Георги Стоев
Истинската история на Маджо (2)

ГЛАВА 1

Мразех да ставам рано, но тази сутрин се налагаше да го направя. По стар навик се обличах лежерно и все пак предстоящата среща предполагаше да съм по-официален Беше дъждовно и бях решил да ползвам старото БМВ на майка ми. Макар че харесвах мерцедесите, последните години сменях на няколко пъти колите си: БМВ седмици, S класи и аудита лимузини. В моя свят истерията по марковите коли беше голяма и не въртиш ли хубави марки, често ти вреди на изградения имидж.

Колата се давеше и потеглих на пресекулки. Сега си давах сметка, че човек свикне ли с хубавото, започва да става капризен.

Когато майка ми подаде ключовете, срещнах учудения й поглед.

— Не е ли рано?

— Отивам за риба — отвърнах й мимоходом. — Затова ще съм с твоята кола.

Знаех, че не ми повярва. Но се надявах да не ми задава повече въпроси.

Срещата беше в кафе-сладкарница „Лучано“. Очаквах всичко да мине гладко, но вече се бях научил да се пазя и заобиколих, докато се уверя, че всичка е наред и нямам опашка. Напипах пистолета под якето. Бях го метнал върху марковия си екип. Отдавна вече не се обличахме с анцузите, налагаше ни се да бъдем по-официални, но понякога ползвахме спортното облекло за екипировка. Никога не бе излишна малка предпазливост.

Беше точно осем. Валеше ситен дъжд. Видях го да ме чака на уреченото място и да ме търси с поглед. Учудих се този път на точността му. Знаех, че обича да се прави на тежък. Беше със зеленикав анцуг, нахлупена до ушите шапка и изненадващо за мен — с бели маратонки. Явно се опитваше да се прави на спортист. Той си беше стиснат. Ходеше само с едни и същи дрехи. Винаги в черно. Сега бе изневерил на стила си. Но пък си дадох сметка, че и той трябваше да се прикрива. Постоях няколко секунди, като че ли нарочно ми се искаше да се намокри от дъжда.

— Здрасти — подадох ръка и знаех, че това ще го убеди в искреността ми.

Случваше се да не подава ръка на събеседник. С това показваше абсолютното си превъзходство и безразличие към него. Когато се ръкуваше, казваше: „Стисни ме като мъж, да не съм ти някое пиче!“ Той пое моята ръка. Усетих промяната у него. Нямаше злоба в очите му, по-скоро примирение, и това ми подсказа, че има сериозна нужда от мен.

— Къде ти е колата? — лека нотка на нервност премина по лицето му.

— В една пряка наблизо.

— Прихванал си от моите номера.

Бях смутен, но го заведох до очуканото БМВ.

— Страхотна барака — подсмихна се той. Притеснявах се малко от него, а дълго не бях шофирал, имах си шофьор и му предложих той да шофира.

— Карай ти! — от предпазливост или от нещо друго, той реши, че това го принизява до мой личен шофьор, и ми отказа.

Подкарах колата малко нервен и не знаех откъде да започна.

— Имаш ли идея къде да се скрием? — опитвах се да не издавам нервността си.

— Карай в Борисовата градина.

Замръзнах. Голяма конспирация! Кой дявол го бе накарал да се забием в Борисовата градина, в събота сутринта, пред очите на толкова много народ, наизлязъл да разхожда кучетата си. Да не говорим, че кой знае колко спортисти щяхме да видим, тръгнали да си правят съботния крос.

— За какво беше всичкото криене, след като ще цъфнем на място, където ще ни видят? — директно попитах.

— Защото така — контрира ме. Обичаше да се гаври с всички. Стихнах устни. Не ми се спореше.

— Съвсем си забравил да караш, Жоре! — иронично подхвърли той.

— Аз ти предложих да караш, но ти се направи на велик!

— Добре, добре! Изпусни малко. Не се коси, никой няма да ни обърне внимание. Всички знаят, че не бачкаш с мен от 4–5 месеца. Ако не си разбрал искам да им покажем един мит. Че се виждаме заради доброто старо време.

Мълчаливо натиснах газта, исках да го изнервя и продължавах да карам като последния левак. А и бях сигурен, че с мълчанието си постигам именно това. Това безспорно удряше по самочувствието му и го комплексираше, а аз заставах до него като равен с равен и той не можеше да го оспори.

В парка първо потичахме, после се разхождахме. Осъзнавах, че това е част от безумната му конспирация, и го оставих да прави каквото си иска, а аз го следвах. Исках да се почувства отново в свои води, като лидер. Седнахме пред езерцето с червените рибки под бившия Паметник на свободата. Поли Пантев свали горнището на анцуга си и пред изумения ми поглед избърса мократа от дъжда скамейка и след това ми нареди:

— Сядай!

Той седна и започна да потрива ръце.

— Давай, Поли! Преживели сме толкова много! Не можеш да ме шокираш с нищо — реших да го улесня, защото виждах, че нервничи.

— Да не мислиш, че имам нужда от уводи? — сърдито ми отговори и започна през зъби да изстрелва думите. Имаше навика да го прави и с това издаваше несигурността си. — Виждаш, през последната една година бизнесът буксува. Загубихме сума ти пари, за да се правим на бизнесмени. Ние сме и винаги ще си останем престъпници!

— Ти пожела да се променим, Поли — натъртих аз.

— Да бе — сконфузи се той. — Но идеята беше да станем бели хора. Ама като не ти е писано ще си стоим в тъмното… — след което заговори по-бързо. — Искам да приемеш старата ми идея.

— За убийствата ли? — отвърнах в прав текст и това го ядоса. Щом станеше въпрос за убийства, той винаги се опитваше да завоалира нещата и се дразнеше, когато му говореха направо. — Кажи кой е първият? Той се сепна. Не очакваше от мен да съм толкова откровен, не и за втори път. Но на мен не ми пукаше, исках да го накарам да внимава с мен.

— Славчо Дебелия (Славчо Христов)… От „Олимп“. Помниш ли го? — усмихнах се иронично и това го издразни. — Защо се смееш?

— Защото бях сигурен за какво е конспиративната ни среща, Поли! — натъртих аз. — И бях абсолютно сигурен и коя ще е жертвата.

Усетих мигновената му дистанция.

— Няма начин да знаеш!

— Знаеш, че съм информиран и знам всичко за всеки. Не си забравил, че аз ти подавах винаги информацията.

— Така е — облегна се назад Поли, малко по — успокоен. — Искаш ли да знаеш защо Славчо?

— Все ми е тая. Аз нямам нужда от мотивация. Не забравяй, че пред теб не стои Женята. Знам, че сега ще ми наговориш куп глупости колко е лош и ала бала. Мен ме интересуват само парите.

— Защо мислиш, че мотивирам Женята? И кой, по дяволите, ти каза че съм му поръчвал убийства?

— Не мисля. Сигурен съм — натъртих. И това, че все още търпеше наглостта ми, означаваше, че наистина е на зор. А аз се забавлявах.

— Ти не искаш, но аз съм длъжен да ти обясня — продължи Поли. — Славчо си позволи да поръча убийството на Емо Русия. А ти знаеш, че Емо ми беше приятел.

Сега вече се разсмях.

— Поли, много добре знам, че никога не сте били приятели и че Емо работеше за Славчо. Но щом искаш, приемам версията ти.

— Добре — кимна Поли, опитвайки се да се прави на отегчен. — През последните години свърши много неща за мен, но това още не си го правил. И не забравяй, това е занаят и трябва някой да те научи. А смятам, че само аз мога да го направя. Това не е за всеки.

За момента не си давах сметка, че Поли ми казва истината, но с времето прозрях думите му. Да си убиец, посредник или поръчител, не беше лека работа, за това се иска душа и да има синхрон.

— Как мислиш да направиш оттеглянето, това е най-важната част.

— Пеша, Поли и пристигането, и оттеглянето пеша.

Поли се усмихна злорадо, но със задоволство:

— Добър отговор. Повечето разчитат на коли и правят гафове.

— Знам, винаги ще се намери любопитна бабичка и ще запомни номера. А и една проверка на патрул те проваля.

— Какво излезе сега? Ти ли ще ме обучаваш? — ядоса се Поли.

— Слушам те — погледнах го примирен. Усетих, че бях прекрачил границата, и беше време да му пусна аванта отново.

— Знаеш, сега е зима. Шапка и шал ще свършат работа. В последния момент дърпаш шала до очите и шапката до веждите и действаш! И не забравяй, плетените ръкавици са по-добре. Кожените ще създават проблеми. И да се облече със стари дрехи върху костюма. Дори и вратовръзката не забравяй — шеговито подхвърли той с ясното съзнание, че демонстрира превъзходство. — Като свърши работата, докато тича, да свали старите дрехи, да ги напъха в плик и да ги изгори. Ако няма време, просто да ги изхвърли някъде и да продължи спокойно. Но внимавай, че по шапката остават косми и после ще го пипнат. — В очите му гореше някакъв пламък, сякаш разказваше вълшебна приказка. — Но дори и да го хванат някъде наоколо, ако се е отървал от всичко, никога няма да го осъдят. Дори и свидетелските показания не важат. Чист ли е, ще е най-добре за него. Като се прибере вкъщи, не е достатъчно да си измие ръцете. Остава нагар. Нека да ги изгори с белина. Най-добре е да се запише на някое стрелбище, преди да започне да се занимава — замисли се за миг Поли. — Но и куките вече надушиха тоя пиниз. ОК, да не рискуваме!

— Добре. Всичко ми е ясно. Да уточним заплащането — опитах се да не издавам състоянието си.

— За всеки ще бъде различно.

— Говоря за конкретния случай.

— Ти прецени, Жоро. Аз може да кажа сума, с която да те обидя — подсмихна се Поли.

— Нали не си мислиш, че аз ще го свърша лично?

— Дори ти забранявам. Но ме подсещаш за нещо важно. Не искам да знам кои ще са хората. Но не искам да са рецидивисти. Искам чисти момчета, да не са убивали досега. И искам ти да ги научиш.

— Защо? — учудих се аз, защото вече имах наум няколко души рецидивисти и няколко сърби.

— Защото, Жоро, обиграният наемник винаги може да те продаде. Той днес служи на един, утре на друг. Него го интересуват само парите. Затова хвани някои сърцати балъци и ги манипулирай, както си искаш. Кажи им, че ги превръщаш в наказателен отряд, който чисти гадовете, както и допълнителните щуротии, че парите нямат значение и че това е техният старт в организацията. Това, че ще са прочистващ отряд, ще ги накара да се гордеят. Все ми е тая колко ще им даваш, но нека са най-малко, така че ще ги използваме по-дълго.

— Добре, Поли — кимнах.

— Да минем на Славчо.

— Пак имаш късмет. Аз знам всичко за него. Къде живее, какво прави. Можеш ли да ми дадеш повече информация? — иронично го погледнах.

— Само „Олимп“, нищо друго.

— Стара ти е информацията — отговорих. — От доста време не ходи там.

— Не демонстрирай превъзходство. И не ме вземай за глупак. Какви пари искаш за него?

— Двайсет и пет хиляди марки — толкова струваше един тристаен апартамент в Дружба.

— Не са ли много? — ядоса се Поли.

— Поли — погледнах го съвсем спокойно, — ти спестяваш нещо много важно — Славчо играе с Иван Костов.

— Така е, Жоро, знам, че му е сол ташак.

— Нали знаеш, че после Костов ще изрови държавата, за да разбере кой е убил вярното му куче.

Слушай ме сега внимателно. Ще ти кажа нещо важно. Костов е премиер на България. Точно му е през кура дали ще е Славчо или някой друг. Запомни едно нещо от мен: Няма благодарен политик. Най-малко пък премиер, а и на всичкото отгоре Костов скърбящ?! Ха-ха. Знаеш ли коя е силата ни в тази ситуация? Костов втора година мачка СИК. Сега дори ще се радвам той да разбере откъде идва удара. А най-важното е, че той няма да се обвърже със смъртта му, ако иска да остане чист. Ще излезе иначе, че общува с престъпници.

Нали знаеш, че всеки убит е криминален елемент. Не забравяй — Славчо поръча Емо Русия, а той ми беше приятелче. Така че Забрави какво ти казах току-що. Ние отмъщаваме за Емо. И последно, като определим парите, ще определим и срокове.

— Искам два месеца за Славчо — погледнах го съвсем спокойно аз.

— И двайсет хиляди марки — допълни Поли.

— Грешиш! Казах двайсет и пет.

— Ти грешиш, Жоро! Свърши работата, вземи двайсет и да минаваме на следващата поръчка. И понеже вече ме развесели, ще ти кажа и коя е тя — смени тона Поли и ме погледна сериозно. Помълча малко и тържествено изтърси: — Бай Миле.

Това ме разкова. Бай Миле беше дясната ръка на Маджо. Но не това ме накара да онемея, а, че Поли посяга съвсем безцеремонно на свой близък приятел. За миг осъзнах и друго — че може би самата организация СИК иска смъртта на Бай Миле. Поли усети стъписването ми.

— Бай Миле е приел поръчката от Славчо за убийството на Емо. Но не ме питай повече. Достатъчно е да ти кажа цената… петдесет хиляди марки!

Станахме и мълчаливо вървяхме по алеята. Изобщо не чувах какво ми говори Поли. Не ме вълнуваше и Славчо от „Олимп“, и цялата им мръсна игра. Единственото, което ме терзаеше в случая, беше дали Маджо знае, че искат да убият свещената му крава. Главата ми се пръскаше и трескаво мислех как да постъпя. Трябваше да се обадя на Сашо Стуканьов, моя стар приятел и работник, когото навремето всички наричахме Крейзи, а сега беше дясната ръка на Славчо.