Джон Р. Р. Толкин
Силмарилион (21) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Глава 19
За Берен и Лутиен

Сред разказите за скръб и разруха, що са достигнали до нас от мрака на ония дни, има все пак и такива, в които от риданията се ражда нечакана радост и под сянката на смъртта изгрява нетленна светлина. И от всички тия предания най-прекрасно за елфите си остава и до днес онова за Берен и Лутиен. За техния живот е сътворена баладата „Леитиан“, което значи „Освобождаване от робство“ — най-дългата от всички балади, ако не се броят някои песни за древността на света; тук обаче ще я предадем съвсем накратко и без стихове.

Разказват, че Барахир не пожелал да напусне Дортонион и там Моргот го преследвал безмилостно, докато накрая в дружината му останали само дванайсет бойци. А на юг горите на Дортонион се издигали към планински бърда; сред пущинаците в източния край на тия възвишения се намирало езерото Тарн Аелуин и цялата околна местност била дива и непроходима, защото дори в годините на Дългия мир никой не пожела да се засели там. Но водите на Тарн Аелуин се смятали за свещени, защото денем били бистри и сини, а нощем се превръщали в звездно огледало; говорело се, че в древни времена самата Мелиан ги била благословила. Натам се оттеглили бунтовниците на Барахир и Моргот не успял да открие убежището им. Но мълвата за подвизите на Барахир и неговите другари се разнесла на длъж и на шир; накрая Моргот заповядал на Саурон да ги намери и унищожи.

А между спътниците на Барахир бил Горлим, син Ангримов. Съпругата му се наричала Елинел и велика обич ги свързвала преди да настане злото. Но когато се завърнал от сраженията в блатата, Горлим заварил дома си разграбен и пуст, а от жена му нямало и следа; не знаел дали е убита, или отведена в плен. Тогава избягал при Барахир и от всичките му бойци бил най-свиреп и безразсъден в сражение; ала в сърцето му се загнездило съмнение, че Елинел може и да не е мъртва. Понякога се измъквал сам и тайно отивал да посети къщата си, която още стояла сред горите и нивите, що някога притежавал; и това не останало скрито от слугите на Моргот.

През един есенен ден той пак наближил своя дом и във вечерния здрач му се сторило, че забелязва светлинка зад прозореца; прокраднал се натам и надникнал вътре. Видял Елинел с изпито от глад и скърби лице и сякаш я чул да се жалва на глас, че е изоставена от своя съпруг. Но щом извикал от радост, бурен вятър изгасил светлината; разнесъл се вълчи вой и той изведнъж усетил върху плещите си тежките ръце на Сауроновите ловци. Тъй бил пленен Горлим; и като го отвели в своя лагер, враговете го подложили на нечувани мъки, за да узнаят къде се крие Барахир и какво замисля. Горлим обаче не изрекъл нито дума. Тогава му обещали, че ако отстъпи, ще го освободят заедно с Елинел; и подир толкова мъки и копнеж по жена си, той накрая не устоял. Незабавно го отвели пред страховития Саурон; и Саурон му рекъл:

— Чувам, че искаш да се пазариш с мен. Назови цената.

А Горлим отговорил, че желае да срещне отново Елинел и двамата да бъдат освободени; защото си мислел, че тя също е пленница.

Усмихнал се Саурон и продумал:

— Малка е тази цена за толкоз велико предателство. Тъй да бъде. Говори сега!

Горлим искал да се отметне, но под безмилостния взор на Саурон накрая разказал всичко. Разсмял се тогава Саурон и злорадо разкрил на Горлим, че в къщата бил видял само призрак, сътворен чрез магия, за да го заловят; защото Елинел била мъртва.

— Все пак ще изпълня молбата ти — рекъл Саурон — и ще те освободя, за да идеш при Елинел.

А после го умъртвил жестоко и бавно.

Тъй било разкрито убежището на Барахир и Моргот изплел мрежите си около него; и като връхлетели с изненада в тихия предутринен час, орките съсекли всички бойци от Дортонион освен един. Защото Берен, син Барахиров, бил пратен от баща си с опасната задача да разузнае що вършат враговете, затуй се намирал далече когато скривалището било превзето. Но докато спял през нощта в горските дебри, присънило му се, че лешояди са отрупали голите клони на дърветата по езерния бряг и от клюновете им капе кръв. После видял в съня как по водата се задава призракът на Горлим, който му признал за предателството и смъртта си и го замолил час по-скоро да предупреди Барахир.

Тогава Берен се събудил, побягнал лудо в нощта и продължил да тича през целия ден, докато на второто утро достигнал убежището. Но когато наближил, пред него излетели лешояди и с присмехулни крясъци накацали по елшите край Тарн Ауелин.

Там погребал Берен бащините си кости, издигнал над гроба могила от тежки камъни и пред нея се заклел да отмъсти. Най-напред тръгнал по дирите на орките, що били погубили баща му, докато привечер открил лагера им край вировете на Ривил над Серехското мочурище и понеже бил опитен ловец, успял незабелязано да се промъкне до огъня. А там предводителят им се хвалел с подвизите си и размахвал ръката на Барахир, която бил отсякъл, за да докаже на Саурон, че задачата е изпълнена; и върху ръката блестял пръстенът на Фелагунд. Тогава Берен изскочил иззад скалата, съсякъл предводителя и като грабнал ръката с пръстена, избягал в нощта; навярно съдбата го закриляла защото слисаните орки стреляли напосоки и стрелите им се изгубили из гората.

 

 

Още четири години подир туй продължил Берен да броди из Дортонион като самотен боец; сприятелил се с птици и зверове и те му помагали, без да го издават на врага; от онова време престанал да яде месо и да убива каквато и да било жива твар, освен слугите на Моргот. Боял се от плен, но не и от гибел, а тъй като бил храбър и отчаян, избягнал и едното, и другото; и мълвата за неговите самотни подвизи се разнесла из цял Белерианд чак до Дориат. Накрая Моргот обявил награда за главата му и то не каква да е, а такава, каквато обещавал за самия Върховен крал на Нолдорите Фингон; орките обаче вместо да го търсят, бягали надалеч още щом чуели за него. Затова пратили по дирите му армия, оглавена от Саурон; и Саурон водел върколаци — хищни твари, в чиито тела бил вселил зли духове.

Зло изпълвало вече цялата онази област и всички чисти създания бягали от нея; накрая Берен се видял принуден да напусне Дортонион. Сред лютата снежна зима изоставил гроба на баща си и като се изкачил до най-високите върхове на Еред Горгорот, наричани още Планини на Ужаса, съзрял в далечината земите на Дориат. Там го обзел копнеж да слезе в Потайното кралство, где още не бил стъпвал човешки крак.

Страшен бил пътят на юг. Шеметно слизали надолу отвесните каменни стени на Еред Горгорот, а в подножията им тегнели сенки, изтъкани още преди да изгрее за пръв път Луната. По-нататък се простирали пущинаците на Дунгортеб, където магиите на Саурон се преплитали с могъществото на Мелиан и по ония места дебнели ужас и безумие. Там паяци от скверното потомство на Унголиант тъчели невидими мрежи, в които се заплитала всяка жива твар; и бродели на лов безшумни многооки чудовища, родени в дългия мрак преди да изгрее Слънцето. Нямало в тия злокобни земи храна за елфи и хора, защото всичко в тях било напоено със смърт. Онова пътешествие се брои сред най-великите подвизи на Берен, ала сам той никога не говорел за него и преживените ужаси; никой не знае как е намерил пътя и стигнал до границите на Дориат по пътеки, що не бил дръзвал да изброди ни човек, ни елф. И както била предрекла Мелиан, той минал през нейните лабиринти около кралството на Тингол; защото велика съдба го очаквала.

Баладата „Леитиан“ разказва, че Берен се дотътрил в Дориат прегърбен и побелял като грохнал старец, тъй страховити били премеждията по пътя. Но бродейки през една пълнолунна лятна нощ из гората Нелдорет, той се натъкнал на Лутиен, дъщерята на Тингол и Мелиан, докато танцувала по вечнозелената трева на ливадите край Есгалдуин. Тогава всички спомени за страданията го напуснали изведнъж и в душата му се вселила магия; защото Лутиен била най-прекрасна сред Чедата на Илуватар. Синя била нейната премяна като безоблачен небосвод, а очите й сиви като звездна привечер; наметалото й било обшито със златни цветя, а косата й черна като среднощна сянка. Като слънчев лъч по зелени листа, като ромон на бистри води, като звезден блясък над земните мъгли — такава била нейната величава прелест; а по лицето й сияела неземна светлина.

Ала тя бързо изчезнала от взора му; и онемял като омагьосан, той дълго се лутал да я дири из дебрите, по-плах и боязлив от горски звяр. В сърцето си я нарекъл Тинувиел, що на езика на Сивите елфи означава славей или дъщеря на здрача, понеже нямал друго име за нея. Наесен я виждал в далечината като вихрушка от жълти листа, а през зимата като звезда над хълмовете, но щом се опитвал да я догони, сякаш железни вериги сковавали нозете му.

През едно ранно утро в преддверието на пролетта Лутиен танцувала върху зелена могила; и изведнъж запяла. Нежна до болка била тази мелодия като гласа на чучулига, що излита от портите на нощта и разлива звънката си песен сред гаснещите звезди, виждайки слънцето отвъд стените на света; и песента на Лутиен разкъсала оковите на зимата, цветята изниквали от студената земя по нейните дири и замръзналите потоци бликвали отново.

Тогава Берен се освободил от безмълвната магия и я повикал с името Тинувиел; а горското ехо повторило неговия зов. Спряла тя изумена и не побягнала, когато Берен се приближил. Но щом го видяла, сбъднала се съдбата й да го обикне; ала въпреки туй тя се изплъзнала от ръцете му и изчезнала в блясъка на зората. А Берн рухнал в несвяст като убит от блаженство и скръб едновременно; и сънят го погълнал като мрачна бездна, а когато се събудил бил студен като камък, с опустошено и разбито сърце. Лутал се в мислите си като слепец, що дири с протегнати ръце да докосне изгубената светлина. Тъй започнал да плаща със страх и болка за съдбата, що му била предречена; а Лутиен станала част от тази съдба и макар да била безсмъртна, споделила неговата човешка участ, приемайки доброволно веригите на смъртта; и никой друг сред Елдарите не е познал по-тежки терзания от нейните.

Нямал вече надежда Берен и дълго седял сред мрака на душата си, ала внезапно тя отново дошла и в ония древни времена сред Потайното кралство положила ръка върху ръката му. Подир туй често идвала при него и през цялата пролет, та чак до лятото двамата се разхождали тайно из горските дебри; и макар да е кратко туй време, никои други Чеда на Илуватар не са изпитали тъй велика радост.

Но песнопоецът Даерон също бил влюбен в Лутиен, та съгледал нейните срещи с Берен и я издал на Тингол. Разгневил се тогава кралят, защото обичал Лутиен повече от всичко на света и я смятал за по-висша от най-благородните елфически принцове; а простосмъртните люде не благоволявал да вземе дори за слуги. Затуй с болка и недоумение се обърнал към Лутиен; тя обаче не му разкрила нищо преди да се закълне, че няма да погуби Берен или да го хвърли в тъмница. Подир туй кралят веднага пратил слугите си да заловят пришълеца и да му го доведат като злодей; но Лутиен ги изпреварила и сама довела Берен пред трона като почетен гост.

Пламнал от ярост Тингол, щом съгледал Берен; Мелиан обаче мълчала.

— Кой си ти — запитал кралят, — та идваш тук като крадец и дръзваш неканен да застанеш пред трона ми?

Но Берен бил занемял от страх пред блясъка на Менегрот и величието на Тингол. Затова отговорила Лутиен:

— Той е Берен, син Барахиров, владетел сред людете и могъщ враг на Моргот, а песни за славните му подвизи се пеят дори между елфите.

— Нека Берен сам да говори! — рекъл Тингол. — Що дириш тук, клетнико простосмъртни и за какво напусна собствената си страна, та да навлезеш в тази, която е забранена за такива като тебе? Ще ми изтъкнеш ли причина да удържа властта си и да не ти наложа най-сурово наказание заради твоята наглост и глупост?

Тогава Берен надигнал глава и погледът му срещнал очите на Лутиен, а отвъд нея съзрял лицето на Мелиан; и сякаш нейде отвън долетели слова на езика му. Страхът го напуснал, възродила се гордостта на най-древния човешки род и той отвърнал:

— Съдбата ме доведе, кралю, през такива заплахи, с каквито дори сред елфите малцина биха дръзнали да се преборят. И тук открих онова, що не съм дирил, но веднъж намерено, копнея да бъде мое навеки. Защото е по-скъпо от злато, сребро и камъни безценни. Нито скала, нито стомана, нито огньовете на Моргот, нито цялата мощ на елфическите кралства могат да ме откъснат от съкровището, което желая. Твоята щерка Лутиен е най-прекрасна от всички рожби на този свят.

В залата мигом настанала тишина, защото всички присъстващи занемели от изумление и боязливо се питали дали Берен няма да бъде погубен начаса. Ала Тингол бавно изрекъл:

— Смърт заслужават тия слова; и смърт незабавна щеше да те споходи, ако не бях дал прибързана клетва, за която сега съжалявам, просяко простосмъртни, що си обучен в царството на Моргот да се прокрадваш потайно като неговите съгледвачи и злодеи.

А Берен му отвърнал:

— Със смърт можеш да ме накажеш, била тя заслужена или не; ала не ще приема да ме наричаш ни просяк, ни съгледвач или злодей. Кълна се в пръстена на Фелагунд, който той подарил на баща ми Барахир сред бойните полета из далечния Север, че моят род не е заслужил подобни обиди от който и да било елф, та дори и да е крал.

Горди били тия слова и всички погледи се отправили към пръстена, когато вдигнал високо ръка и по нея проблеснали зелените скъпоценни камъни, изработени от Нолдорите във Валинор. Защото пръстенът имал формата на две змии с очи от изумруди и главите им се срещали под корона от златни цветя, които едната издигала, а другата поглъщала; това бил знакът на Финарфин и неговия род. Тогава Мелиан се привела към Тингол и шепнешком го посъветвала да усмири гнева си.

— Защото не от теб — рекла тя — ще бъде погубен Берен; волна е неговата съдба и надалече ще го отведе преди края, ала въпреки туй е преплетена с твоята участ. Опомни се!

Но Тингол мълчаливо погледнал Лутиен и в душата му се надигнали такива мисли: „Несретни люде, чеда на дребни владетели и недълговечни крале, нима такива като тях могат да посегнат към теб, без да заплатят с живота си?“. А после изрекъл сред гробовната тишина:

— Виждам пръстена, сине Барахиров, и разбирам, че си горд и се смяташ за достоен. Ала бащините подвизи, дори ако бяха сторени лично за мен, не ще ти помогнат да спечелиш дъщерята на Тингол и Мелиан. Слушай! Аз също копнея за съкровище, що не мога да имам. Защото скала, стомана и огньовете на Моргот отблъскват цялата мощ на елфическите кралства от безценния камък, който желая да притежавам. Чух те обаче да казваш, че не се боиш от подобни препятствия. Щом е тъй, върви! Донеси ми в десница Силмарил от Морготовата корона; и после, ако желае, Лутиен ще положи ръката си в твоята. Тогава ще получиш моето съкровище; и ме смятай за щедър, макар че в Силмарилите е обвързана цялата съдба на Арда.

С тези слова запечатал Тингол участта на Дориат и си навлякъл прокобата на Мандос. А ония, които ги чули, разбрали, че той иска да прати Берен на смърт, без да наруши своята клетва; знаели всички, че въпреки цялата си мощ преди разкъсването на Обсадата, Нолдорите не успели да зърнат дори отдалече сияйните Силмарили на Феанор. Защото те били вградени в Желязната корона и охранявани като най-скъпото съкровище на Ангбанд; а около тях имало Балрози, безброй мечове, здрави решетки, непристъпни стени и цялото мрачно могъщество на Моргот.

Но Берен само се разсмял.

— За евтини дреболии — рекъл той — продават елфическите крале своите дъщери — за лъскави камъчета и дрънкулки на древни майстори. Ала щом такава е твоята воля, Тингол, ще я изпълня. А когато отново се срещнем, в ръката си ще държа Силмарил от Желязната корона; защото тепърва ще чуеш отново за Берен, син Барахиров.

После той погледнал в очите на Мелиан, която мълчала; сбогувал се с Лутиен Тинувиел, поклонил се на Тингол и Мелиан, разбутал стражата и напуснал Менегрот, за да поеме по своя самотен път.

Едва тогава Мелиан рекла на Тингол:

— О, кралю, лукаво си го замислил. Но ако очите ми все още прозират в бъдното, зле ще е за теб както да се провали Берен в твоята мисия, така и да успее. Защото обричаш или себе си, или дъщеря си. А сега Дориат е обвързан към съдбините на далеч по-могъщо кралство.

Но Тингол отговорил:

— Не продавам нито на елфи, нито на хора ония, що любя и милея над всички земни съкровища. И ако имаше поне капчица надежда или опасение Берен да се завърне жив в Менегрот, нито миг повече не бих го оставил да крачи под слънцето, макар че съм дал клетва да го пощадя.

Ала Лутиен мълчала и от онзи миг вече не пропяла в Дориат. Злокобна тишина натегнала над горите и бавно се удължавали сенките в кралството на Тингол.

 

 

В баладата „Леитиан“ се разказва, че Берен минал безпрепятствено през Дориат и накрая стигнал до местността около Здрачните езера и Сирионските мочурища; и като напуснал Тинголовите земи, изкачил се по хълмовете над Сирионските водопади, където реката изчезвала под земята с оглушителен грохот. Оттам погледнал на запад и през мъглата от водни капки, що обгръщала тия възвишения, съзрял между Сирион и Нарог да се разстила Талат Дирнен, сиреч Охраняваната равнина; а в далечината отвъд нея смътно различил платата Таур-ен-Фарот да се извисяват над Нарготронд. И понеже бил отчаян, без надежда и ясна цел, отправил се нататък.

Над цялата тази равнина елфите от Нарготронд неуморно бдели на стража; всички хълмове по нейните граници били увенчани със скрити укрепления, а из горите и полята потайно бродели отряди от най-умели стрелци. Точни и смъртоносни били техните стрели и нито една жива твар не можела да мине пряко волята им. Тъй че не след дълго Берен бил открит и над главата му надвиснала гибел. Но като знаел каква заплаха го дебне, той през цялото време издигал високо пръстена на Фелагунд; и макар поради майсторството на ловците да не съзирал нищо, той усещал, че го наблюдават, затова често се провиквал: „Аз съм Берен, син Барахиров и приятел на Фелагунд. Отведете ме при краля!“

Затова елфите не погубили пътника, а се събрали, причакали го в засада и му наредили да спре. Но щом видели пръстена, всички се поклонили, макар че бил дрипав и изтощен от дългия път; отвели го на северозапад, като се движели само нощем, за да не разкрият потайните си пътеки. Защото по онова време през потока Нарог пред портите на Нарготронд нямало ни мост, ни брод; но на север, там, където Гинглит се вливал в Нарог, течението отслабвало и като прекосили там, а после пак завили на юг под лунните лъчи, елфите довели Берен до мрачната порта на своите подземни чертози.

Тъй Берен се явил пред крал Финрод Фелагунд; и Фелагунд го познал веднага, понеже и без пръстена помнел добре родовете на Беор и Барахир. Зад закрити врати седнали двамата на разговор и Берен му разправил за гибелта на Барахир и всичко, що го било сполетяло в Дориат; а подир туй заридал, щом си припомнил радостните мигове с Лутиен. Но Фелагунд изслушал неговия разказ с изумление и безпокойство; разбирал той, че отдавнашната клетва е дошла да му отнеме живота, както бил предрекъл някога в разговора с Галадриел. И с натежало сърце казал на Берен:

— Несъмнено Тингол желае смъртта ти; но по всичко личи, че съдбата далеч надхвърля неговите замисли и Феаноровата клетва отново е влязла в сила. Защото над Силмарилите тегне клетва за мъст и омраза, та онзи, що ги възжелае, разбужда от дрямка мощ страховита; а Феаноровите синове биха предпочели по-скоро всички елфически кралства да бъдат съсипани, отколкото някой друг освен тях да извоюва или притежава Силмарил, защото Клетвата ги владее изцяло. А сега Келегорм и Куруфин живеят в моите чертози; и макар че аз, Финарфиновият син, съм крал, те са си извоювали значителна власт в кралството и родовете им слушат тяхната воля. Винаги са ми оказвали дружеска помощ в тежък час, обаче сега се боя, че не ще имат ни благосклонност, ни милост към теб, ако узнаят какво си замислил. Ала моята клетва си остава в сила; и ето ни всички заедно впримчени в безизходица.

После крал Фелагунд излязъл да говори пред народа си, като напомнил за подвизите на Барахир и своята клетва; казал още, че му е писано да помогне в тежък час на Барахировия син и потърсил подкрепа от своите вождове. Тогава Келегорм излязъл от тълпата, изтеглил меча и се провикнал:

— Все едно дали е приятел, или враг, демон на Моргот или елф, рожба човешка или каквато и да било друга жива твар от Арда — ни закон, ни обич, ни пъклен съюз, ни магически сили, ни дори цялата мощ на Валарите не ще го спаси от вечната ненавист на Феаноровите синове, ако извоюва или намери Силмарил и го задържи. Защото ние и само ние ще сме истинските владетели на Силмарилите докато свят светува.

Още много слова изрекъл, все тежки като ония, с които някога в Тирион баща му за пръв път разпалил бунтовния огън в сърцата на Нолдорите. А подир него Куруфин с по-тиха, но също тъй твърда реч обрисувал пред елфите видения за война и разруха на Нарготронд. Тъй велика боязън вселил в техните сърца, че подир туй чак до времената на Турин нито един елф от онова кралство не се осмелил да излезе в открита битка; с прокрадване и засади, с магии и отровни стрели погубвали всеки чужденец, забравяйки даже кръвната връзка. Тъй помръкнала онази страна и изчезнала в нея волната доблест на древните елфи.

Мнозина взели да мърморят, че Финарфиновият син не е Валар, та да ги управлява и му обърнали гръб. Но прокобата на Мандос заслепила братята и в сърцата им се зародили черни мисли да пратят Фелагунд на смърт, а след това, ако могат, да завладеят престола в Нарготронд; защото подир него те ставали първородни принцове на Нолдорите.

А Фелагунд, като видял, че е изоставен, свалил от главата си сребърната корона на Нарготронд и я захвърлил с думите:

— Вие може и да пристъпите клетвата си за вярност към мен, ала моята дума на две не става. И все пак, ако сянката на прокобата не е паднала над всички, ще намеря поне неколцина спътници, та да не си тръгна оттук като пропъден просяк.

Десетима били ония, що застанали до него; и най-старшият от тях на име Едрахил се привел, вдигнал короната и помолил да бъде пазена от наместник до завръщането на Фелагунд.

— Защото — рекъл той — ти си оставаш мой крал и крал на този народ, каквото и да се случи.

Тогава Фелагунд дал короната на брат си Ородрет и му заръчал да управлява от негово име; а Келегорм и Куруфин не казали нищо, само се усмихнали и излезли от залата.

 

 

В една есенна привечер Фелагунд и Берен потеглили от Нарготронд заедно със своите десет спътници; изкачили се покрай Нарог до Ивринските водопади. Под Сенчестите планини се натъкнали на отряд орки и през нощта ги избили в лагера им, а доспехите и оръжието взели. Чрез своето магическо изкуство Фелагунд преобразил всички и в облика на орки те продължили по северния път, докато навлезли в прохода между Еред Ветрин и платото Таур-ну-Фуин. Ала Саурон ги съзрял от своята кула и го обзело съмнение; защото отрядът се движел бързо и не спрял да докладва за стореното, както било повелено да правят всички слуги на Моргот, минаващи оттам. Затова пратил войска да ги залови и доведе при него.

Тъй се стигнало до прочутия двубой между Саурон и Фелагунд. Защото двамата се сражавали не с оръжия, а с магически песни и могъществото на краля било велико; ала Саурон надделял, както е описано в баладата „Леитиан“:

Запял тогава песен за магия,

издайничество, подлост, тирания,

разкриване, измяна и покорство.

Финрод се люшнал, но в единоборство

отвърнал с песента си за упорство,

за съпротива, битка със свирепост,

за скрити тайни и могъща крепост,

за вярна клетва, свобода, спасение;

за лик сменен с магическо умение,

за празни примки, счупени капани,

затвор разбит, окови разковани.

 

Напред, назад трептели двете песни.

Кънтели мощно като вихри бесни

словата им, а Фелагунд тогава

сбрал цялата магия величава

на елфите във своя глас чудесен

и чули в полумрака птича песен

над Нарготронд… и още по-далечно

въздишало с тъга Морето вечно,

отвъд света изпратило талази

към Елфодом по пясък от елмази.

 

Но паднал здрач; тъмата се разстлала

над Валинор, червена кръв обляла

брега, где зли Нолдори с меч избили

чедата морски, сетне похитили

от кея светъл ладиите бели.

И гарвани в небето полетели,

застенал вятър, вълците завили.

В Морето ледовете се строшили.

Ангбанд кънтял от робските окови.

Отекнал гръм, избухнали огньове…

и рухнал Фелагунд сразен пред трона.

Тогава Саурон смъкнал от тях измамните одежди и пленниците се озовали пред него голи, изтръпнали от студ и страх. Ала макар да личало кои са, Саурон не успял да узнае нито имената им, нито с каква задача са тръгнали.

Захвърлил ги в дълбок, мрачен и безмълвен кладенец, като заплашил да ги погуби безмилостно, ако не се намери кой от тях да му издаде истината. От време на време виждали как две очи припламвали сред мрака и огромен върколак разкъсвал някого от спътниците; но никой не издал своя владетел.

 

 

По времето, когато Саурон хвърлил Берен в кладенеца, тежък ужас изпълнил сърцето на Лутиен; и като отишла да се посъветва с Мелиан, тя разбрала, че Берен лежи в тъмниците на Тол-ин-Гаурхот без надежда за избавление. И тъй като знаела, че никой на този свят не ще го спаси, Лутиен решила да избяга от Дориат и сама да отиде при него; потърсила обаче помощ от Даерон и той издал нейните замисли на краля. Изтръпнал Тингол от страх и изненада; а понеже се боял, че ако лиши Лутиен от небесната светлина, тя ще повехне и залинее, но все пак искал да я удържи, повелил да сътворят къща, от която не би могла да избяга. Недалече от портите на Менегрот се издигало най-могъщото от всички дървета в гората Нелдорет; а тази гора била букова и се разстилала над северната половина от кралството. Онзи величав бук бил наречен Хирилорн и имал три еднакво дебели ствола с гладка кора; нито един клон не израствал от тях чак до шеметни висоти. Сред тяхната корона далеч над земята била изградена дървена къща и там настанили Лутиен; а стълбите били отнесени и поставени под охрана, та никой да не ги докосва, освен слугите на Тингол, идващи да й донесат от каквото се нуждае.

В баладата „Леитиан“ се разказва как Лутиен избягала от къщата върху Хирилорн: тъй като владеела магическото изкуство, тя заставила косите си да израснат до невероятна дължина и от тях изтъкала черен плащ, в който обгърнала красотата си като в сянка, напоена със сънно заклинание. От останалите нишки изплела въже и го спуснала през прозореца; и когато краят му увиснал над стражите под дървото, всички те потънали в дълбока дрямка. Тогава Лутиен се измъкнала от затвора и укрита под своя сенчест плащ от чужди погледи, изчезнала от Дориат.

Случило се тъй, че Келегорм и Куруфин тръгнали на лов из Охраняваната равнина; а го сторили понеже подозрителният Саурон бил изпратил множество вълци към елфическите земи. Затова двамата извели ловните си кучета и препуснали из равнината; надявали се по пътя да открият и вести за крал Фелагунд. А кучетата на Келегорм били от вълча порода и водачът им се наричал Хуан. Той не бил роден в Средната земя, а идвал от Блаженото кралство; защото някога сам Ороме го бил подарил на Келегорм във Валинор и там Хуан тичал след ловджийския рог на своя господар, преди да се случи непоправимото. По-късно верният пес последвал Келегорм в изгнанието; тъй над него надвиснала скръбната нолдорска участ и му било предречено, че ще загине, но не преди да срещне най-могъщия вълк, що някога се е раждал на тая земя.

Тъкмо Хуан открил Лутиен да тича под дърветата като нощна сянка, изненадана от зората, когато Келегорм и Куруфин спрели за малко да си починат близо до източните покрайнини на Дориат; защото нищо не убягвало от взора и нюха на Хуан, нито пък можела магия да го заблуди и не заспивал той ни денем, ни нощем. Отвел я при Келегорм, а Лутиен се възрадвала, като разбрала, че е срещнала нолдорски принц и враг на Моргот; отметнала плаща настрани и разкрила коя е. Тъй велика била нейната красота, разкрита внезапно под слънцето, че Келегорм се влюбил; но заговорил с любезни слова и обещал да й помогне, ако се съгласи сега да дойде с него в Нарготронд. С нищичко не разкрил, че вече знае за Берен и неговата задача, нито пък че тия дела го засягат най-пряко.

Тъй двамата прекратили лова и се върнали в Нарготронд, където вероломно задържали Лутиен, отнели вълшебния плащ и й забранили да излиза извън портите и да разговаря с когото и да било, освен с Келегорм и Куруфин. Защото вярвали, че вече няма надежда за пленените Берен и Фелагунд, та смятали да изчакат гибелта на краля, да задържат Лутиен и чрез принуда да изтръгнат от Тингол съгласие за съюза й с Келегорм. Тъй щели да укрепят своята власт и да станат най-могъщи сред нолдорските принцове. Не възнамерявали още да дирят Силмарилите с меч или вълшебство, както и да позволят някой друг да го стори, преди да са сбрали в ръцете си цялата мощ на елфическите кралства. Ородрет нямал сила да ги удържи, понеже били успели да завладеят сърцата на всички в Нарготронд; и Келегорм пратил вестоносци да съобщят на Тингол какво е решил.

Ала вярно било кучешкото сърце на Хуан и още от първата среща го обзела обич към Лутиен, та скърбял за нейната неволя. Затуй всеки ден идвал в нейната стая; а нощем лежал пред прага, защото усещал, че злото се е вселило в Нарготронд. От самота Лутиен често разговаряла с Хуан и му разказвала за Берен, който дружал с всички зверове и птици, неподвластни на Моргот, а умният пес разбирал всяко изречено слово. Защото умеел да схваща езика на всякоя жива твар; ала му било разрешено само три пъти преди смъртта си да проговори с човешки глас.

Не след дълго Хуан измислил как да помогне на Лутиен; една нощ се прокраднал, донесъл й плаща и проговорил за пръв път, за да я посъветва. После по тайни пътища я извел от Нарготронд и заедно се отправили на север; и като усмирил гордостта си, песът позволил на Лутиен да го яхне вместо жребец, както правели понякога орките със своите вълци. Тъй успели да избягат надалеч, защото Хуан бил бърз и неуморен.

 

 

Берен и Фелагунд лежали в дълбоките тъмници на Саурон, а всичките им спътници вече били мъртви; но Саурон възнамерявал да остави Фелагунд последен, защото долавял, че е един от най-могъщите Нолдори и смятал да изтръгне от него тайната. Ала когато върколакът дошъл за Берен, Фелагунд напрегнал всички сили и разкъсал оковите; вкопчил се в отчаяна схватка с чудовището и го убил с голи ръце и зъби; но самият той бил смъртно ранен. Рекъл тогава на Берен:

— Отивам сега на дълъг отдих в чертози извън времето, отвъд моретата и планините на Аман. Не ще се появя скоро отново сред Нолдорите; може и да не се срещнем вече ни в живота, ни в смъртта, защото различни са съдбините на нашите родове. Сбогом!

После издъхнал в мрака под Тол-ин-Гаурхот, чиято величава кула сам бил изградил. Тъй изпълнил своята клетва крал Финрод Фелагунд, най-прекрасен и най-обичан от целия род на Финве; а до него Берен ридаел от скръб и отчаяние.

В този час дошла Лутиен и като се изправила на моста пред Сауроновия остров, запяла песен, що не можели да удържат нито стени, нито камък. Чул я Берен и си помислил, че сънува; защото звездите засияли над него и в короните на дърветата запели славеи. И в отговор предизвикателно запял песента, що сам бил сътворил във възхвала на Седемте звезди от Сърпа на Валарите, закачен от Варда сред северния небосвод като поличба за падението на Моргот. А сетне изгубил сетни сили и рухнал в мрака.

Но Лутиен чула гласа му и отвърнала с още по-могъща песен. Вълците надали вой и целият остров се разтресъл. Саурон бил във високата кула, обгърнат в черни мисли; но се усмихнал като чул нейния глас, понеже разбрал, че това е щерката на Мелиан. Отдавна се била разнесла далеч от Дориат мълва за прелестта на Лутиен и вълшебството на нейните песни; и Саурон замислил да я плени и да я предаде във властта на Моргот, защото тъй щял да заслужи голяма награда.

Затуй пратил на моста един от своите вълци. Но Хуан разкъсал звяра безшумно. Саурон продължил да праща вълци един след друг; и всеки път Хуан прехапвал гърлата им. Тогава Саурон изпратил Драуглуин — страховито създание на древното зло, господар и прародител на всички върколаци в Ангбанд. Огромна била неговата мощ; и битката между Хуан и Драуглуин била дължа и свирепа. Ала накрая Драуглуин избягал обратно в кулата и там издъхнал пред нозете на Саурон; и преди да умре рекъл на своя господар: „Хуан е тук!“ А Саурон, както всички по тия земи, знаел каква съдба е отредена на кучето от Валинор и му хрумнало, че може би сам ще я изпълни. Затова се преобразил в облика на върколак — най-могъщият, който някога се бил раждал на тая земя; и излязъл да се пребори за моста.

Тъй ужасно било неговото идване, че Хуан отскочил настрани. Тогава Саурон се нахвърлил върху Лутиен и тя загубила свяст от злокобната заплаха в неговия взор и скверните изпарения на дъха му. Ала преди туй успяла да хвърли върху очите му крайчето на черния си плащ; и той се препънал, защото за миг го налегнала дрямка. Тогава Хуан се хвърлил напред. Тъй започнала битката между Хуан и Вълка-Саурон; див лай и вълчи вой отекнали надалече из хълмовете, а стражата по стените на Еред Ветрин оттатък долината изтръпнала от ужас, щом ги чула.

Но ни магия, ни заклинания, ни зъб, ни отрова, ни пъклени умения и зверски сили можели да повалят Хуан от Валинор; сграбчил той врага си за гърлото и го притиснал към земята. Тогава Саурон взел да променя облик и се превръщал ту в змия, ту в чудовище, ту в обичайната си форма; ала не можел да се изтръгне от челюстите на Хуан, без да напусне докрай живото тяло. И тъкмо преди гнусният му дух да отлети от своя черен дом, Лутиен се приближила до него и казала, че сега ще бъде лишен от телесни одежди, а треперещият му дух ще отлети обратно при Моргот; и сетне продължила:

— Там разголената ти същина ще търпи вечните мъки на неговото жестоко презрение, пронизвана от огнения му взор, освен ако се предадеш и ми отстъпиш властта над тази кула.

Тогава Саурон се предал, а Лутиен получила власт над острова и всичко върху него; чак подир туй Хуан го пуснал. Саурон мигом се превърнал във вампир, огромен като черен облак пред луната и ръсейки кръв от разкъсаното си гърло, отлетял над дърветата към Таур-ну-Фуин, където заживял занапред и изпълнил цялата гора с още по-голям ужас.

А Лутиен се изправила на моста и обявила своята власт; разкъсала се магията, що крепяла камък върху камък, та рухнали тежките порти, разцепили се стените и подземните тъмници се отворили към белия свят; множество роби и пленници излезли навън стреснати и изумени, закривайки очите си от бледата лунна светлина, защото дълго били лежали сред непрогледния мрак на Саурон. Ала Берен не излязъл. Тогава Хуан и Лутиен тръгнали да го дирят из острова; и Лутиен го заварила да оплаква мъртвия Фелагунд. Тъй велика била мъката му, че лежал неподвижно и не чул нейните стъпки. Мислейки го за мъртъв, тя обвила ръце около него и потънала в забрава. Но Берен се възвърнал от бездните на отчаянието към белия свят, повдигнал я и двамата се погледнали отново; а иззад мрачните хълмове денят изгрял над главите им.

Погребали Фелагунд върху високия хълм на собствения му остров и тия земи се пречистили; и зеленият гроб на Финрод, син Финарфинов, най-прекрасен от всички елфически принцове, ще остане неосквернен чак додето земята се промени, разруши и потъне под пагубни морски талази. Но Финрод се разхожда заедно с баща си Финарфин под дърветата в Елдамар.

 

 

Отново свободни, Берен и Лутиен Тинувиел дълго бродили из горите, за да се насладят на обновената радост; зимата дошла, ала нямала власт над тях, защото цветя разцъфвали по стъпките на Лутиен и птици пеели по заснежените клони. Но верният Хуан се завърнал при своя господар Келегорм; дружбата им обаче била охладняла.

А в Нарготронд започнали размирици. Защото натам се завърнали множество пленници, освободени от подземията на Саурон и тръгнала мълва, която Келегорм не можел да потуши с никакви слова. Елфите горчиво оплаквали гибелта на своя крал Фелагунд и роптаели, че една крехка девойка е дръзнала да извърши онова, на което не се осмелили Феаноровите синове; мнозина обаче усещали, че не страх, а коварни замисли са причинили бездействието на Келегорм и Куруфин. Затуй народът на Нарготронд престанал да признава тяхната власт и всички сърца се обърнали пак към Финарфиновия род; вече се слушала само волята на Ородрет. Но той не пожелал да накаже със смърт двамата братя, както предлагали някои, защото пролятата роднинска кръв щяла да стовари още по-тежко прокобата на Мандос върху всички им. Ала повелил да няма в неговото кралство ни хляб, ни постеля за Келегорм и Куруфин, а сетне се заклел, че занапред не ще има дружба между Нарготронд и синовете Феанорови.

— Тъй да бъде — рекъл Келегорм и в очите му припламнали заканителни искри; но Куруфин само се усмихнал.

После двамата яхнали конете си и препуснали като горски пожар да видят дали ще могат да открият своите сродници из източните области. Но никой не пожелал да тръгне с тях, дори и ония, що били от техния род; защото всички усещали, че проклятието е натегнало над двамата братя и злото се носи по дирите им. По онова време Келебримбор, син Куруфинов, се отрекъл от бащините си злодеяния и останал в Нарготронд; Хуан обаче последвал жребеца на своя господар Келегорм.

На север препускали те, защото търсели най-кратките пътища към Химринг, където живеел брат им Маедрос, та искали за по-пряко да минат през Димбар и покрай северните предели на Дориат; и наистина имало надежда да пресекат тази област, ако са бързи, тъй като била близо до границите на Дориат — стигало само да избягват Нан Дунгортеб и далечните заплахи в Планините на Ужаса.

Разказват, че в своите скитания Берен и Лутиен стигнали до Бретилския лес и накрая наближили границите на Дориат. Тогава Берен си спомнил за обещанието; и с болка на сърце решил, когато отведе Лутиен на сигурно място в нейната страна, да тръгне отново на път. Но тя не желаела повече да се разделя с него и рекла:

— Едно от двете трябва да избереш, Берен: да се откажеш от клетвата и да заживееш в изгнание като скиталец по широкия свят, или да удържиш на думата и да влезеш в двубой с могъществото на мрака върху самия му трон. Ала който и път да избереш, аз ще бъда до теб и съдбата ни ще е обща.

Докато крачели и разговаряли за тия неща, без да мислят за нищо друго, през гората стремително се задали жребците на Келегорм и Куруфин; двамата братя ги съзрели и разпознали отдалеч враговете си. Тогава Келегорм обърнал коня си и го пришпорил срещу Берен, възнамерявайки да го прегази; а Куруфин свърнал настрани, привел се и грабнал Лутиен върху седлото, защото бил силен и опитен ездач. Берен обаче отскочил от Келегорм и рипнал право върху препускащия кон на отминалия Куруфин; и Скокът на Берен се слави в песните на елфи и хора. Сграбчил Куруфин за гърлото изотзад, дръпнал го и двамата рухнали на земята. Конят се изправил на задни крака и паднал, но Лутиен отлетяла настрани и останала да лежи върху тревата.

Берен продължавал да стиска гърлото на Куруфин; ала смъртта го дебнела, защото Келегорм препускал към него с дълго копие в ръката. В този момент Хуан забравил за своята служба при Келегорм и се хвърлил насреща, та жребецът отскочил и не посмял да се приближи до Берен, понеже се боял от грамадния пес. Келегорм обсипал с люти клетви коня и кучето, обаче Хуан не се стреснал. Междувременно Лутиен се изправила и забранила на Берен да погубва Куруфин; той я послушал, но му отнел вещите, оръжията и ножа Ангрист. Този нож бил изработен в Ногрод от прославения майстор Телчар и се носел без ножница; желязото режел като зелена вейка. После Берен вдигнал Куруфин, захвърлил го настрани и му заръчал да върви при благородните си роднини, що биха могли да го научат как да използва своята доблест за по-достойни цели.

— Коня ти — казал той — ще задържа за Лутиен и вярвам, че ще бъде щастлив да се отърве от такъв господар.

Тогава Куруфин проклел Берен от дън душа.

— Върви — рекъл му той, — отивай към бърза и люта смърт.

Келегорм го взел зад себе си върху коня и двамата братя се приготвили да си тръгнат; а Берен се обърнал, без да слуша заплахите им. Ала от срам и безсилна злоба Куруфин грабнал лъка на Келегорм и стрелял назад, докато се отдалечавали; и стрелата била насочена към Лутиен. Хуан рипнал напред и я хванал със зъби; но Куруфин стрелял още веднъж, а Берен изскочил пред Лутиен и стрелата го улучила право в гърдите.

Разказват, че Хуан дълго преследвал злите братя и те бягали с ужас пред него; а като се завърнал, донесъл на Лутиен от гората незнайна билка. С нея тя превързала раната на Берен и с вълшебства и обич го изцелила; тъй най-подир се завърнали в Дориат. Там Берен дълго се разкъсвал между любовта и дадената дума, но тъй като знаел, че Лутиен вече е в безопасност, една сутрин станал преди изгрев-слънце и заръчал на Хуан да я пази; после с болка на сърце потеглил, докато Лутиен още спяла върху тревата.

Отново препуснал на Север, към Сирионския проход, и като наближил покрайнините на Таур-ну-Фуин, погледнал през опустошения Анфауглит, видял в далечината върховете на Тангородрим. Там пуснал коня на Куруфин и му заръчал да забрави страх и робство, за да препуска на воля по зелената трева из равнините край Сирион. А после, понеже вече бил сам пред прага на последната гибелна заплаха, съчинил Прощалната песен във възхвала на Лутиен и небесните светила; защото вярвал, че сега ще трябва да се сбогува с обичта и светлината. Ето част от словата на тая песен:

Прощавай, светъл небосклон,

под теб живя във своя дом

и тичаше като сърна

под слънчев блясък и луна

тя, Лутиен Тинувиел,

най-нежна в земния предел.

Дори светът да е умрял

дори разбит да рухне цял

в първичния бездънен мрак

за туй го бих възвърнал пак —

земя, море, зора и ден

и че е зърнал Лутиен.

И запял с пълен глас, без да го е грижа дали ще чуе някой, защото бил отчаян и не се надявал на спасение.

Ала Лутиен чула песента му и запяла в отговор, излизайки ненадейно от гората. Защото Хуан още веднъж се бил съгласил да я носи и стремглаво се втурнал по дирята на Берен. Дълго размишлявало вярното му сърце как да облекчи заплахата над тия двама, които обичал. Затова по пътя свърнал през острова на Саурон и взел оттам злокобната вълча юзда на Драуглуин и прилеповата кожа на Турингветил. Тя била пратеница на Саурон и често прелитала в облика на вампир до Ангбанд; а дългите костеливи пръсти върху крилете й имали на всяка става по един железен нокът. Облечени с тия страховити одежди, Хуан и Лутиен се устремили през Таур-ну-Фуин и всичко живо бягало от пътя им.

Като ги видял да наближават, Берен се отчаял; и се запитал дали наистина е чул гласа на Лутиен, или врагът е сътворил тая измама, за да го хване в примките си. Но те спрели, захвърлили грозните одежди и Лутиен се втурнала насреща му. Тъй Берен и Лутиен отново се срещнали между пустинята и гората. Той дълго мълчал и се радвал; но накрая се опитал отново да разубеди Лутиен от нейното намерение да го придружава.

— Трижди проклета да е думата, що дадох на Тингол — рекъл той, — по-добре да ме беше погубил в Менегрот, отколкото да те доведа под сянката на Моргот.

Тогава Хуан за втори път заговорил с човешки слова и тъй посъветвал Берен:

— Вече не можеш да спасиш Лутиен от сянката на смъртта, тъй като чрез самата си обич е обвързана с нея. Можеш да обърнеш гръб на съдбата и да отведеш любимата си в изгнание, търсейки напразно покой додето си жив. Но ако не искаш да се откажеш от своята участ, тогава или ще изоставиш Лутиен, а туй значи тя непременно да умре от скръб, или пък ще я вземеш, та заедно да се преборите със съдбата — безнадеждна, ала не съвсем. Друг съвет не мога да ти дам, а и не ми е писано да продължа с теб по-нататък. Но сърцето ми вещае, че с очите си ще видя онуй, което ви чака пред Портата. Всичко останало е забулено за взора ми; ала може пътищата на трима ни да водят обратно към Дориат и там да се срещнем още веднъж преди края.

Тогава Берен разбрал, че Лутиен е неотделима от общата им участ и повече не се опитвал да я разубеди. Със съветите на Хуан и магическото изкуство на Лутиен той навлякъл юздите на Драуглуин, а тя надянала крилатата кожа на Турингветил. Тъй се преобразил Берен, че по всичко заприличал на върколак, само дето в очите му сияел свиреп и непреклонен, но чист дух; ужас проблеснал в неговия взор, като видял до себе си чудовищен прилеп със сбръчкани криле. После надал протяжен вой под луната и побягнал надолу по хълма, а прилепът разперил криле и се понесъл над него.

 

 

Минали през безброй опасности, докато накрая, покрити с прах от дългия и тежък път, стигнали до страховитата долина, що се простирала пред Портата на Ангбанд. Черни бездни зеели край пътя и от тях излизали безформени твари, що се гърчели като змии. От двете страни като крепост стърчали назъбени канари, а кацналите по върховете им лешояди грачели с гнусни гласове. Отпред била непревземаемата Порта — огромна мрачна арка в подножието на планината; над нея на хиляди стъпки се издигала гладка отвесна скала.

Там ги обзело отчаяние, защото пред портата стоял пазач, за който не били чували досега. До Моргот били достигнали слухове за някакви незнайни планове на елфическите владетели, а от далечните горски дебри долитал мощният лай на страшния боен пес Хуан, когото някога самите Валари изпратили срещу злите създания. Тогава Моргот си спомнил пророчеството за участта на Хуан и избрал едно малко вълче от глутницата на Драуглуин; от собствената си ръка го хранел с жива плът и вливал в него своята сила. Бързо раснал вълкът, докато накрая вече не можел да се побере в никаква клетка и лежал грамаден и вечно прегладнял пред нозете на Моргот. Тъй в него проникнал пъклен огън и люта злоба; изпълнил го всеизгарящ дух — вечно измъчван, страшен и могъщ. Кархарот, сиреч Червената паст го наричат в преданията от ония дни, а още Анфауглир, що означава Алчните челюсти. И за да се опази от Хуан, Моргот му повелил да лежи ден и нощ пред портите на Ангбанд, без да заспива.

Кархарот съзрял двамата пришълци отдалече и го обзело съмнение; защото до Ангбанд отдавна били стигнали вести, че Драуглуин е мъртъв. Затуй когато се приближили, той не им разрешил да влязат и наредил да спрат; после пристъпил напред заплашително, понеже надушвал нещо непознато из въздуха около тях. Но изведнъж някаква странна сила, наследена от нейния древен божествен род, обзела Лутиен и като отхвърлила гнусните одежди, тя се изправила с пълен ръст — дребничка пред чудовищния Кархарот, ала лъчезарна и страховита. Вдигнала ръка и му повелила да заспи с думите:

— О, скръбно заченат дух, потъни сега в мрачна забрава и забрави за малко ужасната участ на своя живот.

И Кархарот рухнал като сразен от мълния.

Тогава Берен и Лутиен минали през Портата и слезли надолу по лабиринта от стълбища; и заедно извършили най-великия подвиг, за който някога са дръзвали да помислят елфи и хора. Защото стигнали до самия трон на Моргот в най-дълбоката зала, крепена върху ужас, осветена от пламъци и изпълнена с безброй оръжия за смърт и мъчения. Там Берен във вълчия си облик се промъкнал под трона; но могъщата воля на Моргот смъкнала от Лутиен измамните одежди и той приковал взор върху нея. Вместо да се изплаши от очите му, тя назовала истинското си име и предложила да запее пред него като бродещ трубадур. А Моргот като видял нейната хубост, пламнал от скверна страст и в душата му се зародил нов план, по-черен от всичко друго, що бил замислял откакто избягал от Валинор. Тъй се оплел в собственото си лукавство, понеже бил увлечен от гледката и докато тайно се наслаждавал на своите черни намерения, оставил за малко Лутиен на свобода. А тя изведнъж изчезнала от взора му и запяла сред сенките песен, изпълнена с толкоз невъобразима прелест и тъй ослепителна мощ, че Моргот слушал като омагьосан; обзела го слепота и взорът му напразно се лутал насам-натам да я дири.

Тежка дрямка паднала над всички в мрачния му чертог, огньовете помръкнали и изгаснали; но Силмарилите по короната върху главата на Моргот изведнъж лумнали с лъчезарен бял пламък; и от товара на тая корона с безценните камъни по нея главата му провиснала надолу, сякаш под тежестта на целия свят, изпълнен с толкова скърби, страхове и желания, че дори непреклонната воля на Моргот не можела да им устои. Тогава Лутиен размахала крилатата си дреха, излетяла нагоре и гласът й се посипал като дъжд над дълбоки и мрачни езера. Метнала плаща си пред очите на Моргот и му пратила съновидение, необятно и тъмно като Отвъдната Пустота, где някога бродел самотен. Изведнъж тъй рухнал като планинска лавина и с тътен се сгромолясал от трона върху пода на пъклената си зала. Желязната корона с трясък се търкулнала от главата му. Всичко стихнало.

Като мъртъв звяр лежал Берен под трона; но Лутиен го пробудила с докосване на дланта си и той захвърлил вълчия облик. После извадил ножа Ангрист и отсякъл железните зъбци, които държали един от Силмарилите.

Когато го стиснал в десница, сиянието бликнало през живата плът и ръката му заприличала на разпалена лампа; ала камъкът приел неговото докосване и не му причинил зло. Тогава на Берен му хрумнало да надхвърли обещаното и да отнесе от Ангбанд и трите творения на Феанор; не била обаче такава съдбата на Силмарилите. Ножът Ангрист се строшил и късче от острието пронизало бузата на Моргот. Той трепнал, изстенал и цялата армия на Ангбанд се размърдала в съня си.

Ужас обзел тогава Берен и Лутиен, та побягнали презглава и без да променят облика си, защото не искали нищо друго, освен още веднъж да зърнат светлината на белия ден. Никой не ги спрял по пътя и никой не ги преследвал, но Портата се оказала преградена, понеже Кархарот се бил събудил от дрямка и стоял гневно възправен пред прага на Ангбанд. Още преди да усетят, той ги забелязал и се хвърлил насреща им както тичали.

Лутиен била изнурена и нямала нито сили, нито време да обуздае вълка. Но Берен изскочил пред нея и вдигнал Силмарила високо в десницата си. Кархарот спрял и за миг се изплашил.

— Махни се и бягай надалеч! — извикал Берен. — Защото този огън ще изпепели и теб, и всички зли твари.

И той размахал Силмарила пред очите на вълка.

Ала Кархарот погледнал без страх свещения камък и алчният дух в него пламнал като пожар; и като зинал внезапно, той отхапал китката на Берен. Същия миг в утробата му избухнал страховит пламък и Силмарилът опърлил прокълнатата му плът. С див вой побягнал Кархарот и скалните стени около Портата прокънтели от страдалческия му рев. Тъй страшен бил станал в своята лудост, че всички изчадия на Моргот из тая долина или по пътищата към нея избягали надалеч; защото той разкъсвал всичко живо пред себе си и се носел в свиреп бяг из северните земи, готов да унищожи целия свят. От всички бедствия, що сполетели Белерианд преди да рухне Ангбанд, безумието на Кархарот било най-страшното; защото в утробата му се таяло могъществото на Силмарила.

А Берен лежал в несвяст пред страховитата Порта и смъртта се прокрадвала към него, защото зъбите на вълка били покрити с отрова. Лутиен с устни изцедила отровата и напрегнала сетни сили, за да излекува жестоката рана. Но зад нея от дълбините на Ангбанд се надигнала яростна глъчка. Пълчищата на Моргот се събуждали.

Тъй изглеждало, че походът за Силмарила ще завърши с гибел и отчаяние; ала в онзи час над стените на долината се появили три могъщи птици, устремени на север с криле по-бързи от вятъра. Сред всички живи твари се била разнесла мълвата за пътешествията и бедите на Берен, а Хуан сам бил помолил зверове и птици да бъдат нащрек и да му помагат. Високо над царството Морготово се реели Торондор и неговите поданици, та като видели безумието на Вълка и тежката участ на Берен, устремно литнали надолу тъкмо в мига, когато цялата мощ на Ангбанд се отърсвала от оковите на съня.

Вдигнали те Лутиен и Берен над земята и ги отнесли в облаците. Под тях изведнъж отекнали гръмотевици, мълнии литнали към небето и планините се разтресли. Тангородрим избълвал пламъци и пушек, огнени светкавици избухнали на всички страни и опустошително се стоварили над равнините; и Нолдорите в Хитлум изтръпнали от страх. Но Торондор се носел високо над земята по необятните небесни друмища, где слънцето грее по цял ден незасенчено и нощем луната броди сред гроздове ярки звезди. Тъй прелетели вихрено над Дор-ну-Фауглит и Таур-ну-Фуин, докато накрая достигнали потайната долина Тумладен. Ни облак, ни мъгла имало над нея този ден и като погледнала надолу, Лутиен съзряла далече под себе си като бял блясък върху зелен скъпоценен камък сиянието на прекрасния Гондолин, където живеел Тургон. Заридала, защото си мислела, че Берен е обречен на гибел; той не отварял очи, не изричал нито дума и подир туй не помнел нищичко от полета. Най-сетне орлите ги спуснали край границите на Дориат — в същата долина, от която се бил измъкнал крадешком отчаяният Берен, оставяйки Лутиен да спи.

Там ги оставили орлите и се завърнали към своите небесни чертози над върховете на Крисаегрим; а при Лутиен дотичал Хуан и двамата се погрижили за Берен както предния път, когато го наранил Куруфин. Ала тази рана била жестока и отровна. Дълго лежал Берен и духът му блуждаел по мрачните предели на смъртта, терзан от вечна тревога, що го преследвала от сън в сън. И когато вече надеждите им гаснели, той изведнъж се събудил и зърнал над себе си небе през листата; а под листата чул как до него тихо и бавно пее Лутиен Тинувиел. Отново била настанала пролет.

От тогава Берен бил наречен Ерхамион, що означава Едноръкия; и страданието завинаги се запечатало върху лицето му. Но накрая обичта на Лутиен го върнала към живота и когато се изправил на крака, двамата отново тръгнали да бродят из горите. Не бързали да напуснат това място, защото им се струвало прекрасно. Лутиен искала вечно да скита из дебрите, забравяйки и дом, и род, и славата на елфическите кралства, а Берен за известно време бил доволен да крачи до нея; не можел обаче да забрави своята клетва да се завърне в Менегрот, а и не искал да отнеме докрай Лутиен от баща й Тингол. Защото почитал човешките закони и смятал, че е опасно без крайна нужда да се погазва бащината воля; освен туй му се струвало недостойно царствената и прелестна Лутиен вечно да живее из горите като най-дивите ловци от човешкия род — без дом, без почести и красиви вещи, на каквито са се наслаждавали всички елдарски принцеси. Затова след време убедил Лутиен да оставят зад гърба си тия диви земи и я повел към нейния дом в Дориат. Тъй повелявала общата им съдба.

Тежки дни били настанали за Дориат. Безмълвна скръб налегнала всички откакто изчезнала Лутиен. Дълго я дирили, ала без успех. Разказват, че по онова време кралският песнопоец Даерон напуснал страната и повече не го видели. Именно той творял музика за песните и танците на Лутиен преди Берен да се появи в Дориат; обичал я и влагал в мелодиите своята мисъл за нея. Тъй станал най-велик сред всички елфически песнопойци източно от Морето, та го ценели дори повече от Маглор, син Феаноров. Но докато отчаяно търсел Лутиен, той се залутал по незнайни пътеки, минал отвъд планините и стигнал до източните области на Средната земя, където край мрачните реки дълги години пял скръбни песни за Тинголовата щерка Лутиен, най-прекрасна от всички живи създания.

По онова време Тингол отново разкрил сърцето си за Мелиан; ала сега тя се въздържала от съвети и казвала, че съдбата, която сам си бил навлякъл, трябва да стигне до своя край, затуй не му остава нищо друго, освен да чака. Тингол обаче узнал, че Лутиен броди нейде далече от Дориат, защото както вече бе казано, получил тайно послание от Келегорм, че Фелагунд и Берен са мъртви, а Лутиен се намира в Нарготронд и Келегорм желае да я вземе за жена. Разгневил се тогава Тингол и пратил съгледвачи, възнамерявайки да нападне Нарготронд; така научил, че Лутиен пак е избягала, а Келегорм и Куруфин са прокудени от Нарготронд. Тогава се разколебал, понеже нямал достатъчно сила за война срещу седемте синове на Феанор; пратил обаче вестоносци в Химринг с молба за помощ в издирването на Лутиен, тъй като Келегорм нито я върнал при баща й, нито съумял да я опази.

Но в северните покрайнини на кралството неговите вестоносци ненадейно се сблъскали с нова заплаха: набегът на Ангбандския вълк Кархарот. В своята лудост звярът свирепо бягал на юг и като прекосил гората Таур-ну-Фуин откъм източния й край, слязъл надолу покрай течението на Есгалдуин като унищожителен пожар. Нищо не можело да го удържи и даже мощта на Мелиан по границите не го възпряла; защото напред го тласкала самата съдба и могъществото на Силмарила, който носел в утробата си с цената на страшни мъки. Тъй нахълтал в неосквернените дотогава дъбрави на Дориат и всичко живо побягнало с ужас пред него. От цялата група вестоносци само старшият кралски пълководец Маблунг успял да се спаси, за да отнесе на Тингол страшната новина.

Тъкмо в този мрачен час Берен и Лутиен се завърнали тичешком от западните области и вестта за идването им се носела пред тях като радостна музика, полетяла с крилете на вятъра към натъжени стопани на мрачни домове. Накрая стигнали до портите на Менегрот следвани от огромна тълпа. Тогава Берен въвел Лутиен пред трона на баща й Тингол; и кралят смаяно погледнал Берен, когото смятал за мъртъв; не изпитвал топли чувства към госта си заради бедите, които се стоварили върху Дориат. Берен обаче коленичил пред него и казал:

— Връщам се, както бях дал дума. Дойдох да поискам обещаното.

А Тингол запитал:

— Какво стана с клетвата, която ми даде.

— Изпълних я — отвърнал Берен. — Силмарилът е в десницата ми.

Тогава Тингол рекъл:

— Покажи ми го.

А Берен протегнал лявата си ръка и бавно разтворил пръсти, но дланта му била празна. После вдигнал сакатата дясна ръка и от онзи час се нарекъл с името Камлост, що означава Празната десница.

Тогава Тингол омекнал; и Берен седнал пред трона от лявата страна, а Лутиен отдясно и двамата разказали цялата история на своя Поход, докато всички придворни слушали с изумление. И на Тингол му се сторило, че този човек не е като другите простосмъртни люде, а по-скоро прилича на най-великите владетели в цяла Арда и никога не е имало тъй силно чувство като неговата обич към Лутиен; усетил още, че няма сила на този свят, която да промени тяхната участ. Затова накрая дал съгласие и Берен получил ръката на Лутиен пред трона на баща й.

Ала черна сянка помрачила радостта в Дориат от завръщането на прекрасната Лутиен; защото като узнал какво е причинило безумието на Кархарот, народът се изплашил още повече, схващайки, че свещеният камък придава на тази заплаха чудовищна мощ и едва ли някой ще смогне да се пребори с нея. А Берен щом чул за набега на Вълка, разбрал, че Походът още не е приключил.

И тъй като Кархарот с всеки ден идвал все по-близо, в Менегрот се подготвили за Вълчия лов; и в нито една легенда не е описана по-опасна хайка за диви зверове. На този лов тръгнали Валинорският пес Хуан, Маблунг Тежкоръки, Белег Крепколък, Берен Ерхамион и Тингол, крал на Дориат. Препуснали рано призори и прекосили река Есгалдуин; но Лутиен останала край портите на Менегрот. Тежка сянка паднала над нея и сякаш самото слънце причерняло.

Ловците завили на североизток и продължавайки покрай реката накрая открили Кархарот сред една мрачна долина, от чийто северен край буйните води на Есгалдуин падали надолу по стръмни каменни прагове. В подножието на водопада Кархарот лочел жадно, за да изгаси огнената си жажда и виел от болка, та тъй го усетили преследвачите. Но той също ги съгледал и не се втурнал веднага да ги нападне. Може би дяволското лукавство се разбудило в сърцето му, след като чистите води на Есгалдуин облекчили болката за миг; и когато ловците препуснали насреща, той отскочил настрани и се спотаил в гъстата папрат. Но те слезли от конете и зачакали там с оръжия в ръцете, а сенките из гората бавно се удължавали.

Берен стоял до Тингол и изведнъж двамата усетили, че Хуан ги е напуснал. После от гъсталака долетял яростен лай; защото Хуан от нетърпение и желание да види този вълк бил влязъл навътре сам, за да го изкара от скривалището. Но Кархарот му се изплъзнал и като изскочил от трънаците, връхлетял изведнъж върху Тингол. Берен се втурнал насреща с насочено копие, но Кархарот отбил острието и разкъсал гърдите му с грамадните си зъби. В този миг Хуан се метнал от храсталака върху гърба на вълка и двамата се търкулнали по земята, вкопчени в бой на живот и смърт; никога не е имало друга такава битка между куче и вълк, защото в лая на Хуан кънтели ловните рогове на Ороме и гневните гласове на Валарите, а във воя на Кархарот се чувала омразата на Моргот и лютата му злоба, по-жестока от стоманени шипове; даже скалите се разцепили от тия звуци, та рухнали отгоре и преградили водопадите на Есгалдуин. Там се сражавали двата звяра до смърт; но Тингол не им обръщал внимание, защото бил коленичил до Берен и виждал, че е тежко ранен.

В онзи час Хуан прегризал гърлото на Кархарот; ала и собствената му отдавна предречена съдба се сбъднала сред гъстите гори на Дориат, защото бил смъртно ранен и отровата на Моргот се разляла в кръвта му. Тогава се приближил и като рухнал до Берен, проговорил за трети път с човешки слова, за да се сбогува преди смъртта. Берен не казал нищо, само положил ръка върху главата на кучето и тъй се разделили.

Маблунг и Белег дотичали да помогнат на краля, но щом видели какво е станало, захвърлили копията и заридали. После Маблунг извадил нож и разрязал корема на вълка; а отвътре звярът бил почти съвсем изпепелен като от огън, само десницата на Берен със Силмарила оставала непокътната. Ала когато Маблунг посегнал да я докосне, ръката изчезнала и Силмарилът се разкрил, та сиянието му озарило сенчестите горски дебри наоколо. Бързо и боязливо Маблунг грабнал камъка и го положил в здравата ръка на Берен; а Берен се опомнил от допира на Силмарила, повдигнал го високо помолил Тингол да го приеме.

— Сега е приключен моят Поход — казал той — и съдбата ми изкована до края.

Повече не продумал.

 

 

Върху носилка от клони отнесли назад Берен Камлост, син Барахиров, а храбрият пес Хуан лежал до него; и нощта паднала, преди да се доберат до Менегрот. В подножието на величавия бук Хирилорн с бавни крачки ги посрещнала Лутиен и някой донесъл факла. Там тя прегърнала Берен, целунала го и му заръчала да я чака отвъд Западното море; а той я погледнал в очите, преди душата му да отлети. Ала звездната светлина посърнала и вечен мрак паднал над Лутиен Тинувиел. Тъй завършил Походът за Силмарила; но баладата „Леитиан“ не свършва дотук.

Защото по нейна молба духът на Берен се задържал в чертозите на Мандос и не желаел да напусне света, докато Лутиен не е дошла да му каже последно сбогом върху здрачните брегове на Отвъдното море, откъдето мъртвите люде заминават незнайно къде и вече никога не се завръщат. Но душата на Лутиен потънала в мрак и накрая отлетяла, а тялото й лежало като внезапно откъснато цвете, което все още не е повехнало върху тревата.

Люта зима попарила тогава Тингол, както се случва с престарелите простосмъртни люде. А Лутиен отлетяла в чертозите на Мандос отвъд западните предели на света, където е отредено място за Елдарите. Там чакащите седят безкрайно, унесени в мрачни мисли. Но нейната красота била по-велика от тяхната, а скръбта й безмерно по-дълбока; и като коленичила пред Мандос, тя запяла.

Песента на Лутиен пред Мандос била най-красивата, що е сътворявана някога от живи слова и в същото време по-скръбна песен светът не знае. Непроменена, нетленна, тя и до днес се пее във Валинор отвъд нашето мироздание и колчем я чуят, Валарите се нажаляват. Защото Лутиен преплела словата на две теми: за скръбта на Елдарите и страданието на людете, за Двата рода, сътворени от Илуватар да населят Земното царство на Арда под безбройни звезди. И както била коленичила пред Мандос, сълзите й се ронели като дъжд върху нозете му; и Мандос се трогнал както никога дотогава и както не ще се трогне вече.

Затуй призовал Берен и както била предрекла Лутиен в смъртния му час, двамата пак се срещнали отвъд Западното море. Но Мандос нямал власт да задържа отвъд отредения срок душите на людете, що са умрели в пределите на света; нито пък можел да променя съдбините на Чедата на Илуватар. Отишъл тогава при владетеля на Валарите Манве, който управлявал света от името на Илуватар; а Манве подирил съвет в дълбините на своята мисъл, където се разкривала Илуватаровата воля.

И ето какъв избор предложил на Лутиен. Заради своите подвизи и великата си скръб да бъде освободена от чертозите на Мандос и да отиде във Валимар, където да живее до свършека на света между Валарите, като забрави всички житейски скърби. Там обаче Берен не можел да дойде. Защото не било разрешено на Валарите да му отнемат Смъртта, с която сам Илуватар е надарил човешкия род. А другият избор бил такъв: да се завърне в Средната земя заедно с Берен и там да заживеят отново, ала без обещание за радост и дълголетие. Така щяла да стане простосмъртна като него и не след дълго да напусне света навеки, а хубостта й да остане само като спомен от древните песни.

Тази съдба избрала тя, като се отказала от Блаженото царство и от кръвната връзка с неговите обитатели; такава цена трябвало да плати, та каквито и скърби да ги чакали занапред, съдбините на Лутиен и Берен да се слеят и пътищата им да ги отведат един до друг отвъд пределите на света. Тъй тя единствена от всички Елдари наистина умряла и напуснала света в древни времена. Ала чрез нейния избор Двата рода се обединили; и тя е дала живот на мнозина, в които и днес, макар светът да се е променил, Елдарите още виждат частица от хубостта на многообичната Лутиен, която са загубили навеки.