Георги Стоев
Истинската история на Маджо (19)

ГЛАВА 18

Маджо наистина изчезна за две седмици. Явно напрежението ми е било голямо, защото Крейзи ми се обади и ми обясни, че Младен му е звъннал от летището, че ще кара директно към стадион „Славия“ и аз да тръгвам за там.

Крейзи бе със Славчо на Златни пясъци и се налагаше сам да се оправя. Това малко ме стегна. Бях далеч по-спокоен, когато Крейзи беше с мен. Приемах го като гаранция при срещите ни с Маджо. Така и не можех да се доверя на човек като него.

Последните месеци бях оставил Тупана да движи ремонта в бъдещия еротичен бар, но сега го взех с мен. Паркирахме на около километър от стадиона. Реших да поогледам наоколо.

Това, което ме дразнеше при срещите ми с Маджо, бе малкото време, което ми оставяше, за да стигна до него. Винаги трябваше да съм на нокти при едно евентуално определяне на среща, за да успея да стигна за 30 минути, където ми посочеше.

Точно минавахме покрай тренировъчните игрища от задната страна на стадиона и се оглеждахме внимателно, когато забелязах край горичката и реката около игрищата да броди мъж. Виждаше се силуетът му от време на време, прикриващ се от дърветата. Приклекнахме с Тупана и припълзяхме по тревата на задното игрище. Оттам видимостта бе по-добра. Нямаше никакво съмнение. Мъжът бе Момчил.

Изпаднах в тих ужас. Не можех да проумея какво търси Момчил там. В първия момент си помислих, че са ме разкрили и са го изпратили да ме проследи, когато се срещам с Маджо. Не можех да разбера как е станало. Докато се опитвах да проумея ситуацията, ми просветна друга идея, която сякаш по ми се връзваше. Вероятно Поли някак си е снел доверието си от мен и е пуснал Момчил да работи по Маджо. И това ме поставяше в много неизгодна позиция. Наведох главата на Тупана и притаихме дъх в очакване. Мярнах, че на врата му висеше нещо, но не бях сигурен дали е бинокъл, или фотоапарат. Момчил пристъпваше, леко приведен.

* * *

Познавах Момчил Бенев доста отдавна, още от ученическите години. Бяха го изключили от неговото училище за някаква глупост и го преместиха да си довърши основното образование в нашето. Изглеждаше добро момче и бързо се сприятелихме. По-скоро той се залепи за мен. Възхищаваше ми се на всичко: на волята да спортувам, на авторитета ми сред другите момчета, на моята самостоятелност. Усещах, че е интригант, макар да помагаше, когато имаше възможност. Нямаше кураж да свърши каквото и да било сам. Очевидно беше мамино синче.

За мен бе странно да го видя като един от бригадирите на Жоро Пехливанов. Навремето си го представях като бъдещ музикант, интелектуалец, човек на духа или нещо подобно. Момчил определено се бе променил. Беше се превърнал във високо, стройно и елегантно момче. Малко женствен тип, с леко къдрава коса и дебели, чувствени устни. Ако някога беше училищният задръстеняк, сега момичетата от квартала вървяха след него на тумби.

С изненада научих, че след гимназията заминал за Камбоджа с първите български рейнджъри. Открай време си беше комплексар, но едва ли и реалните бойни действия в джунглите на Индокитай, в които твърдеше, че е участвал, можеха да го променят. И все пак Пехливанов му бе намерил приложение.

Мъкнеше го по акции, за да види с очите си как стават истинските неща, и същевременно го караше да му носи дрехите на химическо чистене, да му мие колата и да я кара на ремонт. А когато се наложеше, да му пазарува и да върши ред други домашни задължения. Беше го запалил по анаболите, но и това не му помогна. Момчил си оставаше хърбав. Въпреки това в RED бара вече го брояха за един от борците.

Извоюва си правото да инкасира част от покер машинките на Бен Търпин. Правеше го винаги седнал зад волана на старо, но лъскаво БМВ — петица. Бен обичаше да демонстрира какви баровци са неговите хора. Иначе Момчил караше нов фиат Типо, купен от родителите му.

Когато беше с беемвето, го паркираше пред входа без никакъв страх, че някой ще му посегне. Затова изненадата му бе голяма, когато една сутрин не намери колата на мястото й. Веднага изтича при Пехливанов и му разказа всичко. Всъщност той нямаше други близки хора освен него и брат му Любен. „Те са моята среда“ — контрираше той студено опитите на родителите му да го вразумят.

— Аз ще се оправя с Бен Търпин — успокоил го Жоро.

— Как? — разревал се Момчил.

Жоро вдигнал телефона и разказал всичко на Бен. И успокоил Момчил, че всичко е наред. Обяснил, че Бен оценява колата на 20 000 марки. Жоро му предложил да му ги даде назаем, за да се оправи с Търпин. А в замяна на това щял да му даде време да продаде имотите на родителите си в Княжево и да се издължи.

Момчил изобщо не подозирал, че този номер му е скроен именно от Жоро Пехливанов и Бен Търпин, за да си разделят двайсет хиляди марки. И двамата определено обичаха да щавят свои. Били намислили тази врътка да измъкнат парите от нищо неподозиращия Момчил, а след това Бен свалил колата от издирване, направил й нова регистрация и я продал в провинцията.

Парите от имотите се оказали доста. Освен че се издължил, Момчил успял да си купи спортен мерцедес. Поръчал си тежък ланец, за да заприлича на борец. Междувременно Пехливанов се скарал с Бен и преминал към Поли. Момчил, естествено, тръгнал след него. За да поддържа имиджа си на борец, се тъпчел с хапчета: анаболи за сила, диазепам за успокоение. Така постепенно стигнал до кокаина. Поли харесал стройното момче слабичко момче заради неговата пристрастеност към риболова и лова. Двамата започнали доста често да ходят по реките. Една вечер Момчил, смъркан до козирката, се похвалил на Поли, че разбира от взривове. Бил научил тоя занаят в Камбоджа. Поли веднага решил, че може да го използва.

Така Момчил от глупост и малко повече кокаин се наврял насила между шамарите. В следващите години се бе превърнал в личния бомбаджия на Поли.

* * *

Сега, докато лежах на тревата и си припомнях всичко това, ситуацията започваше да ми изглежда все по-абсурдна. Годините, прекарани в организацията, ми бяха изиграли лоша шега. Очевидно се налагаше да неутрализирам момчето, с което бях толкова години и в училище, и в организацията. Сега си дадох сметка за отношението му към мен, когато започнахме общ бизнес с Поли. Изпитваше особен вид ревност, сякаш жена ревнува мъжа си.

Повдигнах очи да го погледна и видях, че ровеше нещо в пръстта. За миг ми се стори, че монтира бомба. Единият вариант бе да скоча и да го подгоня, а другият да предупредя Маджо по най-бързия начин. Точно в този момент една от охранителните коли на Маджо рязко спря пред храстите и четирима души изскочиха от нея. Момчил побягна. Дори не успяха да го видят.

Само след минута бяхме на стадиона при Маджо, който ни чакаше. Докато разговаряше по станцията, той ми подаде ръка.

— Чисто е, шефе, фалшива тревога! — чух обясненията на охраната.

— На един от пазачите му се е сторило, че някой тършува из стадиона. Затова изпратих да огледат — каза Маджо. — Явно няма нищо.

— Не е нищо. Видях го. Един от момчетата на Поли.

Маджо се смръзна.

— Що не го хвана? — едва промълви той.

— Щях да се издам, че идвам при теб. Пък и ми се стори, че само шпионира. Исках да видя докъде ще стигне.

— Правилно си постъпил — Маджо потърка челото си. После повдигна очи към мен. — Я ми обясни кое е това момче.

— Казва се Момчил и е по-близък с Пехливанов, но Поли от години го използва за бомбаджия. Лицето на Маджо се изкриви зловещо.

— Какво става тогава? Да не би Поли да е оттеглил офертата от теб и да я е дал на този Момчил? Да не си изпуснал нещата от контрол?

— Нямам идея. И така да е станало, нямам вина. Откога ти казвам да направим фалшивия атентат.

— Има ли вариант Момчил да е дошъл не по поръчка на Поли, а на Пехливанов?

— Защо? Какви пресечни точки имаш с Пехливанов?

— Абсолютно никакви. Въпреки че от пет шест години работи в моята организация, аз дори не знам нищо за него.

— Какво те притеснява тогава?

— Наскоро, когато се опитвах да уреждам сделката за хотела, Поли дойде с Пехливанов. Каза, че щял да му бъде съдружник в тази сделка. Аз, естествено, побеснях и го изгоних. Казах му, че „кучета“ на моята маса не търпя. Затова си мисля да не би да се е озлобил. А единственото, което съм чувал за него, е, че е голям комплексар. Но я ти си по-запознат, разкажи ми за него.

И аз разказах, каквото знаех за Пехливанов.

* * *

Жоро Пехливанов живеел в идеалния център на София, близо до Националния стадион „Васил Левски“. В квартала всички го знаели като слабичко, високо и русоляво момче, син на доста заможни родители. С повечето от връстниците си се разбирал. Метълите го тормозели яко и където го видели, му обирали парите. След тях се появили скинарите, които се оказали още по-безмилостни.

— Ей, пич — подвиквали му те, — изпразвай джобовете и давай парите, ако искаш да се прибереш цял вкъщи!

Жоро обаче не смятал да се предава. Малко преди да завърши гимназия, започнал да гълта анаболи и да вдига тежести. За кратко време натрупал доста мускулна маса и успявал да държи враговете си на прилично разстояние. За всеки случай той опердашил двама-трима от метълите и вече с нараснало самочувствие теглил един здрав бой на цялата банда квартални скинари. Някъде по това време станали генералните промени в държавата и Жоро за първи път през живота си влязъл в открит конфликт с баща си и майка си. Бил прагматик. Всяка сутрин се събуждал с единствената мисъл — как да изкара повече пари. Завършил гимназия, и то с доста добър успех, и вместо да се запише в курсовете за шофьори, подобно на съучениците си, Жоро взел книжка за тракторист. Някой му беше подшушнал, че те печелят луди пари. Като разбра за тази дивотия, баща му първо се смял от сърце, после се ядосал.

— Трябва да си много оглупял, моето момче — поклатил замислено глава той. Без дори да подозира какъв нов удар му готвел любимият син. Всичко тръгнало от някакъв френски филм, разказващ за съдбата на чуждестранен легионер в Африка. Жоро остана буквално запленен. Започнал да тренира значително по-интензивно и вече с кубинки на крака дори в най-големите жеги. Незнайно откъде бе изровил списък на дисциплините за приемния изпит в Чуждестранния легион и там бягането на дълги разстояния с тежки обувки фигурираше на едно от първите места. Този път се намесила и майка му.

— Няма да допусна да ми убият детето разни черни маймуни! — разкрещяла се тя. — Не сме се мъкнали цял живот по посолствата, за да видя накрая сина си войник!

Родителите на Жоро действително прекарали години наред като обслужващ персонал на нашите пълномощни представители в различни страни по света, въпреки че бащата си имал диплома за строителен инженер. Момчето им ги следвало почти навсякъде. Беше избродил повече свят, отколкото всички комшии в квартала взети заедно, но, в края на краищата, се оказало, че ползата е никаква. Все пак нямало как да тръгне срещу майка си. Затворил се в стаята си със стотина нови планове да стане милионер и накрая се спрял на най-достъпния. Решил да замине дървосекач в Канада.

— Ти знаеш ли колко дървета има там? — съвсем се сащисал баща му. — За какво им е още едно?

Този довод изглежда подействал, защото Жоро повече не продумал за Канада. Преместил се на „Магурата“. Там вече се били настанили доста стари шмекери. Черната борса за обмяна на пари вървяла на пълни обороти. Никой не познавал Жоро, нито пък се интересувал от него. Правел дребни сделки и въртял нищожен оборот, така че не дразнел босовете. Забелязали го заради изключителната му стриктност и честност. Оценили го по достойнство и му дали едно рамо, което му се видяло твърде дребно за усилията.

Наоколо все по-често се мяркали новите герои на времето — борците. Изглеждали наистина страховити с ланците си, гривните си, бързите коли. По всяка вероятност бъдещето било тяхно. И Жоро започнал да крои планове как да се присъедини към силните на деня. Борците ненавиждали културистите. Тъпканите с анаболи момчета гледали да ги избягват, а Жоро бил точно от тях. Имал една мечта. Като дете ходел да се къпе в басейна „Република“ и на връщане често минавал покрай тенискортовете, където Иван Славков обикновено избивал снощния си махмурлук с игра на тенис. Паркирал мерцедеса си пред главния вход и Жоро можел с часове да наблюдава колата, без да обръща внимание на мокрите си дрехи. Зарадвал се много, когато видял, че и борците вече се возят на същите мерцедеси. Затова не се отказал нито за миг да се присъедини към тях.

В квартала съвсем близо до Жоро живеело едно много хубаво момиче. Казвало се Ева. Двамата били просто приятели, срещали се често в Червеното кафене и тя му разказвала надълго и нашироко колко голям тарикат бил нейният приятел. Сега се намирал в чужбина, по-точно в Унгария, при най-големите бандити, но всеки момент го очаквала да се прибере.

Жоро тутакси се залепил за Ева, а от един определен момент нататък направо не се отделял от нея. Пазел я като рохко яйце. Грижел се да не я безпокоят обичайните навлеци по кафенетата и не давал прашинка да падне върху главата й. Така минало лято. В един от първите дни на есента Жоро заварил Ева в Червеното кафене, седнала на маса с някакъв дребен и на пръв поглед доста смотан гявол. Тъкмо се канел да му скочи, когато Ева предвидливо застанала между тях.

— Запознай се с моя приятел! — засмяла се тя.

— К’ъв си ти, бе? — погледнал го намусено онзи. — Това е моят ангел-хранител — съвсем се разлигавила Ева, преди да седне отново на стола. — През цялото време, докато отсъстваше, той бе неотлъчно до мен. Не даваше муха да бръмне. Вардеше ме като съкровище, каквото съм. Нали така! — изкикотила се тя.

Жоро не изглеждал очарован, почесал се досадливо по врата и си теглил наум една майна, задето не е изчукал мадамата, когато бродела самотна, и ето сега я предавал почти девствена на някакъв гърчав селяндур. Точно тогава пред кафенето спрял мерцедес. На прозореца увиснал Васил Илиев, махнал небрежно с ръка и приятелят на Ева се запътил спокойно към него. Двамата братски се ръкували. Сетне потънали в дълъг и задълбочен разговор, като дребният почти през цялото време дообяснявал нещо с ръце, а Васко Илиев се заливал от смях. „Този не е случаен човек, щом си има лафа с Васил — помислил си Жоро. — Може и пък да не съм сбъркал, нищо чудно да излезе заек от трънката…“ Приятелят на Ева се върнал в значително по-добро настроение и в движение си поръчал чаша уиски с лед.

— Ще пийнете ли нещо? — обърнал се той към двамата.

— Същото — изчуруликала Ева. И хванала шепите си поверително, навела се към своя приятел: — Забравих да ви запозная официално. Това е Жоро.

— Бен Търпин — представил се хладно гърчавото мъжле.

Така Жоро Пехливанов за първи път проникнал в структурите на борците.

Междувременно баща му успял да го уреди във ВИАС, специалност строително инженерство, което било отколешна мечта. На Жоро това не му пречело. Родителите му изглеждали доволни и най-сетне го оставили на мира. Дори баща му извадил десет хиляди марки и му помогнал да си купи автомобил „Фиат Крома“ от Германия.

Отношенията му с Бен Търпин също се развивали добре. Той веднага забелязал неговата нахъсаност и въпреки че му се отваряли възможности лично да се издигне в структурите на ВИС, започнал постоянно да пробутва Жоро.

— Имам семейни проблеми, не мога да дойда с вас — лъжел Бен Търпин. Или пък директно заявявал: — Настинал съм жестоко, вземете моя човек Жоро.

— Кой Жоро, бе? — чудели се всички.

Жоро наистина идвал от улицата, но за съжаление без прякор. И без никаква стряскаща история зад гърба си. А по онова време тези неща имали изключителна стойност. Шефовете започнали да го пращат на дребни магистрални акции и от очите им не убягнало неговото старание и готовност да влиза с всеки в бой и да застава в първите редици, но такива имаше колкото искаш. Мераклиите да се впишат в редиците на ВИС надвишавали значително търсенето. Пък и за по-старите кадри било важно да те запомнят. Дори възможността да кара от време на време мерцедеса на Бен, му създавала съвсем за кратко илюзията, че издигането му в организацията се уреждало.

Жоро Пехливанов се различавал от другите по едно: той притежавал способността да не се само заблуждава, гледал трезво случващото се и всяка вечер правел критичен анализ на деня, за да смени стратегията, ако се налага. Освен това не обичал да слугува. Бил индивидуалист по природа. Правело му впечатление, че колкото и да се стараел, за него задължително оставал най-малкият пай от плячката. Парите обикновено разпределял Васко Илиев и не пропускал да го попита:

— Ти пък кой беше?

— Това е Жоро, който не пие и не пуши — чудел се какво да отвърне Бен. И леко смутен добавял: — Тренира денонощно за мускули.

Бен Търпин намерил и друг начин да пробута на протежето си някой допълнителен лев. Повикал го един следобед в Червеното кафене, поръчал обичайното уиски, сумтял дълго и в крайна сметка директно изтърсил:

— Ти що не вземеш да събереш една бандичка от софийските дворове.

— Какво ще правим?

Ще контролирате заведенията наоколо, Ще събирате рекета и ще се отчитате пред ВИС. Ти ще ги командваш.

— Става — зарадвал се Жоро.

Така се родила „Секюрити груп“. Жоро подбрал печени момчета. Държал със здрава ръка юздите, но към ВИС не потекли реки от пари, а някакви си пършиви ручейчета. Все пак били по-добре от нищо. Макар и трудно, пътят към върховете се разкривал.

Жоро обичал родителите си по своему и затова не му дало сърце да ги окраде. Просто една неделя седнал на масата в кухнята да обядва с тях и съвсем откровено се обърнал към баща си:

— Ще ми дадете ли семейното злато назаем? Ще ви го върна някой ден, обещавам ви!

— Бижутата ми! — едва не припаднала майка му, но все пак в края на разговора отстъпила.

Жоро веднага си направил огромен ланец. Купил си елегантен костюм, подобен на тези, с които вече се движели босовете от висшите структури на ВИС, и започнал така да се появява в заведенията. Дребните бригадирчета не пропуснали да го забележат. Наричали го якия Жоро с големия ланец, като вече го отличавали от общата маса. Харесало му и с останалото злато си направил масивна гривна. Прякорът му също се променил. Станал „якият Жоро с големия ланец и голямата гривна“. Първата крачка към върховете на организацията останала зад гърба му. Без съмнение се налагало да измисли в най-къс срок следващата.

Бен Търпин не се славел с лоялност и признателност. Познавали го по-скоро като кръшкач и абсолютен неблагодарник. На всичко отгоре той се усъмнил в смелостта на Жоро, след като оня няколко пъти отказал да участва в по-тежки, по-рисковани престъпления. Бен не бил вчерашен. За разлика от дребните риби, ланците на Жоро изобщо не го впечатлявали. Знаел, че инвестирал семейно имущество, за да се представя за борец и че не е от баровците, изкарали парите си на улицата. Напоследък между двамата се настанили подчертано хладни отношения, още повече че Бен все по-настойчиво пробутвал на негово място един реално изграден по софийските дворове гамен с героичното име Георги Бенковски. Или така нареченото Джоре.

Бавно и настойчиво Джорето овладял „Секюрити груп“ и съвсем скоро на него гледали като на първия човек. Той вземал решенията. Той награждавал, той наказвал. Жоро останал някак си встрани, смятали го за невинна марионетка.

След прословутия бой с руските офицери, служили в Афганистан, всичко се променило. Жоро не участвал в кютека, макар че по неизвестни причини присъствал на сблъсъка. Когато наръгали с нож Джорето, той стрелял три пъти във въздуха със законно притежавания си пистолет, разчистил терена и се огледал. Имал начин да се измъкне. След това взел Джорето на ръце и така го отнесъл чак до Пирогов. Въпреки това лекарите не успели да го спасят. Починал на операционната маса. Полицаите веднага арестували Жоро и майка му го видяла още същата вечер как го натикват в душегубката с белезници на китките. Задържали го двадесет дена, през които Жоро ял толкова бой, колкото за цял живот. Не казал нито дума.

— Просто минавах оттам и помогнах! — вдигал безпомощно рамене той.

На въпросите, дали знае нещо за организацията и кого е видял при побоя, отговарял пълни безсмислици и в крайна сметка полицаите се видели в чудо. Предали го на следствието, откъдето баща му го извадил със старите си връзки в службите.

Бен Търпин изобщо не си мръднал пръста. Васил Илиев обаче се намесил.

— Слушай, Бен! — извикал той дребния в офиса си. — Това твое момче се оказа много печено.

— Аз какво ти казвах? — опитал се на секундата да обере цялата слава Бен.

— Моите хора в полицията много са го харесали. Мълчал е като пън, дори когато са го пребивали. Харесва ми, да знаеш!

На другия ден не родителите на Жоро го посрещнали пред следствието, а самият Бен Търпин го потупал дружески по гърба и му пъхнал в ръката ключовете на едно БМВ петица, чийто покрив примамливо блестял на паркинга.

— Да помниш кой не те е забравил — изпъчил се Бен. Не посмял да продължил със самохвалните тиради, защото Васил Илиев му бил наредил да отведе Жоро директно при него.

Васил посрещнал двамата видимо доволен и усмихнат, както обикновено. Огледал любопитно Жоро от горе до долу, после разлял по чаша уиски.

— Пичага си ти! — стиснал ръката на Жоро той. След което му връчил фина визитна картичка. На нея пишело:

 

Тази визитка не означавало нищо, а може би всичко. Подобни директори във ВИС-2 имаше колкото искаш. Но Жоро с пределна яснота осъзна, че вече се е качил на асансьора, който ще го отведе на горните етажи.

Жоро се радвал на новото си БМВ и много се гордеел с него, но отношението му към Бен Търпин не се променило. Помнел много добре как го зарязал в ареста и знаел прекрасно, че без помощта на родителите си още щял да кисне там. Иначе си изпълнявал стриктно задълженията. Вечерно време разкарвал Бен из цяла София като шофьор и бодигард едновременно. Изпълнявал безпрекословно всичките му нареждания и колкото и да му бе неприятно, не се заблуждавал че може да мине без него. Бен си оставал основният, най-важният трамплин към ВИС. Бен на свой ред гледал да използва Жоро максимално, тъй като постоянно попадал в разни съмнителни ситуации, свикнал да изпраща Жоро при Васил Илиев, когато трябвало да се отчете или да обясни някой от поредните си глупости. Без съмнение Васко имаше слабост към момчето. Уважавал хората като него, които могат да държат инкяр и не се плашат лесно, пък и, от друга страна, пред него стояло бъдещето.

Васил не се изживявал и като вечен. Все някога щели да дойдат младите и Жоро във всички случаи щял да е един от тях. Отнасял се към него пренебрежително, разбира се, както се полага на един бос да се държи със своите подчинени, обаче избягвал да го унижава безпричинно. Нещо, което редовно се случвало с Бен Търпин. Понякога дори го изхвърлял от офиса с шутове и най-редовно му отвъртал шамари, когато се провинял, въпреки че двамата се знаели от много отдавна.

Жоро не си пилеел времето. Наситил се бързо на съмнителната си слава и седнал да крои планове как да продължи по-нататък. Като първа мярка използвал визитната картичка докрай. Размножил я и когато пращал някой от неговите момчета в сервиза да му оправят колата, собственикът задължително я получавал:

— Ей този човек ме помоли да му ремонтирате беемвето — връчвал тържествено визитката бригадирчето. — Естествено без пари!

Това вършело работа. След няколко дни Жоро вече отивал сам да си вземе колата и собственикът го посрещал изключително любезно, без да изпуска визитката. Нямало как да не му направи впечатление какво пише на нея: „ВИС-2. Директор.“ Какъв директор, не е ясно. Но ВИС-2 говорело вече достатъчно.

Жоро обръщал внимание дори на най-дребните детайли. Харесвало му, че успял да се открои от сивата маса. Същевременно признавал, че прякорът му не е от най-удачните и е доста дълъг — „якия Жоро с големият ланец и голямата гривна“. Напомняло му имената на индианските вождове. Трябвало да намери нещо кратко и лесно за запомняне. Както обикновено, най-сполучливото решение му хрумнало без никаква особена причина, дори на твърде необичайно място — в тоалетната. „Пехливанов — рече си той. — Кратко, ясно и съдържателно“.

До вечерта беше развил стратегията. Пращал всяка нощ визитни картички в различни баровски заведения с молба да му запазят маса.

— Всичко е заето — извинително отвръщал по телефона управителят и за всеки случай добавял:

— За кого евентуално да я запазим?

— За Пехливанов — връщали спокойно слушалката върху вилката.

Обикалял заведенията едно след друго, задържал се не повече от половин час и на излизане сдържано подавал визитката си. Собствениците буквално се смразявали. Нямали представа кой е Георги Пехливанов и какъв директор е. Но бяха яли попарата на ВИС-2 до един и когато следващия път Пехливанов отново вдигал телефона, чинно му докладвали:

— Заповядайте, господин Пехливанов, ще се радваме да ви видим.

Номерът явно минал. За няколко месеца „Пехливанов“ вече звучало тежкарски в най-изисканите заведения и сервитьорите си изпочупвали краката да му слугуват.

Бен Търпин обаче си оставал проблем. Жоро не можел да го надскочи по никакъв начин, освен ако лично Васил Илиев не решал да го издигне и да му даде свой бизнес. Васил не бил от тези хора. Независимо от вечните шмекерии на Бен, той съзнавал, че едно подобно разместване на пластовете ще разклати организацията. Подадеш ли пръст на един, другите също ще наскочат веднага и току-виж си останал без цялата ръка. И тук съдбата се намесила отново в полза на Жоро.

В офисите на ВИС-2 обикновено се пиело след изморителния ден. Когато не предстояла акция, разбира се. Жоро избягвал да участва поради няколко причини — преди всичко да не се омеси с тълпата и, на второ място, нямал представа кога ще го повикат. Телефонът иззвънял към шест часа. Обаждал се Бен Търпин.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш от централния вход на Южния парк? — попитал той.

Жоро нито можел да му откаже, нито му минавала подобна мисъл през главата.

— Идвам — скочил той. Яхнал мощното БМВ и въпреки натоварения трафик след половин час стигнал до Южния парк. Бен треперел на студа, свит в якето си.

— Какво е станало? — изненадал се Жоро Бен си замълчал, не му беше за първи път да послъгва Васил, макар че винаги му се разминавало. Имал навик да задържа пари от оборотните, и най-вече от покер машините. Сега бил направил същото. И Васил се вбесил.

— Къде ти е мерцедесът? — деликатно подхвърлил Жоро.

— Забравих да отчета едни пари от машините и Васко ме глоби — измънка Бен.

Сякаш ток преминал по тялото на Жоро. Моментално усетил, че неговият час удря. Не можел да остане по никакъв начин повече при Бен. Няма по-лошо от това, да си слуга на бос, когото големите началници вече не уважават. Все някой ден ще дойде и твоят ред.

Жоро познавал съвсем бегло Поли. Бяха се срещали на дребни запои по дискотеките и на няколко по-съществени в главния офис, но нищо повече. Въпреки това реши да рискува. Осведомил се от една секретарка в каква посока е тръгнал и се досети къде да го търси.

— Добър вечер — седнал срещу него той в сепарето на луксозно заведение. — Може ли? — не изпитвал капка страх. Гласът му не трепнал.

— Сядай, момче! — изгледал го внимателно Поли. — Зор ли имаш?

— Дошъл съм да те осведомя, че Бен Търпин не разполага с никаква бригада. Всичко около него е мое. Аз съм го създал, аз съм го организирал, аз го командвам. Бен е кух като изтърбушена тиква.

— Мразя предателите — процедил през зъби Поли.

— Не се притеснявам, защото говоря истината. Докато беше в чужбина, Бен не си мръдна пръста за теб. Дори навсякъде говореше колко е хубаво, че отсъстваш от България и че такива като него могат да си развяват коня, както си поискат.

Поли млъкнал загледан в скута си. Дръпнал от цигарата толкова силно, сякаш се опитвал да я изсмуче цялата. Потъмнял като дъждовен облак. Едва сега Жоро се уплашил.

— Добре — успокоил го Поли. — Още от тази секунда, от този миг взимаш хората си и идваш при мен. Аз съм ти началник и няма да се отчиташ пред никого друг. Но искам да запомниш едно — с мен никога няма да можеш да постъпиш така. Ще разбера още преди да си го помислил. И тогава светът ще ти се стори тесен. Тесен за теб, за семейството ти, за твоите хора… Ясен ли съм?

— Напълно — кимнал Жоро. — А как ще се оправяме с Бен?

— Остави Бен Търпин на мен — отпратил го Поли. — Той не е твое задължение.

Васил научил веднага за раздора в двете бригади и го приел съвсем нормално. По-добре да се карат помежду си, отколкото да се обърнат срещу него. Така или иначе, както и да се делели и преразделяли, щели да му служат вярно. Нямало къде да избягат. Това го задоволявало напълно.

* * *

Маджо изслуша разказа ми много внимателно. Пушеше цигара след цигара и преполови бутилката Royal Salute. Накрая изпусна тежка въздишка и вече доста замаян от алкохола каза:

— От всичко, което ми разказа, разбирам, че през целия си живот този Пехливанов е бил прескочи кобила. А явно комплексите не са го напускали. И все пак не мога да си обясня, защо той би пратил този Момчил. Нормално е да ме мрази… а сигурно мрази още повече и Поли, при положение че не обича да слугува на никого. Единствената логика да го е пратил той… — продължаваше да си разсъждава на глас Маджо, — е да направи интрига между мен и Поли.

— За какво ме повика толкова спешно днес? — прекъснах размислите му аз.

— Ето за това — каза Маджо, като извади голям книжен плик изпод бюрото си. — Тук са… 50 000 долара. Ще получиш още три пъти по толкова, ако се оправиш с Поли — просъска Маджо.

— Само че искам ти лично да го застреляш. Не бива да бъдеш посредник и да пращаш други хора.

Вече ми стана ясно какво ми подготвя Маджо. Искаше да се отърве едновременно от Поли, а след това, вместо 150 000 долара, щях да получа куршуми и да затвори цикъла. През последните месеци толкова бях претръпнал, че идеята Маджо да ме убие, ми се стори напълно нормална. Сложих спокойно плика в краката си. Погледнах го право в очите и му казах:

— Ще отнеме време. Трябва да го прекарам да дойде сам на среща.

— Знам. Не ти се бъркам в нещата. Измисли някакъв повод да го измъкнеш. А гранатомета, който ти е дал, пази. Може някой ден да ни потрябва. Да се защитаваме, разбира се.

Този път си тръгнах мълчалив и доволен. Имах нов план, който ми се струваше много добър. Щях да изчакам да мине месец, докато Маджо се изнерви съвсем. След което пак щях да му предложа да гръмнем с гранатомета по Бай Миле. Смятах да се мотивирам с това, че Поли би дошъл сам на среща с мен само след подобен фрапантен случай, за да му обясня. Така щях определено да спечеля още време.

Тъкмо напусках стадиона, но се досетих нещо. Бутнах плика с парите в ръцете на Тупана, върнах се обратно и казах на Бабаса:

— Трябва да видя началника ти отново. Бабаса се върна след 20 минути — Ела — кимна ми леко сконфузен той. Маджо се бе проснал на диванчето в треньорската стаичка, бе с разрошена коса и едва гледаше.

— Аз като че задрямах, като си тръгна. Явно ме хвана уискито — извинително ме погледна той. — Сигурно съм уморен от полета. Кажи какво се сети?

— Какво ще правим с Момчил? — А този, бомбаджията ли? — замисли се Маджо — Остави го на мен. Вече знам кой е и няма да го допусна наблизо. А още тази вечер ще си направя среща с Поли. Ще видиш каква интрига ще им врътна на Пехливанов и Момчил — натърти злобно той. — Батко ти Младенчо не е за изхвърляне!