Шарон Вагнер
Както някога (14)

14

Използвах асансьора до втория етаж, после се заизкачвах нагоре по стълбите към кулата. Тъкмо когато исках да вляза в моята стая, се случи това… Съвършено неподготвена, получих в гръб такова силно блъскане, че се намерих в стаята, олюлявайки се. Зад мен щракна ключалката на вратата. Паднах върху леглото и запазих главата си с ръце. Със силно разтуптяно сърце очаквах следващия удар. Минаха минути, нищо не се случи. Предпазливо се изправих и се огледах наоколо. В стаята ми беше истински хаос. Всичко беше безразборно разхвърляно. Едно жалостиво мяукане в съседната стая ме накара бързо да отида към вратата, за да пусна Пуси да влезе тук. Но вратата беше заключена.

Засилих се към вратата на банята — и нея не можах да отворя. Бях затворница в кулата и щях да бъда такава най-малкото до момента, докато другите се върнат от обяда или докато Нелс загуби търпение. Да викам за помощ, беше безсмислено. Никой не можеше да ме чуе. Неочаквано ме обзе страх за Нелс. Ако и на него нещо му се случи… Не исках да изведа тази мисъл докрай. Внезапно чух стъпки зад вратите на съседните стаи от двете ми страни. В един момент се спрях, ослушвайки се. От страх сърцето ми затуптя по-бързо. Но после разпознах гласа на Сам.

— Пуси, какво правиш тук, защо не спиш в твоята стая?

— Сам — извиках аз. — Сам, аз съм заключена.

— Андре, ти ли си? — Чувах токчетата й да тракат по плочките на банята. След това чух да се превърта ключ. В следващия момент Пуси се стрелна през вратата. Сам я последва. — Какво, за бога, е станало? — попита тя, хвърляйки поглед към безредието. — Какво се е случило?

— Когато дойдох тук, в стаята ми имаше някой — отговорих аз. — Някой бе преровил всичко и като чу, че идвам, ме блъсна към леглото и избяга, след като заключи вратата отвън. — Не можех да изрека нищо повече. Гласът ми отказваше да ми служи.

— Но кой? — Погледът на Сам издаваше неверие. — Всички, освен тебе бяхме оттатък на тържеството.

— Явно не всички — казах аз и посочих към чекмеджетата, които със сила бяха изтеглени от скрина — или смяташ, че Пуси е направила това?

Тя ме изгледа раздразнено, после кимна.

— Единствено твоят стол остана празен. Какво ти е? Госпожа Келог отговори на нашите въпроси доста неопределено.

— Ще ти обясня по-късно — казах аз, докато вдигах Пуси на ръце. Първо ще отключа другата врата, после ще сляза долу и ще разкажа на Нелс какво се случи. Разбира се, бавно, колкото ми е по силите.

Нелс вече ме очакваше с нетърпение в хола.

— Къде, за бога, се скрихте за толкова дълго? — улови ръката ми и ме потегли напред.

— Бях заключена в моята стая — отвърнах аз.

— Какво? Заключена ли? От кого?

— Вероятно от същата личност, която ме нападна и в мазето — казах аз. — Моята стая е в пълен безпорядък. Някой е преровил всичко.

— Той би могъл да ви убие! — процеди през зъби Нелс. — Само ако знаех… Леля Анги ми разказа, че всички, освен вас са били на тържествения обяд. Значи не би могло да бъде никое от момичетата…

— А мъжете са в Биг Спрус — обясних му аз. — Поради разрушения мост никой не може да отпътува или да пристигне тук. Да не би да мислите, че е бил Хънтър?

— Е, смятам, че трябва първо да извикаме полицията. После бихме могли да поговорим с вашите приятелки, особено с Марица. Може би тя знае какво става тук и ако действително се разделя с Хънтър, навярно ще е готова да ни помогне.

Нелс ме въведе отново в жилището на своята леля и вече не проговори нищо. Във всекидневната той вдигна телефонната слушалка и почна да набира.

— Проклятие! — промърмори на себе си.

— Какво има? — попитах аз.

— Няма връзка — отговори Нелс. — Ще се опитам да телефонирам от канцеларията.

Останах сама в стаята и седнах на кушетката. Взех Пуси на скута си. Веднага след това влезе госпожа Келог.

— Стори ми се, че чух Нелс — каза тя. — По-добре ли сте, Андре?

— Много по-добре, благодаря! — отвърнах аз. — Нелс тъкмо отиде в канцеларията, иска да телефонира оттам. Апаратът тук, изглежда, не работи.

— От целия колеж няма никаква връзка с външния свят — каза госпожа Келог.

— Може би някой е скъсал главния кабел — предположих аз. Скочих. — Някой се опитва да ни изолира тук! — почти извиках.

— Какво говорите, дете? — попита госпожа Келог. По израза на лицето й личеше, че тя бе близо до това да се съмнява в моя разсъдък.

Видях се принудена да й дам едно обяснение.

— Докато всички вие бяхте в трапезарията, аз се качих в стаята си и я намерих в пълно безредие. В мое отсъствие някой е проникнал там и я е преровил. Явно попречих на неговото търсене, но той успя да избяга и дори да ме заключи в стаята.

Госпожа Келог клатеше глава, неспособна да разбере това.

— Но всички настанени тук бяха на обяда. Вие с Нелс бяхте единствените, които останахте в сградата, а той…

— Да, официално ние бяхме единствените тук — съгласих се аз. — Но е възможно тази сутрин някой да се е скрил в мазето. Може би същият, който взе кутията, без да е сигурен дали в края на краищата няма някой наблизо…

— Нищо вече не разбирам — каза госпожа Келог, клатейки глава. После замълча.

Нелс се върна във всекидневната.

— Телефонната връзка трябва да е прекъсната нарочно — съобщи той. — Някой има интерес да ни попречи да извикаме полицията.

— Полицията ли? — Госпожа Келог беше пребледняла. — Тогава ти наистина вярваш, че Бетси е била убита. Защо?

Нелс ме изгледа. После отговори:

— Лельо Анги, ние с Андре мислим, че Бетси е трябвало да умре, защото в нощта, причинила смъртта на Макдий, вероятно (чрез някой човек, който е имал среща тук, в колежа), тя е видяла нещо важно, засягащо човек от колежа.

Кимнах в знак на съгласие с неговите думи. Когато той свърши, продължих:

— Зная: цялата работа е твърде далеч във времето, но няма никакво друго обяснение за това, което се случи. Бетси трябва да е видяла нещо и навярно е отишла при момичето, замесено в тази история, за да говори с него. — Замълчах за момент, сама се изплаших от собствените си думи, после с един поглед към Нелс продължих: — Да, именно това е искала тя — да отиде при момичето, да му каже какво е наблюдавала и да го подтикне да разкаже цялата история на когото трябва.

Госпожа Келог кимна.

— Мога да си представя, че Бетси е постъпила така — съгласи се тя. — Но какво ви прави толкова уверени, че това би могло да бъде повод за убийството?

— Нападенията срещу Андре — каза Нелс още преди аз да мога да отговоря. — Всички злини започнаха от минутата, в която тя обяви, че иска да предприеме ново проучване за смъртта на Бетси. Някой не иска отново да се разнищва цялата работа и този човек е готов дори да убие Андре, ако не му се отдаде по друг начин да попречи да се възобнови издирването.

— Но кой на този свят?…

— Освен нас момичетата от кулата са единствените, които знаят за намеренията на Андре — обясни Нелс.

— И Тами Куин — напомних му аз. Действително не й разказах твърде много, но от въпросите, които й поставях, тя би могла да извлече достатъчно и онова, което… — замлъкнах… — Марица! — извиках аз.

— Какво ви става? — попита ме Нелс учуден.

— Почти забравих след всичко, което се случи, че Тами ми каза: в онази вечер Бетси е търсила Марица.

Нелс стана. Челото му беше набръчкано.

— Възможно ли е Марица да е тази, която Бетси е видяла в нощта на злополуката?

Повдигнах рамене:

— Допустимо е, макар да не мога да си представя с кого ли би имала среща. Тя още нямаше постоянен приятел, също и след като се премести да живее при нас в кулата. Не мога да си спомня някога да е отивала на среща… докато тя и Хънтър… — В един момент във въображението ми изплува малката червена кола и как Марица и той в оня петък следобед се качиха в нея.

— Но Хънтър беше ваш приятел! — извика госпожа Келог учудена.

— Така си мислех и аз — отвърнах.

— Миналата вечер той напусна танцовата забава преди всички други. Не беше ли така? — Погледът на госпожа Келог ставаше все по-объркан.

— И аз допускам… — отвърнах тихо.

— Но Беатриче все пак каза, че последната нощ той не се върнал в мотела…

Нелс прекъсна леля си:

— Намирам, че вече е време да проведем един малък разговор с Марица и с другите момичета от кулата. Не смяташ ли, лельо Анги?

Тя стана.

— Искаш ли аз да отида при тях? — попита го тя.

Той кимна.

— Тъкмо сега не бих желал да изпускам Андре от очите си.

Госпожа Келог излезе. Аз се обърнах към Нелс.

— Какво възнамерявате с това? — попитах го.

— Единственото, което желая, е тяхното искрено мнение за цялата история — отвърна той.

Известно време мълчахме, като всеки следваше своите мисли, докато стъпки в хола не издадоха завръщането на госпожа Келог. Тя отвори вратата и влезе. Подире й вървяха Сам, Беатриче и Филис. Само Марица липсваше.

— Къде е тя? — попита Нелс.

— Изчезнала е — отговори Сам. — Тя напусна кулата веднага след Андре и ние не знаем накъде е тръгнала.

— Вероятно иска да се срещне с Хънтър — казах аз убедено.

— Но нали мостът е разрушен? — отбеляза Сам. — Следователно няма възможност да се срещнат.

— Мисля, че Хънтър е още някъде тук, из околността — отвърнах аз. — Както узнахме, през последната нощ той не се е връщал в мотела. — Погледнах към Нелс и приех неговото кимане като настояване да продължа да говоря.

В стаята беше много тихо, докато разказвах за всички подробности от момента, в който видях призрака в огледалото, до тазсутрешното нападение върху мене. Не премълчах нищо, върху което бе изградена моята и на Нелс теория. Когато завърших, в стаята още доста време цареше мълчание.

— Но защо ти подозираш изключително Хънтър? — попита Беатриче накрая.

— Защото може да бъде само някой, който преди десет години е имал контакт с нас, а и днес още е в същата връзка. Вие четирите сте единствените, които знаехте, че имам намерение отново да възбудя проучване относно причините за смъртта на Бетси. Разказах на Сам за кутията. Възможно е тук стените да имат уши и някой… — Замлъкнах.

— Но тогава Хънтър още нямаше нищо с Марица — протестира Сам. — Защо е трябвало да има уговорена среща с нея?

— В същия петъчен следобед аз го видях с Марица — изрекох спокойно — и разказах за това на Бетси. Тами ми предаде, че по-късно Бетси е отишла, за да разговаря с Марица, но…

— Тами ли? — Беатриче и Сам извикаха в един глас.

— Смятам, че и тя би трябвало да присъства на този разговор — отбеляза Нелс бързо.

— Аз отивам — каза Беатриче, стана и забързано излезе от стаята.

Чакахме, без да говорим. Едва когато в хола проехтяха стъпки, Нелс скочи. Той отвори вратата на една доста смутена Беатриче.

— Къде е тя? — попита Нелс остро.

Беатриче сви рамене:

— Не зная. Почуках на нейната врата, но никой не отговори. Когато се опитах да я отворя, установих, че беше заключена.

Аз премислих няколко минути. Би могло да има толкова много причини, поради които Тами да не се е върнала в стаята си. Но собственият ми лош опит ме бе наплашил. Погледнах към госпожа Келог.

— Може би вие имате втори ключ за тази стая? — попитах я.

— Но това би било намеса в частен дом и… Смятате ли, че е необходимо? — попита госпожа Келог.

Въздъхнах.

— След всичко, което ми се случи, разбира се. Може би човекът мисли, че и Тами знае твърде много.

— Ще дойда с вас — заяви Нелс. — Ще чакам на стълбището, докато вие видите дали ще се намери някаква следа, която да ни насочи къде би могла да бъде Тами.

Той леко се усмихна, но погледът му беше загрижен, когато ме измери с очи, а на мен ми бе потребно да сбера цялото си самообладание, за да не се спусна към него и с един жест на любов да изтрия бръчките на угриженост от челото му. Това бе някакво странно спонтанно чувство, което мигом ми изясни колко много значеше за мене Нелс.