Джон Р. Р. Толкин
Силмарилион (3) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Глава 1
За началото на дните

Разказват мъдреци, че Първата война започнала още когато Арда била неоформена и нямало ни растения, ни живи твари по нея. Дълго имал Мелкор надмощие, ала насред войната на помощ на Валарите долетял от далечните небеса още един дух, който бил чул, че се води схватка в Малкото царство; и цяла Арда прокънтяла от звуците на смеха му. Тъй дошъл Тулкас Силния, чийто гняв се носи като могъща буря, разпилявайки мрак и облаци; пред яростта и смеха му Мелкор побягнал от Арда и задълго се възцарил мир. А Тулкас останал сред Валарите, докато Мелкор бродел навън из мрака и мислел за него с люта ненавист.

По онова време Валарите въдворили ред из земите, моретата и планините, а Явана най-сетне засяла семената, които отдавна била сътворила. Древните огньове вече били изгасени или затрупани в недрата на хълмовете, тъй че имало нужда от светлина и по молба на Явана Ауле сътворил два могъщи светилника за Средната земя между необятната морска шир. Варда напълнила светилниците, Манве ги запалил, а сетне Валарите ги издигнали върху могъщи колони, далече над древните планини. Единият бил на север от Средната земя и се наричал Илуин; другият греел на юг и се наричал Ормал; тъй двата светилника на Валарите облели с лъчите си цялата Земя и настанал вечен ден.

После семената на Явана взели бързо да никнат и от тях произлезли безброй растения, големи и малки — мъхове, треви, папрати и величави дървета, що гордо издигат корони сред облаците като живи планини, ала зелен сумрак обгръща техните корени. И зверове дошли да обитават из тревистите степи, под сенките горски и край реките и езерата. Нямало още разцъфнал цвят и не пеели птици, защото всичко туй чакало своето време в скута на Явана; ала несметно живо богатство била сътворила нейната мисъл и нийде нямало толкоз различни твари, както в средните области на Земята — там где се срещали и преливали лъчите на двата светилника. И пак там, на остров Алмарен сред Великото езеро, обитавали най-напред Валарите в ония дни, когато всичко било още младо, а първата зеленина галела взора им и те задълго били щастливи.

Почивали Валарите подир дългия труд и гледали как расте и се развива всичко от тях замислено и сътворено, додето веднъж Манве обявил празненство велико; свикал той всички Валари и тяхната свита. Ала Тулкас и Ауле били изморени, защото силата на единия и уменията на другия служили дълго без нито миг отдих. А Мелкор знаел за всичко, понеже дори и тогава имал тайни приятели и доносници сред ония Маяри, които бил склонил към своето дело; и скрит далече сред мрака, пълнел се с ревност и завист към делата на равните нему, що желаел да покори на своята воля. Сбрал той извън пределите на Еа всички покварени духове и решил, че е силен. А като усетил как се задава отново часът му, отправил поглед към Арда и красотата на земната пролет го изпълнила с още по-люта омраза.

През туй време се сбрали Валарите на Алмарен, без да мислят за зло и поради блясъка на Илуин не забелязвали, че далече на север хвърля сянка Мелкор — защото бил станал черен като мрака на Пустотата. И пеят песни, че през онзи Празник на Пролетта взел Тулкас за невяста Неса, сестрата на Ороме и тя танцувала пред Валарите по зелените ливади на Алмарен.

После Тулкас заспал уморен и доволен, а Мелкор решил, че часът е настъпил. Прехвърлил Стените на Нощта със своята армия и връхлетял Средната земя откъм далечния север, а Валарите нищичко не усетили.

Почнал Мелкор да гради и дълбае огромна крепост там, под мрачните планини, где лъчите на Илуин са неясни и хладни. Назовал тази крепост Утумно. И макар че Валарите още не знаели, злото на неговата омраза се разлетяло оттам на всички посоки да оскверни Пролетта на Арда. Зеленината вехнела и загнивала, бурени и слуз заприщвали всички реки, та се разливали гнусни, отровни блата, свърталища за мухите; израснали мрачни, злокобни дебри, где се спотайвал страх; хищници с остри нокти и зъби обливали земята в кърви. Тогаз разбрали Валарите, че Мелкор пак е подхванал злото си дело и подирили неговата потайна обител. Ала Мелкор, уверен в здравите стени на Утумно и силата на слугите си, изведнъж връхлетял насреща и нанесъл първия удар, преди Валарите да се подготвят; щурмувал свирепо Илуин и Ормал, повалил колоните и разбил двата светилника. Под тежестта на колоните се разлюляла Земята и морето се надигнало в дива ярост, а когато светилниците били разбити, бликнал от тях навсякъде унищожителен пламък. Тъй била разрушена за пръв път Арда, а хармоничните форми на море и суша вече никога не се възстановили както ги замисляли изпървом Валарите.

В хаоса и тъмнината Мелкор избягал, защото страх го обзел, щом чул как сред рева на вълните се надига гласът на Манве като яростен вихър, а земята трепери под нозете на Тулкас. Но се добрал до Утумно преди Тулкас да го догони и там се укрил. Валарите не могли да го надвият, понеже силата им била потребна да укротят буйството земно и да опазят каквото било останало от плодовете на техния труд; а подир туй се страхували да не би пак да разцепят Земята, преди още да са разбрали къде се крият Чедата на Илуватар, що тепърва щели да дойдат в незнайно време.

Тъй свършила Пролетта на Арда. Домът на Валарите сред Алмарен бил напълно погубен и не им оставало обиталище на този свят. Затуй напуснали Средната земя и се преселили в Аман, най-западната от всички области по пределите на света; западните й брегове гледат към Отвъдното море, наречено от елфите Екая, що обкръжава царството на Арда. Къде е краят му, знаят само Валарите, а отвъд него са Стените на Нощта. Ала източните брегове на Аман граничат с Белегаер, Великото западно море; и тъй като Мелкор бил се завърнал в Средната земя преди да го победят, Валарите укрепили своя дом и на морския бряг издигнали Пелори — най-високите планини на света. А над Пелори се издигал върхът, на който сам Манве сложил своя трон. Таникветил наричат елфите този свещен връх, а още Ойолосе — Вечната белота, Елерина — Звездна корона, и много други имена са му дали; Синдарите пък на своя по-късно създаден език го наричат Амон Уилос. От своя чертог там Манве и Варда виждали цялата Земя чак до далечния Изток.

Зад стените на Пелори изградили Валарите своето царство в тази област, наречена Валинор; там били техните домове, градини и кули. В ония земи събрали огромни запаси от светлина и всичко най-прекрасно, що били спасили от гибел; други, още по-красиви неща сътворили наново и станал Валинор по-прелестен даже от Средната земя през първата Пролет на Арда; благословен бил Валинор, защото в него обитавало Безсмъртието и нищо там не вехнело и стареело, нямало ни петно по цвят и лист, ни упадък, ни болест за всичко живо; даже водите и камъните били благословени.

А когато Валинор бил сътворен до край и Валарите си избрали домове, накрая издигнали сред равнината отвъд планините своя град Валмар с безбройни камбани. Пред западната му порта се издигала зелена могила, наречена Езелохар или Королайре; благословила Явана тази могила и често сядала там на тревата да пее песен могъща, сбрала нейните мисли за всичко, що расте по този свят. Ала до нея Ниена размишлявала тихо и ронела сълзи. По онова време се сбрали Валарите да послушат Явана и седнали на своите тронове сред Маханаксар — Пръстена на Съдбата близо до златните порти на Валмар; пак запяла Явана Кементари и всички отправили взор към нея.

И както гледали, изникнали от могилата два нежни стръка; а над целия свят в този миг паднала тишина и нямало друг звук, освен песента на Явана. Под нейната песен расли фиданките, додето станали прекрасни и силни; тъй се явили на бял свят двете Дървета на Валинор. От всичко, що сътворила Явана, те са най-славни и около тяхната участ се преплитат всички легенди за Древните дни.

Едното имало тъмнозелени листа, що отдолу искрели като сребро най-чисто, от цветовете му неизброими сребърна роса се леела, а земята отдолу трептяла в пъстрата сянка на вечно пърхащата корона. С яснозелени листа било другото като току-що разлистен бук, а по ръбчетата им злато блестяло. Цвят се трупал в клонака на гроздове жълти от жив пламък и от тях сякаш от рогове неизчерпаеми сипел се златен дъжд по земята; топлина пръскали те и светлина лъчезарна. Телперион се наричало първото във Валинор, а още Силпион, Нинкуелоте и ред други имена; другото се наричало Лаурелин, или Малиналда, Кулуриен и с още най-различни названия песни се пеят за него.

За седем часа се възвисили двете дървета до пълна слава и прелестта им нямала равна; всяко от тях се събуждало към живот час преди другото да задреме. Тъй във Валинор два пъти дневно наставало време, когато се разстилал светлик нежен и кротък, защото и двете дървета не греели с пълна сила, а лъчите им златни и сребърни в едно се сливали. Телперион бил по-старши, той пръв въздигнал снага могъща и пръв разцъфнал; а до мига, когато разпръснал бледия трепет на зора сребриста, Валарите не отмервали времето, затуй нарекли онзи час Встъпителен и от него броили дните на своето царстване във Валинор. Тъй в шестия час от Първия ден, както и занапред в дните честити чак до Помръкването на Валинор, прекратил своя цъфтеж Телперион, та отстъпил време на Лаурелин да цъфти до дванайсетия час. От тогаз всеки ден във Валинор имал по дванайсет часа и завършвал с ново преплитане на лъчите, когато Лаурелин заспивал, а Телперион се разгарял. Дълго се носела светлината на тия дървета, додето бавно се пръсне нагоре или попие в земята; сбирала Варда росата на Телперион и дъжда златен на Лаурелин в огромни вместилища като езера лъчезарни, от които черпели всички Валари светлина и живителна влага. Тъй се започнали дните честити на Валинор; тъй се подхванал и Броежът на времето.

Ала наближавал часът, уречен от Илуватар за идване на Първородните, а Средната земя лежала в сумрак под звездите, що била сътворила Варда с труда си из Еа във времена незапомнени. Дебнел сред мрака Мелкор и често бродел из него под форми могъщи и страшни; студ и огън владеел той от върховете планински до дълбоките пещи в недрата и всичко зло и жестоко от оная епоха е негово дело.

Рядко напускали Валарите блажения и прелестен Валинор, та да прехвърлят планините и да навестят Средната земя, ала за своите земи отвъд Пелори се грижели с най-нежна обич. Насред Блаженото царство били чертозите на Ауле, що непрестанно се трудел. Във всичко, сътворено из ония земи, имал той най-голям дял и тайно или пък открито създал безброй прекрасни и нежни неща. От него идва познанието за Земята и всичко по нея — както премъдростите на ония, що не творят, а само се стремят да узнаят, тъй и уменията на майстори изкусни: тъкачи, резбари, ковачи; а също сеячи и земеделци, макар че последните, както и всички работещи с плодни растения, трябва да търсят съвет и от Явана Кементари, съпругата на Ауле. Приятел на Нолдорите бил наречен по-късно Ауле, защото с много мъдрост ги надарил и затуй са най-изкусни сред елфите; а по свой начин, според уменията, що им дал Илуватар, те сами прибавили още много към тия знания, понеже обичали словото и писмото, тънката бродерия, живописта и резбата. От Нолдорите тръгнала и направата на безценни украси; а най-безценни били Силмарилите, ала днес те са навеки изгубени.

Но Манве Сулимо, най-свещен и велик сред Валарите, все тъй седял на пределите на Аман, без да забравя в своите мисли Отвъдните земи. Защото тронът му величав бил въздигнат върху зъберите на Таникветил, най-високата планина на света, изправена досами морето. Духове в облика на орли и ястреби отлитали неуморно от неговите чертози и очите им били толкоз могъщи, че съзирали даже що е укрито в морските бездни и потайните пещери под света. Тъй му носели вести почти за всичко из Арда; ала все пак имало и неща недостъпни за взора на Манве и неговите служители, понеже там, где замислял мрачни дела Мелкор, тегнели сенки непроницаеми.

Манве нищо не върши заради собствена слава и не ревнува чуждата сила, само едно го вълнува — в мир да управлява. От всички елфи най-много обичал Ваниярите и им дарил изкуството на стиха и песните; защото в стиха намира наслада Манве, а песента на словата е негова музика. В сини одежди се носи, син е пламъкът на очите му, а в десницата стиска жезъл сапфирен, що Нолдорите изваяли за него; избран бил за наместник на Илуватар, крал на света на Валарите, елфите и хората, пръв техен защитник от злините на Мелкор. С Манве живеела Варда, най-прекрасна от всички, наречена на синдарински език Елберет, кралица на Валарите и сътворителка на звездите; а край тях двамата вечно шетала свита голяма от благословени духове.

Улмо бил вечно сам и не живеел във Валинор, нито пък идвал натам, освен когато се свиквал съвет за най-важни дела; още от първия ден на Арда обитавал той в Отвъдния океан и там е до днес. От дълбините властва над всички приливи и отливи, над теченията на реките и бликащите извори, над росните капки и дъждовете по всички земи под небосвода. Там дълбоко замисля той музика величава и страховита; нейното ехо се носи по вените на света в скърби и в радост; защото радостен е фонтанът, що се издига под слънчев блясък, ала извира от кладенци на скръб бездънна долу в недрата. Най-много научил от Улмо народът на Телерите, затуй тяхната музика е колкото тъжна, толкова и омайна. Заедно с него в Арда пристигнал Салмар и сътворил роговете на Улмо, чиято песен никой не ще забрави, щом веднъж я чуе; с него са още Осе и Уинен, на които дал власт над вълните във Вътрешните морета, а освен тях и безчет други духове. Тъкмо по волята на Улмо даже и през мрачното владичество на Мелкор животът продължавал в безброй потайни кътчета, за да не загине Земята; слушал Улмо с открито сърце зова на всички създания, залутани в мрака далеч от Валарите и никога не забравял Средната земя — каквито и беди или промени да я сполетят, той вечно ще мисли за нея чак до края на дните.

През онова време на мрак и Явана не искала да изостави докрай Отвъдните земи, защото милее за всяка растяща тревица; скръб я мъчела за делата, що била започнала в Средната земя, а Мелкор ги почернил. Често напускала тя дома на Ауле и цъфналите ливади из Валинор, за да лекува раните на света; а когато се връщала, вечно подканяла Валарите да потеглят на рат срещу скверното царство, което трябвало да премахнат преди идването на Първородните. Укротителят на зверове Ороме също понякога яздел из мрака през гори непознати; като могъщ ловец се отправял с копие и стрели да преследва до смърт злите чудовища на Мелкор, а белият му жребец Нахар искрял като сребро в тъмнината. Тътнела дремещата земя под златните му копита и сред световния здрач надувал Ороме своя прославен рог Валарома из равнините на Арда; кънтели планините, бягали злите сенки и сам Мелкор се спотайвал в Утумно, разтреперан пред идващата разплата. Ала щом отминел Ороме, пак се сбирали слугите на Мелкор и над земите тегнела сянка лукава.

Тъй, казват, било по Земята в началото на дните, преди светът да стане такъв, какъвто го знаят Чедата на Илуватар. Защото елфи и люде са Чеда на Илуватар; и тъй като Айнурите не разбирали докрай мелодията, с която Чедата навлезли в Музиката, никой от тях не посмял да прибави или отнеме нещо. Затуй Валарите са им по-скоро като старши братя и вождове, но не и господари; в делата си с елфи и хора Айнурите са ги водили най-вече с добро, а понякога и насила, ала рядко е излизало нещо добро от принудата, та била тя и с най-добри намерения. Прочее, имали са дела предимно с елфите, защото Илуватар ги е сътворил по подобие на Айнурите, макар и по-дребни на ръст и сила, докато хората наделил със странни и непознати дарби.

Казват, че подир отпътуването на Валарите настанала тишина и дълго седял Илуватар насаме, унесен в размисли. А накрая изрекъл:

— Ето, вижте, обичам Земята, що отредих за дом на Куенди и Атани! Ала Куенди ще бъдат най-прекрасни от всички създания, ще замислят и сътворяват повече прелест от всички мои Чеда; най-блажени ще бъдат на този свят. На Атани пък ще дам нова дарба.

И пожелал той сърцата човешки да не намират покой в света, а да дирят отвъд неговите предели; но в същото време сред силите и съдбините на Арда сами да създават живота си извън Музиката на Айнурите, която е като закон за всичко друго; и чрез техния труд всичко да се завърши по форма и дело, та светът най-сетне да стигне целта си.

Обаче знаел Илуватар, че сред борбите на сили могъщи людете често ще губят пътя и не ще използват своята дарба тъй, както трябва. Затова рекъл:

— Дойде ли време, и те ще узнаят, че всичко що вършат, допринася в крайна сметка за слава на моето дело.

Но елфите смятат, че хората често творят скръб за Манве, който най-добре познава замисъла на Илуватар; смятат още, че хората са най-близки по дух до Мелкор, макар че той винаги е изпитвал към тях само страх и ненавист, даже когато му служат.

Неотделимо от тази дарба на свободата е и другото — че децата човешки гостуват само за кратко на белия свят и не са обвързани с него, а го напускат към предели, незнайни за елфите. Докато елфите остават тук чак до края на дните и тъкмо затуй обичта им Земята е тъй дълбока и скръбна, а с дни и години става все по-печална. Защото елфите не умират, освен ако бъдат погубени или сами повехнат от скърби (тия два вида привидна скръб са им присъщи); нито пък старостта ги лишава от сила, макар и да ги наляга умора подир десет хиляди века живот; ако ли все пак умрат, сбират се в чертога на Мандос, откъдето могат понякога да се завръщат. Но синовете човешки умират наистина и напускат света; затуй ги наричат Гости или пък Странници. Смъртната участ им е дарил Илуватар и понякога даже Великите им завиждат в час на умора. Ала Мелкор е хвърлил своята сянка над тази дарба, с мрак я е изпълнил и превръща доброто в зло, а надеждата в страх. И все пак още в дълбока древност рекли Валарите на елфите във Валинор, че людете ще запеят Втората песен заедно с Айнурите; не разкрива обаче Илуватар какво е замислил за елфите подир свършека на света, тъй че и сам Мелкор не го знае.