П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (6)

1

Лорд Икнъм хвърли бдителен поглед нагоре по виещата се алея и безгрижно поглади мустак. Излъчването му беше на човек, пристигнал на радостна среща. Спокойната нощ и хубавият обяд бяха докарали винаги пъргавата му природа до върхова форма по отношение на бодростта и оптимизма. Има един общоприет израз, който вероятно е бил измислен да опише предприемчивите перове в подобни моменти — „свеж като краставичка“. Може да не харесвате методите му, може неодобрително да клатите глава и укорително да цъкате с език, но не можете да отречете, че е свеж като краставичка.

— Май това е мястото, а? — запита той.

— Това е.

— Много си уверена.

— Ами идвала съм и преди. Когато правех бюста.

— Нима Мутрата не идваше в ателието?

— Разбира се, че не. Велики мъже като него не посещават ателиетата на бедни работещи момичета.

Лорд Икнъм схвана за какво става дума.

— Вярно — рече той. — Все не мога да свикна с мисълта, че младата Мутра Босток е станала голяма клечка. За мен той си остава грозен дребосък, проснат на седалката на един стол, докато аз го уверявам, че това, което му предстои, ще причини повече болка на мен, отколкото на него. Долна лъжа, естествено. Причини ми неописуемо удоволствие. Едно от най-трудните неща в живота е да осъзнаеш, че хората растат. Например нищо не може да ме убеди, че не съм скоклив младеж на двайсет и пет, а що се отнася до Понго, идеята, че е достатъчно възрастен да замисля брак, ме изпълва с несекващо изумление. За мен той още носи моряшки костюмчета.

— Трябва да е бил много сладък с моряшко костюмче.

— Не, не беше. Изглеждаше гадно. Като балерина в музикална комедия на морска тема. Но стига празни приказки. Настъпи времето да обсъдим тактиката и стратегията си — заяви лорд Икнъм.

Говореше с веселия трепет в гласа, който в миналото вледеняваше сърцето на племенника му.

— Тактика и стратегия — повтори той. — Ето я къщата. Разполагаме с бюста. От нас се иска само да осъществим влизане в първата с втория в ръка. С това ще се заема аз. Каза ли нещо?

— Не, само се задавих. Щях да питам „Как?“, но не бива заради Колумб и момчетата в кръчмата.

Лорд Икнъм се сащиса.

— Мило момиче, да не би да се тревожиш за техниката на изпълнението? Има хиляди начини и всички са детска игра за многобройните ми таланти. Ако завия мустаците си надолу, ще заприличам ли на водопроводчик, дошъл на проверка?

— Не.

— Ако ги засуча нагоре, ето така, напомням ли на представител на местния селскостопански вестник, дошъл да чуе мнението на Мутрата по проблема с кръмното цвекло?

— Ни най-малко.

— Тогава ще опитам нещо друго. Интересно дали Мутрата има папагал.

— Знам, че няма. Защо?

— Понго не ти ли е разказвал за нашия следобед в „Кедрите“ в Мичинг Хил?

— Не. Какво е станало в „Кедрите“?

— Вила в предградията, тежко укрепена и уж непроницаема. Но аз проникнах с невероятна лекота. В един момент стоях пред заключената решетка на вратата, подгизнал от априлския порой, а в следващия вече бях в гостната и топлех краката си на газовия огън. Казах на прислужницата, че съм дошъл от магазина за животни да подрежа ноктите на папагала и вмъкнах Понго, като го представих за господин Уокингшо, мой асистент, който слага упойката. Чудно, че не ти е споменавал случката. Не ми харесва начинът, по който е крил от теб факти от живота си. Показва нездрав дух. Да, мисля, че без излишна скромност мога да заявя, че съм най-добър, когато се представям за служител на магазин за птици, дошъл да подкастри папагала, затова с прискърбие приемам новината, че Мутрата няма папагал. Не че съм изненадан. Само кротките любезни господа гледат папагали и ги правят свои постоянни спътници. Е, несъмнено ще трябва някак да успея да вляза.

— А после?

— Това вече е лесната част. Държа бюста под палтото си, увличам Мутрата в разговор и в добре подбран момент внезапно казвам: „Погледни зад гърба си!“ Той поглежда зад гърба си и докато е обърнат, разменям бюстовете и излизам. Така че да тръгваме.

— Чакай — каза Сали.

— Сега ли е моментът за чакане? Икнъмови никога не чакат.

— Е, ще им се наложи да започнат от днес. Имам много по-добър план.

— По-добър от моя? — с неверие в гласа запита лорд Икнъм.

— От всяка гледна точка — твърдо отсече Сали. — По-умен и по-прост.

Лорд Икнъм сви рамене.

— Дай да го чуем. Обзалагам се, че няма да ми хареса.

— Не е нужно да го харесаш. Ще останеш в колата…

— Абсурд!

— … докато аз внасям бюста в къщата.

— Нелепо е. Знаех си, че нищо не струва.

— Разбира се, ще се опитам да свърша работата незабелязано. Но ако ме забележат, ще имам готово обяснение, което е нещо повече, от това, което би постигнал ти.

— Аз ще имам готови двайсет обяснения, всяко по-убедително от другото.

— Всяко по-шантаво от другото. Моето ще бъде добро, защото ще е убедително от глава до пети. Ще кажа, че съм дошла при сър Ейлмър…

— Ще ми се да го наречеш Мутрата. По-дружелюбно е.

— Няма да го нарека Мутрата. Ще кажа, че съм дошла при сър Ейлмър да му донеса бюста, с надеждата да го убедя да го приеме.

— Отвратително.

— Мога да пусна и някоя сълзица.

— Отблъскващо. Къде ти е гордостта?

— Най-лошото, което може да се случи, е да ми покаже вратата с хладен жест.

— И тогава — разведри се лорд Икнъм — ще започнем всичко отначало, като този път оставиш работата в по-възрастни и мъдри ръце. Е, добре. При това положение не възразявам да опиташ. Планът не ми харесва. Беззъб е. Принизява ме от положението на звезда до второстепенна роля, а за теб остава цялото удоволствие. Все пак действай, щом трябва. Ще остана тук да се цупя.

Запали пура и я загледа как тръгна нагоре по алеята. На мястото, където алеята завиваше, тя се обърна и му помаха с ръка. Той също й помаха, преливащ от мъжки чувства. Добрата стара Сали, мислеше той. Какво момиче!

Лорд Икнъм имаше безброй приятели в Съединените щати, където бе прекарал двайсет години от живота си, и от всички тях най-любим му беше покойният Джордж Пейнтър, този приветлив и безпаричен художник, с когото бе споделял толкова много от радостите и скърбите на една приятно разнообразна младост. Беше обичал Джордж, а сега обичаше дъщеря му Сали.

Сали беше от момичетата, които най-много му допадаха. Типът момиче, което Америка ражда с хиляди — весела, сериозна и безстрашна, наслаждаваща се на живота с почти Икнъмова жажда и категорично отказваща на дребните житейски несгоди да сломят духа й.

Например колко възхитително бе реагирала след първия шок на безспорно гадната новина, която й беше поднесъл във фоайето на хотел „Барибо“. Никакви сълзи, никакво кършене на ръце, никакви безсмислени упреци и обвинения. Не момиче, а прасковка в най-дълбокия смисъл на думата. И защо Понго я беше изпуснал само поради паническия си страх, че ще бъде изкормен от нюйоркските митнически власти, лорд Икнъм просто не проумяваше. Беше едно от нещата, които карат напреднал в годините човек да се отчайва от младото поколение.

Времето течеше. Погледна си часовника. Точно сега, реши той, тя стига до вратата, сега се шмугва бързо през вестибюла и разменя бюст с бюста. Скоро трябваше да я види отново, несъмнено предпазливо промъкваща се през храстите, които рамкираха алеята. Държеше погледа си прикован към тях, но когато наистина се появи, тя вървеше по средата на алеята, напълно видима и обозрима, и първото нещо, което привлече вниманието му, беше, че ръцете й са празни. В някакъв незнаен момент на път към или от къщата се беше разделила със скъпоценния си товар.

Не проумя нищо. Веждите му се вдигнаха в мълчалив въпрос. Видя, че лицето й е сериозно и напрегнато.

Но когато стигна до колата, нормалната й веселост се възвърна. Избухна в палав кикот, а той пак повдигна вежди.

— Забавляваме се, значи?

— Ами беше много смешно — рече Сали. — Не мога да не се смея, въпреки че се случи най-лошото, чичо Фред. Сега сме изправени пред него. Никога няма да отгатнеш.

— Няма и да опитвам. Ти кажи.

Сали се облегна на колата. Лицето й отново стана сериозно.

— Най-напред трябва да запаля една цигара.

Известно време пуши мълчаливо.

— Готов ли си?

— Чакам.

— Много добре тогава, слушай. Когато стигнах до къщата, открих входната врата отворена, което ми се стори невероятен късмет…

— Никога не се доверявай на това, което изглежда голям късмет в началото на някое начинание — мъдро вметна лорд Икнъм. — Това е част от мръсните игрички на Съдбата. Но да не те прекъсвам. Продължавай.

— Огледах се внимателно. Наоколо май нямаше никой. Заслушах се. Не чух никого във вестибюла. Навсякъде бе тихо. И аз се промъкнах.

— Така.

— Минах на пръсти през вестибюла… и оставих бюста… Да го наричам ли бюст А., за да направиш разликата с бюст Б. Запомни ли ги? Бюст А. носех аз, а бюст Б. е онзи с бижутата на клетата Алис в търбуха.

— Точно така.

Сали смукна от цигарата. Маниерът й беше разсеян, сякаш преживяваше повторно разтърсил я дълбоко епизод. Дойде на себе си, като че ли се събуждаше от сън.

— Докъде бях стигнала?

— До минаването на пръсти през вестибюла.

— Да, разбира се. Извинявай, че съм толкова разсеяна.

— Няма нищо, детето ми.

— Минах на пръсти през вестибюла, взех бюст Б. от постамента му, сложих на негово място бюст А., взех бюст Б. и тръгнах да се измъквам… доста бързичко. Нямаше смисъл да се мотая наоколо.

— Абсолютно никакъв. Никога не злоупотребявай с хорското гостоприемство.

— И тъкмо стигнах до вратата на стаята, където сър Ейлмър държи колекцията си с африкански антики, когато от гостната излезе лейди Босток.

— Драматично.

— Няма да отрека, че беше драматично. Споменът за този миг ще ме преследва до края на живота ми. Не смятам, че ще съумея да заспя месеци наред. Тя каза: „Кой е там?“

— И предполагам ти си отговорила: „Аз съм“, с което си искала да кажеш, че си била ти.

— Нямах време да кажа каквото и да било, защото тя внезапно се метна към мен с някакво жалостиво кудкудякане…

— С какво?

— С кудкудякане. Жалостиво. Тя наистина е добра душа, чичо Фред. Досега не бях го осъзнала. Когато идвах тук да правя бюста, винаги ми изглеждаше надута и високомерна. Но е било само поза. Сърцето й е златно.

— Добър израз. Трябва да го запомня. И как прояви златното си сърце?

— Ами като се нахвърли върху мен, грабна бюста от ръцете ми и с дрезгав шепот заяви, че много добре знаела защо съм го донесла, че ужасно й е жал за мен и е молила сър Ейлмър да промени решението си, но той не пожелал, тъй че тя щяла да задържи бюста, да ми изпрати тайно чек и така всичко щяло да се уреди. После отиде в стаята с колекцията и бързо го заключи в един шкаф като убиец, криещ труп. След това ме избута навън. Не ми каза: „Изчезвай!“, но то се подразбра. И всичко стана толкова бързо, че не можах да сторя нищо.

— И сега бюстът си е там?

— Да. Заключен в шкаф в стаята с колекцията на сър Ейлмър с бижутата на Алис в сърцето. Пиши го катастрофа, чичо Фред.

По време на това повествование лорд Икнъм разцъфваше като полято цвете или като човек, чул радостна вест.

— Катастрофа ли? — ликуващо възкликна той. — Как така катастрофа? Това е най-прекрасното нещо, което би могло да се случи. Сега има нещо, в което да впия нокти. Вече не става въпрос за просто влизане в къщата, а за трайно настаняване в нея. А ако има нещо, което да обичам повече от всичко на света, това е да се настанявам в чужди къщи. Това връща розите на бузките ми и освежава цялата ми система. Ето непосредствената процедура така, както я виждам аз. Ти продължаваш с колата до Икнъм, който ще ни служи за базов лагер, а аз ще си взема куфара, ще отседна в местната странноприемница и ще започна незабавно да плета интригите. Очаквай сензационни резултати в най-скоро време.

— Наистина ли смяташ да се настаниш в къщата?

— Смятам.

— И аз все още не бива да питам как?

— Естествено. Трябва да оставиш всичко на мен, твърдо убедена, че както винаги ще действам по най-уместния начин. Но ти ми се виждаш мрачна, дете мое. Надявам се, че не е поради липса на доверие в моята изобретателност и предприемчивост?

— Мислех си за Понго. Какво ще прави той, когато внезапно се появиш?

— Надявам се да изживее най-силния шок в младия си живот и да подскочи до небето. Ще му се отрази здравословно. Понго е човек, който има нужда от време на време да излиза извън себе си.

Колата отпътува, а лорд Икнъм грабна куфара и тръгна към селото. Тъкмо започна да съжалява, че не беше казал на Сали да го закара до странноприемницата, защото куфарът беше тежичък, когато нещо голямо и доматеночервено лумна пред него и той разпозна в заревото Бил Оукшот.

2

Нещо в поведението на приближаващия се Бил Оукшот напомняше за сомнамбул, който, освен дето има пришки на двата крака, се бори и с тежък кошмар. Току-що преживяната сцена, последвала толкова скоро избирането му за съдия в състезанието на сладки бебета, бе разтърсила из основи една система, вече доста разклатена от съзнанието, че Хърмайъни Босток обича друг и че този друг е развратник, целуващ камериерки по хорските прагове. В отговор на дружелюбния изблик на лорд Икнъм той го загледа като умиращ толстолоб.

— О, здравейте, лорд Икнъм — издума вяло.

— Брей, брей, брей! — извика бодро Петият граф. Часът или два, прекарани с този масивен младеж, го бяха накарали високо да оцени номиналната му стойност и сега беше възхитен да го види отново. — Брей, брей, брей, брей, брей! Бил Оукшот от плът и кръв. Ще се срещнем на лунна светлина, горди ми Оукшот.

— Ъ?

— Перифразирам по памет Шекспир. Дали беше Шекспир? Но карай да върви. Няма никакво значение. А как е всяка дреболийка в живота ти, Бил Оукшот? Добре, надявам се?

— Е, ако трябва да бъда напълно искрен — смотолеви Бил, — не.

Лорд Икнъм вдигна вежди.

— Не е ли добре?

— Не. Пълна бъркотия.

— Мило момче, ти ме учудваш и шокираш. Стори ми се, че толкова се радваш на завръщането си от гадна страна като Бразилия, че животът ти ще е цветя и рози. Какво е станало?

При такъв хаос във всичките му лични дела Бил се нуждаеше от всичкото съчувствие, което би могъл да получи. Реши да не крие нищо от това сърдечно и доброжелателно деденце. Малко му трябваше да се разридае на гърдите на лорд Икнъм.

— Ами като начало — започна той с последната духовна тухла, притиснала душата му — чичо ми напълно е изперкал.

Лорд Икнъм стисна устни.

— Изперкал?

— Абсолютно.

— Даа… Нищо не разваля повече тихата семейна атмосфера от изкукал чичо в къщата. Кога те сполетя трагедията?

— Току-що.

— Връхлетя внезапно?

— Като светкавица.

— Какво я причини?

— Понго.

Лорд Икнъм очевидно не включи.

— Да не искаш да ми внушиш, че един-единствен ден от пребиваването на Понго е бил достатъчен да накара домакинът му да хукне с разплетени коси? Да бяха две седмици… Какви са симптомите?

— Ами през повечето време ломоти, а сега се юрна към дома ви да търси снимка на Понго.

— Но защо?

— За да разбере как изглежда.

— Че не може ли да види как изглежда?

— Не вярва, че Понго е Понго.

— А Понго не си ли призна?

— Мисли го за измамник.

— И защо?

— Не знам. Казвам ви, че не е с всичкия си. Бях на терасата, чух го да ме вика, отидох в кабинета му и той ме попита дали съм познавал Понго като дете. Аз казах — да. А той: откъде съм знаел, че е той след толкова много години и как бил абсолютно убеден, че Понго не е Понго и че единственият начин да го установи бил да отскочи с колата до вас и да види там негова снимка.

Лорд Икнъм поклати глава.

— Безплоден напън. Човек като мен — изискан, чувствителен и с любов към рядкото и красивото, не се обгражда със снимки на Понго. Бих го обслужил с някоя гола Венера, и толкоз. Да, май си прав, Бил Оукшот, и умът на Мутрата е съвсем размътен, несъмнено в резултат на слънчев удар, получен в дните, когато е бил проклятието на Африка. Не се учудвам, че си загрижен. Единственото, което мога да те посъветвам, е да му даваш повечко аспирин, да го развеселяваш с разговори и да го държиш далеч от бръсначи, готварски ножове и други остри инструменти. Но като се изключи това, всичко е наред, нали?

Бил Оукшот се засмя с глух, безрадостен смях.

— Да-да! Ако беше само това, щях да пея като чучулига.

Лорд Икнъм загрижено го изгледа. В погледа му към разочарованието, че няма да чуе младия си приятел да пее като чучулига, се примесваше тревога от новината, че това не е единствената причина за отчаянието му.

— Не ми казвай, че има още нещо. Какво друго е станало, злочести ми младежо?

Бил потрепери и за момент не можа да продума.

— Видях Понго да целува камериерката — произнесе той с тих гърлен глас.

Лорд Икнъм се обърка.

— Че защо да не я целува?

— Защо да не я целува? По дяволите, та той е сгоден за братовчедка ми Хърмайъни.

Лицето на лорд Икнъм се проясни.

— Разбирам. Да, да, разбирам. Щастието й силно те вълнува и не би желал да мислиш, че може да свърже съдбата си с Казанова. Мило момче, не се тревожи по този повод. Той върши подобни неща напълно автоматично. Там, където ти или аз бихме запалили пура или съчинили епиграма, Понго целува камериерката. Това не значи нищо. Чисто несъзнателен рефлекс.

— Хм — усъмни се Бил.

— Уверявам те — настоя лорд Икнъм. — Ще го намериш във всички психиатрични учебници. Има си научно име. Но нали това приключва списъка на несгодите ти? Като се изключат странните припадъци на чичо ти и Понговото поведение, нали нямаш други неприятности?

— Дали нямам!

— Имаш? Това ли е главата, на която тежат всички световни скърби? Каква е следващата несгода?

— Бебетата!

— Моля?

— Сладките бебета.

Лорд Икнъм предпазливо заопипва терена.

— Ще ставаш баща?

— Ще ставам проклет съдия.

— Говориш със загадки, Бил Оукшот. Какъв съдия?

— На празненството.

— Какво празненство? — продължи лорд Икнъм. — Забравяш, че съм чужденец по тези места. Разправи ми всичко с твои думи.

Заслуша се внимателно в повествованието на Бил, а последният не можа да се оплаче от липса на интерес, когато привърши с разкриването на фактите за садистичното отмъщение на сър Ейлмър Босток.

— Лоша работа, лоша работа — отбеляза лорд Икнъм. — Но би трябвало да предвидим нещо подобно. Както те предупредих, тия бивши губернатори са костеливи орехи. Удрят като мълния. Значи ще съдийстваш?

— Освен ако не намеря друг да се захване с тази работа. — Внезапна мисъл прекоси челото на Бил. — Ъъъ, не бихте ли се наели вие?

Лорд Икнъм поклати глава.

— Ако условията бяха подходящи, бих прегърнал задачата, защото не мога да си представя по-очарователно изживяване от присъждането на награди на тълпа гугукащи бебета на селско празненство. Но условията не са подходящи. Мутрата няма да приеме кандидатурата ми. Между него и мен, уви, се издига нещастна и, опасявам се, непреодолима бариера. Както ти казах във влака оня ден, той бе наклонил телосложението си в поза, удобна за получаването на шест от най-сочните удари с бухалка, а аз бях движещата сила зад бухалката.

— Ама, по дяволите, той е забравил за това.

— Вече?

— Не е ли било преди четирийсет години?

— Четирийсет и две. Но ти печално подценяваш силата на китката ми на осемнайсетгодишна възраст, ако допускаш, че някой, комуто съм нанесъл шест удара с бухалка, би ги забравил в рамките на някакви си четирийсет и две години.

— Е, и да не го е забравил, няма значение. Двамата хубавичко ще се посмеете на случката.

— Не съм съгласен с теб, Бил Оукшот. Не мога да си представя как ти, след наскоро изживяния от теб мрачен изблик на неговата злост, можеш да си го представиш като някакво ведро или шише, преливащо от млякото на човешката доброта, както би се изразил гореспоменатият Шекспир. Би трябвало прекрасно да знаеш, че в изкорубената душа на Мутрата Босток няма място за радост и светлина. Хайде, бъди честен. Нима не гълта натрошени стъкла и не прави човешки жертвоприношения по пълнолуние? Разбира се, че го прави. А ти продължаваш да се придържаш към неубедителната теза, че макар старите рани да продължават да кървят, той ще забрави и прости.

— Бихме могли да опитаме.

— Няма смисъл. Само мрачно ще се начумери и ще ме изхвърли през вратата на дома си… или по-точно на твоя дом, нали така ми каза? А представи си, че не го направи? Представи си, че ме посрещне с отворени обятия? Тогава какво? Ще последва дружба, която ще продължи до края на живота ни. Непрекъснато ще цъфва на гости у нас, а от мен ще се очаква непрекъснато да му правя компания тук.

Съпруга ще среща съпругата, ще се разменят коледни подаръци, ще бъде отврат. Дори заради теб, скъпи приятелю, не бих рискувал подобно нещо. „По дяволите“ ли каза? — Да.

— И на мен така ми се стори и сърцето ми се разкъса.

Настъпи мълчание. Бил мрачно наблюдаваше минаващ наблизо бръмбар.

— Тогава съм загубен.

— Но защо? Нямаш ли приятели?

— Загубих връзка с тях, докато бях в чужбина. Единственият, който ми е подръка, е Планк.

— Кой е Планк? А, да, сетих се. Ръководителят на експедицията, с която си заминал.

— Точно така. Майор Брабазон-Планк.

— Брабазон-Планк? Ти странно ме заинтригува. Имах съученик на име Брабазон-Планк. Още ми дължи два шилинга. Твоят Брабазон-Планк да не е крушоподобен с тесни рамене, но твърде широк по шевовете?

— Да.

— На практика, откъдето и да го погледнеш, е все един и същ?

— Да.

— Тогава трябва да е той. Викахме му Бимбо. Интересно в каква неизчерпаема мина на мои съученици се превръщаш ти. Просто не можеш да споменеш име, без то да се окаже на човек, с когото по един или друг начин да не съм делил залъка или тоягата си. И смяташ, че можеш да се свържеш с Бимбо?

— Имам адреса му в Лондон. Върнахме се с един и същи кораб. Но няма смисъл да се обръщам към него. Ако някой му намекне, че ще трябва да оценява сладки бебета, ще побегне като заек. Изпитва неописуем ужас от тях.

— Нима? Добре познатата антибебешка мания. Има я в учебниците.

— Докато се връщахме с парахода през целия път стенеше как, когато се върнел в Англия, трябвало да посети сестрите си, а не знаел дали ще съумее да събере сили за това, тъй като били до колене затънали в бебета, които се очаквало да целува. Не, Планк не става за в работа.

— Значи тогава — обяви лорд Икнъм — все пак ще трябва да се облегнеш на мен.

Бил, който се бе втренчил в бръмбара, премести взор върху събеседника си. Погледът му беше опулено-сащисан и красноречиво подсказваше за ум, недостатъчно настроен към интелектуалното равнище на разговора.

— Ъ?

— Казвам, че по липса на по-добро решение, ще бъдеш принуден да прибегнеш към скромните ми услуги. Покани ме в дома си, а като отплата за гостоприемството аз ще оценя сладките бебета.

Бил продължи да зее.

— Но нали казахте, че не можете.

— Хайде де!

— Да, да, казахте го. Току-що.

Неразбирането на лорд Икнъм се стопи.

— А, ясно откъде произтича недоразумението — рече той. — Не си ме разбрал. Просто исках да кажа, че поради причини, които вече ти обясних, изисканият английски аристократ Фредерик Олтамонт Корнуолис, Пети граф Икнъм, не може да се натресе в домакинство, съдържащо Мутрата Босток. Това, което ти предлагам сега, е да хвърля скромен воал върху бляскавата си самоличност.

— Ъ?

— Обичаш да ъкаш май? Всичко е съвсем просто. Горя от нетърпение да посетя Ашъндън Манър, за който съм чувал прекрасни неща, и предлагам да го сторя инкогнито.

— Искате да кажете под друго име?

— Точно така. Какво изпитание е човек да борави с интелект като твоя, Бил Оукшот. Под друго име, както блестящо се изрази. В интерес на истината, никога не се чувствам уютно, когато посещавам хорските къщи под своето. Не ми е интересно.

Умът на Бил Оукшот не поглъщаше лесно новаторските идеи. Докато се взираше в лорд Икнъм, приликата му с риба на въдица бе по-подчертана от всякога.

— Ще се наречете нещо друго? — запита той, защото беше човек, който обичаше да огледа нещата от всеки ъгъл.

— Именно.

— Ама… Няма да се справите.

Лорд Икнъм весело се засмя.

— Драги приятелю, миналата пролет в „Кедрите“ в предградието Мичинг Хил за един следобед се представих с пълен успех не само за служител на магазин за птици, дошъл да подреже ноктите на папагала, но и за господин Родис, наемател на „Кедрите“, и някой си господин Дж. Г. Булстроуд, жител на същото предградие. Още тъгувам по непредставилата се възможност да се представя и за папагала, което, убеден съм, щях да направя с великолепен артистичен замах. Не се тревожи, че ще се проваля. Вкарай ме в къщата и остави всичките си грижи на мен.

Яснотата, с която изложи схемата, даде възможност на Бил да я схване, но въпреки това изглеждаше притеснен и злочест като човек, по грешка хванал опашката на тигър.

— Прекалено рисковано е. Представете си, че чичо ми разбере.

— Боиш ли се от Мутрата?

— Да.

— Повече отколкото от сладките бебета?

Бил потрепери. Всички негови крайници издаваха осъзнаването, че е застанал на един от кръстопътищата в младия си живот.

— Но каква ще е процедурата? Да не смятате просто да се натресете и да се наречете Джоунс или Робинсън?

— Не и Робинсън. В миналото веднъж се нарекох Робинсън, но сега няма да свърши работа. Пропускаш факта, че съдията на конкурс с такава значимост трябва да е мъж с тежест в обществото. Трябва да има авторитет и властно присъствие. Предлагам да дойда като майор Брабазон-Планк. За мен ще е истинско удоволствие да изиграя ролята на стария Бимбо и не мога да се сетя за по-подходящ човек. Цялата работа е фасулски проста. Срещаш случайно стария си началник Планк, който минава случайно при обиколка на страната с автомобил, и какво по-естествено от това случайно да настояваш пред него да ти погостува за ден-два? А отбил се веднъж, какво по-естествено от това, научавайки за тази твърде важна и съблазнителна задача, която ще го постави в центъра на общественото полезрение и в допълнение към това случайно е по неговата част, тъй като е страстно привързан към бебетата, да настои да я възложат на него? А най-прекрасната част на схемата е, че не виждам как Мутрата може да й попречи. Ще го приковем. Не е като Планк да е някой прост човечец. Планк е знаменитост и с желанията му трябва да се съобразяват. Ако питаш мен, Бил Оукшот, ако те интересува непредубеденото ми мнение за положението, смятам, че работата е в кърпа вързана и опечена.

В рибите очи на Бил заизгрява искрица ентусиазъм. Видът му бе на червендалест младеж, вслушал се в гласа на разума. Все още се боеше от предстоящото, ако се хванеше на предложението на благодетеля си, но още повече се страхуваше от него, ако го отхвърлеше.

В душевната му ретина още бе запечатан споменът за миналогодишното празненство, когато бе наблюдавал как преподобният Обри Брадърхуд се подготвя да изпълни задълженията си в голямата шатра. Макар да бе неустрашим курат, който можеше да овладее и най-кресливото събрание на майки, преподобният Обри бе видимо пребледнял в лицето на задаващата се задача. Четирийсет и три селски майки, държащи в ръце четирийсет и три неописуемо отблъскващи бебета, с надеждата да хванат окото на съдията…

— Добре! — извика той с внезапна решимост. — Чудесно. Да тръгваме.

— Да, да тръгваме — повтори лорд Икнъм. — Ти ще носиш куфара.

Тръгнаха по пътя. Бил, който отново се заразмисли, бе смълчан и не ставаше за бляскав събеседник, но лорд Икнъм преливаше от весело оживление. Говореше добре и с лекота за това-онова и от време на време посочваше интересни неща край пътя. Тъкмо стигнаха до портите на имението, когато ревът на приближаваща се кола накара Бил да обърне глава, а когато го стори, пребледня под загара и леко запелтечи.

— Олеле майчице, чичо ми се връща. Ъъъ, смятате ли, че наистина трябва да…

— Шшт, Бил Оукшот — сряза го лорд Икнъм, винаги готов да стимулира и ободри човека в час на опасност. — Проявяваш слабост. Горе главата, вземи се в ръце. Да отстояваме твърдо позициите си и да му отправим радушен поздрав.

3

Сър Ейлмър Босток бе прекарал четири минути в Икнъм Хол, всички на стъпалата пред вратата, и от тях нямаше една-едничка, която да му допадна. Понякога в скиталчествата си по света срещаме хора, за които се казва, че са минали през огън и вода. За сър Ейлмър би било по-точно да се каже, че е минал през фризер и вода.

Ако посетите провинциално имение, където сте непознат и се опитате да накарате икономът да ви пусне да влезете и да претършувате помещенията за снимка на племенника на работодателя му, в общи линии ще установите, че икономът се държи доста хладно, а Когс, майордомът на Икнъм Хол, бе доста по-мразовит от средното за професията. Беше едър, пълен, кръглолик мъж с очи на шаран и по време на пререканията не отлепяше взор от сър Ейлмър, сякаш надничаше в душата му. А всеки, в чиято душа е било надничано от шаран, знае колко върло неприятно е подобно преживяване.

Не беше трудно да се разчете съобщението в тези очи. Когс не обвини в лицето сър Ейлмър, че е дошъл да задигне сребърните лъжици, но все едно че го направи. Заяви с леден глас: „Не, сър, опасявам се, че не мога да удовлетворя молбата ви, сър“ и начаса прекрати общуването, като направи крачка назад и твърдо хлопна вратата под носа на посетителя. А като казваме твърдо, това ще рече, че я затръшна с трясък, който едва не изтръгна мустаците на госта из корен.

Подобно преживяване е доста раздразнително за един горд и арогантен дух, свикнал години наред думата му да минава за закон, та поради това сър Ейлмър посрещна радушния поздрав на лорд Икнъм не твърде слънчево. Продължаваше да сумти и да си мърмори под мустак и всеки туземен вожд, срещнал го в това опасно състояние на духа, би прибягнал към помощта на своя предпазващ амулет за спешни случаи и би се изкатерил, без да се помайва, на най-близкото дърво.

Но лорд Икнъм бе омесен от по-жилаво тесто. Изтъпанчи се насред пътя и отправи радушния поздрав съгласно плана.

— Здрасти, Мутро — пропя той. — Най-сърдечен привет, мой умни и прекрасни Босток.

Сър Ейлмър натисна спирачките по-скоро от изумление при чуването на прякора, който се надяваше да е забравен от дълги години, отколкото, поради факта че пътят бе препречен от говорещия. Спря колата и се наведе напред, оцъклен през предното стъкло. Внимателното разглеждане на лорд Икнъм обаче не му подсказа нищо за самоличността на разгледания. Единственото, което сър Ейлмър можеше да каже със сигурност, беше, че това трябва да е някой едновремешен съученик и съжали за проявената липса на морална храброст да продължи напред и да го прегази.

Вече бе твърде късно за това, защото лорд Икнъм се беше приближил и бе опрял дружелюбен крак на бронята. С не по-малко дружелюбна ръка той потупа сър Ейлмър по гърба, а усмивката му не отстъпваше по дружелюбие на ръката и крака. Сър Ейлмър може и да не се радваше да види тази фигура от миналото, но фигурата от миналото положително се радваше да види сър Ейлмър.

— Мутро — с кротък упрек произнесе той, — май си ме позабравил.

Сър Ейлмър потвърди предположението. С държането си успя да внуши на съученика си, че с радост би го забравил още веднъж и завинаги.

— Лоша работа — отбеляза лорд Икнъм. — Е, за да поразмърдам паметта ти, защото виждам, че си напълно задръстен, ще ти кажа — аз съм Планк.

— Планк?

— Майор Брабазон-Планк, чичо Ейлмър — обади се Бил, окуражен от лекотата, с която съучастникът му се държеше при тези деликатни предварителни разговори. — Майор Планк оглавяваше експедицията, с която бях в Бразилия.

Лорд Икнъм се почувства длъжен да поскромничи.

— Не се оставяй да те подвежда, Мутро. В тясно технически смисъл може да се каже, че ръководих експедицията. В официален смисъл също. Но всъщност основната фигура там бе нашият Бил Оукшот. Беше душата на компанията, отстъпваше своята порция вода на болни и страдащи, държеше се с хладна надменност сред алигаторите и поощряваше с думи и дела по-слабите духом наши братя, които изпадаха в депресия, защото не можеха да се преоблекат за вечеря. Викахме му Стоманения Оукшот. Трябва да се гордееш с такъв племенник.

Сър Ейлмър не даде признак, че е чул тези хвалби. Все още се бореше с това, което можеше да се нарече Планковият ъгъл на положението.

— Планк ли? — изрече той. — Не може да си Планк.

— Защо?

— Онзи Планк, с когото ходих на училище?

— Същият.

— Но той имаше огромно дъно на панталоните.

— А, разбирам какво те тревожи. Да, да. Вярно е, че като момче бях обилно надарен с пищни извивки в посочената от тебе зона. Но оттогава използвам „Изтънител“ — ненадминато средство против затлъстяване. Резултатите са пред очите ти. Трябва и ти да го опиташ, Мутра. Наддал си.

Сър Ейлмър изгрухтя. В грухтенето имаше недоволство. Очевидно не желаеше да се отказва от спомените си за закръгления Планк.

— Е, проклет да съм, ако мога да те позная.

— Нито пък аз теб, ако Бил Оукшот не бе ме насочил. И двамата доста сме се променили. Не мисля, че в училище имаше побелели мустаци. А и нямаш мастило по якичката.

— Наистина ли си Планк?

— Той и никой друг.

— И що щеш тук?

— Обикалям Англия с автомобил.

— О, нима? — пооживи се сър Ейлмър. — Значи бързаш да тръгваш? Довиждане, Планк.

Лорд Икнъм пусна блага успокояваща усмивка.

— Тази тъжна дума е ненужна, Мутро. Подготви се за прилив на велика радост. Идвам да ти гостувам.

— Какво!

— Възнамерявах да продължа по пътя си, но когато Бил Оукшот започна да настоява, не можах да му откажа. Особено когато ми каза за празненството, което скоро ще се развихри в имението, и ми обеща, че ако се съглася да му погостувам в Ашъндън Манър, ще мога да стана съдия на състезанието за сладки бебета. Това реши въпроса. Готов съм да извървя сто километра пеша, за да бъда съдия на сладки бебета. Сто и петдесет — поправи се лорд Икнъм. — Или най-добре — двеста.

Сър Ейлмър подскочи като тигър, който вижда, че индийският селянин се изплъзва от ноктите му. Лицето му, вече мораво, стана тъмно патладжанено.

— Няма да оценяваш сладките бебета!

— А, ще ги оценявам.

— Не, няма.

Лорд Икнъм бе любезен човек, но можеше да бъде твърд.

— Не искам да чуя и гък от теб, млада Мутро — сурово отсече той. — Нека те предупредя. От вестниците научих, че се каниш да ставаш член на Парламента. Е, не забравяй, че, стига да пожелая, мога да наклоня изборния резултат изцяло в твоя вреда, като уведомя идеалистичния електорат за някои мрачни тайни от детството ти. Никак няма да ти хареса, Мутро, когато от залата гръмовно завалят въпроси за младините ти, докато се мъчиш да изясниш възгледите си по проблема за данъците. Е, ще оценявам ли сладките бебета?

Сър Ейлмър потъна в безмълвен размисъл, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, сякаш преглъщаше нещо сухо и кораво. И най-твърдият мъж би се сгърчил пред перспективата воалът от миналото му да бъде вдигнат, стига това минало да не е кристалночисто, какъвто не беше случаят. Смръщи се, но мръщенето не донесе утеха. Задъвка мустака си, но и това не помогна.

— Много добре — най-сетне проговори той, сякаш някой теглеше с ченгел думите от устата му. Очите му, които блуждаеха наоколо, за миг се спряха върху Бил, който конвулсивно подрипна. — Много добре.

— Чудесно — отново се развесели лорд Икнъм. — Въпросът е решен. А сега ме заведи в дома си да ми покажеш образцовата мандра.

— Каква образцова мандра?

— Нямаш ли образцова мандра? Тогава в конюшните.

— Не въдя коне.

— Странно. Винаги съм смятал, че домакините на английски провинциални имения се делят на два вида: хора, които, докопали се до беззащитните гости, им показват конюшните си, и хора, които ги водят в образцовата си мандра. Доколкото знам, съществува и едно дребно подразделение, което демонстрира бегонии, но това е техническа подробност, в която няма да задълбаваме. Значи нямаш образцова ферма? Нямаш коне? Тогава най-добре ще е да ида в странноприемницата, където трябва да свърша една-две работи. Като се погрижа за тях, ще се представя в дома ти и можем да се отдадем на блаженство. И тъй като несъмнено бързаш да се прибереш, за да ми изчистиш и подредиш стаята, по възможност с южно изложение, няма да те задържам повече. С мен ли идваш, Бил Оукшот?

— Мисля да остана тук да изпуша една лула.

— Както предпочиташ. Тогава ще се срещнем във Филипи^[1] и хубавичко ще се повеселим.

Лорд Икнъм стигна с лека и гъвкава крачка до странноприемницата „Бичата глава“ на главната улица в Ашъндън Оукшот. Беше предоволен от развитието на нещата. По негово мнение опитът да се предприеме нещо и довеждането му до успешен край заслужаваше халбата бира, за която копнееше от доста време, защото пръскането на радост и светлина предизвиква силна жажда. След като се обади по телефона в дома си и говори със Сали, той седна пред пълната халба и започна да се справя със съдържанието й с тиха наслада и точно тогава вратата на кръчмата се отвори с трясък и Бил Оукшот бурно нахлу вътре.

Опитното око на лорд Икнъм моментално отчете по вида и поведението му, че Бил не е ведър и спокоен. Косата му беше разчорлена, сякаш бе прекарвал през нея трескава ръка, а оцъкленият поглед се беше завърнал в лоното си. Беше младеж, който в заплетени положения винаги се опитваше, съгласно модата на модерното младо поколение, да запази нехайното спокойствие на индианец на стълб за изтезания, но явно нещото, разстроило го сега, беше с такива мащаби, че проявата на подобен стоицизъм бе направо изключена.

— А, Бил Оукшот — приветливо възкликна лорд Икнъм. — Не би могъл да се появиш в по-подходящ момент. Намираш ме в момент на заслужена гаргара, подобно на Цезар в шатрата му след победата над Нервий. Наблягам на нарицателното „заслужена“, защото мисля, ще признаеш, че в протеклия наскоро разговор добре натрих носа на Нервий. Виждал ли си някога бивш губернатор толкова натикан в миша дупка? Аз лично не съм и не смятам, че някой е. Но ти ми изглеждаш разтревожен и затова ти препоръчвам тази отлична бира. Тя ще ти помогне и ще ти влее сили да погледнеш нещата откъм слънчевата им страна.

След тези мъдри думи отиде до тезгяха, остана там да си побъбри с пълничката блондинка, която го обслужваше, и се върна с пенлива халба.

— Мило момиче — отбеляза бащински той. — Разправях й за Бразилия. Погълни това, Бил Оукшот, а след като го погълнеш, изплюй камъчето, дето те тревожи толкова.

Бил, който седеше, стиснал главата си с ръце, отпи мощна глътка.

— Става дума за идването ви в къщата като Планк. — Да?

— Не можете да го направите.

Лорд Икнъм вдигна вежди.

— Не мога ли? Странна дума по отношение на последната издънка на едно гордо семейство. Казвали ли са прадедите ми „не мога“ по осеяните с трупове бойни полета на Средновековието, когато са им нареждали да отидат да се бият с неверниците? Впрочем — продължи доверително лорд Икнъм, — май доста от тях са казвали, както можеш да се убедиш, ако се обърнеш към записките на Ричард Лъвското сърце, тъй че напразно зададох въпроса. Защо твърдиш, че не мога да го направя?

— Защото не можете. Да ви разправя ли какво стана?

— Да. Целият съм слух.

Бил довърши халбата и сякаш тя му впръсна сили да продължи.

— След като си тръгнахте — безизразно започна той, — чичо Ейлмър отпътува с колата и ме остави да се оправям с куфара ви.

— Мръсен номер.

— Крещях му да спре и да го натовари, защото тежи цял тон и не ми се щеше да го тътря по дългата алея, но той отпраши. И тъкмо тогава се появи Потър на велосипеда си.

— Коя е Потър?

— Полицаят.

— А, да, Понго ми говори за него. Съвестен служител на закона.

— Аз казах: „О, Потър“, а той отвърна: „Да, сър?“, аз продължих: „Бързаш ли?“, а той — „Не, сър“, аз: „Тогава бих искал да закараш този куфар в къщата.“ Той отвърна: „Разбира се, сър“ — и го натовари на велосипеда.

— Харесва ми диалогът — критично вметна лорд Икнъм. — Много е стегнат и информативен. Пишеш ли?

— Не.

— А би трябвало. Ще забогатееш. Но аз те прекъснах. — Да.

— Няма да се повтори. Стигна до мястото, когато Потър казал: „Разбира се, сър.“ А после?

— Аз казах: „Той е на майор Брабазон-Планк. Идва ни на гости.“ А Потър каза… Мога ли да изпия още една бира? Мисля, че ще ми помогне да се съвзема.

Лорд Икнъм повтори пътешествието си до тезгяха.

— Та казваше — рече той, като се върна с живителната течност, — че си обяснил на Потър, че куфарът е на майор Брабазон-Планк. В отговор, на което?

Бил жадно отпи, попръхтя малко и заговори с ледено спокойствие.

— В отговор, на което пършивото му лице грейна радостно. „Майор Брабазон-Планк? Майор Брабазон-Планк ли казахте? Брей, че аз го познавам много добре. Той е от родното ми село. Играл съм крикет с него стотици пъти. Ако е удобно, господин Уилям, бих искал да се отбия да му стисна ръката, след като изпия чая си.“ И какво ще правим сега?

Лорд Икнъм се замисли.

— Занасяш ме, Бил Оукшот. Никой друг, освен опитен писател, не би разказал тази история толкова добре. Под магическото ти докосване Потър изглежда тъй жив и истински. Публикуваш работите си под друго име. Предполагам, че ти си един или повече от Ситуеловците^[2]. Но по-късно ще поговорим за това. Какво ще правим сега, питаш ме ти. Да, съгласен съм, че проблемът представлява известен интерес, но всички проблеми могат да се решат с малко сериозен размисъл. Как произнесе думите „Брабазон-Планк“? Отчетливо?

— Да.

— Не фъфлеше ли?

— Не.

— Значи не можеш да се измъкнеш, като заявиш, че си казал Смит или Начбул-Хюгесен?

— Не.

Лорд Икнъм се замисли.

— Ами тогава ще се наложи да му кажем, че съм брат на неговия Брабазон-Планк.

— Смятате ли, че ще мине?

— Номерата, които минават, нямат чет и брой, когато действам правилно. Можем още сега да му се обадим… Къде живее?

— Точно зад ъгъла.

— Тогава довършвай бирата и да тръгваме.

Като се изключи кралският герб над вратата и табелка с надпис „Полицейски участък“, нищо в резиденцията на старшина Потър не издаваше, че под покрива й се помещава страховитото седалище на Реда и Закона. Подобно на толкова много полицейски участъци в английските села и той беше весела къщурка със сламен покрив и подредена градинка, заета в момента от Базил, племенника на господин Потър, на възраст девет месеца, който си дремеше в количката. Лорд Икнъм хвърли въпросителен поглед към возилото.

— Потър женен ли е?

— Не. Бебето е на сестра му. Живее с него. Съпругът й е стюард на параход до Южна Америка. Отсъства почти през цялото време. Разбира се, понякога се връща.

— Да, това е очевидно.

През отворения прозорец долетя женски глас — висок и пронизителен. Как, питаше той (гласът) невидимия човек, към когото се обръщаше, успява той (невидимият човек) непрекъснато да прави толкова много и големи дупки по чорапите? Самият глас отдаде явлението на нехайство и злонамерено отсъствие на загриженост за онези, които протриват пръстите си до кокал, за да ги кърпят. Лорд Икнъм се консултира с Бил чрез повдигане на веждите.

— Дамата ли говори?

— Да.

— На Потър ли?

— Предполагам.

— Май му вади душата.

— Да. Страшно се бои от нея, поне Елси така твърди.

— Елси?

— Камериерката.

— А да, онази, която Понго… Забравих какво щях да кажа.

— Знам какво щяхте да кажете.

— Добре, добре, няма защо да се впускаме сега в това. Да влезем вътре и нека първата ни работа е да разгледаме по-отблизо сладкото бебе. Така ще порепетираме за великия ден.