Шарон Вагнер
Както някога (15)

15

Не зная какво бях очаквала и все пак първият поглед към стаята на Тами ме разочарова. Тя беше идеално разтребена. Нямаше нищо разпиляно или оставено тук и там, единственият знак, че в това помещение живее някой, беше фотографията, поставена на тоалетната масичка. На снимката беше Тами с мъжа си и с техните четири деца. При вида на снимката нещо прободе сърцето ми. Ако с моето решение отново да изровя събитията от миналото, над Тами е надвиснала опасност… Ние погледнахме в банята и изтеглихме чекмеджетата на вградените шкафове. Едва ли бяха минали и пет минути, когато вече установихме, че тук не може да се намери нищо.

— Изглежда, това не беше добра идея.

Пуси, която бе дошла с нас, излезе изпод леглото и се мушна под бюрото, за да продължи собствените си проучвания. При нейната задълбоченост ние изглеждахме като аматьори.

— Мисля, че трябва да излезем от стаята, преди Тами да се върне и да ни обвини, че я шпионираме — каза Сам.

— Излизай, Пуси! — извиках аз. Но нищо не се помръдна под бюрото. Изчаках още един момент, после извиках повторно. — Пуси, не ми прави номера — казах вече раздразнено, коленичих, за да погледна под бюрото. Тъкмо бях мушнала главата си, когато срещу носа ми излетя свита на топче хартия. Трепнах и се отдръпнах, след като Пуси протегна лапичка към него. Но с едно рязко посягане взех топчето и го огледах.

— Какво има там? — попита Нелс, който тъкмо влизаше и надникна през рамото ми.

Изгладих хартията. На нея бяха написани няколко реда. Прочетох ги на глас:

Тами, искам да поговоря с теб за някои неща. Моля те в три часа ела зад училищната сграда.

Марица

Погледнах часовника си. С болезнена въздишка установих, че вече беше почти четири часът.

— Би трябвало да я потърсим — каза Нелс, а обърнат към мене, попита: — Чувствате ли се достатъчно добре, за да можете да дойдете с нас?

Кимнах. Ние напуснахме Крепостта и тръгнахме по алеята към училищната сграда. Земята беше още доста прогизнала, но от дърветата вече не се стичаха дъждовни капки. Въздухът беше приятно свеж. Заобиколихме училището. То се издигаше като сграда, в която е замрял всякакъв живот. Нелс ни направи знак с ръка.

— Внимавайте! Може би тук някъде ще открием по земята следи. Пръстта е твърде размекната.

Филис първа забеляза отпечатък от тънък дамски ток и ни извика при себе си.

— На Марица ли е? — попитах аз.

Филис поклати глава.

— Тя носеше обувки за тенис. Направи ми впечатление, защото те съвсем не подхождаха на облеклото й.

— Е, тогава трябва да приемем, че тези отпечатъци са на Тами. Сега ни е нужно да намерим и отпечатъци от обувки за тенис.

Не след дълго открихме мястото, където Тами и Марица са се срещнали. Отпечатъците от обувките за тенис издаваха, че Марица е дошла от страна, противоположна на тази, от която е идвала Тами. Двете са се срещнали недалеч от входа на училището. Прегледахме околността и по-надалеч, за да открием накъде бяха тръгнали те. Но нямаше никаква следа, която да води от училищната сграда. Нелс се спусна към входната врата.

— Аха — каза той, когато тя с лекота се отвори. — Ето къде ще да е мястото на действието.

— Какво ще правим сега? — запитах аз.

Нелс не отговори, а зададе въпроса:

— Как изглежда сградата отвътре? Има ли други изходи? Твърде тъмно е, за да се открие нещо.

— От двата края на постройката нагоре водят стълбите, асансьорът е по средата — отвърна Беатриче.

— Добре. Предлагам да се разделим на две групи. Едната ще използва западното стълбище, а другата — източното. На всеки етаж всяка група ще проучва коридора до средата. Налага се, в случай че някой се опита да избяга с асансьора, тук долу да остави пост, който да задържи бягащия или бягащата.

— Аз ще пазя вратата — предложи Беатриче. — Дори само с фигурата си съм най-подходяща като чук за трамбовка.

Разделихме се, за да започнем претърсването. Не ще и дума, че Сам и Филис тръгнаха заедно, а аз останах с Нелс. В приземния етаж не намерихме нищо, с изключение на празна цигарена кутия в една от кофите за смет. Нелс надникна в нея замислен.

— Той би могъл да прекара нощта тук — каза Нелс. — Да, това би било възможно.

Продължихме да вървим по-нататък, внимателно оглеждахме всяко помещение. В средата на етажа се срещнахме със Сам и Филис. И те не бяха открили нищо. И на третия етаж не беше по-различно. Когато почнахме да се изкачваме към горния етаж, вече се съмнявах дали изобщо ще намерим нещо. И там всичко беше като замряло. В средата на коридора отново се срещнахме със Сам и Филис, чието търсене бе също толкова безрезултатно. С чувство на разочарование заключихме, че трябва да преустановим акцията си и да слезем долу с асансьора.

Нелс натисна копчето. Безмълвно влязохме в асансьора.

— Да се надяваме, че чакането не е изнервило Беатриче прекалено — каза Сам, когато долу излизахме от асансьора.

— Ние сме, Беатриче — извиках високо, докато вървяхме през коридора към вратата, където тя бе останала на пост. Но не се чу никакъв отговор.

— Беатриче! — извика и Сам. — Беатриче, къде си?

Откъм отворената врата нахлуваше светлина и аз с усилие можах да потисна своя вик, когато видях фигурата, простряна на пода.

Вече не мога да си спомня как коленичих до Беатриче. Помня само странното чувство, което ме обля като вълна, когато тя полуотвори зелените си очи. В един момент Беатриче се взираше в мене с неразбиращ поглед. После съзнанието се върна.

— Той ме повали с удар — каза тя. Звучеше почти невероятно. — Той ме удари веднага, а щом паднах, те избягаха към гората, смятам.

— Кой ви удари? — попита Нелс.

— Естествено, Хънтър. — Беатриче се поизправи и разтърка тила си. — Марица излезе от асансьора. Наскоро след като вие бяхте тръгнали. Аз говорех с нея, когато някой изведнъж застана зад мене. Обърнах се и го познах. Той държеше нещо в ръката си.

— Вероятно същия предмет, с който нападна и мене.

Нелс застана до Беатриче и й помогна да се вдигне.

— Всичко в ред ли е? — попита той кротко.

— Имам доста силно главоболие и нищо друго — отвърна тя с успокоителна усмивка.

— И Тами ли беше с тях? — попитах аз.

— Не зная.

— Всъщност това би могло да се открие по отпечатъците от стъпките. — Нелс забърза навън и напрегнато се вглеждаше в земята на площадката пред входа. — Да, ето ги отпечатъците от три вида обувки на хора, които наистина са се движили по посока на гората.

— Ще тръгнем ли след тях? — попитах го.

— Аз тръгвам — отвърна Нелс, — и то сам. Така е по-добре.

Ние гледахме подире му и видяхме още как той вдигна един клон, откършен от бурята през изминалата нощ, доста дебел и приличен на тояга.

Госпожа Келог прие с безпокойство вестта, че Нелс преследва Хънтър и Марица.

— Той би трябвало да изчака тук, докато уведомим полицията — каза тя ядосано.

— Нелс се страхуваше, че може да се случи нещо на Тами — вметнах аз колебливо.

— Горката Тами — каза Беатриче състрадателно. — Тя сигурно ще има да изживее смъртен страх. Защото Хънтър и Марица я замесиха в тази работа?

— Може би тя също знае, че във вечерта на злополуката Марица е била извън колежа — предположих аз. — В края на краищата при нейното завръщане някой трябва да е отворил.

— Глупаво е от нейна страна, че тя не ти е казала нищо — твърдеше Сам, докато отивахме към асансьора.

— Възможно е тя да не знае какви са взаимоотношенията — отвърнах аз. — Когато ние разговаряхме, още не мислех за автомобилната катастрофа. Едва по-късно, след като видях изрезките от вестника, стигнах до тази мисъл.

Докато стоях под душа, премислих още веднъж случилото се през последните три дни и се питах какво трябва да е търсил Хънтър в моята стая, но не направих никакъв извод. Сцената от последната вечер изплува в спомена ми. Начинът, по който Хънтър ме целуна, а после се примири, когато му казах… Споменът за думите, които му казах, ме улучи като удар. Бях му обяснила, че нашата любов е мъртва, както и Бетси… Ръката ми трепереше, докато затварях крана за водата. Не би било необходимо човек да е психолог, за да си въобрази какви усещания са събудили тези думи у Хънтър. Аз ги изрекох без скрита мисъл, но за него, който бе виновен за смъртта на Бетси, те трябва да са звучали като обвинение, като доказателство, че с положителност зная за това, което наистина се е случило.

А след като нямаше вече власт над мене, трябва да бе съобразил, че е въпрос само на време аз да споделя с другите това, което бях узнала. Когато излязох от банята, хвърлих поглед в стаята на Беатриче. Беше тъмно, но нейното дълбоко равномерно дишане издаваше, че тя спи. Не наруших съня й, тихо отидох в своята стая, за да се облека. Тъкмо бях почнала да четкам косите си, когато влезе Сам.

— Ние с Филис току-що бяхме при Беатриче. Тя спи дълбоко. Не мислиш ли, че е добре да я оставим да спи. Разбира се, бихме могли да й донесем нещо за ядене.

— И аз смятам, че не би трябвало да я събуждаме — казах, — но се страхувам да я оставим сама. Какво ли би станало, ако Хънтър се върне, за да продължи претърсването? Би могъл и да я убие.

— Наистина ли вярваш, че той ще се върне? — попита Сам и погледна през прозореца, а навън вече беше съвсем тъмно.

— Той не намери нищо — казах аз и после споделих с нея какво ми мина през ума, докато бях под душа.

— Възможно е твоите думи толкова силно да са го шокирали, че той да е загубил всякакво равновесие — призна Сам, когато завърших обясненията си. — Щом ти е казал, че никога не е преставал да те обича, може би е признал истината — отбеляза тя замислено.

— След това, което направи в мазето? — Неволно опипах цицината на главата си. — Но независимо от всичко защо тогава се ожени за Марица?

— На първия ти въпрос мога да отговоря с това, че сега той е твърде отчаян — отвърна Сам. — И фактът, че преди десет години с колата си е убил човек, сам по себе си е беда. Ако сега вече трябва да приеме, че ще се разкрие и нещо за съучастието му при смъртта на Бетси… — Тя замълча за момент, после продължи: — Женитбата им с Марица ме учуди още навремето. Учудва ме и до ден днешен. Може би тя знае какво е сторил Хънтър и използва обстоятелствата…

— Имаш предвид смъртта на Бетси ли? — възкликнах аз. — На мен ми се струва направо немислимо някой да е в състояние да премълчи такова престъпление.

— Не, не за смъртта на Бетси — отговори Сам. — Аз видях лицето на Марица, когато за първи път заговорихме за това, и съм сигурна, че тя нищо не знае. Но ако Марица го е видяла в онази нощ, когато е станало нещастието с Макдий…

— Но защо и по-късно се е срещала с него? — попитах аз.

Сам се засмя.

— Марица се домогваше до богат и красив мъж, а в интерес на Хънтър беше никой да не узнае, че той има вина за смъртта на Макдий.

— Но сега тя знае всичко и продължава да живее с него — казах аз.

— Марица го обича — установи спокойно Сам. Тя погледна своя часовник. — Готова ли си? Можем ли да отидем на вечеря?

— Би трябвало първо да събудим Беатриче.

Тя беше още като замаяна, но с моята търпелива помощ се вдигна. Изми лицето си и се облече. После ни следваше по стълбите надолу. Когато стигнахме в хола, забързах към жилището на госпожа Келог.

— Нелс още ли не се е върнал? — попитах.

Тя поклати глава.

— Много съм загрижена за него — каза леля му потисната. — В себе си той няма дори джобно фенерче, а толкова малко познава горите тук. Не зная какво трябва да направя.

— След вечерята отново ще обсъдим това — казах.

Тя кимна.

— Директорът помоли всички да присъстват. Надявам се, че той ще даде разяснение относно моста и телефоните.

Бил Келог влезе. Усмивката му беше успокояваща.

— Ей, вие двете, вълнувате ли се заради Нелс? — Аз кимнах. — Престанете — каза той спокойно. — Този млад мъж е в състояние сам да се пази. Когато се върнете от вечерята, Нелс положително ще е вече тук и ще ви чака. Мислете за моите думи. Е, хайде, трябва да отидем оттатък. Крайно време е.

Неговите думи звучаха утешително, но когато се вгледах в очите му, ми стана ясно, че той самият беше доста загрижен. Горчиво чувство ме задушаваше, докато вървях с другите към трапезарията.

Яденето беше превъзходно, но аз нямах абсолютно никакъв апетит. Копнеех за това да мога да се върна в Крепостта и се молех Нелс да се е прибрал. Приветствието на директора, който обяви, че на другия ден мостът ще бъде поправен и отново ще бъде в действие, ми изглеждаше безкрайно. Въздъхнах дълбоко, когато отново можах да напусна трапезарията. Нощта беше хладна и твърде тъмна. Първа стигнах до Крепостта и веднага забързах към жилището на семейство Келог. Но никой не отговори на моето почукване. Когато госпожа и господин Келог се върнаха най-после и отвориха вратата, вътре всичко беше тъмно и тихо.

— Трябва да му се е случило нещо — казах аз развълнувано. — Може би се нуждае от нашата помощ.

Бил Келог вече не гледаше с такава увереност, но поклати глава.

— В тази тъмнина не можем да предприемем нищо, Андре. Би трябвало да разбирате това.

— Бихме могли да го потърсим — предложих аз. — Достатъчно добре се оправям в гората. — Моля ви, оставете ме да отида да видя какво е.

— Не, за това и дума не може да става. — Господин Келог беше неумолим. — Сега ще се качите в стаята си и ще си починете.

Колебливо се обърнах да си тръгна.

— Но вие ще ме извикате, когато Нелс се върне — помолих аз, — дори и да е посред нощ.

— Естествено — обеща госпожа Келог.

Тръгнахме заедно нагоре. Щом стигнахме до стаята й, Беатриче веднага се сбогува с мене. Тя искаше да си легне.

— И аз мисля да се опитам малко да поспя — казах. — Може би така времето до завръщането на Нелс няма да ми се види толкова дълго.

Прибрах се в стаята си. В тъмното отидох до прозореца и погледнах отвъд към гората. Дали Нелс беше там някъде? Толкова ли бе зает да дебне Хънтър и Марица, че не намираше време да се върне? Така много ми се искаше да вярвам в това, но дълбоко в сърцето си се страхувах и се плашех от една ужасна представа. Струваше ми се, че Нелс лежи разбит в пропастта… С всички сили пропъждах тези страховити мисли. Най-после все пак се почувствах толкова уморена, че можех да се надявам на сън. Съблякох се и отметнах покривката на леглото. В този момент видях писмото. То беше в долния край на моята възглавница и досега бе скрито от покривката. Още от пръв поглед познах почерка на Марица.

„Андре — зачетох аз, — в нашите ръце са твоят приятел и Тами. Ако държиш някога да ги видиш отново, тогава в полунощ ела на горската поляна при канарите. Хънтър би искал да говори с тебе. Той смята, че трябва да си изясните някои неща. Но ще го направи само при условие че дойдеш сама. Ако доведеш със себе си и някой друг, ще намериш двете тела в пропастта.“

Дълго се взирах в изписаните редове. Сълзи на отчаяние и страх душеха гърлото ми. Те имаха Нелс, сега искаха и аз да попадна в ръцете им. Знаех колко опасно можеше да бъде, ако последвам тяхното желание. Но не можех да постъпя другояче. Не можех да оставя двама души да умрат.