Джон Р. Р. Толкин
Силмарилион (17) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Глава 15
За Нолдорите в Белерианд

Разказахме вече как Улмо помогнал на Тургон от Невраст да открие потайната долина Тумладен; а тя (както се узнало по-сетне) лежала източно от горното поречие на Сирион сред пръстен от непристъпни планини, през които не можела да мине никоя жива твар освен орлите на Торондор. Но дълбоко под планините имало проход, издълбан още в мрачните епохи на света от потоците, що изтичали, за да се влеят в Сирион; тъкмо този проход открил Тургон, минал по него до зелената равнина между планините и видял сред нея да се издига хълм като остров от корав и гладък камък; защото в древни времена долината била дъно на огромно езеро. Тогава Тургон разбрал, че най-сетне е намерил желаното място и решил да построи там прекрасен град, който да му напомня за Тирион върху Туна; но изпървом се прибрал в Невраст и заживял мирно, макар че дълбоко в сърцето си непрестанно обмислял как да постигне своите замисли.

След Дагор Аглареб обаче безпокойството, що вселил Улмо в гърдите му, отново започнало да го мъчи, та призовал най-крепките и най-надарените от своето племе и тайно ги повел към скритата долина, за да започнат строежа на града, който Тургон бил замислил; и навсякъде сложили стража, та нито един пришълец да не се натъкне на техния труд, а Улмо ги закрилял със своята мощ откъм Сирион. Но Тургон продължавал през повечето време да живее в Невраст, докато най-сетне градът бил напълно завършен след петдесет и две години потаен труд. Разказват, че Тургон му избрал името Ондолинде, що на езика на елфите от Валинор означавало Скала на пеещите води, защото върху хълма имало множество фонтани; но на синдарински език името се променило и станало Гондолин, сиреч Скритата скала. Приготвил се Тургон да потегли от Невраст и да напусне завинаги чертозите си във Винямар край морето; тогава Улмо го посетил още веднъж и му рекъл:

— Ето че най-сетне тръгваш към Гондолин, Тургон; а аз ще запазя властта си в Сирионската долина и всички води около нея, та никой да не попречи на твоя поход или да открие потайния вход без твое разрешение. От всички владения на Елдарите най-дълго ще устои Гондолин срещу силата Мелкорова. Ала недей да възлюбваш прекомерно онуй, що се роди от копнежа сърдечен и труда на ръцете ти; помни, че истинската надежда на Нолдорите лежи на Запад и идва откъм Морето.

После Улмо предупредил, че не е в неговата власт да отмени Прокобата на Мандос, която тегнела и върху Тургон.

— Прочее, може и тъй да се случи — рекъл той, — че проклятието на Нолдорите да те открие там подир време и измяната да надигне глава сред твоите чертози. Огън ще те заплаши тогава. Но ако наистина наближи тази заплаха, чак от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди и чрез него над огън и разруха ще се роди нова надежда за елфи и хора. Затуй остави в този дом меч и доспехи, та в бъдни години той да ги намери и тъй да го познаеш без страх от измама.

Обяснил още Улмо от какъв вид и размери да бъдат шлемът, ризницата и мечът, оставени в чертозите. Подир туй се завърнал в морето, а Тургон повел своя народ, що представлявал точно една трета от Нолдорите на Финголфин и заедно с тях тръгнала още по-голяма армия от Синдари; отряд подир отряд потегляли тайно под сенките на Еред Ветрин и стигали незабелязано до Гондолин, тъй че никой не знаел къде изчезвали. Последен от всички Тургон превел безшумно своята свита през хълмовете, достигнал планинските порти и ги захлопнал зад гърба си.

Дълги години подир туй никой не влязъл в скритата долина освен Хурин и Хуор; а войската на Тургон не излязла навън чак до Скръбната година, която дошла след повече от триста и петдесет години. Но зад планинския пръстен народът на Тургон се множал и благоденствал, а умелите майстори не си давали нито миг отдих, тъй че Гондолин върху Амон Гварет наистина станал прекрасен град и можел да се мери по хубост дори с елфическия Тирион отвъд морето. Високи и бели се издигали неговите стени, гладки били каменните стълбища, а над всичко се извисявала могъщата Кралска кула. Бистри водоскоци разпръсквали там блестящи струи, а в двора на Тургоновия дворец имало изображения на древните Дървета, що самият крал бил изваял с цялото си елфическо умение; и на златното дърво дал име Глингал, а другото, чиито цветове били изработени от сребро, нарекъл Белтил. Но по-прекрасна от всички чудеса на Гондолин била Тургоновата щерка Идрил, наричана Келебриндал Среброногата, чиито коси били като златното сияние на Лаурелин преди злодеянията Мелкорови. Тъй живял Тургон в блаженство дълги години; а Невраст останал да пустее и никой не се заселил там чак до разрухата на Белерианд.

Докато Тургон строял в пълна тайна своя град Гондолин, Финрод Фелагунд дълбаел подземните зали на Нарготронд; ала сестра му Галадриел, както казахме, живеела в Тинголовото кралство Дориат. И понякога Мелиан и Галадриел си говорели за някогашното блаженство във Валинор; но винаги замлъквали устните им, щом стигнели до мрачния час, в който загинали Дърветата. И рекла веднъж Мелиан:

— Някаква скръб тегне върху теб и твоя род. Виждам това, ала всичко друго е скрито от взора ми; защото ни в мисъл, ни във видение мога да прозра онуй, що е ставало или става на Запад — сянка обгръща всички земи на Аман и се простира далеч отвъд морето. Защо не ми разкажеш повече за това?

— Защото е отминала тази скръб — отговорила Галадриел, — и колкото радост ни е останала, не желая да я помрачавам със спомени. А може и още скръб да ни чака, макар че в сърцата ни грее надежда.

Тогаз я погледнала право в очите Мелиан и промълвила:

— Не вярвам Нолдорите да са дошли като пратеници на Валарите, както бе речено изпървом; не ще да е тъй, макар че ни се притекоха на помощ в тежък час. Защото никога не говорят за Валарите, а и техните славни владетели не донесоха вест за Тингол ни от Манве, ни от Улмо, ни дори от брата на нашия крал Олве и неговия народ отвъд морето. Кажи ми, Галадриел, за какво е бил прокуден от Аман доблестният народ на Нолдорите? И какво зло тегне над синовете Феанорови, та са тъй навъсени и надменни? Не налучквам ли истината с тия въпроси?

— Налучкваш я — отвърнала Галадриел, — само дето не бяхме прокудени, а дойдохме по своя воля и против волята на Валарите. Пренебрегнахме и Валарите, и страховитите заплахи по пътя заради една цел: да отмъстим на Моргот и да си възвърнем онуй, що ни открадна.

После Галадриел разказала на Мелиан за Силмарилите и гибелта на крал Финве във Форменос; ала не споменала ни дума за Клетвата, Братоубийството и опожаряването на корабите в Лосгар. Мелиан обаче й рекла:

— Много ми разказа ти, а и още неща прозирам. Макар да забулваш в мрак дългия път от Тирион дотук, долавям по него злини, за които Тингол трябва да узнае.

— Може би — отвърнала Галадриел, — ала не от мен.

И Мелиан повече не говорила с Галадриел за тия неща; но на Тингол разправила всичко, що била узнала за Силмарилите.

— Велики са тия дела — рекла тя, — по-велики, отколкото си представят самите Нолдори; защото и Светлината на Аман, и съдбините на Арда са заключени днес в тия творения на Феанор, що вече не е между нас. Предричам, че никаква сила не ще помогне на Елдарите да ги завладеят; и целият свят ще пламне в сражения и разруха, преди да бъдат отвоювани от Моргот. Виж! На Феанор те са донесли гибел, а сигурно и на мнозина други; но пръв в тази пагубна върволица, що тепърва ще продължава, е бил твоят приятел Финве. Моргот го е погубил, преди да избяга от Аман.

Замлъкнал тогаз Тингол, потиснат от скръб и предчувствия мрачни; ала накрая казал:

— Най-сетне разбирам туй идване на Нолдорите от Запада, над което недоумявах до днес. Не да ни помогнат са дошли (помощта е била случайна), защото от нас, останалите в Средната земя, Валарите очакват сами да се грижим за себе си и само в най-тежък час биха се притекли да ни избавят. За мъст и за връщане на загубеното са идвали Нолдорите. Толкоз по-добре — значи ще са ни сигурни съюзници против Моргот, с когото вече нивга не ще и помислят да преговарят.

Но Мелиан възразила:

— Вярно, затуй са дошли; ала и за друго. Пази се от синовете Феанорови! Като сянка тегне над тях гневът на Валарите; и много злини са извършили — не само срещу Аман, но и против собствения си род. Задрямала скръб лежи между принцовете на Нолдорите.

А Тингол отвърнал:

— Що ме засяга туй? За Феанор мога само по чужди думи да съдя, че наистина е бил велик. Каквото съм чувал за синовете му, не ми допада твърде; ала вярвам, че тъкмо те ще са най-смъртни врагове на нашия общ неприятел.

— Два ръба имат обаче както техните мечове, тъй и словата им — рекла Мелиан; и повече не разговаряли за това.

Не подир дълго плъзнала сред Синдарите мълва за делата на Нолдорите, преди да дойдат в Белерианд. Знаело се със сигурност откъде идвали слуховете, а към мрачната истина се примесвали и отровни лъжи; но по онуй време Синдарите били още непредпазливи и доверчиви, та Моргот (както можело и да се очаква) ги избрал за първи жертви на своето лукавство, понеже не го познавали. И чувайки тия приказки, Кирдан се обезпокоил; мъдър бил той и бързо прозрял, че верни или не, с лукава цел се разпръскват тъкмо по това време, макар да смятал това лукавство за родено от вражди и завист между Нолдорските принцове. Затова пратил вестоносци да съобщят на Тингол какво се говори.

Случило се тъй, че точно тогава синовете на Финарфин отново гостували при Тингол, защото искали да се видят със сестра си Галадриел. И развълнуван от вестите, Тингол ядно рекъл на Финрод:

— Нередно си постъпил, сроднико, че укри тъй важни дела от мен. Едва сега узнавам за злодеянията на Нолдорите.

Ала Финрод отвърнал:

— С какво съм ти навредил, владетелю? И какви злодеяния са сторили Нолдорите в твоето кралство, та да те наскърбят? Нито против теб, нито против когото и да било от твоя народ не им е идвало и на ум да вдигнат ръка.

— Чудя ти се, синко на Еарвен — рекъл Тингол, — как тъй без едно-едничко слово за оправдание или прошка дръзваш да сядаш на трапеза при своя сродник, докато ръцете ти са обагрени в кръв от клането на майчиния ти род!

Дълбоко се наскърбил Финрод, ала премълчал, защото не можел да се защити, без да обвини останалите Нолдорски принцове; а не желаел да говори тъй пред Тингол. Но горчилка кипнала в сърцето на Ангрод от спомена за словата на Карантир и той се провикнал:

— Не знам, владетелю, що за лъжи си чул и кой вятър ги носи; ала с кървави ръце не сме дошли. Без друга вина стъпихме тук, освен може би дето се вслушахме в пагубните речи на Феанор, та се опиянихме глупаво и мимолетно като от лошо вино. Зло не сме сторили по своя път, ала големи злини изтърпяхме и за всичко дадохме прошка. А за награда ни наричат твои доносници и предатели на Нолдорите — лъжовно, както сам знаеш, защото заради чужда чест мълчахме пред теб и тъй си навлякохме гнева ти. Но повече тая неправда не се търпи и дойде време да чуеш истината.

И Ангрод заговорил горчиво за синовете Феанорови, за проляната кръв в Алквалонде, Прокобата на Мандос и опожарените кораби в Лосгар. А накрая извикал:

— Кой би дръзнал тъкмо нас, изтърпелите толкоз мъки сред Пукащия лед, да нарече предатели и братоубийци?

— Ала и над вас тегне сянката на Мандос — промълвила Мелиан.

Тингол обаче дълго мълчал, преди да проговори.

— Вървете си сега! — рекъл той. — Вървете, защото пламна сърцето в гърдите ми. Друг път елате, ако желаете; никога не ще затворя портите си за сродници, оплетени в мрежа на злодеяние, за което не са допринесли. С Финголфин и неговия народ също ще съхраня старата дружба, понеже горчиво са заплатили за злото. И всяка скръб помежду ни ще потъне в общата ненавист към Врага, първопричина за всичко. Но чуйте словата ми! Вече никога не ще отворя ухо за езика на ония, що погубиха мои близки в Алквалонде. И додето съм тук на власт, никой не ще го говори свободно в моето кралство. Всички Синдари ще се вслушат в повелята ми да не проронят ни дума от нолдорската реч и да не отвръщат никому, що се обръща към тях чрез нея. А който все пак я проговори, ще се смята за неразкаян изменник и братоубиец.

Тръгнали си от Менегрот синовете Финарфинови с натежали сърца, тъй като предусещали как ще се сбъднат словата на Мандос и нито един от Нолдорите, що последвали Феанор, не ще избяга от мрачната сянка над своя народ. И станало тъй, както бил рекъл Тингол; понеже Синдарите се вслушали в повелята му и занапред в цял Белерианд отхвърляли речта на Нолдорите, а който дръзвал да я говори, си навличал всеобща омраза; за своето всекидневие Изгнаниците възприели синдаринския език, а Върховното слово на Запада се употребявало единствено при срещи насаме между най-благородните Нолдори. И все пак то оцеляло като език на премъдрите книги навсякъде, където живеел този народ.

Случило се тъй, че най-сетне Нарготронд бил напълно завършен (но Тургон все още живеел в чертога си във Винямар) и синовете на Финарфин се събрали там да празнуват; даже Галадриел дошла от Дориат да остане за малко при тях в Нарготронд. А крал Финрод Фелагунд нямал съпруга и Галадриел го запитала защо е тъй; но щом Фелагунд отворил уста, осенило го прозрение и той изрекъл:

— Клетва ще дам и аз, та трябва да съм свободен да я изпълня докрай и да отмина в тъмата. Пък и не ще остане от моето кралство какво да предам на наследник.

Ала разказват, че никога до онзи час не го били обземали подобни смразяващи мисли; дълбоко обичал той Амарие от Ваниярите, но тя не го последвала в изгнанието.