша, после осъзнах, че въздух ще има винаги; защото както се борех да си поема дъх и чувствах, че всеки момент ще умра, си спомних, че няма да мога да умра, защото вече бях умряла. Пищях, ала никой не ме чуваше.

Думите се лееха емоционално, тя бе започнала да трепери. Сложих ръка върху нейната.

— Почакай, Хенди, успокой се, поеми дъх.

Но тя не можеше да спре.

— Задушавах се от собствената си миризма. Давех се от нея. Пръстите на краката ми тръпнеха, гърбът ми беше вкочанен. Но кутията беше точно по тялото ми — нямаше накъде да помръдна. Дори с един пръст. Просто трябваше да лежа там, да лежа, да лежа. Сега и завинаги, без да мога да избягам, никога, с цялата вечност пред себе си, без нищо да се промени, Хенди в кутията завинаги, бореща се за всяка глътка въздух. В моя сън знаех, че така ще стане с мен когато умра и че така става с всички. Това означава да си мъртъв. Всеки лежи сам, в пълно съзнание, разбира какво се е случило с него, с приковано тяло и в съзнание, и мрази всичко това, без надежда за бягство, никога, до безкрайност. Времето в кутията е хиляди пъти по-дълго от времето, което си живял, милиони пъти, то никога не свършва, никога… никога… никога…

— Хенди! — аз я сграбчих, прегърнах я, притиснах устни върху нейните, за да спра ужасния поток от думи, а тя трепереше в ръцете ми като клонче, захванато от две скали и потопено в бърз и буен поток. Едва когато спря да трепери отдръпнах устни от нейните.

— Съжалявам — промърмори тя.

Избягваше погледа ми.

— Сигурно мислиш, че съм полудяла.

— Не. Това е само един сън.

— Сънувала съм го много пъти. Дузина. Хиляди пъти. Той все се връща. Винаги ме е страх да заспя, защото си мисля, че може пак да го сънувам.

— Сънува ли го на Коза Сааг?

— Два пъти.

Взирах се в тъмнината на звездното небе. Да сънуваш такъв сън тук, горе, в самия дом на боговете, какво може да означава това? Аз сънувах великолепие и блаженство, тя сънуваше смърт, която не беше смърт, а безкрайно изтезание.

Нейният сън ме ужаси. Не бях чувал нищо по-смразяващо, нищо по-мрачно. Не мислех много за смъртта, но винаги съм смятал, както повечето от нас, че смъртта е просто края на живота, тишина, завръщане на нашите останки към земята, откъдето сме дошли. Когато бяхме млади с Трайбън, понякога говорехме за това и мислехме еднакво: не остава никакво съзнание, както и не остава светлина след угасената свещ. Това е заличаване. Човешкият живот е от четири декади или няколко десетки повече, ако боговете са дали някому привилегията да живее двоен живот, после човек умира и това е всичко. Ала ужасните видения на Хенди, гибелната фантазия за безкрайни мъчения ме разтърсиха, както рядко нещо ме е разтърсвало. Лежах с часове и се страхувах, че ако заспя, ще сънувам съня на Хенди, а се боях. По някое време сънят ме надви, но не сънувах нищо, за което да си спомня на следващия ден. Когато се събудих, в мен не бе останал спомена за блаженото видение, а по-скоро кошмарната безутешност от описанията на Хенди.

Този ден се катерих като луд, спринтирах нагоре по стръмния склон на ливадата, там, където тя отстъпваше пред безплодната червена планина и продължих по скалата към седлото. Другите с усилие поддържаха темпото и скоро изостанаха. Стигнах до седлото и видях, че в далечината то се издига нагоре — следователно, следващото ниво на Коза Сааг ставаше достъпно за нас. Небесната магия на Мурмут — било тя измама или блъф — ни доведе на нужното място. Изчаках да ме настигнат. Спряхме и аз отворих последния мех вино от къщи. Той мина от ръка на ръка — за всеки имаше не повече от няколко капки. Вдигнах тост за Мурмут. Нека се наслаждава на славата си. Бяхме отново по пътя нагоре. Само това имаше значение.

— Мурмут! — крещяха всички. — Мурмут, Мурмут, Мурмут!

Той се хилеше самодоволно като глупак, какъвто всъщност беше. Но ние вървяхме по пътя нагоре. Боговете в двореца с кристални колони ни чакаха на Върха. Или поне така си мислих с надеждата да изтрия от съзнанието си другото видение на тъмнина, страх и безкрайност, изживени в кутия не по-голяма от едно тяло.

 

 

НАВЛЯЗОХМЕ в ново Кралство: навред оголена земя със зъбери от изпочупени скали, изваяни в безброй фантастични форми, пещери, набраздени шпилове и кули навсякъде. Небето бе безоблачно, наситено синьо — неестествено синьо, по-синьо отколкото някога бях виждал. Малки поточета тичаха в скалисти корита. В сравнение с острото и мразовито време по-долу, тук въздухът бе учудващо топъл и мек, но ние отдавна бяхме престанали с опитите да разберем ритъма и климата на Коза Сааг. Знаехме, че тук сме в друг свят.

Планината се издигна пред нас като поредица широки, равни стъпала. Изглеждаше достатъчно да стъпим на първото и просто да вървим нагоре, нагоре, нагоре, докато стигнем върха. Но аз предчувствах, че още щом стигнем първия от огромните каменни рафтове, ще открием, че не сме по-големи от зрънце пясък и изкачването няма да бъде никак лесно.

Наредих да спрем, за да си намерим храна и вода, защото по всичко личеше, че ни очаква суха и сурова страна. Докато другите събираха провизии, аз тръгнах малко напред, за да разузная и взех Трайбън с мен. Докато вървяхме, не говорех почти нищо, а на въпросите на Трайбън отговарях по възможно най-краткия начин.

— За човек с нова любовница, си в много мрачно настроение — констатира той.

— Да — съгласих се аз. — Така е.

— Случва се понякога. Получаваш нещо дълго желано и откриваш, че действителността никога не може да се сравни с…

— Не — озъбих му се аз. — Какво разбираш ти от тези неща? Нищо подобно!

— Е, добре — примири се Трайбън, — сбъркал съм. Моля да ме извиниш, Полър.

Той се умълча и ние продължихме да бродим така цялата сутрин — като двама непознати, поели по една и съща пътека. И двете слънца бяха на небето. В разредения въздух на тази висока страна, където нито един облак не ни заслоняваше, белият Екмелиос ни изгаряше със свирепа ярост, дори далечната червена сфера на Марилема сякаш сипеше горещина върху нас. Земята започна да се издига стръмно и както предполагах, колкото по нататък отивахме, теренът ставаше по-сух и по-прегорял. От първото ниво на стъпаловидната планина пред нас почувствах странно излъчване, странно подканване, сякаш дълбок приспивен глас ме зовеше: „Да, това е пътят, ела при мен, ела при мен, ела, ела“.

Обезпокоен от мълчанието на Трайбън, се засрамих от грубия си отговор и най-накрая започнах да се оправдавам:

— Настроението ми е лошо заради един сън на Хенди, разказа ми го преди няколко вечери, когато бяхме в долината. Но и досега сянката му лежи върху мен.

Преразказах съня на Хенди. Когато свърших, целият треперех от ужас, а Трайбън само сви рамене и забеляза без много вълнение:

— Клетата жена, каква страшна и фантастична идея носи в главата си.

— Ако не е фантазия? Ако наистина с нас става нещо подобно когато умрем?

Той се засмя:

— След смъртта няма нищо, Полър. Нищо.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Говорихме за това когато бяхме момчета, нали помниш? Гори ли свещта, когато угасиш пламъка?

— Ние не сме свещи, Трайбън.

— Същото е. Умираме и това е краят.

— А ако не е?

Той отново сви рамене. Видях, че сънят на Хенди изобщо не му въздейства. Или просто той умееше да се прикрива добре. Вероятно за него Хенди беше неприятна тема. Вече се бе случвало да гледа на някоя от новите ми жени като пречка за нашето приятелство.

Планината като че ли все още ме зовеше. Ела… Ела… Ела… Какво можеше да е това?

Но се поколебах да попитам Трайбън дали и той не чувства същия зов, от страх да не помисли, че страдам от халюцинации. Изглежда този ден отношенията ни бяха малко изопнати, душите ни бяха твърде далеч една от друга, по-далеч от всякога.

За да направя разговора по-лек, започнах да разказвам за моя сън, щастливия ми сън, за бляскавите богове — целите в злато в техния смайващ, огрян от слънчева светлина дворец на върха на Стената. Но Трайбън като че ли не ме слушаше. Оглеждаше се насам-натам, вдигаше камъни и ги подхвърляше във въздуха, засенчваше очи и се опитваше да види в далечината.

— Отегчавам ли те? — попитах аз на средата на разказа.

— Прекрасен сън, Полър. Много красив, наистина.

— Но малко лековерен.

— Не, не. Красиво видение.

— Да, просто видение. А сънят на Хенди е мрачна фантазия, но и в двете няма капчица истина. Така ли?

— Кой знае! Не ни е съдено да кажем какво е смъртта преди да умрем, нито — какви са боговете преди да стигнем Върха.

— Предпочитам да си мисля, че боговете са, каквито ги видях в съня си. И че вероятно самият сън е послание от тях, подканват ни да сме решителни, за да издържим до края.

Трайбън ме погледна странно:

— Смяташ, че е послание? Е, да речем.

След малко допълни:

— Бих повярвал по-скоро на твоя сън, отколкото на Хенди. Няма как да знаем преди да узнаем. Веднъж сънувах сън, точно обратен на твоя, споменавал ли съм ти някога, Полър? Богохулен сън, наистина ужасен, истински кошмар. Сънувах, че стигам до Върха, а там бяха боговете. Те бяха противно разкривени, в ужасен вид, най-изпадналите същества, такива оскотели чудовища, целите в лиги, че Размекнатите биха изглеждали красиви до тях. Затова никой Пилигрим, стигнал и завърнал се от Върха, не споделя какво е видял, защото не може да понесе разбулването на ужасната истина за боговете.

И малкият съсухрен Трайбън се засмя по начин, който твърде добре познавах — така възнамеряваше да приключи небрежно нещо, но за него то фактически съвсем не беше без значение. После додаде:

— Като говорим за послание, усещаш ли нещо подобно сега в момента?

— Послание от планината? Привличане… Зов?

— Значи го усещаш!

— И ти също.

— От известно време — потвърди той — някакъв глас в главата ми ме тласка напред.

— Да, точно така. Глас от боговете. Мислиш ли, че ни казват, че сме на вярната пътека?

— Само богове имаш днес в главата си, Полър. Кой знае какво означава този зов? Богове, демони, още Размекнати, още едно Кралство пред нас…?

— Мисля да се връщаме. Да разберем дали и другите са го усетили. Ще свикам съветниците да обсъдим какво трябва да предприемем.

— Да — одобри той — хубава идея.

Забързахме по скалистия път обратно към мястото, откъдето дойдохме. Гласът в главата ми звучеше все по-неясно и заглъхваше с всяка стъпка. Същото усещаше и Трайбън. Когато пристигнахме, престанахме да го чувахме.

 

 

В НАШЕ ОТСЪСТВИЕ в лагера дошло някакво странно същество. Приличаше на мъж, но…

Той стоеше в средата на групата, всички се тълпяха край него, нетърпеливи да го разгледат от близо. Само Тиса бе усамотена в едно от своите мрачни настроения и наблюдаваше неприветливо отдалеч. Главата и раменете на странника стърчаха над всички — той беше по-висок дори от Мурмут и Киларион. Изглежда, че се смееше и шегуваше, а те го гледаха със зяпнали уста. В първия момент ми се стори, че няма коса, но той се раздвижи и видях, че има коса само от едната страна на главата. Беше много чудновата коса — бяла като планинска мъгла, дебела като въже и висеше на дълги фъндъци почти до кръста му. Изглеждаше мършав и жилав, почти без плът, така че под силно обтегнатата нашарена и петниста — на места черна като нощта, на места ослепително бяла кожа — се очертаваха костите му. Рамената му, макар и много широки, бяха неестествено изкривени и несиметрични, сякаш застинали по средата на Промяна на формата. Приближих се и установих, че е недъгав като мен, но в ужасяваща степен, защото левият му крак бе много по-дълъг от другия, огъваше се и се закривяваше като сърп. Цялото тяло бе възлесто и изкривено около вертикалната му ос: по-дългото бедро се обръщаше под невероятен ъгъл към по-късото и кракът стърчеше по особен начин.

Щом ме забеляза, той се обърна към мен и се ухили. Или поне възнамеряваше да го стори, ала се получи по-скоро студена и безрадостна демонска гримаса, лукава усмивка от две лица: разкри се уста с почернели, стърчащи и счупени зъби — в единия край усмивка, а в другия — злобна гримаса. Цветът на очите му бе различен, но и двете бяха малки и лъскави, само че блестяха някак безизразно, сякаш разумът зад тях е почти загаснал. Лявата страна на лицето му беше свита, набръчкана и изкривена и това ми напомни за Мин, но случилото се с Мин изглеждаше нищо в сравнение с обезобразяването на този мъж. Със сигурност беше влязъл в контакт с Огъня на Промяната някъде по Стената. Но ако Мин имаше вид на Размекната, когато излезе от пещерата на Източника, то странното несиметрично същество пред мен изглеждаше опечено на жарава, после обгорено до крайна степен и изсушено до сбръчкване.

В първия момент изгубих ума и дума.

Тогава Кат ме изгледа лукаво:

— Помниш ли този човек, Полър?

— Да го помня? Откъде?

— От селището, преди много време — подсказа Кат.

— Не — погледнах го отблизо и поклатих глава — съвсем не.

Странникът пристъпи към мен и подаде ръка — възлеста и изкривена както всичко друго в него.

— Казвам се Транс — представи се той.

Едва си поех въздух, сякаш ме удариха в корема. Транс? Транс!

Щом спомена това име, веднага в съзнанието ми изникна зашеметяващия и незабравим образ от моето детство. Бях на дванайсет и беше Деня на Процесията и Заминаването. Трайбън и аз стояхме на главната наблюдателна площадка и очаквахме да се появят Пилигримите от Ложата. Огромните врати се отвориха, Пилигримите излязоха и там беше Транс, великолепният Транс, съвършеният Транс, атлетът на атлетите, известен със своята сила и храброст. Този мъж с ослепителна красота и съвършено тяло сякаш изригна от Ложата като въплъщение на природната сила, спря само за момент, за да ни се усмихне и да ни помаха преди да поеме тичешком по пътя към Стената. Колко прекрасен изглеждаше той в онзи ден, колко чудесен! Колко приличаше на бог! А сега, това беше Транс? Това?