П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (7)

1

Вътре в къщичката в уютната кухня старшина Потър — блюстител на спокойствието в Ашъндън Оукшот, разхвърлян по риза, се наслаждаваше на чая си.

Думата „наслаждаваше“ може и да е зле подбрана, защото той се хранеше под взора на сестра си — госпожа Бела Стъбс, която, макар и не най-добрата му приятелка, винаги бе най-суровият му критик. Вече му беше наредила да не се подпира с лакти на масата, да не нагъва като невидял и да не си маже филията с ножа за херинги, а в момента, когато се появиха Бил и лорд Икнъм, както вече разбрахме, беше започнала монолога за чорапите, един, от които държеше в ръка с цел онагледяване на конското.

Старшина Потър беше на двайсет и осем години, а сестра му — на трийсет и три. Следователно и най-простото математическо изчисление би показало, че когато е бил на седем години, тя е била на дванайсет, а една властна дванайсетгодишна сестра може да установи над седемгодишен брат морално превъзходство, което трае до живот. В тези години на съзряване, които са тъй важни, Харолд Потър бе влачен за ръка, шамаросван, хокан и възпрепятстван да върши на практика всичко, което му се искаше и което си заслужаваше да бъде вършено, от бъдещата майка на Джордж Базил Пърсивал Стъбс. Дори беше секнала носа му с огромно негодувание.

Тези неща малко или повече, в повечето случаи повече, си казват думата. Нееднократно повтаряното мнение на Елси Бийн беше, че нейният Харолд е страхлива пихтия и не можем да не се съгласим, че по отношение на най-същественото присъдата на историята би се оказала на страната на Елси. Неприятно е да си представим служител на Закона да се снишава в стола си, когато някоя жена пъхне пръста си в дупката на чорап и започне да го размахва под носа му, но не можем да отречем, че докато гледаше как госпожа Стъбс го прави, старшина Потър бе много близо до акта на снишаването.

За да понамали напрежението, той се наведе напред да достигне маслото, като внимаваше този път да използва предназначения за целта нож и това движение му даде възможност да зърне през прозореца ъгъла на градинката, където си подремваше Джордж Базил Пърсивал.

— Виж ти — обади се той, доволен, че може да смени темата, — на поляната има някой.

— Зарежи сега поляната. Говоря ти за този чорап.

— Някакъв висок господин.

— Погледни го само. Прилича на сито.

— Висок господин с посивели мустаци. Гъделичка твоя Базил по коремчето.

Произнесе единственото нещо, което можеше да отклони вниманието на събеседничката му от темата за чорапа. Предана майка, госпожа Стъбс хранеше непоклатимия възглед, че никакви господа, били те ниски или високи, не могат да нахлуват в градината й и да гъделичкат рожбата й по коремчето в момент, когато добруването му изискваше ненарушаван покой.

— Тогава върви и го разкарай!

— Слушам.

Старшина Потър бе добре похапнал. Беше погълнал три пушени херинги, четири варени яйца и половин хляб и импулсът му беше да се отпусне в креслото като задоволен питон и да даде на стомашните си сокове възможност да си свършат работата. Но освен факта, че думата на сестра му Бела беше закон, любопитството му надделя над желанието за храносмилане. Като разгледа лорд Икнъм през прозореца, му се стори, че го е виждал някъде. Искаше да поогледа по-отблизо тайнствения непознат.

В градинката, когато стигна там, лорд Икнъм, изчерпал интереса си към коремчето на Базил, беше започнал да гъделичка детето под брадичката. Бил, който нямаше голяма слабост към бебетата и във всеки случай предпочиташе да приличат по-малко на Едуард Г. Робинсън^[1], се бе отдръпнал настрани, сякаш държеше да се разграничи от неприятната сцена и поради това пръв съзря попълнението в градинката.

— О, здрасти, Потър — рече той. — Чакахме да се появиш.

— Нямах търпение — намеси се лорд Икнъм — да се запозная с човека, за когото съм слушал толкова много.

Старшина Потър видимо се обърка от тези официалности.

— Хо! — отбеляза той. — Не чух името ви, сър.

— Планк. Брабазон-Планк.

Последва неволно хлъцване. Старшина Потър регистрира изумление и дори нещо повече — подозрение. Във всеки случай поне в Ашъндън Оукшот имаше малко хора, по-способни да надушат нещо гнило, когато се сблъскат с него, а на Харолд Потър се стори, че е нагазил до колене в гнилоч. Прикова лорд Икнъм със суров, обвинителен поглед, достоен за куче, появило се на публично място без каишка.

— Брабазон-Планк?

— Брабазон-Планк.

— Вие не сте онзи майор Брабазон-Планк, с когото често играех крикет в Долен Шагли, Дорсетшир.

— Аз съм брат му.

— Не съм чувал да има брат.

— Май не е споделял всичко с теб. Лоша работа. Да, аз съм по-големият му брат. Бил Оукшот ми каза, че си го познавал.

— Каза ми, че вие сте той.

— Не може да бъде.

— Да, каза. — Погледът на старшина Потър стана още по-суров. Беше твърдо решен да стигне до дъното на загадката. — Даде ми да занеса куфара ви до къщата и заяви: „Принадлежи на майор Брабазон-Планк.“

Лорд Икнъм весело се засмя.

— Най-обикновена грешка на езика, каквито често се правят. Искал е да каже майордом Брабазон-Планк. За разлика от брат ми, който е майор Брабазон-Планк, миньорен, естествено. Разбирам объркването ти. — Лорд Икнъм хвърли съчувствен поглед към старшината, на чието лице бе пропълзял тъпият израз на човек, намиращ разговора за непонятен. Три пушени херинги, четири варени яйца и половин хляб, макар да подхранват тялото, отнемат от остротата на умствените възможности. — Аз съм началник на папската гвардия. Значи познавате моя брат майора? Крайно интересно. Колко е малък светът, както често отбелязвам. Е, като казвам „често“, това значи около веднъж на две седмици. Защо гледаш като препарирано прасе, Бил Оукшот?

Бил трепна и излезе от състоянието, което можеше да се окачестви като транс. Понго, който се бе радвал на редица възможности да наблюдава чичо си Фред в действие, би го осветлил, че изпадането в това характерно състояние е неизбежен резултат от общуването с добрия старец, когато бе във вихъра на танца.

— Кой ли идва сега при нас? — попита любопитно майордомът, началник на папската гвардия.

Беше се появила госпожа Стъбс като лъвица, бързаща да се притече на помощ на застрашеното си лъвче. Разтревожена от неспособността на брат си да се отърве от натрапниците, тя бе решила да вземе нещата в свои ръце.

— О, здравейте, госпожа Стъбс — рече Бил. — Тъкмо направихме предварителен оглед на бебето.

Лорд Икнъм трепна.

— Ваше ли е бебето? Мадам, имате забележително красиво дете.

Маниерът му беше тъй вежлив, тъй почтителен, че госпожа Стъбс, появила се като лъвица, започна да предвижда възможността да се оттегли като кротко агънце.

— Да, сър — отбеляза тя и стигна дотам, че направи реверанс. Не беше жена, която често правеше реверанси, но у този изискан възрастен господин имаше нещо, което наложи тази почет. — Това е моят малък Базил.

— Какво сладко име. И какво сладко дете. Надявам се, че е състезател?

— Моля, сър?

— Записали сте го за състезанието на сладки бебета на празненството, нали?

— О, да, сър.

— Отлично. Ще бъде престъпление да криете това съкровище под коритото. Бил Оукшот, успя ли да разгледаш отблизо това изключително дете? Ако не, направи го още сега — нареди лорд Икнъм, — защото няма да имаш по-добра възможност да видиш класическо годиначе. Какви джоланчета! И какви дробове! — продължи той, защото Джордж Базил Пърсивал се беше събудил и нададе внезапен вой. — Винаги съм държал много на дробовете. Длъжен съм да ви обясня, мадам, че ще имам честта да оценявам бебетата на споменатото състезание.

— Тъй ли, сър?

— Да, тъй. Съпругът ви у дома ли е? Не? Жалко. Бих го посъветвал да поспечели някоя и друга лира, като заложи и последната си риза на това дете в залаганията за сладки бебета. Имате ли риза, господин Потър? Да, виждам, че имате. Е, заложете я преди състезанието и си гледайте спокойствието. Разбира се, в момента не разполагам със списъка на местните фаворити, но съм сигурен, че няма кой да го измести от челното място. Вече се виждам как в края на състезанието вдигам ръчичката на Базил във въздуха с думата: „Победителят!“ Е, госпожо Стъбс — продължи лорд Икнъм с изящен поклон по посока на домакинята си и мило „Гъди-гъди“ към изгряващата състезателна звезда, която го гледаше с поглед, в който някой по-чувствителен човек би открил обидно любопитство, — трябва да отбръмчаваме. Чакат ни много дела. Довиждане, госпожо Стъбс. Довиждане, бебчо. Довиждане, стар…

Млъкна на половин дума. Старшина Потър внезапно бе направил кръгом и се бе понесъл към къщурката с висока скорост, а лорд Икнъм неразбиращо го проследи с поглед.

— Тръгна си без гък! — отбеляза той. — Предполагам, че е забравил нещо.

— Какви обноски — кисело отсече госпожа Стъбс. — Вижте го само!

— Е, нищо — продължи лорд Икнъм, винаги склонен към широчина на възгледите и към търпимост. — Какво значение имат обноските, щом сърцето е от злато? Довиждане отново, госпожо Стъбс. Както казах, трябва да тръгваме. Смея ли да повторя каква чест бе за мен да се сближа с това ненадминато дете още в треньорската конюшня, ако мога да се изразя така, и за пореден път да настоявам с цялата си отговорност да заложите семейната риза на него по време на великото събитие? Няма да имате възможност за по-солидна инвестиция. Довиждане — завърши лорд Икнъм, — довиждане, довиждане!

И се отдалечи, като разпръсваше радост и светлина във всички посоки. Отвън на пътя спря да запали пура.

— Колко обидно прости са тези неща — отбеляза той, — когато някой със слонска болест на мозъка, какъвто е моят случай, е начело на кампанията. Няколко добре подбрани думи и замотаваме старшината точно както замотахме Мутрата. Странно, че ни изостави така внезапно. Но може да се е наложило да разтрие слепоочията си с одеколон. Когато му поднесох оная работа с майора и майордома, той като че ли се пропука под напрежението.

— Но как ви щукна?

— Гений — скромно призна лорд Икнъм. — Най-обикновен гений.

— Интересно дали е налапал въдицата.

— Така мисля. Надявам се.

— Голяма сцена разиграхте около онова гнусно бебе.

— Добрата дума никога не е излишна, Бил Оукшот. А сега е крайно време да поговорим за Ашъндън Манър и топлото му английско гостоприемство.

Бил не изглеждаше много убеден.

— Знаете ли, май се нуждая от още малко бира.

— Да припадаш ли се каниш?

— Нещо такова.

— Добре тогава, тръгвай към кръчмата. Аз ще се опитам да открия Понго. Дали е в къщата?

— Не, видях го да излиза.

— Тогава ще преора околността за него. От жизнено значение е — обясни лорд Икнъм — да го осветля за положението, преди да успее да оплеска нещата. Не искаме да се втурне, когато си бъбря с Мутрата, и да ме нарече „чичо Фред“. Преди да се установим за кротката семейна вечер, която очаквам с такова нетърпение, той трябва да научи, че е изгубил чичо, но е придобил знаменит бразилски изследовател. Тъй че довиждане засега. Къде казах на Мутрата, че ще се срещнем? А, да, във Филипи. Тогава ще се видим там, след като си оплакнеш вътрешностите.

2

Във времена на душевен смут нищо не може да се сравни с криминалното романче като отклонител на мисълта от тревогите. Първият ход на Понго, след като се раздели със сър Ейлмър Босток, беше да отиде в стаята си и да вземе „Убийство в мъглата“, а вторият — да си намери тихо местенце навън, където не би имало опасност от среща с бившия губернатор, и да се утеши с напоителното четиво. Откри такова местенце до пътя, недалеч от портите на имението, и много скоро бе погълнат от тайнствените попълзновения на едноокия мъж с гипсираната ръка.

Лечението даде почти незабавен резултат. Разговорът със сър Ейлмър във вестибюла го бе преизпълнил с неизразими страхове и го беше свел до състояние на безпомощен пелтек, но сега усети гърчещите се ганглии да възвръщат средната си за сезона спортна форма и за разлика от героинята на романа, в който се беше потопил, току-що попаднала в подземната бърлога на Безликите Хиени, причиняващи й какви ли не неудобства, се чувстваше напълно спокоен, когато върху страницата му падна сянка, незабравим глас произнесе името му и той вдигна поглед, за да види чичо си Фред, изтъпанчен пред него.

Ако има случай, когато може да се очаква радостта да е неудържима, а щастието — да се възцари с върховна власт, човек би помислил, че това положително става, когато един племенник, затънал до гуша в лепкава каша в провинцията, срещне чичо си, който навремето често го е дундуркал на коляно. В такъв момент се очаква рязко поемане на дъх, благодарствен поглед към небесата и вливането на длани в трескаво ръкостискане.

Поради това ни е неприятно да отбележим, че в гърдите на Понго, забелязал лорд Икнъм, радостта не беше преобладаващото чувство. В интерес на истината, едва ли би се почувствал по-зле дори ако Безликите Хиени от книгата в ръката му се нахвърлеха върху му.

— Чичо Фред! — заекна той. Парен каша духа, а горчивият опит бе научил Понго да посреща с тревога появата на Петия граф Икнъм в средите си. Не можем да не си припомним думите на Симпатягата-мислител, цитирани в една от предните глави. — Велики Боже, чичо Фред, що щеш тук?

Лорд Икнъм, за разлика от сър Ейлмър Босток, предпочиташе да съобщава новините деликатно. Разказът, който му предстоеше да снесе, щеше да разкъса душата на племенника му и да накара очите му да изхвръкнат от орбитите си като комети и затова предпочиташе засега да го премълчи и стъпка по стъпка да поднесе на Понго горчивата чаша. С блага усмивка на хубавото си лице той седна до него на земята и засука мустак.

— Просто се разхождам насам-натам, момчето ми, разхождам се насам-натам. Доколкото знам, този път е отворен за разходки на широката общественост по това време на денонощието.

— Но аз те оставих в Икнъм.

— Раздялата беше истинска агония за мен.

— Каза, че заминаваш за Лондон.

— Така си беше.

— Но не обели и дума, че ще идваш насам.

— Не, но знаеш как стават нещата. Случват се разни работи и човек променя плановете си.

Случайно отбила се мравка спря да разучи китката на Понго. Той я изхвърли оттам, а тя, приземила се на главата си на няколко метра по посока юг — югоизток, тръгна да предупреди другите мравки да се пазят от земетресения.

— Би трябвало да се досетя — нервно извика Понго. — Кроиш нещо.

— Не, не.

— Тогава какво става?

Лорд Икнъм обмисли въпроса.

— Не бих стигнал дотам да твърдя, че нещо е станало. Думата е твърде силна. Вярно, възникнаха известни усложнения, но не е нищо, което не би било оправено от няколко хладнокръвни, спокойни светски мъже, които не губят ума и дума. Ще започна от началото. Отидох в Лондон и заведох Сали на вечеря, а докато се хранехме, тя ми разкри защо е искала тъй спешно да ме види. Оказва се, че брат й Отис пак е сгазил лука. Помоли ме да ти разкажа всичко и да поискам помощта ти.

Докато историята на Отис Пейнтър и „Мемоарите“ на сър Ейлмър Босток се разгръщаше пред Понго, той бе залят от вълна на облекчение. Обвини се, че толкова лесно е станал жертва на раздразнението, което неочакваната поява на чичо му неизменно будеше у него. До този момент бе стоял прав. Сега седна успокоен. Дори се засмя, което рядко съумяваше да стори по време на беседа с чичо си.

— Доста е забавно — отбеляза той.

— Положението не е лишено от хумористичен аспект — съгласи се лорд Икнъм. — Но не бива да забравяме, че ако делото получи ход, Сали ще изгуби много пари.

— Така е. Затова иска да ходатайствам пред стария и да го убедя да уреди нещата извън съдебната зала. Е, ще направя каквото мога.

— Долавям нотки на съмнение. Не те ли обича като роден син?

— Не бих казал, че точно като роден син. Разбираш ли, счупих една от африканските му антики.

— Май продължаваш да трошиш каквото ти попадне. И това преля чашата?

— До известна степен да. Когато преди малко го срещнах във вестибюла, той ми хвърли мръсен поглед и издаде няколко определено неприятни „ха“-та. Подразбрах, че ме е преоценил и е стигнал до заключението, че съм отрепка. И все пак може да се навие.

— Разбира се. Трябва да постоянстваш.

— Ами да.

— Това е начинът. Преследвай го с целия си чар. Помни какво значи това за Сали.

— Добре. Ти само за това ли искаше да ме видиш?

— Така мисля. С изключение… Дааа, за какво друго исках да те видя?… А, да, сетих се. За бюста на Сали. Онзи, който взе от дома ми.

— А, добрият стар бюст? Да, разбира се. Ами всичко мина по мед и масло. Успях да го вмъкна незабелязано. Все пак беше пренеприятно изживяване. Ако знаеш какво преживях, когато бях насред вестибюла, стиснал бюста, и очаквах всеки момент да усетя горещото дихание на дъртия Босток във врата си!

— Представям си. Интересно — продължи лорд Икнъм — дали си наясно как се правят тези бюстове. Сали ми обясни. Процесът е крайно интересен. Най-напред моделираш глината. След това нахвърляш върху нея пласт течен гипс.

— Тъй ли?

— След това изчакваш, докато гипсът се повтвърди, разделяш го на две равни половинки и изхвърляш глината. След това запълваш отливката с гипс.

— Много весело, стига подобни неща да ти допадат — търпеливо реагира Понго. — Как изглеждаше Сали?

— Отначало сияеше. Но после се понатъжи.

— Заради Отис ли?

— Заради Отис и… други неща. Но нека ти доразправя как се правят бюстовете. Запълваш отливката с гипс и оставяш най-отгоре малко празно пространство. А него — продължи лорд Икнъм с чувството, че съобщава нещата сравнително внимателно — използваш за скривалище на всички бижута, които на някоя твоя приятелка може да й щукне да прекара контрабанда през митницата на Съединените щати.

— Какво! — Понго се изстреля нагоре като кълбо от крака и ръце. Друга мравка, която, обзета от дух на скептицизъм, се бе покатерила на китката му, бе изхвърлена оттам по същия безцеремонен начин като предшественицата си и няколко минути по-късно би могла да бъде забелязана да си разтрива главата и да споделя в приятелски кръг, че старият Джордж е бил прав, като е говорил за сеизмични смущения. — Да не искаш да кажеш…

— Да. Без да знаем и без да целим да причиним зло, ние май сме отмъкнали бюста, в който Сали е скрила съкровищата на приятелката си Алис Ванситарт. Идеята й хрумнала малко след като ти си отказал да й помогнеш. Сега ми се вижда жалко, че вие двамата не сте по-сговорчиви. Разбира се, както Хамлет умно е отбелязал, няма нищо добро или лошо, мислите го правят такова. И все пак, създало се е твърде лепкаво положение. Ванситарт тръгва за Ню Йорк другата седмица.

— Божичко!

— Схващаш ли трагизма на положението? Така си и мислех. Е, това е. Ще се съгласиш с мен, че честта диктува да върнем дрънкулките. Не можем да окрадем бижутата на клетото момиче. Не е английско.

Понго кимна. От малък беше наясно с благородството задължава: Настръхваше при мисълта да изпълни на бис номера с бюста, но напълно разбираше, че е длъжен да го направи.

— Вярно — каза той. — Ще трябва да мина през Икнъм за друг бюст. Когс ще успее ли да ми набави?

— Не — отсече лорд Икнъм. — А дори и да можеше, няма да ти свърши работа. Възникна друго усложнение, което сега трябва да ти снеса. Помниш ли бюста, който Сали направи на сър Ейлмър, онзи предназначен за подарък на нещастниците в селския клуб? Ядосан от резултата на взаимоотношенията си с Отис, той й го върнал и аз я докарах с колата тук днес следобед. Тя се промъкна в къщата и го смени с онзи, съдържащ бижутата на госпожица Ванситарт. И тъкмо си тръгвала с него, когато във вестибюла я срещнала лейди Босток, взела го от ръцете й и го заключила в шкаф в стаята, където са африканските боклуци. И той сега е там. Така че…

Понго го прекъсна с бързи и яростни думи. Всичко си има граници, включително и това, което благородството задължава.

— Знам какво се каниш да кажеш — кресна той. — Искаш да се промъкна под покрова на нощта, да разбия шкафа и да го задигна. Е, няма да стане.

— Не, не — запротестира лорд Икнъм. — Успокой се, милото ми момче. Й през ум не ми е минало да те обременявам с такава отговорност. Аз ще го задигна.

— Ти?

— Собственоръчно.

— Но ти не можеш да влезеш в къщата.

— Не ми е приятно да ми казват, че не мога да направя нещо. Всичко ще е съвсем просто. Младият ми приятел Бил Оукшот ме покани на гости в Ашъндън Манър. Държи да съдийствам на състезанието за сладки бебета, което ще се проведе на предстоящия празник. Не мога да проумея защо изборът му падна върху мен. Предполагам, е усетил, че съм добър. Тия неща се разчуват.

Понго се взря в завихрилите се небеса, после огледа измъчено пейзажа, впуснал се в див кючек. Лицето му бе изпито, а крайниците — сгърчени. Лорд Икнъм, който го наблюдаваше, остана с впечатлението, че идеята той, лорд Икнъм, да гостува в Ашъндън Манър хич не се харесва на родния племенник.

— Ще дойдеш в къщата? — изпъшка Понго.

— Ще се нанеса още тази вечер. А, между другото — вметна лорд Икнъм, — има още една дреболийка. Как щях да забравя! По време на гостуването ще се казвам Брабазон-Планк. Майор Брабазон-Планк, световноизвестният изследовател на Бразилия. Нали няма да го забравиш?

Измежду ръцете на Понго, с които бе стиснал главата си, за да я предпази от разцепване, сякаш бе гипсов бюст, се разнесе нисък, жаловит стон. Лорд Икнъм го изгледа съчувствено и за да намали напрегнатата атмосфера, започна да тананика с приятен баритон песен от своята младост. Затова с интерес забеляза, че след няколко секунди започнатото соло изведнъж се превърна в дует. Погледна през рамо и разбра причината. Старшина Потър се носеше на велосипеда и викаше: „Хой!“

3

Лорд Икнъм неизменно биваше самата вежливост. Трябваше само да му креснете: „Хой!“ — от велосипед и той веднага зарязваше всичко друго и ви посвещаваше цялото си внимание.

— А, старшина — рече той, — за аудиенция ли молите?

Старшина Потър слезе от велосипеда и за секунда остана наведен над дръжките му, като силно пръхтеше. Този спринт, изпълнен в момент, когато бе претъпкан с яйца, хляб, чай и пушени херинги, го бе оставил без дъх. Лорд Икнъм, по свойствения си съчувствен начин, го замоли да не бърза.

Когато пръхтенето замря, Харолд Потър заговори.

— Хо! — започна той.

— Хо и на вас — учтиво отвърна лорд Икнъм. — Желаете ли пура?

Старшина Потър отказа пурата с рязък жест. Съвестният полицай не приема дарове от ръцете на утайката на подземния свят, а той беше наясно, че пред него стои именно тя.

Разказвачът знае, че от мига на онзи странен епизод в градината читателят на това повествование изпитва трескаво нетърпение да разбере какво бе накарало този съвестен блюстител на Закона да се стрелне в къщурката с необяснима бързина. Сега можем да разкрием тази загадка. Светският гаф, накарал госпожа Бела Стъбс да стисне устни и кисело да разкритикува липсата му на обноски, бе причинен от факта, че старшината бе идентифицирал лорд Икнъм. Беше си спомнил къде го е виждал преди и забърза вътре да се консултира с албума си с изрезки и да установи самоличността му. След като я установи, той яхна велосипеда и отпраши да се срещне с него и да го разобличи.

Прикова в лорд Икнъм очи като шишове.

— Брабазон-Планк! — възкликна той.

— Защо — заинтересува се лорд Икнъм — произнасяте „Брабазон-Планк“, сякаш е ругатня?

— Хо!

— Е, върнахме се, откъдето започнахме. На това място се появихме на сцената.

Старшина Потър реши, че моментът да пусне бомбата е назрял. На лицето му се появи онова сурово изражение, което озарява лицата на полицаите, когато възнамеряват да изпълнят безкомпромисно дълга си и да смачкат престъпника като змия с тока си. Старшина Потър имаше същото изражение, когато клечеше под едно ябълково дърво, за да залови малчуган, покатерил се в клоните да краде ябълки, безпощадното изражение, което го превръщаше в кремък, когато посещаваше някоя къща да арестува някого за пренос-превоз на свине без разрешение.

— Брабазон-Планк значи? Наричате се Брабазон-Планк, нали? Хо! Приличате ми повече на Джордж Робинсън от Настършиъм Роуд 14 в Източен Дълич!

Лорд Икнъм се облещи. Извади пурата от устата си и повторно се облещи.

— Не ми казвайте, че вие сте полицаят, който ме окошари онзи ден на кучешките надбягвания!

— Да, аз съм.

От устните на Понго се изтръгна гъргорене, достойно за агонията на силен плувец. Втренчи се диво в увенчаната с полицейски шлем съдбовна фигура. Лорд Икнъм, в пълна противоположност, само засия като единия от двама влюбени, срещнали се след дълга раздяла.

— Проклет да съм — сърдечно възкликна той. — Какво забележително съвпадение. Да се срещнем по такъв начин. Никога не бих ви познал. Оттогава сте си пуснали мустаци или нещо подобно. Драги ми приятелю, очарован съм. Какво правите из този край?

В поведението на Харолд Потър не се забеляза ответна сърдечност. Беше изпънат и нащрек, както подобава на полицай, който след мъчително боричкане със съботни запои и неуспешни опити да се пребори с димящи комини за първи път се озовава пред мащабно и истинско престъпление.

Изобщо не се съмняваше, че се е сблъскал с нещо грандиозно. Всички улики сочеха, както сам би се изразил, в тази посока. Предишният следобед този гнусен негодник Едуин Смит се бе вмъкнал в Ашъндън Манър под името Туисълтън. Тази вечер се появяваше зловещият му съучастник Джордж Робинсън под името Брабазон-Планк. И ето ги сега, стояха край пътя и заговорничеха. Ако това не е сборище на лешояди, мислеше си убедено Харолд Потър, тогава какво е?

— По-любопитно е какво дирите вие по тоя край — кисело отвърна той. — Вие и другарчето ви Едуин Смит.

— Значи познахте и него? Имате изключителна памет за лица. Като кралското семейство. Питате ме какво дирим по тоя край? Просто сме на гости.

— О, нима?

— Уверявам ви.

— Вие си мислите така — поправи го старшина Потър. — Хубавичко гостуване ще видите.

Лорд Икнъм вдигна вежди.

— Понго?

— Гък?

— Смятам, че този господин има намерението да ни демаскира.

— Гък.

— Възнамерявате ли да ни демаскирате, господин Потър?

— Да.

— На ваше място не бих го сторил.

— Хо!

Гласът на лорд Икнъм, който продължи да изяснява мисълта си, преливаше от доброжелателство. Видно бе, че изпитваше дълбока симпатия към старшина Потър.

— Не, честно ви казвам, не бих го направил. Представете си какво ще стане. Ще бъда изхвърлен…

— Прав сте, ще бъдете изхвърлен!

— … а мястото ми на съдия в състезанието на сладки бебета ще бъде заето от друг човек, не тъй благоразположен към малкия Базил на сестра ви. Детето ще свърши в графата „и други“, а смятате ли, че в такъв случай сестра ви няма да проведе обстойно проучване на причините? И след като получи отговора и разбере, че благодарение на вашата намеса съм бил дисквалифициран, няма ли да има какво да ви каже по темата? Помислете добре, драги ми приятелю, и смятам, че ще се съгласите с мен — последиците от демаскирането няма да са твърде благоприятни.

Понякога се случва даващ показания полицай да получи остра забележка от страна на магистратите. Когато това стане, той се чувства като ритнат в корема от муле и пред очите му причернява. Тези думи въздействаха на старшина Потър като половин дузина магистрати, говорещи в хор. Челюстта му увисна като повехнала лилия и той издаде думичката „Брей!“ с нисък глас, наситен с чувства.

— Прав сте да брейкате — съгласи се лорд Икнъм. — Познавам слабо госпожа Стъбс, разбира се, но ми се стори жена с висок дух и последният човек, който ще изпадне в липса на думи към лицето, изиграло важна роля в отнемането на заветния трофей от рожбата й. Потър, на ваше място бих се замислил дълбоко.

Старшина Потър се справи и с плитко замисляне. В продължение на дълъг миг цари мълчание, едно от ония тежки мълчания, сякаш направени от лепило. После, без изобщо да продума, яхна велосипеда и изчезна.

Лорд Икнъм бе боец, винаги способен на великодушие спрямо поваления противник.

— Нашите полицаи са омесени от извънредно качествено тесто — отбеляза одобрително той. — Можеш да ги размажеш по земята, а те скачат и продължават. Смяташ, че си ги объркал, а те навирват гребена, без да поклатят шлема си. Но този път май свършихме работа. По мое мнение педалите се въртят от полицай със запечатани устни.

Понго, винаги склонен към мрачни предчувствия, замърмори.

— Откъде знаеш? Тръгна към имението. Вероятно е отишъл да издрънка всичко на стария Босток.

— Казваш го, защото не познаваш сестра му. Не, не. Запечатани устни, скъпи Понго, запечатани устни. Вече няма от какво да се опасяваш.

Понго издаде безутешен смях, който би спечелил одобрението на Бил Оукшот, тесен специалист в тази област.

— Нямало от какво да се опасявам? Ха! При положение че идваш на гости у семейството на Хърмайъни под… как се казваше…

— Псевдоним?

— Псевдоним. И планираш да разбиваш шкафове!

— Не допускай този тривиален въпрос да те безпокои, мило момче. Ще се погрижа още тази нощ да свърша работата, а след това можем да се отпуснем и да се забавляваме… — Тази нощ?

— Да. Обадих се на Сали от странноприемницата и всичко е уредено. Тя ще дойде с колата и ще чака в градината пред стаята с колекцията в един след полунощ. Аз ще осигуря бюста и ще й го връча, а тя ще отпраши с него. Просто като фасул.

— Просто!

— Че какво може да се обърка?

— Милион неща. Представи си, че те хванат.

— Мен никога не ме хващат. В Подземния свят съм известен като Сянката. Бих искал да се изцериш от тая твоя склонност винаги да гледаш на нещата откъм сенчестата им страна.

— Че има ли друга? — зачуди се Понго.

4

Наближаваше часът за вечеря. Лейди Босток бе завършила обличането в стаята си и се разглеждаше в огледалото с породилото се за кой ли път желание по-малко да прилича на кон. Не че имаше нещо против конете, просто искаше тя да не прилича на тях.

Пред вратата се чуха стъпки. Влезе сър Ейлмър. Лицето му бе мрачно смръщено и недвусмислено даваше да се разбере, че нещо е смутило лесно разколебаващото му се дружелюбие.

— Емили!

— Да, скъпи?

— Току-що разговарях с Потър.

— Да, скъпи?

— Проклет глупак!

— Защо, скъпи?

Сър Ейлмър взе една четка за коса и я размаха като бич. В движенията му имаше неизмеримо раздразнение.

— Помниш ли — запита той, — когато навремето играех Слепия Дик в „Престилчицата“ в любителско представление в полза на вдовиците и сираците от Долна Барнатоландия?

— Да, скъпи. Беше превъзходен.

— Помниш ли сцената, когато Слепия Дик отива при капитана да го предупреди, че дъщеря му се кани да бяга, но не може да му каже нищо определено?

— Да, скъпи. Беше прекрасен в нея.

— Е, и Потър беше такъв. Тайнствен.

— Тайнствен?

— Това е думата. Непрекъснато намекваше, че трябва да съм нащрек, но не каза защо. Опитах се да го притисна, но без полза. Сякаш устните му бяха запечатани. Единствено успях да изтръгна мнението му, че ни застрашава някаква опасност, вероятно още тази нощ. Защо се гърчиш така?

Лейди Босток не беше се гърчила, а бе потреперила.

— Опасност? — изпелтечи тя. — Какво е искал да каже?

— Откъде, по дяволите, да знам какво е искал да каже, когато всеки път, щом започваше да казва нещо, млъкваше, сякаш някой запушваше с ръка устата му? Май е малоумен. Но стигна дотам, че да ме посъветва да бъда нащрек, и заяви, че самият той смята да се скрие в градината и зорко да бди над къщата.

— Ейлмър!

— Бих искал да не квичиш „Ейлмър!“ по този начин. Накара ме да си прехапя езика.

— Ама, Ейлмър…

— Като премислих нещата, стигнах до извода, че трябва да е открил още нещо за натрапника, който се нарича Туисълтън, но не проумявам защо не ми го съобщи. Е, ако този тъй наречен Туисълтън смята тази нощ да предприеме нещо, ще съм готов за него.

— Готов?

— Готов.

— Какво ще правиш?

— Няма значение — отсече сър Ейлмър, твърде неподобаващо за човек, току-що упрекнал старшина Потър в излишна тайнственост. — Плановете ми са изпипани до последна подробност. Ще бъда готов.