Шарон Вагнер
Както някога (1)

1

Докато пътувах по улиците на Биг Спрус, неочаквано ме обзе почти болезнено чувство. Сякаш се завръщах в родния край. Очаквах, че през последните десет години тук много неща са се променили, но разпознавах едва ли не всеки магазин по главната улица. Помислих за момент дали и мен ще ме намерят така непроменена. Съмнявах се… Отбих колата в края на уличното платно и спрях. „Ти си просто глупава — внушавах си, за да се успокоя, докато в огледалото за обратно виждане приглаждах с ръка дългите си руси коси. — Преди дванайсет години беше едно плахо малко момиче, а сега си зряла жена — преуспяваща при това. Във всеки случай така пише по обложките на твоите криминални романи.“

Дали и другите ще присъстват?

Бавно подкарах колата отново. Когато преди десет години напуснах Биг Спрус, се заклех в себе си, че никога няма да пожелая да видя отново нито колежа, нито моите някогашни приятелки… Пресякох един мост и веднага се насочих напред, към величествения планински масив на Колорадо с неговите причудливи скали и грандиозни каньони, които изглеждаха така, сякаш бяха прорязани в платото от великанска ръка.

Още отдалеч видях на високото постройките на колежа. Много скоро стигнах портала към алеята, която водеше дотам, и минах покрай табелата, чийто надпис с големи букви оповестяваше: „Спрус колидж — 500 метра.“

Свих по входната алея и леко се усмихнах на спомена за думите на Саманта Дейвис, които някога тя изрече тъкмо на това място.

— Лудницата в родния ми град има точно същата врата. Смяташ ли, че това може да означава нещо?

Госпожа Келог, домакинята на колежа, се бе вгледала в нея мълчешком известно време, докато Бетси и аз смутено се изкискахме. Ние трите бяхме пристигнали по едно и също време в Биг Спрус — Саманта с колата на баща си, а аз и Бетси с автобус.

Бавно пътувах нагоре по тясната алея. Сега вече можех да видя пред себе си целия терен на училището. То беше станало някак по-голямо. Нищо чудно — помислих си, — още по времето, когато бях ученичка тук, Спрус се смяташе за един от най-известните девически колежи на запад. Всяка година отпускаха само шест стипендии. Бетси Потър и аз имахме късмет.

Стигнах платото. Вдясно от мен видях учебния корпус, вляво се издигаха голямата спортна зала и една друга широка постройка, където се намираше трапезарията. Доста надалеч зад тях видях няколко нови общежития. Входната алея се вливаше в една по-тясна, от двете страни на която имаше дървета. Тя водеше към Крепостта, където бяха спалните на момичетата и жилището на семейство Келог.

Мислите ми се върнаха към госпожа Келог. Едва наскоро узнах, че тя и господин Келог все още са в колежа. Питах се как ли би трябвало да изглеждат. Още преди десет години на мен ми се виждаха възрастни. Някакъв шум до мен прекъсна мислите ми. Протегнах ръка и погалих зад ушите моята хубава сиво-бяла котка. „Пуси, аз старея — обясних й, — а не зная как отлетяха годините.“ Златистозелените очи ме гледаха с разбиране.