Лорън Кейт
Сълза (28)

27
Посетителят

Еврика не изпищя за помощ.

Докато мъжът се катереше и се прехвърляше през прозореца й, тя се почувства толкова готова за смъртта, колкото беше, когато погълна шишенцето с хапчета. Беше изгубила Брукс. Майка й вече я нямаше. Мадам Блаватски беше убита. Еврика беше злополучната нишка, която свързваше всички тях.

Когато черният ботуш влезе през прозореца, тя изчака да види останалата част от човека, който можеше най-сетне да избави нея и онези около нея от нещастието, което предизвикваше.

Черните ботуши бяха свързани с черни джинси, а те — с черно кожено яке; то пък на свой ред — с лице, което тя разпозна.

През прозореца хвърчаха пръски дъжд, но Андър беше останал сух.

Изглеждаше по-блед от всякога сякаш бурята беше отмила пигмента от кожата му. Той сякаш сияеше, докато стоеше на фона на прозореца, извисявайки се над нея. Преценяващият му поглед правеше спалнята й по-малка.

Той затвори прозореца, плъзна резето на място и затвори капаците сякаш живееше там. Свали якето си и го преметна на нейния люлеещ се стол. Гърдите му се очертаваха ясно през тениската. Прииска й се да го докосне.

— Не си мокър — каза тя.

Андър разреса косата си с пръсти.

— Опитах се да ти се обадя. — Тонът му звучеше като протягащи се за прегръдка ръце.

— Загубих си телефона.

— Зная. — Той кимна и тя разбра, че по някакъв начин той наистина знаеше какво се беше случило днес. Той направи дълга крачка към нея, толкова бързо, че Еврика не можа да предвиди какво се задава — и после се озова в обятията му. Дъхът й заседна в гърлото. Прегръдка беше последното нещо, което беше очаквала. Дори още по-изненадващо: чувството беше прекрасно.

Начинът, по който я държеше Андър, имаше онази дълбочина, която беше изпитвала само с няколко души преди. Диана, баща си, Брукс, Кат — Еврика можеше да ги преброи. Това бе дълбочина, която предполагаше силна, съкровена привързаност, дълбочина, която граничеше с любов. Очакваше, че ще поиска да се отдръпне, но се приведе по-близо.

Разтворените му длани се отпуснаха на гърба й. Раменете му покриха нейните като предпазен щит, което й напомни за гръмотевичния камък. Той наклони глава, за да гушне нейната до гърдите си. През тениската му чу как тупти сърцето му. Обичаше звука, който издаваше то.

Тя затвори очи и знаеше, че Андър също е затворил своите. Затворените им очи хвърлиха тежка тишина върху стаята. Еврика внезапно почувства, че е на най-безопасното място на земята, и разбра, че е грешила за Андър.

Спомни си какво казваше винаги Кат за това, да се чувстваш „спокойно“ и „лесно“ с някои момчета. Еврика никога не беше разбирала това — времето, което бе прекарала с повечето момчета, беше несигурно, нервно, смущаващо — досега. Да прегръща Андър беше толкова лесно, колкото немислимо й се струваше да не го държи в прегръдките си.

Единственото неловко нещо бяха ръцете й, които неговата прегръдка бе приковала отстрани до тялото й. Следващия път, когато си поеха дъх, тя ги вдигна и ги обви около кръста на Андър с грациозно и естествено движение, което я изненада. Ето така.

Той я притегли по-плътно, правейки всяка прегръдка, на която Еврика някога бе ставала свидетел в коридорите на „Еванджелин“, всяка прегръдка между баща й и Рода, да изглежда като жалка имитация.

— Изпитвам такова облекчение, че си жива — промълви той.

Сериозната му искреност накара Еврика да потръпне. Тя си спомни първия път, когато я беше докоснал, връхчето на пръста му, едва допиращо влажното ъгълче на окото й. Никакви сълзи повече, беше казал.

Андър повдигна брадичката й, така че тя гледаше нагоре към него. Взря се в ъгълчетата на очите й сякаш изненадан да ги открие сухи. Изглеждаше обзет от непоносимо противоречиви чувства.

— Донесох ти нещо.

Посегна зад гърба си, измъквайки предмет в найлонова обвивка, който бе пъхнат в колана на джинсите му. Еврика го разпозна на мига. Пръстите й се сключиха върху „Книгата на любовта“ в здравата й непромокаема обвивка.

— Как взе това?

— Едно птиче ми показа къде да я намеря — каза той без капчица хумор.

— Поларис — каза Еврика. — Ти как…

— Не е лесно за обяснение.

— Знам.

— Предвидливостта на твоята преводачка беше впечатляваща. Имала е благоразумието да зарови книгата ти и тетрадката си под една върба край лагуната в нощта, преди да бъде… — Андър направи пауза със сведени очи. — Съжалявам.

— Знаеш ли какво й се е случило? — прошепна Еврика.

— Достатъчно, за да съм изпълнен с желание за мъст — промърмори той. Тонът му убеди Еврика, че сивите хора на пътя бяха убийците. — Вземи книгите. Тя явно е искала да ти бъдат върнати.

Еврика сложи двете книги на леглото си. Пръстите й пробягаха по протритата зелена корица на „Книгата на любовта“, проследиха трите изпъкнали ивици върху гръбчето й. Докосна странния релефен кръг върху корицата и й се прииска да узнае как ли е изглеждал, когато книгата е била току-що подвързана.

Опипа грубо изрязаните страници на стария черен дневник на Мадам Блаватски. Не искаше да нахлува в личното пространство на мъртвата жена. Но евентуалните записки в тази книга съдържаха всичко, което Еврика можеше да узнае за наследството, което Диана й беше оставила. Еврика имаше нужда от отговори.

Всички — Диана, Брукс и Мадам Блаватски — бяха намирали „Книгата на любовта“ запленяваща. Еврика не се чувстваше достойна да я има само за себе си. Страхуваше се да я отвори, страхуваше се, че тя ще я направи по-самотна.

Помисли за Диана, която я смяташе за достатъчно жилава и умна, за да се измъкне от всяка „лисича дупка“. Помисли си за Мадам Блаватски, на която дори не й беше мигнало окото, когато попита дали може да впише името на Еврика като законна собственичка на текста. Спомни си за Брукс, който бе казал, че майка й е една от най-умните хора, живели някога — и ако Диана смяташе, че в тази книга има нещо специално, Еврика беше длъжна да разбере цялата й сложност и заплетеност.

Отвори дневника с превода на Блаватски. Прелисти го бавно. Точно преди няколко поредни празни страници имаше един лист, изписан с виолетово мастило, озаглавен: „Книгата на любовта, четвърта партида“.

Тя хвърли поглед към Андър:

— Чел ли си това?

Той тръсна глава:

— Знам какво пише. Израсъл съм с версия на тази история.

Еврика зачете на глас:

„Някога, някъде, в отдалечения кът на бъдещето, ще се появи едно момиче и ще отговори на условията за започване на Времето на Въздигането. Едва тогава Атлантида ще се възроди.“

Атлантида. Значи Блаватски беше права. Но означаваше ли това, че историята е истинска?

— „Момичето трябва да е родено на ден, който не съществува, както ние, атлантите, престанахме да съществуваме, когато бе пролята първата сълза“.

— Как може един ден да не съществува? — попита Еврика. — Какво означава това?

Андър я наблюдаваше внимателно, но не казваше нищо. Чакаше. Еврика помисли за собствения си рожден ден. 29 февруари. Денят, който превръщаше годината във високосна. През три от четири години той не съществуваше.

— Продължавай — подтикна я Андър, приглаждайки страницата от превода на Блаватски.

— „Тя трябва да бъде майка без деца и дете без майка“.

Еврика моментално си помисли за тялото на Диана в океана. „Дете без майка“ определяше неясната самоличност, която тя обитаваше от месеци. Помисли си за близнаците, за които беше рискувала всичко днес следобед. Би го сторила отново утре. Дали беше и майка без деца?

— „Най-накрая емоциите й трябва да бъдат укротени, трябва да кипят като буря, твърде високо в атмосферата, за да бъде почувствана на земята. Тя не трябва никога да плаче, до мига, в който скръбта й надхвърли това, което едно смъртно създание може да понесе. Тогава тя ще заплаче — и ще отвори процепа към нашия свят“.

Еврика вдигна поглед към маслената картина, изобразяваща Света Катерина от Сиена, висяща на стената й. Изучаваше единствената живописна сълза на светицата. Имаше ли връзка между онази сълза и огньовете, от които предлагаше закрила светицата? Имаше ли връзка между сълзите на Еврика и тази книга?

Помисли си колко прекрасна изглеждаше Мая Кейс, когато плачеше, колко естествено заплака Рода при вида на децата си. Еврика завиждаше на тези прями прояви на емоция. Струваха й се като антитеза на всичко, което представляваше тя. Нощта, когато Диана я зашлеви, беше единственият път, когато си спомняше да е хълцала от плач.

Никога, ама никога повече не плачи.

А по-неотдавнашната сълза, която беше проляла? Пръстите на Андър я бяха поели.

Ето, така. Без повече сълзи.

Навън бурята бушуваше яростно. Вътре Еврика укротяваше емоциите си, точно както правеше от години. Защото й беше казано да го прави. Защото това беше всичко, което умееше да прави.

Андър посочи към страницата, където след няколко реда празно пространство отново се появяваше виолетовото мастило:

— Има една последна част.

Еврика пое дълбоко дъх и прочете последните думи от превода на Мадам Блаватски:

„Една нощ по време на нашето плаване свирепа буря разцепи кораба ни. Изхвърлена от вълните, изплувах на един близък бряг. Никога повече не видях моя принц. Не зная дали е оцелял. Пророчеството на вещиците е единственият траен остатък от любовта ни“.

Диана знаеше тази история, съдържаща се в „Книгата на любовта“, но дали беше вярвала в нея? Еврика затвори очи и разбра, че да, Диана беше вярвала. Беше я вярвала толкова пламенно, че никога не бе изрекла и дума от нея пред дъщеря си. Беше смятала да я запази за момент, когато Еврика ще е в състояние да я повярва сама. Моментът трябваше да е сега.

Можеше ли Еврика да отиде там? Да си позволи да обмисли възможността „Книгата на любовта“ да има нещо общо с нея? Очакваше да иска да я пренебрегне като вълшебна приказка, нещо прекрасно, основаващо се върху нещо, което можеше някога да е било вярно, но сега беше просто измислица…

Но наследството й, гръмотевичният камък, злополуките и смъртите, и призрачните хора, начинът, по който яростта на тази буря сякаш бе в съзвучие с бурята вътре в нея…

Не беше ураган. Беше Еврика.

Андър стоеше безмълвно на крайчеца на леглото й, давайки й време и пространство. Очите му разкриваха отчаяно желание да я прегърне отново. Тя също искаше да го прегърне.

— Андър?

— Еврика.

Тя посочи към последната страница на превода, която излагаше условията на пророчеството.

— Това аз ли съм?

Колебанието му накара очите на Еврика да започнат да парят. Той забеляза и си пое рязко дъх сякаш изпитваше болка.

— Не можеш да плачеш, Еврика. Не и сега.

Тръгна бързо към нея и наведе устни към очите й. Миглите й изпърхаха и клепачите й се затвориха. Той целуна десния й клепач, после левия. После настъпи миг тишина, в който Еврика не можеше да помръдне, не можеше да отвори очи, защото това можеше да прекъсне чувството, че Андър е по-близо до нея, отколкото някой е бил преди.

Когато той притисна устни към нейните, тя не се изненада. Случи се така, както изгряваше слънцето, така, както разцъфваше цвете, така, както дъждът падаше от небето, така, както мъртвите преставаха да дишат. Естествено. Неизбежно. Устните му бяха твърди и решителни, леко солени. Накараха тялото й да се изпълни с прилив на горещина.

Носовете им се допряха и Еврика отвори уста да поеме още от целувката му. Докосна косата му, пръстите й проследиха пътечката, която неговите пръсти проследяваха, когато беше нервен. Сега не изглеждаше нервен. Целуваше я сякаш от много отдавна бе искал да го направи, сякаш бе роден да го направи. Ръцете му галеха гърба й, притискаха я към гърдите му. Устата му обви жадно нейната. Топлината на езика му я замая.

После тя си спомни, че Брукс го няма вече. Изключително безчувствено беше точно в този момент да се възползва от едно увлечение. Само че не й се струваше като увлечение. Струваше й се съдбовно и неудържимо.

Беше останала без дъх, но не искаше да прекъсва целувката. Почувства дъха на Андър в устата си. Очите й се отвориха рязко. Отдръпна се.

Целта на първите целувки е откриване, преобразяване, почуда.

Тогава защо усещаше дъха му в устата си познат?

По някакъв начин Еврика си спомни. След катастрофата на Диана, след като водите завлякоха колата в дъното на Залива и Еврика бе изхвърлена на брега, като по чудо, жива — никога преди не бе възкресявала този спомен — някой й беше направил изкуствено дишане уста в уста.

Тя затвори очи и видя ореола от руса коса над нея, закриващ луната, и почувства животворния въздух, влизащ в дробовете й, ръцете, които я носеха там.

Андър.

— Мислех, че е сън — прошепна тя.

Андър въздъхна тежко сякаш знаеше точно какво искаше да каже тя. Взе ръката й.

— Случи се.

— Ти ме измъкна от колата. Изнесе ме с плуване на брега. Спаси ме.

— Да.

— Но защо? Откъде изобщо би разбрал, че съм там?

— Бях на точното място в точното време.

Струваше й се толкова невъзможно, колкото всички други неща, за които знаеше, че са реални. Тя стигна с препъване до леглото си и седна. Умът й се въртеше като вихър.

— Ти спаси мен и остави нея да умре.

Андър затвори очи сякаш изпитваше болка.

— Ако можех да спася и двете ви, щях. Трябваше да избирам. Избрах теб. Ако не можеш да ми простиш, разбирам. — Ръцете му се тресяха, когато ги прокара през косата си. — Еврика, толкова съжалявам.

Беше казал същите тези думи точно така в първия ден, когато се срещнаха. Искреността на извинението му я беше изненадала тогава. Беше й се струвало неуместно да се извиняваш толкова пламенно за нещо толкова дребно, но сега Еврика разбра. Почувства скръбта на Андър за Диана. Съжаление изпълваше пространството около него като негов собствен създаден от гръмотевичния камък щит.

Еврика отдавна мразеше и негодуваше срещу факта, че бе оживяла, а Диана — не. Сега тук беше човекът, отговорен за това. Андър беше взел това решение. Би могла да го мрази за това. Би могла да го вини за безумната си скръб и опита за самоубийство. Той, изглежда, го знаеше. Кръжеше над нея в очакване да види в коя посока ще поеме тя. Тя зарови лице в ръцете си.

— Толкова ми липсва.

Той падна на колене пред нея, с лакти на бедрата й.

— Знам.

Ръката на Еврика се затвори около колието й. Разтвори юмрук, за да покаже гръмотевичния камък и медальона от лазурит.

— Беше прав — каза тя. — За гръмотевичния камък и водата. Не само не се мокри. Той е единствената причина близнаците и аз да сме живи. Той ни спаси, а никога нямаше да знам как да го използвам, ако ти не ми беше казал.

— Гръмотевичният камък е много могъщ. Той ти принадлежи, Еврика. Винаги помни това. Трябва да го предпазиш.

— Иска ми се Брукс… — понечи да каже тя, но имаше чувството, че смазват гърдите й. — Толкова се страхувах. Не можех да мисля. Трябваше да спася и него.

— Това щеше да бъде невъзможно — гласът на Андър беше студен.

— Искаш да кажеш така, както щеше да е невъзможно да спасиш и мен, и Диана? — попита тя.

— Не, не искам да кажа това. Каквото и да се случеше на Брукс — нямаше да си в състояние да го намериш в онази буря.

— Не разбирам.

Андър извърна поглед. Не се задълбочи в обяснения.

— Знаеш ли къде е Брукс? — попита Еврика.

— Не — отвърна той бързо. — Сложно е. Опитвам се да ти кажа, че той вече не е този, за когото го мислиш…

— Моля те, не казвай нищо лошо за него — Еврика пренебрегна думите на Андър с махване на ръка. — Дори не знаем дали е жив.

Андър кимна, но изглеждаше напрегнат.

— След като Диана почина — каза Еврика, — никога не ми е хрумвало, че мога да изгубя някой друг.

— Защо наричаш майка си Диана? — Андър изглеждаше обзет от нетърпение да отклони темата от Брукс.

Никой, освен Рода не беше й задавал този въпрос, така че никога не й се беше налагало да изрича истински отговор.

— Когато беше жива, й казвах „мамо“, както правят повечето деца. Но смъртта превърна Диана в някой друг. Тя вече не е майка ми. Тя е повече от това — Еврика стисна медальона — и по-малко.

Ръката на Андър бавно обгърна нейната, която държеше двете висящи бижута. Примижа към медальона. Палецът му бавно се плъзна по закопчалката.

— Не се отваря — каза тя. Пръстите й се свиха около неговите, за да ги задържат неподвижно. — Диана казваше, че бил затворен от ръжда, когато го купила. Дизайнът й харесваше толкова много, че не я беше грижа. Носеше го всеки ден.

Андър се надигна на колене. Пръстите му пропълзяха около тила на Еврика. Тя се наклони, за да приеме опияняващото му докосване.

— Може ли?

Когато тя кимна, той разкопча верижката, целуна я леко по устните, после седна до нея на леглото. Докосна осеяния със златисти петънца син камък. Преобърна медальона и докосна релефните пресичащи се кръгове върху долния край. Огледа профила на медальона от двете страни, опипа с пръсти пантите, после закопчалката.

— Окисляването е изкуствено, нарочно направено. Това не би трябвало да пречи на медальона да се отваря.

— Тогава защо не се отваря? — попита Еврика.

— Защото Диана го е запечатала — Андър измъкна медальона от верижката и подаде верижката и гръмотевичния камък обратно на Еврика. Задържа медальона с две ръце. — Мисля, че мога да го разпечатам. Всъщност зная, че мога.