Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lorna Doon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Ричард Блакмор. ЛОРНА ДУН

РОМАН

Преведе от английски: ПРАВДА МИТЕВА, 1984

Художник: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, 1984

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художествен редактор: ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор: ИВАНКА БАЛЪКОВА

 

9537611531 Индекс 11 6126-22-84

Английска. Второ издание. ЛГ VI. Изд. номер 1176.

Дадена за набор май 1984 Г. Подписана за печат август 1984 Г. Излязла от печат октомври 1984 г.

Формат 16/70×100. Печатни коли 17. Издателски коли 22.03. Условно издателски коли 21,71.

Цена 1,82 лв.

Издателство „Отечество“, София

Печатница „Д. Найденов“, В. Търново

с/о Jusautor, Sofia,

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лорна Дун от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лорна Дун
Lorna Doone
Други именаLorna Doone: A Romance of Exmoor
АвторРичард Блакмор
Първо издание1869 г.
Великобритания
ИздателствоSampson Low, Son, & Marston
Оригинален езиканглийски
Жанристорически роман
Видроман

Издателство в БългарияОтечество“ (1983)
ПреводачПравда Митева
Лорна Дун в Общомедия

„Лорна Дун“ (Lorna Doone) е исторически роман от Ричард Блакмор, издаден през 1869 година.

Сюжет

Лорна Дун – паметник в Дълвертън

Действието на романа се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Това е история за кръвната вражда между два аристократични рода и за любовта между главните герои – младия благородник Джон Рид и красивата Лорна Дун.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1983 г., библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 336 с.
  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1984 г., 272 с.

Филмови екранизации

  • Lorna Doone, (1922), американски филм, режисьор: Maurice Tourneur
  • Lorna Doone, (1934), американски филм, режисьор: Basil Dean
  • Lorna Doone, (1951), американски филм, с участието на Barbara Hale и Richard Greene
  • Lorna Doone, (1963) ТВ сериал
  • Lorna Doone, (1976) ТВ сериал на BBC, с участието на Emily Richard и John Sommerville
  • Lorna Doone, (1990), британски ТВ филм, с участието на Sean Bean
  • Lorna Doone, (2001), американски ТВ филм, режисьор: Mike Barker

Външни препратки

XIII глава
ЛОРНА

На следващия ден вуйчо Бън си замина за дома в любимия си град Далвъртън, като ни даде доста мъгляви обещания за всичко, което щял да направи за мен. А аз преливах от енергия да върша нещо и нищо друго не би могло да ми предложи повече движение и приключения от едно самостоятелно посещение в Долината на Дун. Затова едва дочаках да пристигнат новите ми панталони, ушити от един добър шивач в Порлок, тъй като исках да съм в най-добрия си вид.

Докато всичко стане готово, Свети Валентин отново дойде и аз реших, че това е щастливо знамение. Избрах една седемфутова тояга и закрепих на нея вилицата за риба, за да изглеждам точно така, както бях изглеждал през онзи Свети Валентин преди седем години. После, без да кажа никому нито дума, излязох през задната врата, пресякох малката овощна градина и тръгнах надолу по Лин.

Минах напряко през гъсталака и скоро стигнах до потока Баджуърти, близо до големия черен въртоп. С удивление установих колко плитък ми изглежда сега потокът, въпреки че вирът беше все така черен. Голямата скална пързалка пак беше трудна за изкачване, но водата, която някога беше до коленете ми, сега едвам стигаше глезените ми. След известни усилия стигнах върха, но преди да изляза на дневна светлина, спрях се да се поогледам.

Тази зима се беше случила много мека и на места зеленината вече беше докоснала земята и храстите. А Долината, която виждах през мрежата на клоните, беше доста зелена, защото беше защитена от ветровете и получаваше цялата слънчева топлина.

Докато се мъчех да обхвана всеки шум и всяка форма па природата, ветрецът донесе звук, по-сладък и от най-прекрасния птичи глас. Беше стара любовна песен, на чиито думи човек се чудеше да плаче или да се смее.

Жадно слушах плътния мек глас, но през цялото време се криех зад една скала, за да не би видът ми да уплаши милата ми певица и тя да избяга. Когато обаче надникнах иззад камъка, видях гледка, толкова прекрасна, че само един поглед ми беше достатъчен, за да ме накара да коленича и в най-студената вода.

По брега на потока, обсипан с иглика, тя идваше към мен. Не виждах лицето й, така силно биеше сърцето ми. Успях да зърна само косите й, които се спускаха изпод венеца от диви теменужки върху главата й. Изпитах ужас, когато гледах тази красота, и същевременно се чувствувах толкова недостоен и обикновен. Почти без да съзнавам какво върша, излязох иззад скалата и застанах пред нея, като не смеех да я погледна.

Тя замалко не побягна, тъй като не ме позна, а и навярно огромният ми ръст я изплаши, а аз паднах на тревата пред нея (точно както бях направил преди седем години) и казах само „Лорна Дун“.

Лорна веднага ме позна и трепетът й премина в усмивка, все едно слънчев лъч проникна през листенцата на плачеща върба, и понеже беше много умна, тя, разбира се, усети, че няма защо да се страхува от мен.

— Спомняш ли си колко мила беше с мен и как ми спаси живота със своята съобразителност, а после си отиде, седнала върху рамото на онзи огромен мъж, като че ли никога не ме беше виждала, но все пак се обръщаше да ме поглеждаш през върбите?

— О, да, помня всичко, защото толкова рядко ми се случва да видя някой друг освен… — тя замълча, а после добави: — Но струва ми се, сър, че забравяш колко е опасно това място.

Докато говореше, тя през цялото време ме гледаше с огромните си кротки и блестящи очи — очи, които чувствувах, че винаги трябва да любя, и в същото време никога да не забравям, че не съм достоен за тях. Затова стоях, неспособен да й отговоря, нито отново да я погледна, а само чаках пак да чуя звучния й глас.

Тя обаче нямаше ни най-малка представа какво ставаше с мен, нито пък аз самият можех да го разбера.

— Струва ми се, мастър Рид, че би трябвало да знаеш какви опасности крие това място и какви са хората тук — каза Лорна, като гледаше настрани.

— Да, това ми е добре известно и през цялото време, когато не те гледам, изпитвам силен страх.

Беше твърде млада, за да ми отговори така, както биха ми отговорили много други момичета — имам предвид това, което днес наричаме „кокетиране“. Освен това сега тя наистина трепереше от страх да не би да попадна в нечии силни ръце. И да ви кажа откровено, аз също започнах да се страхувам. Затова си помислих, че ще е по-добре да си тръгна и нищо повече да не й казвам до следващото си идване.

— Мистрес[1] Лорна, ще си тръгна, защото се боя, че причинявам само тревоги. Ако ме убият тук, ти ще скърбиш, а мама няма да го преживее. Опитай се да мислиш понякога за мен, а аз ще ти донеса пресни яйца, защото младите ни кокошки вече започнаха да снасят.

— Искрено ти благодаря, но не бива да идваш да ме виждаш. Можеш ги оставиш в малката ми беседка, където съм почти винаги… искам да кажа, където ходя да чета и да съм по-далеч от тях.

— Само ми покажи къде се намира. Ще идвам по три пъти на ден и…

— Не, мастър Рид, никога няма да ти я покажа… никога… защото е много опасно… само че, така се случи, че ти вече я знаеш.

А после се усмихна и аз нежно хванах бялата й ръка, когато ми я подаде. Докато се прибирах към къщи същата тази вечер, изпитвах омраза към всеки мъж на този свят, който би се осмелил да си помисли, че може да я притежава.

Не съм способен да ви опиша как обичах моята Лорна. Аз самият не го знаех и не го разбирах с разума си, но, от друга страна, не можех да мисля за нищо друго. Разбирам, че това е глупаво. Всеки мъж би могъл да ми го каже и аз няма да се карам с него, стига да не отгатне тайната ми.

Цяла седмица след това посещение в Долината на Дун можех само да мечтая, да мечтая и да се скитам наоколо, и да се опитвам да върша всекидневната си работа, без да мисля за Лорна. Не забелязвах хората около себе си, загубих си апетита — когато бях на масата, само се преструвах, че ям и пия — и се изчервявах при всеки въпрос. И тъй като сега вече ме смятаха за господаря, силно ме доядяваше, когато ми се смееха. Но въпреки това всички го правеха, щом забелязваха колко съм станал разсеян. И все пак не им се сърдех много, защото най-умното, което можем да направим, когато не разбираме някого, е да му се смеем. Аз, от своята страна, не им обръщах внимание, но дълбоко в сърцето си ги презирах и ги смятах за по-низши същества, защото не бяха виждали Лорна.

За всяко нещо обаче си има лек и през тези дни работата в стопанството ми доставяше голямо удоволствие. В началото на март настъпи внезапна промяна във времето. Растежът на младите кълнове беше спрян от сух и студен източен вятър. Ден след ден ограждах и копаех с лице срещу ледения вятър, усещах как силата ми нараства и се надявах, че някои ще се гордее с нея. Но всеки порив на вятъра, всяко дърво и всеки храст и най-вече всяко стръкче нежна иглика ми напомняха за Лорна.

Колкото и да беше студено времето обаче, колкото и силно да духаше вятърът, едно нещо (повече от всичко друго) ме тревожеше непрестанно. А то беше, че не можех да реша кога трябва отново да посетя Долината на Дун. Не ми се искаше да отида там, а после да се крия и да се чувствувам като престъпник. Освен това се боях, че ако отида много скоро и без покана, това може да се сметне за признак на лошо възпитание. На всичко отгоре ръцете и лицето ми бяха така загрубели от ледения вятър, че на Лорна можеха да й се сторят грозни и вече да не иска да ги вижда. Но тъй като източният вятър продължаваше да духа и състоянието на лицето и ръцете ми ставаше все по-лошо, хрумна ми, че може би малките ръце на Лорна също се бяха напукали, ако изобщо излизаше навън, и може би й се искаше да говори за тях и да ми ги покаже.

По този въпрос обаче с никого не можех да се посъветвам, поне не с нашите съседи, нито дори да спомена за вълненията си.

Лягах си рано с надеждата, че сънят ще ми помогне да забравя тревогите си. По цял ден работех на полето с мисълта, че тежкият труд на открито ще изтощи силите ми. И наистина тези мерки имаха известен успех и ми помогнаха по-лесно да преживея едва-две седмици.

Но когато времето се затопли, студът си отиде и духна топлият югозападен вятър, вече не беше по силите ми да се въздържам и да не мисля за Лорна. Нивята вече се зеленееха, по склоновете също се виждаха по-тъмни и по-светли петна, а брястовете напъпиха. Тогава издълбал в кората на един от тях — „Л. Д.“ Последствието от всичко това беше, че понеже Лорна не идваше при мен освен в сънищата ми, и тъй като животът ми напълно се обезсмисляше без нея, аз реших да отида и да я намеря. Затова, без да чакам нито миг повече, облякох най-хубавия си костюм, като се надявах, че изглеждам добре, въпреки че бях принуден да се обличам сам в хамбара, защото очите на сестра ми Лизи бяха точно толкова остри, колкото езикът й.

Този път изпитвах неудържимо желание да си взема пушката и почти бях решен да го направя, тъй като ми се струваше съвсем нечестно да стрелят по теб, а ти да нямаш възможност да отвърнеш. Когато обаче си спомних колко стръмна и хлъзгава е водната пързалка, побоях се, че няма да успея да запазя барута сух. Затова, когато тръгнах, бях въоръжен само с една хубава здрава тояга.

Водата беше придошла поради силния дъжд, паднал предната нощ, и трябваше доста сериозно да се потрудя, преди да стигна върха на пързалката, който водеше към Долината на Дун. Независимо от това обаче стигнах входа на Долината още преди мръкнало, като пътят ми беше по-скоро труден, отколкото опасен, и седнах да отморя гърба и краката си. Бях толкова щастлив, че отново съм на суха земя и че съм дошъл да намеря Лорна, че съм заспал. Може би това нямаше да се случи, ако, преди да тръгна от къщи, не бях изпил половин галон сайдер.

От време на време отварях очи, но после отново заспивах. Изведнъж сънят ми беше нарушен от някаква сянка, паднала върху мен; между мен и залязващото слънце стоеше Лорна Дун.

— Мастър Рид, да не си полудял? — каза тя и грабна ръката ми, за да ме изправи.

— Луд не съм, но съм почти заспал — отговорих й, като се правех, че не я виждам, за да може по-дълго да държи ръката ми.

— По-бързо, по-бързо, ако ти е мил животът. Патрулът ще бъде тук всеки миг. Побързай, мастър Рид, и ела да те скрия.

— Няма да помръдна нито крачка, докато не започнеш да ми викаш „Джон“ — казах аз, въпреки че умирах от страх, както всеки може да си представи.

— Е, добре, Джон… мастър Джон Рид, побързай, ако на този свят има някой, който те обича.

— Има много такива — отвърнах просто за да я уведомя, — и ще те последвам, мистрес Лорна, но няма да бързам, ако само аз съм в опасност.

Без повече приказки и с много свенливи погледи Лорна ме поведе през Долината към малката си беседка в канарите. Там видях издълбаните в камъка стъпала, които водеха към върха, и откъдето се бях измъкнал преди седем години. Поради огромния си ръст с голяма мъка се проврях през вратата на беседката й. Все пак накрая успях да мина и се озовах в малката приятна стаичка. Тя беше почти кръгла, с ширина осемнайсет на двайсет фута, обрасла отвсякъде с мъх и папрат. Отгоре за таван служеше самото небе, изпъстрено с бели пролетни облачета. На пода растеше ниска мека трева, примесена с мъх и иглика, а тук-там покрай стените имаше големи камъни, които служеха за столове.

Докато разглеждах всичко това с учудване и лека тъга, Лорна ме погледна игриво (какъвто беше навикът и) и каза:

— Къде са пресните яйца, мастър Рид? Или може би кокошките са престанали да снасят?

Не ми хареса много начинът, по който го каза, леко диалектно, като че ли се присмиваше на говора ми.

— Донесъл съм няколко — отговорих, като че напук. — Щях да донеса два пъти повече, но се страхувах, че ще ги счупя по пътя, мистрес Лорна.

И поставих две дузини върху мъха, като ги изваждах едно по едно от джоба си. Лорна ме наблюдаваше с нарастващо удивление как ги вадех и ги редях едно до друго, и когато я помолих да ги преброи, тя най-неочаквано избухна в плач.

— Какво съм направил? — извиках, като едва се осмелявах да я погледна. — О, какво направих, че се обиди така?

— Нищо не си направил, мастър Рид. Плача, защото си много добър с мен, а аз не съм свикнала на доброта.

Страхувах се да не влоша нещата още повече и затова си замълчах. И както се оказа, точно това й помогна да ми разкаже нещо повече. Но в никакъв случай любопитството във връзка с тайнствеността, която я обграждаше, не надвишаваше състраданието ми към нея. Забих поглед в земята, за да не излезе, че я наблюдавам, но виждах всяко нейно действие.

Лорна се отдалечи малко, като че не мислеше за мен и не се интересуваше от някой толкова безразличен за нея. После леко въздъхна и се върна. Погледът и вече беше омекнал. В очите й беше легнала сянката на тъгата и главата й вече не беше така гордо изправена.

— Мастър Рид — каза тя с най-нежния глас, излизал някога от устните на момиче, — направила ли съм нещо, с което да те обидя?

Едва се сдържах да не я хвана и разцелувам. Само че изведнъж си помислих, че ще бъде голяма низост да се възползувам от нейната доверчивост и безпомощност. Тя като че ли знаеше какво се канех да направя и се двоумеше дали трябва да ми го позволи както на времето, когато бяхме деца. Какво ли не ми мина през главата, докато се заставях да отклоня погледа си от нея и дълбоко в сърцето си да реша; „Джон Рид, дръж се много възпитано с това самотно момиче.“

Така с доброто си държание още повече й се харесах, защото Лорна все още не ме обичаше и не се беше сещала за това — поне аз мислех така. И въпреки че очите й бяха толкова красиви, толкова добри и нежни, те притежаваха някаква огромна сила, която внушаваше, че нищо не може да стане без нейно желание. И сега, радостна, че така добре се бях държал, а понеже и по характер беше енергична, тя седна до мен и ми разказа всичко, което исках да знам, всяка дреболийка, която й беше известна, с изключение на най-важното — мнението й за Джон Рид.

Ще оставя Лорна сама да ви разкаже историята със сладкия си глас и ако се отегчите, търсете вината в себе си.

Бележки

[1] Мистрес — остаряла форма за мисис или мис. Б. пр.