Дж. Р. Уорд
Преродена любов (42)

40

Първото впечатление на Тор за домакина беше, че Асейл изобщо не се е променил. Продължаваше да е достатъчно едър, че да бъде брат, а косата му беше толкова тъмна, че тази на Ви изглеждаше почти руса в сравнение с неговата. Както винаги носеше официално облекло с идеална кройка. Освен това беше все така потаен, а погледът му беше проницателен, но не издаваше абсолютно нищо… Виждаше прекалено много и беше способен на твърде много.

Изглеждаше като още едно прекрасно ново попълнение за континента.

Но не беше.

Аристократът се усмихна, но очите му останаха хладни.

— Предполагам, че в средата на всички тези тела е Рот.

— Покажи някакво уважение — тросна се Ви.

— Комплиментите са просто гарнитура към разговора. — Асейл се обърна и ги остави да влязат сами. — Само пречат…

Рот се дематериализира на пътя на другия мъж, като се придвижи така бързо, че двамата се озоваха гърди в гърди. Оголвайки кучешки зъби, удължени колкото кинжали, кралят изръмжа глухо:

— Мери си приказките, синко. Или ще направя така, че повече да не можеш да ръсиш глупости.

Асейл отстъпи назад и присви очи, сякаш анализираше жизнените показатели на Рот.

— Ти не си като баща си.

— Нито пък ти. За съжаление.

Ви хлопна вратата, а Асейл посегна към вътрешния си джоб… и мигом към главата му бяха насочени четири дула. Той замръзна на място, а погледът му се прехвърляше от пистолет на пистолет.

— Канех се да извадя пура.

— На твое място бих го сторил бавно — промърмори Рот. — Момчетата ми няма да възразят да те покосят на място.

— Добре, че не се намираме в дневната ми. Обожавам килима там. — Той хвърли поглед към Ви. — Сигурни ли сте, че искате да останем тук, в антрето?

— Да, загубеняко, сигурни сме — изсумтя Ви.

— Фобия от прозорци ли имате?

— Канеше се да си запалиш пура — отбеляза Рот. — Или чакаш да ти поднесем огънче? Какво ще кажеш да приключим с това и после да обсъждаме къщата ти, която зее отвсякъде.

— Харесвам гледката.

— А какво ще кажеш за гледката как стоя на гроба ти — подметна Ви и кимна към ръката на мъжа, която все още беше под сакото му.

Повдигайки вежда, Асейл извади кубинска пура и не пропусна да я покаже на всички. После бръкна в страничния си джоб, извади златна запалка и я вдигна високо пред добре въоръжената си публика.

— Някой иска ли да ми прави компания? Не? — Той отряза края на пурата и запали, очевидно равнодушен към факта, че главата му още се намираше на прицел.

След като изпусна няколко облачета дим, заговори:

— Искам да знам едно нещо.

— Не започвай по този начин — измърмори Ви.

— Затова ли най-накрая се свърза с нас? — попита Рот.

— Да, именно заради това. — Вампирът завъртя пурата между палеца и показалеца си. — Имаш ли някакво намерение да променяш законите, свързани с търговията между вампири и хора?

Тор се наведе настрани и огледа онази част от къщата, която се намираше в полезрението му, а то не беше много — модерна кухня, част от трапезария, дневна в далечния край. След като не забеляза никой да се движи из празните стаи, отново насочи вниманието си към случващото се.

— Не — отговори Рот. — Стига бизнесът да не привлича внимание, можеш да правиш каквото желаеш. С какъв вид търговия се занимаваш?

— Продажба на дребно.

— На какво?

— Има ли значение?

— Ако не ми отговориш, ще приема, че става дума за наркотици или жени. — Рот се намръщи, след като не последва отговор. — Кое от двете?

— Жените създават твърде много ядове.

— С наркотиците е трудно да останеш незабелязан.

— Не и по начина, по който аз движа нещата.

— Значи, ти си причината в последно време посредниците да се самоубиват.

— Без коментар.

Рот се намръщи отново.

— Защо повдигаш този въпрос сега?

— Да кажем просто, че се сблъсках с прекалено много заинтересувани страни.

— Бъди по-конкретен.

— Ами нека кажем, че една от тях е висока около метър и осемдесет. Къса тъмна коса. Името й се римува със „секс“, а тялото й е създадено за него…

О, не, помисли си Тор.

Изръмжаването, прозвучало от гърлото на Джон, накара всички да обърнат глави. Той гледаше Асейл така, сякаш поне в съзнанието си вече му прегризваше гърлото.

— Моля за извинение — произнесе провлечено Асейл. — Не знаех, че имате някакви отношения.

Тор изръмжа от името на сина си… въпреки че в момента се бяха отчуждили един от друг.

— Имат нещо много повече от отношения. Така че забрави за тези щуротии и стой далече от нея.

— Тя беше тази, която избра да се обърне към мен.

Страаааахотноооо.

Преди нещата да са излезли от контрол, Рот вдигна длан.

— Пет пари не давам какви ги вършиш с човеците… Стига да си разчистваш кашите. Но сгащят ли те, сам си.

— Ами в случай че някой от нашия вид се меси в търговията ми?

Рот се усмихна леко, но по свирепото му лице не се четеше никакво веселие.

— Вече изпитваш трудности да защитаваш територията си? Е, познай. Няма как да имаш онова, което не можеш да опазиш.

Асейл наклони глава.

— Е, добре…

Зад гърбовете им прозвуча звън от строшено стъкло, което сложи край на всичко, а времето сякаш спря. Прогърмя изстрел.

С един могъщ скок Тор се хвърли във въздуха, а масивното му тяло полетя над испанската теракота към Рот.

Когато канонада от куршуми удари по задната част на къщата, той притисна краля към земята и доколкото му бе възможно прикри своя брат с тялото си. Всички останали, в това число и Асейл, се проснаха на земята и се притиснаха към стените за прикритие.

— Господарю, улучен ли си? — просъска Тор към Рот, докато натискаше бутона за изпращане на съобщението, сигнализиращо тревога.

— Може би в шията — прозвуча изръмжаване в отговор.

— Лежи мирно.

— Ти си върху мен. Къде точно си мислиш, че мога да отида?

Тор извъртя глава, за да определи местонахождението на останалите. Ви се намираше върху Асейл и стискаше гърлото му, а дулото на оръжието му беше опряно в слепоочието на домакина. Куин и Джон лежаха по гръб от двете страни на вратата, през която бяха влезли, като покриваха подстъпа към кухнята.

Студеният вятър, проникнал през счупените стъкла на вратата, не донесе никаква конкретна миризма и това само доказваше кои са нападателите. Досега лесърите щяха да са увонели мястото, предвид факта, че и изстрелите, и вятърът идваха от север.

Бяха Кор и шайката му копелета.

Но братята вече се бяха досетили. Този единичен изстрел трябва да беше дошъл от пушка. В Рот се бяха прицелили през проклетите стъкла на вратата — а Обществото на лесърите вече от много отдавна не демонстрираше подобен финес в атаките си.

— Инструкциите бяха да запазиш срещата в тайна, вампире — произнесе Ви със злокобен тон.

— Никой не знае, че сте тук.

— Тогава приемам, че еднолично си поръчал убийството.

Щеше да застреля копелето, помисли си Тор, без да го е грижа особено. Тук и сега.

Асейл запази хладнокръвие. Обърна се с лице към брата, така че сега дулото сочеше в челото му.

— Майната ви… Затова настоявах да влезем в дневната. Стъклата там са бронирани, загубеняци такива. И между другото, аз също съм улучен.

Мъжът вдигна ръка и му показа кървящата си дясна длан, която беше държала пурата.

— Значи, може би приятелчетата ти не се целят добре.

— Това не беше лошо прицелване. Аз също съм мишена.

От задната страна на къщата заваляха още куршуми, като проникваха вътре през пролуките във вратата. По дяволите, термалните стъкла издържаха на зимите в щата Ню Йорк, но никак не се справяха да спрат изстрели от пушка „Ремингтън“.

— Как си? — прошепна Тор в ухото на Рот, докато проверяваше телефона си за отговор от другите братя.

— Добре. Ти? — Само че кралят се закашля… и от дробовете му се чу хриптене.

Кървеше някъде в респираторния тракт…

Придвижвайки се бързо като въздишка, Асейл се изтръгна от хватката на Ви и се втурна към задната част на антрето, като се насочи към една врата, която сигурно водеше в гаража.

— Не стреляй! Имам кола, с която можете да го откарате! И ще изключа цялото осветление в къщата.

Всичко потъна в мрак, а Вишъс се материализира върху мъжа и го повали с лице на плочките.

— Ще те убия на мига…

— Не — нареди Рот. — Не и преди да научим какво става.

В сумрака Ви проскърца със зъби и хвърли гневен поглед към краля. Но поне не натисна спусъка. Вместо това долепи уста до ухото на домакина и изръмжа:

— По-добре да премислиш два пъти, преди отново да се втурнеш към който и да било изход.

— Тогава свърши си работата сам — изфъфли онзи.

Вишъс отправи поглед към Тор, двамата се спогледаха и когато Тор кимна едва забележимо, другият брат изруга… После се протегна и отвори вратата на гаража. Автоматичното осветление все още беше включено и Тор успя да огледа колите: ягуара, един спайкър, един черен мерцедес. А също и черен миниван без странични стъкла.

— Вземете минивана — изстена Асейл. — Ключовете са на таблото. Целият е брониран.

Настъпи тишина, а Джон и Куин започнаха да стрелят през счупеното стъкло, като се редуваха и спазваха постоянно темпо, за да са сигурни, че някой не се опитва да се дематериализира вътре.

По дяволите, мунициите нямаше да им стигнат за дълго.

Тор изруга заради липсата на варианти и заради факта че още не беше получил отговор от братята…

— Засега държим положението — заяви Куин, без да отклонява поглед от вратата. — Но останалите братя ще са нужни тук, преди да се опитате да тръгнете.

— Вече ги предупредих — промърмори Тор. — На път са.

Или поне така се надяваше.

Гласът на Асейл се извиси над звучащите изстрели.

— Вземете проклетия миниван. Не се опитвам да ви прекарам.

Тор го изгледа със смразяващ поглед.

— Ако го правиш, ще те одера жив.

— Казвам истината.

След като нямаше какво повече да сторят, освен да му се доверят, Тор се претърколи от Рот и му помогна да застане в приклекнала позиция. По дяволите… По шията му се стичаше кръв. Много кръв.

— Дръж главата си ниско, господарю, и следвай насоките ми.

— Не думай.

Движейки се толкова бързо, колкото бе възможно, Тор го поведе през помещението, като се движеха покрай стената, за да може кралят да я докосва и сам да се ориентира.

— Перална машина — обяви Тор и го дръпна, за да я избегне. — Сушилня. Вратата е на два метра. Един метър. Петдесет сантиметра. Стъпало надолу.

Докато отминаваха, Асейл ги наблюдаваше.

— Боже, той наистина е сляп.

Рот се закова на място, измъкна кинжала си и го тикна право в лицето на вампира.

— Но слухът ми е в отлично състояние.

Асейл вероятно би отскочил, но беше блокиран между масивна стена, куршумите и острието — нямаше особено поле за маневри.

— Да. Без съмнение.

— Срещата приключи — заяви Рот.

— Нямам какво да добавя.

— Аз имам. Внимавай, синко. Ако се окаже, че си имал дори само бегло нещо общо с всичко това, следващата ти къща ще бъде дървен сандък.

— Не бях аз. Кълна се. Аз съм бизнесмен — просто и ясно. Само искам да бъда оставен на мира.

— Истинска Грета Гарбо — сряза го Ви, а Тор подкани Рот да продължи напред.

Вече в гаража, Тор и кралят запълзяха по голия бетонен под, като заобиколиха останалите автомобили. Когато се добраха до минивана, Тор го провери, а после отвори двойните врати отзад и натовари вътре най-могъщия вампир на планетата, като че беше багаж.

Хлопна вратите и спря за миг, за да си поеме дълбоко въздух. После заобиколи до мястото на шофьора и скочи вътре. Осветлението в кабината остана включено за кратко, след като се настани зад волана, и да, ключовете се намираха точно където каза Асейл. Е, превозното средство определено беше преживяло сериозни модификации — два резервоара, подсилена стоманена конструкция, стъкла, чиято дебелина даваше да се разбере, че наистина са бронирани.

Имаше плъзгаща се преграда, която разделяше кабината от задната част, и той я отвори достатъчно широко, за да може да наблюдава краля. Заради изключително изострения си слух капките кръв, стичащи се по пода, прозвучаваха като изстрели.

— Зле ли си ранен, господарю мой.

Всичко, което чу в отговор, беше кашляне.

По дяволите.

 

 

Джон беше готов да убива.

Докато стоеше вляво от проклетата задна врата, масивните мускули на бедрата му потръпваха, а сърцето му биеше лудо. Пистолетът му обаче беше абсолютно стабилен.

Бандата на Кор бе започнала атаката оттам, където по-рано се появи Братството — в далечния край на разчистената морава, на границата с гората, намираща се зад къщата.

Изключителен изстрел, помисли си Джон. Първият куршум строши стъклото на вратата и се озова право в главата на Рот, макар около него да стояха други мъже.

Близо. Наистина твърде близо.

Тези типове бяха истински професионалисти, което значеше, че вероятно се готвят за втора атака, при това не от този ъгъл, който бе охраняван така добре.

Куин продължаваше да натиска спусъка на равни интервали, а Джон се наведе назад и хвърли поглед към кухнята.

Подсвирна тихо, за да привлече вниманието на Куин и кимна натам.

— Разбрано…

— Джон, не отивай сам — нареди Ви. — Аз ще наблюдавам задната врата, както и нашия домакин.

— Ами ако влязат през дупката? — попита Куин.

— Ще се погрижа за тях един по един.

Беше трудно да се спори с брата. Особено след като той стреля с второто си оръжие през дупката, през която досега бяха стреляли Джон и Куин.

Това сложи край на дискусията.

Джон и Куин се прикриваха взаимно и поеха напред. Като използваха лунната светлина за ориентир, те се промъкнаха през професионално оборудваната кухня и пробваха всяка врата, пред която се озоваваха. Заключена. Заключена. Заключена.

Трапезарията, дневната и семейните стаи представляваха обширна площ, голяма колкото футболно игрище. Добрата новина беше, че на равни интервали имаше орнаментирани колони, които носеха тавана над цялото това огромно пространство, и двамата с Куин ги използваха за прикритие — проверяваха плъзгащите се стъклени врати и после се връщаха обратно зад тях.

Всичко беше заключено. Обикаляйки огромното помещение, те се увериха, че всичко е обезопасено. Но все пак толкова много стъкло…

Джон се закова на място и насочи дулото на оръжието си към един от прозорците, подсвирна два пъти за предупреждение и стреля за проба. Не се строши. Дори не се пропука. Стъклото с размери два на три метра се справи с куршума, като че не представляваше нищо повече от изплюта дъвка.

Асейл не лъжеше. Поне не за това.

Гласът на домакина, прозвучал от задната страна на къщата, беше приглушен, но ясен.

— Затворете и заключете вратата към втория етаж в основата на стълбището. Бързо.

Разбрано.

Джон остави Куин да прегледа баните и кабинета, а той се втурна към черно-бялото мраморно стълбище. Там, естествено, откри огнеупорна плъзгаща се врата от неръждаема стомана и когато я дръпна, надуши миризмата на прясна боя, като че е била монтирана съвсем наскоро.

От двете й страни имаше вградени ключалки — една, чрез която да се изолираш на горния етаж, и друга, чрез която да сториш същото на долния.

След като я заключи, Джон нямаше как да не изпита известен респект относно начина, по който Асейл се отнасяше към сигурността.

— Това място е истинска крепост — заяви Куин, докато излизаше от поредната баня.

— Мазето? — Джон оформи думата само с устни, защото не искаше да прибира оръжието си.

Като че прочел мислите му, Асейл викна:

— Вратата към мазето е заключена. В кухнята до втория хладилник е.

Те се втурнаха обратно натам, откъдето започнаха, откриха поредната стоманена преграда, която наистина беше затворена и заключена.

Джон погледна телефона си и прочете груповото съобщение, изпратено от Рейдж: Бием се в центъра. Идваме възможно най-скоро.

— По дяволите — произнесе беззвучно и показа екрана на Куин.

— Излизам навън — обяви той и се втурна към една от плъзгащите се врати. — Заключи след мен…

Джон се хвърли към боеца и го стисна здраво.

— Можеш да забравиш — оформи с устни.

Куин се изтръгна от желязната му хватка.

— Хаосът е пълен, а Рот трябва да бъде откаран в клиниката. — Джон ругаеше беззвучно, а Куин поклати глава. — Бъди разумен, приятелю. Ти трябва да помогнеш на Ви с Асейл, а освен това двамата трябва да поддържате вътрешността на къщата подсигурена. Също така миниванът трябва да потегли, защото кралят кърви. Налага се да ме оставиш да изляза и да сторя каквото мога, за да обезопася района. Няма кой друг.

Джон изруга отново, докато ровеше в съзнанието си за друга възможност. Накрая обви шията на приятеля си с ръка и двамата доближиха глави за миг. После го пусна и отстъпи назад, макар че това почти го убиваше. Но на първо място дългът му беше да спаси краля, а не най-добрия си приятел. Кризата беше свързана с Рот, а не с Куин.

Освен това Куин беше наистина смъртоносен кучи син с бързи крака, отлично боравеше с пистолета и не по-лошо с ножа. Налагаше се да се довери на тези му умения. А и беше прав — те двамата бяха изключително нужни в тази ситуация.

С едно последно кимване Куин се промъкна през плъзгащата се врата, а Джон затвори и заключи зад гърба му… оставяйки го съвсем сам навън.

Поне копелетата отвън вероятно смятаха, че всички се намират в къщата и ще останат в нея. Нямаше как да не са наясно, че ще пристигне подкрепление, и беше логично воините на Рот да го изчакат, преди да предприемат контраатака.

— Джон! Куин! — извика Ви. — Какво става там, по дяволите?

Джон изтича обратно до антрето. За съжаление, трудно можеше да обясни, без да остави настрани пистолета си…

— По дяволите, Куин е излязъл навън съвсем сам, нали?

Асейл се засмя леко.

— А аз си мислех, че съм единственият тук с влечение към смъртта.