Ричард Блакмор
Лорна Дун (21)

XXI глава
НЕОЧАКВАНА ПОМОЩ

Историята, която Джон Фрай ни разказа онази нощ, и твърдото ми убеждение, че е истинска, силно ме разтревожиха след предупреждението на съдията Джефрис, намеците на Джереми Стикълс, а също и най-различни разкази, слухове и тайни знаци, които можеха да се видят и чуят в пазарни дни и по разни места на развлечение. Знаехме със сигурност, че в Тонтън, Бриджуотър и даже в Далвъртън имаше силно недоволство срещу краля и съжаление по отминалите дни на пуританизма. Разбира се, аз бях казал истината, чистата и проста истина, когато бях уверил Председателя на върховния съд, че доколкото се простират познанията ми, в енорията Оър няма нищо подобно.

Сега обаче започвах да се съмнявам дали не бях сбъркал, особено след като чух, че в Линмът в нощна доба са стоваряли оръжие, а от някакъв хълм, известен с ехото си, нечии уши доловили тропот на войнишки крака. Сигурно за всеки конспиратор е ясно, че за тайните събрания, незаконното складиране на оръжие и паленето на сигнални огньове едва ли би могло да се намери по-удобно място от Ексмур с неговите дълбоки, тесни долини между хълмове, които се врязват далеч навътре в сушата.

Но дори и да допуснех, че се готвеше нещо срещу крал Чарлс II (или по-скоро срещу неговите съветници католиците и особено срещу брат му Джеймс), беше ли възможно мистър Хъкабак, богат и предпазлив човек, познат на Председателя на върховния съд Джефрис, да има нещо общо с това? На този въпрос не можех да си отговоря.

Вуйчо Бън беше толкова потаен, алчен и отмъстителен, че съвсем не можех да предвидя какъв курс ще предприеме. Че мразеше папистите, знаех много добре, макар никога да не говореше много за тях; също знаех, че е бил в армията на Оливър Кромуел, макар че според хорските приказки се беше занимавал повече с търговия, отколкото с истинско воюване. Освен това бях сигурен, че бе способен да направи много неща и да пропилее сума пари, за да си отмъсти на рода Дун, въпреки че по време на сегашното му посещение това име нито веднъж не се отрони от устата му.

А самото семейство Дун? На чия страна щеше да застане то в предстоящото движение, ако действително можеше да се говори за движение? Що се отнася до религията им (ако изобщо имаха такава), те по рождение бяха католици — това знаех от Лорна. От друга страна, нямаше голяма вероятност да изпитват особена симпатия към краля — син на човека, който ги беше прогонил и бе конфискувал имотите им. И беше съвсем възможно безразсъдни хора като тях, които нямат какво да губят, а напротив — могат само да спечелят — да пренебрегнат всякакво съобразяване с потекло и религия и да вземат участие в един протестантски бунт само защото им се е удал удобен случай да си отмъстят и да възвърнат бившите си владения.

Съвсем не искам да кажа обаче, че всички тези неща още тогава ми бяха така ясни, както сега ви ги предавам; просто бях объркан и не знаех какво да правя. Мама беше толкова невежа, що се отнася до политиката, и така мила с всички, че изпитвах големи страхове да не я накажат за подслоняване на бунтовници, тъй като по това време вече малко бях запознат с английската конституция. Много добре знаех, че ако някой нещастник потропаше на вратата ни и извикаше: „Войниците са по петите ми. За бога, скрийте ме!“, мама веднага щеше да го приюти, да го скрие и нахрани; а да си кажа правичката, така щяха да постъпят и двете ми сестри, между другото — и аз. От което става ясно, че хора като нас съвсем не бяха в безопасност по време на подобни вълнения.

Но преди да успея да реша как да действувам или как да разгадая до дъно тази загадка, вуйчо Рубън си замина също така внезапно, както беше дошъл, като остави внучката си при нас. Мама сияеше от радост, а и самата Рут беше много доволна, въпреки че не смееше да го покаже. В Далвъртън върху младите й плещи падаха всичките грижи по домакинството, освен че трябваше да надзирава и продавачите, така че никога не можеше да се забавлява. Тя много се беше променила от деня, в който дойде да ни гостува — беше възприела нашите прости, искрени взаимоотношения и сърдечен смях.

Междувременно жътвата приключи и аз отново закопнях да видя Лорна. Бях помолил Ани да съобщи на Сали Сноу, че сърцето ми принадлежи на друга и че не мога да имам нищо общо с нея. Ани, както сама ми каза после, се справила със задачата изключително добре, без да издаде никакви тайни.

Още в деня, в който двата месеца изтекоха, тръгнах да търся Лорна. С надежда бях взел и пръстена с перлите. Носех й и всички пресни яйца, които успях да намеря, и около дузина и половина малки пъстървички от нашия поток. Предварително се уговорих с милата си сестричка, че ако закъснея, тя ще измисли някаква причина за отсъствието ми.

Изпитах обаче горчиво разочарование, защото докато чаках, изминаха много часове, а Лорна нито се появи в долната част на Долината, нито ми изпрати макар и най-малък знак. На всичкото отгоре омразният ми Карвър Дун отнесе пъстървата и пресните яйца, които й бях приготвил като подарък. Бях ги поставил в тревата близо до потока, покрити с листа, за да се запазят свежи и хубави. И когато вече съвсем ги бях забравил и зорко наблюдавах околността, скрит под едно дърво, и въртях пръстенчето в джоба си, изведнъж в Долината се зададе някакъв мъж. Беше с широкопола шапка, кожен жакет и ботуши, които стигаха чак до бедрата му. Но най-неприятно ми беше да видя, че на рамото си носи дълга пушка, а аз имах само тояга. Затова се принудих да се скрия зад скалата, като оставих дървото между нас.

След малко отново го зърнах, сега вече на петдесетина ярда от мен, и понеже все още беше достатъчно светло, успях да разгледам лицето му. Не съм голям познавач, но в чертите му имаше нещо, което ме накара да изстина от ужас. Не че лицето му беше грозно, не. Дори можеше да се каже, че е красиво — толкова сила, воля и решителност изразяваше. Само че в него нямаше нищо приятно, нищо игриво. По това лице нямаше следи от усмивки, а оловносивите очи бяха студени и жестоки.

„И този човек иска да притежава Лорна!“ — помислих си и почти пожелах да надникна зад скалата, където бях готов да го посрещна с тоягата си. Ех, да можеше да ми падне, когато не огнестрелно оръжие, а само силата щеше да реши съдбата ни. Той обаче нищо не подозираше. Обиколи района си като часовой и при водопада тръгна да се връща. И точно тогава, както вървеше покрай брега, попадна на малкото ми скривалище, покрито е листа. Забеляза, че листата са обърнати наопаки, и това, разбира се, привлече вниманието му. Видях го как се наведе и откри рибата и яйцата и в простодушието си реших, че сега вече знае всичко за мен. За мое най-голямо удивление обаче видът му изразяваше задоволство, а след малко чух и грубия му смях: „Ха, ха, виж ти, Чарли! Рибарят Чарли! Значи, така се опитваш да плениш Лорна! Сега разбирам защо толкова често ходиш за риба и кой обира курника на Съветника.“

След това прибра рибата ми и всички най-хубави яйца на Ани и си замина. Мислех си да се втурна след него и да го накажа, но здравият разум ме спря. По-добре беше да понеса тази загуба, вместо да рискувам любовта си, благополучието на Лорна, а може би и живота си.

След като чаках, докато изчезна и последната възможност Лорна да се появи, тъжно забързах към къщи. Ранният есенен вятър стенеше над мочурищата; цялата красота на жътвата си беше отишла и рано падналият здрач тегнеше като товар на плещите ми. И все пак в продължение на две седмици отивах всяка вечер с надежда да зърна Лорна, но напразно. Ала това, което най-много ме озадачаваше, беше, че знаците се сменяха редовно, точно както се бяхме разбрали — по всичко изглеждаше, че никой не държи Лорна затворена насила.

Като не можех да я видя, безпокойството ми започна да расте все повече и повече и дори щях да се опитам със сила да проникна през Портата на Дун, ако Ани не ме беше спряла със сълзи на очи.

Една вечер забелязах, че Бети се държи много странно. Когато никой не я гледаше, тя ми правеше разни неразбираеми знаци, слагаше пръсти на устните си и сочеше нещо зад гърба си. Отначало обаче не й обръщах никакво внимание и изобщо бях в много лошо настроение, тъй като никак не ми вървеше.

Но скоро, като минаваше покрай мен, тя ме побутна с една пръчка и прошепна „Лорна Дун“.

Думите й така ме стреснаха, че се обърнах и зяпнах с отворена уста, но тя се престори, че не ме забелязва, и затърка някакво гърне. После каза: „Наведи си главата.“

Приближих главата си до нейната и тя прошепна в ухото ми: „Иди сутринта, глупако. Тя ми съобщи да ти кажа, че не може да излиза вечер.“

Толкова се зарадвах, като чух това, че целунах Бети, и много добре видях, че й доставих удоволствие, макар че после отстъпи назад и се престори на ядосана.

Разбира се, на другата сутрин бях на крак още преди октомврийското слънце. Бързо пресякох преплетения гъсталак, за да стигна до потока Баджуърти, а после и до водопада. Когато се изкачих на върха, слънцето беше изгряло с цялото си величие и обливаше долината С надежда и светлина. Обзе ме неизразима радост, когато видях как моята Лорна се приближава, по-чиста от утринната роса, по-светла от самото слънце. Вървеше към мен и не подозираше, че я наблюдавам. В тази искряща утрин тя беше забравила всичките си грижи и сега като че ли се носеше върху зората като сребърно облаче. Веднага изскочих пред нея, страхувайки се да не си помисли, че я наблюдавам. Като ме видя, бузите й още повече порозовяха, очите й светнаха и тя радостно дойде насреща ми.

— Значи, най-после дойде, Джон. А аз си мислех, че си ме забравил. Не можех да ти обясня — всяка вечер ме държаха затворена. Но ела в беседката ми, тук си в опасност.

Не можех нищо да й отговоря, така преливаше радостта в мен, но и последвах в малката беседка, където вече бях влизал два пъти. Знаех, че наближаваше най-щастливият миг в живота ми — че Лорна щеше да ми признае любовта си.

Отначало се преструваше, че не разбира какво я питаха очите ми, и се опитваше да говори за други неща.

— Не за това съм дошъл — прошепнах й съвсем тихо. — Знаеш какво съм дошъл да те питам.

— Ако си дошъл с цел да ме питаш нещо, защо се двоумиш? — Лорна се извърна много смело, но видях, че устните й трепереха.

— Двоумя се, защото се страхувам, защото целият ми живот зависи от една-едничка дума, защото тази, която сега е близо до мен, може вече никога да не е близо, въпреки че за мен тя означава посече от целия свят, повече от десет хиляди свята! — Докато изричах тези тихи и нежни слова, Лорна се разтреперваше все повече и повече, но нито ми отговаряше, нито ме поглеждаше.

— Обичам те от толкова време — продължавах аз, — когато беше още дете, те обожавах; после, когато те видях като красиво момиче, те боготворях; а сега, когато си вече истинска девойка, любовта ми е толкова силна, че нито с думи мога да я изразя, нито в сърцето си да я затворя. Чаках толкова дълго, че макар по произход да стоя по-ниско от теб, не мога повече да чакам и трябва да получа твоя отговор.

— През всичкото това време ти ми беше много верен, Джон — прошепна тя на мъховете и папратта, — и струва ми се, че трябва да те възнаградя.

— Това не ме задоволява. Не желая да ме обичаш против волята си, от съжаление, защото това означава само търпимост. Или ще ми дадеш цялата си любов, или нищо. Аз също трябва да притежавам твоето сърце, така както и ти притежаваш моето, Лорна.

Докато говорех, тя свенливо ме поглеждаше, за да продължат съмненията, ми още миг, а после широко разтвори кротките си любящи очи и обви с ръце шията ми. Сърцето й заби до моето и Лорна каза: „Скъпи, ти го спечели и то вече принадлежи на теб, а не на мен. Аз съм твоя и завинаги ще бъда твоя.“

Завладян от тези думи и от този поглед, не съм сигурен какво съм приказвал след това. Спомням си само, че когато ми поднесе устните си за целувка, почти забравих доброто си възпитание, като не й оставих време и да диша.

— Стига — каза Лорна нежно и силно се изчерви. — Засега това стига, Джон. И искам да запомниш едно нещо, мили. Всички ласки ще бъдат от моя страна, а ти трябва да си много сдържан, освен ако не бъдеш поканен. Но сега можеш да целунеш ръката ми. Съвсем бях забравила. Господи, колко съм глупава!

Но аз вече бях взел ръката й и поставих венчалния пръстен на безименния и пръст; и този път Лорна не го свали и с обич му се залюбува, но очите й се изпълниха със сълзи.

— Всеки път, когато плачеш — казах и я привлякох към себе си, — ще го приемам като покана да не бъда прекалено сдържан. Вече никой няма да те разплаква. Мила моя, вече няма да въздишаш, защото аз ще те закрилям и обичам, за да си винаги спокойна и щастлива.

От гърдите й обаче се отрони дълга и тъжна въздишка, погледът и беше прикован към земята, а сълзите се търкаляха по бузите й. Лорна притисна сърцето си с ръка и тихо каза, като че на себе си:

— Това никога, никога не може да стане. Коя съм аз, че да мечтая за такова нещо? Сърцето ми подсказва, че това никога, никога няма да стане.