Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El "Flamenco", (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
hri100 (2020 г.)

Издание:

Автор: Франсиско Колоане

Заглавие: Нос Хорн

Преводач: Цветан Георгиев

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: испански

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: разкази

Националност: латиноамериканска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.VIII.1970 г.

Редактор: Стефан Савов

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Катя Бижева

Художник: Любен Зидаров

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7175

История

  1. — Добавяне

V

— Джеки не се е върнал още! — каза помощник-управителят, застанал под навеса на яслите.

— И пак е с дорестия кон — обади се един от ратаите.

— Но сега е станал по-кротък от агне! — добави друг.

— Такъв беше станал и по-рано, а за малко щеше да го убие — отговори помощник-управителят.

Падаше привечер. Издължените лъчи на залязващото слънце прехвърляха равнината, обкръжаваха с ореол полегатите склонове и запалваха пожари по далечните планински пасбища.

Джеки бе излязъл рано сутринта. Трябваше да предаде някакво поръчение до една кошара в планината и да се върне рано следобед. Той не се върна нито вечерта, нито през нощта.

На следващата сутрин беше мой ред да го търся по полето.

Кошарата бе разположена в една вулканична планинска местност на около шестдесет километра от стопанството. Овчарят ме осведоми, че Джеки действително бил идвал и му предал заповедта да прибере след два дни стадото. След това обядвал и тръгнал обратно.

Започнах да се връщам по безполезно извървения път, като гледах непрестанно ту наляво, ту надясно, макар че не можех да открия следи по земята, покрита с твърд и рахитичен койрон[1].

След като погалопирах малко, обърнах коня отново към планината и реших да направя голяма обиколка по склоновете й, за да я изследвам внимателно.

В тази част на Огнена земя завършва веригата на Западните Анди и започват високите плата, които се спускат до самия бряг на Атлантическия океан, превръщайки се последователно в равнини, плодородни долини и дюни.

Релефът на местността тук е много любопитен. Може да се срещнат малки езерца, разположени в циркуси, същински водни очи на дъното на пропасти. Бездни или по-скоро гърнета с каменни стени. Уплашен и смаян, човек има чувството, че присъства на сътворението на света. Не се вижда дори и птица и конете, които, принудени от ездачите си, прекосяват тези места, наострят уши и пристъпват неспокойно.

Разглеждах склоновете от върховете, но не откривах нищо.

„Джеки може би е минал ей там“ — казвах си аз, но откривах само някакви непознати стъпки или хубаво пасбище.

Вече смятах да преустановя търсенето, когато на един плосък хълм съзрях кон, който хрупкаше листата на някакви черни проскубани храсти. Беше Фламинго.

Изкачих бързо хълма и се приближих до жребеца. Не побягна. Дори не се помръдна. Беше оседлан, без поводи, но с юздата.

Хванах го за юздата и го вързах с коженото въже за халката на моето седло. След това го прегледах внимателно. По хълбоците имаше следи от кръв и по кожата личеше, че бе се изпотявал силно.

Слязох, застанах пред него и се загледах продължително в очите му.

Понякога човек, без да иска, гледа животните, гледа самата природа така, сякаш иска да ги запита нещо, а те ни отвръщат на въпроса с безизразен поглед. Но въпреки това между нас почва да тече някакъв ток, нещо става в нашето съзнание, блясва някаква светлина и ние откриваме това, което търсим, макар и да е само успокоение на нашата собствена тревога.

Изглежда, че моят поглед само отегчаваше Фламинго.

Нашите зеници се срещнаха и аз го запитах: „Къде е Джеки?“. Красивите му и друг път толкова живи очи премигнаха, без да ми дадат отговор. Бяха спокойни и приличаха на две стъклени топки, непрозрачни и безизразни. Погледът на Фламинго блуждаеше, избягвайки моя.

Възседнах моя кон и обиколих околностите, като държах Фламинго за юздата, без да открия някаква диря.

Природата също мълчеше. Никакво предчувствие, никаква диря, никакво хрумване, за което да се заловя.

Изведнъж си дадох сметка за присъствието и взаимната връзка между три неща: конят, природата и тишината. Именно те трите образуваха тази непроницаема самота, която ме обграждаше. Трите, обединени и сдружени като съучастници в едно престъпление, образуваха един триъгълник.

Но случайността никога не е водач на нашите стъпки!

Почнах да се изкачвам по склона, като търсех да открия най-сетне края на това плато. След като пояздих малко, реших да тръгна пеша, защото теренът се извишаваше в такава гърбица, че аз се усъмних дали тази извивка не показва, че се намирам на ръба на някаква пропаст, на някаква козирка, която може да се срути от най-малката допълнителна тежест по повърхността й.

Наклонът на гърбицата ставаше толкова голям, че всеки момент чаках да открия края й. Легнах по корем и започнах да пълзя. Предчувствах, че се намирам до ръба, залепих се още повече за земята и запълзях като гущер, когато…

Още треперя, като си спомня. Намирах се на ръба на една пропаст. Затворих очи уплашен и се вкопчих в земята, като забих нокти в нея. Изпитах някакво особено чувство, сякаш някакво студено острие се докосна до мозъка ми или сякаш някаква гилотина заплашваше всеки миг да отдели главата ми и да я изпрати в онази бездна.

Да, това беше някакъв циркус, изгаснал кратер, бездна… Знам ли точно какво!

Може би зашеметяването, замайването притежава същата притегателна сила, както и самоубийството. Стиснах зъби, сякаш очаквах да изпитам силна болка, и наново отворих очи. Този път огледах всичко по-добре. Намирах се точно на ръба на една пропаст. Бях се надвесил над някаква гигантска бъчва, чиито стени се извиваха навътре. Горе бяха грапави, но долу те се спускаха чак до дъното, черни и блестящи като училищна дъска. Но първия път не бях видял дъното на това фантастично каменно гърне и за това пропастта ми се бе сторила черна и бездънна.

А Джеки?

Едва когато се успокоих малко, когато нервите ми се отпуснаха и мозъкът ми не чувстваше вече изтезаващото острие на шемета, можах да открия долу на дъното, точно под отвеса на погледа ми, някаква дрипа с кафеникав цвят, подобна на разкъсана и раздърпана дрипа на голямо куче. Да, това беше Джеки.

Изпълзях назад и когато седнах и се окопитих малко, сблъсках се с друга странна загадка. Как бе паднал Джеки в пропастта?

Той не бе любопитен, а ако бе попаднал на ръба на бездната, нервите му щяха да издържат повече от моите, защото той беше по-силен от мене.

А конят, увлечен в борба с него, как би могъл да го хвърли в пропастта, без да падне сам в нея?

Освен ако си представеше човек, че внезапно се беше спрял след луд бяг на самия край на пропастта. Но не можех да приема това предположение, като знаех каква сила се крие в хватката на бедрата на този полуангличанин-полуиндианец.

А дали Джеки не бе полудял и не бе се хвърлил сам в бездната? Може би бе го направил и без да подлудява! Та малко ли хора в тази земя са свършвали дните си, като са се самоубивали по най-странен начин.

Погледнах коня, безкрайния простор и отново почувствах присъствието на самотата и тишината. Нищото! Тримата съучастници в тази загадка отново бяха се слели в едно единство.

Бележки

[1] Койрон — вид растение, което служи за храна на добитъка в Огнена земя и Патагония. Твърдите му листа понасят снеговете. — Б.ред.