П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (13)

1

Фактът, че старшина Потър, след връщането си в къщурката да се преоблече със суха униформа, незабавно се отправи обратно към Ашъндън Манър да се види със сър Ейлмър Босток, можеше да се очаква. Сър Ейлмър беше председател на местните магистрати и полицаят гледаше на него като на свой естествен защитник. Едва водите на езерото се бяха сключили над главата му, когато той си каза, че това е нещо, към което трябва да привлече вниманието на голямото началство.

Не знаеше, че търсейки публика точно в този момент, правеше нещо, силно доближаващо се до гъделичкането на нервен тигър с къса пръчка. Никакъв предупредителен глас не нашепна в ухото му: „Внимавай, Потър!“ и не добави, че поради принудата да оттегли иска за щети, който радостно предвкусваше седмици наред, душата на висшестоящия му приличаше на кипнал водовъртеж от черна злост и че беше много по-вероятно да захапе полицая за крака, отколкото да изслуша търпеливо скръбната му история.

А осъзнаването на всичко това настъпи почти моментално. Не беше говорил повече от минута, когато сър Ейлмър го прекъсна с въпроса:

— Да не си се смахнал, Потър? — И го изгледа с неистова омраза. Когато човек отива в стаята с колекцията, за да остане насаме с мъката си, да ридае над разбитите си надежди и да мисли колко сладък би могъл да бъде животът му, ако имаше една от ония мекушави, старомодни дъщери, които винаги отговарят: „Да, папа!“, последното нещо, което иска, е нахлуването на полицаи с объркани истории. — Какви, за Бога, ги плещиш? Нищо не разбирам!

Старшина Потър се учуди. Не беше осъзнал, че се изразява неясно. Откритието, че е разтълкувал грешно гърченето на крайниците и червеното пламъче в очите на публиката си, силно го шокира. Беше отдал тези явления на естествения ужас на добър човек, който чува от друг добър човек за извършените над последния злодеяния, и сега му се стори, че има някаква грешка.

— Във връзка с престъпното нападение, сър.

— Какво престъпно нападение?

— Това, за което ви разправям, сър. Бях нападнат отстрани на езерото с патиците.

Подозрението, че говорещият е пиян, започна да набъбва в мозъка на сър Ейлмър. Стори му се, че дори Реджиналд Туисълтън на върха на среднощната си оргия би се поколебал да направи подобно изявление.

— От страна на езерото с патиците? — повтори той и очите му се разшириха.

— Да, сър.

— Как, по дяволите, може да те нападне езеро с патици?

Старшина Потър проумя, че е възникнало недоразумение. Английският език е пълен с подобни клопки.

— Когато казах „отстрани на езерото с патиците“, нямах предвид „от страна на езерото с патиците“, а „отстрани на езерото с патиците“. Тоест — продължи старшина Потър точно навреме, — „близо до“ или „в съседство с“, всъщност „точно до него“. Станах жертва на престъпно нападение точно до езерото с патиците, сър. Някой ме блъсна в него.

— Блъснал те е?

— Блъсна ме, сър. Като човек, който ми е имал зъб.

— И кой беше?

— Някаква кървавочервена жена, сър — отвърна в библейски стил старшина Потър. — Тоест, беше облечена с червен жакет и червена щуротия на главата, нещо като шалче.

— Беше ли шалче?

— Да, сър.

— Тогава защо казваш „нещо като шалче“? И преди ми се е случвало от съдийското място да говоря за идиотския тъп начин, по който вие, проклетите полицаи, давате показания. Видя ли тази жена?

— И да, и не, сър.

Сър Ейлмър притвори очи. Изглежда се молеше за сили.

— Как така и да, и не?

— Искам да кажа, сър, че всъщност не я видях, като да бих бил я видял истински. Само я мярнах за момент, докато се изтегляше. Хвърлих й едно око.

— Искаш да кажеш, че си й хвърлил един поглед?

— Да, сър.

— Тогава го кажи така. И ако още веднъж използваш израз като „бих бил я видял“, ще… Можеш ли да идентифицираш тази жена?

— Да установя самоличността й? — тактично го поправи старшина Потър. — Да, сър, стига да се приближа до нея. Но не знам къде е.

— Е, не е тук.

— Да, сър.

— Тогава защо идваш да ме тормозиш? Какво очакваш да направя?

Общо взето, старшина Потър очакваше сър Ейлмър да разпореди национално издирване и наблюдение на пристанищата, но преди да го изрече, последният се спря на друг аспект на престъплението.

— А ти какво правеше при езерото с патиците?

— Плюех и размишлявах, сър. Обикновено спирам там, когато правя обиколката си, и този следобед тъкмо бях спрял, когато се извърши злодеянието. Чух нещо зад себе си, нещо като крачки, а в следващия миг нещо ме блъсна в основата на гръбнака, нещо като ръка…

— ВЪН! — ревна сър Ейлмър.

Старшина Потър се оттегли. Прекоси терасата, отправи се към храстите от отсрещната й страна и там запали лулата си и остана да плюе и мисли. Няма да крием, че мислите му бяха прегорчиви, а илюзиите — разбити.

Точно както най-добрият приятел на едно момче е майка му, така и за полицая председателят на местните магистрати е крило и опора. Когато небесата потъмнеят, мисълта за председателя на магистратите връща слънцето иззад облаците и полицаят чувства, че именно председателят на местните магистрати е човекът, който винаги може да разреши дребните му проблеми и да му осигури опора и съчувствие. Кой би дотичал да ме вдигне, като паднах, кой приказка да ми разкаже, кой с целувка болката да изличи? Председателят на местните магистрати. Това е кредото на полицая.

Следователно всеки, който като малък е тичал при майка си да се оплаче от обиди и рани и вместо съчувствие е получил ритник отзад, ще може да разбере разочарованието на старшината. Отношението на сър Ейлмър го бе обидило и наранило. Щом законните оплаквания на един старшина се приемаха по този начин от онези, чийто дълг беше да успокояват и утешават, мислеше той, значи Елси е права и колкото по-бързо напусне полицията, толкова по-добре.

Ако бяхте се доближили до Харолд Потър, както си стоеше в храстите, пушеше лулата си и плюеше горчиво, и му бяхте казали: „Е, старшина Потър, как сте?“, щеше да ви отвърне, че му е писнало. И няма съмнение, че това черно настроение щеше да се засилва, ако не се случи нещо, което рязко откъсна мислите му от вайкането над окаяния полицейски жребий.

През клоните пред себе си имаше добър изглед към предната част на къщата, а в този миг там на балкона пред един от прозорците на първия етаж се появи женска фигура с червен жакет, която имаше нещо червено на главата, нещо като шалче. Тя застана до перилата на балкона, огледа се наляво и надясно и се върна в стаята.

Гледката остави Потър занемял. От основата на шлема до подметките на униформените му ботуши се стрелна тръпка. Започна да казва „Брей!“, но дори думата замръзна на мустаците му.

Харолд Потър беше човек, който можеше да разсъждава. Тайнствена жена с червен жакет го беше блъснала в езерото. Тайнствена жена с червен жакет обитаваше стая на първия етаж. Не му трябваше много време да започне да подозира, че двете тайнствени жени могат да се окажат една тайнствена жена.

Но как да се убеди в това?

Стори му се, че има две възможности за последващите си действия. Можеше да отиде и да докладва на сър Ейлмър, а можеше и да се промъкне до бараката със саксиите, където имаше подвижна стълба, да си набави тази стълба, да я занесе до стената на къщата, да я подпре, да се изкачи на първия етаж и да надникне. Един солиден поглед от близко разстояние би установил самоличността на червената жена.

Не се колеба дълго. Отхвърляйки почти моментално идеята да иде и да докладва на сър Ейлмър, той изчука лулата си и тръгна към бараката със саксиите.

2

Сали, отдавна погълнала препечените филийки с масло и чая, беше започнала да се чувства самотна. Измина доста време, откак Понго я беше оставил, и копнееше за завръщането му. Седнала на шезлонга, тя си мислеше какво сладко агънце е той и изгаряше от нетърпение да го види отново, за да може да продължи да го милва по главата и да му казва колко го обича.

Странно нещо е любовта и няма смисъл да се спори за нея. Ако индивидът А. открие у индивида Б. блясък, незабелязван от широката публика, широката публика просто трябва да приеме положението без протести, точно както приемаше без протести и факта, че господин Брадърхуд, куратът, е пипнал шарка, макар вероятно да имаше някоя и друга въздишка на съжаление по този повод.

Ако видехте Сали, седнала на шезлонга, стиснала длани и с блеснали като звезди очи, със сърце преливащо от любов по Понго, щеше да бъде безсмислено някоя недоволна трета страна да я потупа по рамото и да се опита да я убеждава, че в перспективата за доживотен съюз с Реджиналд Туисълтън няма нищо, което да превръща очите в звезди. Безплодни биха били опитите да рисува Реджиналд Туисълтън такъв, какъвто го виждат здравомислещите. Сали беше влюбена и го харесваше.

Единственото облаче, помрачаващо небето й, беше опасението да не би умно момиче като Хърмайъни Босток, осигурило си такова съкровище, да откаже да го освободи, но нямаше защо да се тревожи за това. Точно в този момент Хърмайъни се отърваваше от съкровището. Когато, около двайсет минути след като я остави, Понго влезе в стаята, на лицето му имаше замаяно изражение, сякаш току-що се беше борил с тайфуни, наводнения и други природни бедствия, но в очите му сияеше светлината, която изгрява в очите на мъже, открили синята птица.

Сали не я забеляза веднага, защото й пречеше кърпичката, с която той попиваше челото си, и първите й думи бяха на упрек.

— О, ангелче, колко се забави.

— Извинявай.

— Току-що излязох на балкона да видя дали не си наоколо, но те нямаше. Знам, че трябваше да мислиш, но трябваше ли да мислиш толкова време?

Понго свали кърпичката.

— Не обмислях — рече той. — Говорих с Хърмайъни.

Сали подскочи.

— Значи я намери?

— Тя ме намери.

— И какво стана?

Понго отиде до огледалото и започна да се проучва. Май търсеше бели коси по главата си.

— Е, трудно ми е да го опиша — отвърна той. — Много объркана работа. Била ли си някога в тежка автомобилна катастрофа? Или улучена от атомна бомба? Не? Тогава е трудно да ти го обясня. Все пак се откроява фактът, че годежът е анулиран.

— О, Понго, миличък! Значи от днес можем да живеем щастливо и прещастливо до края на живота си.

Понго за пореден път употреби кърпичката.

— Да — съгласи се той, — само ми трябва малко време да събера отломките си и да се сглобя наново. Няма защо да крия, че неотдавнашната сцена направо изцеди силиците ми.

— Клетото ми агънце. Жалко, че нямам в себе си амонячни соли.

— Да, бих използвал цяло ведро.

— Толкова ужасно ли беше?

— Дори повече.

— Какво й каза?

— Нямах възможност да й кажа каквото и да било с изключение на „А, ето те и теб“ в самото начало. Тя изнесе тежестта на разговора.

— Да не искаш да ми кажеш, че тя е развалила годежа?

— И още как! Знаеш ли, май чичо Фред е изиграл някаква роля.

— Защо?

— Срещнал Хърмайъни и изял кокошия крак с вълчи глад. Наговорил й е такива страхотии за мен, че се учудих как ги беше запомнила. Но беше.

— Като например?

— Ами как са ме арестували на кучешките надбягвания, как снощи съм слязъл в гостната да пийна една глътчица, как тази сутрин бях сгащен в гардероба на мама Босток. Такива неща.

— В гардероба? Какво си правил там?

— Отидох в стаята й да ти потърся червило за устни и…

— О, Понго! Моят герой! Наистина ли го направи заради мен?

— Малко са нещата, които не бих направил за теб. Виж ти какво направи за мен. Блъсна Потър в езерото.

— Струва ми се, че това ни е хубавото на нас двамата. Всеки помага на другия. Добра основа за щастлив брак. Значи чичо Фред й е разказал за теб? Бог да го благослови.

— Така ли виждаш нещата?

— Ами той те спаси от момиче, с което никога нямаше да си щастлив.

— Не бих могъл да бъда щастлив с друга, освен с теб. Да. Права си май, че ме е отървал. Не бях погледнал на нещата от този ъгъл.

— Той не се щади, ако смята, че пръска радост и светлина.

— Така е. От него са пропищели от всички страни и аз продължавам да твърдя, че трябва да бъде въдворен в килия с тапицирани стени. Но съм съгласен, че в случая разчисти пътя ни. Искам да кажа, ето ни, нали?

— Ето ни.

— Всичките ни проблеми са решени. Няма за какво да се тревожим повече.

— Няма.

— О, Сали!

— О, Понго!

Прегръдката, в която се вкопчиха, беше силна, достатъчно силна, ако се осъществяваше в холивудски филм, да накара Ерик Джонстън да поклати със съмнение глава и да препоръча да се изрежат неколкостотин метра лента, но не толкова силна, че да лиши Понго от видимост към прозореца. И сгушената в ръцете му Сали с тревога усети, че той изведнъж се вцепенява, сякаш се превръща в стълб от сол.

— Какво има? — попита тя.

Понго сухо преглътна. Очевидно имаше трудности с говора.

— Не гледай нататък — рече той, — но онази напаст Потър току-що се прехвърли със стълба на балкона.

3

В момента, в който старшина Потър, вече открил леката стълба, започна да я издига, а Понго, в спалнята си на първия етаж тъкмо подхващаше емоционалното си описание на скорошния разговор с Хърмайъни, майор Планк зави с колата, мина през портите на Ашъндън Манър и подкара нагоре по алеята с висока скорост.

Движеше се с висока скорост от мига, когато напусна „Бичата глава“. Вероятно би се движил сравнително бързо при всяко положение, защото беше от хората, които просто го правят, но това, което в случая го караше да не се чувства склонен към размотаване и любуване на пейзажа, беше фактът, че го осени пълната значимост на думите на лорд Икнъм в бара. С други думи, си спомни, че човекът, когото познаваше като Кретьо Туисълтън, се бе похвалил, че сега е лорд Икнъм.

В Лондон има среди, където несекващата ексцентричност на Петия граф беше любима тема за разговор и точно в тези среди се движеше майор Планк, когато не се движеше сред алигаторите. Следователно характерът и навиците на старото му другарче му бяха кристално ясни и също тъй кристално ясно си представяше какъв би бил ефектът върху Брабазон-Планковата репутация за всеки, пред когото лордът би решил да се представи за Брабазон-Планк.

Не знаеше от колко време това обществено зло тормози Ашъндън Манър, но изпитваше силното усещане, че дори един-единствен ден е твърде много, а нещо от порядъка на четирийсет и осем часа би лепнало такова леке върху великото старо име Брабазон-Планк, че няма да може да се изличи и след няколко поколения.

Вероятно няма човек, който да се движи по-чевръсто от изследовател на Бразилия на път да изобличи измамник, лепящ лекета връз семейното му име, и дори Хърмайъни би завидяла на скоростта, развита от ферментиращия майор. Притежаваше голям, плосък, солиден крак, възхитително оформен за настъпване на педала за газта и го натискаше с мерак.

Като стигна до къщата, бързаше прекалено много, за да губи време по звънене на врати и чакане да му отворят. От отворен френски прозорец вдясно долитаха гласове. Вероятно прозорецът беше на гостната и майорът се отправи нататък и влезе. Намери се в компанията на младия си подчинен Бил Оукшот и на груб мъж от по-стара реколта, който пуфтеше в побелелите си мустаци тип „любители на супа“. Като ги погледна, остана с впечатлението, че и двамата са разстроени от нещо.

И не грешеше. Споменът за идиотското му поведение при разговора с Хърмайъни не бе престанал да терзае Бил, а сър Ейлмър още се намираше в лапите на объркващата ярост, която връхлита мъжете с властен характер, когато дъщерите им наредят да не подават съдебен иск срещу издатели — ярост, която разговорът със старшина Потър не бе допринесъл с нищо да уталожи. Да се каже, че Уилям Оукшот и сър Ейлмър Босток бяха две бурета с барут, нуждаещи се само от една искрица, за да гръмнат, не е много находчиво, но затова пък вярно.

Все пак възможно беше успокояващото въздействие на чая, кифличките и сандвичите с краставички да успее да отклони катастрофата и да позволи разменените реплики да се ограничат до неутрални теми, ако сър Ейлмър, прекалено доволен да запази подобна новина само за себе си, не беше споменал между другото, че Хърмайъни му е споделила как романтичните й чувства са изтекли в небитието, поради което няма да се налага да прекара вечерта като бъдещ тъст на Реджиналд Туисълтън. Това накара Бил да възкликне: „Божичко!“ с възторжен глас и подложен на натиск, да обясни въодушевлението си, да заяви, че през ума му е минала мисълта, че щом Хърмайъни отново е в обращение, може да има нова възможност и за младеж, който я е обичал дълги години с нарастваща страст, а това на свой ред накара сър Ейлмър да се нахвърли върху него с нокти и зъби. На лицето на племенника му бе изгряла усмивка, която намираше за глупава, поради което незабавно се зае със задачата да я изтрие.

— Га! — рече той, говорещ с опасно пълна с кифличка уста и добави, че Бил няма защо да се хили с грозното си лице като проклета хиена, защото, независимо дали е свободна или заета, Хърмайъни не би го докоснала и с въдичарски прът.

— И защо да го прави? — запита логично сър Ейлмър. — Ти? Та тя гледа на теб като на…

— Знам — отвърна Бил с върнала се мрачност, — като на брат.

— Не брат — поправи го сър Ейлмър. — Овца.

Масивното тяло на Бил потръпна. Челюстта му увисна и очите му се наохлювиха.

— Овца?

— Овца.

— Овца?

— Овца! — не отстъпи сър Ейлмър. — Клета безгръбначна овца, която не може да каже „Бу!“ и на гъска.

По-врял и кипял в споровете човек би обърнал това обвинение в своя полза, като накара говорещия да назове поне три овце, букащи на гъски, но Бил само се вцепенени със свити юмруци, разширени ноздри, с лице, покрито от аленината на срама и негодуванието, съжаляващ, че кръвната връзка и напредналата възраст на събеседника му изключваха възможността да си получи заслуженото, което той трудолюбиво си търсеше, не, молеше за него с всяка изречена дума.

— Овца — продължи с удоволствие сър Ейлмър и разгърна обвинителната си реч. — Тя сама ми го каза.

В този крайно деликатен момент през прозореца нахълта майор Планк.

— Здравейте — рече той, влизайки с бодрата крачка и спокойната увереност на човек, свикнал от години да влиза непоканен в колибите на туземни вождове. — Здрасти, Бил.

Трудно бихме намерили по-убедително доказателство за вихрушката, която думите на чичо му бяха пробудили в душата на Бил Оукшот, от това, че неочакваното влизане на последния човек, когото би пожелал в гостната на Ашъндън Манър, дори не запали искрица ужас в погледа му. Изгледа го тъпо, с ум, още зает с овчия диалог. Наистина ли Хърмайъни, питаше се той, гледа на него като на овца? И изхождайки от този факт, значеше ли това, че храни предубеждения към овцете? Според веществените доказателства нямаше нищо против ваклите агънца, но овцете, естествено, може би бяха друга работа.

Наложи се сър Ейлмър да се прояви като любезен домакин.

— Кой, по дяволите, сте вие? — запита той със скрита благодарност, че се появява нов обект, върху когото да излее част от злостта, породена от бъбренето му с щерки и старшини.

Майор Планк имаше богат опит в обругаването (в смисъл че обругаваният беше той) от нервни и раздразнителни домакини. Много от домовладиците, при които се беше отбивал неканен навремето, бяха вършили обругаването с копия и отровни стрелички.

— А кой, по дяволите, сте вие? — с готовност откликна той. — Търся Мутрата Босток.

Сър Ейлмър трепна.

— Аз съм сър Ейлмър Босток — с достойнство изрече той и майор Планк невярващо се взря в него.

— Ти? Не ставай глупак. Мутрата Босток е по-млад от мен, а ти си по-дърт от света. Бил, виждал ли си някъде чичо си?

— В този миг прислужничката Джейн влезе с купа ягоди в ръце, защото ягодите се посрещаха добре по време на чая в Ашъндън Манър, както и сандвичите с краставички, кифличките и каквото и да било друго.

— ДЖЕЙН!

По-мекушаво момиче би изтървало купата. Джейн само изпълни номера на трепетликата.

— Да, сър?

— Кажи на този кучи… на този господин кой съм.

— Сър Ейлмър Босток, сър.

— Правилно — отсече сър Ейлмър като съдия на някоя от викторините за обща култура, тъй популярни напоследък.

Майор Планк заяви, че е смаян.

— Тези гадни мустаци ме подведоха — поясни той. — Ако се разхождаш наоколо, скрит зад развети сиво-бели мустаци, не можеш да обвиняваш хората, че те вземат за столетник. Е, Мутра, радвам се да те видя отново и тъй нататък, но да съкратим глупостите. Дошъл съм по работа. Името ми е Планк.

— Планк!

— Брабазон-Планк. Може би ме помниш от училище. Току-що открих, че оня луд за връзване Кретьо Туисълтън — сега се казва лорд Икнъм — пребивава под моето име под покрива ти и на това трябва да се сложи край. Не знам какво го е накарало да го стори и пет пари не давам за мотивите му. Въпросът е, че, проклет да съм, ако допусна хората да смятат, че Кретьо Туисълтън съм аз. Божичко! Ти самият как би го приел?

Веднага след думите „Името ми е Планк“ сър Ейлмър изпълни бърза и невероятно точна имитация на кит, пронизан от харпун, като се разтресе спазматично от глава до опашка. Но когато говорившият продължи, тя бе изместена от ледено спокойствие — опасното спокойствие, вещаещо торнадо.

— Мога да ти кажа какво го е накарало да го направи — рече той и си позволи да отправи към Бил поглед огнехвъргачка. — Пожелал е да помогне на тук присъстващия ми племенник. Скоро ще проведем нашия годишен селски празник, а едно от най-важните му мероприятия е състезанието на сладки бебета. Племенникът ми трябваше да бъде съдия.

— Кретьо ми каза, че той ще е съдията.

— Това беше уредено по-късно. Племенникът ми го е убедил да заеме мястото му.

— Много разумно от твоя страна, Бил — сърдечно откликна майор Планк. — Тия състезания на бебета са дяволски опасни. Сами по себе си малките зверчета са достатъчно гнусни, но човек трябва да се варди най-вече от майките. Виж — оголи крак той и показа белег на глезена си. — Получих го в Перу, защото бях достатъчно глупав да се оставя да ме убедят да присъждам награди за сладки бебета. Майката на един от неудостоените с грамота ме погна с туземно мачете.

— Тогава е възникнал проблемът — продължи сър Ейлмър, все още с равен и отмерен глас — как да вкара лорд Икнъм в дома ми. Знаел е много добре, че никога няма да го пусна под покрива си, ако знам кой е всъщност. Затова каза, че е изследователят майор Брабазон-Планк, а племенникът ми подкрепи това твърдение. Как си я представяш тая работа — изведнъж изрева той, внезапно зарязал спокойния съдийски тон и превърнал се в кълбо от огън и бяс, — как си представяш, ти, младо дяволско изчадие, че можеш да вкарваш измамници в моя дом?

Щеше да продължи да говори, защото очевидно не беше излял чувствата си, но в този момент изригна вулкан.

Изисква се много, за да промениш отношение, проявявано години наред. От ранно детство Бил Оукшот бе гледал на чичо си с уважително страхопочитание, сравнимо с отношението на праисторически младеж към племенния вожд. Беше се гърчил под гнева му, слушал послушно разказите му, правил всичко по силите си да спечели одобрението му. И ако тази сцена се бе разиграла в момент, когато беше в нормално състояние на духа, без съмнение щеше да се свие като акордеон и да се остави да го манипулират без протести.

Но Бил не беше в нормално настроение. Душата му се гърчеше от бунтовни напъни като цистерна с бензин, ударена от гръм. След разговора с Хърмайъни бе останал наранен, сгърчен от нетърпима болка. Информацията, че гледа на него като на овца, бе поръсила сярна киселина върху раните. А сега, неведнъж, не дваж, а триж този куфалник с побелели мустаци бе споменал Ашъндън Манър като „моя дом“. В подобни емоционални моменти винаги се намира нещо, което обикновено е крайно банално, но изпълнява ролята на последната капка в чашата и за Бил това беше именно претенцията на чичо му към Ашъндън Манър.

През цялото време на изложението беше продължил да яде и пие по машиналния несъзнателен начин на англичанин по време на чай й за секунда кифличката му попречи да даде вокален израз на възгледите си. Ала той я преглътна и вече бе готов да започне.

— „Моя дом“ ли каза? — рече той. — Това ми допада. Откъде измисли тая работа с „моя дом“?

Сър Ейлмър заяви, че не това е въпросът и се опита да посочи кой точно е въпросът, когато беше пометен от приливна вълна.

— „Моя дом“! — повтори Бил, като се задави с тези думи, както за една бройка щеше да се задави се кифличка. — Ама че нахалство! Ама че наглост! Крайно време е, чичо Ейлмър, да си изясним кой е собственик на проклетата къща. Да го направим сега.

— Да, да го направим — намеси се заинтригуван майор Планк. Като човек с пет сестри и седем лели той беше много печен в семейните скандали и реши, че този се очертава като първокласен и трябва да бъде подбутнат. — Чия е къщата?

— Моя — прогърмя Бил. — Моя. Моя. Моя. Моя. Моя.

— Разбирам — ориентира се майор Планк. — Твоя. Тогава какво търси тук Мутрата?

— Насади се тук, когато бях още дете и не можех да направя нищо. Бях едва шестнайсетгодишен, когато баща ми почина и той изпълзя от Челтнъм и се натресе тук.

— А какво стана, когато ти навърши пълнолетие?

— Нищо. Продължи да ми виси на главата.

— Трябвало е да го изриташ.

— Естествено, че трябваше.

— Тогава е бил моментът.

— Да.

— И защо не го направи?

— Сърце не ми даваше.

— Неуместна доброта.

— Е, ще го направя сега. Писна ми да бъда… как се казваше?

— Твърдоглав?

— Кръгла нула в собствения си дом. Втръсна ми и ми омръзна да бъда кръгла нула в собствения си дом. Можеш да се изнасяш, чичо Ейлмър. Ясно ли е? Изчезвай. Пет пари не давам накъде, стига да е час по-скоро. Върни се в Челтнъм, ако щеш. Или в Бексхил.

— Или в Богнор Реджис — предложи майор Планк.

— Или в Богнор Реджис. Върви, където щеш, но няма да останеш тук. Ясно ли е?

— Напълно ясно — заяви майор Планк. — Крайно добра формулировка.

— Правилно — отсече Бил и напусна салона в галоп през френския прозорец, а майор Планк си взе кифличка.

— Мило момче е този Бил — отбеляза той. — Харесвам младежите, които знаят какво искат. Прекрасни кифлички, Мутра. Ще си взема още една.

4

Като излезе през френския прозорец, Бил прекоси терасата, забързан към началото на алеята. Дишаше апоплектично.

Апетитът идва с яденето. Отхвърлянето на оковите не го успокои и не го възвърна към ежедневната кротост, а точно обратното — настрои го за нови вдъхновени срещи. Беше усетил вкуса на кръвта и жадуваше за още. Това често се случва с мълчаливите спокойни младежи, когато най-сетне намерят сили да защитят правата си.

Беше напълно готов да се срещне с Джо Луис или друг шампион по бокс и да се заяде с него, а когато зави зад ъгъла и излезе на алеята, очите му се спряха на нещо, което беше направо отговор на молитвите му.

Не беше Джо Луис, а следващият го по достойнство противник. Това, което видя, беше шишкав младеж с розов нос и очила, потънал в напоителен разговор с Хърмайъни Босток. И точно когато ги забеляза, младежът внезапно прегърна Хърмайъни и започна да я целува.

Бил се юрна в галоп, огънят в очите му се разгаряше, апоплектичността на дишането му се засили. Общото му душевно състояние беше на боен кон, който изцвилва „Ха!“ сред фанфарите.