Ричард Блакмор
Лорна Дун (38)

XXXVIII глава
КАК СЕ НАДИГА СМЕТАНАТА

Тази нощ Съветника не беше в състояние да се прибере сам у дома или поне се престори, че не беше, затова остана да спи в едно от най-хубавите ни легла. А аз от своя страна не знаех какво да мисля — дали наистина беше започнал да изпитва добри чувства към нас, или само се преструваше, за да ни измами. Нито пък успях да разбера какво означаваше малката история, която Лорна ми разказа по-късно. Същата тази нощ тя се събудила и й се сторило, че някой обикаля около скрина и гардероба й. Но щом се изправила в леглото и се заослушвала, шумът веднага престанал и понеже знаела, че имаме много мишки, тя отново си легнала и заспала.

След закуска Съветника отиде с Ани да види как правим прочутата си кисела сметана, от която беше изял цял леген. След като се поразговорили малко, Ани решила, че това е един прекрасен джентълмен, а и много справедлив, защото заклеймил всички, които говорели срещу Том Фагъс.

Обяснила му целия процес в най-големи подробности: как отначало сметаната се загрява на дървени стърготини, после как се охлажда и накрая как се сгъстява.

— Чувала ли си някога — попитал Съветника, на когото разговорът с Ани доставял голямо удоволствие, — че ако прекараш над сметаната, без да докосваш повърхността й, наниз маниста или нещо подобно, тя ще стане три пъти по-гъста?

— Не, сър, никога не съм чувала подобно нещо — казала Ани и искрено ококорила срещу него сините си очи. — Колко е полезно човек да чете книги! Но това много лесно може да се опита. Ще отида да донеса кораловата си огърлица. Само че това не е магия, нали, сър?

— Разбира се, че не — отвърнал старецът. — Аз лично ще направя опита. Но коралите няма да свършат работа, дете мое, нито пък нещо оцветено. Мънистата трябва да са от най-обикновено стъкло и колкото се може по-лъскави.

— Щом е така, знам нещо много подходящо — извикала Ани. — Може би най-лъскавото нещо на света, и е абсолютно безцветно, освен ако не се гледа на слънце или при светлината на свещта. Лорна има такова нещо. Гердан от стари стъклени мъниста или мисля, че ги наричат скъпоценни камъни. С радост ще ни го даде. Веднага отивам да го донеса.

— Скъпа моя, тези мъниста надали притежават и половината отблясъка на хубавите ти очи, но, Ани, дооре запомни, че не трябва да казваш за какво ти е, или че аз ще го използувам, или изобщо каквото и да било, иначе цялата работа ще се развали. Донеси го тук, без да казваш никому нито дума, ако знаеш къде го държи.

— Разбира се, че знам. Джон й го пазеше, но тя го взе от него, За да си го сложи, когато миналата седмица… искам да кажа, когато някой беше тук, и той каза, че било нещо много ценно. Но ценно или не, нищо няма да му стане, ако само го прекараме над съда, нали, сър?

— Да му стане ли?! — извикал Съветника. — Напротив, ще му направим добро, мила моя. Той ще ни помогне да се надигне сметаната и можеш напълно да вярваш в думите ми, младо девойче, че който направи добро на този свят, то винаги му се връща. — Докато й говорел, той я гледал толкова нежно, че както ни каза Ани по-късно, просто й се дощяло да го целуне, но не могла да се престраши. Затова само изтичала да донесе огърлицата на моята Лорна.

И без да каже никому, Ани я занесла и я разклатила пред очите му, за да може да й се възхити.

— О, за това старо нещо ли ставало дума? — казал нехайно Съветника. — Помня го това старо герданче. Но щом няма нищо по-добро, не се съмнявам, че то ще ни свърши работа. Три пъти по три отгоре ще го мина. Кринкум, кранкум, трева и детелина! От какво се боиш, глупаво дете?

— Добри ми сър, но това е истинска магия! Сигурна съм, защото има рима. О, какво ще каже мама сега? Ще мога ли при това положение да отида в рая? О, ето, виждам как се надига!

— Разбира се, че я виждаш. Само че не бива да гледаш, защото магията ще се развали и дяволът ще отлети със съда и ще удави всички крави, чието мляко се намира в него.

— О, сър, колко е ужасно! Как можахте да ме накарате да извърша такъв грях?

— А сега — прошепнал старецът, — за това никому нито дума. Нито пък ти или който и да било друг трябва да влизате тук поне още три часа. Дотогава магията ще си е свършила работата. Гърнето ще се е напълнило догоре със сметана, а ти ще си ми благодарна за тайната, от която можеш да направиш състояние. Сложи герданчето под това гърненце, което никой не трябва да повдига един ден и една нощ. Не се страхувай, девойче, нищо лошо няма да ти се случи, ако изпълниш всичко, каквото ти казах.

— О, разбира се, че ще го изпълня, стига да ми кажете какво трябва да направя.

— Иди в стаята си, без да говориш с никого, заключи се вътре и се моли три часа.

След това Съветника си тръгна. Сбогува се с мама по възможно най-галантния начин и когато вече си беше заминал, тя каза: „О, какви лъжи се разправят за хората или по-скоро, какви измислици — просто защото някой си имал по-добри обноски. Лорна, защо никога не си ни говорила за твоя чаровен чичо? Лизи, забеляза ли как падаше сребристата му коса върху кадифената му яка и колко бяха бели ръцете му? И как се поклони и сведе поглед от най-искрено уважение към мен! А после така силно се разчувствува, че не можеше да говори, а само мълчаливо стисна ръката ми. О, Лизи, толкова прекрасни неща си ми чела за рицари и дами, но нищо не може да се сравнява със Съветника.“

— Можете да се омъжите за него, госпожо — казах аз, влизайки в стаята, макар да знаех, че не биваше да го правя, — ще има с какво да ви заплати за възхищението. Откраднал е сто хиляди лири.

— Джон, ти си луд! — извика мама, но въпреки това пребледня като смъртник.

— Разбира се, че съм луд, мамо. Заминал си е с огърлицата на Лорна. Петдесет ферми като нашата не биха могли да й я заменят.

Последва дълго мълчание. Мама, понеже не можеше да гледа мен, гледаше Лизи, а Лизи се беше втренчила в мен.

Бях така побеснял, че, струваше ми се, можех да стъпча сърцето на всеки. Не се ядосвах толкова заради стойността на огърлицата, нито че всички се бяхме държали като глупаци, а за това, че Лорна щеше да скърби за старинната си играчка, и най-вече ме беше яд на Съветника, че беше нарушил свещените закони на гостоприемството.

Но Лорна тихичко дойде при мен, както една жена винаги трябва да прави, постави едната си ръка на рамото ми и ме погледна. Сякаш дори се боеше и да ме гледа. Сведе очи и въздъхна, и макар че не ми каза мито дума, разбрах, че в гнева си сигурно съм приличал на самия Сатана. Засрамих се, че дотолкова се бях самозабравил, а тя ме попита: „Скъпи Джон, нима искаш да си помисля, че се интересуваш повече от парите ми, отколкото от мен самата?“

Отведох я настрани от останалите, защото исках да й обясня нещата само на нея. Тя обаче въобще не ме остави да говоря: „В момента ти имаш задължения към майка си. Ударът е много по-силен за нея, отколкото за мен.“

Разбрах, че е права, макар че не можех да проумея как се беше досетила. Помолих я веднага да отиде при мама, тъй като имах нужда от малко време да размисля и да ми попремине гневът.

И Лорна отиде при мама, хвана двете й ръце и каза: „Скъпа майко, ако ти си тъжна, и аз ще бъда тъжна.“

Клетата ми майчица сведе глава на рамото й и се разплака; и плака толкова дълго, че Лизи заревнува и отиде да й донесе две носни кърпички. А що се отнася до мен, на сърцето ми сега беше много по-леко, отколкото през всичките тези дни, след като Том Фагъс беше открил стойността на огърлицата. Сега никой не можеше да ме обвини, че желая Лорна заради парите й. А може би и разбойниците щяха да ни оставят на мира, при положение че беше загубила богатството си.

Но с никакви думи не мога да ви опиша мъката на Ани. Клетото момиче беше толкова сигурно, че ще намери огърлицата под гърнето, че дори гордо ме предизвика да съм го повдигнел, ако съм смеел — нещо, което, разбира се, бях направил много отдавна. Когато обаче повдигнахме гърнето и отдолу нямаше нищо, бедната Ани се свлече покрай стената, пребледняла като платно. Лорна, която много я обичаше, като че ли я познаваше от петдесет години, я успокояваше доколкото можеше и проклинаше всички диаманти.

Същата нощ се върна и Джереми Стикълс (за чието отсъствие Съветника положително е знаел), напълно въоръжен и готов за голямата атака. Всеки Дун знаеше не по-зле от нас, че този път работата е сериозна. Затова всички ние (или поне нашите хора, защото аз лично още не бях решил дали ще участвувам) бяхме сигурни, че ще срещнем твърд отпор и съответна подготовка.

Беше толкова странно, а и съвсем невъзможно за обяснение да гледаш и слушаш как няколкостотин селяни остреха вилите си и се хвалеха, като че ли всеки щеше лично да убие поне десет разбойника, докато само преди една година същите тези хора се страхуваха да прошепнат и една думичка срещу рода Дун. Смелостта им беше пораснала, откак ги изненада вестта за нападението на нашата ферма. Изходът от битката вероятно силно ги беше окуражил.

Джереми Стикълс се смя от сърце, като разбра за Аниния нов метод за производство на сметана, но мрачно поклати глава, когато му казахме за загубата на диамантите, особено след като научи колко са ценни.

— Синко — каза той, като ме отведе настрана, — това, за което се досещах преди известно време, след разказа ти за тези чудесни скъпоценности, ми се струва нещо много повече от догадка. Ще пазиш ли в пълна тайна всяка чута от мен дума?

— Заклевам се в мъжката си чест.

— Това ми стига, Джон. Достатъчно добре те познавам, за да те карам да се заклеваш, макар че имам това право. А сега, момчето ми, това, което ще ти кажа, от една страна, ще те уплаши, но, от друга, ще облекчи съзнанието ти. Чета по лицето ти като от книга, синко, и виждам, че си силно разтревожен от нещо, което старият злодей е казал, преди да открадне огърлицата. Опитвал си се да не мислиш за него, опитвал си се даже да го омаловажиш заради жените, но в действителност то ти е причинило по-голяма мъка дори и от тази подла кражба.

— Щеше да ми причини мъка, Джереми, стига да можех да му повярвам. Но само като си помисля за Лорна, само като си помисля, че ще я целуна и в този миг ще си спомня, че баща й е отнел живота на моя баща!

— Само като си помисля — повтори Джереми, подражавайки на гласа ми, — за Лорна, която те обича, Джон, за Лорна, която ще те целува и през цялото време ще си мисли: „Бащата на този човек е убил моя баща.“ Защо не погледнеш на въпроса от нейната страна, а не само от твоята?

— Мога да го гледам и от петнадесет страни, резултатът си е все същият. Джереми, ще се опитам да ти призная, че се опитах да го възприема по възможно най-лекия начин отчасти за да заблудя Съветника и отчасти защото моята мила се нуждаеше от подкрепата ми, и го понесе толкова смело, и се държа с мен толкова благородно. Но само на теб тайно ще призная без срам, че една жена може по-лесно да пренебрегне такова нещо, отколкото един мъж.

— Защото сърцето й е по-голямо, синко, когато истински обича, макар и да не е толкова умна. А сега, ако сваля този товар от плещите ти, имаш ли сила и смелост да се нагърбиш с нов?

— Ще направя всичко, на което съм способен.

— Е, това е повече, отколкото би могъл да направи всеки друг — каза той и започна своя разказ.