Шарон Вагнер
Както някога (11)

11

Спортната зала беше украсена вълшебно и оркестърът свиреше мелодии от времето, когато ние бяхме в колежа. Нелс беше добър танцьор. Докато двамата се увличахме в танца, аз му разказах всичко, което бях преживяла и узнала през този ден. Когато завърших, той изглеждаше угрижен.

— Започвам да се самоупреквам, че ви насърчих — каза той.

— И да не бяхте го направили, то нищо не би променило — отвърнах. — Аз самата щях да търся дълбоките причини за тогавашното събитие. Някои неща човек просто не може да игнорира.

— Е, добре, но бъдете предпазлива. Целия следобед размишлявах над това… Ако вие имате право и Бетси действително не е извършила самоубийство… Виждате ли опасността?

— Опасност ли?

— Ако някой е блъснал Бетси в бездната, то той не би позволил сега вие отново да разнищите цялата история.

— И все пак може би тя е паднала — казах аз, макар да не бях убедена.

— Възможно е. — Той едва ли се съмняваше по-малко от мене. Това се долавяше твърде ясно.

— Искате ли още едно питие? — попита Нелс, когато музиката замлъкна.

— Да, с удоволствие — отвърнах аз.

Седнах на една от пейките, които бяха наредени по края на танцовата площадка. Нелс изчезна в навалицата, близо до задната врата, където се намираше барът, а аз се огледах, търсейки го с очи. Изведнъж ми направи впечатление, че откакто мина часът на коктейла, не бях видяла никой от останалите.

— Как се забавляваш, Андре?

Гласът на Хънтър се разнесе вляво от мене и аз се обърнах натам. Веднага почувствах силното му излъчване. Времето почти не беше променило класическата красота на лицето му и няколкото сиви кичура в косите му го правеха да изглежда само по-интересен.

— Тъкмо се чудех къде останаха всички други — казах аз.

Той сви рамене.

— Вероятно танцуват.

— А Марица?

— Тя отново има главоболие. Заведох я обратно в Крепостта, за да вземе една таблетка и да може да заспи, макар да се съмнявам, че ще го направи.

— Какво искаш да кажеш? — попитах без особен интерес. Единственото, което мозъкът ми действително регистрираше, беше, че Хънтър сам се бе завърнал за танците. За да се види с мене ли?

— Не дойдох, за да говорим за нея — каза той. Гласът му звучеше приглушено.

— Тогава за какво?

— Трябва да поговоря с тебе.

— Това звучи доста сериозно.

— Винаги съм бивал сериозен, когато се е отнасяло за тебе.

Настойчивостта, с която той изрече това, беше като балсам, който заплашваше да приспи сетивата ми. Отчаяно се мъчех да извикам в паметта си всички обиди, които ми бе нанесъл. Но цялата ми затаена злоба изчезна пред умолителния поглед на неговите тъмни очи.

— Моля те, Андре, дай ми възможност да си поговорим, да ти обясня всичко. Дойдох тук единствено за да можем да се видим отново. Ако сега излезем, ще имаме възможност за това.

С ръка той ме изтегли да стана и ме преведе през тълпата към аварийния изход. Мислех да протестирам, но нещо по-силно — любопитство или остатък от старата любов — заключи устата ми. И в следващия момент Хънтър отвори вратата, за да изляза пред него. Погледнах още веднъж назад и видях русата глава на Нелс. Изглежда, че ме търсеше, но не бях сигурна дали ме е видял. При мисълта за това усетих болка, ала беше твърде късно.

— Какво имаш да ми… — Устните на Хънтър ми попречиха да продължа изречението. Като парализирана се намерих в прегръдката му за време колкото няколко удара на сърцето. После го отблъснах. — Какво, по дяволите, си въобразяваш? — извиках гневно.

— Аз те обичам, Андре — каза той тихо.

— Не е ли малко късничко за подобно обяснение? — попитах строго. — Закъснял си при наличието на съпруга и на един син.

Хънтър въздъхна.

— Надявах се, че няма да бъде така — отвърна той. — Преди десет години направих грешка, но оттогава плащам за нея. Ти познаваш Марица и си ни виждала заедно. Не е нужно човек да бъде психолог, за да разбере, че ние вече сме стигнали до границата, където хората едва се понасят. Що се отнася до моя син… — Хънтър сви рамене. — Той няма да ми попречи…

— Значи ти си настоявал за тази среща, за да можеш да съживиш един стар роман, така ли?

— Не говори така, Андре — помоли той смирено. Искаше отново да ме привлече към себе си. Аз обаче се отдръпнах.

— Нищо ли вече не изпитваш към мен? — попита той с тон, твърде различен от предишния, с който ми беше говорил. Погледнах го и се опитах да разбера чувствата си.

— Вече не изпитвам нищо друго, освен състрадание — признах накрая. Очаквах спонтанен изблик на чувства, но не последва нищо такова. Хънтър само изглеждаше мрачен.

— Аз и не заслужавам друго — каза той. — Но все още се надявам. Винаги ще съм готов, Андре. Не можем ли да се споразумеем за някаква по-късна дата, когато се разведа с Марица и ще мога да дойда при тебе като свободен човек?

В течение на един миг се замислих, след това поклатих отрицателно глава.

— Вече не сме млади хора, Хънтър, и онова, което бе някога, е мъртво, така както е мъртва Бетси. — Името ми се изплъзна от устата, преди да мога да се въздържа, мразех себе си самата за тази спонтанност. Смъртта на Бетси беше една трагедия и нямаше нищо общо с това, което беше между мене и Хънтър.

Няколко секунди той ме гледа втренчено, после рязко се обърна и потъна в тъмнината. Останах още малко време, докато допусках, че ще се върне, но нищо не се помръдна. Чуваше се само трясъкът на гръмотевици. Изведнъж цялата местност бе осветена от светкавица. Забързах към сградата. Когато стигнах до входа, установих, че оркестърът бе престанал да свири. Посетителите забързано вземаха мантата си, за да си тръгнат. Джеймс и Беатриче тъкмо излизаха.

— Чу ли? — попита ме Беатриче смутена.

— Гръмотевицата ли? Естествено.

Беатриче се обърна към Джеймс.

— Няма нужда да ме придружаваш до Крепостта. Нали сега ще сме двете с Андре. Отивай с колата при децата!

Джеймс не възрази. Той залепи една бегла целувка на устните й и изчезна в мрака.

— Що за препускане е това? — попитах аз и се учудих, че вече никъде не виждах Нелс.

— Не чу ли предупреждението?

— Какво предупреждение?

— Очаква се буря и помолиха гостите, които не живеят тук, веднага да се върнат в Биг Спрус, преди тя да се е разразила.

Открих Нелс и повлякох Беатрис към него.

— О, тук ли сте? — извиках аз и му се усмихнах.

Очите му ме гледаха като непозната, но Нелс вежливо ми подаде ръка.

— Къде е вашият съпруг? — попита той Беатриче.

Тя му обясни, докато напускахме сградата.

Бързината, с която се бяхме устремили към Крепостта, правеше невъзможен какъвто и да било разговор. Стигнахме дотам точно в момента, когато прокапаха първите дъждовни капки. Веднага след това проехтя гръмотевица, която сякаш разтърси старите стени чак до основи. И изведнъж се заизлива дъжд като из ведро. Погледнах към Нелс.

— Бих могла да ви обясня — започнах аз. Усмивката му беше толкова студена, че думите ми замръзнаха в гърлото.

— Не е необходимо — каза той. — Бях предупреден и не искам да слушам. Лека нощ, Андре.

Той си тръгна. Неговият широк гръб като че ли издаваше недружелюбие към мене. Преглътнах надигащите се сълзи и последвах Беатриче през хола и нагоре по стълбището.