П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (5)

1

Лейди Босток имаше навика при хубаво време да се изтяга в шезлонг на терасата на Ашъндън Манър след обяда и да плете чорапи за заслужили бедни. Подобно на лорд Икнъм и тя твърдо вярваше в пръскането на радост и светлина и беше убедена, може би основателно, че нищо не впръсква повече радост и светлина в сивото им битие от един-два чорапа.

Денят след току-що описаните събития беше извънредно приятен. Пухкави бели облачета плуваха в бистро синьо небе, езерото блестеше като разтопено сребро, а от близките лехи се носеше жужене на пчелички и аромат на лавандула и резеда. С други думи, беше един следобед, повдигащ духа, радващ сърцето и каращ жените да изреждат една по една радостите в живота си.

И лейди Босток не пропусна да го стори. Призна без никакво офлянкване, че тези радости са солидни. Беше приятно отново да си е у дома, макар всъщност никога да не си беше падала по провинцията и предпочиташе Челтнъм с веселата му глъч. Готвачката госпожа Гуч беше поднесла върховен обяд. А от момента, когато задачата за оценка на сладките бебета бе възложена на племенника му Уилям, сър Ейлмър изпадна в настроение, което можеше да се нарече почти весело — развитие, твърде желано от съпруга, чиято цел в живота от дълги години бе да го поддържа в спокойно разположение на духа. В момента го чуваше да си пее в кабинета. Нещо, че богатството му било остро копие и факел, надежден щит срещу засади зли, който на ръката си да окачи, или ако искаме да бъдем съвсем точни — оокачии!

Дотук — добре. И все пак въпреки прекрасния ден, виртуозността на госпожа Гуч и ведрото духовно разположение на съпруга й, сърцето на лейди Босток бе натежало. В наше време, когато съществованието се е превърнало в нещо крайно сложно, а съдбата, дори с едната ръка да ни дарява щедро, винаги е готова да ни халоса по темето с другата, рядко може да се срещне напълно щастливо човешко същество. Горчивината винаги е примесена със сладостта и в този коктейл можем да сме сигурни, че именно първата надделява.

Сурова присъда за модерната ни цивилизация, но тя (цивилизацията) не би могла да се оплаче, че не си я е търсила.

Докато лейди Босток седеше и плетеше две лице, две опаки, сегиз-тогиз от устните й се изтръгваше въздишка. Мислеше си за Сали Пейнтър.

Колкото и кратко да беше посещението й на улица Бъдж в Челси, то бе оставило дълбока следа в душата на тази чувствителна жена. Беше просто пристигнала с такси, натиснала звънеца на ателието на Сали, връчила пакета на чистачката и бързо бе отпътувала обратно, но беше видяла достатъчно, за да разпознае улица Бъдж като място, за което бе чела в романите, където бедните художници водят мизерно съществование, поддържани единствено от надеждата. Колко ли е била благодарна, мислеше си тя, бедната госпожица Пейнтър, когато е получила поръчката да извае бюста на Ейлмър и как ли се е разстроила, когато са й го хвърлили обратно в ръцете.

Беше споменала това на сър Ейлмър, докато се връщаха от съвещанието си с викария, и веднага бе скастрена сурово. И сега, макар да беше прекалено предана съпруга, за да критикува съпруга си дори мисловно, не можеше да не изпита мимолетно съжаление, че е толкова прекрасно непреклонен.

Няма ли нещо, питаше се тя, докато си спомняше възхитителния обяд, който току-що беше погълнала, при положение че Сали вероятно преглъщаше сухия си залък с помощта на чаша чешмяна вода, което да мога да сторя за нея? Естествено, нямаше смисъл да се опитва отново да убеди сър Ейлмър да промени решението си, но ако тайно изпратеше чек на момичето…

В този миг мислите й бяха прекъснати, а отчаянието — засилено от пристигането на Бил Оукшот, който се тътреше по терасата и пушеше мрачна лула. Загледа го с трагична жалост. От момента, когато му бе съобщила лошата новина, видът му неизменно я караше да се чувства като мекосърдечен ориенталски палач, който в изпълнение на заповед на висшестоящите е длъжен да причини пренеприятни неща на някоя одалиска с помощта на лък и стрела. Понякога й се струваше, че до сетния си миг няма да забрави изражението на ужас и отчаяние, изписало се на розовото му лице. Следи от това изражение още кривяха измъчените му черти.

— Здравей, лельо Емили — каза той със задгробен глас. — Чорап ли плетеш?

— Да, скъпи. Чорап.

— О? — продължи Бил със същите неземни тонове. — Чорап значи? Браво.

Стоеше там, взираше се пред себе си с невиждащ поглед, а тя нежно докосна ръката му.

— Не бива да се тревожиш толкова, скъпи.

— Не виждам как — заяви Бил. — Колко от тези страховити бебета ще участват?

— Миналата година бяха четирийсет и три.

— Четирийсет и три!

— Бъди храбър, Уилям. Щом господин Брадърхуд може да го направи, можеш и ти.

Недостатъкът на тази логика бе толкова очебиен, че Бил веднага го откри.

— Куратите са друга работа. Тях специално ги обучават да оценяват сладки бебета. В колежите по теология. Четирийсет и три ли каза? Значи тази година ще са поне двойно повече. Тия нещастници се множат като зайци. Господи, защо не си останах в Бразилия!?

— О, Уилям.

— Наистина. Каква страна! Само мухи, комари, алигатори, змии, скорпиони, тарантули и пиявици, които падат върху теб от дърветата и ти изсмукват кръвта. На стотици километри околовръст няма живо бебе. Слушай, лельо Емили, не мога ли да хвана някой друг да се заеме с тая гадна работа?

— Кого?

— Да, разбира се, там е проблемът — безутешно се съгласи Бил. — Баламите, които ще се оставят да ги уговориш да оценят четирийсет и три сладки бебета, проточили лиги от уста, положително са твърде голяма рядкост. Мисля да тръгвам, лельо Емили. Струва ми се, че движението ми помага.

И отново тръгна да блуждае, пафкайки неспокойно с лула, като остави зад гърба си леля с капеща от сърцето кръв. И може би защото лейди Босток вече се намираше съвсем близо до дъното на депресионната яма, тя реши да докара работата докрай. Затова се зае да мисли за Понго.

Често се случва бъдещият зет да се окаже твърде болезнен шок за бъдещата тъща и случаят с лейди Босток не се оказа изключение. В мига, в който зърна Понго, откри, че по никакъв начин не може да си представи защо дъщеря й го бе избрала за свой спътник в живота. От самото начало почувства, че не се намира в обществото на човек, чиято душа е в хармония с нейната. Дори на моменти само безупречното й възпитание я бе възпирало да не го халоса по главата с чорапа, който плетеше за заслужилите бедни.

Като започна да анализира отблъскващата му личност, стигна до извода, че макар да не харесваше нервния кикот, лимоненожълтата коса, начина, по който оставяше челюстта си свободно да виси и най-вече оцъкления поглед, нещото, което особено силно я отблъскваше, бе подчертаната му склонност да се стряска по повод и без повод.

Беше забелязала поредната й демонстрация едва преди час и нещо, когато излизаха от трапезарията след прекрасния обяд. Като тръгнаха да пресичат вестибюла, Ейлмър се бе запътил към бюста си, за да го позачисти с носната си кърпичка, както обичаше често да прави, а Реджиналд се вцепени с тих, животински стон и се съвзе едва когато Ейлмър се отказа от идеята за зачистването и продължи по пътя си.

Странен младеж. Малоумен ли беше, или просто напълно откачен? Или пък умът му, ако въобще имаше такъв, бе обременен от някаква тайна вина?

Подобни размишления в топъл ден след твърде обилен обяд обикновено предизвикват сънливост. Клепачите й натежаха. Някъде далеч невидим косач пърпореше приспивно. Западният ветрец я милваше по лицето.

Лейди Босток заспа.

Но не за дълго. Очите й тъкмо се бяха затворили, когато думата „ЕМИЛИ“, произнесена с цялата енергия на добре напълнени бели дробове, я изтръгна от дрямката, сякаш под стола й гръмна торба с тринитротолуол.

Сър Ейлмър се надвеси от прозореца на кабинета си.

— ЕМИЛИ!

— Да, скъпи? Да, скъпи?

— Ела тук — изрева сър Ейлмър като боцман, обръщащ се към моряк през палубата на кораб, попаднал в центъра на ураган. — Трябваш ми.

2

Лейди Босток се втурна към кабинета с разтуптяно сърце. В маниера на съпруга й имаше нещо, което я караше да се бои от неназоваеми бедствия, а първият й поглед към него, като влезе, й подсказа, че опасенията й са оправдани.

Лицето му бе мораво, а мустаците — винаги барометър на чувствата му, танцуваха под напора на затрудненото му дишане. Не беше ги виждала толкоз оживени от онази вечер преди много години, когато най-младият и най-нервно кикотещ се от адютантите му счупи столчето на чаша за вино от любимия му сервиз, докато несръчно боравеше с орехотрошачката по време на вечеря в резиденцията на губернатора.

Той не беше сам. Застанал на почтително разстояние в един от ъглите, сякаш знаеше много добре, че не бива да се натрапва, се мъдреше старшина Харолд Потър, изглеждащ, както правят полицаите в подобни моменти, като препариран от вещ препаратор. Тя неразбиращо се вглеждаше ту в единия, ту в другия.

— Ейлмър! Какво има?

Сър Ейлмър Босток не беше човек на увъртанията. Когато имаше да съобщава лоша новина, той я съобщаваше.

— Емили — започна той, разтреперан до крайчеца на косата, — в къщата се крои дяволски заговор.

— Какво се крои?

— ЗАГОВОР. Чудовищно посегателство срещу общественото спокойствие. Познаваш ли Потър?

Лейди Босток познаваше Потър.

— Здравей, Потър — рече тя.

— Здравейте, милейди — отвърна старшина Потър, който за секунда се отпрепарира, за да вземе участие в обмена на любезности, и тутакси се препарира отново.

— Потър — заяви сър Ейлмър — току-що дойде с престранна история. Потър!

— Да, сър?

— Разправи на нейно благородие престранната си история.

— Да, сър.

— Отнася се за Реджиналд — вметна сър Ейлмър, за да разбуди интереса на публиката. — Или по-точно — добави той, като хвърли бомбата — за човека, който се представя за Реджиналд.

Очите на лейди Босток вече бяха ококорени до максималния си диаметър, но при тези думи съумяха да се доококорят.

— Представя ли се?

— Да.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казвам. Не бих могъл да се изразя по-ясно. Човекът, който се представя за Реджиналд Туисълтън, е измамник. Изобщо не е Реджиналд Туисълтън. Подозирах го от самото начало. Не ми хареса погледът му. Хитър. Крадлив. И този негов зловещ кикот. Типичен престъпен субект. Потър!

— Да, сър?

— Започвай престранната си история.

— Да, сър.

Старшина Потър направи крачка напред, опрял униформения шлем в десния си хълбок. Очите му се бяха остъклили подобаващо. Този поглед се появяваше неизменно, когато даваше показания пред съда. Погледът му бе втренчен точно петдесет сантиметра над главата на сър Ейлмър, сякаш отправяше думите си към безплътен дух, носещ се над сцената и водещ записки в невидимо тефтерче.

— На шестнадесети того…

— Вчера.

— Вчера — безропотно прие поправката старшина Потър. — На шестнадесети того, което се пада вчера, се придвижвах по алеята на Ашъндън Манър с помощта на велосипеда си, когато вниманието ми бе привлечено от подозрителна фигура, проникваща в помещенията през отворен френски прозорец.

— Прозорецът на стаята с колекцията ми.

— Прозорецът на стаята с колекцията на сър Ейлмър Босток. Незабавно отпочнах наблюдение и последвал разпит на субекта. В отговор на въпросите ми той даде показания, в смисъл че името му е Реджиналд Туисълтън и че е поканен като гост в настоящата резиденция.

— Ами така е — обади се лейди Босток, леко замаяна.

Сър Ейлмър размаха властна ръка.

— Чакай, чакай, чакай, чакай, ЧАКАЙ. Отбележи какво ще стане по-нататък.

Млъкна и продължи да издухва мустаците си. Лейди Босток, която бе рухнала в едно кресло, взе последния брой от енорийското списание и започна да си вее с него.

— Наближаваме до мястото, където ще се окаже, че той не е Туисълтън — подготви я за удара сър Ейлмър и позволи на мустаците си да поутихнат като яростно море след буря. — Продължавай, Потър.

Старшина Потър, който за миг се бе освободил от стъкления поглед, отново го намести. Вирна брадичка, която бе отпуснал, за да даде почивка на вратната мускулатура, и отново се обърна към безплътния дух.

— Като взех показанията му, продължих да задавам допълнителни въпроси. Те на пръв поглед потвърдиха истинността на показанията му и аз се оттеглих, като го оставих в присъствието на Бийн — камериерка, чиито показания ми бяха помогнали да стигна до заключението, че искреността му е била… — Старшина Потър замълча, в търсене на убягващата му дума — … установена… — отсече той. — Но…

— Сега следва интересното.

— Но не бях напълно удовлетворен и ще ви кажа защо — продължи старшина Потър, внезапно зарязал официалния маниер и станал бъбрив. — В момента, когато зърнах този тип, изпитах усещането, че лицето му ми е някак познато, но не можех да се сетя откъде. Знаете как става. А освен това бих могъл да се закълна, че когато го видях за последен път, името му не беше Туисълтън…

— Или нещо подобно — намеси се сър Ейлмър, като грубо изтръгна топката на повествованието от ръцете на преждеговорившия и продължи самостоятелно да играе с нея. — Трябва да започна с това, че… ЕМИЛИ, ДА НЕ БИ ДА СПИШ?

— Не, скъпи. Не, скъпи! — извика лейди Босток, която бе имала неблагоразумието да затвори за миг очи, за да облекчи острата болка, пронизала слепоочията й.

— Трябва да започна с това, че преди Потър да дойде на работа в Ашъндън Оукшот, той е бил член на лондонската полиция и днес следобед, както си пушел пурата след обяда…

— Цигарата, сър — прекъсна го почтително старшината. Знаеше важността на точните подробности в такива случаи. — От най-евтините.

— … внезапно му просветнало — продължи сър Ейлмър, след като му хвърли опасен поглед, — че е виждал преди тоя тип на някакви кучешки надбягвания в Шепърд Буш, когато го е арестувал заедно с негов съучастник, и ги тикнал в затвора.

— Ейлмър!

— Имаш право да викаш „Ейлмър!“ Потър поддържа албум с изрезки от вестници, свързани със случаи, в които самият той е участвал, погледнал в него и открил, че името на човека далеч не е Туисълтън, а Едуин Смит, живущ на Настършиъм Роуд 11 в Източен Дълич. Едуин Смит — повтори сър Ейлмър, успявайки с интонацията си да накара името да предизвика тръпки по кожата на слушателите си. — Сега вярваш ли ми, като ти казвам, че е измамник?

Поради липсата на мустаци в подобни мигове жените са несправедливо ощетени. Лейди Босток започна да пръхти като изнурен кон, но не беше същото. Не можеше и да се надява да достигне внушителността на мъжа си.

— Но какво търси тук?

— Мнението на Потър е, че е шпионин на банда крадци. Мисля, че е прав. Тия типове винаги гледат да си опростят работата, като вкарат свой съучастник в къщата да им разчисти пътя. Когато моментът назрее, мръсникът отваря прозореца и другите мръсници се промъкват вътре. А ако те интересува какво дири бандата в Ашъндън Манър, то е ясно и с невъоръжено око. Колекцията ми от африкански антики. Къде е сгащил Потър оня тип? В стаята с колекцията ми. Колекцията ми го очарова. Не може да се откъсне от нея. Съгласен ли си, Потър?

Старшина Потър, макар и не твърде доволен от начина, по който го сведоха от главен свидетел до обикновен дакач, бе принуден да признае, че е съгласен.

Лейди Босток все още леко се задъхваше.

— Но това е толкова странно.

— Защо? Стойността й е огромна.

— Имам предвид риска, който е поел.

— Тия типове са свикнали да поемат рискове. Нали, Потър?

— Да, сър.

— Правят го през цялото време, нали така?

— Да, сър.

— Опасни дяволи, а?

— Да, сър — потвърди старшина Потър, вече примирен с понижението.

— Но той би трябвало да знае, че очакваме Реджиналд. Откъде би могъл да знае, че няма да налети на него?

— Скъпа ми Емили, не ставай дете. Първият ход на бандата е бил да се разправи с Реджиналд.

— Да се разправи ли? Но как?

— Велики Боже, как едни хора се разправят с други? Никога ли не си чела криминални романи?

Старшина Потър съзря възможност за себе си и без колебание я сграбчи.

— Обаждат им се по телефона, милейди, и им казват да отидат в някоя порутена мелница, след което ги заключват в мазето. Или пък…

— Тайно слагат наркотици в питието им и ги отвличат с яхти — не се стърпя и отново пое топката сър Ейлмър. — Има стотици начини. Ако проведеш разследване, вероятно ще открием истинския Реджиналд вързан със запушена уста на дървен нар някъде из Лаймхаус. А, Потър?

— Да, сър.

— Или в трюма на пиратски кораб на път за Южна Америка?

— Да, сър.

— Не бих се учудил, ако са пъхали горящи клечки кибрит между пръстите на краката му, за да го принудят да им подпише чекове — с видимо удоволствие отбеляза сър Ейлмър. — Е, добре, Потър, това е всичко. Няма да те задържаме повече. Желаеш ли чаша бира?

— Да, сър — за кой ли път изрече Потър, но този път с неподправено чувство в гласа.

— Върви в кухнята. А сега — продължи сър Ейлмър, когато вратата се затвори — да се залавяме за работа.

— Къде отиваш?

— Да се срещна с измамника и да го изритам от къщата, разбира се.

— Ама, Ейлмър…

— Какво има пък сега?

— Представи си, че е станала грешка.

— Как може да стане грешка?

— Все пак си представи. Да допуснем, че този младеж е истинският Реджиналд и ти го изхвърлиш от къщата. Хърмайъни няма да спре да ни опява.

3

Част от мъжествения плам, който го оживяваше, угасна в сърцето на сър Ейлмър Босток. Запримигва като рицар от двора на крал Артур, който, тръгнал в галоп да извърши някакво благородно дело, е имал нещастието да се блъсне в дърво. Макар външно да запази мъжеството си, и той подобно на съпругата си открай време си имаше страха от Хърмайъни. Племенните вождове, свикнали да подскачат като фавни при потрепването на мустака му, биха се зачудили на такава слабост у човек, който винаги им бе изглеждал ампутиран от човешки чувства.

— Мда — замислено произнесе той. — Разбирам мисълта ти.

— Страшно ще се разгневи.

— Има нещо такова.

— Самата аз не знам какво да мисля — разстроено заяви лейди Босток. — Разказът на Потър ми се стори доста убедителен, но все пак е възможно да е сбъркал в предположението си, че пристигналият у нас като Реджиналд всъщност е Едуин Смит.

— Обзалагам се, че е прав.

— Да, скъпи, знам. И аз трябва да призная, че забелязах у него нещо необяснимо потайно, сякаш крие някаква нечиста тайна. Но…

Сър Ейлмър бе осенен от идея.

— Хърмайъни не беше ли описала младия си кретен в писмото, което ти прати, за да ни съобщи, че се е сгодила?

— Но разбира се! Бях забравила. На писалището ми е. Ще ида да го взема.

— Е? — рече сър Ейлмър след няколко секунди.

Лейди Босток преглеждаше писмото.

— Пише, че бил висок и строен, с големи блестящи очи.

— Видя ли! Тоя тип няма блестящи очи.

— Не би ли казал, че са блестящи?

— Ни най-малко. Приличат на пържени яйца. Нещо друго?

— Бил много забавен.

— Виждаш ли!

— О!

— Какво?

— Пише, че Уилям го познавал като дете.

— Тъй ли? Тогава показанията на Уилям ще решат въпроса. Къде е той? УИЛЯМ! УИЛЯМ!! УИЛЯМ!!!

Рядко се случваше този рев да не даде резултат. Бил Оукшот, който беше на терасата, пушеше лулата си и си блъскаше главата над безбройните си нещастия, се понесе нагоре по стълбите, като че го дърпаха с въже.

Страхът, или по-скоро надеждата, че чичо му е убит, го напусна, когато влезе в стаята, но изумлението от призива си остана.

— Какво има? — задъхано произнесе той.

— А, ето те и теб — отсече сър Ейлмър, все още надвесен от прозореца. — Уилям, какво ще кажеш за оня тип, който се назовава Реджиналд Туисълтън?

— Какво да кажа?

— Точно това. Какво ще кажеш?

— Какво искаш да кажеш с това какво ще кажа?

— Боже Господи, момче, не разбираш ли английски! Искам да кажа какво ще кажеш?

Лейди Босток заобяснява.

— Уилям, много сме разтревожени. Чичо ти смята, че човекът, пристигнал вчера, не е Реджиналд, а измамник, който се прави на него.

— Какво, за Бога, му е втълпило тази идея?

— Няма значение какво, за Бога, ми е втълпило идеята — ядно отсече сър Ейлмър. — Познавал ли си Реджиналд Туисълтън като дете?

— Да.

— Добре. Това е установено — започна да пиратства сър Ейлмър защитените от авторски права фрази на старшина Потър. — Слушай сега. Когато вчера го видя, позна ли го?

— Разбира се.

— Не ми казвай „разбира се“ по този лекомислен начин. Кога си го виждал за последен път?

— Преди около дванайсет години.

— Тогава откъде си толкова сигурен, че си го познал?

— Ами беше си същият. Малко е пораснал, естествено.

— Говорихте ли си за детските дни?

— Не.

— Зададе ли му поне един въпрос, чийто отговор би доказал, че те е познавал като малък?

— Ами не.

— Така значи.

— Но той отговаря на името Понго.

Сър Ейлмър изсумтя.

— Разбира се, че ще отговаря на името Понго. Да не смяташ, че измамник, наречен Понго от човек, твърдящ, че е стар приятел на човека, за когото се представя, няма да има елементарната съобразителност да откликне? Свидетелските ти показания са без никаква стойност.

— Съжалявам.

— Какъв смисъл да съжаляваш? Ще трябва сам да се заема с тая работа. Ще взема колата и ще ида до Икнъм Хол. Истинският Реджиналд е племенник на лорд Икнъм, тъй че дъртата откачалка вероятно ще има негова снимка в къщата. Един поглед върху нея ще реши проблема.

— Ейлмър, каква прекрасна идея!

— Да — съгласи се сър Ейлмър, който имаше високо мнение за себе си. — Току-що ми хрумна.

Излетя от стаята като изстрелян с груба прашка от ръцете на бразилски туземец и забърза надолу по стълбите. Във вестибюла се наложи да понамали скоростта, за да изгледа зверски Понго, който подобно на убиец, завръщащ се на местопрестъплението, бе дошъл да погледа бюста-заместник и за сетен път да се запита дали ще му се размине.

— Ха! — ревна сър Ейлмър.

— О, добър ден — бездушно се усмихна Понго.

Сър Ейлмър го изгледа от глава до пети с тази смесица от ужас и ненавист, с която честните мъже гледат хората, нарекли се Туисълтън, когато всъщност са Едуин Смит от Настършиъм Роуд 11 в Източен Дълич, особено когато те им се усмихват като кокошкари, заловени на местопрестъплението. Стори му се, че ако някога е виждал гузна съвест, изписана на човешко лице, това бе в момента.

— Ха! — ревна повторно той и отиде да изкара колата си.

Няколко минути след като я изведе на пътя с яростно бибипкане, защото беше от шумните шофьори, от противоположната посока се зададе друга кола и спря пред портала.

Зад волана й беше лорд Икнъм, а до него седеше Сали.