Дж. Р. Уорд
Преродена любов (15)

13

Уличница? Уличница?

Неспособна да изхвърли от съзнанието си нито изречената дума, нито гнева си, Ноуан отиде в Другата страна и влезе в Светилището, където беше прекарала векове.

Там долу, в тренировъчния център, прането никога преди не е било сгъвано с такова ожесточение, а когато приключи със задълженията си, оставането в имението за през деня й се стори непосилно.

А Светилището беше единствената друга възможна дестинация.

Застанала насред полето, осеяно с пъстри цветя, тя си пое дълбоко въздух… и се помоли да бъде оставена на спокойствие. Избраниците бяха мили и святи жени и заслужаваха нещо по-добро от онова, което можеше да предложи тя дори на някоя случайно срещнала я посестрима. За щастие, повечето от тях бяха при Примейла.

Повдигна робата си и закрачи сред непрестанно цъфтящите лалета с едрите, подобни на скъпоценни камъни цветове. Продължи да върви, докато болният й крак не започна да протестира. И дори тогава не спря да се движи.

Скъпоценното царство на Скрайб Върджин беше оградено от четирите страни с гъста гора и бе осеяна с храмове и сгради в класически стил. Ноуан познаваше всеки покрив, всяка стена, всеки басейн тук и сега в яростта си описа широка окръжност около всички тях.

Гневът й вдъхваше сили и я тласкаше към… нищо и никого. И въпреки това тя продължаваше устремено напред.

Как можеше именно той, който стана свидетел на мъките й, да я нарече така? Тя беше девственица, лишена насилствено от дара, който смяташе да даде на онзи, с когото щеше да се обвърже.

Уличница!

Вярно е, че Тормент нямаше много общо с мъжа, когото някога познаваше, и докато разсъждаваше над това, тя заключи, че в това отношение бяха еднакви. Тя също се беше разделила с някогашната си същност, но за разлика от него, настоящата й личност беше претърпяла подобрение.

След известно време кракът я заболя така силно, че се наложи да забави ход… и накрая да спре. Болката беше велико средство за проясняване на ума — чрез нея реалността, която я обкръжаваше, изместваше онова, което тя таеше в себе си.

Стоеше пред Храма на самотните летописци.

Беше празен. Както и всички останали сгради.

Огледа се и наситената тишина я погълна. Пейзажът, който я обгръщаше, беше лишен от всякакво присъствие. Сякаш по някаква ирония ярките цветове, най-накрая обагрили мястото, не само бяха заместили безкрайната белота, но бяха прогонили и живота от него.

Докато си припомняше миналото, когато имаше толкова много за вършене, тя осъзна, че в действителност отиде в Другата страна не само за да издири дъщеря си, но и да открие друго място, където да се труди до крайно изтощение, та да не мисли твърде много.

Тук нямаше нищо за правене.

Най-скъпа Скрайб Върджин, щеше да полудее.

Внезапно в ума й изникна образът на голите рамене на Тормент, син на Харм, и запълни цялото й съзнание.

УЕЛЕСАНДРА

Името й беше издълбано по цялата ширина на гърба му на Древния език и бележеше истинския съюз на телата и душите им.

След като съдбата го бе лишила от нещо такова, той без съмнение беше не по-малко съсипан от нея самата. В началото тя също изпитваше гняв. Когато пристигна тук след смъртта си и Директрис я уведоми за задълженията й, вцепенението й се изпари и отстъпи място на бушуваща ярост. Но тъй като нямаше на кого друг да си го изкарва, освен на самата себе си, прави това в продължение на десетилетия.

Или поне докато най-накрая не прозря причината за своята участ, целта, скрита зад нейната трагедия, мотива за избавлението й.

Бе получила втори шанс, за да се роди отново смирена и покорна и да разбере грешките в стария си начин на живот.

Бутна вратата на храма, за да я отвори широко, и пристъпи във вътрешността му, където имаше редици с бюра със свитъци пергамент и пера върху тях. В самия център на всяко работно място имаше по една кръгла кристална купа, на две трети пълна с вода, толкова чиста, че беше почти невидима.

Тормент страдаше по същия начин, както някога страдаше и тя. Вероятно той тепърва започваше едно пътуване, което на нея самата й бе отнело твърде много години. И макар избликът й на гняв от неоснователното му обвинение да представляваше по-лесната и естествена реакция, разбирането и състраданието бяха по-трудната, но по-стойностна позиция, която следваше да заеме…

Бе научила това от примера на Избраниците.

Само че разбирането изискваше съответното познание, помисли си тя, докато се взираше в една от купите.

Пристъпи напред, притеснена заради проучването, което се канеше да предприеме, и си избра място в дъното на залата, далече от вратите и прозорците, чиито размери бяха достойни за катедрала.

Седна на бюрото, върху което нямаше нито прашинка, във водата не плуваха боклучета, а мастилото не беше изсъхнало, въпреки че беше минало много време, откакто помещението се беше изпълвало с жени, които да следят събитията в живота на расата им и да записват историята, случваща се пред благите им погледи.

Ноуан повдигна купата, държейки я между дланите си, а не с пръсти. С едва доловимо движение започна да разклаща водата, опитвайки се да си представи гърба на Тормент, колкото може по-ясно.

Скоро пред нея започна да се разкрива история, разказана чрез движещи се картини, които сияеха в ярки цветове и преливаха от обич.

Преди никога не й беше хрумвало да проучва него и живота му чрез купите. В няколкото случая, когато беше идвала тук, бе проверявала участта на семейството си и как се развива животът на дъщеря й. Сега разбираше, че за нея е било твърде болезнено да следи съдбата на двамата воини, които я бяха спасили и й бяха дали подслон.

С последното си и възможно най-малодушно действие тя бе предала и двама им.

На повърхността на водата зърна Тормент заедно с червенокоса жена с великолепна фигура — танцуваха валс, тя носеше онази червена рокля, а той беше без роба и излагаше на показ името й, изписано на Древния език, прясно издълбано в плътта му. Той беше така щастлив и пламенен, любовта му и обвързването го караха да сияе като Северната звезда.

Последваха други епизоди, случващи се през годините — от момента, когато всичко помежду им беше съвсем ново, до комфорта, който бе дошъл с опознаването, от по-малкото жилище към по-голямото, от хубавите моменти, в които се смееха заедно, до по-тежките, когато имаха разправии.

Най-доброто, което можеше да предложи животът — някой, когото да обичаш и който да те обича, с когото да издълбаваш значими преживявания в дъбовия ствол на отминаващото време.

И после друга сцена.

Жената се намираше в кухнята, прекрасна уютна кухня, стоеше пред печката. На огъня имаше тиган, в него се готвеше някакъв вид месо и тя държеше шпатула, но не гледаше надолу. Взираше се в пространството пред себе си, а пушекът във въздуха ставаше все по-наситен.

Тормент се появи по коридора и се втурна през вратата. Извика името й и взе малка кърпа, приближи към някакво приспособление на тавана и заразмахва енергично кърпата напред-назад, намръщен, сякаш изпитваше силна болка в ушите.

Все още стоейки до печката, Уелесандра насочи вниманието си към случващото се и дръпна димящия тиган от нажежения котлон. Заговори и макар сцените да не бяха придружени от звук, стана ясно, че се извинява.

След като всичко се успокои и вече нямаше опасност от пожар, Тормент се облегна на плота, скръсти ръце пред гърдите си и говори известно време. После се умълча.

Уелесандра дълго не пророни и дума. В предишните епизоди от живота им тя изглеждаше силна и пряма… Сега върху лицето й бе изписано колебание.

Когато изрече отговора си, стисна устни и прикова поглед в хелрена си.

Тормент бавно отпусна ръцете си, докато те не увиснаха от двете страни на тялото му, устата му също се отпусна и челюстта му зейна. Примигна няколко пъти, отваряше и затваряше очи, после отново ги отваряше и пак ги затваряше…

Когато най-накрая успя да помръдне, стори го с грацията на някой, чиито кости са счупени до една. Измина със залитане разстоянието, което ги делеше, и падна на колене пред своята шелан. Вдигна нагоре треперещи ръце и докосна корема й, а очите му се напълниха със сълзи.

Не обели и дума. Само придърпа спътницата си към себе си, а масивните му и силни ръце обгърнаха талията й и мокрото му лице се притисна към утробата й.

Над главата му Уелесандра се усмихна… с истински широка усмивка.

Долу, в подножието на нейното щастие обаче, лицето на Тормент беше изкривено от ужас. Сякаш бе знаел още тогава, че бременността, заради която тя ликуваше, щеше да означава гибел и за трима им.

— Помислих си, че може да те открия в Другата страна.

Ноуан подскочи, а водата от купата се разплиска върху робата й и образът изчезна.

Тормент стоеше на прага, все едно че посегателството над личните му дела го беше призовало тук, за да брани онова, което му принадлежеше по право. Гневът му се беше изпарил, но макар и спокойно, мрачното му лице нямаше нищо общо с онова, което току-що бе видяла в купата.

— Дойдох да се извиня — обясни той.

Тя внимателно постави купата на мястото й и загледа как развълнуваната повърхност на водата се успокои и бавно се повиши, за да достигне предишното си ниво, допълнена от неизвестен и невидим извор.

— Реших да почакам, докато поизтрезнея…

— Наблюдавах те — прекъсна го тя. — В купата. Заедно с твоята шелан.

Това го накара да замълчи.

Ноуан се изправи и приглади робата си, въпреки че тя се спускаше надолу, както винаги, в прави и безформени дипли плат.

— Разбирам защо си все мрачен и се палиш така лесно. В природата на раненото животно е да налита дори на добронамерена ръка.

Когато вдигна поглед, той беше така навъсен, че веждите му образуваха една цяла линия. Не изглеждаше като добро начало на разговор. Но беше настъпил моментът нещата между тях да се изяснят и също както при обработването на гноясала рана, очакваше се, че ще боли.

Но въпреки всичко инфекцията трябваше да бъде изрязана от плътта.

— Преди колко време умря тя?

— Убита — произнесе той след миг. — Беше убита.

— Преди колко време?

— Петнайсет месеца, двайсет и шест дни и седем часа. Ще трябва да си погледна часовника за минутите.

Ноуан отиде до прозореца и погледна свежата зелена трева.

— Как научи, че са ти я отнели?

— От моя крал. И от братята. Дойдоха при мен… и ми съобщиха, че е била простреляна.

— Какво се случи след това?

— Изкрещях. Понесох се нанякъде, накъдето и да е. Плаках в продължение на седмици сам насред пустошта.

— Не си организирал церемония за изпращането й в Небитието?

— Отсъствах почти година. — Той изруга и потърка лице. — Не мога да повярвам, че ме разпитваш за това, нито пък че аз ти отговарям.

Тя вдигна рамене.

— Правиш го, защото при басейна беше жесток към мен. Чувстваш се виновен, а аз се чувствам така, сякаш ми дължиш нещо. Второто ме прави дръзка, а първото развързва езика ти.

Той отвори уста. После я затвори. И я отвори отново.

— Много си умна.

— Всъщност не съм. Просто е очевидно.

— Какво видя в купите?

— Сигурен ли си, че желаеш да ти кажа?

— Всичко се превърта в главата ми като неспирна въртележка. Каквото и да е, няма да е нещо ново.

— Казала ти е, че е бременна, в кухнята ви. Паднал си на пода в краката й, тя е била щастлива, а ти не.

Той пребледня и на нея й се прииска да беше споделила за някоя от другите сцени.

Но в следващия момент той я изненада.

— Странно е… но някак знаех, че това е лоша новина. Прекалено много благополучие. Тя копнееше за бебе така отчаяно. На всеки десет години имахме спор по въпроса, щом настъпеше периодът й на нужда. Накрая стигнахме до положението тя да ме заплаши, че ще ме напусне, ако не й позволя да опита. Беше все едно да избирам между куршум и острие. И при двата случая знаех… че някак ще я изгубя.

С помощта на патерицата той се придвижи до стола, дръпна го и седна. Докато наместваше неумело ранения си крак, тя осъзна, че имат още нещо общо.

Ноуан го приближи бавно, с неравномерна походка и седна пред бюрото до него.

— Толкова съжалявам. — Когато той й отправи леко изненадан поглед, тя отново вдигна рамене. — Как бих могла да не предложа съчувствие пред лицето на огромната ти загуба? Истината е, че след като ви видях заедно, едва ли някога бих забравила колко много си я обичал.

След миг той промърмори дрезгаво:

— Това ни прави двама.

Потънаха в мълчание, а Тор се взря в дребната фигура, седнала неподвижно до него. Разделяше ги малко повече от метър, всеки се беше настанил пред едно от бюрата на летописците. Но някак изглеждаха по-близо един до друг.

— Свали си качулката пред мен. — Ноуан се поколеба, а той добави: — Видяла си най-важното в живота ми, а аз искам да видя очите ти.

Тя вдигна бледите си ръце и те потрепериха леко, докато сваляше качулката.

Не погледна към него. Вероятно не можеше.

Той огледа напълно безпристрастно впечатляващите й черти.

— Защо винаги я носиш?

Тя пое дълбоко въздух, а робата се повдигаше и спускаше по начин, който му припомни, че все още е гола под нея.

— Кажи ми — настоя.

Тя изправи рамене, а той си помисли, че който смята тази жена за слаба, би трябвало да преразгледа преценката си.

— Това лице — тя посочи съвършената линия на челюстта и високите си скули — не олицетворява истинската ми същност. Ако околните имат възможност да го виждат, ще се отнасят към мен по различен начин, който не би бил уместен. Дори Избраниците го правеха. Покривам го, защото не го ли сторя, значи, разпространявам лъжа. И дори тя да тормози само мен, достатъчно е.

— Представяш нещата по интересен начин.

— Обяснението не е ли задоволително?

— Задоволително е. — Когато тя понечи да сложи качулката на мястото й, той се протегна и хвана ръката й. — Ако обещая да забравя образа ти, ще я оставиш ли свалена? Когато се прикриваш, не успявам така добре да преценя емоциите ти, а в случай че не си забелязала, не разговаряме за неща като времето.

Тя задържа дланта си върху плата, сякаш бе неспособна да я отдели от там. А после прикова поглед в него с такава прямота, че той потръпна.

Това беше първият път, когато изобщо го бе погледнала.

Заговори със същата откровеност.

— За да сме наясно, аз нямам никакъв интерес към който и да било мъж. Сексуално съм отвратена от всички мъже, включително и от теб.

Той прочисти гърло. Подръпна тениската си. Размърда се на стола си.

После бавно пое въздух с облекчение.

Ноуан продължи:

— Ако съм те обидила…

— Не, ни най-малко. Знам, че не е нищо лично.

— Наистина не е.

— Честно казано, това… улеснява нещата. Защото аз се чувствам точно по същия начин.

При тези му думи тя взе, че се усмихна леко.

— Като две капки вода сме.

Останаха смълчани за известно време. Докато той не произнесе внезапно:

— Все още съм влюбен в моята шелан.

— И защо да не си? Била е прекрасна.

Той почувства, че се усмихва за първи път от… толкова дълго време.

— Не беше само външността й. Всичко у нея беше прекрасно.

— Личеше от начина, по който я гледаше. Беше така запленен.

Той взе едно перо и заоглежда тънкия му остър писец.

— Боже… Толкова се притеснявах в нощта на обвързването ни. Желаех я така отчаяно и не можех да повярвам, че наистина ще ми принадлежи.

— Уговорено ли беше?

— Да, от моята мамен. Баща ми не се интересуваше от подобни неща, нито пък от мен, като стана дума. Но майка ми се грижеше добре за всичко, доколкото й беше възможно. И беше права. Знаеше, че ако си намеря добра жена, ще съм се уредил за цял живот. Или поне… такъв беше планът.

— Тя жива ли е?

— Не, и се радвам, че не е. Не би… харесала нищо от случващото се.

— Ами баща ти?

— Той също е покойник. Не ме признаваше, докато не се запъти към гроба. Шест месеца преди да умре, ме повика при себе си и аз нямаше да отида, ако не беше Уелси. Тя ме придума и се оказа права. Отново официално ме призна за свой син на смъртното си ложе. Не знам защо беше така важно за него, но се случи.

— Ами Дариъс? Не съм го виждала наоколо…

— Беше убит от врага. Точно преди да се случи това с Уелси. — Тя ахна и вдигна ръка към устата си, а той кимна. — Наистина беше същински ад.

— Съвсем сам си — произнесе тихо тя.

— Имам братята.

— Допускаш ли ги до себе си?

Той се засмя леко и поклати глава.

— Бива си те с въпросите.

— Съжалявам, аз…

— Не, не се извинявай. — Той остави перото обратно на стойката му. — Допада ми да разговарям с теб.

Долови изненадата в собствения си тон и се засмя рязко.

— Боже, тази вечер се държа като същински чаровник. — Шляпна се по бедрата, за да приключи разговора, и се изправи с помощта на патерицата. — Виж, също така дойдох тук, за да направя малко проучване. Знаеш ли къде е библиотеката? Проклет да съм, ако имам представа къде да я търся.

— Да, разбира се. — Тя стана и намести качулката обратно на главата си. — Ще те заведа.

Докато го отминаваше, той се намръщи.

— Куцаш повече от обикновено. Наранила ли си се?

— Не. Когато се движа твърде много, боли.

— Бихме могли да се погрижим за това. Манело е…

— Благодаря, но не.

Тор протегна ръка и я спря, преди да е успяла да излезе.

— Качулката. Свали я, моля те. — Когато тя не отговори, той добави: — Тук няма никого освен нас. В безопасност си.