Дж. Р. Уорд
Преродена любов (67)

65

Часове по-късно, докато седеше на бюрото си в „Убежището“, Мариса не можа да сдържи усмивката си, когато мобилният й телефон звънна и тя го вдигна.

— Пак си ти.

Гласът на Бъч с неговия бостънски акцент бе много дрезгав. Както обикновено.

— Кога ще се прибереш?

Тя погледна часовника си и се запита кога беше изтекла нощта. Но пък винаги се случваше така, когато бе на работа. Пристигна веднага щом слънцето безопасно се бе скрило зад хоризонта и преди да се усети, светлината вече напираше на изток и я принуждаваше да се върне в имението.

В прегръдките на нейния хелрен.

Макар че това трудно можеше да се нарече задължение.

— След около четирийсет и пет минути.

— Би могла да свършиш веднага…

Начинът, по който произнесе думите, предполагаше съвсем различно значение на глагола „свършиш“.

— Бъч…

— Днес изобщо не станах от леглото.

Тя прехапа устна, представяйки си го гол сред завивките, които бяха в пълен хаос още като тръгваше.

— Не си ли?

— Не — произнесе провлечено той. — Мислех си за теб.

Гласът му беше така плътен, така дрезгав, че тя знаеше точно какво прави със себе си в момента и затвори за миг очи, за да се отдаде на доставящи истинско удоволствие картини.

— Мариса… Ела си у дома…

Тя се стегна в опит да се отърве от мрежите, в които знаеше, че я оплита.

— Не мога да тръгна веднага. Но скоро ще приключа. Как ти се струва това?

— Идеално. — Усещаше по гласа му, че на лицето му се е появила широка усмивка. — Ще съм тук и ще те чакам. Чуй, не ми обръщай внимание, остани, колкото е нужно. Просто се отбий тук преди Първото хранене. Искам да ти предложа незабравимо предястие.

— Ти и бездруго си незабравим.

— Браво на моето момиче. Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя приключи разговора, но широката й доволна усмивка остана на лицето й. Спътникът й беше мъж от патриархалния тип, „от старата школа“, както сам казваше, с всички предразсъдъци, съпътстващи такъв начин на мислене — жените никога не биваше да плащат за нищо, вратите трябваше да бъдат отваряни пред тях, трябваше да се налива бензин в колите им, всичко по-голямо от сандвич да бъде носено вместо тях… и всякакви други подобни неща. Но никога не саботираше работата й. Никога. Тя представляваше област от живота й, където тя сама вземаше решенията си и той никога не протестираше за продължителността на работното й време, натовареността и стреса, на който се подлагаше.

А това беше само една от многото причини, заради които обожаваше брата. Останалите без дом жени и деца, които „Убежището“, ръководено от нея, приютяваше, бяха един вид нейно семейство. Тя отговаряше за сградата, персонала, различните програми, средствата и най-важното — за всички намиращи се под покрива му. И обичаше работата си. Когато Рот й предостави правото да ръководи благотворителната организация, тя за малко не се отказа, но беше ужасно доволна, че се пребори със страховете си и намери професионалното си призвание.

— Мариса?

Вдигна поглед и видя, че на прага на кабинета й стои една от новите консултантки.

— Здравей. Как мина нощта с групата?

— Много добре. Ще напиша доклада си след час, когато приключим с печенето на курабии долу в кухнята. Съжалявам, че те безпокоя, но пристигна един мъж с доставка.

— Наистина ли? — Мариса се намръщи към календара на стената. — По план не очакваме нищо.

— Знам и затова не отключих вратата. Той каза, че го познаваш, но не се представи. Чудя се дали не е редно да се обадим на Братството.

— Как изглежда?

Другата жена вдигна ръка над главата си.

— Много висок. Едър. Има черна коса с бяла ивица отпред.

Мариса скочи толкова рязко, че столът й изскърца.

— Тормент? Значи, е жив?

— Моля?

— Аз ще се занимая с това. Всичко е наред. Ти можеш да се върнеш в кухнята.

Мариса изскочи от кабинета си и слезе по предното стълбище. Спря пред главния вход и погледна охранителния екран, монтиран от Ви, а после мигом отвори вратата.

Хвърли се на врата на брата, без да се замисли.

— О, боже, къде беше? Нямаше те няколко нощи.

— Всъщност не. — Той нежно отвърна на прегръдката й. — Просто трябваше да се погрижа за някои неща. Но всичко е наред.

Тя отстъпи назад, но продължаваше да стиска масивните му бицепси.

— Добре ли си?

Всички в имението знаеха, че Есен бе преминала през периода си на нужда и тя само можеше да си представи колко му е било тежко. Надяваше се, както и всички останали, че назряващата връзка между брата и мълчаливата провалила се аристократка ще го излекува. Вместо това обаче той изчезна, след като тя се оправи, а Есен се изнесе от къщата.

Лоша развръзка очевидно.

— Чуй, знам, че приемате дарения, нали така?

Проявявайки уважение към факта, че той не отговори на въпроса й, тя спря да настоява.

— О, приемаме и още как. Нищо не отказваме. Експерти сме да нагодим нещо за повторна употреба.

— Добре, защото разполагам с някои неща, които бих желал да дам на жените. Не съм сигурен дали нещо ще ви е от полза, но…

Той се обърна и я поведе към минивана на Братството, който беше паркиран в началото на алеята. Фриц седеше на мястото до шофьора и изскочи навън, щом тя се приближи.

За първи път на лицето му не грееше ведра усмивка. Но все пак се поклони дълбоко.

— Как сте, госпожо?

— Много добре, Фриц, благодаря.

Замълча, докато Тор плъзгаше страничната врата.

Един поглед вътре спря дъха й.

Осветени от горното осветление, във вътрешността на вана се виждаха спретнато строени купчини с дрехи в кошове за пране, кашони и сакове. Имаше също и поли, блузи и рокли все още на закачалки, които бяха внимателно разстлани на пода.

Мариса погледна към Тор.

Братът мълчеше и се взираше в земята. Очевидно не се канеше да я погледне в очите.

— Както вече казах, не съм сигурен дали нещо от това ще ви е от полза.

Тя се наведе и докосна една от роклите. Последния път, когато я видя, беше облечена от Уелси.

Това бяха дрехите на неговата шелан.

С пресекващ глас Мариса прошепна:

— Сигурен ли си, че искаш да ги раздадеш?

— Да. Да ги изхвърля, ми се струва такова прахосване, а и тя не би го одобрила. Уелси би желала да бъдат използвани от други, това би било ужасно важно за нея. Мразеше да се пилеят вещи. Но не съм наясно с женските мерки и така нататък.

— Това е много щедро от твоя страна. — Тя огледа настойчиво лицето му, осъзнала, че за пръв път, откакто той се завърна след убийството на своята шелан, го чуваше да произнася името й. — Ще използваме всичко.

Тор кимна, а очите му все още избягваха нейните.

— Сложих и неотворената козметика, която открих. Шампоани, балсами и лосиони, сапуна „Клиник“, който толкова харесваше. Уелси наистина много държеше на тези неща. Имаше навика, като си хареса нещо, после да използва все него. Освен това обичаше да държи резерв, така че в банята имаше останали много неща. О, също така донесох някои от кухненските й принадлежности като медните тигани, които предпочиташе да използва, и ножовете. Мога да ги отнеса в някои човешки център за дарения, но…

— Ще вземем всичко.

— Принадлежностите са ето тук. — Тормент заобиколи и отвори задната врата, за да й ги покаже. — И съм наясно, че не допускате вътре мъже, но може би ще позволиш да ги оставя в гаража.

— Да, да, моля те. Ще отида да потърся някой да ни помогне.

— Бих желал да ги отнеса собственоръчно, ако не възразяваш.

— О, да, разбира се… Да. — Тя изтича напред и въведе кода на гаражната врата.

Лявото крило се вдигна и тя се върна, за да застане до иконома, а Тормент започна да крачи напред-назад с равномерна походка, като пренасяше грижливо притежанията на спътницата си и създаваше висока спретната камара точно до вратата, водеща към кухнята.

— Къщата ли опразва? — попита тя тихо Фриц.

— Да, госпожо. Трудихме се цяла нощ — Джон, Куин, аз и той. Сам се справи с техните стаи и кухнята, а ние се погрижихме за останалата част от къщата. Помоли ме да се върна с него след следващия залез, за да преместим мебелите и произведенията на изкуството в имението.

Мариса вдигна ръка и покри устата си, та шокът й да не е така очевиден. Но тя се тревожеше напразно, че реакцията й може да накара брата да се чувства неудобно. Той беше фокусиран единствено върху задачата си.

Когато миниванът се изпразни, Тор затвори вратите и се върна при нея. Тя се мъчеше да намери подходящи думи на благодарност, на дълбоко уважение, на искрено съчувствие, но той я прекъсна, като извади от джоба си кадифена кесия.

— Има още едно последно нещо. Подай ми ръка. — Тя протегна длан, а той разхлаби връзката на торбичката, обърна я с дъното нагоре и я изсипа.

— О, боже! — ахна Мариса.

Рубини. Огромни червени рубини и диаманти. Много на брой. Колие… Не, колие и гривна. Също и обици. Нужни й бяха двете ръце, за да ги задържи.

— Купих ги за нея през хиляда деветстотин шейсет и четвърта. От „Ван Клийф и Арпелс“. Бяха подарък за годишнината ни, но не знам къде ми е бил умът. Уелси не беше голяма любителка на бижутата. Предпочиташе произведения на изкуството. Все твърдеше, че бижутата били претенциозни. Както и да е, видях ги в едно списание у Дариъс. Реших, че ще подхождат на червената й коса, а и исках да направя нещо изключително и романтично, само за да й докажа, че го умея. Не я впечатлиха особено, но всяка година след това, всяка година без изключение, ги вадеше от сейфа с оръжията и си ги слагаше. И всяка година — абсолютно всяка година — аз й казвах, че те не могат да се мерят с нейната красота. — Той млъкна. — Съжалявам. Раздрънках се прекалено.

— Тор… Не мога да ги приема. Прекалено ценни са…

— Искам да ги продадеш. Продай ги и използвай парите, за да направиш пристройка към задната част на къщата. Бъч спомена, че ти е нужно повече пространство. Мисля, че струват четвърт милион, може и повече. На Уелси много би й допаднало онова, което вършиш тук. Би те подкрепяла, би предложила помощта си на жените и децата, наистина би взела участие в това. Така че за бижутата няма по-добро място.

Мариса започна да мига бързо, иначе сълзите й щяха да бликнат. Просто… Той проявяваше такъв кураж…

— Сигурен ли си? — продума дрезгаво. — Сигурен ли си, че искаш да направиш всичко това?

— Да. Време е. Вкопчването ми във вещите й не я върна обратно и никога няма да я върне. Но те поне могат да са от полза на жените в този дом, така че да не се пропилеят. За мен е важно предметите, които сме купували заедно, които сме притежавали заедно, които сме използвали заедно… да не бъдат пропилени.

След тези свои думи Тор се наведе и я прегърна за кратко.

— Всичко най-хубаво, Мариса.

После затвори вратите на минивана, помогна на иконома да се настани на мястото на шофьора и след едно последно махване се дематериализира в чезнещата нощ.

Мариса погледна към накитите в ръцете си, струващи цяло състояние, а после към колата, която догенът внимателно изкарваше на заден ход от алеята. Тя го последва до улицата, прибирайки бижутата в торбичката и докато той правеше последна маневра, преди да потегли, вдигна ръка и му помаха. Той стори същото.

Обви тялото си с ръце, за да се предпази от студа, загледана в светлините на стоповете.

Все още с тежките скъпоценни камъни в ръка, тя се обърна с лице към къщата и си представи пристройката, която можеше да направи в задния двор и така да разполага с повече стаи за жените и техните деца — особено под земята, където беше безопасно през дневните часове.

Очите й отново се навлажниха и този път тя даде воля на сълзите си. Сградата пред нея се размаза, затова пък бъдещето й изглеждаше съвсем ясно — знаеше точно как щеше да нарече новото крило.

Името Уелесандра щеше да му подхожда.