Лорън Кейт
Сълза (23)

22
Хипотеза

В понеделник сутринта Еврика облече униформата си, приготви чантата си, унило загриза една тарталета с маково семе и включи двигателя на Магда, преди да приеме, че няма начин да отиде на училище.

Ставаше дума за нещо повече от унижението на играта „Никога-ама-никога“. Ставаше въпрос за превода на „Книгата на любовта“ — който се беше заклела да не обсъжда с никого, нито дори с Кат. Ставаше дума за съня й с потопената кола, в който ролите на Диана и Андър й се бяха стрували толкова ясни. Ставаше дума за Брукс, към когото беше свикнала да се обръща за подкрепа — но откакто се бяха целунали, приятелството им се беше превърнало от стабилно в опасно наранено. Може би най-натрапчиво от всичко беше видението на четиримата сияещи хора, обкръжили колата й на тъмния път, като антитела, борещи се с болест. Затвореше ли очи, виждаше зелената светлина, осветила лицето на Андър, намекваща за нещо могъщо и опасно. Дори ако беше останал някой, към когото да се обърне, Еврика никога нямаше да намери думи, за да накара тази сцена да прозвучи истинска.

Следователно как се предполагаше да изкара часа по латински и да се преструва, че се владее? Нямаше отдушници, само блокади. Имаше само един вид терапия, която можеше да я облекчи.

Стигна отбивката за „Еванджелин“ и продължи да кара, отправяйки се на изток към зелената съблазън на глинестите пасища на близкия мост Брокс. Шофира трийсетина километра на изток и още няколко на юг. Не спря, докато вече не знаеше къде се намира. Беше идилично и тихо, и никой нямаше да я разпознае, а това беше всичко, което й трябваше. Паркира под един дъб, подслонил семейство гълъби. В колата се преоблече в резервния екип за бягане, който винаги държеше на задната седалка.

Не беше загряла, когато се шмугна в притихналата гора зад пътя. Вдигна ципа на суичъра си и започна да подтичва леко. Отначало имаше усещането, че краката й тичат през блатна вода. Без мотивацията на отбора единственият съперник на Еврика беше въображението й. Така тя си представи товарен самолет, голям колкото Ноевия ковчег, да се приземява точно зад нея, с големи колкото къща двигатели, засмукващи дървета и трактори в бръмчащите си витла, докато тя тича с все сила, задминавайки всяка превъртаща се като на лента материя на света.

Винаги беше изпитвала неприязън към прогнозите за времето, предпочиташе да открива спонтанност в атмосферата. Ранното утро беше ясно, с остатъци от предишни облаци, полепнали в небето. Сега онези високи облаци станаха златисти в оредяващата светлина и тънки като косъм струйки мъгла проникнаха през дъбовете, придавайки на гората мъждивкаво бял цвят. Еврика обичаше мъглата в гората и начина, по който вятърът кара папратите по протежение на дъбовите клони да се протягат към мъглата. Папратите жадуваха за влагата, която, превърнеше ли се в дъжд, щеше да превърне перестите им листа от червеникавокафяви в смарагдовозелени.

От всички хора, които Еврика познаваше, Диана беше единственият човек, който също би предпочел да тича в дъжд вместо в ярко слънце. Годините на джогинг с майка й я бяха научили да оценява как „лошото“ време омагьосва едно обикновено бягане: дъжд, потропващ по листата, буря, остъргваща кората на дърветата, мънички дъги, падащи върху разкривените клони. Диана и Еврика бяха съгласни помежду си, че ако това беше лошо време, не искаха да познават хубавото. Така че, докато мъглата се кълбеше над раменете й, Еврика мислеше за нея като за погребалния саван, какъвто Диана би искала да носи, ако беше имала избор как да я погребат.

Не след дълго стигна до бял дървен знак, който някой друг бегач трябва да беше заковал върху един дъб, за да отбележи напредъка си. Тя плесна дървото с длан, както прави бегачът, когато стигне до половината на пътя си. Продължи.

Петите й се оттласваха шумно в отъпканата пътека. Ръцете й започнаха да се движат по-силно. Гората притъмня, когато заваля дъжд. Еврика продължи да тича. Не мислеше за учебните часове, които пропуска, за шепотите, които кръжаха около празното й място в часа по висша математика или английски. Намираше се в гората. Нямаше друго място, където би предпочела да бъде.

Проясняващият й се ум беше като океан. Косата на Диана се вееше безтегловно из него. Андър се понесе покрай нея, посягайки към онази странна верига, която сякаш нямаше нито начало, нито край. Тя искаше да попита защо я бе спасил онази нощ — и от какво точно я беше спасил. Искаше да узнае повече за сребърната кутия и за зелената светлина, която тя съдържаше.

Животът бе станал толкова заплетен. Еврика винаги бе мислила, че обича да тича, защото това е бягство. Сега осъзна, че всеки път, щом влезе в гората, се стреми да открие нещо, някого. Днес не преследваше нищо и никого, защото не й беше останал никой.

Стара блус песен, която едно време пускаше в своето радиошоу, нахлу в ума й:

На децата без майка им е тежко, когато майка им е мъртва.

Тичала бе в продължение на километри, когато прасците й започнаха да горят и тя осъзна, че отчаяно копнее за вода. Валеше по-силно, затова тя забави темпото и отвори уста към небето. Светът над нея беше в наситено росно зелено.

— Времето ти се подобрява.

Гласът дойде иззад нея. Еврика рязко се врътна кръгом.

Андър носеше избелели сиви джинси, официална риза и тъмносиня жилетка, която по някакъв начин изглеждаше впечатляваща. Взираше се в нея с безочлива увереност, бързо опровергана от нервното прокарване на пръсти през косата му.

Имаше особен талант да се слива с фона, докато не поиска да бъде видян. Сигурно беше притичала покрай него, макар да се гордееше с бдителността си по време на тичане. Сърцето й вече препускаше от тренировката — а сега препускаше, защото отново беше насаме с Андър. Лек вятър прошумоля в листата на дърветата, запращайки към земята ситни дъждовни капчици. Носеше съвсем лек полъх на океан. Ароматът на Андър.

— А твоят избор на време става абсурден — Еврика отстъпи назад. Той беше или психопат, или спасител, а нямаше начин да измъкне ясен отговор от него. Спомни си последното нещо, което й беше казал. Трябва да оцелееш — сякаш буквалното й оцеляване бе под въпрос.

Погледът й обходи гората, търсейки знаци от онези странни хора, следи от онази зелена светлина или някаква друга опасност — или следи от някои, които можеше да й помогне, ако се окажеше, че опасността е Андър. Бяха сами.

Посегна за телефона си, представи си как набира 911, ако нещо се обърка. После се сети за Бил и другите ченгета, които познаваше, и осъзна, че беше безполезно. Освен това Андър просто си стоеше там.

От вида на лицето му едновременно й се прииска да побегне от него и право към него, за да види колко наситени и напрегнати можеха да станат тези сини очи.

— Не се обаждай на приятеля си в полицейския участък — каза Андър. — Дойдох само да говоря с теб. Но само за сведение, нямам такова.

— Какво?

— Сведение. Криминално досие.

— Сведенията съществуват, за да бъдат разкривани.

Андър пристъпи по-близо. Еврика отстъпи назад. По суичъра й покапа дъжд, изпращайки дълбока мразовита тръпка из тялото й.

— И преди да попиташ, не те шпионирах, когато отиде при ченгетата. Но онези хора, които видя във фоайето, после по-късно на пътя…

— Кои бяха те? — попита Еврика. — И какво имаше в онази сребърна кутия?

Андър измъкна жълто-кафява качулка от джоба си. Дръпна я ниско над очите си, върху косата, която — забеляза Еврика — не изглеждаше мокра. Шапката му придаваше вид на детектив от старо черно криминале.

— Това са мои проблеми — каза той, — не твои.

— Не така го направи да изглежда онази вечер.

— Какво ще кажеш за това? — той отново пристъпи по-близо, вече само на няколко сантиметра и тя можеше да чуе дишането му. — На твоя страна съм.

— Аз на каква страна съм? — внезапно бликнала струя дъжд накара Еврика да отстъпи назад, под балдахина от листа.

Андър се намръщи.

— Толкова си нервна.

— Не съм.

Той посочи лактите й, издаващи се над джобовете й, в които беше напъхала юмруците си. Тя трепереше.

— Ако съм нервна, внезапните ти появи не помагат.

— Как мога да те убедя, че няма да те нараня, че се опитвам да помогна?

— Никога не съм молила за помощ.

— Ако не можеш да видиш, че съм един от добрите, никога няма да повярваш…

— Да повярвам какво? — тя скръсти здраво ръцете си на гърдите, за да потисне треперенето на лактите си. Във въздуха около тях висеше мъгла, придавайки на всичко малко размазани очертания.

Много леко Андър сложи длан върху ръката й над лакътя. Докосването му беше топло. Кожата му бе суха. Това накара косъмчетата върху влажната й кожа да настръхнат.

— Остатъкът от историята.

Думата „история“ напомни на Еврика за „Книгата на любовта“. Някакъв древен разказ за Атлантида нямаше нищо общо с това, за което говореше Андър, но тя все още чуваше в главата й да звучи преводът на Мадам Блаватски: „Всичко може да се промени с последната дума“.

— Има ли щастлив завършек? — попита тя.

Андър се усмихна печално:

— Бива те в точните науки, нали?

— Не — ако погледнеше последните й оценки, човек би си помислил, че не я бива в нищо. Но после в паметта й възкръсна лицето на Диана — как всеки път, когато Еврика се присъединеше към нея за разкопки на терен, майка й се хвалеше пред приятелите си за смущаващи неща като аналитичния ум на дъщеря си и сериозните книги, които четеше. Ако Диана беше тук, веднага щеше да заяви колко безспорно добра е Еврика в науките. — Предполагам, че ставам.

— Ами ако ти възложа експеримент? — попита Андър.

Еврика си помисли за часовете, които беше пропуснала днес, за неприятностите, които щеше да си навлече. Не беше сигурна, че иска да добави още една задача за изпълнение.

— Ами ако е нещо, което звучи невъзможно за доказване? — добави той.

— Ами ако просто ми кажеш за какво е всичко това?

— Ако успееш да докажеш тази невъзможна хипотеза — каза той, — тогава би ли ми имала доверие?

— Каква е хипотезата?

— Камъкът, който майка ти ти е оставила, когато е умряла…

Очите й се стрелнаха нагоре, намирайки неговите. На фона на тучно зелената гора тюркоазените ириси на Андър бяха поръбени със зелено.

— Как узна за това?

— Опитай се да го намокриш.

— Да го намокря ли?

Андър кимна.

— Хипотезата ми е, че няма да успееш.

— Всичко може да се намокри — заяви тя, макар да се чудеше как кожата му беше суха, когато бе протегнал ръка към нея преди броени мигове.

— Не и онзи камък — рече той. — Ако се окаже, че съм прав, ще обещаеш ли да ми се довериш?

— Не виждам защо майка ми би ми оставила камък, който отблъсква водата.

— Виж, ще ти дам стимул — ако греша за камъка, ако това е просто обикновен стар скален къс, ще изчезна и никога няма да получиш пак вест от мен — той наклони глава, наблюдавайки реакцията й без помен от закачливостта, която тя очакваше. — Обещавам.

Еврика не беше готова да не го види никога повече, дори и ако камъкът не се намокреше. Но погледът му я притискаше като торбите с пясък, които възпираха приливните наноси по протежение на лагуната. Очите му не й позволяваха да се освободи.

— Чудесно. Ще опитам.

— Направи го — Андър направи пауза — сама. Никой друг не може да узнае какво имаш. Нито приятелите ти. Нито семейството ти. Особено пък Брукс.

— Знаеш ли, двамата с Брукс би трябвало да се съберете — каза Еврика. — Изглежда, всеки от вас е всичко, за което другият мисли.

— Не можеш да му имаш доверие. Надявам се, че сега вече разбираш това.

Прищя й се да блъсне Андър. Той нямаше право да споменава Брукс сякаш знаеше нещо, което не й беше известно. Но я беше страх, че ако го блъсне, нямаше да е блъсване. Щеше да е прегръдка и тя щеше да се изгуби. Нямаше да знае как да се отскубне и освободи.

Подскочи на пети в калта. Можеше да мисли само как да избяга. Искаше да си е у дома, да бъде на сигурно място, макар да не знаеше как или къде да открие което и да е от тези неща. Изплъзваха й се от месеци.

Дъждът се усили. Еврика погледна назад в посоката, от която беше дошла, дълбоко в зеленото забвение, опитвайки се да види Магда на километри разстояние. Очертанията на гората се разтвориха в зрението й в чиста форма и цвят.

— Изглежда, не мога да имам доверие на никого — тя понечи да хукне обратно през шибащия дъжд, искайки с всяка стъпка далече от Андър, да се обърне и да затича обратно към него. Тялото й воюваше с инстинктите й, докато й се прииска да изпищи. Затича по-бързо.

— Скоро ще разбереш колко грешиш! — изкрещя Андър, стоейки неподвижно там, където го беше оставила. Беше си помислила, че може да я последва, но той не го направи.

Тя спря. Думите му я бяха оставили без дъх. Бавно се обърна. Но когато погледна през дъжда и мъглата, вятъра и листата, Андър вече беше изчезнал.