Лорън Кейт
Сълза (7)

6
Подслон

Когато Кат остави Еврика вкъщи, дъждът беше отслабнал от истински потоп до обикновен порой. По мократа настилка на главния път зад техния квартал съскаха гуми на камиони. Бегониите в цветната леха на баща й бяха стъпкани. Въздухът беше влажен и с резлив дъх от солното залежище южно от Лафайет, където сушаха и обработваха растението за сос табаско.

Еврика помаха от прага на Кат, която отвърна с две изсвирвания на клаксона. Старият „Линкълн Континентал“ на бащата й беше паркиран на автомобилната алея. Вишневочервената мазда на Рода, слава Богу, не беше.

Еврика завъртя ключа си в бронзовата ключалка и бутна силно вратата, която винаги заяждаше по време на буря. Беше по-лесно да се отвори отвътре, където човек можеше да разтърси дръжката на бравата по определен начин. Отвън трябваше да буташ като някой як краен футболен защитник.

В мига щом влезе вътре, тя изрита подгизналите си маратонки и чорапи, забелязвайки, че останалите от семейството й бяха имали същата идея. Еднаквите, залепващи се отстрани с велкро маратонки на природените й брат и сестра бяха разхвърляни във всички ъгли на фоайето. Мъничките им чорапи бяха смачкани на топка като стъпкани рози. Неразвързаните връзки на тежките черни работни ботуши на баща й бяха оставили къси змиевидни струйки кал по мраморната настилка на пода, плъзгащи се към входа на кабинета, където ги беше метнал. От дървените закачалки по протежение на стената висяха капещи дъждобрани. Морскосиният на Уилям имаше двулицева подплата в камуфлажен цвят; този на Клеър беше бледовиолетов с апликации от бели цветя на качулката. Черната мушама на баща й, от която сега се стичаха капки, беше наследство от дните на неговия баща в морската пехота. Еврика добави собствения си сиво-зелен дъждобран на последната закачалка в редицата и пусна чантата с екипа си за бягане върху античната скамейка в антрето на Рода. Зърна в кабинета проблясването на телевизора, с намален звук.

Къщата миришеше на пуканки — любимото лакомство на близнаците за след училище. Но бащата на Еврика, който бе главен готвач, не приготвяше нищо по прост начин. Неговите пуканки преливаха от масло от трюфели и настърган пармезан, или ситно нарязани претцели и жилави късчета карамел. Днешната партида миришеше на къри и препечени бадеми. Баща й общуваше чрез храната по-добре, отколкото чрез думи. Създаването на нещо великолепно в кухнята беше неговият начин да покаже обич.

Намери ги с близнаците, сгушени на обичайните им места на грамадния кожен диван. Баща й, разсъблякъл се, докато остане по сухи дрехи — сиви боксерки и бяла тениска, — спеше на дългия край на Г-образния диван. Ръцете му бяха сключени върху гърдите, а босите му стъпала бяха обърнати навън, насочени нагоре като лопати. От носа му се разнасяше тихо мъркащо бръмчене.

Осветлението беше изгасено, а заради бурята навън всичко изглеждаше по-мрачно от обикновено, но догарящ, пукащ огън поддържаше стаята топла. По „Гейм Шоу Нетуърк“ вървеше стар епизод на „Цената е правилна“ — със сигурност не една от трите половинчасови програми, одобрени от списанията със съвети за родители, за които се абонираше Рода — но никой от тях нямаше да издаде нищо.

Клеър седеше до татко си — триъгълник от пълнички набити крачета върху дивана, с колене, разперени навън от оранжевия й гащеризон, с пръсти и устни, станали златисти от кърито. Приличаше на парче сладка царевица, с буйна бяло-руса коса, прибрана с жълта барета. Беше на четири години и беше отлично другарче за гледане на телевизия, но нищо повече. Имаше челюстта на майка си и я стискаше също като Рода, когато приключеше с излагането на мнението си по някой въпрос.

На близкия край на дивана беше Уилям, чиито крака висяха на трийсет сантиметра над пода. Тъмнокафявата му коса имаше нужда от подстригване. Непрекъснато изпускаше облачета въздух от крайчето на устата си, за да издухва косата си от очите. Ако не се броеше това, седеше неподвижно, с ръце, спретнато присвити на скута. Беше с девет минути по-голям от Клеър, внимателен и дипломатичен, винаги заемащ колкото е възможно по-малко пространство. На масичката за кафе до купата с пуканки имаше опърпана колода карти и Еврика разбра, че той беше упражнявал поредицата фокуси, които бе научил от една библиотечна книга, издадена през петдесетте години.

— Еврика! — прошепна напевно той, като се смъкна от дивана и изтича при нея. Тя вдигна брат си и го завъртя, поддържайки с длан все още мокрия тил на главата му.

Някой би си помислил, че Еврика ще мрази тези деца, задето са причината баща й да е женен за Рода. Навремето, когато близнаците бяха колкото две бобени зрънца в утробата на Рода, Еврика наистина се беше заклела, че никога няма да има нищо общо с тях. Бяха родени в първия ден на пролетта, когато тя беше на тринайсет. Еврика беше шокирала баща си, Рода и самата себе си, като се влюби още в мига, щом хвана миниатюрната ръчичка на всяко от бебетата.

— Жадна съм — обади се Клеър, без да вдига поглед от телевизора.

Разбира се, близнаците бяха досадни, но когато Еврика беше потънала в лисичата дупка на депресията си, те успяваха да й напомнят, че става за нещо.

— Ще ти донеса мляко. — Тя пусна Уилям на пода и двамата отидоха тихо до кухнята. Наля три чаши мляко от безупречно подредения хладилник на Рода, където никой пластмасов съд не можеше да се озове без етикет, и пусна наквасеното им от дъжда куче, кръстоска между лабрадор и пудел, от задния двор. Той отръска козината си, пръскайки кална вода и листа по стените на кухнята.

Еврика го погледна:

— Това не го видях.

Обратно в кабинета тя включи малката дървена лампа над камината и се подпря на облегалката на дивана. Заспал, баща й изглеждаше млад и красив, повече като таткото, когото бе обожавала като малка, отколкото като мъжа, с когото се мъчеше да установи връзка в петте години, откакто се беше оженил за Рода.

Спомни си как чичо Травис я беше дръпнал спонтанно настрана на сватбата на баща й:

— Може и да не си луда от щастие да делиш баща си с друга — бе казал. — Но един мъж има нужда да се грижат за него, а Трентън е сам отдавна.

Тогава Еврика беше на дванайсет. Не беше разбрала какво има предвид Травис. Тя винаги беше с баща си, така че как можеше да е сам? В онзи ден дори не си даваше сметка, че не иска той да се жени за Рода. Осъзнаваше го сега.

— Здрасти, татко.

Тъмносините му очи се отвориха рязко и Еврика забеляза страха в тях, когато той се сепна, сякаш освободен от същия кошмар, който й се явяваше през изминалите четири месеца. Но те не говореха за тези неща.

— Май съм заспал — измънка той, като се надигна да седне и разтърка очи. Посегна към купата с пуканки, подаде й я сякаш това беше поздрав, сякаш беше прегръдка.

— Забелязах — каза тя, като метна една шепа в устата си. През повечето дни баща й работеше десетчасови смени в ресторанта, започвайки в шест сутринта.

— Обаждала си се по-рано — каза той. — Съжалявам, че те изпуснах. Опитах се да се свържа с теб веднага щом свърших работа. — Той примигна. — Какво е станало с лицето ти?

— Нищо. Лека драскотина — Еврика избегна погледа му и прекоси кабинета, за да изрови телефона от чантата си. Имаше две пропуснати обаждания от баща си, едно от Брукс и пет от Рода.

Беше толкова уморена сякаш беше бягала в състезанието днес следобед. Последното, което искаше, беше да възстановява днешната злополука пред баща си. Винаги се бе стремял да я закриля, но от смъртта на Диана насам беше пресякъл тази граница и стремежът към закрила беше станал прекомерен.

Да привлече вниманието на баща си към факта, че някъде там навън има хора, които шофират като Андър, можеше да го накара да й откаже за постоянно възможността да използва каквато и да е кола. Знаеше, че трябва да подхване темата, но трябваше да го направи по правилния начин.

Баща й я последва във фоайето. Стоеше на няколко стъпки от нея и разбъркваше тестето карти на Уилям, облягайки се на една от колоните, които поддържаха изрисувания с фалшиви фрески таван, който никой от тях не понасяше.

Името му беше Трентън Мишел Бодро Трети. Имаше подчертано слаба и стройна фигура, която бе предал и на трите си деца. Беше висок, с жилава, тъмноруса коса и усмивка, която можеше да очарова дори отровна змия^[1]. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи как флиртуваха с него жените. Може би баща й се опитваше да бъде сляп за това — винаги затваряше очи, когато отблъсваше със смях закачките им.

— Отложиха състезанието по бягане заради дъжда?

Еврика кимна.

— Знам, че го очакваше с нетърпение. Съжалявам.

Еврика завъртя очи, защото, откакто се беше оженил за Рода, баща й на практика не знаеше нищо за самата нея. „Да го очаква с нетърпение“ вече не беше фраза, която Еврика би използвала за каквото и да било. Той никога нямаше да разбере защо тя трябваше да напусне отбора.

— Как беше… — Баща й хвърли поглед през рамо към близнаците, които бяха погълнати от описанието на Боб Баркър на старата моторница, която неговият състезател можеше да спечели — посещението ти днес?

Еврика си помисли за гадните глупости, които бе изслушала в кабинета на д-р Ландри, включително това за костеливия орех, както я бе описал баща й. Това беше поредното предателство; сега усещаше така всичко, свързано с баща си. Как бе могъл да се ожени за тази жена?

Но освен това Еврика разбираше: Рода бе противоположност на Диана. Беше стабилна, земна, никъде не искаше да върви. Диана го беше обичала, но не беше имала нужда от него. Рода се нуждаеше от него толкова много, че може би това се беше превърнало в някакъв вид любов. Баща й сякаш се чувстваше по-непринуден с Рода, отколкото без нея. Еврика се питаше дали той изобщо забелязва, че това му бе коствало доверието на дъщеря му.

— Кажи ми истината — каза баща й.

— Защо? Едва ли, ако ти се оплача, това ще ме спаси от посещаването на сеансите. Не и в това „Родео“.

— Толкова зле ли беше?

— Изведнъж вече те е грижа? — тросна се тя.

— Бебчо, разбира се, че ме е грижа. — Той протегна ръка, но тя рязко се дръпна.

— Викай бебчо на тях. — Еврика махна с ръка към близнаците. — Аз мога да се грижа за себе си.

Той й подаде картите. Това беше трик за убиване на стреса и той знаеше, че тя може да ги накара да полетят като птици между ръцете й. Тестето бе станало гъвкаво от дългогодишна употреба и топло от разбъркването. Без Еврика да си дава сметка, картите полетяха светкавично през пръстите й.

— Лицето ти… — Баща й оглеждаше внимателно охлузванията по скулите й.

— Няма нищо.

Той докосна бузата й.

Тя усмири летящите карти.

— Попаднах в катастрофа на връщане към училище.

— Еврика… — Баща й повиши тон и я прегърна. Не изглеждаше ядосан. — Добре ли си?

— Добре съм. — Той я притискаше твърде силно. — Не бях виновна аз. Това момче ме блъсна на един знак „Стоп“. Затова звънях по-рано, но се погрижих за всичко. Магда е в „Суит Пийс“. Всичко е наред.

— Взе ли номера на застраховката на този тип?

До този момент Еврика се гордееше със себе си, задето се беше оправила с колата, без баща й да си мръдне дори пръста, за да помогне. Преглътна.

— Не точно.

— Еврика.

— Опитах се. Той нямаше такава. Обаче каза, че ще се погрижи.

Наблюдавайки как лицето на баща й се изопна в разочаровано изражение, Еврика осъзна колко глупава е била. Та тя дори не знаеше как да се свърже с Андър, нямаше представа какво е фамилното му име, нито дали й беше казал истинското си първо име. Нямаше начин той да се погрижи за колата й.

Баща й скръцна със зъби, както правеше, когато се опитваше да овладее гнева си:

— Кое е това момче?

— Каза, че се казва Андър — тя остави картите върху пейката в антрето и се опита да се оттегли нагоре по стълбите. Молбите й за кандидатстване в колежа я чакаха на бюрото й. Макар да беше решила, че иска да си вземе почивка следващата година, Рода настоя тя да кандидатства в Луизианския университет, където можеше да получи стипендия като принадлежаща към семейството на член на факултета. Брукс беше попълнил и по-голямата част от един електронен формуляр за кандидатстване в „Тюлейн“ — мечтаният от него университет — на името на Еврика. Всичко, което Еврика трябваше да направи, беше да подпише разпечатаната на принтер последна страница, която се набиваше непрекъснато пред погледа й от седмици. Не можеше да се изправи пред перспективата за колежа. Едва можеше да се изправи пред собственото си отражение в огледалото.

Преди да изкачи първото стъпало, баща й я улови за ръката:

— Андър кой?

— Учи в „Мейнър“.

Баща й примигна, сякаш за да прогони някаква лоша мисъл:

— Най-важното е, че си добре.

Еврика сви рамене. Той не схващаше. Днешната катастрофа не я беше накарала да се почувства с нищо по-добре или по-зле от предния ден. Омразно й беше, че когато говореше с него, имаше чувството, че го лъже. Едно време му казваше всичко.

— Не се тревожи, Октоподче. — Изречен от баща й, старият прякор прозвуча насилено. Шугър го беше измислила, когато Еврика беше бебе, но баща й не я беше наричал така от цяло десетилетие. Вече никой не я наричаше Октоподче, освен Брукс.

Звънецът на вратата иззвъня мелодично. Пред вратата от матирано стъкло се появи висока фигура.

— Ще се обадя на застрахователната компания — каза баща й. — Ти отвори вратата.

Еврика въздъхна и отключи предната врата, като разтърси дръжката на бравата, за да я отвори. Хвърли поглед към високото момче на верандата.

— Здрасти, Октоподче.

Ноа Брукс — познат на всички извън семейството си просто като Брукс — се беше отървал от най-отчетливите прояви на типичния за лагуната акцент, когато започна девети клас в Лафайет. Но когато наричаше Еврика с прякора й, той все още звучеше точно така, както го казваше едно време Шугър: меко, забързано и тихо.

— Привет, Кибритлия — отвърна тя автоматично, използвайки прякора от детинство, който Брукс си беше спечелил заради истеричния пристъп, в който беше изпаднал на празненството за третия си рожден ден. Диана все казваше, че Еврика и Брукс са приятели още от утробата. Родителите на Брукс живееха до тези на Диана и когато майката на Еврика била млада и току-що забременяла, беше прекарала доста вечери, седнала върху някой пън от отсечено дърво на верандата, играейки джин с майката на Брукс, Ейлийн, която по онова време била два месеца по-напред от нея с бременността.

Брукс имаше тясно лице, целогодишен тен и напоследък леко набола брада по челюстта. Дълбоките му кафяви очи бяха в тон с косата му, чиято дължина бе точно на границата с изискванията на „Еванджелин“. Спускаше се покрай веждите му, когато вдигнеше качулката на жълтия си дъждобран.

Еврика забеляза на челото на Брукс голяма превръзка, почти закрита от кичурите коса.

— Какво е станало?

— Нищо особено. — Той огледа драскотините по лицето й веждите му се извиха при вида на съвпадението. — А ти?

— Същото. — Тя сви рамене.

Хлапетата в „Еванджелин“ смятаха Брукс за загадъчен, което го беше превърнало в обект на възхищението на няколко момичета през последните няколко години. Всички, които го познаваха, го харесваха, но Брукс избягваше „популярната тълпа“, която заявяваше, че „не е яко“ да правиш каквото и да било друго, освен да играеш футбол. Беше приятел с хората от отбора по дебати, но движеше главно с Еврика.

Брукс подбираше пред кого да проявява сладката и мила страна от характера си и Еврика винаги беше сред избраните. Понякога го виждаше в коридора да се шегува с тайфа момчета и почти не го разпознаваше — докато той я забележеше и се провреше през тълпата, за да й разкаже подробно как е минал денят му.

— Хей… — Той небрежно вдигна лявата й ръка. — Я виж ти на кого са му свалили гипса.

На светлината от полилея във фоайето Еврика внезапно се почувства засрамена от кльощавата си, странно изглеждаща ръка. Приличаше на току-що излюпено пиленце. Но Брукс сякаш не виждаше нищо нередно в това. Не гледаше различно на нея след катастрофата — или след психиатричното отделение. Когато беше затворена в „Акадия Върмилиън“, Брукс й идваше на свиждане всеки ден, тайно й носеше шоколадови бонбони с американски орех, пъхнати в джоба на джинсите му. Единственото, което изобщо каза за случилото се, беше, че било по-забавно да се мотае с нея извън килия с тапицирани стени.

Той сякаш можеше да прозре отвъд променящия се цвят на косата на Еврика, грима, който сега тя слагаше като броня, постоянната намръщена гримаса, която държеше на разстояние почти всички останали. За Брукс освобождаването от гипса беше нещо хубаво, а не неприятно развитие на нещата. Той се ухили:

— Искаш ли да играем на канадска борба?

Тя го перна.

— Само се майтапя. — Изрита маратонките си до нейните и окачи дъждобрана си на същата кука, която бе използвала тя. — Хайде, да идем да гледаме бурята.

В мига щом Брукс и Еврика влязоха в кабинета, близнаците вдигнаха погледи от телевизора и скочиха от дивана. Ако имаше едно нещо, което Клеър обичаше повече от телевизията, то беше Брукс.

— Добър вечер, Харингтън-Бодро. — Брукс се поклони на близнаците, наричайки ги с нелепото, разделено с тире двойно фамилно име, което звучеше като прескъп ресторант.

— С Брукс отиваме да търсим алигатори край водата — каза Еврика, използвайки кодовата им фраза. Близнаците изпитваха ужас от алигатори и това беше най-лесният начин да им попречи да я последват. Зелените очи на Уилям се разшириха. Клеър отстъпи заднешком, опирайки лакти на дивана.

— Искате ли и вие да дойдете? — включи се в играта Брукс. — В такова време големите изпълзяват на суша. — Той разпери ръце с дланите нагоре, за да намекне за размера на тайнствените алигатори. — И се придвижват бързо. С по шейсет километра в час.

Клеър изписка със светнало от завист лице.

Уилям дръпна Еврика за ръкава:

— Обещай, че ще ни кажеш, ако видиш някакви?

— И още как. — Еврика разроши косата му и последва Брукс навън.

Подминаха кухнята, където баща й говореше по телефона. Той измери Брукс с поглед, кимна, после им обърна гръб, за да слуша по-внимателно застрахователния агент. Баща й се държеше свойски с приятелките на Еврика, но момчетата — дори Брукс, който беше „на сцената“ от цяла вечност, изкарваха наяве предпазливата му страна.

Отвън на задната веранда нощта беше спокойна, а неспирният дъжд караше всичко да утихва. Еврика и Брукс отидоха бавно до бялата дървена пейка люлка, заслонена от платформата на горния етаж. Тя изскърца под тежестта им. Брукс я подритна леко, за да я залюлее и те загледаха как дъждовните капки засъхват върху бордюра от бегонии. Отвъд бегониите имаше малък двор с гола метална двойна люлка, която баща й беше направил миналото лято. Отвъд двойната люлка, порта от ковано желязо водеше към лъкатушещата кафява лагуна.

— Съжалявам, че те изпуснах днес — каза Брукс.

— Знаеш ли кой съжаляваше повече? Мая Кейс. — Еврика облегна глава върху износените възглавници на люлката. — Търсеше те. И едновременно с това ме омагьосваше. Талантливо момиче.

— Хайде стига. Не е толкова лоша.

— Знаеш ли как я нарича отборът по бягане през пресечена местност? — попита Еврика.

— Не ме интересуват прозвища, използвани от хора, страхуващи се от някого, който изглежда различно от тях. — Брукс се обърна и се вгледа в нея изучаващо. — Не мислех, че и ти би се интересувала.

Еврика изпухтя, защото той беше прав.

— Тя ревнува от теб — добави Брукс.

Това никога не беше хрумвало на Еврика.

— Защо Мая Кейс би ревнувала от мен?

Брукс не отговори. Рояк комари кръжеше около лампата над главите им. Дъждът спря за миг, после се поднови в наситен бриз, който поръси със ситни капчици скулите на Еврика. Мокрите перести листа на палмите в двора се размахаха като длани, за да поздравят вятъра.

— Е, какво време постигна днес? — попита Брукс. — Най-добро лично постижение, несъмнено, сега, след като ти свалиха този гипс. — От начина, по който я наблюдаваше, тя се досети, че чака потвърждение, че се е включила отново в отбора.

— Нула цяло и нула секунди.

— Значи наистина напусна? — звучеше тъжен.

— Всъщност състезанието беше отменено заради дъжда. Нима не забеляза пороя, който се изля? Онзи, петдесетина пъти по-буен от сегашния? Но да — тя подритна люлката, за да я залюлее по-силно, — освен това и напуснах.

— Еврика.

— Как пропусна бурята, във всеки случай?

Брукс сви рамене:

— Имах упражнения в клуба по дебати, затова си тръгнах късно от училище. После, когато слизах по стълбите до крилото по хуманитарни науки, ми се зави свят — той преглътна сякаш почти се смущаваше да продължи: — Не знам какво стана, но се свестих най-долу на стълбите. Някакъв първокурсник ме намерил там.

— Нарани ли се? — попита Еврика. — Това ли е станало с челото ти?

Брукс отметна косата от челото си и показа петсантиметрова квадратна марля. Когато отлепи превръзката, Еврика ахна.

Не беше подготвена да види толкова голяма рана. Беше дълбока, яркорозова, почти съвършен кръг, голям приблизително колкото сребърен долар. Кръгчета гной и кръв вътре й придаваха вид на оголен ствол от древна секвоя.

— Какво си направил, в някоя наковалня ли се натресе? Просто падна, ей така, изведнъж? Това е плашещо. — Тя посегна да отметне дългите кичури от челото му и огледа раната. — Трябва да идеш на лекар.

— Напред съм с материала, госпожице Аларма. Прекарах два часа в спешното отделение благодарение на паникьосаното хлапе, което ме откри. Твърдят, че имам хипогликемия или някакви подобни дивотии.

— Това сериозно ли е?

— Не, изобщо. — Брукс скочи от люлката, дръпна Еврика от верандата и я затегли в дъжда. — Хайде, да вървим да си хванем алигатор.

Мократа й коса се преметна по гърба й и тя изписка, разсмивайки се, когато затича с Брукс от верандата, надолу по ниските стълби до затревения двор. Тревата беше висока и гъделичкаше ходилата на Еврика. Пръскачките спираха да работят в дъжда.

Границите на двора около тях бяха очертани от четири огромни стари дъба. Оранжеви листа многоредна папрат, блещукащи от дъждовни капки, обвиваха стволовете им. Еврика и Брукс бяха останали без дъх, когато спряха при портата от ковано желязо и погледнаха нагоре към небето. Там, където облаците се проясняваха, нощта беше звездна и Еврика си помисли, че на света вече няма никой, който може да я разсмее, освен Брукс. Представи си как от небето се спуска стъклен купол, запечатвайки двора като снежна топка, улавяйки ги тях двамата в този момент завинаги, с вечно падащия дъжд, и без нищо друго, с което да й се налага да се справи, освен звездната светлина и дяволитостта в очите на Брукс.

Задната врата се отвори и Клеър подаде навън светлокосата си глава.

— Рика — повика я тя. Лампата на верандата караше кръглите й бузи да сияят. — Алигаторът там ли е?

Еврика и Брукс се спогледаха усмихнато в тъмнината.

— Не, Клеър. Безопасно е да излезеш.

Изключително предпазливо момиченцето се приближи на пръсти до ръба на изтривалката пред вратата. Надвеси се напред и сви длани над устата си, за да усили гласа си:

— На вратата има някой. Едно момче. Иска да те види.