Лорън Кейт
Сълза (22)

21
Спасителен пояс

В един миг на Еврика й се стори, че лети. В следващия се стовари силно в студена синя вода. Тялото й разцепи повърхността. Стисна очи, докато морето я поглъщаше. Една вълна заглуши някакъв звук — от нечий писък над водата, — когато океанът нахлу и я укроти. Еврика чу само звука от зъбите на риби, които гризяха коралите, бълбукането, което предизвика подводната й въздишка, и тишината преди следващата мощна приливна вълна.

Тялото й беше уловено в нещо задушаващо. Опипващите й пръсти откриха ивица найлон. Беше твърде зашеметена, за да помръдне, да се пребори, за да се освободи, да си спомни къде се намира. Остави океанът да я погребе. Давеше ли се вече? Дробовете й не познаваха разлика между това, да е във водата, и това, да е на открито. Повърхността танцуваше отгоре, като невъзможен сън, усилие, което тя не можеше да проумее как да направи.

Едно чувство вземаше превес над всичко друго: чувство за непоносима загуба. Но какво беше изгубила? За какво копнееше така жадно и първично, че сърцето и я придърпваше като котва?

Диана.

Катастрофата. Вълната. Тя си спомни.

Еврика отново беше там — в колата, във водите под Моста на Седемте мили. Беше получила втори шанс да спаси майка си.

Видя всичко толкова ясно. Часовникът на таблото показваше осем часа и девет минути. Мобилният й телефон се понесе плавно по наводнената предна седалка. Жълто-зелени водорасли висяха по лоста за скоростите. Малка риба, подобна на акула, се стрелна през отворения прозорец сякаш се спускаше на автостоп към дъното. До нея, диплеща се завеса от червена коса закриваше като маска лицето на Диана.

Еврика трескаво се замята, за да улови закопчалката на предпазния си колан. Тя се разтвори в късчета отломки в ръцете й сякаш беше отдавна изгнила. Хвърли се към майка си. В мига щом стигна до Диана, сърцето й се изпълни с обич. Но тялото на майка й беше безжизнено отпуснато.

— Мамо!

Спазъм сграбчи сърцето на Еврика. Отметна косата от лицето на Диана, копнеейки да я види. После сподави един писък. Там, където трябваше да се намират царствените черти на майка й, имаше черна празнина. Тя не можеше да откъсне очи.

Ярки лъчи от нещо, подобно на слънчева светлина, внезапно се посипаха около нея. Ръце сграбчиха тялото й. Пръсти стиснаха раменете й. Издърпваха я от Диана против волята й. Тя се затърчи, пищейки. Спасителят й нито чуваше, нито го беше грижа.

Тя не се предаваше дори за миг, удряйки бясно по ръцете, разделящи я от Диана. Би предпочела да се удави. Искаше да остане в океана с майка си. По някаква причина, когато отправи гневен поглед към онзи, на когото принадлежаха ръцете, очакваше да види още едно черно и празно лице.

Но момчето бе окъпано в такава ярка светлина, че едва можеше да го различи. Руса коса се развяваше във водата. Едната ръка посегна за нещо над него — дълга черна връв, простираща се вертикално през морето. Той я улови здраво и дръпна. Когато Еврика се издигна плавно нагоре през студеното гладко море, тя осъзна, че момчето се държи за дебелата метална верига на котва, като спасително въже към повърхността.

Светлина покриваше океана около него. Очите му срещнаха нейните. Той се усмихна, но на нея й се стори, че плаче.

Андър отвори уста — и запя. Песента беше странна и сякаш идваща от друг свят, на език, който Еврика почти можеше да разбере. Беше ведра и висока, изпълнена с объркващи височини. Звучеше толкова позната… почти като цвърченето на вълнисто папагалче.

Отвори очи в самотната тъмнина на спалнята си. Жадно пое въздух и избърса влажното си от пот чело. Песента от съня отекваше в ума й — натрапчив саундтрак в неподвижната тишина на нощта. Разтри лявото си ухо, но звукът не изчезна. Усили се.

Претърколи се, за да прочете сияещите цифри върху екранчето на телефона си, които показваха, че е пет сутринта. Осъзна, че звукът бе само песента на утринните птици, която бе проникнала в съня й и я беше събудила. Виновниците вероятно бяха петнистите скорци, които мигрираха в Луизиана по това време всяка есен. Покри главата си с една възглавница, за да заглуши чуруликането им, защото не беше готова да стане и да си спомни как напълно я беше предал Брукс на партито миналата вечер.

Троп. Троп. Троп.

Еврика рязко седна в леглото. Звукът идваше от прозореца й.

Троп. Троп. Троп.

Отметна одеялата си и приближи до стената. Съвсем бледа нишка предутринна светлина докосваше белите й тюлени завеси, но не видя да ги затъмнява сянка, която да покаже, че отвън има някого. Беше замаяна от съня, от това, колко близо беше до Диана и до Андър. Не беше на себе си. Пред прозореца й нямаше никого.

Троп. Троп. Троп.

С едно движение Еврика отметна завесите. Малка жълто-зелена птица чакаше спокойно отвън върху белия перваз на прозореца. Имаше ромб от златисти пера на гърдите и яркочервен гребен. Клюнът му потропа три пъти по стъклото.

— Поларис — Еврика разпозна птицата на Мадам Блаватски.

Плъзна прозореца нагоре и отвори дървените капаци по-широко. Още преди години беше изрязала мрежата. Леден въздух полъхна вътре. Тя протегна ръка.

Поларис скочи върху показалеца й и отново запя с трептящ, отекващ глас. Този път Еврика беше сигурна, че чу птицата в стереозвук. По някакъв начин песента на Поларис проникна през лявото ухо, което от месеци не беше чувало нищо, освен приглушено звънтене. Осъзна, че той се опитва да й каже нещо.

Зелените му криле изпляскаха на фона на тихото небе, издигайки тялото му на сантиметри над пръста й. Той се спусна по-близо, изчурулика на Еврика, после обърна тяло към улицата. Плесна отново с криле. Най-после кацна на пръста й, за да изписука едно финално кресчендо.

— Шшшшт! — Еврика хвърли поглед през рамо към стената, която делеше стаята й от тази на близнаците. Загледа как Поларис повтаря една и съща последователност от действия: лъжи над ръката й, обръща се към улицата и изчуруликва ново — по-тихо — кресчендо, докато се приземява обратно на пръста й.

— Мадам Блаватски — каза Еврика. — Тя иска да те последвам.

Чуруликането му прозвуча като „да“.

 

 

Минути по-късно Еврика се измъкна през входната си врата: носеше клин, маратонките си и тъмносиньо плътно яке от Армията на спасението върху тениската с надписа на Сорбоната, с която бе спала. Усети уханието на роса върху петуниите и клоните на дъбовете. Небето имаше калносив цвят.

Хор от жаби крякаше под храстите розмарин на баща й. Поларис, който бе стоял покачен върху един от меките перести клони, изпърха към Еврика, докато тя затваряше вратата зад гърба си. Настани се на рамото й и за миг зарови клюн във врата й. Изглежда, разбираше, че е нервна и смутена от онова, което се канеше да направи.

— Да тръгваме.

Летежът му бе бърз и елегантен. Тялото на Еврика се отпусна, стопляйки се, докато подтичваше надолу по улицата, за да не изостава. Единственият човек, покрай когото мина, беше грохнало от умора вестникарче в червен пикап със състезателни гуми, което не обърна внимание на момичето, което следваше птицата.

Когато Поларис стигна до края на Шейди Съркъл, свърна зад моравата на семейство Тилът и литна към един незаграден вход за лагуната. Еврика зави на изток точно като него, движейки се срещу течението на лагуната, като го чуваше как шумоли и тече от дясната й страна, чувствайки се отдалечена на цели светове от сънената редица къщи с огради от лявата.

Никога не беше тичала по тази пътека от тесен, неравен терен. В тъмните часове преди настъпването на деня тя притежаваше странен, загадъчен блясък. Харесваше й как неподвижният мрак на нощта се задържа, опитвайки се да затъмни мъгливата сутрин. Харесваше й как Поларис блести като зелена свещ в небето с цвят на облаци. Еврика си внуши, че дори мисията й да се окаже безсмислена, дори ако само си бе въобразила, че птицата на прозореца я зове, бягането беше по-добро за нея, отколкото да лежи в леглото, бясна на Брукс и обзета от самосъжаление.

Прескачаше дива папрат, увивни стъбла на камелия и пурпурните филизи на глициниите, които пълзяха надолу от специално оформените дворове като притоци, опитващи се да достигнат лагуната. Обувките й шляпаха по влажна пръст, а пръстите на ръцете й изтръпваха от студ. Зад един остър завой в лагуната изгуби Поларис и затича, за да го настигне. Дробовете й горяха и тя изпадна в паника, но после в далечината, през тъничките клони на една върба го видя да каца върху рамото на стара жена с огромно наметало от съшити парчета плат.

Мадам Блаватски се облегна на ствола на върбата; пищната й кестенява коса беше обгърната в ореол от влага. Беше с лице към лагуната, пушейки дълга, ръчно свита цигара. Начервените й устни се присвиха към птицата.

— Браво, Поларис.

Стигайки до върбата, Еврика забави крачка и се шмугна под балдахина на дървото. Сянката на полюшващите се клони я обгърна като неочаквана прегръдка. Не беше подготвена за радостта, която се надигна в сърцето й при вида на силуета на Мадам Блаватски. Почувства нетипичен порив да прегърне буйно жената.

Не си беше въобразила призива. Мадам Блаватски искаше да я види — и, осъзна Еврика, тя също искаше да види Мадам Блаватски.

Помисли си за Диана, колко жива и истинска й се беше сторила майка й в съня. Тази стара жена беше ключът за единствената врата към Диана, която бе останала на Еврика. Тя искаше от Блаватски да сбъдне невъзможно желание — но какво искаше жената от нея?

— Ситуацията ни се промени — Мадам Блаватски потупа земята до себе си, където беше постлала кафяво като жълъд одеяло. Жълтурчета и синя метличина се надигаха от почвата покрай одеялото. — Моля седни.

Еврика седна с кръстосани крака до Мадам Блаватски. Не знаеше с лице към нея ли да се обърне, или към водата. За момент гледаха как една бяла чапла се издига от пясъчен нанос и се плъзга през лагуната.

— За книгата ли става въпрос? — попита Еврика.

— Не толкова самата книга като физически предмет, колкото до летописа, който съдържа. Стана — Блаватски дръпна бавно от цигарата си — твърде рисковано да я споделям по интернет. Никой не трябва да узнава за откритието ни, разбираш ли? Нито някой небрежен интернет хакер, нито онзи твой приятел. Никой.

Еврика се сети за Брукс, който сега вече не й беше приятел, но беше такъв, когато бе проявил интерес да й помогне за превода на книгата.

— Имате предвид Брукс?

Мадам Блаватски хвърли поглед към Поларис, който се беше настанил върху наметалото от съшити парчета плат, покриващо коленете й. Той изписука.

— Момичето, онова, което доведе в кабинета ми — рече Мадам Блаватски.

Кат.

— Но Кат никога не би…

— Последното, което очакваме другите да направят, е последното, което правят, преди да научим, че не можем да им се доверяваме. Ако желаеш да събереш знания от тези страници — каза Блаватски, — трябва да се закълнеш, че тайните на книгата ще си останат между теб и мен. И птиците, разбира се.

Ново писукане от Поларис накара Еврика отново да разтрие лявото си ухо. Не беше сигурна как да възприема новия си избирателен слух.

— Кълна се.

— Разбира се, че се кълнеш — Мадам Блаватски бръкна в кожена раница и извади подвързан в черно дневник с древен вид, с плътни, грубо изрязани страници. Докато старата жена разлистваше страниците, Еврика видя, че са осеяни с невероятно различни почерци, с безброй цветове мастило. — Това е работният ми екземпляр. Когато задачата ми бъде завършена, ще ти върна „Книгата на любовта“ заедно с препис на превода ми. Сега — тя задържа една страница отворена с пръст — готова ли си?

— Да.

Блаватски попи очи с карирана памучна носна кърпа и наполовина се намръщи, наполовина се усмихна:

— Защо би трябвало да ти вярвам? Самата ти вярваш ли си? Наистина ли си готова за онова, което предстои да чуеш?

Еврика изправи гръб, опитвайки се да изглежда по-подготвена. Затвори очи и си помисли за Диана. Нищо, което някой би могъл да й каже, не можеше да промени обичта, която изпитваше към майка си, а това беше най-важното.

— Готова съм.

Блаватски стъпка цигарата си в тревата и измъкна малка, кръгла тенекиена кутия от един джоб на наметалото си. Сложи почернялата угарка вътре до дузина други.

— Кажи ми тогава къде прекъснахме?

Еврика си спомни историята за Селена, открила любовта в прегръдките на Леандър. Каза:

— Между тях стоеше само едно нещо.

— Точно така — потвърди Мадам Блаватски. — Между тях и цяла вселена от любов.

— Кралят — предположи Еврика. — Селена трябвало да се омъжи за Атлас.

— Някой би си помислил, че това наистина ще бъде пречка. Въпреки това обаче — Блаватски зарови нос в книгата си, — изглежда, че има обрат в интригата. — Тя изправи рамене, почука с пръст по гърлото си и започна да чете разказа на Селена:

„Името й беше Делфин. Тя обичаше Леандър с цялото си същество.

Познавах добре Делфин. Беше родена сред буря и светкавици, майка й починала, а тя бе отгледана от дъжда. Когато се научила да пълзи, слязла от усамотената си пещера и дошла да живее сред нас в планините. Семейството ми я прие топло в дома ни. Докато растеше, тя възприе някои от нашите традиции, а други отхвърли. Беше част от нас, и въпреки това — разделена от нас. Плашеше ме.

Години преди това случайно се бях натъкнала на Делфин, която прегръщаше свой любим на лунната светлина, притисната към едно дърво. Макар така и да не видях лицето на младежа, вещиците на мълвата шушукаха слухове, че е омаяла загадъчния по-млад принц.

Леандър. Моят принц. Моето сърце.

— Видях те на лунната светлина — призна ми по-късно той. — Бях те виждал много пъти преди. Делфин ме беше омагьосала, но се кълна, че никога не съм я обичал. Избягах от кралството, за да се освободя от магията й; прибрах се у дома, надявайки се да намеря теб.

Когато любовта ни се задълбочи, се бояхме от гнева на Делфин повече, отколкото от всичко, което крал Атлас би могъл да направи. Бях я виждала как погубва живот в гората, как превръща кротки и добри животни в зверове; не исках магията й да ме докосне.

В навечерието на венчавката ми с краля Леандър ме отвлече от замъка през мрежа от тайни тунели, през които беше бягал като момче. Докато бързахме към чакащия му кораб под сиянието на среднощната луна, изрекох умолително:

— Делфин не трябва никога да узнае.

Качите се на кораба му, развеселени и ободрени от водата, която вълните обещаваха. Не знаехме къде отиваме; знаехме само, че ще бъдем заедно. Когато Леандър вдигна котвата, погледнах назад, за да се сбогувам с моите планини. Винаги ще ми се иска да не бях го правила.

Защото там видях страховита гледка: сто вещици на мълвата — мои лели и братовчедки — събрали се в зъберите на скалистия бряг, за да ме гледат как заминавам. Луната осветяваше суровите им лица. Бяха достатъчно стари да изгубят ума, но не и мощта си.

— Бягайте, прокълнати влюбени — провикна се една от по-старите вещици. — Не можете да надбягате участта си. Тежка орис тегне над сърцата ви и така ще бъде завинаги.

Спомням си сепнатото изражение на Леандър. Не беше привикнал към начина на говорене на вещиците, макар за мен той да бе така естествен, колкото и това, че го обичах.

— Какъв мрак може да разруши любов, светла като тази? — попита той.

— Страхувай се от сломеното й сърце — изсъскаха вещиците.

Леандър отмести ръката, която бе обвил около мен.

— Никога не ще сломя сърцето й.

От стръмния склон отекна смях.

— Страхувай се от сърдечната мъка в девичите сълзи, които карат цели океани да се разбиват в земята! — изкрещя една от моите лели.

— Страхувай се от сълзите, които отделят цели светове от пространството и времето — добави друга.

— Страхувай се от измерението, създадено от вода, известно като Печал, където изгубеният свят ще чака до Времето на Въздигането — изрече напевно трета.

— После се страхувай от завръщането му — пропяха те в един глас. — И всичко — заради сълзите.

Обърнах се към Леандър, за да изтълкувам тяхното проклятие.

— Делфин.

— Ще отида при нея и ще се помирим, преди да отплаваме — каза Леандър. — Трябва да живеем, без да ни преследва миналото.

— Не — казах. — Тя не трябва да узнава. Нека мисли, че си се удавил. Моето предателство ще разбие сърцето й по-дълбоко. — Целунах го сякаш не се страхувах, макар да знаех, че няма как да попреча на вещиците на мълвата да разнесат историята ни из хълмовете.

Леандър гледаше как вещиците се скриват зад своя склон.

— Единствено по този начин ще се почувствам свободен да те обичам така, както искам. Веднага щом се сбогувам, ще се върна.

С тези думи моят любим си тръгна, а аз бях оставена сама с вещиците на мълвата. Те ме гледаха от брега. Сега бях прокудена. Още не можех да съзра каква форма ще приеме моят апокалипсис, но знаех, че той е точно отвъд хоризонта. Няма да забравя прошепнатите им думи, преди да изчезнат в нощта…“

Мадам Блаватски вдигна поглед от дневника и попи с кърпичката бледото си чело. Пръстите й потрепериха, докато затваряше книгата си.

Еврика беше седяла неподвижна, останала без дъх през цялото време, докато Мадам Блаватски четеше. Текстът бе завладяващ. Но сега, когато главата беше свършила, книгата — затворена, това беше просто история. Как можеше да бъде толкова опасна? Докато обвито в мараня оранжево слънце се прокрадваше бавно през лагуната, тя изучаваше неравномерното дишане на Мадам Блаватски.

— Мислите, че това е реално? — попита Еврика.

— Няма нищо реално. Съществува само това, в което вярваме, и онова, което отхвърляме.

— И вие вярвате в това?

— Вярвам, че разбирам произхода на текста — каза Блаватски. — Тази книга е написана от магьосница в Атлантида, жена, родена на изгубения остров Атлантида преди хиляди години.

— Атлантида — Еврика пое думата в съзнанието си. — Имате предвид подводния остров с русалки, потънали съкровища и типове като Тритон?

— Мислиш си за нескопосано направен анимационен филм — каза Мадам Блаватски. — Всичко, което някой всъщност знае за Атлантида, достига до нас от диалозите на Платон.

— А защо мислите, че тази история е за Атлантида? — попита Еврика.

— Не просто за, а от. Вярвам, че Селена е била обитателка на острова. Спомни си начина на описанието й в началото — нейният остров се намирал „отвъд Херкулесовите стълбове, сам в Атлантика“? Точно така го описва Платон.

— Но това е измислена история, нали? Атлантида не е била наистина…

— Според Платоновите „Критий“ и „Тимей“ Атлантида била съвършена цивилизация в древния свят. Докато…

— Сърцето на някакво момиче било разбито и плачът й потопил в морето целия остров? — Еврика повдигна вежда. — Виждате ли? Измислица.

— А казват, че няма нови идеи — изрече Блаватски меко. — Много е опасно да се обработва такава информация. Моята преценка ми подсказва да не продължавам…

— Трябва да продължите! — възкликна Еврика, като стресна една отровна змия, увила се в нисък клон на върбата. Загледа я как се плъзва в кафявата лагуна. Не вярваше непременно, че Селена е живяла на Атлантида — но сега смяташе, че Мадам Блаватски го вярва. — Имам нужда да узная какво се е случило.

— Защо? Защото харесваш хубавите истории? — попита Мадам Блаватски. — Една обикновена библиотечна карта може да удовлетвори нуждата ти и да намали риска и за двете ни.

— Не — имаше още, но Еврика не беше сигурна как да го каже. — Тази история е важна. Не знам защо, но има нещо общо с майка ми или…

Остави изречението си недовършено от страх, че Мадам Блаватски ще й отправи същия неодобрителен поглед като д-р Ландри, когато Еврика беше говорила за книгата.

— Или има нещо общо с теб — каза Блаватски.

— С мен ли?

Разбира се, отначало се беше разпознала в това, как Селена така бързо си беше паднала по момче, по което не би трябвало да си пада — но Еврика дори не беше виждала Андър след онази вечер на пътя. Не виждаше какво общо имаше нейният инцидент с някакъв митичен потопен континент.

Блаватски остана безмълвна сякаш чакаше Еврика да свърже точките. Имаше ли нещо друго? Нещо за изоставената любима, Делфин, за чиито сълзи се твърдеше, че потопили острова? Еврика нямаше нищо общо с Делфин. Дори не плачеше. След снощи целият й клас знаеше за това — още по-голямо основание да я смятат за откачалка. Така че какво имаше предвид Блаватски?

— Любопитството е хитър любовник — каза жената. — Той прелъсти и мен.

Еврика докосна лазуритения медальон на Диана.

— Мислите ли, че майка ми е знаела тази история?

— Вярвам, че да.

— Защо не ми е казала? Ако е било толкова важно, защо не го е обяснила?

Мадам Блаватски погали Поларис по гребена.

— Всичко, което можеш да направиш сега, е да попиеш историята в съзнанието си. И да помниш съвета на нашата разказвачка: Всичко може да се промени с последната дума.

В джоба на плътното й яке телефонът на Еврика избръмча. Тя го измъкна, надявайки се, че Рода не е открила празното й легло и не си е направила извода, че тя се е измъкнала след вечерния час.

Беше Брукс. Синият екран се освети от голям отрязък от текстово съобщение, после второ, после трето, после четвърто, докато Брукс изпращаше бърза поредица от есемеси. След като пристигнаха шест, окончателният есемес остана осветен върху телефона й:

Не мога да спя. Призлява ми от вина. Нека ти се реванширам — другия уикенд, двамата, на излет с лодката.

— По дяволите, не — Еврика натика телефона си в джоба, без да прочете останалите му съобщения.

Мадам Блаватски запали нова цигара и издуха дима в дълга, тънка струйка през лагуната.

— Трябва да приемеш поканата му.

— Какво? Не отивам никъде с… Чакайте, откъде разбрахте?

Поларис изпърха от коляното на Мадам Блаватски върху лявото рамо на Еврика. Изчурулика тихо в ухото й, при което тя усети гъдел и разбра.

— Птиците ви казват.

Блаватски присви устни в целувка към Поларис.

— Моите любимци си имат своето очарование.

— И мислят, че е редно да изляза с лодка с момче, което ме предаде, което ме направи на глупачка, което внезапно се държи като най-големия ми враг вместо като най-стария ми приятел?

— Вярваме, че съдбата ти е да отидеш — потвърди Мадам Блаватски. — Какво ще стане, щом го направиш, зависи от теб.