Лорън Кейт
Сълза (33)

Епилог
Брукс

Брукс се блъсна право в дървото с пълна скорост. Почувства сблъсъка от удара над веждата си, дълбокото порязване на кожата си. Носът му вече беше счупен, устните му — разцепени, а раменете — насинени. И още не беше свършило.

Беше се борил в продължение на близо час, още откакто се стовари тромаво на брега в западния край на Сайпърморт Пойнт. Не разпозна сушата наоколо. Изобщо не приличаше на вкъщи. Дъждът валеше на грамадни мощни струи. Брегът беше студен, пуст, по време на толкова висок прилив, колкото никога не беше виждал. Навсякъде около него лежаха потопени места за къмпинг, обитателите им бяха евакуирани… или удавени. Можеше да се удави, ако останеше тук, но да потърси подслон от бурята, беше последното, за което мислеше.

Влачеха го по мокрия пясък, където се беше плъзнал на купчинка. Брукс почувства дървесната кора в кожата си. Всеки път щом беше на косъм да изгуби съзнание, тялото, което той не можеше да контролира, подновяваше битката със себе си.

Той наричаше това Напастта. Беше го държала в хватката си четиринайсет дни, макар че Брукс още по-рано беше усетил да се задава болест. Първо беше слабост и прималяване, недостиг на дъх, лека топлина по раната на челото му.

Сега Брукс бе готов да замени всичко за онези ранни симптоми. Умът му, затворен в клетката на тяло, което не можеше да контролира, се задействаше.

Промяната беше настъпила в следобеда, който прекара с Еврика на Върмилиън Бей. Беше на себе си, докато вълната го отнесе в морето. Беше изплувал на брега като нещо напълно различно.

Какво беше сега?

Кръв се стичаше надолу по скулата му, влизаше в окото му, но Брукс не можеше да повдигне ръка да изтрие кръвта. Нещо друго контролираше съдбата му; мускулите му не му бяха от полза, сякаш беше парализиран.

Болезненото движение беше едно от нещата, които Напастта имаше власт да причини. Брукс никога не беше изпитвал такава болка, а това беше най-малкият му проблем.

Знаеше какво се случва вътре в него. Знаеше също и че бе невъзможно. Дори и ако имаше контрол над думите, които изричаше, никой нямаше да повярва на историята му.

Беше обсебен. Нещо призрачно го беше превзело, влизайки през няколко прореза на гърба му, които отказваха да зараснат. Напастта беше изтикала настрана душата на Брукс и живееше на нейното място. Вътре в него имаше нещо друго — нещо отвратително и старо и изградено от горчивина, дълбока като океана.

Нямаше начин да говори с чудовището, което сега беше част от него. Те нямаха общ език. Но Брукс знаеше какво иска то.

Еврика.

Напастта го заставяше да се държи леденостудено с нея. Тялото, което изглеждаше като Брукс, полагаше всички усилия да нарани най-добрата му приятелка и положението ставаше по-лошо. Час преди това Брукс беше гледал как ръцете му се опитват да удавят брата и сестрата на Еврика, когато паднаха от лодката му. Собствените му ръце. Брукс мразеше Напастта заради това повече, отколкото за каквото и да е друго.

Сега, когато юмрукът му се блъсна в лявото му око, осъзна: понасяше наказанието си за това, че не беше успял да довърши близнаците.

Искаше му се да може да приеме заслугата за това, че те се извиха и се освободиха. Но Еврика ги беше спасила, някак ги беше издърпала от обсега му. Не знаеше как го беше направила или къде бяха отишли. Напастта също не знаеше, иначе сега Брукс щеше да дебне Еврика. Когато мисълта мина през ума му, Брукс отново се удари с юмрук. По-силно.

Може би ако Напастта продължеше, тялото му щеше да стане толкова неузнаваемо, колкото и онова, което беше вътре в него. Откакто Напастта го беше завладяла, дрехите не му ставаха. Зърваше тялото си в отраженията и се удивяваше от походката си. Вървеше различно, залитайки. В очите му беше настъпила промяна. В тях се бе вмъкнала някаква суровост. Замъгляваше зрението му.

Четиринайсетте дни поробване бяха научили Брукс, че Напастта има нужда от него заради спомените му. Беше му омразно да ги предава, но не знаеше как да ги изключи. Състоянията на бленуване бяха единственото място, където се чувстваше в покой. Напастта се превърна в нещо като постоянен посетител на кино, гледайки представлението, научавайки още за Еврика.

Брукс разбираше повече от всякога, че тя е звездата на живота му.

Едно време те се катереха по онзи орех в задния двор на баба й. Тя винаги беше няколко клона над него. Той вечно се състезаваше с нея за да я настигне — понякога обзет от завист, винаги изпълнен със страхопочитание. Смехът й го издигаше като хелий. Това беше най-чистият звук, който Брукс някога щеше да познава. Все още го теглеше към нея, когато го чуеше в някой коридор или в отсрещния край на някоя стая. Трябваше да знае какво струва смехът й. Не беше чувал този звук, откакто почина майка й.

Какво щеше да стане, ако го чуеше сега? Щеше ли музиката на смеха й да прогони Напастта? Щеше ли да даде на душата му силата да заеме отново мястото, полагащо й се по право?

Брукс се загърчи върху пясъка, с горящ ум, с воюващо тяло. Впи нокти в кожата си. Изкрещя от болка. Закопня за един миг покой.

Щеше да е нужен специален спомен, за да постигне това…

Как я целуна.

Тялото му се укроти, успокоено от мисълта за устните на Еврика върху неговите. Наслади се на цялото събитие: топлината й, неочакваната сладост на устата й.

Брукс нямаше да я целуне сам. Проклинаше Напастта за това. Но за миг — един дълъг, славен миг — всяка бъдеща частичка тъга си беше струвала заради устните на Еврика върху неговите.

Умът му отскочи рязко обратно към брега, обратно към ужасното кърваво положение, в което се намираше. Мълния удари пясъка наблизо. Той беше подгизнал и треперещ, потопен в океана чак до прасците. Започна да измисля план, спря, когато си спомни, че бе безполезно. Напастта щеше да узнае, щеше да му попречи да направи каквото и да е в противоречие на желанията й.

Еврика беше отговорът, общата цел на Брукс и онзи, който го беше обсебил. Тъгата й беше неизмерима и бездънна. Брукс можеше да понесе малко самопричинена болка.

Тя си струваше всичко, защото заради нея всичко си заслужаваше.