Ричард Блакмор
Лорна Дун (39)

XXXIX глава
РАЗКРИТИЕТО НА ДЖЕРЕМИ

— Добре знаеш, синко — каза Джереми, като здраво дръпна от лулата си и се настани удобно на стола, — че от известно време насам мое задължение (което щеше да е непоносимо, ако не беше вашето огромно гостоприемство) беше да претърся внимателно вашия край и да науча всичко за всички. Самият край е доста странен и хората мислят по различен начин от този, на който сме свикнали в Лондон. Това обяснява и много от нещата, които ме объркваха в началото — най-вече любезността ви към хора, които виждате за пръв път в живота си. Обяснява също и защо сте се подчинявали толкова дълго на тиранията на този разбойнически род Дун.

— Извинявай, Стикълс — извиках аз, — но не си справедлив! Та ти самият живееш между нас вече почти цяла година и се примиряваше с тях, докато не започнаха да стрелят по теб.

— Синко — отвърна той, — не спориш по темата. Ако обаче държиш да чуеш разказа ми, няма да ме прекъсваш повече. Когато пристигнат войниците, нищо чудно да не успея да ти го довърша седмици наред. И така, може би беше преди шест, а може би е било и преди седем месеца, във всеки случай беше доста преди да свие проклетият студ, когато един следобед яздех от Далвъртън за Уочет…

— От Далвъртън за Уочет! — извиках аз. — Господи, за какво ми напомня това? Сигурен съм, че си спомням нещо.

— Запомни, Джон — още една твоя дума и няма да чуеш нищо повече. И така, бях доста изморен, след като прекарах един тежък ден в Далвъртън. Тези глупаци не искаха да ми кажат каквото и да било за безценния ти вуйчо Хъкабак, освен че е богобоязлив човек и единственото им желание било и аз да съм като него. Разбира се, беше глупаво да си мисля, че мога да изкопча каквото и да било от тях, и се боя, че с тези въпроси, вместо да си помогна, само си навредих. Бях сигурен, че всички до един веднага ще изтичат да му кажат, че кралският пратеник от другата страна на гората е разпитвал за него…

— А — извиках, тъй като не успях да се сдържа, — май най-после започваш да разбираш, че не сме просто тълпа идиоти, за каквито ни смяташе в началото.

— Та бях тръгнал от Далвъртън — продължи той, без да обръща никакво внимание на забележката ми (което ми подействува много по-силно и от петдесет заплахи), — беше късно следобед и умората започваше да си казва думата. Пътят (ако това изобщо можеше да се нарече път) внезапно се спусна надолу към морския бряг и като заобиколих някакви си скали, най-неочаквано видях спретната малка къщурка точно под жълтата пясъчна ивица. Град Уочет беше на повече от миля в дясно от мен и затова си помислих колко щеше да бъде удобно да преспя в нея. Така примигваха светлинките, съвсем различни от тъмата на бучащото море, че ме накараха да закопнея за отдих и човешка компания. Затова насочих стария си кон към вратата на странноприемницата. Отначало някой надникна през горното прозорче, после дръпнаха резето и една мургава жена с вид на чужденка, но съвсем не с лоша външност, ме посрещна много учтиво. Зачака да заговоря пръв — нещо, което една англичанка не би направила.

— Ще може ли да отдъхна тук за през нощта? — попитах и повдигнах шапката си, тъй като това съвсем не беше някаква селянка. — И конят ми, и аз сме изморени. А освен това и двамата сме гладни.

— Да, сър, можете да си починете и сте добре дошъл. Но що се отнася до храната, сър, малко е и е съвсем обикновена. Рибарите ни щяха да изтеглят мрежите, но огромните вълни им попречиха. Но имаме… как му викате?… месото от шопара, солено.

— Бекон! Та какво по-хубаво от това? И половин дузина яйца и кварта^[1] бира.

— Е, добре! — отвърна жената с весела усмивка, пълна с много южна топлина. — Вие не сте като тукашните мъже, умеете да мислите, умеете и да се смеете.

— А най-вече умея да ям, добра госпожо. Това ще ви изненада повече дори и от интелекта ми.

Тя се засмя високо и залюля рамене така, както вашите жени изобщо не умеят, а после извика на една млада прислужничка да отведе коня ми в конюшнята. Аз обаче предпочетох лично да се погрижа за него, затова й казах да изпрати момичето при тигана и яйцата.

Дали причината беше в ума ми и в градските ми обноски, дали в светските ми познанства, или в добрия ми апетит и любовта ми към чесъна, това, Джон, оставям на теб да решиш, но може би всички заедно спомогнаха да се харесам на тази очарователна стопанка. Като казвам „очарователна“, имам предвид ум и държание, а най-вече готварски способности, тъй като тя беше загубила външните си прелести много отдавна. Според нея виновен за това бил климатът. Както и да е, но трябва да призная, че се разбирам много по-добре с тези чужденки, отколкото с вашите селски момичета.

Полюбопитствувах да узная по какви странни стечения на обстоятелствата такава умна и красива жена, каквато трябва да е била някога, е попаднала в тази самотна странноприемница, където единствената й компания са морските вълни и един тъп съпруг, който робуваше по цял ден на грънчарското колело в Уочет. И какво означаваше емблемата, закачена над вратата и — една непривлекателна котка, клекнала върху повалено дърво?

Когато разбра, че съм кралски пратеник и бих могъл да се нарека офицер, тя пожела всичко да ми разкаже. Не помнела вече от колко време жадувала Да се срещне с някой представител на властта. Местните мирови съдии обаче не можели с нищо да й помогнат и дори я обявили за смахната и порочна чужденка.

Увери ме, че никога по собствена воля не би живяла толкова много години в тази омразна страна, където небето било вечно дъждовно и мъгливо. После с няколко думи ми разказа как се беше озовала тук.

Родена някъде в италианските планини, тя заминала да търси щастието си в Рим, след като била лошо изиграна от любовника си. Малкото й име било Бенита. Що се отнасяло до фамилното, то не интересувало, никого. И тъй като била чевръста и дейна девойка, тя бързо си намерила работа в един голям хотел и постепенно се издигнала дотолкова, че започнала да изпраща пари и на родителите си. Там, под тези слънчеви небеса, тя би могла и да забогатее, добре да се омъжи и да бъде щастлива. Но точно тогава в Рим пристигнало някакво богато и аристократично английско семейство, за да се срещне с папата. Може би желанието им не било продиктувано от религиозни съображения. Единственото, което Бенита знаела, било, че между членовете на семейството съществувала кръвна вражда във връзка с подялбата на някаква земя.

Бенита видяла, че са богати и щедро пилеят парите си. Затова, когато й предложили да тръгне с тях, за да се грижи за децата им, тя с удоволствие се съгласила, без да подозира какъв край я очаквал. Освен това толкова обичала децата и подаръците, които й давали, н моделите на роклите им, че сърцето щяло да й се скъса, ако никога вече не видела тези мили хора.

И така, тя изпратила на баща си една стара обувка, пълна с пари, и напуснала Италия с английското семейство.

— Отначало по пътя всичко вървеше добре. Господарят ми беше много Бесел и никога не влизаше в каретата, стига да имаше свестен кон за езда. Препускаше отпред, възхитен от ведрото синьо небе.

Бенита за пръв път виждала мъж, който да се държи така очарователно хлапашки, невинен като дете, като шумно обяснявал колко щастлив го прави всичко видяно, и винаги желаел и останалите да споделят радостта му.

Така те преминали през Северна Италия и Южна Франция, понякога с карети, понякога с каруци, а понякога и върху мулета, но винаги от щастливи по-щастливи. Децата също били здрави и прекрасно се забавлявали, особено момиченцето, което било по-голямото от двете.

— Един ден моят господар, който все още беше много млад човек, препусна пред жена си и приятелите си, за да може пръв да види някаква известна гледка от френската страна на Пиренеите.

Изпратил целувка на жена си и се скрил зад завоя, а прекрасният му млад кон танцувал на всяка крачка. Чакали го дълго, но той така и не се върнал. След няколко дни намерили нараненото му и изпотрошено тяло. Погребали го там, в двора на някаква малка църквица.

— Господарката ми остана да го чака повече от шест месеца. Тя така и не можеше да повярва, че е мъртъв.

Когато през есента в полите на Пиренеите завалял сняг, малкото семейство се отправило към родната си Англия.

Пристигнали някъде в Девъншир преди десетина-единайсет години и останали няколко дни в Ексетър, а оттам се отправили с наета карета към Уочет, в северен Съмърсет. Господарката имала къща някъде в околностите на този град и искала да отиде там, за да посрещне мъжа си. Тя все още не можела да повярва, че той е мъртъв. Затова, придружена само от двама слуги и две прислужнички (сред които била и Бенита), групата напуснала Ексетър. Пътищата обаче били меки, с дълбоки коловози и тежката карета се счупила. Наложило се да спрат в Далвъртън, за да я поправят. Там изгубили повече от три часа и щели да направят по-добре, ако останели да преспят в града. Баронесата обаче не искала и да чуе за това. Твърдяла, че още същата вечер трябва да си бъде в къщи.

След обяд потеглили отново и тежката карета се заизкачвала по хълма. Господарката, двете й деца и Бенита седели вътре. Другата прислужничка и двамата слуги (всеки въоръжен с огромна широкоцевка) били отвън. В Далвъртън много се били, наслушали за някакви крадци и престъпници, но единствените думи на господарката й били: „Карайте. Познавам разбойниците. Те никога няма да оберат една дама.“

През кал и мъгла каретата вървяла според силите си, докато се мръкнало. И когато стигнали до възвишението недалеч от брега, само на около миля от Уочет, според думите на Бенита, те се срещнали със съдбата си.

Макар че слънцето било залязло, на сребристото сияние от морето се виждали скалите и групата конници, които ги причаквали, за да ги нападнат. Кочияшите вкарали каретата в морето, докато първите коне започнали да плуват. Но преди вълните да нахлуят вътре, дванайсетина свирепи конници вече ги били наобиколили. Каретата замалко не се обърнала във водата, а господарката извикала: „Познавам този човек! Той е наш стар враг!“ Предвиждайки, че всичките им сандъци ще бъдат ограбени, Бенита взела най-ценното от бижутата — великолепна диамантена огърлица, — сложила я на врата на момиченцето и я скрила под палтото му, като се надявала по този начин да я спаси. После ги връхлетяла огромна вълна, каретата се преобърнала и водата нахлула през прозорците.

Какво станало по-нататък, Бенита не знаела, тъй като една от вратите я ударила по главата. Когато дошла на себе си, видяла, че лежи на пясъка, наоколо нямало никакви разбойници, а един от слугите мокрел челото й с морска вода. Тя скочила и изтичала при господарката си, която седяла на един камък с мъртвото си момченце на ръце. И преди да се пукне зората, господарката й се срещнала със съпруга си. Погребала я в малката църквица в Уочет редом с нейния син и наследник.

— Тъжна е тази история — каза бодро Джереми. — Подай ми уискито, момчето ми. Когато един мъж прекалено се разчувствува, няма нищо по-подходящо от хубавото уиски. Сипи си още едно, Джон, и ти не си много весел.

Но макар че Джереми се смееше, знаех, че и в неговите очи, както и в моите, има сълзи.

— А как се казвала дамата? — попитах. — И какво е станало с момиченцето, и защо жената е останала там?

— Е, е! — извика Джереми, доволен, че отново може да се поразвесели. — Та ти ще надминеш всяка жена в задаването на въпроси. Сега, като начало, да започнем с последния въпрос, както правят жените. Бенита останала там, защото не можела да си отиде. Разбойниците Дун — ако това наистина са били те — взели всичко от каретата, и сухо, и мокро, и тя нямало как да си получи заплатата. Затова била принудена да изостави всякакви мисли за връщане в Италия и да се засели на Ексмурския бряг. Омъжила се за един грънчар отчасти защото можел да й осигури дом и отчасти защото бил добър към нея. И досега са там, имат три деца и винаги можеш да отидеш да ги навестиш.

— Всичко това разбрах, Джереми, макар че разказваш прекалено бързо. А сега на втория ми въпрос. Какво станало с малкото момиченце?

— Какъв голям идиот си! — извика Джереми Стикълс. — Предполагам, че единственият човек в цялото кралство, който най-добре знае това, си ти.

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— Сигурен съм, както че стоя пред теб — отвърна Джереми Стикълс, — че това малко момиченце е Лорна Дун.