Дж. Р. Уорд
Преродена любов (10)

8

Първото нещо, което Хекс стори, щом се върна в съзнание в помещението за възстановяване, беше да се озърне за Джон.

Не беше на стола срещу нея. Нито на пода, свит в ъгъла. Нямаше го и на леглото до нея.

Тя беше сама.

Къде беше той, по дяволите?

О, да, разбира се. На бойното поле й се натрапваше, но тук я беше изоставил. Изобщо беше ли се появил по време на операцията?

Изстена и обмисли да се превърти на една страна, но със системата, прикрепена към ръката й, и жиците по гърдите реши да не си прави експерименти. А на всичко отгоре я беше споходило щастието някой да пробие дупка в рамото й. Повече от веднъж.

Докато лежеше с гневна гримаса на лицето, всичко в помещението я дразнеше. Идващата от тавана топлина, жужащият звук от апаратурата зад главата й, чаршафите, създаващи усещането, че са изработени от шкурка, твърдата като камък възглавница и прекалено мекият матрак.

Къде, по дяволите, беше Джон?

Дали не бе допуснала грешка, като се обвърза с него. Вярно е, че го обичаше — това нямаше как да се промени, а и тя не го желаеше. Но трябваше да помисли добре, преди да го направи официално. Макар традиционните роли, определяни от пола на вампирите, да се промениха до голяма степен благодарение на факта, че Рот не беше така стриктен по отношение на Древните закони, една шелан продължаваше да се съобразява с множество патриархални дивотии. Можеше да си приятелка, гадже, любовница, колежка, дори автомобилен механик и сама да ръководиш живота си. Но веднъж щом името ти бъде изписано върху гърба на вампир, и още по-лошо — на чистокръвен воин — нещата се променяха. Очакванията ставаха други.

Хелренът ти започваше да си вре носа в работите ти и да си въобразява, че не можеш да се грижиш сама за себе си.

Къде беше Джон?

Вбесена, тя се надигна от възглавницата, откачи системата и я спря, така че физиологичният разтвор и каквото още имаше в нея да не изтече на пода. После спря апарата, следящ за дейността на сърцето й, и отдели накрайниците от гърдите си със свободната си ръка.

Задържа дясната си ръка неподвижна и притисната към гръдния кош — беше й нужно просто да направи няколко крачки, а не да развява флаг.

Поне не й бяха сложили катетър.

Спусна стъпала върху линолеума и се изправи внимателно, като се похвали сама, задето е такъв добър пациент. В банята изми лицето и зъбите си и използва тоалетната.

Когато се върна в стаята, очакваше да завари Джон на прага на някоя от двете врати.

Не.

Заобиколи леглото, като се движеше бавно, защото организмът й все още се намираше под въздействието на лекарствата, възстановяваше се от операция и освен това изпитваше потребност да се храни. Макар че вената на Джон беше последното, което я интересуваше в момента. Колкото повече време минаваше, без да дойде да я види, толкова повече й се отщяваше да зърне косматия му задник.

Дявол да го вземе.

Отиде до гардероба, отвори го, изхлузи болничната нощница и облече намереното там операционно облекло, което, разбира се, не й беше по мярка, защото бе мъжки размер. Е, и ако това не беше знак? Докато се мъчеше да се справи с една ръка, тя ругаеше Джон, Братството, ролята на всяка шелан, на жените като цяло… и особено блузата и панталоните, чиито крачоли се опитваше да навие, защото се влачеха в краката й.

Запъти се към вратата, като старателно игнорираше факта, че търси своя хелрен, и вместо това се съсредоточи върху звучащите в главата й песни. Просто акапелна версия на жизнерадостните хитове от Топ 40, включващи заглавия като: „Какво му дава право да й се пречка на бойното поле“, „Как, по дяволите, можа да я изостави тук съвсем сама“ и то се знае, най-популярната „Всички мъже са кретени“.

Тра-ла-ла.

Отвори рязко вратата и…

Джон седеше на твърдия под отсреща в коридора с колене, стърчащи нагоре като колчета на палатка, и ръце, скръстени пред гърдите. Очите му срещнаха нейните в мига, щом се появи, но не защото случайно гледаше в нейната посока, а защото дълго преди това се беше съсредоточил върху мястото, където това трябваше да се случи.

Тирадите в главата й замлъкнаха. Той изглеждаше така, сякаш бе преминал през Ада и бе донесъл пламъците от дневната на дявола с голи ръце.

Джон освободи дланите си и изписа:

— Реших, че ще ти е нужно усамотение.

О, по дяволите. Виж го сега, съсипваше лошото й настроение.

Тя се приближи и се намести до него. Той не й помота и тя знаеше, че това не е случайно — показваше уважение към независимостта й.

— Предполагам, това беше първата ни разправия — отбеляза тя.

Той кимна.

— Ужасно беше. Цялата история. Съжалявам… Аз просто… Не мога да обясня какво ми стана, но когато те видях ранена, изгубих контрол.

Тя издиша бавно и продължително.

— Нямаше нищо против да се бия. Точно преди да се обвържем, каза, че си напълно съгласен.

— Знам. И още е така.

— Сигурен ли си?

След миг той кимна.

— Обичам те.

— И аз. Искам да кажа теб. Знаеш го.

Но той не й отговори. А тя нямаше сили да продължи. Двамата просто седяха смълчани на пода, докато накрая тя не се протегна и не хвана ръката му.

— Имам нужда да се храня — произнесе дрезгаво. — Би ли…

Той я стрелна с поглед и бързо кимна.

— Винаги — оформи думата с устни.

Тя се изправи на крака без неговата помощ и после протегна към него здравата си ръка. Когато той пое дланта й, тя призова цялата си сила и го дръпна да стане. После го отведе в помещението за възстановяване и заключи вратите със силата на мисълта си, докато сядаше на леглото.

Джон търкаше длани в кожените си панталони, като че смутен от нещо, и преди тя да успее да му се нахвърли, скочи на крака.

— Трябва да си взема душ. Не мога да те докосна в този вид, покрит съм с кръв.

Боже, дори не беше забелязала, че още е облечен в бойните си дрехи.

— Добре.

Размениха местата си, тя седна на леглото, а той се запъти към банята, за да застане под горещата струя. Остави вратата отворена… така че, докато събличаше прилепналата си тениска, тя наблюдаваше как се движат и играят мускулите на раменете му.

Името й, Хексания, не беше просто татуирано, а красивите извивки на буквите бяха направо издълбани в гърба му.

Когато се наведе, за да свали кожените си панталони, задните му части направиха впечатляваща поява, мускулите на масивните му бедра потрепваха, докато изхлузваше първо единия крачол, а после другия. Когато се пъхна под душа, се скри от полезрението й, но скоро след това се появи обратно.

Тя осъзна, че не беше възбуден.

За първи път. И това, въпреки че й предстоеше да се храни.

Джон уви кърпа около бедрата си и подгъна ръба й на кръста си. Когато се обърна към нея, посърналият му поглед я натъжи.

— Би ли искала да облека халат?

Какво, по дяволите, се беше случило с тях, почуди се тя. Преминаха през толкова много, за да достигнат до онова, за което се очакваше, че ще е добрата част, само за да го съсипят.

— Не. — Тя поклати глава и потърка очи. — Моля те… Недей…

Той пристъпи напред, като остави кърпата точно където си беше.

Когато се озова пред нея, коленичи и вдигна китката си.

— Вземи вената ми. Моля те, позволи ми да се погрижа за теб.

Хекс се наведе и стисна ръката му. Плъзна палец по вената му и почувства как връзката помежду им се възстановява, как онази нишка, която се прекъсна в пряката, отново се съедини като зарастваща рана.

Той вдигна ръце, положи ги на тила й и придърпа устата й към своята. Докато го целуваше бавно и чувствено, тя разтвори крака, за да освободи пространство за него, а той се придвижи напред и тазът му откри мястото, което принадлежеше единствено и само на него.

Когато кърпата падна на пода, ръката й се насочи към члена му и установи, че се е втвърдил.

Точно както го искаше тя.

Докато го галеше, тя изви горната си устна и оголи издължените си кучешки зъби. После наклони глава на една страна и отърка острите им като бръсначи ръбове в шията му. Огромното му тяло потръпна, така че тя повтори действието, но този път с език.

— Ела в леглото при мен.

Джон не изгуби нито миг и бързо се настани на освободеното от нея място.

Не прекъсваха контакта с очи. Като че отново се представяха един на друг.

Тя пое ръката му и я постави на таза си, а после се притисна към него. Щом между телата им се осъществи контакт, хватката му се затегна и от него заструи аромата на обвързан мъж.

Тя беше възнамерявала да действа бавно и въздържано. Но плътта им имаше различен план. Потребността им сграбчи юздите и пое контрола, а тя се нахвърли на шията му с мощен скок, за да получи онова, от което се нуждаеше, за да оцелее и да бъде във върхова форма, а също и да го маркира по свой собствен начин. В отговор на това, тялото му се притисна към нейното, а пенисът му копнееше да проникне навътре.

Беше й трудно да се отърве от операционното облекло, докато засмукваше с всички сили от него, но той се погрижи за това вместо нея, като хвана колана на панталоните и го дръпна така рязко, че тъканта се разцепи шумно. И в следващия миг ръката му се намираше точно където я искаше тя, притисната между краката й, галеше я и я възбуждаше, докато накрая се плъзна вътре. Тя се намести около дългите му и проникващи надълбоко пръсти и намери ритъм, който със сигурност би довел и двама им до край. Стоновете в гърлото й се бореха с кръвта, която поглъщаше с плашеща скорост.

След първия си оргазъм тя се намести — с негова помощ — и го възседна. Налагаше се да стои относително неподвижна, за да задържи устата си впита във вената му, но той пое частта с движението, като се притискаше и оттласкваше ритмично, и по този начин създаваше контакта, за който копнееха и двамата.

Когато тя свърши за втори път, изпита необходимост да откъсне уста от плътта му и да извика името му. И докато той пулсираше дълбоко в нея, тя напълно спря да се движи и се наслади на усещането, създавано от притискането и оттласкването, нещо толкова познато и същевременно толкова ново.

Боже… Само какво беше изражението на лицето му… Стискаше здраво очи, зъбите му бяха оголени, а мускулите на шията напрегнати. От пробожданията, оставени от нея, се стичаха фини червени струйки, тъй като още не ги беше облизала, за да ги затвори.

Когато най-накрая клепачите му се повдигнаха, тя впери поглед в замъглените му от блаженство сини очи. Любовта му към нея не беше само емоционална; присъстваше безспорен физически елемент. Именно така се получаваше при обвързаните мъже.

Може би не беше успял да се въздържи в онази пряка, помисли си. Може би се беше обадил звярът в цивилизованата му обвивка, животинската страна на вампирите, която ги различаваше от онези блудкави създания хората.

Тя сведе глава и облиза шията му, с което затвори раните, нанесени от зъбите й, и се наслади на вкуса, изпълващ устата и гърлото й. Вече успяваше да долови надигащата се у нея сила, а това представляваше само началото. Когато тялото й усвоеше всичко получено, тя щеше да се почувства още по-силна.

— Обичам те — промълви.

След тези свои думи тя го дръпна от възглавницата, така че се озова в скута му, а членът му потъна още по-дълбоко в нея. Обгърна тила му с дланта на свободната си ръка, придърпа главата му към вената си и го задържа там.

Той нямаше нужда от повече насърчение и болката, която последва, беше приятно жегване, което я отнесе обратно във висините на насладата.

Джон я обгърна силно с ръце и онова, което тя зърна с крайчеца на окото си, я накара да се намръщи. Огромните му масивни крайници, въпреки че тя не беше никак дребна, можеха да повдигат повече от нея, да удрят по-силно, да замахват по-бързо. Имаха по-големи размери от бедрата й и по-голяма обиколка дори от талията й.

В крайна сметка телата им все пак не бяха създадени еднакви. Той винаги щеше да разполага с повече мощ от нея.

Това безспорно бе самата истина. Но тежестта, която някой можеше да вдигне от лежанка, не беше определящ фактор, когато въпросът опреше до съревнование на бойното поле; и не беше единственият начин да бъде преценяван един боец. Тя беше точно толкова точна с огнестрелното оръжие, също толкова умела с кинжала и наравно яростна и упорита, когато се озовеше лице в лице с жертвата.

Просто трябваше да намери начин да го накара да осъзнае тази истина.

Биологията беше едно. Но дори мъжете имаха мозък.

* * *

Когато най-накрая приключиха със секса, Джон легна до своята шелан, напълно заситен и сънлив. Вероятно не беше лоша идея да отиде за някаква храна, но нямаше нито сили, нито желание за това.

Не искаше да я оставя. В този момент. След десет минути. Утре, следващата седмица или следващия месец…

Тя се сгуши до него, а той взе едно одеяло от помощната маса и го разстла върху двама им, въпреки че топлината, излъчвана от телата им, беше достатъчна да ги държи стоплени.

Той усети съвсем точно кога тя се унесе в сън — дишането й стана ритмично, а кракът й потръпваше от време на време.

Почуди се дали в съня си не го сритваше по задника.

Той имаше какво да поработи върху себе си; нямаше спор по този въпрос.

И нямаше с кого да поговори на темата. Беше невъзможно да иска от Тор нещо повече от съвета, получен в движение тази нощ. А връзките на всички други бяха идеални. Около масата за хранене зърваше единствено щастливи и усмихнати двойки… Определено не аудиторията, от която се нуждаеше.

Можеше да си представи отговорите им: Проблеми ли имате? Наистина ли? Странно… Може би няма да е зле да се обадиш в някое от онези предавания за взаимопомощ по радиото.

Единствената разлика щеше да е дали това ще излезе от устата на някой с козя брадичка, с тъмни очила, с палто от визон или с близалка в зурлата…

Все пак бяха намерили миг на покой. И двамата с Хекс можеха да започнат да градят отношенията си на базата на това.

Трябваше да го сторят.

Нямаше нищо против да се бия. Точно преди да се обвържем, каза, че си напълно съгласен.

И наистина, така беше. Но това важеше за времето, преди да види как я наръгват под самия му нос.

Работата беше там… болеше го да си признае… но последното, в което желаеше да се превърне, беше братът, от когото се възхищаваше най-много. Сега, когато Хекс му принадлежеше истински, идеята да я изгуби и да се озове в позицията на Тор за него представляваше най-големият ужас.

Нямаше представа как братът успява да се надигне от леглото всяка вечер. И честно казано, ако вече не му беше простил заради изчезването му след случилото се, сега със сигурност щеше да го стори.

Замисли се за онзи момент, когато Рот и братята пристигнаха заедно. Двамата с Тор седяха в офиса към тренировъчния център, а братът набираше домашния си номер отново и отново, като се молеше и надяваше да чуе нещо различно от телефонния секретар…

В коридора пред офиса стената беше покрита с пукнатини, въпреки че проклетото нещо беше от бетон и имаше дебелина осемнайсет сантиметра. Енергията, освободена от Тор заради гнева и болката, беше толкова неизчерпаема, че той буквално се изстреля бог знае накъде и разтресе подземието, докато стените му не се пропукаха.

И до този момент Джон не знаеше къде е бил. Но Ласитър го върна обратно в тежко състояние.

И той остана в тежко състояние.

Колкото и да беше себично, Джон не желаеше това за себе си. Тор беше само половината от онова, което представляваше някога — не само заради загубата на тегло — и макар никой да не показваше съжаление в лицето му, всички бойци до един го изпитваха в душата си.

Нямаше как да се прецени още колко би оцелял братът навън срещу врага. Отказваше да се храни, така че губеше сили и въпреки това всяка нощ излизаше на бойното поле. Потребността му за мъст се изостряше и го поглъщаше.

Просеше си да го убият. Несъмнено.

Беше същото, като да изчислиш стълкновението на кола с някое дъбово дърво: просто въпрос на геометрия. Само трябва да начертаеш ъглите и траекторията, и хоп! Тор лежи мъртъв на паважа.

Но той вероятно би изпуснал последното си издихание с усмивка на лице със знанието, че най-накрая отива при своята шелан.

Може би в това се състоеше причината Джон да е така нервен по отношение на Хекс. Имаше близки в къщата като полусестра си Бет, а също Куин и Блей, както и другите братя. Но Тор и Хекс бяха най-скъпите му същества и идеята да изгуби и двама им…

По дяволите.

Той знаеше, че ако Хекс продължеше да се бие с лесърите, рано или късно, пак щеше да пострада. С всички се случваше от време на време. Повечето от нараняванията не бяха фатални, но никога не се знаеше кога линията ще бъде пресечена, кога някоя обикновена схватка ще излезе от контрол и ще бъдеш обграден.

Не че изпитваше съмнения по отношение на способностите й, въпреки казаното тази нощ. Онова, което не му допадаше, бяха случайностите. Ако хвърляш заровете отново и отново, все някога ще ти се паднат две единици. А погледнато по-глобално, нейният живот беше по-важен от това, да имат още един воин на бойното поле.

Трябваше да помисли повече по въпроса, преди да изтърси: Да, Хекс, нямам нищо против да се биеш…

— За какво си мислиш? — попита го тя в тъмнината.

Като че ли мятащите се в главата му мисли я бяха събудили.

Той се намести по-удобно, поклати глава и я положи до нейната. Но я лъжеше. И вероятно тя го знаеше.