Ричард Блакмор
Лорна Дун (28)

XXVIII глава
СЛАБА УТЕХА

Разговорът ми със сър Енсор беше кратък и затова след него закопнях да науча много повече за този човек, и ми се искаше да не умира поне още една-две седмици. Той обаче беше твърде добър за този свят (както казваме за всеки, който го напусне) и вярвам, че в края на краищата по душа не е бил лош човек. Знаех, че е извършил много злини, както и че много зло беше видял, но пък колко са тези, които вършат зло, а виждат само добро! Това както и да е, трябва да признаем обаче, че той поне беше смел и възпитан стар джентълмен. I За смъртта му жалеха всички, не само роднините му и отвлечените от тях жени, но и населението и много от мировите ни съдии на няколко мили около Ексмур. И причината не беше само страх, че може би ще го наследи някой по-жесток (което, между другото, беше много вероятно), но и най-искрено възхищение от силната му воля и съчувствие към нещастията му.

Никого няма да заблуждавам, като твърдя, че сър Енсор Дун даде съгласието си да се оженим. Такова нещо той изобщо не направи. Само от последните му думи, когато спомена за внуците, някой адвокат би заключил, че го е дал. Може би е имал намерение да ни благослови, само че умря на следващия ден, без изобщо да си направи този труд.

Чувствувах, че трябва да се върна до смъртния одър на сър Енсор (като че ме привличаше магнит). Затова щом се уверих, че всичко във фермата ни е в пълен ред, казах на мама, че отново се връщам в къщата на сър Енсор в Долината на Дун.

Там цареше известна бъркотия. Някакви хора искаха да излязат от къщата, а други искаха да влязат, но като че ли всички мислеха или чувствуваха, че аз имам право да съм там, защото така смятаха жените. Колкото до Карвър и Съветника, те бяха заети със собствените си проблеми, свързани с наследяването на водачеството от Карвър, и нито веднъж не сметнаха за необходимо (поне докато аз бях там) да се отбият при умиращия.

От своя страна сър Енсор не повика никого при себе си, дори и свещеник, и като че ли си умираше по свой собствен начин, успокоен и доволен. Само една от жените каза, че по лицето му познала и била сигурна, че желаел аз да застана от едната страна на леглото му, а Лорна — от другата. Час или два преди да умре, когато само ние с Лорна бяхме при него, той ни изгледа и двамата много тъжно, като че ли искаше да направи нещо за нас, но сега беше твърде късно. Лорна с надежда го попита дали не иска да ни благослови, но той само се намръщи. После отпусна едната си ръка, единият пръст на която беше препънал.

— Иска нещо от леглото, мили — прошепна ми Лорна. — Виж какво има там, от твойта страна.

Проследих посоката, в която ми се струваше, че сочи пръстът му, и заопипвах под дюшека, докато попаднах на нещо твърдо и остро. Извадих го и му го подадох. То проблясваше и искреше в тъмната стая.

— Ха, та това е стъкленото ми герданче — силно учудена извика Лорна. — Моят гердан, който той винаги ми обещаваше и от който е пръстенът ти, Джон. Но дядо го прибра, защото децата ми го дърпаха от врата. Може ли да си го взема сега, дядо?

Лорна отново се разплака, защото старецът не можеше да й каже (освен с едно немощно кимване), че точно това желае. След това тя ми даде огърлицата за по-сигурно и аз я прибрах във вътрешния си джоб. Той като че ли проследи действията ни и ми се стори, че остана доволен.

Преди погребението на сър Енсор скова най-силният студ на века, който стисна всичко в железните си пръсти и настъпи с каменен ботуш. Здравеняците, които копаеха гроба, счупиха три хубави търнокопа, преди да успеят да се преборят с вкочанената кафява пръст, където сър Енсор щеше да легне.

Погребението на стария разбойник беше величествена и вълнуваща гледка. Но никой не пророни и една сълза (освен Лорна), никой не го съпроводи и с една въздишка.

Аз наблюдавах церемонията отстрани — разбира се, не можех да участвувам поради социални и религиозни различия. Може би щях да постъпя по-умно, ако изобщо не се бях появявал, тъй като вече нямаше кой да ме защити от тези необуздани, неуважаващи закона мъже. Както научих от Гуени, и Карвър, и Съветника се били заклели, че ще ме убият. Те обаче не смееха да ме докоснат, докато старият им главатар умираше, нито пък влизаше в плановете им поне известно време след това да разклащат положението си, скарвайки се с Лорна, чиято крехка възраст и красота беше спечелила толкова от младежите на своя страна.

След погребението си тръгнах към къщи през тресавищата, като се мъчех да се позагрея чрез бърз ход. Все още не беше паднала нито една снежинка, цялата земя се беше втвърдила покрита с някаква суха кафява кора. Мъглата от последните три седмици се беше вдигнала и сега всичко беше сковано от силен и остър мраз, пронизван от леден вятър.

Но, божичко, същата тази нощ, последвала погребението на сър Енсор, започна такава снежна буря, за каквато нито бях чувал, нито бях чел, нито пък можех да си представя, че съществува. Точно по кое време на нощта започна, не мога да ви кажа, защото всички си легнахме веднага след вечеря, тъй като ни беше студено и не изпитвахме никакво желание за разговори. Вятърът мъчително виеше и небето беше тъмно, но понеже от години не беше падал голям сняг, не бяхме взели никакви мерки срещу бурята.

Когато вече бях си легнал, ми мина през ума, че правим голяма глупост, понеже един стар овчар, който се беше отбил да вечеря с нас, беше предрекъл силен снеговалеж и голям мор сред овцете и говедата. Каза, че е виждал и друг студ да започва като този — с остър източен вятър след няколкодневна влажна и студена мъгла. А на третата мразовита нощ паднал такъв сняг, че измрели половината овце и дори много елени и диви понита. Това се случило преди шейсет години и той имаше основание да го помни, тъй като тогава, докато изравял овцете си от другата страна на Дънкари Хил, измръзнали два от пръстите на краката му. Мама кимаше, понеже беше слушала от баща си за това, както и за трима мъже, които били измръзнали до смърт, и когато им смъкнали чорапите, краката им изглеждали ужасно.

И докато лежах и си спомнях как старецът поглеждаше и слушаше вятъра и как клатеше глава, обземаше ме безпокойство, защото в стаята ставаше все по-студено. Реших още на другия ден да прибера вътре всички овце, коне и крави, че дори кокошките и патиците, и да им дам много храна.

Уви! Каква е ползата от добрите решения, когато идват един ден по-късно? На сутринта станах, за да изпълня плановете си, като се ориентирах за времето по-скоро по навик, тъй като в стаята все още цареше сив полумрак. Веднага отидох до прозореца и отначало просто не можах да разбера какво се е случило навън. Половината прозорец беше засипан, а много сняг беше навалял и вътре — там, където желязната рамка не прилягаше както трябва.

С известни затруднения и много внимателно, за да не се счупи старата рамка, отворих прозореца и веднага разбрах, че не трябва да губя нито миг, ако искам да спася овцете. Цялата земя беше изравнена от сняг, въздухът просто се беше сгъстил от сняг — човек виждаше единствено това, тъй като целият свят беше потънал в сняг и не бе останало нищо друго освен сняг.

Затворих прозореца и бързо се облякох, но когато влязох в кухнята, не намерих там дори и Бети, най-ранобудната от всички ранобудни птички. Веднага се отправих да търся Джон Фрай и другите двама мъже. Но това беше по-лесно да се помисли, отколкото да се извърши, защото в мига, когато отворих вратата, потънах до колене в снега, а гъстият снеговалеж ми пречеше да виждам каквото и да било. Все пак успях да се добера до купчината с дърва и там намерих дълга и дебела тояга, която сам бях отрязал не много отдавна. С нея разорах снега доста успешно и така заблъсках по вратата на Джон Фрай, че той се уплаши да не са разбойниците Дун, и промуши пушката си през прозореца.

Когато чу какво искам, Джон не показа никакво желание да излиза, тъй като ценеше живота си повече от всичко, макар да се престори, че жена му не го пуска. Аз обаче прекратих колебанията му, като му казах, че ще го изнеса на рамото си гол, ако не излезе след пет минути. Скоро излязоха и другите мъже и с помощта на лопати и дълго въже четиримата тръгнахме да изравяме овцете.