Франсиско Колоане
Фламинго (3)

III

След месец и половина получихме от укротителя нашите полуукротени коне, тъй като пълната им обяздка се предоставяше на нашата ловкост и опитност.

Джеки не се раздели от своя изключителен червеникав жребец. Мина време и никой вече не говореше за тази случка.

Не се говори до онази привечер, в която Джеки, които беше излязъл в полето със своя господарски кон, не се върна в стопанството.

Като знаехме голямата опитност и сръчност на метиса, отначало не се обезпокоихме.

Но превали нощта и голяма бе тревогата ни на следващата сутрин, когато намерихме Фламинго в обора. Бе оседлан и влачеше зад себе си някакво ласо или по право част от ласо, тъй като краят му беше отрязан. Коремът и хълбоците на жребеца бяха издраскани и окървавени от удари с шпорите.

— Ласото е отрязано с нож! — каза някой от овчарите, след като прегледа края на ласото. — Джеки трябва да го е отрязал. Може би е още жив.

Двама помощници на укротителя тръгнаха незабавно да го търсят.

Привечер се върна единият от тях, прехвърлил ранения Джеки напреки на коня си.

Когато го свалиха, този изпечен човек, стискайки зъби от болка, процеди с мъка:

— Не знам колко ребра са ми останали здрави, но съм сигурен, че имам изкълчено рамо и счупен крак.

— Не бой се, пак ще наместят кокалите ти — каза един от приятелите му, за да го утеши.

Легнал на одъра си, метисът се усмихна широко. Под избелелите му руси мустаци се показаха яркобели зъби, подобни на тези на койпо^[1].

Това, че кокалите му щяха да се наместят, беше самата истина. Джеки бе укротявал в продължение на четиридесет години коне и ни една кост не бе му останала здрава. Но счупените парчета се спояваха отново, ставите се наместваха и огромната жизненост на този човек бе причина след всяко падане да се извършва едно чудо: той отново се заемаше с укротяването на жребци, сякаш нищо не бе се случило.

И още нещо имаше. След всяко счупване Джеки се смаляваше, тялото му заемаше някакво особено наклонено положение и в походката му можеха да се открият все по-странни движения, които го правеха да прилича все повече на маймуна.

Със счупените си кости той заплащаше победите си над животните и природата. Метисът се срастваше със земята и заприличваше все повече на дъбовете в Огнена земя, които устояват на западните урагани, като се накланят толкова много, че накрая добиват някакви странни форми. Те се простират по повърхността на земята, разкривени, усукани, подобни на жилави старчески ръце, които молят пощада за този кът от света, бичуван безспир от бурите.

— Внимавайте, не се приближавайте до този звяр. В него се е вселил сам дяволът — предупреди ни Джеки, когато се почувства по-добре. — Изглежда, че беше чакал случая да ме натроши на парченца, тъй като се правеше на по-кротък от агне и нито веднъж не беше се опитал да ме хвърли. Но аз — продължи Джеки — никога не му се доверявах напълно, защото понякога го издебвах да ме гледа с поглед, преливащ от ненавист. Гледаше ме като онези животни, които човек много е бил.

След това Джеки ни разказа следната история:

Веднъж жребецът ме изгледа така, че ме ядоса. Вдигнах камшика и го ударих. „Какво ти става, проклетнико?“ — запитах аз, но той не потрепна, а само продължи да ме гледа изкосо.

Денят, в който ме хвърли, аз обикалях най-спокойно пасбището. Внезапно, в мига, когато най-малко очаквах, Фламинго направи такъв страшен скок, че ме разглоби напълно на седлото.

Защо ще ви лъжа. Кълна ви се, че се вкопчих в дъгата на седлото — каза усмихнат укротителят, като признаваше, че бе извършил нещо, което всред хората от този край се смяташе за позорно.

Не ми даде време да се закрепя — продължи Джеки — и се втурна по един склон, като скачаше и се усукваше подобно на вихрушка. Рядко съм срещал такъв див звяр. Той се извиваше, завързваше се на възел, влачеше се по земята като котка, цвилейки с все сила, а аз му нанасях удар след удар, камшик след камшик, като забивах шпорите с все сила в хълбоците му. Обувките ми бяха потънали целите в кръв.

Така се борихме не знам колко време. Всичките ми сили и цялото ми внимание бяха погълнати от тази борба.

По едно време реших да обърна камшика и да го хвана откъм тънката му част, за да ударя коня здравата между ушите и да го сваля на земята. Но тогава, за пръв път в живота ми, се случи така, че ласото се развърза и започна да омотава мене и жребеца.

Въпреки умората и яростта в мене изплува мисълта: „Свърши се с тебе, Джеки! Дотук беше!“

При един скок кракът на коня се закачи в една примка на ласото, която бе оплела и крака ми. Аз едва не се разчекнах. Не можех повече. Това беше свръхсилите ми и аз не се усетих как се намерих на земята, опримчен в ласото.

Тогава жребецът се спусна да препуска така, както никога не беше препускал в живота си. Той се понесе към реката, като ме влачеше зад себе си. Когато стигнахме до брега, аз бях целият натрошен и почти зашеметен.

„Искаш да ме удавиш, мръснико!“ — помислих си аз и успях да измъкна ножа си. Като в просъница прерязах, сам не зная как, ласото, и то за щастие точно там, където трябваше.

Няма да ми повярвате — продължи Джеки, понадигнал се на леглото си, — но този звяр се приближи към мене, пръхтейки. От очите му изскачаха искри. Бяха налети с кръв. Приличаше на самия дявол. Никога не съм виждал подобно животно. Кълна ви се, че се уплаших. Приближи се към мене. Аз бях почти в безсъзнание. Подуши ме задъхан. Дъхът му ме изгаряше и знаете ли какво направи.

Направи това, което прави кравата. Изпика се върху мене. След това ми хвърли няколко чифтета, които ми изпотрошиха ребрата, и ме остави на мира, защото помисли, че съм умрял.

Но не му правете нищо. Пускайте го по полето. Когато се надигна, искам аз да имам удоволствието да си уредя сметките с него — завърши укротителят.