П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (2)

Втора глава

Летният следобед се беше стопил до мек здрач и Бил Оукшот отдавна бе изнесъл нараненото си сърце от къщата, когато Понго Туисълтън се появи в дома на предците си. Една от онези необясними повреди, които преследват двуместните автомобили, го бе забавила по пътя. Пристигна точно навреме да се преоблече за вечеря и осмият час го завари седнал срещу чичо си в облицованата с дъбова ламперия трапезария, възстановяващ тъканите си след изморителен ден.

Лорд Икнъм, очарован да го види, беше весел и безгрижен домакин, но по време на вечерята неизменното присъствие на иконома Когс направи един по-интимен разговор невъзможен и го сведе до най-общи теми. Понго говореше за Ню Йорк, откъдето току-що се беше върнал след посещение, свързано с управление на имотите на кръстника му, и лорд Икнъм спомена, че лейди Икнъм е на път за Тринидад да присъства на сватбата на дъщерята на своя стара приятелка. Лорд Икнъм отбеляза и срещата си с едновремешния приятел на Понго Бил Оукшот, а Понго, макар да призна, че едва си спомня Бил — „Едро момче с розови бузи, освен ако не го бъркам с някой друг“, — заяви, че очаква с нетърпение да поднови познанството, когато се приземи в Ашъндън Манър.

Засегнаха и теми като времето, кучетата, двуместните коли (грижи в болест и здраве), външната политика на правителството, възможностите на коня Джуджуби в състезанието за купата „Гудуд“ и как трябва да се постъпи — тази тема бе породена от новите литературни изследвания на Понго, — ако някоя сутрин откриеш в банята си труп, облечен само с пенсне и стари гамаши.

Едва когато кафето бе поднесено, а пурите — запалени, лорд Икнъм се подготви за по-обстоен разговор.

— Какво облекчение е, когато икономът изчезне — доволно въздъхна той. — Кара те истински да проумееш онзи стих от книгата с химни — „Мир, съвършен мир, когато любимите същества са далеч“. Не че Когс ми е любимо същество. По-скоро изпитвам към него привързаност, подправена със страхопочитание. Е, Понго, страшно се радвам, че дойде. Исках да си побъбрим напоително за плановете ти и за други неща.

— А — отвърна Понго.

Говореше сдържано. Беше слаб, представителен младеж с лимоненожълта коса и привлекателно лице, а на това лице по-проницателният наблюдател в момента би забелязал сурово напрегнато изражение, каквото несъмнено би се появило на лицето на Свети Антоний точно преди началото на изкушенията. Хранеше дълбокото подозрение, че сега, когато остана насаме с чичо си, ще му се наложи да бъде крайно твърд с него и да прояви желязна решимост срещу коварните му попълзновения.

Като наблюдаваше внимателно главата на семейството по време на вечерята, не пропусна да забележи в очите му, докато говореше за пътешествието на съпругата си до Западна Индия, дяволитото пламъче, типично за хлапе, което е останало само в къщата и знае къде се намира ключът от долапа с конфитюрите. Беше го виждал и преди и то неизменно бе предвестник на неприятности с тежки последствия. Забележимо още при поднасянето на супата, сега, когато собственикът му пуфтеше с пурата, изражението беше станало по-видимо от всякога и Понго хладнокръвно очакваше продължението.

— Колко време смяташ да досаждаш на тия твои Бостокови?

— Около седмица.

— А после?

— Вероятно ще се върна в Лондон.

— Добре — сърдечно възкликна лорд Икнъм. — Това исках да разбера. В това исках да съм сигурен. Ще се върнеш в Лондон. Отлично. Ще дойда при теб и двамата ще прекараме няколко приятни и възпитателни следобеди.

Понго се вцепени. Всъщност не каза: „Ха!“, но възклицанието се съдържаше в острия поглед, който отправи през масата. Подозренията му се оказаха основателни. При положение че любящият надзор на съпругата му бе временно прекратен, Фредерик Олтамонт Корнуолис, Пети граф Икнъм, планираше отново да се развихри на воля.

— Питате ме — веднъж беше заявил един Симпатяга-мислител в пушалнята на клуб „Търтеите“ — защо при споменаването на името на чичо му Фред Понго Туисълтън прежълтява до мозъка на костите и си поръчва две бързи. Ще ви кажа защо. Защото чичо му е неподправен динамит. Всеки път, когато е сред Понго с кипнали жизнени сокове в жилите, той подлага клетника на някакъв душеразтърсващ експеримент, като го завлича на показ и там, пред очите на широката общественост, се отдава на някакво крайно възмутително изпълнение. Защото, макар и в напреднала възраст, старият проклетник при тези случаи се държи като невръстен младеж на двайсет и две. Не знам дали сте наясно със значението на думата „ексцесии“, но той се отдава именно на тях като отвързан. Накарайте Понго някога да ви разкаже за деня, прекаран от двамата на кучешки надбягвания.

Ако лорд Икнъм бе дочул тези критични слова, пръв щеше да признае истинността им. От малко момче имаше весел и щастлив нрав, а в залеза на живота си още поддържаше, освен младежката талия слънчевия ентусиазъм и ненакърнения манталитет на умствено недоразвит подрастващ. През последните няколко години беше се насладил на поредица твърде приятни приключения в компанията на племенника си и живееше с приятната мисъл, че във всеки един от случаите бе демонстрирал високи, широки и изобщо ненадминати интелект и изобретателност, и най-вече по време на онези кучешки надбягвания. Макар че неспирно твърдеше, че един по-мъдър полицай би се задоволил със строга забележка.

— Както знаеш, освен ако не си спал по време на вечерята — поднови монолога си той, — леля ти ме остави сам за няколко седмици и както несъмнено се досещаш, изживявам нечувани страдания поради липсата й. Чувствам се като герой на стихотворение от началото на деветнайсети век, загубил любимата си газела. И все пак…

— Слушай… — направи опит Понго.

— И все пак във всеки облак, разгледан от опитно око, стига да го анализира достатъчно задълбочено, може да се открие сребриста ивица, колкото и да е малка. Така че ужасът на моето мъчително положение до известна степен е омекотен от мисълта, че отново съм на свободна практика. Леля ти е най-милата жена на света и никой не я обича повече от мен, но понякога присъствието й ми се струва… как беше онази дума… сковаващо. Както знаеш, тя храни екстравагантни възгледи по отношение на вилнеето ми на воля из Лондон, както се изразява, и това пречи на самоутвърждаването ми. Жалко. Да живееш през цялото време в селска морга като Бишъпс Икнъм, значи да ръждясаш и да изгубиш връзка със съвременната мисъл. Не мисля, че сега бих могъл да ти назова името на един-едничък пазител на реда в целия Уест Енд, а навремето ги познавах всичките. Точно затова…

— Слушай ме сега.

— Точно затова фактът, че тя си опакова четката за зъби и отпраши за Тринидад, макар да засенчва слънчевата светлина в живота ми, не се възприема от чичо ти като непоправима трагедия. Съществуването ми може и да се е превърнало в безплодна пустиня, но да не забравяме, че вече мога да се похваля със сърце, готово на всяка участ. Уведоми ме, когато се върнеш в Лондон, и ще долетя при теб с разплетени коси. Бог да ме благослови, колко млад се чувствам напоследък! Трябва да е от времето.

Понго изтръска пепелта от пурата и отпи от брендито. На лицето му имаше хладен строг израз.

— Изслушай ме сега, чичо Фред — рече той и гласът му прозвуча като музика в ушите на ангела хранител, който усети, че ще чуе нещо хубаво. — Зарежи тая работа.

— Да я зарежа?

— Напълно. Няма да ме замъкнеш отново на кучешки надбягвания.

— Не съм споменавал за кучешки надбягвания. Въпреки че те са отлично средство за опознаване душевността на народа.

— Или на която и да било от отвратителните ти оргии. „Това е затворена страница“ отразява най-добре същността на нещата. Ако дойдеш да ми гостуваш в Лондон, ще получиш обяд в апартамента ми, последван от интересна книга. Нищо повече.

Лорд Икнъм въздъхна и известно време мълча. Размишляваше върху проклятието на богатството. В доброто старо време, когато Понго беше млад сиромах, учещ за държавен изпит по право и опитващ на редовни интервали да влезе под кожата на чичо си за някоя и друга жизненонеобходима петарка, никой не би могъл да бъде по-сговорчив спътник по друмищата на порока. Но наследяването на пари сякаш го бе променило издъно. Все същата стара история, тъжно си мислеше лорд Икнъм.

— Много добре — измънка той. — Щом така чувстваш нещата…

— Така ги чувствам — увери го Понго. — Запиши го на маншета си. И няма защо да се вайкаш, защото ще се придържам към намерението си с желязна решимост. Положението ми в очите на Хърмайъни не е твърде стабилно в момента, не й допада членството ми в „Търтеите“ и най-лекият полъх на скандал ще ме помете. А за нещастие тя знае всичко за теб.

— Животът ми е отворена книга.

— Чувала е що за откачалка си и се опасява да не е наследствено. Непрекъснато ми повтаря с неспокоен поглед: „Дано не си като чичо си.“

— Вероятно не си я разбрал. „Дано да си като чичо си“ е казала. Или „Моля те, миличък, опитай се да бъдеш повече като чичо си“.

— Поради това ще трябва да дебна всяка своя стъпка като ястреб. Дори най-лекото подозрение в прелестната й главица, че не съм сто процента стабилен, и шансовете ми да обуя официални панталони и да я поведа към олтара кучета ги яли.

— Значи отказваш да обмислиш идеята да дойда в Ашъндън като твой личен прислужник и да видим какви невинни развлечения можем да извлечем от тази измама?

— Божичко!

— Само предложих. И без това не можем да го направим. Това ще наложи да си избръсна мустаците, към които съм привързан като към родни братя. Когато един мъж няма ни дете, ни коте, той се привързва към мустаците си. Значи тя е такова момиче, а?

— Какво искаш да кажеш с „такова момиче“?

— С благородна настройка. Възвишени принципи. Гордост за британската женственост.

— Нещо такова. Да, страхотна е. Трябва да я видиш, за да повярваш.

— Нямам нетърпение.

— Имам нейна снимка, ако държиш да я погледнеш — каза Понго и измъкна от вътрешния си джоб снимка кабинетен размер, както фокусник вади заек от цилиндър.

Лорд Икнъм я взе и известно време я разучава.

— Впечатляващо лице.

— Не пропускай очите.

— Видях ги.

— И носа.

— Видях и него. Изглежда интелигентна.

— И още как. Пише романи.

— Велики Боже!

В ума на Понго се зароди чудовищно подозрение.

— Не я ли харесваш? — невярващо запита той.

— Ами, ще ти обясня — внимателно заговори лорд Икнъм. — Виждам, че е забележително момиче, но не бих казал, че е подходяща за твоя съпруга.

— И защо?

— По мое мнение ще има да патиш. Изучил ли си добре тези черти? Брадичката й е твърде решителна. Очите й святкат.

— И какво им е лошото на святкащите очи?

— Крайно неприятно е да ти се мотат из къщата. За да се справиш със святкащите очи, трябва да си мъж от огън и стомана. Ти мъж от огън и стомана ли си? Ха! Метнал си се на мен и си Мека Мария.

— Какво съм?

— Под Мека Мария разбирам мъж от висша класа, чийто инстинкти го карат да носи всяка сутрин закуската на жена си в леглото и да й гука, докато тя я поглъща. А една Мека Мария не се нуждае от жена-романистка с твърда брадичка и святкащи очи, а от весела, сладка душица, която, като й загука, ще му отвърне с гукане плюс чуруликане. Съветът, който давам на всеки млад човек, тръгнал да си търси спътница в живота, е да си намери момиче, което може да гъделичка. Виждаш ли се да гъделичкаш Хърмайъни Босток? Ще се възправи в цял ръст и ще изригне: „Господине!“ Идеалната съпруга за теб, разбира се, е Сали Пейнтър.

При споменаването на това име, както тъй често става, когато имена от мъртвото минало изникват в разговора, лицето на Понго се превърна в маска и около него сякаш се образува скреж. По-чувствителен човек от лорд Икнъм би пратил да му донесат шапка, шал и ръкавици.

— Да не би Когс да страда от мазоли? — запита разсеяно Понго. — Стори ми се, че накуцва.

— От момента, когато тя дойде в Англия — продължи лорд Икнъм, отказвайки да бъде отклонен от темата в сферите на други, макар и доста интригуващи разсъждения, — винаги съм се надявал вие със Сали в крайна сметка да оформите съюз. И дойде денят, когато ти ме зарадва, че нещата потръгват. А после, за проклетия — леко повиши тон той, поради нахлулите силни чувства, — настъпи друг ден, когато ме осведоми, че работата е умряла. А защо, след като успя да се сгодиш за момиче като Сали Пейнтър, прояви слабоумието да охладиш отношенията си с нея, за мен остава загадка. Предполагам, че ти си виновен.

Понго възнамеряваше да поддържа ледено мълчание до изчерпването на безвкусната тема, но това несправедливо натякване го изрита от гордата сдържаност.

— Нищо подобно. Може би ще ми позволиш да ти изложа фактите.

— Ако обичаш. Време е някой да го стори. Не можах да изкопча нищо от Сали.

— Ти си се виждал с нея?

— Преди няколко седмици дойде тук с Отис и ми заръча да пазя един от бюстовете й. Не знам защо. Онзи там, в ъгъла.

Понго хвърли на бюста кратък, заинтересуван поглед.

— И не ти ли изложи фактите?

— Заяви, че годежът е развален, което вече знаех, но нищо повече.

— О? Е — задиша тежко през носа Понго, загледан в трупа на мъртвото минало, — случи се следното. Нарече ме малодушен и жалък страхливец само защото отказах да извърша нещо, което искаше от мен.

— Вероятно го е казала като комплимент. Малодушието може да е много симпатично.

— Последваха тежки думи. Аз й казах туй-онуй, тя също. След няколко часа пощальонът ми донесе пръстена, писмата и всичко останало.

— Най-обикновена свада между влюбени. На другия ден сте щели да оправите нещата.

— Да, ама не. В интерес на истината, това изказване за малодушието беше просто последната капка. От известно време се джавкахме за какво ли не и рано или късно разривът беше неизбежен.

— Какви бяха основните теми на разногласията ви?

— Ами оня неин скапан брат например. Повръща ми се от него.

— Признавам, Отис не е лъжица за всяка уста. Сали ми каза, че сега е издател. Вероятно ще оплеска и издателството, както обърка антикварния си магазин. Каза ли й, че ти се повръща от него?

— Да. Доста се напуши. А след това неприятностите продължиха, защото поисках от нея да зареже скулпторството.

— Защо не ти харесва да е скулпторка?

— Не ми беше приятно да движи с ония мърлячи от Челси. Брадати типове — поясни Понго със сурово потреперване. — Понякога ходех в студиото й и те изпълзяваха със стотици от дървенията, обрасли с бради до очите.

Лорд Икнъм замислено дръпна от пурата.

— Сбърках, като заявих, че не си мъж от огън и стомана. Май си се надувал като арабски шейх.

— Тя ми се надуваше. Все се мъчеше да ме командва.

— Всички момичета го правят, особено американките. Знам го, защото се ожених за американка. Това е част от чара им.

— Е, всяко нещо си има граница.

— И как я достигнахте в твоя случай? Беше започнал да ми разправяш. Какво поиска да извършиш?

— Като тръгна за Ню Йорк, да взема със себе си някакви бижута и да се опитам да ги внеса незаконно в страната.

— Бог да я благослови, каква предприемчива душица е. Но откога Сали притежава бижута?

— Не бяха нейни, а на някаква нейна богата американска приятелка, Алис не-знам-коя-си. Тази глупачка накупила тонове бижута от магазините на Бонд Стрийт и не й се искало да плаща мито за тях, като се върне в Ню Йорк, та Сали поиска аз да ги контрабандирам.

— Мила идея.

— Тъпа идея. Така й казах. Как само щях да изглеждам, ако митничарите ме бяха претърсили до голо.

Лорд Икнъм въздъхна.

— Ясно. Е, съжалявам. Богат съпруг като теб щеше да се отрази добре на Сали. Опасявам се, че е на дъното на финансовата бездна.

Челюстта на Понго поувисна. Любовта може и да беше мъртва, но той имаше чувствително сърце.

— О!

— Не вярвам да има и за храна.

— Глупости!

— Не са глупости. Стори ми се слабичка и не ми хареса начинът, по който нагъваше агнешкото и граха, сякаш не беше виждала храна от седмици. Скулптирането, ако така се казва, едва ли е доходен бизнес. Кой, за Бога, купува глинени бюстове?

— О, тук няма проблеми — отдъхна си Понго. — Тя не зависи финансово от скулптирането. Има малко пари, оставени й от една леля в Канзас Сити.

— Знам. Но се питам дали нещо не е повредило тази финансова котва. Минаха две години, откак тя дойде в Лондон при Отис. Може той да ги е профукал. Човек като Отис може да натвори сума ти безобразия за две години.

— Сали е много разумна.

— И най-уравновесените момичета често се оказват пълни глупачки по отношение на любимите си братчета. Във всеки случай в отговор на скорошно мое писмо до нея, в което заявявах, че се надявам скоро да отскоча до Лондон и бих желал да си остави една свободна вечер да я заведа на ресторант, получих отговор, че се радва на пристигането ми, защото искала да ме види по много спешен въпрос. Беше подчертала думата „много“. Това изявление не ми хареса. Навремето ти ми пишеше по този начин, когато имаше временни неприятности с букмейкъра си и се надяваше да ми изкрънкаш малък заем. Е, утре ще я видя и ще я сондирам. Клетата малка Сали, надявам се да е добре. Тя е възхитително момиче.

— Да.

— Все още поддържаш това мнение, така ли?

— Ами да. Много съм привързан към Сали. Опитах се да й направя услуга, преди да тръгна за Америка. Хърмайъни ми каза, че старият Босток иска да му изваят бюст, който да подари на селския клуб, и аз я накарах да го поръча на Сали. Реших, че хонорарът ще й се отрази добре.

— Виж ти, виж ти. Едно импулсивно момиче би се трогнало от подобен жест. Да, наистина. Просто я чувам да казва: „Най-милият мъж, когото познавам.“ Понго, вярвам, че ако си изиграеш добре картите, все още можеш да се ожениш за нея.

— Не пропускаш ли дребния факт, че случайно съм сгоден за Хърмайъни?

— Изклинчи.

— Ха!

— Това би те посъветвал и най-добрият ти приятел. Ти си мрачен, вглъбен младеж, прекалено склонен да се вглеждаш в тъмната страна на нещата. Никога няма да те забравя в деня, когато отидохме на кучешки надбягвания. „Печален“ е единствената дума, с която можеш да бъдеш описан в момента, когато пръстите на ченгето се впиха в яката ти. Същински Хамлет. Това, от което имаш нужда, е весела, жизнена съпруга, която да те спасява от самия теб, жена, която ще закрепи леген с вода на ръба на вратата на спалнята на епископа, когато ви дойде на гости. Не вярвам Хърмайъни Босток някога в живота си да е погаждала номер някому. На твое място бих я разкарал. Прати й любезна телеграма, че си променил решението си и готово. Имам бланки в кабинета.

По лицето на Понго се изписа искрено благочестие.

— За твое сведение, чичо Фред, и диви коне не биха ме накарали да разваля годежа си.

— Не вярвам изобщо да опитат.

— Обожавам това момиче. Няма нещо, което да не бих сторил за нея. За да получиш, макар и бегла представа, ще ти кажа, че се обявих пред нея за пълен въздържател. И защо? Само защото един ден тя заяви, че се надява да не приличам на ония модерни млади смукачи, които час по час се отбиват в някой бар и обръщат по няколко чашки да си оплакнат сливиците. „Кой, аз? — рекох. — Велики Боже, не. Не близвам алкохол.“ Това трябва да ти докаже любовта ми.

— Така че като отидеш в Ашъндън…

— … ще отворят ечемичената отвара и ще ми поднасят лимонада, знам това. Предвидил съм го. Ще е мъка, но мога да я понеса. Заради нея. Боготворя я, казвам ти. Ако Хърмайъни Босток не е ангел в човешки облик, то аз не знам кой е. Досега не съм знаел какво е любов.

— Че защо, имал си достатъчно възможности да разбереш. Наблюдавал съм те с най-нежно съучастие в продължение на петдесет и седем твои влюбвания, като се започне от онова луничаво дете с липсващ преден зъб на уроците по танци, което ти насини окото с дървена гира, когато я целуна в съблекалнята, и се свърши с тази…

Лорд Икнъм млъкна и Понго внимателно го изгледа.

— Да? С тази какво?

— С тази комбинация от Джордж Елиът^[1], Бодицея^[2] и покойната кралица Виктория — заяви лорд Икнъм. — Тази царствена особа със святкащите очи. Този костелив орех, с когото нито един здравомислещ мъж не би си позволил да остане насаме в тъмна уличка.

Понго се изправи с цялото си достойнство.

— Няма ли се присъединим към дамите? — хладно запита той.

— Околовръст няма кьорава жена! — отвърна лорд Икнъм.

— Не знам защо казах това — раздразни се Понго. — Мисълта ми беше да спрем да дрънкаме глупости и да поиграем билярд.